по
литература
за
10 клас
Мигел де Сервантес
Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча
1 част 1 глава , в която се говори за нрава и обичаите на знаменития Дон Кихот де Ла Манча
В едно село на Ла Манча, за чието име не искам да си спомня, живееше неотдавна един идалго 2 от ония, които притежават копие, стар щит от биволска кожа, мършав кон и бързонога хрътка. За обед оля 3 от варено месо, по-често говеждо и по-рядко овнешко, за вечеря обикновено кълцано месо, подправено със сол, пипер, оцет и лук, яйца със сланина в събота, леща в петък и по някой гълъб за прибавка в неделя — ето тези ястия изчерпваха три четвърти от доходите му. Останалата четвърт отиваше за облекло: за празник — връхна дреха от веларте, панталон от кадифе, наречен калсас, 6 и пантофи от същия плат, а за делник — дреха от тънък вълнен плат. ..Нашият идалго беше на около петдесет години, як, но мършав, със съсухрено лице. Той обичаше да става много рано и да ходи на лов. Казват, че презимето му било Кихада или Кесада, но по този въпрос не са единни авторите, които пишат за него, макар и да има правдоподобни съображения да се вярва, че се е казвал Кехана. Но това не е от особено значение, стига разказът ни в нищо съществено да не се отклонява от истината.
Трябва да се знае освен това, че нашият идалго беше посветил свободните си часове (а такива бяха повечето му часове през годината) на рицарските романи, които четеше с такава страст и наслада, че почти напълно занемари и лова, пък дори и имота си. Тази негова любознателност и побърканост стигна дотам, че той продаде много фанеги орна земя, за да си купи рицарски романи, и така той напълни дома си с всички подобни книги, които можа да намери. Най-много му допадаха романите, съчинени от прочутия Фелисиано де Силва, защото, той считаше, че ясният му стил и сложните му словосъчетания са същински перли. Особено обичаше да чете любовни излияния и покани за двубой, дето често намираше писания като следните: „Правдивостта на неправдата в отношенията ви към правдата ми дотам накърнява чувството ми към правда, че право се оплаквам от вашата красота…“ Или пък: „Високите небеса на вашата божественост, които по божествен начин ви прикрепят към звездите, ви правят достойна за достойнството, което с право удостоява вашето величие…“
Тези съждения караха горкия рицар да си губи ума и той прекарваше безсънни нощи, за да си ги разясни и вникне в смисъла им, до който нямаше да може да се добере и самия Аристотел дори и да възкръснеше нарочно за целта...
С една дума, нашият идалго се задълба дотолкова в тези книги, че четеше непрекъснато, през деня от съмване до здрач и през нощта от здрач до съмване. И тъй като Дон Кихот малко спеше, а много четеше, мозъкът му се изсуши дотам, че в крайна сметка нашият герой изгуби съвсем ума си. Въображението му преливаше от всичко онова, което четеше в книгите: магии, разпри, боеве, покани за двубой, рани, обяснения в любов, любовни похождения и мъки и какви ли не други невероятни измислици. В главата му заседна здраво мисълта, че тези купища измислици и фантастични истерии са неопровержими исторически събития...
И ето че когато се умопобърка окончателно, на него му хрумна най-странната мисъл, която е спохождала някога луд човек по света. Стори му се уместно и необходимо както за собствена прослава, така и в полза на родината си да стане странствуващ рицар и да тръгне по света на кон и с оръжие в ръка да търси приключения и върши това, което са правили рицарите в прочетените от него книги, а именно: да изкоренява неправди, да се излага на рискове и опасности и по този начин да спечели безсмъртно име и слава. Бедният, виждаше се вече награден за храбростта си най-малко с кралската корона на Трапезунд! Потънал в тези толкова приятни за него мисли и воден от необикновеното удоволствие, което те му доставяха, побърза да приложи на дело своите намерения. Първо се залови да почисти доспехите, останали от прадедите му, които, покрити с ръжда и мухъл, забравени от векове, се търкаляха в един ъгъл. Почисти ги и ги поправи доколкото му беше възможно, но забеляза в тях голям недостатък: на шлема, липсваше забралото. Тук му дойде на помощ неговата голяма изобретателност. Изработи от картон нещо като половин забрало, с което поне привидно допълни шлема. Истина е обаче, че за да изпробва якостта му, той измъкна шпагата си, нанесе му два удара, като още с първия унищожи за един миг труда на цяла седмица. Леснината, с която разби на парчета забралото, го смути и за да се осигури срещу подобна опасност, се залови наново за работа, като подсили забралото отвътре с железни пластинки. Накрая якостта му го задоволи и без да рискува с нов опит, сглоби шлема и го прогласи за съвършено изделие.
