Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж

Като по вълшебство Ричи се превърна в репортер на "Дери нюз". От сигурен източник бил узнал, че главният общински библиотекар мистър Майкъл Хенлън бил нападнат тази нощ на работното си място. Може ли болницата да даде сведения за неговото състояние?

Ричи замълча и се вслуша, поклащайки глава.

- Разбирам ви, мистър Керпаскян... с "К" ли се пише? Да? Чудесно. И вие сте...

Той отново се вслуша, вече толкова увлечен в собствената си фантазия, че свободната му ръка драскаше из въздуха по невидим бележник.

- Аха... аха... да. Да, разбирам. Е, при подобни случаи обикновено цитираме "осведомен източник". А по-късно можем... аха... точно така! Съвършено вярно! - Ричи добродушно се разсмя и избърса потта от челото си. Отново се вслуша. - Добре, мистър Керпаскян. Да. Ще ви... да, записах го, К-Е-Р-П-А-С-К-Я-Н, точно така! Чешки евреин, тъй ли? Наистина! Това е... това е невероятно. Да, няма да забравя. Лека нощ. Благодаря ви. - Ричи остави слушалката и затвори очи. - Господи! - възкликна той с глух, измъчен глас. - Господи! Господи! Господи! - Замахна, сякаш искаше да събори телефона от шкафчето, но насред жеста отпусна ръка. Свали очилата и ги избърса с горнището на пижамата си. После се обърна към другите. - Жив е, но в критично състояние. Хенри го е накълцал като коледна пуйка. Една от раните засегнала бедрената артерия и той е загубил толкова много кръв, че самите доктори се чудят как е оживял. Успял да си сложи импровизиран турникет и това го спасило. Иначе щял да умре преди да го открият.

Бевърли се разхълца. Плачеше като дете, закривайки лицето си с длани. Нейните ридания и свистящият дъх на Еди бяха единствените звуци в стаята.

Най-сетне Еди наруши мълчанието:

- Не само Майк е станал на коледна пуйка. Хенри изглеждаше тъй, сякаш току-що беше изкарал дванайсет рунда с Роки Балбоа в магазин за домашни потреби.

- О-ххо-още ли искаш д-да п-п-повикаме пхо-о-лицията, Бев?

На нощното шкафче имаше книжни кърпички, но локвата минерална вода ги бе превърнала в безформена разкашкана маса. Заобикаляйки отдалече Хенри, Бевърли мина в банята, взе една кърпа и я пъхна под студената вода. С наслада усети хладното докосване върху горещото си, подуто лице. Сега отново можеше да мисли ясно - не разумно, но поне ясно. Изведнъж я обзе увереност, че ако опитат да си служат с разума, неминуемо ще загинат. Онова ченге. Радмейкър. Той подозираше нещо. И защо не? Човек не се обажда току-така в три и половина сутринта. Той бе предположил, че обаждането се дължи на престъпно съучастие. А какво щеше да предположи, ако узнаеше, че тя се е обадила от стая, където лежи мъртъв човек с нащърбена бутилка в корема? Че тя и още четирима пришълци са пристигнали предния ден за дружеска среща и този тип просто е наминал да ги поздрави? Би ли приела подобна история на негово място? Би ли я приел който и да било? Разбира се, можеха да подкрепят разказа си с твърдението, че са се върнали за да доубият чудовището, което живее в каналите под града. И това сигурно би добавило убедителна нотка на неподправен реализъм.

Тя излезе от банята, погледна Бил и каза:

- Не. Не искам да викаме полицията. Мисля, че Еди е прав - може да ни се случи нещо. Нещо окончателно. Но не е там работата. - Тя огледа четиримата един по един. - Заклехме се да го направим. Заклехме се. Братчето на Бил... Стан... всички други... а сега и Майк. Готова съм, Бил.

Бил огледа останалите.

Ричи кимна.

- Добре, Шеф Бил. Да опитаме.

- Шансовете са по-лоши от когато и да било - каза Бен. - Сега липсват двама от нас.

Бил мълчеше.

- Добре - кимна Бен. - Тя е права. Заклехме се.

- Е-е-еди?

Еди се усмихна измъчено.

- Май пак ще слизам на конче по оная стълба, а? Ако още я има.

