Капитан Петко войвода

– Как е? – попитал Карагьозов с тънка усмивка на устата.

– Добре! – отговорил Петко.

– И ще стане още по-добре, ако ти не признаеш истината за комплота! – заплашил го Муткуров.

– Господа – обърнал се Петко към двамата сановници, – аз никога не съм лъгал през живота си. А колкото за тъмницата – влезте вътре и вижте, че и говеда ако вкарате вътре, и те биха поревали.

– Щом е тъй, кажи истината и ще се избавиш – посъветвал го Муткуров.

– И при това ще бъдеш награден! – добавил Карагьозов. – Само ми кажи имената на комплотаджиите! Нищо друго!

– Аз не мога да си товаря съвестта с клевета на невинни хора! – отвърнал Петко. – Може да ме държите, докато изгния, може да ме уморите от глад, от бой, от мъки, убийте ме дори, но нека да издъхна със спокойна съвест! Тъй кажете на оногова, който ви е пратил.

Разбрали, че работата няма да се свърши, сановниците навели глави и тръгнали към изхода, а жандармите отново въвели арестанта в страшното подземие.

Настъпва пак тъмнина и пустота. Всъщност пустотата не е пълна, защото, надушили жива плът, рояци плъхове започват да се събират и тяхното цвъртене нарушава тишината в тая зловеща каменна дупка. Въпреки молбата на Киряков, дреха не са му дали и хилядолетната студена влага по стените просто го вледенява и изсмуква. Няма и къде да седне. Най-сетне избира едно по-сухо място, помита го с крак от плъпналите навсякъде паяци, плужеци, буболечки и с въздишка се отпуща на земята. За какво мисли войводата през тия тежки часове на ужас, лед и самота?

Според неговите собствени думи той си припомнял за турските кауши, през които минал в първите години на своето хайдутство. За Гелиболската тъмница с ковано дюшеме и тънки дувари, които неговите аркадаши пробили за шест денонощия с една строшена лъжица! За тлъстата чорба! За отличните другари! За добрите стари чауши, които се обръщали към него – царския душманин – с „афдерсън“, когато настъпвали кратките часове за изпит, за чудесните цигари, които лично каймакаминът свивал за Петко, когато почвал разговора за неговите зулуми и бунтарства.

Ето за какво си мислел Петко, когато скръцнали резетата и двамата старши стражари Шейтанов и Студенов влезнали в килията, последвани от четиримата здравеняци стражари. Единият носел фенер, вторият – въже, а останалите държали в ръцете си камшици… Подозрял какво ще става, Петко скача, готов да рита и да блъска, да се съпротивява, но джелатите – силни, отпочинали, охранени – едновременно се спущат към него и – докопали го един за глава, друг за крака – повалят го още в същата минута на земята. Краката му са мигновено свързани. Също и ръцете. След това го простират с лице към земята и двама юначаги сядат върху него – единият върху раменете, вкопчил между ботушите си главата на беззащитната си жертва, а другият – седнал върху вързаните му крака.

– Ще казваш ли? – пита за последен път старшият стражар Шейтанов.

– Няма какво да кажа! – изхриптяла гласът на Капитана изпод коленете на стражаря.

– Започвайте! – дава своето нареждаме Студено Шейтанов.

Поваленият войвода все още не вярва на това, което става с него, когато усеща как две ръце хващат ризата му, заголват целия му гръб, скъсват поясока му и му свличат панталоните до петите. Минутно мълчание предшества страшната минута, когато ще свирнат волските камшици в ръцете на стражарите, това е краткото, време, когато при светлината на фенера те забелязват нашареното със стари хайдушки рани Петково тяло. При вида на тия рани нощните палачи може би са се поколебали, но то е било за един-единствен миг, след което двете сухи волски жили изсвистяват и се впиват в гърба на легендарния хайдутин, за да се кръстосат новите със старите му рани.