Отиде след това да огледа коня си, ...Напротив, стараеше се да му даде такова име, че да се знае кой е бил той, преди господарят му да стане странствуващ рицар, и кой е той сега, защото съвсем естествено беше, като се промени положението на господаря, и конят да промени името си и да получи ново, славно, внушително име, което да отговаря на новия сан и положение на господаря му. И тъй, след като измисли, отхвърли, съчини, не одобри и отново състави множество имена, реши най-сетне да го назове Росинант — име, което му се видя възвишено, звучно, многозначително, смисъл, че той някога, преди да стане пръв между всички коне в света, е бил обикновен кон.
Кръстил коня си с име, което беше напълно по вкуса му, реши да измисли ново име и за себе си и трябваше да минат нови осем дена, докато се спре на Дон Кихот, име, което даде основание на авторите на тази толкова правдива история да твърдят, че истинското име на нашия идалго е било Кихада, а съвсем не Кесада, както други твърдят. Но като си спомни, че юначният Амадис не се задоволил със сухото име Амадис, а добавил към него името на своето царство и отечество и се назовал Амадис Галски, и той като добър рицар реши да добави към своето и името на своята родина и да се нарече Дон Кихот де Ла Манча. По този начин на всекиго щеше да стане ясно от какъв род и страна произхожда, като освен това удостояваше родината си с честта да носи името й.
След като почисти оръжието си, направи за шлема си забрало, даде ново име на коня си, а и сам промени своето, реши, че само едно нещо му остава: да намери дама, в която да се влюби. Защото странствуващ рицар без любима е дърво без листа и плод, тяло без душа. Дон Кихот разсъждаваше така: „Ако аз, за зло или за добро, срещна някъде някой великан, което се случва често в живота на странствуващите рицари, и го съборя с копието си или го разсека на две, или най-сетне го победя и заставя да моли за милост, няма ли да е добре да имам дама, на която да го изпратя в дар? Той ще отиде при моята нежна господарка, ще коленичи пред нея и ще й каже със смирен и покорен глас: «Аз, сеньора, съм исполинът Каракулиамбро, владетел на остров Малиндрапия, победен в двубой с Дон Кихот де Ла Манча, чиито подвизи превъзхождат всяка похвала. Той заповяда да се явя пред ваша милост и да се поставя в пълно разположение на ваше величие.»“ О, как ликуваше нашият добър рицар, когато произнесе тази реч, и колко повече се зарадва, когато намери коя да нарече своя дама! Казват, че в село, близко до неговото, живеела хубава селска девойка, в която той бил влюбен по едно време, макар тя, както се разбира само по себе си, никога да не била забелязала неговата любов и да не му обърнала никакво внимание. Името й било Алдонса Лоренсо. Нея именно реши той да избере за дама на своето сърце. Като търсеше за нея ново име, което да отговаря на неговото и да напомня името на принцеса и високопоставена сеньора, назова я Дулсинея дел Тобосо, защото бе родена в Тобосо. Това име му се стори благозвучно, особено и многозначително, както всички останали, които беше вече измислил..
ГЛАВА ОСМА,
за големия успех на храбрия Дон Кихот в страшното и нечувано приключение с вятърните мелници и други още случки, достойни да бъдат увековечени
В това време те съгледаха тридесет или четиридесет вятърни мелници, които стърчаха сред полето, и Дон Кихот, щом като ги видя, каза на своя оръженосец:
— Щастливата съдба нарежда нещата така, както не сме могли и да мечтаем, защото погледни натам, приятелю Санчо Панса, и ще видиш, че се показват тридесет, пък и повече грамадни великани, с които възнамерявам да вляза в бой, като отнема живота на всички до един. Плячката ще е наша и това ще бъде основата на нашето богатство, защото тази война е справедлива и съвсем богоугодно дело е да изкореним тази проклета пасмина от лицето на земята.
— Какви великани? — запита Санчо Панса.
