Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж

След около два часа той излезе от скривалището си по-мръсен от когато и да било, но и мъничко поосвежен. Колкото и невероятно да изглеждаше, беше успял да дремне.

В мига, когато разбра, че тримата все още са по дирите му, Бен беше само на косъм от пълното вцепенение - като животинче, попаднало в блясъка на автомобилни фарове. Обземаше го парализираща леност. Мина му мисълта просто да легне на земята, да се свие като таралеж и да ги остави да правят каквото си щат. Идеята беше безумна, но кой знае защо изглеждаше някак удивително добра.

Ала вместо да се предаде, Бен закрачи напред към ромона на вода и детските гласове. Мъчеше се да различи отделните думи, да разбере какво казват - насочваше натам цялото си внимание, за да пропъди зловещото душевно вцепенение. Проект. Говореха за някакъв проект. Два гласа, единият даже му се струваше малко познат. Раздаде се плясък, последван от весел смях. Смехът го изпълни с мъчителен копнеж и той изведнъж осъзна с кристална яснота в колко опасно положение е изпаднал.

Ако попаднеше в ръцете на враговете, нямаше смисъл да въвлича в бедата си и други деца. Бен отново зави надясно. Както се случва понякога с едрите хора, той имаше извънредно лека стъпка. Мина толкова близо до двете момчета, че зърна как сенките им сноват насам-натам на фона на речния блясък, но те изобщо не го усетиха. Постепенно гласовете взеха да затихват зад гърба му.

Излезе на тясна, добре утъпкана пътека. Помисли дали да не поеме по нея, после поклати глава. Пресече я и отново потъна сред храсталака. Сега вървеше по-бавно, защото разгръщаше вейките вместо безогледно да си пробива път през тях. Все още се движеше успоредно на потока, край който играеха другите деца. Даже през гъстата преграда от храсти и дървета си личеше, че този поток е много по-пълноводен от предишния, където се бяха изтърсили двамата с Хенри.

Отпред тихичко бучеше още един бетонен цилиндър, укрит сред огромно вълмо от къпинови стъбла. Зад него започваше стръмният бряг на потока и точно там над водата надвисваше полуизкоренен, съсухрен от старост дъб. Оголени от течението, корените му стърчаха като кичури сплъстена коса.

С надеждата да не срещне буболечки или змии (но прекалено изморен, за да се вълнува кой знае колко от тая мисъл), Бен се провря отдолу и попадна в тясна пещерка. Облегна се назад. Някакъв корен го смушка в гърба като гневен пръст. Той се поразмърда и намери що-годе удобно положение.

След миг край дървото изскочиха Хенри, Бълвоча и Виктор. Беше се надявал да свърнат по пътеката, но явно нямаше късмет. Тримата постояха наблизо - толкова наблизо, че можеше да ги докосне, ако протегнеше ръка от скривалището си.

- Бас държа, че ония ситни сополанковци са го видели - каза Бълвоча.

- Добре де, хайде да проверим - отвърна Хенри и тримата поеха назад. След няколко секунди Бен чу заплашителния му рев: - Ей, дребосъци, кво правите тук, вашта мамка?

Последва някакъв отговор, но Бен не успя да схване нито дума - децата бяха твърде далече, а реката (Кендъскиг, разбира се) шумеше прекалено силно. Във всеки случай по гласовете личеше, че са изплашени. Мислено им изпрати своите съболезнования.

После Виктор Крис изрева нещо, което озадачи Бен:

- Глей го тоя шибан бент за дечурлига!

 

Бент за дечурлига? Банда дечурлига? Навярно не бе чул добре. Виктор сигурно казваше, че са срещнали някаква шибана банда дечурлига.

- Дай да му видим сметката - предложи Бълвоча.

Раздадоха се протестиращи гласове, последвани от болезнен писък. Някой се разплака. Да, съболезнованията изглеждаха напълно заслужени. Ония не бяха успели да го открият (поне засега) и си изкарваха яда на първите срещнати деца.

- Дадено, сега ще му видим сметката - съгласи се Хенри.

Плясъци. Викове. Взривове на тъпашки кикот от страна на Бълвоча и Виктор. Едно от по-малките деца изкрещя в безсилна ярост.

- Затваряй си плювалника, пелтек ситен - заповяда Хенри Бауърс. - За днес ми е писнало от лайна като тебе.

