Карлос кастанеда силата на безмълвието Следващи уроци на Дон Хуан

силата на безмълвието

1987, by Carlod Castaneda

Александър Величков, превод, 1995

ПРЕДГОВОР

Моите книги са достоверно описание на един метод на обучение, който дон Хуан Матус - мексикански индианец магьосник - използва, за да ми помогне да разбера света на магьосниците. в този смисъл книгите ми са описание на един неспиращ процес, който ми става все по-ясен с течение на времето.

За да се научим да боравим разумно със света на ежедневния живот, са ни необходими години обучение. Това обучение, независимо дали пряко или косвено, е строго и взискателно, защото знанието, което се опитваме да предадем, е доста словно. Същото се отнася и за света на магьосниците: тяхното обучение, което представлява устно обяснение и манипулиране на съзнанието, макар различно от нашето, е също толкова строго и взискателно, защото тяхното знание е толкова слозкно, колкото и нашето, а може би и по-лошо.

ВЪВЕДЕНИЕ

На няколко пъти, специално заради мен, дон Хуан се опита да определи своето познание. Смяташе, че най-подходящото име е нагуализъм^*, но това понятие беше твърде загадъчно. Наричайки го просто „познание", той му придаваше един твърде общ смисъл, а да го назобаба „чародейстло" бе унизително. „Владеене на намерението" беше твърде отвлечено, а „търсене на абсолютна свобода" - прекалено дълго и метафорично. Накрая, понеже бе неспособен да открие по-подходящо название, дон Хуан го нарече „магъосничество", като не пропускаше да добави, че и това не е съвсем точно.

През годините, прекарани заедно, дон Хуан ми бе давал различни определения за магьосничество, но винаги бе отбелязвал, че с нарастване на познанието дефинициите се менят. към края на своето чиракуване почувствах, че бих могъл да проумея и едно далеч по-ясно определение, ето защо го запитах още веднъж.

- Според опита на обикновения човек - каза дон Хуан, - магьосничеството изглежда или като някаква безсмислица, или като зловеща мистерия, надхвърляща неговите въз- можности. И той е прав не защото това е някакъв абсолютен факт, а затова, че на обикновения човек му липсва необходимата енергия за общуване с магьосничеството.

Той спря за миг, после продължи.

• 
  Човешките същества се раждат с определен запас енергия - каза дон Хуан. - Енергия, която се развива систематично, като се започне още от самото раждане, с оглед на това да бъде използвана възможно най-благоприятно от модалността на времето.
  
• 
  Какво разбираш под „модалност на времето"? - попитах аз.
  
• 
  Модалността на времето представлява точният сноп от възприети енергийни полета - отголори той. - Струва ми се, че способността на човек да възприема се е променила с течение на времето. Действителното време определя кой вид да бъде; времето решава кой точно от безбройните снопове от енергийни полета да бъде използван. И бораве-нето с модалността на времето - онези няколко подбрани енергийни полета - ни отнема цялата налична енергия, като не ни оставя нищо, което да ни помогне да използваме което и да е от другите енергийни полета.
  

- Ето какво имах предвид, когато казах, че на обикновения човек му липсва енергията, така необходима в магьосничеството - продължи той. - Ако такъв човек използва единствено своята собствена енергия, той не може да възприема същите светове, които възприемат магьосниците. За да ги възприемат, магьосниците трябва да използват цял сноп енергийни полета, които обикновено не се използ ват. Естествено, ако човек желае да се докосне до онези светове и да проумее възприятията на магьосниците, трябва да използва същия сноп, който те са използвали. А всичко това е просто неосъществимо, защото цялата енергия е вече разбита.

Дон Хуан направи пауза, като че ли търсеше подходящи думи за пояснение.

- Запомни едно - продължи той. - На магьосничество не се учиш просто с течение на времето; трябва да усвоиш техниката на съхраняване на енергията. Тази енергия ще ти позволи да боравиш с някои от енергийните полета, кои то засега са недостъпни за теб. И това именно е магьосни чеството: способността да изполваш енергийни полета, които не се използват при възприемането на света, който познаваме. Магьосничеството е състояние на съзнанието. Магьосничеството е способността да се възприеме нещо, което обикновеното възприятие не може. С всяко изпитание, на което съм те подлагал - каза дон Хуан, - с всяко едно от нещата, които съм ти показвал, исках да те убедя, че светът е много повече от това, което очите ни виждат. Не е необходимо някой да ни учи на магьосничество, защо то наистина няма какво да се учи. Това, от което се нуждаем, е учител, който да ни накара да разберем, че в нас е скрита безкрайна мощ. какъв странен парадокс! Всеки воин, поел по пътеката на познанието, в един или друг момент започва да си мисли, че се обучава в тайните на магьосничеството, но всъщност той просто позволяба на самия себе си да осъзнае силата, стаена в съществото му, и това, че може да я овладее.