Всичко това звучи като една кошмарна измислица, но за съжаление е вярно. Невярващите могат да се убедят сами, ако прочетат присъда No108 от 3 юни 1896 година на Углавното отделение на Русенския апелативен съд, издадена против бившия варненски градоначалник Спас Турчев: „Като е бил затворен в подземието, което е било влажно – четем за мотивите на споменатата присъда, – той (Петко Киряков) е бил разпитван от стражарите Шейтанов и Студенов по комплота, на което той е отговорил, че по комплота нищо не знае. Тогава те заповядали да го бият стражарите. Едни от стражарите му държали ръцете, други – краката, а трети го биели с волски камшици. Нанесеният му бой бил много тежък. Той е паднал в несвяст. Били го три пъти. Третий път – по краката. Преди да го бият, не му позволявали да седне, като го държали прав и се пазел с пушки от стражарите. Той е бил изтезаван, за да признае, че е имал намерение да убие Стамболов, което той отказвал.“

„Фактът, че Капитан Петко Киряков е бил изтезаван във Варненската крепост, за да признае, че е имал намерение да убие Стамболов, се доказва не само от неговите, но така също от показанията на старшиите Спиридон Димитров и Петър Димитров. Първият от тях е доказал, че той е държал краката на пострадалия, а вторият, че бил Кирякова с волски пишлок, който имал в средата си един тел. Два пъти е бил бит с пишлок, а третия път – по краката с пръчка.“

Свидетелят Иван Шейтанов показва, че когато пръв път го повикал Турчев и му заповядал заедно със Студенова да бият Кирякова, казал им, че те с главите си ще заплатят, ако не го бият и не го заставят да признае, че е образувал комплот. Подсъдимият Турчев му турил между пръстите една пръчка и почнал да му стиска пръстите, като го питал боли ли. Тогава Турчев казал: „Така ще го мъчите“. . . От показанията на този свидетел се установява, че Турчев заповядал да се дава по малко хляб на пострадалия, за да го принудят да признае, че е съставил заговор.

Между многото подробности, при изтезанията на Капитан Киряков, отбелязани в присъдата на Русенския апелативен съд, е и тази, че волските пишлоци, с които войводата е бил изтезаван, имали в средата си тел и с това може да се обяснят тежките последици от изтезанието: кръв шуртяла от двете бедра на Капитан Петко войвода. Дрехите били напръскани с късчета месо, а от краищата на съдралите се вече камшици шибали не сухите жили, а направо теловете, докато най-сетне жертвата пада в безсъзнание и палачите я оставят на произвола на съдбата.

Дълго ще лежи смазаното тяло на мократа земя, докато отново се събудят в него искриците на удавеното в кървава мъгла съзнание. А с мъчителното пробуждане идва и страшната болка не от смазаното тяло, а от стъпканата, смазана, унизена душа и решава, че по-добре е да умре, вместо да живее в тая огромна тюрма, наречена България!

…Да. Но в тая тюрма живее и една жена. Жената с тъмните очи, която, изтръпнала от ужаса на неизвестността, го чака да се върне. Нима ще трябва да дочака неговия труп?

Минала му тая мисъл през главата и спомнил си той разплакания образ на добрата си жена, Капитан Петко събира последни сили и с мъка започва опипом да се облича. „След това седнах – ще разказва той след време на своите приятели – и започнах да чакам, без да зная нито кого, нито защо. Не знаех нито кога се мръкваше, нито кога съмваше. Вечна тъмнина. Откъснат от всякакъв външен звук, аз не можех да уловя никакъв глас, та по него да се сещам за времето на дните или нощите, кога започват или свършват.“

Може би една надежда само е блещукала в катранената тъмнина: че близките и приятелите, гражданите може би ще се намесят, за да го спасят от този полицейски ад.

Напразна надежда. По туй време Капитан Киряков все още не знае, че жена му Радка е също задържана в участъка. И приятелите Георги Костов, Илия Митев и Христо Тръпков. . . Що се отнася до града, градът си гледа работата: търгува, флиртува, пие си кафето, къпе се в топлото море, а многобройните хрантутници около войводата благоразумно се стаяват, за да не вземе да ги преброи властта между приятелите Петкови. И случва се тъй, че макар целият град да знае, че Петко войвода е в затвора, никой не отива да се застъпи за него пред властта.