Отекна остър пукот. Звукът на течаща вода се засили, за миг прерасна в рев и отново затихна до предишния кротък ромон. Изведнъж Бен разбра. Бент за дечурлига, да, точно това бе казал Виктор. Децата - две или три, доколкото бе разбрал по гласовете им преди малко - строяха бент. Хенри и приятелите му току-що го бяха разрушили с ритници. Бен даже се досещаше кое е едно от момчетата. Единственият "ситен пелтек" в цялото училище беше Бил Денброу от другия пети клас.

- Ама ние нали не ви се бъркаме в работата? - подвикна тъничък боязлив гласец и Бен разбра, че го е чувал преди, макар в момента да не се сещаше на кого принадлежи. - Защо правите така?

- Защото ми е кеф, скапаняко! - ревна Хенри.

До ушите на Бен долетя глух удар. След него болезнен писък. После ридания.

- Млъквай - сопна се Виктор. - Да си затваряш човката, че ще ти вържа ушите на панделка под брадата.

Риданията преминаха в задавено хълцане.

- Сега си тръгваме - каза Хенри Бауърс, - но преди това искам да узная нещо. Виждали ли сте през последните десетина минути един шишкав хлапак? Дебел, тлъст, целият в кръв и драскотини.

Отговорът бе толкова кратък, че не можеше да е друг освен отрицателен.

- Сигурен ли си? - запита Бълвоча. - Ако лъжеш, лошо ти се пише, тъй да знаеш.

- Си-си-сигурен съм - отговори Бил Денброу.

- Да вървим - каза Хенри. - Трябва да е прецапал оттатък.

- Чао-чао, момченца - провикна се Виктор Крис. - Бентът си беше за дечурлига, мене слушайте. Хич не ви трябва.

Шляпане. Отдалечаващият се глас на Бълвоча изрече нещо, но Бен не успя да разбере какво. Разплаканото момче отново се разхълца с пълна сила. Другото взе да го утешава. Бен реши, че са само двама - Бил Пелтека и пострадалият.

Полулегнал в укритието, той се вслушваше в гласовете на двете момчета край реката и заглъхващите звуци, които издаваха, че Хенри и дебелокожите му приятели си пробиват път през храстите към отсрещната страна на Пущинака. Слънчевите лъчи танцуваха пред очите му и хвърляха светли отблясъци по гъстата завеса от корени. В дупката беше мръсно, но и уютно... безопасно. Ромонът на реката пропъждаше тревогите. Даже плачът на невидимото момче го успокояваше. Болките и страданията постепенно заглъхваха, а откъм дебелокожите вече не долиташе нито звук. Щеше да поизчака, за да се увери, че не идват обратно, а после щеше да се оттегли към Канзас стрийт.

Чуваше подпочвения тътен на помпите - нещо повече, усещаше го: глухо равномерно бръмчене, което минаваше от земята по корена, на който се бе облегнал и проникваше в гърба му. Отново се сети за морлоците и тяхната гола белезникава плът; тя навярно миришеше като влажния зловонен въздух, който долиташе през отворите в железния капак. Помисли си за дълбоките им подземни кладенци с ръждиви скоби по стените. По някое време се унесе и мислите се превърнаха в сънища.

 

11.

Но не сънува морлоците. Сънува онова, което се бе случило през януари и което не бе посмял да разкаже на майка си.

Беше първият учебен ден след дългата коледна ваканция. Мисис Дъглас запита кой би желал да й помогне след часовете с подреждането на учебниците, върнати в края на миналия срок. Бен вдигна ръка.

- Благодаря ти, Бен - каза мисис Дъглас с ослепителна усмивка и той усети как вълна от топла радост пробягва чак до петите му.

- Гъзолизец - пошушна Хенри Бауърс.

Беше един от онези дни, които събират едновременно най-хубавото и най-лошото от зимата в Мейн - безоблачен, ослепително ясен, ала и тъй мразовит, че страх да те хване. Студът бе достигнал дванайсет градуса под нулата, а отгоре на това вееше хаплив, пронизващ до кости вятър.

Бен броеше и съобщаваше резултата на мисис Дъглас, която си водеше бележки (но нито веднъж не си направи труда да го провери, гордо забеляза той), после двамата пренасяха учебниците към библиотечния склад по дългите коридори, където сънливо бучаха тръбите на парното. Отначало из училищната сграда отекваха безброй шумове: затръшваха се шкафчета, в канцеларията тракаше пишещата машина на мисис Томас, на горния етаж кънтяха нестройните гласове на певческото дружество, откъм гимнастическия салон долитаха нервните глухи удари на баскетболна топка и мекото трополене на кецове върху полирания дървен под докато момчетата се редуват да стрелят по коша.