• 
  Това ли правиш сега ти, дон Хуан, - отваряш ми очите, така ли?
  
• 
  Именно. Опитвам се да те накарам да проумееш, че можеш да овладееш тази мощ. Самият аз съм минал по съ щия път. И ми беше толкова трудно да го разбера, колкото и на теб сега.
  
• 
  А след като веднъж я овладеем, какво точно правим с нея, дон Хуан?
  
• 
  Нищо. когато вече я обладеем, тя от само себе си ще задейства енергийните полета, които съществуват, но са били недостъпни за нас. И това именно, както вече казах, е магьосничеството. Тогава ние започваме да виждаме - кое то ще рече, да възприемаме и други неща, но не въображае- ми, а съвсем реални и конкретни. И тогава започваме да знаем, без да ни е необходимо да използваме думи за това. А онова, което всеки един от нас върши с изостреното възп риятие, с това безмълвно познание, зависи от собствения му темперамент.
  

- Изглеждаш ми наплашен - подхвърли закачливо и с все сила ме шляпна по гърба.

Ушите ми бръмнаха. За миг дъхът ми секна. Имах чувството, че нещо ме преряза направо през дробовете. При всяко вдишване ме пронизваше остра болка. Задавих се няколко пъти, но накрая носните ми кухини се отвориха и с облекчение поех освежителна глътка въздух. Усетих такова облекчение, че дори не му се разсърдих за удара, който бе колкото силен, толкова и внезапен.

Тогава дон Хуан започна едно наистина удивително обяснение. Ясно и сбито той ми даде друго, много по-точно определение за магьосничеството.

Бях навлязъл в изумително състояние на съзнанието. То се проясни до такава степен, че с лекота успявах да схвана и възприема всичко, което ми говореше дон Хуан. Той каза, че във вселената съществува безкрайна и неподдабаща се на описание сила, която магьосниците наричат намерение, и че абсолютно всичко, което съществува в целия необхбатен космос, е прикрепено към намерението с една свързваща брънка. Магьосниците, или воините, както той ги наричаше, били заети с обмислянето, проумяването и използването на тази свързваща брънка. Те били особено погълнати с очистването й от сковаващото действие на обичайните задължения в ежедневието. На това ниво магьосничеството можело да бъде определено като процедура по пречистването на тази свързваща ни с намерението брънка. Дон Хуан специално подчерта, че тази „очистителна операция" е изключително трудна за разбиране, за усвоябане и съответно за прилагане. Затова магьосниците разделят своето напътствие на две категории. Едната е указание за ежед-невното състояние на съзнанието, при което очистителният процес е представен в завоалиран вид. Другата е указание за състоянието на повишено съзнание, в което се намирах и аз, и в което магьосниците черпят познание направо от намерението без объркващата намеса на изричаното слово.

Дон Хуан обясни, че използвайки повишеното съзнание в течение на хилядите години, магьосниците успели да прозрат някои особености на намерението, и че са предавали тези самородни късове пряко познание от поколение на поколение, та чак до наши дни. Той каза, че задачата на магьосничеството е да вземе това на пръв поглед непонятно познание и да го превърне в разбираемо, според стандартите на ежедневното съзнание.

След това дон Хуан изложи ролята на водача в живота на магьосниците. Той каза, че такъв водач се нарича нагуал и че нагуалът е мъж или жена със свръхестествена енергия, учител, излъчващ трезвост, издръжливост, стабилност. Някои ясновидци виждат подобни хора като лъчиста сфера от четири части, сякаш четири отделни светещи кълба са събрани в едно. Благодарение на свърхестествената си енергия нагуалите изпълняват задачата на посредници. Енергията, която притежават, им позволява да черпят покой, хармония, веселие, смях и познание направо от източника, от намерението, и да ги предават на обкръжението си. От нагуалите зависи да осигурят онова, което магьосниците наричат „минималния шанс": осъзнаването на връзката между отделния човек и намерението.

Казах му, че умът ми възприема всичко казано и единственото нещо, което все още не ми е съвсем ясно, е защо са необходими два отделни раздела в учението. Разбирах с лекота всичко, което се отнасяше до неговия свят, при все че самият той бе обрисувал процеса на разбиране като много труден.

- Ще ти е нужно цялото време до края на живота, за да си припомниш днешните прозрения - каза той, - защото повечето от тях представляват безмълвно познание. Само след броени минути вече ще си ги забравил. Това е една от бездънните загадки на съзнанието.