Явява се един-единствен – и кой мислите? – турчинът Ахмед Ефенди Хадърчали! Човекът, който най-добре познава Петковите хайдушки подвизи против неговите сънародници, против империята на османците. Въпреки това този е единственият човек, който, пренебрегнал всички рискове, явява се при всесилния Турчев в градоначалството и предлага да гарантира лично, а също така „имотно“ с всичкото си имущество за „добре“ познатия му Капитан Киряков, в чиято невинност той е напълно убеден. Разбира се, Ахмед Ефенди е изгонен от вбесения градоначалник с ругатни и с псувни и застъпничеството остава без никакво последствие, но жестът – благородният, красивият, човешкият – остава за вечни времена като упрек към всички съвременници българи – неми зрители на кървавата драма, разиграла се в мрачните подземия на Ичкале. И наистина драмата в Ичкале би била прекалено кървава и мрачна, ако в нея към средата й не беше се намесило, макар и зад кулисите, още едно действащо лице.

ЕДИН БЛАГОРОДЕН БЪЛГАРСКИ ВОЙНИК ОТ

КРЕПОСТНАТА СТРАЖА
Името на този войник е Никола. Второто име, за съжаление, не е известно. Минали са двадесет и пет дни от деня, в който за първи път Капитан Петко Киряков е затворен в тъмницата на Ичкале. След първото изтезание идва второ, трето. .. и четвърто. Жертвата цяла е в рами и само един невероятно здрав и закален организъм като Петковия, само неговата невероятна жизненост може да издържи на тоя брутален напор да се изтръгнат самопризнанията за комплота. Към тридесетия ден – като забелязват, че Петко вече не може да се държи на краката си, палачите го изоставят да изгние полугладен в каменната дупка. Ден. два, три – така върви.. . Малко хляб, вода колкото да не е без хич, и останалото – тъмнина: ненарушима, грозна, безответна тъмнина.. . И болка, страшна болка от душевните и гноясали рани. Усетили миризмата на разлагащата се плът, плъховете стават дръзки, приближават затворника, когато дреме, качват се върху него, обиграват го, само дето не са почнали още да го ядат. Такова е състоянието на смазания Капитан, когато вратата на килията веднъж се отваря и при светлината, която влиза, арестантът разпознава, че влизат не стражарите, негови тъмничари, а един войник, Войникът дълго се вглежда в безформената човешка маса в ъгъла на зандана, докато разпознае, че това е все още жив човек, а след това кимва на затворника да го последва.

Излизат от първото, тъмното, и влизат във второто, съседното отделение, което е и по-светло, и по-сухо. Войничето взима една стомна от полицата и я слага пред затворника. До стомната с прясна вода слага и парче от войнишкия си хляб.

– Как си? – заговаря войникът, вглеждайки се в побледнялото лице на арестанта, опръскано със засъхнали петна от кръв.

– Лошо! – въздъхва Петко.

– А кой те би?

– Стражарите под командата на градоначалника. Само че ти не казвай, а инак те могат и да ме убият.

Разбрало каква е работата, войничето навежда глава и се оттегля до вратата да пази да не влезе някой, докато гладният арестант се подкрепя с прясната водица и коравия комат. След това войникът изчезва за малко навън, но се връща бързо, дава знак към Петко да го следва и го извежда вън, на тревясалия сух, огрян от жежкото августовско слънце двор.

За първи път от много време благословеното слънце заблестява пак в очите на затворника. За първи път суха земя е отново под краката му. Каква сладост! Каква благодат! Без да губи .време, Петко съблича ризата и започва да пече на слънце гноясалите рани. Войникът се обръща да не гледа. Половин час е траяла тая необикновена среща на Капитан Киряков с Човека и със Слънцето, когато чува той гласа на войника:

– Хайде, байо! (Той не знае дори кой е този „байо“, на когото е направил доброто!) Прибери се, защото наближава времето да ме сменят.

Всеки ден, докато Спасителят е на пост, Петко прекарва по 2 – 3 часа дневно вън на слънчевия двор и си пече раните, които малко по малко заздравяват. Освен това благородното войниче подсеща Петка, че ако иска да му купи нещо за ядене отвън, той е готов да му услужи, което значи край на безпомощното гладуване. По-нататък Никола така нагласява работите, че в двора на Ичкале успяват да проникнат и някои Петкови приятели, между тях и родопчанинът Никола Чакъров, който съобщава на войводата, че бившите негови четници от разни краища на страната искат да се съберат в определено време, да дойдат във Варна, да нападнат затвора и след като освободят своя войвода – тайно, по сухо или с гемия, – да го закарат в Родопите.