Малко по малко звуците замираха, а работата напредваше, докато и последният куп учебници бе отметнат (един липсваше, но мисис Дъглас подхвърли с въздишка, че няма значение, и без това всичките бяха станали на парцали). Вече не се чуваше нищо освен бученето на радиаторите, воя на вятъра и тихото шушшш-шушшш от метлата на мистър Фейзио, който почистваше коридора с дървени стърготини.

Бен се озърна през единственото тясно прозорче на библиотечния склад и видя, че небето бързо притъмнява. Часът беше четири следобед и скоро щеше да падне здрач. Облаци сух сняг прелитаха през ледената джунгла на игрището и въртяха вихрушки около замръзналите люлки, които вече нямаше да се раздвижат преди априлския южняк. По Джаксън стрийт не се мяркаше жива душа. Бен погледа още малко с надеждата да види как някоя кола пресича кръстовището на Уичъм стрийт, но движението бе замряло. Сякаш в Дери бяха загинали всички освен него и мисис Дъглас. Поне така изглеждаше оттук.

Озърна се към нея и с тръпки на истински страх разбра, че и тя изпитва точно същите чувства. Позна го по очите й. Бяха станали дълбоки, замислени и далечни - очи на дете, а не на четиридесетгодишна учителка.

 

Боя се, помисли Бен, и тя също. Но от какво се боим в действителност?

Не знаеше. После мисис Дъглас го погледна и се разсмя някак пресилено, като че за да прикрие смущението си.

- Задържах те до късно - каза тя. - Извинявай, Бен.

- Няма нищо.

Той заби поглед в обувките си. Беше мъничко влюбен в нея - не с прямата, всеотдайна обич, която бе изпитвал към първата си учителка мис Тибодо... но все пак я обичаше.

- Да бях с кола, щях да те откарам - каза тя, - но не съм. Съпругът ми ще намине да ме вземе около пет и четвърт. Ако ти се чака, можем...

- Не, благодаря - прекъсна я Бен. - Дотогава трябва да съм си у дома.

Не беше съвсем вярно, но изпитваше някакво странно нежелание да се срещне със съпруга на мисис Дъглас.

- А майка ти не може ли да...

- И тя няма кола - каза Бен. - Ще се оправя. До нас е само километър и половина.

- Не е много при хубаво време, но в тая виелица може да ти се стори ужасно далече. Ако ти стане студено, ще влезеш някъде да се постоплиш, нали, Бен?

- О, разбира се. Ще вляза в магазина "Костело" да постоя край печката. Мистър Гедро няма да има нищо против. Не бойте се, днес съм с грейката. Нося си и новия шал, дето ми го подариха за Коледа.

Мисис Дъглас като че се поуспокои... после пак надзърна през прозореца.

- Толкова студено изглежда навън - каза тя. - Толкова... толкова неприязнено.

Думата му бе непозната, но той отлично разбра какво иска да каже. Нещо се бе случило току-що - какво?

Внезапно осъзна - беше я видял не просто като учителка, а като личност. Това се бе случило. Изведнъж бе зърнал лицето й под съвсем различен ъгъл и то се бе превърнало в нещо ново - лице на уморен поет. Представи си я как пътува към къщи със съпруга си, как седи в колата до него със скръстени ръце, как шумоли отоплението в купето, а той разказва за отминалия работен ден. Представи си я как готви вечеря. Мина му странна мисъл и от устните му бе готов да се отрони небрежният светски въпрос: Имате ли деца, мисис Дъглас?

- По това време на годината често си мисля, че човек не е създаден за да живее толкова далече от екватора - каза тя. - Във всеки случай, не чак на тия северни ширини.

После мисис Дъглас се усмихна и странното чувство почти изчезна - може би лицето й отново стана обикновено, или пък погледът на самия Бен се промени, но сега пак я виждаше както винаги... поне отчасти. Но за тебе тя вече никога няма да е съвсем същата, печално си помисли той.

- До пролетта ще се чувствувам състарена, а сетне отново ще се подмладя. Всяка година е така. Сигурен ли си, че ще се прибереш нормално, Бен?

- Няма проблеми.

