Дарбата на светлина

ПРОРОКЪТ – ЧОВЕК НА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА

През 1842 година един мулат, Уйлям Елис Фой, получил в Бостън, щата Масачузетс две видения в разстояние на няколко седмици. Първото (на 18 януари) траело два часа и половина, а второто (на 4 февруари) – невероятните дванадесет часа и половина! Физически това подобно на транс състояние на видение приличало на описаното в Даниил 10 глава – и той като Даниил не дишал, макар че сърцето му продължавало да функционира нормално, по време на виденията. (Виж специално Даниил 10:17) Уйлям Фой обаче не последвал активно призванието си за пророческа служба.

През лятото на 1844 година Бог призовал друг човек – Хейзън Фос, който след известно отлагане също не приел. Затова през декември 1844 година Господ се обърнал към “най-слабия от слабите” – но тази история остава да бъде разказана в следващата глава (1).

ПРОРОК. Каква представа извиква тази дума в ума на човек, който познава онези “по-широки от живота” фигури от Свещеното писание. Почти инстинктивно си представяме самотна фигура, може би като Илия в Стария завет, застанал сам в защита на народа. Илия бе предизвикал повече от 400 свещеници на Ваал и бе призовал да падне огън от небето – тъй гладен, че изпояде не само неговата жертва, но също и водата, с която бе напоена както и камъните на олтара, който я поддържаше (3 Царе 18 гл.).

Или пък може би чуваме далечното ехо от “гласа на едного, викащ в пустинята: Пригответе пътя Господен” (Матей 3:3 срв. с Исая 40:3), излязъл от устните на аскетичния и строг Йоан Кръстител. Облечен в наметало от камилски кожи, Йоан не беше човек, който си угажда. Диетата му се състоеше главно от шушулките на разпространена в Средния изток акация и от див мед от пустинята (Матей 3:4; Марко 1:6).

Наистина е абсолютно невъзможно да мислим за Библията изобщо, без да помислим и за почти 40-те автора на нейните 66 книги. Ние популярно ги наричаме “пророци” – “святи Божии мъже [които] са говорели, движени от Светия Дух” (2 Петрово 1:21). И всичко това започнало с един човек на име Енох. Само седем поколения след Адам, Енох е първият записан пророк в човешката история (Юда 14).

Пророците от Енох до Мойсей предавали вестите си устно. Мойсей пръв в историческото пророчество употребява писаното слово, за да сподели пророческите си съобщения.

След това “литературния” клон на потока от пророчества се разделя още на два. От една страна били онези автори, чиито писания са запазени в Свещеното писание, а от друга страна били пророците, чиито писания не са представени в Библията. Тези пророци (или гледачи, както били наричани в началото), чиито писания НЕ БИЛИ включени в Библията – Гад, Натан, Семая, Идо и Илия – били също тъй боговдъхновени, както и техните библейски колеги. Но трудовете им не били запазени за потомството.

По времето на Исус изучаващите Стария завет го разделяли на три части: законът (писанията на Мойсей), пророците и свещените писания.

Бог, Който е “Бог, Който не гледа на лице” (Деян. 10:34), нито на мъжки или женски пол даваше в библейските времена пророчества като дарба и на жени, както и на мъже. В Стария завет четем за Мариам (сестрата на Мойсей), Девора и Олта. В Новия завет – Анна и четирите дъщери на един евангелист наречен Филип.

Днес обикновено свързваме службата на “пророк” с предсказването на бъдещи събития, но в библейските времена пророкът вземал участие в широк спектър от духовни дейности. Пророците имали много функции. Първо, те говорили от името на Бога. Второ, разкривали Божиите намерения. Трето, подкрепяли и ръководели управниците. Четвърто, насърчавали хората към верност. Пето, протестирали срещу злините. Шесто, ръководели различни дейности. Седмо, поучавали. Осмо, служели като консултанти и съветници във всяка фаза на индивидуалната и националната дейност. Девето, давали предупреждения. Десето, укорявали греха. Единадесето, обявявали Божиите присъди. Дванадесето, понякога извършвали чудеса. Тринадесето, проповядвали. Нещо повече, тяхната служба не се ограничавала само до еврейската нация! Бог използвал някои пророци, за да спечели и езическите народи.