- Само че тоя път няма кой да хвърля камъни - обади се Бевърли. - Те са мъртви. И тримата.

- Започваме ли, Бил? - запита Ричи.

- Дъ-дъ-да - каза Бил. - М-мисля, ч-ч-че е време.

- Може ли да ви кажа нещо? - внезапно запита Бен.

Бил го погледна и леко се усмихна.

- З-з-заповядай.

- Вие сте най-добрите приятели, които някога съм имал - каза Бен. - Каквото и да се случи. Просто... нали разбирате, исках да ви го кажа.

Бен плъзна поглед по техните мрачни и тържествени лица.

- Радвам се, че си спомних за вас - добави той.

Ричи изсумтя. Бевърли се изкиска. После вече всички се смееха и се гледаха както някога въпреки факта, че Майк може би умираше в болницата или вече бе мъртъв; въпреки факта, че ръката на Еди (отново) бе счупена; въпреки факта, че бяха настанали най-мрачните предутринни часове.

- Ама такъв си сладкодумник, Камара - избъбри през смях Ричи, бършейки просълзените си очи. - Трябваше него да го направим писател, Шеф Бил.

Продължавайки да се усмихва лекичко, Бил каза:

- И к-к-като стана дума...

Потеглиха с лимузината на Еди. Зад волана седеше Ричи. Ниската мъгла се сгъстяваше, течеше по улиците като цигарен дим, без да достига до мътните улични лампи. Отгоре като ледени късчета блестяха ярки, пролетни звезди... но когато наклони глава към полуотвореното прозорче отдясно, Бил сякаш чу в далечината пролетни гръмотевици. Нейде отвъд хоризонта прииждаха буреносни облаци.

Ричи включи радиото и гласът на Джин Винсънт запя "Би-боп-а-лула". Натисна друго копче и хвана песен на Бъди Холи. При третия опит Еди Кокран запя "Летен блус".

- Бих искал да ти сервирам, синко, обаче не си пълнолетен - изрече плътен басов глас.

- Изключи го, Ричи - тихо каза Бевърли.

Той се пресегна, но ръката му застина във въздуха.

- Не изключвайте радиоапаратите, очаквайте нашето продължение на рок-шоу "Старите покойници" с участието на Ричи Тозиър! - пискливо се закиска клоунският глас през песента на Еди Кокран, китарните акорди и щракането с пръсти. - Не пипайте копчето, останете на тази вълна с царете на рока, няма ги вече в класациите, но ще останат в сърцата ни, идвайте, слушайте, идвайте всички! Тук долу свирим всиииички хитове! Всиииич-ки хитове! А ако не ми вярвате, послушайте само славния гост-дисководещ от гробището Джорджи Денброу! Кажи им, Джорджи!

И изведнъж от радиото проплака братчето на Бил.

 

- Ти ме прати навън и То ме уби! Мислех, че То е в мазето, Шеф Бил, мислех, че То е в мазето, но То беше в канала, То беше в канала и ме уби, ти му позволи да ме убие, Шеф Бил, ти му поз...

Ричи блъсна радиото толкова яростно, че копчето отхвръкна и се търкулна на пода.

- Вехтият рокендрол съвсем се е скапал - изрече той с треперещ глас. - Бев е права, по-добре да минем без музика, какво ще речете?

Никой не отговори. В светлината на прелитащите улични лампи лицето на Бил беше застинало, бледо и умислено. На запад отново изтътна гръмотевица и този път всички я чуха.

 

6.

Същият стар мост.

Ричи спря край него. Излязоха, пристъпиха до парапета - същият стар парапет - и се вгледаха надолу.

Същият стар Пущинак.

Отминалите двадесет и седем години сякаш не го бяха докоснали; единствената новост - надлезът на магистралата - изглеждаше за Бил нереална и ефемерна като комбиниран филмов кадър. Хилави дръвчета и шубраци лъщяха сред ниската мъгла и той си помисли: Навярно точно това или нещо подобно имаме предвид, когато говорим за постоянство на паметта, нещо, което виждаш в подходящ момент и от подходяща точка - образ, който бълва вълнение като ракетна дюза. Виждаш го толкова ясно, че всичко станало после просто изчезва. Ако копнежът е онова, което затваря кръга между свят и желание, то сега кръгът е затворен.