— Тези, които виждаш ей там — отговори господарят му. — Някои от тях имат ръце, не по-къси от две левги.
— Слушайте, ваша милост — забеляза Санчо, — това, което стърчи там, не са великани, а вятърни мелници, а това, което на вас ви прилича на предълги ръце, са крилата им, които, движени от вятъра, въртят камъните на мелниците.
— Явно е — възрази Дон Кихот, — че не си посветен в тайната на приключенията. Великани са и ако те е страх, махай се оттук и се отдай на молитви, а аз в това време ще вляза с тях в жесток и неравен бой.
Като каза това, той пришпори Росинант, без да се вслушва във виковете на оръженосеца си Санчо, който го предупреждаваше, че се впуска несъмнено в бой не срещу великани, а срещу обикновени вятърни мелници. Но Дон Кихот беше толкова убеден, че са великани, та нито слушаше гласа на Санчо, нито виждаше какво има пред себе си, макар че се доближаваше все повече към тях, като крещеше колкото му глас държи:
— Не бягайте, страхливци и подлеци, защото насреща си имате един-единствен рицар!
В това време задуха ветрец и големите криле започнаха да се движат. Дон Кихот забеляза това и се провикна:
— Аз ще ви оправя, негодници, дори да размахвате ръце, по-многобройни от тези на великана Бриарей.
След това той призова от все сърце господарката си Дулсинея, помоли я да го подкрепи в изпитанието, покри се зад щита си, закрепи копието и пусна Росинант в галоп срещу първата мелница, която се изпречи пред него. Нанесе удар в крилото й, което в този миг вятърът така шеметно завъртя, че копието се строши на парчета, а кон и конник бяха подети и изхвърлени на полето в най-жалко състояние. Санчо Панса се спусна да му помогне, като препускаше магарето с все сили, но когато стигна на мястото на нещастната случка, намери господаря си неподвижен, защото страшен беше ударът, който го повали заедно с коня му на земята.
— О, Господи! — възкликна Санчо. — Не казах ли на ваша милост да премислите добре какво правите? Не ви ли предупредих, че това са вятърни мелници и че само този, който има такива мелници в главата си, не е в състояние да ги види?
— Мълчи, приятелю Санчо — отвърна Дон Кихот, — военните дела повече от всички други са изложени на постоянни промени. Убеден съм, че мъдрецът Фрестон, който ограби стаята и книгите ми, е превърнал тия великани в мелници само и само да ме лиши от възможността да се окича със славата на победата. Голяма е ненавистта, която изпитва към мен, но в края на краищата неговите зли магии ще бъдат обезвредени от силата на меча ми.
Това е вече божа работа — отговори Санчо Панса и помогна на господаря си да стане и да се качи на Росинант, чийто гръб беше доста пострадал. Потънали в разговори около току-що случилото се произшествие, те се насочиха по пътя, водещ към прохода Лаписе, защото според Дон Кихот в това толкова оживено място не беше възможно да не преживеят много и разнообразни приключения. Едно нещо го огорчаваше много — беше останал без копие. Споделяйки със Санчо тази си мъка, той му каза:
— Всичко е в божиите ръце — каза Санчо — и аз вярвам във всичко, което ваша милост казва, но изправете се на седлото, защото сте се наклонили много на една страна и това сигурно се дължи на натъртване при падането.
— Това е самата истина — отвърна Дон Кихот — и ако аз не стена от болка, то е, защото не подобава на странствуващите рицари да се оплакват от раните си дори и червата им да се влачат след тях.
Щом това е така, няма какво да допълня — рече Санчо. — Но нека Бог ми е свидетел, че щеше да ми е по-леко, ако ваша милост се оплаквахте, когато нещо ви боли. А за мен ще си призная, че и при най-слаба болка обичам да си охкам, освен ако речете, че правилата, които са в сила за странствуващите рицари, важат и за оръженосците.