Като план – добре, но това ще рече Петко войвода да изостави жена си и да влоши положението на другите арестувани приятели. Освен това да изложи на опасност своя ангелхранител, милосърден спасител и пазач – непознатия български войник, за когото старият войвода е готов не да продължава да лежи в тъмницата на Ичкале, но ако потрябва – и главата си на дръвника да положи.

Първата работа на Капитан Киряков след освобождението му от затвора е да изучи името на войника, частта, в която служи, и понеже сам той не е могъл пряко да го научи, заемат се приятелите.

Така минават сто и тридесет и девет дни от деня, в който Капитан Киряков попада в лапите на Стамболовата полиция, до 15 декември 1892 година, когато е приведена в изпълнение заповедта за освобождаваме на обвинените в комплот срещу министърпрезидента варненски граждани г Рада Кравкова, Георги Костов, Илия Митев, Христо Тръпков и Капитан Киряков. С тая подробност, че Капитан Киряков е веднага заточен в Трявна, където прекарва заедно с жена си до сгромолясването на Стамболовия режим на 18 май 1894 година.

ЧЕРНЕЙ, ДУШО, ТЪМНЕЙ, душо.

Капитан Киряков се връща свободен във Варна, но чудно, неговите познайници и приятели го срещат не толкова с радост, колкото с изненада. Това е така, защото в кафенето на Хадърчала и по алеите на Райската градина и по улиците на града се появява не оня Капитан Киряков – прав, изправен, едър и напет, с гъста, кестенява коса и бистър поглед, а един вече подгърбен, възрастен мъж. Макар че този мъж ще навърши пълни петдесет години едва на Никулден – 19 декември 1894 година, – косата му е оредяла и скрежът я е покрил.

Той не може да награди войника с нищо, за да не събуди подозрение, пращал всеки месец по 50 лева на родителите му в едно варненско село, за да му ги препращат във Варна, докато кара военната служба. А когато войникът бил уволнен, Петко успял да го намери, завел го у дома си на гости, гощавал го, дарувал го с дрехи и обуща, дал му и пари за път и му заръчал, когато идва във Варна, винаги да се отбива в неговия дом и да се чувства там като в своя бащин дом.

Среброто в косите му, този неприятен белег на старостта е полазил от ушите нагоре към олисялото му теме. Този Капитан Киряков стъпва бавно и носи бастун. Вярно, че когато е между хора, бастуна си той носи под мишницата и се мъчи да изглежда прав, но щом остане сам, било в градината или в някоя тиха улица – сваля бастуна и се подпира. Този Капитан Киряков пуши много и много мълчи. Посетителите в кафенето на Ахмед Ефенди, свикнали на неговите словоохотливи разкази, напразно очакват, че той отново ще се разприказва. Бившият войвода ще се обажда отсега нататък все по-рядко и по-рядко, ще се усмихва понякога, но никога вече познайниците и приятелите му няма да чуят неговия гръмогласен и откровен хайдушки смях.

Петко вече не е Петко: неукротимият, вярващият Петко е останал нейде между стените на Ичкале. Това, че още на следващата година – 1895-а – Русенският апелативен съд започва съдебно преследване срещу бившия варненски градоначалник Турчев за „причинените на Капитан Киряков незаконни изтезания“ – това не може да заличи нито огорчението, нито унижението, нито пък може да възвърне сломеното здраве и загубеното самочувствие.

В мрачното настояще хайдушкото минало на бившия войвода сега му се струва като да не е било никога и за да убеди самия себе си, а и другите, че все пак то наистина е било, Петко Киряков решава да се фотографира с униформата си на капитан от руската армия. Само че панталонът се оказва повреден от запалена цигара и снимката вместо в пълен ръст се прави само до кръста! Целия трагичен опит да се възстанови нещичко от славното минало, да се задържи вещественият спомен от геройското време, когато бейовете и пашите са треперели от него.