- Хъ-хъ-хайде - каза той и прескочи парапета.

Другите го последваха надолу по сипея сред малка каменна лавина. Когато стигнаха долу, Бил неволно потърси с поглед Силвър под моста и веднага се разсмя. Силвър беше подпрян в гаража на Майк. Навярно за него нямаше роля в предстоящите събития, макар че това би било странно след вчерашната му поява.

- О-ххо-тведи ни т-там - обърна се той към Бен.

Бен го погледна и в очите му се четеше ясната мисъл: Не се занасяй, Бил, двадесет и седем години са минали. После той кимна и навлезе в храсталака.

Пътеката - тяхната пътека - бе изчезнала отдавна и трябваше да се провират през гъсти трънаци, къпини и диви хортензии, разпръскващи тежък, едва ли не задушлив аромат. Наоколо приспивно пееха щурци, тук-там из мрака подскачаха светулки - подранили предвестници на лятното великолепие. Бил помисли, че навярно и днес тук играят деца, ала те сигурно си имаха собствени тайни проходи и пътеки.

Стигнаха до полянката, където някога бяха изградили къщичката, но сега нямаше никаква поляна. Всичко беше обрасло с храсти и ниски борчета.

- Гледайте - прошепна Бен и прекоси поляната (в паметта им тя все още бе тук, просто полузакрита от още един комбиниран кадър). Наведе се и дръпна нещо. Беше махагоновата врата, която някога домъкнаха от сметището, за да довършат покрива на къщичката. Сега лежеше захвърлена в храсталака и изглеждаше недокосната поне от десетина години. По мръсната й повърхност се бяха вкопчили повивни растения.

- Остави я, Камара - промърмори Ричи. - Минали работи.

- О-ххо-тведи ни т-там, Б-бен - повтори изотзад Бил.

И водени от Бен те заслизаха към Кендъскиг, наляво от една поляна, която вече не съществуваше. Ромонът на вода постепенно се засилваше, но все пак едва не паднаха в реката, преди да я забележат - по ръба на стръмния бряг шубраците се сливаха в плътна стена. Почвата се срути под каубойските ботуши на Бен и Бил го удържа за яката.

- Благодаря - каза Бен.

- Няма защо. На-хха-времето щеше да ме п-п-повлечеш след с-с-себе си. С-сега на-хха-татък ли?

Бен кимна и ги поведе по обраслия бряг, водейки отчаяна борба с къпинаците. Мислеше си колко лесно е с едно небрежно привеждане да се провреш под храстите (истинските и въображаемите), когато си висок само метър и двайсет. Е, всичко се променя. Днес, скъпи момченца и момиченца, ще учим, че колкото повече се променят нещата, толкова повече се променят. Онзи, дето казал, че колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите, явно е бил малоумен. Защото...

Кракът му закачи нещо, той шумно се просна по корем и едва не перна глава в бетонния цилиндър на помпената станция. Шахтата тънеше сред гъсто вълмо от къпинови стъбла. Докато се изправяше, откри, че лицето и ръцете му са изподрани поне на двадесетина места.

- От мен да мине, нека да са тридесет - промърмори той, усещайки как по бузите му се стичат тънки струйки кръв.

- Какво? - запита Еди.

- Нищо.

Но не беше клон, а масивен железен капак. Някой го бе съборил.

 

Разбира се, помисли Бен. Ние го съборихме. Преди двадесет и седем години.

Но още преди да забележи лъскавите драскотини по ръждивото желязо, той осъзна, че мисълта е нелепа. Тогава помпата не работеше. Рано или късно някой трябва да бе дошъл да я поправи и после да върне капака на място.

Той се изправи и петимата надзърнаха в цилиндъра. Чуваха тихия плисък на капеща вода. Нищо повече. Ричи бе събрал всички кибрити от стаята на Еди. Запали цяло блокче и го метна вътре. За миг зърнаха влажните вътрешни стени и безмълвния масивен силует на помпата. Нищо повече.

- Може да е свален отдавна - тревожно каза Ричи. - Нищо не доказва, че е станало дн...

- Било е съвсем наскоро - прекъсна го Бен. - Не преди последния дъжд.