Дон Кихот не можа да се въздържи да не се разсмее на простодушието на своя оръженосец и му заяви, че е свободен да стене както и колкото си иска, при болка и без болка, защото не е чел подобна забрана да важи и за оръженосците на рицарите. Санчо напомни, че е време за ядене, а господарят му отговори, че не му се яде, но че Санчо може да закуси, щом е гладен. Получил разрешение, той се настани по-удобно на магарето, извади от дисагите каквото беше сложил в тях и като се движеше по пътя бавно зад господаря си, той си хапваше и от време на време надигаше с такава наслада мехчето с вино, че можеше да му завиди и най-големият чревоугодник от всички кръчмари в Малага. И така, глътка след глътка, Санчо започна да забравя обещанията, които господарят му бе дал, и взе да мисли, че да търсиш приключения, колкото и опасни да са те, не е никак тежък труд, а напротив, приятна почивка...
Решиха да пренощуват в една горичка и Дон Кихот отчупи един сух клон, нагласи на върха му желязното острие, което бе извадил от счупеното копие, и така се сдоби с нещо, подобно на копие. Като се стараеше във всичко да подражава на рицарите, за които беше чел, че прекарвали много безсънни нощи из гори и полета, мечтаейки за любимите си, Дон Кихот не мигна цяла нощ, потънал в мисли за своята господарка Дулсинея. По-различно беше положението на Санчо Панса. Напълнил стомаха си, и то не с цикориева вода, а с вино, той изкара нощта в непробуден сън и ако господарят му не беше го събудил, това нямаше да успеят да сторят нито слънчевите лъчи, които огряваха лицето му, нито птиците, които весело пееха и шумно поздравяваха новия ден. Санчо стана и си сръбна пак от мехчето, което беше доста поприсплескано от миналата вечер насам. Това натъжи сърцето му, тъй като слаба беше надеждата да се възстанови в скоро време изпитото. Дон Кихот не пожела да закуси, защото, както казахме, се подхранваше със сладостни спомени.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА,
за съветите, които Дон Кихот даде на Санчо Панса, преди той да поеме управлението на острова, и за други добре обмислени неща
Херцогът и херцогинята изпитаха такова удоволствие от сполучливото и забавно приключение с Долорида, че решиха да продължат да правят подобни шеги, поощрени от двамата наивни и лековерни наши герои, които тъй простодушно ги взимаха за истински. И тъй, след като даде нареждания и напътствия на слугите и подчинените си как да се отнасят със Санчо в управлението на обещания му остров, херцогът на другия ден след полета на Клавиленьо каза на Санчо да се стегне и приготви да заеме мястото си на губернатор, защото островитяните му го чакали, както се чака дъжд през месец май. Санчо му се поклони до земята и каза:
— Щом е така, съгласен съм — отговори Санчо. — Дайте ми остров, а аз ще се помъча да бъда такъв губернатор, че напук на всички обесници да заслужа небето. Не приемам губернаторството от някаква лакомия, за да стана по-голям, отколкото съм, и да се изравня с големите, а от желание да опитам вкуса на управлението.
— Вкусите ли го веднъж, Санчо — каза херцогът, — цял живот ще си облизвате пръстите, защото много сладко нещо е да заповядваш и да ти се подчиняват. Няма съмнение, че когато вашият господар стане император — а той сигурно ще се издигне до императорско звание, както са тръгнали работите, — няма да бъде лесно да му изтръгнат властта от ръцете и в дъното на душата си той ще съжалява и скърби, че е преживял толкова години, без да е бил император...В това време дойде Дон Кихот и когато узна какво е станало и че Санчо трябва да замине набързо за острова, поиска разрешение от херцога, взе Санчо за ръка и го отведе в стаята си, за да го посъветва как да се държи като губернатор. Като влязоха в стаята, той затвори вратата, накара почти насила Санчо да седне до него и започна с глас:
На първо място, сине, трябва да се боиш от Бога, защото в страха от Бога се крие мъдростта, а мъдър ли си, няма да сгрешиш в нищо.
Второ, обърни поглед към себе си и се помъчи сам да се познаеш, защото от всички познания това най-мъчно се постига. Познаеш ли се, ти няма да се надуваш като жабата, която искала да стигне вола. В противен случай ще се дуеш като паун с разкошна опашка, а като погледнеш грозните си крака, ще се сещаш, че си пасъл свине в родното си село.
— Вярно е — отговори Санчо, — но това беше, когато бях съвсем малко момче, а по-късно, като пораснах, почнах да паса гъски. Но, струва ми се, това няма значение, защото не всички губернатори са от кралско коляно.