Сякаш понятията “пророци” и “библейски времена” вървят заедно много удобно. Но някои християни се чувстват съвсем неудобно, когато се разисква пророческата дарба след настъпването на Новия завет. В Стария и Новия завет има обаче доказателства, както преки, така и косвени, че функцията на Светия Дух като Вдъхновител на човеци пророци не престава и след като веднъж “канонът”, т.е. книгите, съставляващи нашата Библия като цяло, е бил определен.

Исус Христос обеща ПРИСЪСТВИЕТО на Духа вътре в християнската църква до края на времето. Той каза, че една от специалните служби на Духа ще бъде да поучава на Божията истина (виж Йоан 14:15-17,26). Във връзка със знаменията за Неговото скорошно идване Исус ясно предупреди срещу ФАЛШИВИ пророци (Матей 7:15; 24:11,24). Ако в края на времето няма да възникват никакви пророци, Исус трябваше просто да каже: “Пазете се от пророци”. Вмъкването на прилагателното “фалшиви” предполага, че и двата вида пророци ще съществуват съвместно преди второто Му идване.

Доктрината на Павел за “духовните дарби” ни дава едно от най-поразителните доказателства в полза на пророческата дейност след новозаветните времена. Той ясно говори за пророчеството като за една от дарбите на Светия Дух (Ефес. 4 гл., 1 Кор. 12 гл. и Римл. 12 гл.). Всъщност по ранг пророчеството е втората по значение дарба, отстъпваща само на апостолството. Новият завет употребява взаимозаменяемо три термина за същото понятие: “дарбата на пророчество” (1 Кор. 13:2), “свидетелството на Исус (свидетелството Исусово)” и “духът на пророчеството” (Откр. 19:10). Всичките се отнасят до Божествената дарба на свръхестествени откровения и видения (2). Контекстът на различните Павлови изказвания за тези дарби на Духа – включително и за пророчеството, изяснява, че всички тези различни служби ще съществуват в църквата до края на времето. Всички тези дарби ще изпълняват функцията си, докато църквата се приготви за Христовото завръщане (виж Ефес. 4:12-15). Павел не прави дори намек, че някоя дарба – още най-малко пророчеството, ще отпадне, докато всичките останали ще продължават.

Павловите послания са, без съмнение, първите документи на записания Нов завет, а първото Послание към солунците е едно от най-ранните послания. Към края на това писмо Павел съветва новозаветните християни: “Духа [Светия Дух] не угасяйте”. След това той посочва как да се съобразим с този негов съвет: “пророчества не презирайте”. Напротив, християните трябва да “изпитват” “всичко”, а след това да “държат” “доброто” (1 Сол. 5:19-21). Апостол Йоан изразява това обещание по малко по различен начин: “Изпитвайте духовете”. Защо? Не всеки дух идва от Бога и “много лъжепророци излязоха на света” (1 Йоаново 4:1).

Явно, че нещо е ставало в първата християнска църква, което става в някои християнски кръгове и днес. Може би онези първи християни, които са били новообърнати от юдейство, си казвали: “Нямаме нужда повече от пророчески писания. Щом Стария завет бе достатъчно добър за Исус, то е достатъчно добър и за нас.” Днес някои християни повтарят тази погрешна идея. Фактически те ограничават делото на Светия Дух само до миналото като внушават, че тъй като библейския канон е приключен, нямаме повече нужда от пророчески писания днес. Може би именно за да предотврати появата на такива идеи, Павел насърчаваше “изпитването” на пророческите претенции – а не премахването или отричането им.

В Йоил 2:28-32, писана вероятно 8 столетия преди Първото идване на Исус Христос като бебе във Витлеем, този древен пророк гледа напред в коридорите на времето до Второто Му идване. И той видя Бог да почита народа Си до края на времето чрез даването специално на дарбата на пророчеството. Както мъже, така и жени, както млади, така и стари щяха да получат пророчески сънища и видения.

Някои християни са възразявали, че изпълнението на този пасаж може да се види и по-късно от Петдесетница – 50 дни след разпятието на Христос. Те посочват Деян. 2:16-21, където Павел сочи на явлението Петдесетница като на изпълнение на Йоил 2 гл. Поради две важни причини обаче Петдесетницата трябва да се разглежда само като ЧАСТИЧНО изпълнение на Йоил 2 гл.:

Първо. Пророчеството на Йоил 2 гл. специално отнася дарбата на ПРОРОЧЕСТВО в края на времето. Най-явната пророческа дарба на Петдесетница беше дарбата на ЕЗИЦИ – чудотворното говорене на говорими езици, които християнинът, който ги говори не е изучавал преди. Дарбата на пророчеството не беше явна и очевидна на Петдесетница.