Той взе ново кибритче от Ричи, драсна една клечка и им показа пресните драскотини по капака.

- Има н-нещо о-ххот-долу - каза Бил след като клечката догоря.

- Какво? - запита Бен.

- Не в-видях т-т-точно. При-ххи-личаше на р-ремък. П-п-помогнете ми с Р-ричи д-да го о-ххо-бърна.

Подхванаха капака и го преметнаха като грамадна монета. Този път Бевърли драсна кибрита и Бен предпазливо вдигна чантата, която бе лежала под желязото. Държеше я за ремъка. Бевърли се накани да духне клечката и в този момент видя лицето на Бил. Застина неподвижно и чак когато пламъчето опари пръстите й, тя го изтърва с тих стон.

- Бил? Какво има? Какво е станало?

Очите на Бил сякаш се бяха вцепенили. Не можеха да се откъснат от ожулената кожена чанта с дълъг ремък. Изведнъж си спомни каква песен свиреше радиото в магазина за кожени изделия, докато купуваше тази чанта. "Летни нощи в Сосалито". Това бе последната капка в чашата на безумието. В устата му не бе останала и капчица слюнка; езикът и небцето бяха станали гладки и сухи като хромирана автомобилна броня. Чуваше щурците, виждаше светулките, усещаше мириса на буйна зеленина наоколо и си мислеше: Това е нов трик, нова илюзия, тя е в Англия и всичко това е просто евтин номер, защото То се страхува, о, да, може би вече не е толкова самоуверено, колкото преди месеци, когато ни повика, тъй че дай да не се вдетиняваме, Бил, бъди сериозен - според теб колко ожулени кожени чанти с дълги ремъци има на тоя свят? Милион? Десет милиона?

Навярно повече. Но имаше само една такава. Беше я купил за Одра от едно магазинче за кожени изделия в Бърбанк и докато я разглеждаше, по радиото свиреха "Летни нощи в Сосалито".

 

- Бил?

Ръката на Бевърли разтърсваше рамото му. Отдалече. Двадесет и седем левги под водата. Как се казваше групата, която пееше "Летни нощи в Сосалито"? Ричи сигурно знаеше.

- Аз знам - изрече Бил право в разширените от страх очи на Ричи и се усмихна. - Казваше се "Дизел". Страхотна памет имам, нали?

- Бил, какво ти става? - прошепна Ричи.

Бил изкрещя. Грабна кибрита от Бевърли, драсна клечка и изтръгна чантата от ръцете на Бен.

- За Бога, Бил, какво...

Той дръпна ципа и преобърна чантата. Отвътре се изсипаха толкова типични за Одра дреболии, че налетялото малодушие го накара да изкрещи отново. Сред кърпички, дъвки и грим видя кутийка ментови бонбони... и златната запалка, подарък от Фреди Файърстоун по случай подписването на договора за "Таванската стая".

- Жъ-жъ-жена ми е долу - каза той, после падна на колене и се зае да тъпче всичко обратно в чантата. Дори не усети, че отмята с длан от очите си отдавна изчезнали кичури.

- Жена ти? Одра? - В огромните очи на Бевърли блестеше изненада и страх.

- Нейната ч-ч-чанта. Нейните в-вещи.

- Божичко, Бил - промърмори Ричи. - Знаеш, че това не може да бъ...

Бил бе открил портфейла от крокодилска кожа. Отвори го и вдигна ръка нагоре. Ричи драсна нова клечка и зърна лицето, което бе виждал в пет-шест филма. Макар и не чак толкова интересна, снимката в шофьорската книжка беше напълно убедителна.

- Но Хъ-хъ-хенри е мъртъв, Виктор и Бълвоча също... кой я е хванал тогава? - Бил се изправи и ги огледа с трескави очи. - Кой я е хванал?

Бен положи ръка на рамото му.

- Май ще е най-добре да слезем и да разберем, а?

Бил се озърна, сякаш се чудеше кой точно говори, после очите му се избистриха.

- Д-да - кимна той. - Е-е-еди?

- Бил, съжалявам...

- Мо-ххо-ожеш ли д-да ме яхнеш?

- Едно време можех.