След което дон Хуан с един замах разруши хармонията в съзнанието ми, като ме удари силно отляво под ребрата.

Отведнъж изгубих свръхестествената яснота на съзнанието и вече не можех да си спомня дори имало ли я е някога...

Дон Хуан лично ми поръча да опиша предпоставките в магьосничеството. веднъж съвсем случайно, в ранния период на моето чиракуване, той ми бе подхвърлил да напиша книга, за да употребя по някакъв начин записките, които постоянно си водех. Бях натрупал купища бележки и никога не се бях замислил какво ще правя с тях.

Възпротивих се, че идеята е абсурдна, тъй като не съм писател.

- Разбира се, че не си писател - каза той, - затова ще ти се наложи да използваш магьосничеството. Най-напред трябва да си представиш образно своите изживябания, но така силно и осезателно, сякаш наистина ги преживяваш отново, а след това трябва да видиш текста в своето съ нуване. За теб писането не биба да представлява упражнение в литература, а упражнение в магьосничество.

Вече съм писал по този начин за предпоставките в магьосничеството точно както дон Хуан ми ги обясни във връзка с цялото му учение. в неговата схема, която била развита още от древните магьосници, близаха две категории на обучение. Едната се наричаше „уроци за дясната страна" и обхващаше обичайното състояние на съзнанието. Другата се наричаше „уроци за лявата страна" и се занимаваше единствено със състоянията на повишено съзнание.

Тези две категории позволяваха на учителите да подлагат своите чираци на проверка в три отделни области: владеенето на съзнанието, изкуството на прикриването и владеенето на намерението.

Тези три области на проверка са трите загадки, с които се сблъскват магьосниците в своето търсене на познанието.

Владеенето на съзнанието е загадката за ума; объркването, което магьосниците изживяват, богато прозрат изумителната загадъчност и необхватност на съзнанието и възприятието.

Изкуството на прикриването е загадката за сърцето; обърканите чародеи го постигат, щом долобят дбе неща: първо, че сбетът ни изглежда неизменно реален и действителен поради особеностите на нашето съзнание и възприятие; второ, че ако се активират различни особености на възприятието, много неща, свързани със света, които ни се струват непоклатимо установени и реални, се променят.

Владеенето на намерението е загадката за Духа или парадокса на абстрактното - магьосническите мисли и действия, проектирани отвъд човешкото ни състояние.

1. 
   Вселената е едно безгранично струпване на енергийни полета, подобни на светлинни нишки.
   
2. 
   Тези енергийни полета, наричани „Излъчванията на Орела", се разпръскват от източник с невъобразими разме ри, наричан метафорично „Орелът".
   
3. 
   По същия начин човешките същества са съставени от несметен брой от въпросните нишковидни енергийни поле та. Тези „Излъчвания на Орела" образуват един вид затво- рено струпване, което се проявява под формата на кълбо светлина с размера на обикновено човешко тяло с разпере ни встрани ръце, подобно на гигантско лъчисто яйце.
   
4. 
   Само много малка част от енергийните полета в това лъчисто кълбо са осветени от една точка с наситен блясък, разположена на повърхността на кълбото.
   
5. 
   Възприятието се осъществява, когато енергийните полета от тази малка част, които са в непосредствена близост до точката с наситен блясък, разпрострат блясъка си така, че да осветят идентични енергийни полета из вън кълбото. Тъй като единствените доловими енергийни полета са тези, осветени от точката с наситен блясък, тази точка се нарича „точката, където се събира възприя тието", или по-просто „събирателна точка".
   
6. 
   Събирателната точка може да се придвижва от обичайното си местоположение на повърхността на лъчисто то кълбо до друго място по избор или пък навътре към сър цевината. Тъй като блясъкът на събирателната точка може да освети което и да е енергийно поле, влязло в контакт с нея, когато се придвижва към нова позиция, тя веднага активира нови енергийни полета, правейки ги доловими Именно това възприятие е известно като виждане.
   

8. 
   Намерението е проникваща сила, която ни кара да въз приемаме. Ние узнаваме не защото възприемаме; по-скоро възприемаме в резултат от натиска и тласъка на намерението.
   
9. 
   Целта на магьосниците е да постигнат състояние на тотално съзнание, за да изпитат лично всички варианти на възприятие, достъпни за човека. Това състояние на съзна нието предполага дори алтернативен път на умиране.
   

Придвижването на събирателната точка представлява основен похват, който всеки магьосник е длъжен да научи. Някои от тях, а именно нагуалите, се учели освен това да го прилагат и на другите. Те можели да преместват събирателната точка от обичайното й място, нанасяйки силен удар право в нея. Този рязък тласък, който се е възприемал като плесница по дясната плешка - независимо че тялото изобщо не бибало докосвано, - довеждал до състояние на повишено съзнание.