- Да, навярно си прав. Ти си добро момче, Бен.

Той пак впи поглед в обувките си, изчерви се и в този миг я обичаше повече от всякога.

В коридора мистър Фейзио без да откъсва поглед от червеникавите стърготини му подхвърли:

- Глей да са пазиш от бялата смърт, момче.

- Непременно.

Стигна до шкафчето си, отвори го и измъкна грейката. Когато майка му настоя и тая зима да обува грейка, Бен беше ужасно нещастен, защото смяташе подобни дрехи за бебешка работа, но днес се радваше, че е отстъпил. Крачейки бавно към вратата, той дръпна ципа на якето, стегна здраво шнура на качулката и надяна дебелите ръкавици. Излезе навън, постоя на заснежената стълбищна площадка и чу как вратата щракна - и се заключи - зад гърба му.

Училището се гушеше унило под притъмняващата, някак нездрава небесна синева. Вятърът се засилваше. Ритмично и самотно потракваха железните ролки на пилона за знамето. Мразовитият въздух захапа топлото, неподготвено лице на Бен и бузите му веднага изтръпнаха.

 

Глей да са пазиш от бялата смърт, момче.

Той побърза да дръпне шала над носа си и заприлича на дребен и шишкав карикатурен разбойник. Из гаснещото небе се разливаха фантастично красиви багри, но Бен не се загледа в тях; беше прекалено студено. Закрачи по тротоара.

Отначало не изглеждаше чак толкова зле; вятърът духаше изотзад и даже като че му помагаше да бърза. Но щом стигна до Канал стрийт, трябваше да завие надясно - почти право срещу ледения напор. Сега вятърът сякаш го блъскаше назад... сякаш искаше да му стори нещо. Шалът го закриляше донякъде, но не съвсем. Очите му тръпнеха, влагата в носа му бе станала на ледена корица. Краката му се вкочаняваха. На няколко пъти трябваше да пъха ръцете си под мишници, за да ги постопли. Вятърът виеше, пищеше и от време на време съвсем заприличваше на човешки вик.

Бен изпитваше едновременно страх и възторг. Страхуваше се, защото едва сега разбираше книгите, в които героят умира от студ - например като в разказа "Да накладеш огън" от Джак Лондон. Човек наистина можеше да замръзне до смърт в подобна нощ, когато температурата пада до двадесет и пет градуса под нулата.

Възторгът бе по-труден за обяснение. В него се смесваха самота и някаква неясна меланхолия. Бен осъзнаваше, че е навън; носеше се с крилата на вятъра, невидим за хората отвъд ярко осветените прозорци. Те бяха вътре - вътре, където е светло и топло. Не знаеха, че минава край тях; знаеше го само той. И това бе негова тайна.

Връхлитащият въздух бодеше с безброй мразовити иглички, ала бе чист и свеж. От носа на Бен равномерно изскачаха стегнати облачета бяла пара.

Залезът отмина, последните остатъци от деня гаснеха по хладната жълтеникаво-оранжева черта на западния хоризонт и високо в небето искряха с надменна красота първите диамантени звезди, когато Бен наближи Канала. Оставаха му само три пресечки и той бързаше да усети как топлината плъзва по лицето и краката му, раздвижвайки тръпнещата кръв.

И все пак... спря.

Каналът бе застинал в бетонното си корито като река от замръзнало розово мляко с неравна, напукана, мъглива повърхност. Не трепваше, ала бе съвсем като жив под оскъдните строги лъчи на зимната привечер; в него се криеше някаква неповторима и трудно обяснима красота.

Бен се завъртя и погледна на югозапад. Към Пущинака. Сега вятърът отново налиташе изотзад. Грейката се издуваше и плющеше. Около осемстотин метра от правото течение на Канала бяха заградени с бетонни стени; по-нататък бетонът изчезваше и реката се плъзваше из Пущинака, който през зимата напомняше призрачно царство от заскрежени къпинаци и щръкнали голи клони.

На леда долу стоеше човек.

Бен се взря в него и помисли: Долу може и да има човек, но може ли да е облечен тъй, както ми се привижда? Невъзможно, нали?

Човекът беше облечен с нещо като сребристобял клоунски костюм. Мразовитият вятър развяваше широката дреха. На краката му имаше грамадни оранжеви обувки, в тон с пришитите отпред помпони. В едната си ръка стискаше снопче връвчици, над които се издигаше грозд разноцветни балони и когато Бен забеляза, че балоните се реят насреща му, чувството за нереалност го обзе още по-силно. Той затвори очи, разтърка ги и погледна отново. Балоните продължаваха да се реят насреща.