— Вярно е — забеляза Дон Кихот — и тъкмо затова тези, които не са благородници, трябва да проявяват при изпълнение на своята висока служба кротка благост, която, ръководена от благоразумието, ще ги избави от злобното злословие, което съпътствува неизбежно всяка длъжност.
Гордей се, Санчо, със скромността на своя произход и не се срамувай да казваш, че си селянин. Когато другите видят, че не се червиш от срам, никой няма да те осмее. Гледай да бъдеш по-скоро смирен праведник, отколкото надменен грешник. Няма брой числото на тези, които са се издигнали от по-ниско потекло до най-високо папско или императорско достойнство. Такава е истината и бих могъл да я подкрепя с толкова примери, че ще се умориш да ме слушаш.
Помни, Санчо — ако избереш пътя на добродетелта и се стремиш да вършиш само добродетелни дела, няма защо да завиждаш на тези, чиито прадеди са били князе и сеньори, защото кръвта се наследява, а добродетелта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта.Щом всичко това е тъй, както ти казвам, ако случайно дойде да те посети, когато бъдеш на острова си, някой твой роднина, не го пъди и не го обиждай. Напротив, приеми го с почести и го нагости, защото само така провидението ще бъде доволно от тебе, тъй като то не иска да презираме неговите създания, и само така ще се съобразиш с мъдрия ред, установен от природата.
Ако вземеш и жена си при себе си — а не е добре хората, които управляват, да бъдат разделени дълго време от жените си, — поучавай я, просвещавай я, окастри природната й недодяланост, защото всичко, което спечели един умен губернатор, може да го погуби и опропасти една проста и глупава жена.
Ако случайно овдовееш — хора сме и това може да се случи — и благодарение на положението си можеш да вземеш жена от по-знатен род, гледай да не стане тя за тебе въдицата, с която ще закачаш и прибираш това, което искаш да имаш. Да не стане като в поговорката, която казва: „Не искам, не искам, ала все пак хвърли парата в шапката.“ Знай, че някой ден пред Страшния съд съдията ще дава сметка за всичко, което е взимала жена му. И така след смъртта си той ще плати четворно за това, което приживе е взел чрез други.
Не тълкувай никога произволно законите, защото така постъпват само невежите, които се мислят за много умни.
Нека сълзите на бедния намират у тебе състрадание, но нека не влияят на присъдите, които ще раздаваш, повече от жалбите на богатия.
Стреми се да откриеш истината както сред обещанията и подаръците на богатия, така и сред риданията и досадните придиряния на бедния.
Там, където може и трябва да се зачете справедливостта, недей стоварва върху виновния закона в цялата му суровост, защото славата на строгия съдия не е по-голяма от тази на милостивия съдия.
Ако някога жезълът на правосъдието се огъне в ръцете ти, нека това не става под бремето на даровете, а под тежестта на състраданието.
Ако ти се случи да съдиш някой свой враг, забрави обидата и се помъчи да вникнеш и да разбереш на чия страна е истината.
Нека не те заслепява личното пристрастие, когато разглеждаш чужди дела, защото ще извършиш грешки, в повечето случаи непоправими, а ако са поправими, то ще бъде за сметка на доброто ти име, пък дори и на кесията ти.
Ако някоя хубава жена дойде при тебе да иска правосъдие, отклони погледа си от сълзите й и не се вслушвай в риданията й, а разгледай грижливо същността на молбата й, ако не желаеш разумът ти да потъне в нейните сълзи, а добродетелта ти — в нейните въздишки.
Ако трябва да наложиш някому наказание, не го оскърбявай с думи, защото стига му на нещастника мъката от наказанието и без да прибавяш жестоки слова.
Гледай на виновника, когото са довели пред тебе на съд, като на нещастен човек, изложен на слабостите на покварената ни природа, и във всичко, което зависи от тебе, бъди милостив и състрадателен към него, без да увредиш на противната страна. Защото, макар и всички божи добродетели да са еднакви, милосърдието повече блести и изпъква пред погледа ни, отколкото справедливостта.
Санчо, ако следваш тези наставления и тези правила, дълъг ще бъде животът ти, вечна славата ти, желанията ти ще се изпълняват и блаженството ти ще бъде неизказано... ...Нека наставленията, които ти дадох, обогатят душата ти, а сега изслушай и тези, които ще ти помогнат да украсиш тялото си…
Хамлет Уилям Шекспир- трагедия в 5 действия