Именно в състоянията на повишено съзнание дон Хуан осъществяваше най-важната и драматична част от своите уроци: напътствията за лявата страна. С оглед на свръхестествената същност на тези състояния дон Хуан дър-жеше да не споделям за тях с други хора, докато не доведем докрай всичко в учебната схема на магьосниците. За мен не бе трудно да приема това изискване. По време на тези уникални състояния на съзнанието възможностите ми за разбиране на инструкциите нарастваха невероятно, но в същото време способността ми да описвам чутото и видяното, или дори само да го запомням, се понижаваше. в тези състояния аз дейстбах с вещина и самочувствие, но веднъж завърнал се в нормалното си съзнание, не можех да си спомня нищо.

Необходими ми бяха години, за да извърша решителния поврат, прехвърляйки моето повишено съзнание в сферата на ясната памет. Здравият ми разум и рационалното у мен забавиха настъпването на този момент, понеже се солъскваха с абсурдната, немислима реалност на повишеното съзнание и директното познание. Произтичащият от години насам познавателен хаос ме принуждаваше да избягвам крайния извод, като просто не мислех за него.

Всичко, което съм написал досега във връзка с моето чиракуване, представлява описание на това как дон Хуан ме учеше да владея съзнанието. Аз" все още не съм описал изкус-твото на прикриването и владеенето на намерението.

Дон Хуан ме учеше на техните принципи и приложението им с помощта на двама свои сподвшкници магьосници на име висенте Медрано и Силвио Мануел, но всичко, което научих от тях, все още си остава залутано в онова, което дон Хуан наричаше „лабиринта на повишеното съзнание". До този момент ми бе невъзможно да пиша или дори да мисля подредено за изкуството на прикриването и за владеенето на намерението. Грешката ми се състоеше в това, че ги считах за теми на нормалната памет. Те са такива, но едновременно с това и не са. За да разреша това противоречие, аз не разглеждах темите, направо - нещо на прак-тика невъзможно, - а по заобиколен път, чрез заключителната тема на дон Хуановото напътствие: историите за магьосниците от миналото.

Той преразказваше тези истории, за да онагледи онова, което наричаше „абстрактните ядра" на своите уроци. Но аз не можех да схвана естеството на абстрактните ядра, въпреки неговите обширни обяснения, които, сега вече знам, бяха предназначени по-скоро да разтворят съзнанието ми, отколкото да обяснят каквото и да е по един рационален път. Начинът му на говорене ме накара години наред да вярвам, че изложенията му относно абстрактните ядра представляват нещо като академични трактати, и единственото, което можех да направя при тези обстоятелства, бе да приема обясненията му буквално. Те станаха част от моето безмълвно приемане на неговите уроци, но без цялостната преоценка от моя страна, което щеше аа се окаже основно за тяхното осмисляне.

Дон Хуан представи три раздела с по шест абстрактни ядра във всеки от тях, подредени съответно по нарастващата им сложност. Тук съм разгледал първия раздел; състоящ се от: проявленията на духа, почукването на духа хитростите на духа, връхлитането на духа, условията на намерението и боравенето с намерението.

ПЪРВОТО АБСТРАКТНО ЯДРО

Когато беше възможно, дон Хуан ми разказваше кратки истории за магьосниците от неговата линия, особено за личния си учител, нагуала Хулиан. Всъщност това не бяха разкази, а по-скоро описания на поведението на тези магьосници и отделни черти на личността им. Описанията бяха така изградени, че да хвърлят светлина върху определена тема от моето чиракуване.

Бях чувал същите тези истории и от останалите петнайсетина члена от групата на дон Хуан, но нито един не ми даваше ясна представа за хората, които описваше. Тъй като по никакъв начин не можех да склоня дон Хуан да ми разкрие повече подробности за въпросните магьосници, примирих се с мисълта, че никога няма да науча нещо по-съществено за тях.

Един следобед, сред планините на Южно Мексико, дон Хуан, след като ми бе обяснявал надълго и нашироко тън-костите във владеенето на съзнанието, добави нещо, което напълно ме смая.

- Мисля, че е време да си поговорим за магьсниците от нашето минало - каза той.

Дон Хуан обясни, че е необходимо да започна да си правя избоди, основаващи се върху един систематичен преглед на миналото, изводи и за двата свята - този на ежедневието и този на магьосниците.

- Магьосниците са жизненосвързани с миналото си - каза той. - Но аз нямам предвид тяхното собствено минало. За магьосниците миналото е онова, което другите магьосни ци преди тях са направили. А сега ние се готвим да проучим това минало. Обикновеният човек също се занимава с миналото, но най-вече със собственото си минало - заради самия себе си. Магьосниците правят точно обратното; те се допитват до миналото си, за да намерят отправната точка.