В главата му отекна гласът на мистър Фейзио: Глей да са пазиш от бялата смърт, момче.

Халюцинация. Трябваше да е халюцинация или мираж, породен от някакъв нелеп атмосферен трик. На леда долу можеше да има човек; навярно имаше и теоретична възможност да е облечен в клоунски костюм. Но балоните не можеха да се реят към Бен, срещу вятъра. И все пак изглеждаше, че правят точно това.

 

Бен! - подвикна клоунът на леда. Бен си помисли, че гласът звучи само в съзнанието му, макар да имаше чувството, че го чува с ушите си. Искаш ли балонче, Бен?

В този глас имаше нещо тъй злокобно и страховито, че Бен искаше да хукне презглава към къщи, но краката му сякаш бяха залепнали за земята също като люлките в училищния двор.

 

Те се реят, Бен! Всички се реят! Вземи едно да опиташ!

Клоунът закрачи по леда на Канала към моста, където бе спрял Бен. Момчето го гледаше без да помръдва; гледаше тъй, както вцепенената птичка се взира в бавно приближаваща змия. Балоните би трябвало да се пукнат от лютия студ, ала не се пукаха; рееха се високо пред клоуна, макар че трябваше да се дърпат назад, към Пущинака... откъдето идваше зловещата твар, подсказа някаква частица от съзнанието на Бен.

Сетне Бен забеляза още нещо.

Гаснещият ден обливаше леда на Канала с розови отблясъци, ала клоунът не хвърляше сянка. Просто нямаше никаква сянка.

 

Тук ще ти хареса, Бен, каза клоунът. Вече беше толкова близо, че Бен чуваше тихото троп-троп на смешните му обувки по неравния лед. Тук ще ти хареса, обещавам, тук харесва на всички момченца и момиченца, които срещам, защото е като Острова на удоволствията от "Пинокио" и Небивалата земя от "Питър Пан"; тук никога няма да пораснат, а всички дечурлига мечтаят за това! Хайде, ела! Ела да гледаш представления, да си вземеш балонче, да нахраниш слоновете, да се спускаш по голямата пързалка! О, ще ти хареса, Бен, и как само ще се рееш...

И независимо от страха Бен усети, че частица от душата му иска да си вземе балонче. Та кой друг ще има балон, дето се рее срещу вятъра? Кой изобщо е чувал за подобно нещо? Да... искаше балонче, искаше и да види лицето на клоуна, което в момента бе приведено към леда, сякаш за да се прикрие от свирепия вихър.

Какво ли би станало, ако точно в този миг сирената върху покрива на Общинската управа не бе възвестила, че е пет часа? Бен не знаеше... не искаше да знае. Важното бе, че сирената изсвири и леденият звук се вряза като удар на пикел в плътния зимен студ. Клоунът като че се стресна, надигна глава и Бен видя лицето му.

 

Мумията! О, Боже мой, това е мумията! - бе първата му мисъл, придружена от зашеметяващ ужас, който го застави да се вкопчи с все сила в парапета на моста, за да не припадне. Разбира се, това не беше мумията, не можеше да е мумията. О, знаеше, че има сума ти египетски мумии, но изпървом му бе хрумнало, че вижда оная мумия - прашното чудовище, изиграно от Борис Карлов във вехтия филм, който бе гледал по телевизията една късна вечер миналия месец.

Не, не беше оная мумия, не можеше да е тя, филмовите чудовища не са реални, всички го знаят, даже малките дечурлига. Но...

Това, по лицето на клоуна, не беше грим. Не беше и вълмо от обикновени бинтове. Вярно, имаше бинтове, предимно около шията и китките му, и вятърът ги развяваше назад, но сега Бен виждаше лицето на клоуна съвършено отчетливо. То бе прорязано от дълбоки бръчки, кожата напомняше жестоко смачкана пергаментова маска, под чиито олющени бузи се крие съсухрена плът. Върху челото му зееше широка пукнатина, ала отвътре не протичаше и капчица кръв. Ухилените мъртвешки устни разкриваха мрачна паст, където зъбите стърчаха като надгробни камъни. Венците бяха разядени и черни. Очите не се различаваха, но нещо блестеше дълбоко в катранените бездни на сбръчканите очни кухини - нещо като хладните скъпоценни камъни в очите на свещените египетски скарабеи. И макар вятърът да духаше срещу клоуна, Бен имаше чувството, че долавя дъха на канела и подправки, на прогнили погребални одежди, обработени с незнайни билки, на пясък и кръв - тъй древна кръв, че отдавна е засъхнала на ръждиви люспести петна...