Напразен опит! Косата е вече оредяла, погледът е уморен и дори тъмният капитански мундир с десетте лъскави копчета и добре сресаните мустаци не могат да поправят тъжния израз на лицето и безнадеждната умора в очите на бившия войвода.

Може би не докосването с униформата, а докосването с живите хора – негови съратници в Родопа – ще му възвърне загубеното самочувствие, ще заличи нанесеното му жестоко унижение? Ще поправи разрушеното му вътрешно равновесие?

Може би!

Капитан Петко войвода наистина опитва. През 1895 година той решава да отиде в Чепеларе и да се види с топлосърдечните, гостолюбиви стари негови съратници и познайници родопчани.

Една от първите срещи, след като пристига в Чепеларе, е срещата на Капитан Петко войвода с родопския книжовник и негов сетнешен биограф Стою Шишков, който се намира по това време там като директор на чепеларското училище.

„Той имаше висока, стройна и мускулеста фигура – описва ни го Шишков, – но беше вече с оредяла и запрошарила се с бели косми коса, малки прибрани мустаци, бръсната брада, кръгло здраво лице с широко издадено чело, сини, но живи проницателни очи. Говореше тихо, спокойно, плавно, но с енергичен войнствен глас и се изразяваше твърде добре на хубав книжовен език, плод на петнадесетгодишното му живеене в Северна България и големите му занимания да чете. Той притежаваше добър запас от познания по всичко – продължава по-нататък Шишков описанието на легендарния войвода, – а особено по историята, военните науки и етнографията. Събеседника си той привличаше със своя хубав израз, дълбок проницателен ум, с рядката любов и привързаност към родината си. Обаче за себе си той не желаеше да говори и с досада слушаше, често недоизслушваше каквито и да било похвали за неговото минало. Всички тези качества, с които природата беше дарила Петка, още при пръв поглед неволно извикваха у човека чувство на почит и благоговение…“

Като знаем силата на личното обаяние, което излъчва Петко, и многото стари спомени, които го свързват с родопчани – лесно е да си обясним голямото празненство, което настъпва в Чепеларе с идването на войводата. Всички се надпреварват да го канят у дома си на гости, да ядат и пият, да посвирят и полеят хайдушки песни, но Капитана вече не обича нито шумните глъчки, нито веселите сбирки, а желае тихо да си поприказва със своите познати и приятели, при това – не в село, а в гората, на зелената морава, под стройните чепеларски смърчове и ели, на „сефалък“.

Този път няма гайди, кавали, няма чевермета, ядене, пиене: събрали са се стари другари в тиха разговорка да си припомнят смешните случки, старите битки и да се понасмеят един на друг; кому за внуците, кому за белите мустаци. Никой от присъстващите на тоя очарователен помен не подозира в тая минута, че невинната им хайдушка сбирка ще разтърси в тревога властите отсам и оттатък турската граница.

Че турците изпадат в законен ужас, дето „Боюк Петко“ е на час и половина път от границата им – това е понятно, непонятна е обаче уплахата на българските гранични власти и тревогата на народняшкото правителство в София, което праща депеша след депеша бившият войвода „немедлено“ да се отдалечи от старото Му свърталище в Родопа. Немедлено!

Разтичва се околийският началник Марков да дири изчезналия Капитан, заплашва ханджийката с арест, ако не изкаже къде се намира той, вдига на крак граничната войска и най-сетне заедно с капитан Тодоров и поручик Свинаров успяват да открият в гората опасния човек, унесен в тиха разговорка със своите приятели и почитатели.

Началниците не смеят да разпръснат необикновеното горско събрание, но дочакват хората да си привършат „моабета“, а след това съобщават на Капитана за правителственото нареждане да бъде отдалечен от турската граница. За по-сигурно полицейски и военни хора решават да го съпроводят в обратния му път през Хвойна за Пловдив. Същото решили да направят Петковите приятели и почитатели и от Чепеларе за Хвойна се проточва на другия ден една процесия от стотина души конници и сто и петдесет души пешаци-съпровождачи начело с гайди и кавали, които с викове и песни тръгнали да изпращат знаменития си гост.