• 
  Но нима всеки не прави същото? Поглежда назад във времето, за да намери отправната точка...
  
• 
  Не! - отсече той. - Обикновеният човек се сравнява с миналото, с личното си минало или с отживялото познание на своето време, за да намери оправдание за моментното си или бъдещото си поведение; или пък за да открие някакъв пример за подражание. Единствено магьосниците търсят действително отправната точка в своето минало.
  
• 
  Може би, дон Хуан, нещата ще ми станат по-ясни, ако ми обясниш какво според магьосниците означава „отправна точка".
  
• 
  За тях установяването на отправна точка е възможност да проучат намерението - отговори той. - което от своя страна е именно целта на тази крайна тема от на пътствието. И нищо друго не може да разкрие пред магьосниците по-добре намерението от докрай разнищените истории за други магьосници, стремили се да проумеят съща та сила.
  

• 
  В магьосничеството има двайсет и едно абстрактни ядра - продължи дон Хуан. - И въз основа на тези абст рактни ядра съществуват множество истории за нагуалите от нашата линия, които са се мъчели да проумеят духа.
  
• 
  Време е да те запозная с абстрактните ядра и магьосническите истории.
  

• 
  Почакай малко - възразих аз. - какво стана с истории те за магьосниците? Няма ли да ми ги разкажеш?
  
• 
  Разбира се - каза той, - но те не се разказват като детски приказки. Чрез тях трябва да се замислиш за своя собствен път и след това да ги преосмислиш, да ги преживееш, така да се каже.
  

- Добре де, какво чакаме тогава? - изсумтях аз.

Дон Хуан явно схвана същността на мислите ми, защото лукаво се усмихна. Стана и ми даде знак да го последвам. Бяхме седнали на два сухи камъка в дъното на някакво дере. Беше следобед. Небето бе мрачно и облачно. Ниско над върховете черни дъждовни облаци се влачеха на изток. За разлика от тях високите леки облаци на юг придаваха на небето по-ведра синева. Сутринта бе валяло, но после дъждът като че ли се беше притаил в някакво скривалище, оставяйки след себе си едва доловими следи.

Би трябвало да измръзбам, защото беше много студено, но бях топъл. След като стиснах камъка, който дон Хуан ми бе подал, осъзнах, че това усещане за топлина в щипещия мраз ми беше познато, въпреки че всеки път ме изумяваше. винаги щом започвах да изпитвам студ, дон Хуан ми даваше да стискам я някоя клонка, я някой камък или пък напъхваше под фланелката ми, точно отпред на гърдите, шепа листа и от това телесната ми температура почти мигновено се покачваше.

Неведнъж се бях опитвал сам да постигна този ефект, но безуспешно. Той ми беше казал, че не помощта му, а неговият вътрешен покой е онова, което поддържа топлината ми, и че клонките, камъните и листата са просто хитрини, целящи да уловят моето внимание и да го задържат на фокус.

Бързо изкатерихме стръмния западен склон на един хълм и стигнахме до каменна тераса, разположена на самия връх. Намирахме се всъщност върху една от предпланините на обширна високопланинска област. От мястото си виждах, че мъглата е тръгнала да пълзи към южния край на долината под нас: ниски прозрачни облаци, които се стелеха под високите тъмнозеленикави върхове на запад. След дъжда, под мрачното облачно небе, долината и хълмовете на изток и юг изглеждаха загърнати в мантия от тъмнозеленикава тишина.

- Това е идеалното място за разговор - каза дон Хуан, присядайки върху каменния под на замаскирана отвън плитка пещера.

Пещерата като че ли бе направена точно за нас двамата - да можем да седнем един до друг. Главите ни почти допираха свода, гърбовете ни се прилепяха удобно към извитата повърхност на каменната стена. Пещерата сякаш бе издълбана специално за двама души с нашите размери.

Забелязах и друга странна особеност на пещерата - когато преди малко стоях на каменната тераса отвън, можех па обхвана с поглед цялата долина под нас и планинските вериги на изток и на юг, но щом седнах долу, бях буквално „захлупен" от скалите. При все че терасата бе плоска и на нивото на пещерния под. Тъкмо се канех да споделя това странно усещане с дон Хуан, когато той ме изпревари.

- Тази пещера е човешко дело - каза той. - Первазът е наклонен, но окото не долавя наклона.

• 
  Кой е направил тази пещера, дон Хуан?
  

• 
  Древните магьосници. Може би преди хиляди години. И една от особеностите на тази пещера е, че животните и насекомите, и дори хората я отбягват. Изглежда, древни те магьосници са я заредили със зловещи сили, които карат всичко живо да се чувства тук неловко.
  