Второ. Йоил посочва знаменията в небето – на слънцето и особено на луната – по времето, когато дарбата на пророчество ще бъде възстановена (гл. 2:19,20). Не намираме доказателство от Писанията, че тези знамения в небето са придружавали сцените на Петдесетница.

Нямаше ли никакви пророци между края на апостолските времена и средата на XIX век? Пол Кинг Джуид в една сериозна статия в НОВ МЕЖДУНАРОДЕН РЕЧНИК НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА посочва, че “със смъртта на апостолите, които нямаха никакви наследници, постепенно и притежаващите пророческа дарба също изчезнаха, така че след III в. от първоначалната триада - апостоли, пророци и учители останаха само учители”. Джуид добавя също, че “по времето на Иполит (235 г.сл.Хр.) и Ориген (250 г.сл.Хр.), думата “пророчество” се ограничава само до пророческите части на Писанията” (3).

Според Библията обаче няма никакво съмнение: дарбата на пророчеството в никакъв случай НЕ спира с апостолското време. Аргументите, давани в полза на твърдението за изчезването на пророческата дарба, което много католици и протестанти поддържат, са интересни, но се опровергават от Библията(подлежат на пълно опровержение), и трябва да бъдат отхвърлени. Според един такъв аргумент, апостол Йоан изрича проклятие над всеки, който добавя или отнема от Библията (Откр. 22:18, 19). По такъв начин с приключването на оная част от Писанието, която съставлява канона, дарбата на пророчеството преставала, според този възглед.

В отговор ще посочим само, че: 1. Забраната за добавяне и отнемане се отнася за самата книга Откровение (тя не се прилага за цялата Библия, от която в момента се явява логически като нейна последна книга); 2. няма никакви доказателства, че Откровението е била последната по време НАПИСАНА книга на Новия завет. Много учени смятат, че първото, второто и третото Йоаново послание, а дори и Евангелието от Йоан, са били написани СЛЕД приключването на Откровението; 3. чак в 4 век сл.Хр. християнската църква стига най-накрая до съгласие по отношение на това кои книги трябва да бъдат включени в Новия завет. От това логически следва, че Йоановото предупреждение в края на книгата Откровение НЕ изключва дарбата на пророческо вдъхновение след 100 г.сл.Хр.

Някои учени поддържат, че приключването на новозаветния канон не дава възможност за каквото и да било ново откровение на Божествена истина (4). В отговор на този аргумент британският учен Дж. Б. Бейкър заявява:

“Други са се стремили да идентифицират това приключване на новозаветния канон с времето, когато пророчеството ще отмине според 1 Кор. 13:8; но това е насилие над контекста, който ясно показва, че тези дарби ще преминат тогава, “когато дойде съвършеното”, което се определя като времето, когато ще “виждаме лице с лице”, т.е. изцяло отвъд този живот и тази ера...

Всички може да са съгласни, че не трябва да се очаква никакво ново откровение относно Бог в Христос, пътя на спасението, принципите на християнския живот и пр. Но изглежда, че няма НИКАКВИ ОСНОВАНИЯ ЖИВИЯТ БОГ, КОЙТО ГОВОРИ И ДЕЙСТВА, в противоположност на мъртвите идоли, ДА НЕ МОЖЕ да употреби дарбата на пророчеството, за да даде указания за специфично местно ръководство на някоя църква, нация или личност, или пък да предупреди, или насърчи чрез предсказание както и чрез напомняне в пълно съгласие с писаното слово на Писанието, спрямо което всички такива изказвания трябва да бъдат изпитвани (5).”

Съществуването на Библията днес не изключва други боговдъхновени авторитети. Напротив, Божието слово както в Стария, така и в Новия завет говори на своите читатели, живеещи в последните дни, че дарбите на Светия Дух, включително и пророческата, ще се появят пак всред Неговия народ преди завръщането на Исус. Това не е въпрос за “или едното или другото”. Ние можем и трябва да имаме и двете!

И тук забележките да се препишат от книгата на латински заедно с местата, които са преведени на български на самата книга.