Бил се приведе и Еди преметна дясната си ръка около шията му. Бен и Ричи го повдигнаха, за да се прихване с крака. Когато Бил тромаво прекрачи ръба на цилиндъра, Бен видя, че Еди е затворил очи... и за миг му се стори, че чува как най-грозната кавалерия на света препуска в атака през храстите. Озърна се, очаквайки да види как тримата изскачат от мъглата и къпинаците, ала не чу нищо освен тихия пукот на далечния бамбук под напора на засилващия се вятър. Старите врагове бяха мъртви.

Бил вкопчи пръсти в грубия бетонен ръб и започна да слиза предпазливо, стъпка по стъпка и скоба по скоба. Ръката на Еди го стискаше през гърлото като менгеме и той едва дишаше. Нейната чанта, мили Боже, как е попаднала нейната чанта тук? Няма значение. Но ако Те има, Боже, и ако приемаш заявки, нека тя да е жива и здрава, нека не страда заради онова, което извършихме с Бевърли тази нощ или заради онова, което извърших едно лято, когато бях още момче... а дали не е бил клоунът? Дали не я е хванал Боб Грей? Ако е бил той, не знам дали сам Господ може да й помогне.

- Страх ме е, Бил - тъничко прошепна Еди.

Краката на Бил потънаха в студена, застояла вода. Той стъпи сред нея и си спомни хладния допир, влажната воня, потискащия страх, който му вдъхваше този тесен бетонен затвор... а между другото, какво бе станало после? Как бяха преминали надолу по тия тръби и тунели? Къде бяха отишли и как бяха излезли на воля? Все още не си спомняше; сега можеше да мисли само за Одра.

- И м-м-мене.

Приклекна да свали Еди и се намръщи, когато нахлулата в панталона студена струя докосна тестисите му. После двамата се изправиха във вода до прасците и зачакаха другите да слязат по скобите.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ПОД ГРАДА

 

1.

Хайде, елате при мен, помисли То, слушайки как наближават. Елате при мен, дечица, да видите как се реем тук долу... как се реем всички.

 

И все пак досадната мисъл го мъчеше упорито въпреки всичките му старания да я прогони. Мисълта беше проста: ако всички неща се свеждаха до него (а очевидно беше така, откакто Костенурката избълва света и се затвори в черупката си), то как би могло което и да било същество от този или някой друг свят да го измами, да му причини болка, та макар и нищожна, мимолетна? Как тъй?

И тогава То откри последното ново нещо - вече не чувство, а хладно предположение: ами ако не беше само, както вярваше открай време?

Ами ако имаше Друг?

И ако децата бяха пратеници на Другия?

Ако... ако... ако...

То се разтрепера.

Омразата беше нова. Болката беше нова. Осуетяването на плановете му беше ново. Но най-страшната новост беше този страх. Не страхът от децата, с него се бе справило, а страхът, че не е само.

Не. Нямаше никой друг. Може би като деца те бяха надарени с някаква първична сила на на въображението и то за момент я бе подценило. Но сега щеше да ги изчака. Те щяха да дойдат и тогава То щеше да ги запокити едно подир друго в макровселената... в мъртвешките светлини на своите очи.

Да.

Когато дойдеха, То щеше да ги запокити пищящи и обезумели в мъртвешките светлини.

Бев и Ричи разполагаха общо с петнадесетина кибритени клечки, но Бил не им разреши да драснат нито една. Поне засега в тръбата се разливаше неясна светлина. Беше съвсем слаба, но му позволяваше да различи следващите две-три крачки. Смяташе да пести кибрита докато попаднат в пълна тъмнина.

Бледите лъчи наоколо вероятно долитаха от тротоарни решетки над главите им, или може би от кръглите отвори в железните капаци. Струваше му се странно и невероятно да вървят под града, но знаеше, че е така.

Водата ставаше все по-дълбока. На три пъти зърна как течението влачи мъртви животинки: плъх, коте и нещо подуто и лъскаво, може би мармот. Последният труп накара някое от момчетата зад гърба му да изпъшка от погнуса.