• 
  Аз не се чувствам неловко - отбелязах.
  

• 
  Нито пък аз - каза той. - което означава единствено, че по нрав ти и аз не сме чак толкова отдалечени от онези древни магьосници; очевидно това е нещо, което доста ме безпокои.
  

- Първата магьосническа история, която ще ти разкажа се нарича „Проявленията на духа" - започна дон Хуан, - но не позволявай названието да те подведе. „Проявленията на духа" е само първото абстрактно ядро, около което е изградена и първата магьосническа история.

Това първо абстрактно ядро само по себе си е цяла история - продължи той. - Имало едно време един човек, съвсем обикновен човек, без никакви отличителни черти като всеки друг, и той бил своеобразен проводник на духа. И той като всички останали бил част от духа, част от абстракта. Но не го знаел. животът така го въртял в шеметния си бяг, че нямал нито време, нито желание да вникне в същността му.

Духът напразно се опитвал да му разкрие съществуващата помежду им връзка. Чрез вътрешния му глас духът разбулвал своите тайни, но човекът бил неспособен да разбере откровенията. Естествено, той чувал вътрешния си глас, но го взимал за смътно доловими предчувствия или блуждаещи мисли. За да го изтръгне от тази негова заблуда, духът му дал три поличби, три последователни проявления. веднъж духът физически пресякъл пътя на човека по въз-можно най-очевиден начин, но човекът си останал сляп и глух за всичко извън него.

Дон Хуан замълча и ме погледна така, сякаш очакваше от мен някакъв коментар или въпрос. Аз обаче нямах какво да кажа. Още не можех да разбера накъде бие.

- Току-що ти предадох първото абстрактно ядро - про дължи той. - Единственото нещо, което мога да добавя, е, че поради абсолютната неохота на човека да разбере, ду хът бил принуден да използва трик. И така, трикът се пре върнал в същина на магьосническия път. Но това вече е друга история.

Дон Хуан обясни, че магьосниците гледат на това абстрактно ядро като на план за събитията или като повтарящ се образец, който се появява всеки път, когато намерението дава признак за нещо значително. Следователно абстрактните ядра били план от цяла последователност от събития.

Той ме увери, че неизвестно как, всеки детайл от всяко абстрактно ядро се явява на всеки нагуал чирак. Той ме увери също така, че помогнал на намерението да ме потопи във всички абстрактни ядра на магьосничеството по същия начин, по който неговият благодетел, нагуалът Хулиан, и всичките останали нагуали преди него са въвеждали своите чираци. Процесът, чрез който всеки нагуал новак се сблъсквал с абстрактните ядра, създавал поредица от описания, изградени бъз основа на тези абстрактни ядра, обединяващи в себе си отделните детайли на личността на всеки чирак и обстоятелствата около нея.

Като пример той посочи, че аз имам своя собствена история за проявленията на духа, той - друга, неговият благодетел - трета, всички предхождащи го нагуали - четвърта, пета и т.н.

• 
  Каква е моята история за проявленията на духа? - по питах аз, донякъде озадачен.
  
• 
  Ако въобще има воин, който осъзнава своите истории, то това си ти - отговори той. - Та ти пишеш за тях вече толкова години. Но ти не си забелязал абстрактните ядра, защото си прекалено практичен човек. Ти вършиш всичко с единствената цел да увеличиш още повече своята практичност. въпреки че изчерпваш историите си докрай, ти дори и не си подозирал, че в тях се крие абстрактно ядро. Следователно всичко, което съм направил пред теб, ти е изглеждало като някаква доста причудлива практика, като преподаване на магьосничество на един резервиран и не рядко глупав чирак. Докато гледаш на него по този начин, абстрактните ядра ще ти убягват.
  

• 
  Прости ми, дон Хуан - казах аз, - но твърденията ти са много объркани. Не разбирам какво искаш да кажеш.
  
• 
  Опитвам се да те въведа в магьосническите истории - отвърна ми той. - Никога не съм ти говорил специално за това, защото по традиция тази тема се пази в тайна. Тя е последният трик на духа. Смята се, че когато чиракът раз бере абстрактните ядра, това е като поставянето на пос ледния камък на върха на една пирамида.
  

- До утре няма да вали - подхвърли той.

Фактът, че някой отговаря на моите мисли, ме накара да подскоча неволно и да си ударя темето в свода на пещерата. Глухият звук, който се разнесе, бе далеч по-силен от болката, която усетих. Дон Хуан закри лицето си с ръка и се разсмя. След малко удареното място взе да ме наболява и трябваше да го разтрия.