Хвойненци овреме са предизвестени за пристигането на Петка и още в края на селото Капитана бил посрещнат от 80 души конници, авангард на едно празнично шествие от няколко стотин души Селяни, които искат да видят й поздравят Славния войвода с „добре дошъл“. Писнали гайди, залюлели се хора, надонесли вино и ракия и пред очите на слисаните полицейски почнала се една нечута веселба, която свършва чак на следващото утро.

Тоя непринуден, естествен израз на почитание и обич, оказан на Петко войвода от населението на Рупчос, вероятно го е зарадвал, но то ще трябва да е било, докато прехвърли билото „Преспа“ и остави зад себе си вечнозелените борови гори на любимата му родна планина, в която преждевременно остарелият войвода никога вече няма да стъпи.

Той го знае, чувства го може би и затова откъсва Няколко шишарки от една белочерковна борика и си ги слага в торбата, за да отнесе със себе си във Варна не само голия миражен спомен, но и миризмата на гора и на смола.

Това ще бъде една малка утеха за Капитан Киряков в новите горчиви изпитания и тежки удари, които тепърва ще му се случат.

Известно е, че гръмотевиците не падат върху ниските храсти, а поразяват винаги най-високите дървета. На тоя природен закон се подчинява, изглежда, и човекът – затова житейските бури най-жестоко брулят, а гръмотевиците най-често се прицелват в най-високите. Само така можем да си обясним броеницата жестоки удари, които идват един след друг в живота на благородния Капитан Киряков и защо след изпитните в Ичкале той не се превива, не се отмества по на завет от народняшката политическа буря, която следва подир Стамболовия режим. Капитан Киряков си остава в опозиция, на същото място, където е бил преди и по времето на Стамболов – русофил! Защитник на една партия, която никога вече няма да дойде на власт. Петко знае това, защото знае кой е Фердинанд, но той остава в оределите редици на тая партия до последния си дъх, защото тя олицетворява неговата правда.

Властниците рядко се интересуват от голата правда и в това отношение народняците, които изтръгват държавното кормило от ръцете на Стамболов, не правят изключение. Те само чакат удобния момент да нанесат своя удар върху бившия войвода Петко и го намират, когато на 26 ноември 1897 година в Народното събрание се внася законопроект за отпускане държавни пенсии на „ония, които като членове на някоя въоръжена организационна чета са взели участие в сражения, имеющи за цел освобождението на България до преминаването на руските войски през Дунава 11 юни 1877 година“.

В законопроекта на министъра на финансите четата на Капитан Петко фигурира, но при разискванията на Народното събрание политическите противници на бившия войвода, воглаве с варненския депутат Апостол Савов, успяват да зачеркнат неговото име от списъка на заслужилите войводи, поборници за свободата на България, и предложението за отпускане на пенсия на Капитан Петко войвода остава без последствие.

Кой е този Апостол Савов, станал причина за позорната несправедливост към човека, който носи върху тялото си тридесет и две рани за свободата на България, участвува в сто сражения и рискува живота си хиляди пъти?

Апостол Савов е един от варненските адвокати-практици. Един от многото политически мижитурки от онова време, голям консерватор-народняк, който, щом усеща в ръцете си властта – започва безсрамна спекулация с имотите на изселващите се турци. Той купува на безценица такива имоти, а след това ги препродава с огромни печалби, но и не се ограничава само с доброволните покупко-продажби, а си служи също така със сила и със заплахи, било да прогони турците, било да заграби техните имоти без пари, като успява по този начин да натрупа огромно състояние и става един от първите лихвари в града.

Единственият човек, обявил се на страната на беззащитните изселници, е Капитан Киряков. Тоя рицар по дух, който цял живот се е борил на страната на сиромасите и слабите, не може да бъде ням свидетел на безсрамните властнически произволи и разобличава машинациите на всесилния Апостол Савов. Минал през Стамболовия полицейски ад, бившият войвода отлично знае какво нещо са властниците, какви рискове поема, като се обявява срещу един от най-влиятелните народници във Варна, но въпреки това приема тези знакове и започва да разкрива кирливите ризи на Апостол Савов.