- Тук долу всички се реем - изграчи клоунът-мумия и Бен осъзна в нов пристъп на ужас, че съществото някак се е добрало до моста, сега стои точно под него и посяга нагоре с крива, съсухрена ръка, от която се лющят дълги ивици кожа, а кокалчетата прозират като пожълтяла от древност слонова кост.

Почти безплътен показалец погали бомбето на обувката му. Вцепенението се изпари незабавно. Бен хукна към края на моста, а сирената продължаваше да отеква в ушите му и заглъхна едва когато момчето се озова отвъд. Трябваше да е мираж, трябваше. Клоунът просто не би могъл да пристигне дотук толкова бързо, само за десетината секунди на сигнала.

Но страхът не беше мираж, не бяха мираж и горещите сълзи, които бликаха от очите му и само след секунда замръзваха по вледенените детски бузи. Той бягаше, трополейки с подметки по тротоара, а зад гърба си чуваше как мумията продължава да се измъква от Канала, как вкаменените древни нокти дращят по желязо и престарелите сухожилия скърцат като несмазани панти. Чуваше как дъхът свисти като суховей напред-назад из сгърчените ноздри, в които е останала не повече влага, отколкото в тунелите под Хеопсовата пирамида. Долови мириса на пясък и подправки от погребалните одежди и разбра, че след миг върху плещите му ще се стоварят безплътни ръце, ъгловати като конструкциите, които изграждаше с детския си строителен комплект. Ще го завъртят и той ще се вгледа в ухиленото сбръчкано лице. Мъртвешкият дъх ще го обгърне като пълноводна река. Мрачните очни кухини с мъждиво зарево в дълбините ще се сведат над него. Беззъбата уста ще зейне и Бен ще си получи балончето. О, да. Ще си получи всички балончета на света.

Но когато стигна до ъгъла на своята улица разплакан и задъхан, с безумно подскачащо в гърдите сърце, когато най-сетне се озърна през рамо, улицата бе пуста. Сводестият мост с ниски бетонни подпори и старомоден паваж също бе пуст. Оттук не можеше да види Канала, но усещаше, че дори и да можеше, не би забелязал нищо. Не; ако мумията не беше халюцинация или мираж, ако беше реална, щеше да дебне отдолу под моста - като трола в приказката за трите сърдити козлета.

Отдолу. Скрита отдолу.

Бен побърза към къщи, като се озърташе на всяка крачка додето вратата се захлопна зад гърба му и щракането на ключалката го увери, че е в безопасност. Обясни на майка си - тя беше ужасно изтощена от тежкия работен ден във фабриката и всъщност почти не бе забелязала отсъствието му - че е помагал на мисис Дъглас да преброи учебниците. После седна да вечеря - юфка и остатъци от неделната пуйка. На два пъти си поиска допълнително и с всяка нова порция мумията му се струваше все по-далечна и измислена. Не беше реална, такива неща не могат да бъдат реални, те оживяват само в късните телевизионни предавания или в съботните утринни прожекции, когато с малко повечко късмет можеш за четвърт долар да изгледаш два филма, а ако имаш още четвърт долар, можеш да си купиш цяла камара пуканки.

Не, не бяха реални. Чудовищата от телевизията, киното и комиксите не съществуваха в действителност. Освен ако си легнеш, а сънят не идва; освен ако излапаш и последните четири късчета шоколад, обвити в станиол и сложени под възглавницата като талисман против страховитите нощни чародейства; освен ако самото легло се превърне в тресавище от злокобни сънища, а навън вятърът вие и не смееш да погледнеш към прозореца, защото там може да има лице, прастаро ухилено лице, което не е изгнило, а просто се е съсухрило като ланско листо и очите му крият лъскави диаманти дълбоко в мрачните си кухини; освен ако зърнеш проядена костелива ръка, стиснала грозд балони: Ела да гледаш представления, да си вземеш балонче, да нахраниш слоновете, да се спускаш по голямата пързалка! Бен, о, Бен, как само ще се рееш...