- Забавно ми е с теб, колкото сигурно е било навремето и на моя благодетел - каза той и отново започна да се смее.

• 
  Аз имах невероятния късмет да бъда обучаван едновременно от двама нагуали - каза дон Хуан, с което разкъса хипнотичното влияние на вятъра върху мен в онзи миг. - Единият, разбира се, беше моят благодетел - нагуалът Хулиан, а другият беше неговият благодетел - нагуалът Елиас. Моят случай беше уникален!
  
• 
  Защо уникален? - попитах аз.
  
• 
  Защото поколения наред нагуалите събират чираците си години след като собствените им учители са напуснали света - обясни той. - С изключение на моя благодетел. Аз станах чирак на нагуала Хулиан осем години преди неговият благодетел да напусне света. Радвах се на осемгодишен късмет. Шансът да бъда обучаван от двама души с противоположни характери беше най-хубавото нещо, което мореше да ми се случи. Все едно да бъдеш отгледан от могъщ баща и от още по-могъщ дядо, чието мнение е различно от това на бащата. В подобен спор дядото винаги печели, така че аз съм в действителност продукт от уроците на нагуала Елиас. Приличах повече на него не само по хара!ш1ер, но и на външен вид. Бих казал, че на него дължах фината си настройка. От друга страна обаче, главната част от работата по пребръщането ми от нещастно създание в безупречен воин дължа на моя благодетел, нагуала Хулиан.
  

• 
  Знаеш ли, че и до ден-днешен ми е трудно да си възста новя образа му - каза дон Хуан. - Знам, че звучи абсурдно, но в зависимост от нуждите му или от обстоятелствата той можеше да бъде млад или стар, хубав или грозен, изха бен и слаб или силен и мъжествен, дебел или строен, средно висок или извънредно дребен.
  
• 
  Искаш да кажеш, че е бил актьор, изпълняващ различни роли с помощта на своеобразен реквизит ли?
  
• 
  Не, въобще не става въпрос за реквизит, а и той съвсем не беше просто някакъв артист. Той, разбира се, беше велик актьор по лични причини, но това е друга работа. важното е, че можеше да се преобразява във всичките тези коренно противоположни личности. Фактът, че беше велик актьор, му позволяваше да представя убедително и най- незначителната характерна подробност от поведението, което правеше реален всеки негов отделен образ. Нека кажем, че той бе на „ти" с всяка промяна на облика така, както ти си на „ти" с всяка промяна в облеклото.
  

• 
  Как изглеждаше непреобразеният нагуал Хулиан? - по питах аз.
  
• 
  Ами, да речем, че преди да стане нагуал, е бил строен и мускулест мъж - отвърна дон Хуан. - косата му беше чер на, гъста, на вълни. Имаше дълъг фин нос; големи здрави бели зъби и овално лице; добре оформени челюсти и искрящи тъмнокафяви очи. Беше висок около метър и шейсет. Не беше индианец, а още по-малко - тъмнокож мексиканец, но също шака не бе и от англосаксонската раса. всъщност цветът на кожата му, изглежда, не беше като ничий друг, особено в последните му години, когато неговият постоянно менящ се тен варираше непрестанно от тъмен до много светъл и обратно. когато го видях за първи път, той беше възрастен мъж с мургава кожа, после, след известно време, стана светлокож млад човек, може би само няколко години по-възрастен от мен самия. Тогава аз бях на двайсет години...
  

• 
  А биваше ли понякога самият себе си? - запитах.
  

• 
  Не по начина, по който аз съм самият себе си - отвър на дон Хуан. - Тъй като не се интересувам от преобразяване, аз съм винаги един и същ. Но той беше съвсем различен от мен.
  

• 
  Какво толкова смешно има, дон Хуан? - попитах аз.
  

• 
  Фактът, че си все още твърде превзет и „задръстен", за да оцениш по достойнство естеството на промените на моя благодетел и тоталната им всеобхватност - каза той. - Надявам се само, че когато ти разкажа за тях, няма болезнено да се вманиачиш на тази тема.
  

• 
  Защо наричат нагуалите „благодетели", а не просто учители? - попитах нервно аз.
  
• 
  Това е своеобразен израз на почит от страна на чирака - поясни дон Хуан. - Учениците на нагуала изпитват изключителна признателност към него. Все пак той ги изгражда и формира, учи ги на невероятни неща.
  