Газеха из сравнително спокойна вода, но покоят скоро щеше да свърши - нейде отпред долиташе глух, монотонен рев. Звукът се засили, прерастна в грохот. Тунелът свърна надясно. Отминаха завоя и видяха три тръби да бълват вода в техния канал. Бяха подредени една над друга като лампи на светофар. Тунелът свършваше дотук. Стана малко по-светло. Бил вирна глава и видя квадратна каменна шахта. Пет метра по-горе имаше желязна решетка и през нея се лееха буйни потоци вода. Сякаш бяха попаднали под някакъв първобитен душ.

Бил безпомощно се вгледа в трите тръби. От горната бликаше почти бистра вода, повлякла листа, клони и разни боклуци - фасове, обвивки от дъвка и тем подобни. По средната течеше мръсна вода. А най-долната цедеше струи гъста, сиво-кафеникава мръсотия.

- Е-е-еди!

Еди дошляпа край него. Косата му лепнеше по челото. Гипсът беше мокър и мръсен.

- П-п-по к-кой?

Когато искаш да разбереш как се строи нещо, трябва да питаш Бен; когато се чудиш накъде да тръгнеш, потърси помощта на Еди. Не разговаряха за това, но всички го знаеха. Когато попаднеш в чужд квартал и искаш да се върнеш към познатите места, Еди ще те изведе безпогрешно, крачейки с небрежна увереност ту наляво, ту надясно, докато напълно се объркаш и тръгнеш подир него със сляпата надежда, че всичко ще се оправи... както и ставаше. Веднъж Бил разказа на Ричи как двамата с Еди бяха започнали да играят из Пущинака и през първите дни непрестанно го мъчеше страх, че може да се загубят. Еди не изпитваше подобни страхове и винаги ги извеждаше точно където бе обещал. "Ако се за-хха-губя в г-г-горите и Е-еди е до мен, хич няма да се т-т-тревожа - казваше Бил. - Той п-просто знъ-знъ-знае. Т-т-татко казва, ч-че някои хора с-с-сякаш си имат к-к-компас в гла-хха-вата. Еди е от т-т-тях."

- Не те чувам! - викна Еди.

- Питах по кой.

- Какво кой?

Еди стискаше инхалатора в здравата си ръка и Бил помисли, че е заприличал на удавен плъх.

- По кой да т-т-тръгнем?

- Ами... зависи накъде искаш да отидем - отвърна Еди и Бил беше готов да го удуши, макар че въпросът си беше съвсем на място.

Еди се взираше боязливо в трите тръби. И трите бяха проходими, но най-долната изглеждаше доста тесничка.

Бил махна с ръка и останалите се струпаха наоколо.

- К-къде е Т-т-то, мътните да го вземат? - запита той.

- Към центъра на града - бързо отговори Ричи. - Точно под центъра. Близо до Канала.

Бевърли кимаше. И Бен. И Стан.

- Мъ-мъ-майк?

- Да - каза Майк. - Там е. Близо до Канала. Или под него.

Бил се озърна към Еди.

- К-к-кой?

- Този.

- Радост в къщи - жално промърмори Стан. - Тая тръба е за лайната.

- Не е задължително... - започна Майк и изведнъж млъкна. Наведе глава настрани и се ослуша. В очите му блестеше тревога.

- Какво... - запита Бил, но Майк повелително вдигна пръст пред устните си.

Сега и Бил чу звука - шляпане. Все по-близо. Пъхтене, неясен говор. Хенри не се отказваше от потерята.

- Бързо - каза Бен. - Да вървим.

Стан се озърна назад, после огледа най-долната тръба. Прехапа устни и кимна.

- Да вървим. Лайната се измиват.

- Стан Мъжагата пуска Една По-Якичка! - провикна се Ричи. - Уха-уха-у...

- Ричи, няма ли да млъкнеш? - изсъска Бевърли.

Бил ги поведе към тръбата, смръщи се от мириса и прекрачи навътре. Вонеше на мръсотия, на лайна, но имаше и още нещо, нали? Някакъв потаен, животински мирис. Ако зверският рев можеше да мирише (навярно може, помисли Бил, зависи с какво се храни), дъхът би бил точно такъв. Няма грешка, отиваме във вярна посока. То е минавало оттук... и неведнъж.

След първите пет-шест метра въздухът ставаше застоял и отровен. Бил бавно се мъкнеше през калта, която всъщност не беше кал. Озърна се през рамо и подхвърли:

- Сто-ххо-ой п-плътно зад мен, Е-е-еди. Тъ-тъ-трябваш ми.

За известно време светлината се превърна в едва различима сивота, после изчезна напълно и те се озоваха в

 

(от синевата литваме към)

мрака. Бил се влачеше напред през вонята, усещайки едва ли не физическата й плътност. Беше протегнал ръка напред и очакваше всеки миг да докосне жилава гъста козина, а сетне в мрака да лумнат две зелени очи. И краят щеше да дойде с взрив на палеща болка, когато То откъснеше главата му от раменете.

Отекващи, засилени звуци изпълваха мрака. Чуваше как приятелите му се тътрят отзад и от време на време глухо мърморят. Отдалече долиташе бълбукане, примесено със странни, дрънчащи стонове. По някое време отвратително топла вълна го заля до кръста и той едва се удържа на крака. Усети как Еди отчаяно се вкопчи в ризата му, после потопът отмина. От края на колоната Ричи изкрещя с мрачно веселие:

- Май че ни опика някакъв великан, Бил.

Бил чуваше как мръсната вода тече на равномерни тласъци по мрежата от по-тесни тръби, която сега навярно минаваше над главите им. Спомни си разговора с баща си за канализацията в Дери и разбра за какво служи тая мрежа - тя поемаше водните излишъци по време на поройни дъждове и наводнения. Навярно напускаше Дери и се изливаше в Пенобскот и Торо. Градът не обичаше да изхвърля лайната си в Кендъскиг, защото от тях Каналът почваше да вони непоносимо. Но всичката мръсна вода отиваше право в реката, а когато тръбите се препълваха, потокът преливаше в съседните... както преди малко. А щом бе станало веднъж, значи можеше да се повтори. Той се озърна тревожно. Не видя нищо, но знаеше, че в горния край на тръбата, а може би и отстрани, трябва да има решетки и през тях всеки момент...

Не знаеше, че е стигнал до края на тръбата. Осъзна го едва когато пропадна надолу и залитна напред, размахвайки ръце в безнадеждно усилие да запази равновесие. Не се удържа и цопна по корем в гъста лепкава маса, на половин метър под отвора на тръбата, която току-що бе напуснал. Нещо пробяга с цвърчене по ръката му. Той изкрещя, седна и притисна изтръпналата ръка към гърдите си, осъзнавайки, че е докоснал плъх; още усещаше отвратителния грапав допир на провлачената опашка.

Помъчи се да стане и блъсна глава в ниския таван на новата тръба. От удара пред очите му избухнаха грамадни червени цветя и Бил рухна на колене.

- Вни-ххи-мавайте! - чу той собствения си вик. - Тук дъното пропада! Е-еди! К-к-къде си?

- Тук! - Размаханата ръка на Еди се плъзна по носа му. - Измъкни ме, Бил, нищо не виждам! Тук...

Раздаде се оглушително пляаааасс! Бевърли, Майк и Ричи изкрещяха в хор. На светло хармоничният им вопъл навярно би бил смешен; тук, в мрака на каналите, прозвуча ужасно. Изведнъж настана хаос, сред който всички се мъчеха да станат на крака. Бил здраво прегърна Еди, като гледаше да опази счупената му ръка.

- О, Господи, мислех, че ще потъна - изстена Ричи. - Така се окъпахме... леле братко, това е върха, лайняна баня, трябва някой път да ни организират училищна екскурзия по тия места, Бил, сигурно мисис Карсън ще се навие да води групата...

- А после мисис Джимисън ще ни изнесе здравна беседа - добави Бен с разтреперан глас и всички избухнаха в писклив смях. Докато смехът заглъхваше, Стан изведнъж се разрида.

- Недей, мой човек - промърмори Ричи и пипнешком го прегърна през лепкавите рамене. - Недей, че всички ще се разплачем.

- Нищо ми няма - високо изрече Стан, продължавайки да хлипа. - Мога да изтърпя страха, обаче ненавиждам тая мръсотия, ненавиждам да не знам къде съм...

- Ми-ххи-ислиш ли, ч-че ти е о-ххо-станал с-сух к-к-кибрит? - обърна се Бил към Ричи.

- Не знам, дадох го на Бев.

Бил усети как нечия ръка го докосна в мрака и пъхна между пръстите му блокче кибрит. На допир изглеждаше сухо.

- Държах го под мишница - каза Бевърли. - Може да свърши работа. Опитай във всеки случай.

Бил откъсна една клечка и я драсна. В мрака избухна пламъче и той надигна ръка. Приятелите му се бяха скупчили един до друг и примижаваха от светлината. Мокри, облепени с мръсотия, те изглеждаха съвсем малки и безкрайно изплашени. Зад тях Бил различи тръбата, по която бяха дошли. Новата тръба беше още по-тясна. Тя пресичаше предишната под прав ъгъл и се отдалечаваше без завои в двете посоки. По дъното лепнеха слоеве гъста утайка. И...

Той изсъска през зъби и изтърва догорялата клечка. Ослуша се и чу плисъка на бързо течение, ромона на капки, пресекливия бълбукащ рев на клапаните, отпращащи нови порции отходни води към Кендъскиг, който бе останал Бог знае колко далече назад. Хенри и приятелите му не се чуваха... засега.

Бил тихо каза:

- Отдя-хха-асно има т-т-труп. На о-ххо-коло т-т-три метра от нъ-нъ-нас. Мисля, ч-ч-че може да е Пъ-пъ-пъ...

- Патрик? - запита Бевърли и гласът й трепереше на ръба на истерията. - Патрик Хокстетър ли е?

- Д-д-да. Да драсна ли о-ххо-още една к-к-клечка?

- Налага се, Бил - каза Еди. - Ако не видя накъде отива тръбата, няма да знам коя посока да изберем.

Бил драсна клечката. В неясната светлина видяха зеленикавите, подути останки на Патрик Хокстетър. Трупът им се хилеше в сумрака с ужасяваща дружелюбност, но имаше само половин лице; плъховете бяха изгризали останалото. Наоколо бяха разпилени учебници за лятната занималня, подпухнали от влагата до размерите на енциклопедии.

- Божичко - дрезгаво промърмори Майк и разширените му очи се белнаха в тъмното.

- Пак ги чувам - каза Бевърли. - Хенри и другите.

Ехото навярно бе отнесло гласа й до враговете; Хенри изрева откъм тръбата и за момент им се стори, че е застанал досами тях.

 

- Ще ви спипамеееееее...

- Хайде де! - изкрещя Ричи. Очите му трескаво се въртяха насам-натам. - Откога те чакаме! Ега ти скиора! Тука е като плувния басейн в младежкия клуб! Хайде, ид...

После от тръбата долетя тъй безумен вопъл на страх и болка, че клечката падна от разтрепераните пръсти на Бил и изгасна. Ръката на Еди го сграбчи през кръста и Бил отвърна на прегръдката, усещайки как мършавото телце трепери като струна, докато Стан Юрис се притискаше към тях от другата страна. Писъкът ставаше все по-остър, все по-отчаян... а после се раздаде гнусно, влажно пращене и гласът секна рязко.

- Нещо е спипало един от тях - едва изпъшка в тъмното Майк, задавен от ужас. - Нещо... някакво чудовище... Бил, трябва да се измъкнем оттук... моля те...

Бил чу как някой - с тая акустика не можеше да се разбере дали са оцелели двама или само един - шляпа и се препъва по канала към тях.

- Нъ-накъде, Е-е-еди? - тревожно запита той. - Знъ-знъ-знаеш ли?

- Към Канала ли? - запита Еди, продължавайки да трепери в прегръдката му.

- Да!

- Надясно. Покрай Патрик... или през него. - Изведнъж гласът на Еди стана по-твърд. - Не ми пука за него. Той беше там, когато ми счупиха ръката. И ме заплю в лицето.

И той тръгна пипнешком, докосвайки с дясното си рамо слузестата керамична стена на тръбата. Стискаше зъби и се молеше да не стъпи върху Патрик... или в него.

Така се промъкваха все по-навътре из мрака, докато край тях се лееха потоци вода, а навън бурята бушуваше и обгръщаше Дери с подранил здрач - здрач, който пищеше с гласа на вятъра, заекваше с трясъка на мълниите и беснееше с пукота на рухнали дървета, напомнящ предсмъртен рев на праисторически зверове.