- За теб учението представлява разговор по предварително определени теми - каза той. - За магьосника да учи е като онова, което нагуалът прави за своите чираци. За тях той прониква в господстващата сила сред вселената: намерението - силата, която променя и пренарежда нещата или ги поддържа такива, каквито са. Нагуалът първо формулира, после регулира последствията, които тази сила може да оказке върху неговите ученици. Ако нагуалът не моделира намерението, те не биха изпитали нито благоговение, нито дори учудване. И тогава чираците му, вместо да поемат на едно магьосническо, откривателско пътешествие, просто ще усвоят занаят: лечител, чародей, ясновидец, шарлатанин или каквото там си избереш.

• 
  Можеш ли да ми изтълкуваш намерението! - попитах аз.
  
• 
  Единственият начин да се опознае намерението - от говори той - е да го опознаеш чрез живата връзка, която съществува между него и всички чувстващи създания. Ма гьосниците наричат намерение неописуемото, духа, абстрактното, нагуала. Аз лично бих предпочел да го наричам „нагуал", но това съвпада с названието на водача, предводи теля, благодетеля, който също бива наричан „нагуал", така че съм избрал да го наричам „духа", „намерението", „абстракта".
  

БЕЗУПРЕЧНОСГГА НА НАГУАЛА ЕЛИАС

Не знам колко бях спал в онази пещера. Сепна ме гласът на дон Хуан. Той говореше, че първата магьосническа история относно проявленията на духа била разказ за взаимоотношенията между намерението и нагуала. Туй бе история за това как духът поставя примамка на нагуала - бъдещ ученик; и за това как нагуалът трябва да оцени примамката, преди да вземе решение дали ще я приеме, или отхвърли.

В пещерата беше вече много тъмно и малкото пространство сякаш се бе сгъстило още повече. В нормални условия помещение с такъв размер би предизвикало у мен пристъп на клаустрофобия, но пещерата някак си ме приютяваше, прогонвайки всяко чувство на притеснение. Освен това нещо във формите й поглъщаше ехото от думите на дон Хуан.

Дон Хуан обясни, че всяко действие на магьосниците, и особено на нагуалите, било предприемано или като начин за заздравяване на връзката им, или като отклик, предизвикан от самата връзка. Следователно магьосниците, и особено нагуалите, трябвало да бъдат постоянно нащрек за проявленията на духа. Тези проявления били наричани още и „изблици на духа", или по-просто - „знамения , или „поличби".

Той повтори историята, която вече ми бе разказбал, а именно за това как бе срещнал своя благодетел – нагуала Хулиан.

Дон Хуан бил подлъган от двама мошеници да постъпи на работа в едно отдалечено имение. Единият от мъзкете, управителят на имението, просто обсебил дон Хуан и постепенно го превърнал в свой роб.

Отчаян, тъй като нямал друг изход, един ден дон Хуан избягал. Побеснелият управител тръгнал по следите му и го заловил на един междуселски път, прострелял го в гърдите и го изоставил, защото сметнал, че е умрял.

Дон Хуан лежал в безсъзнание, потънал в кръв, когато оттам минал нагуалът Хулиан. Благодарение на знахарски-Ше си познания той успял да спре кръвотечението, вдигнал дон Хуан, който все още бил в безсъзнание, и го отнесъл у дома си, където го излекувал.

Знаците, които духът дал на нагуала Хулиан по отношение на дон Хуан, били: първо, малка вихрушка, която вдигнала фуния от прахоляк по пътя само на няколко метра от мястото, където лежал той; второ, мисълта, която минала през ума на нагуала в мига, преди да чуе изстрела на ня-колко метра пред себе си, а именно че е време да се сдобие с чирак. Само след малко духът му поднесъл и третата си поличба, когато нагуалът побягнал, за да се скрие, но вместо това се блъснал в стрелеца, като по този начин му попречил да стреля втори път в дон Хуан. И това при положение, че прекият сблъсък с човек е груба грешка, недопустима при магьосниците, а още по-малко при нагуалите.

Нагуалът Хулиан веднага оценил разкриващия се пред него шанс. Щом видял дон Хуан, разбрал причината за проявленията на духа: там лежал „двоен"^* човек, - идеален кандидат за негов чирак.

Тези думи предизвикаха злорад рационален интерес у мен. Бях любопитен да узная дали е възможно магьосниците да изтълкуват погрешно някоя поличба. Дон Хуан отговори, че въпросът ми, макар и напълно основателен, все пак е крайно неподходящ, както и повечето от моите запитвания, тъй като ги задавам въз основа на опита си в света на ежедневието. По този начин те винаги били във връзка с изпитани вече действия, стъпки и правила, следвани педантично, но нямащи нищо общо със света на магьосничеството. Той изтъкна, че грешката при разсъжденията ми е в това, че никога не успявам да включа личните си изживявания в света на магьосниците.

Възразих му. че много малко от изживяванията ми в света на магьосниците имат завършен вид и следователно не бих могъл да ги използвам в ежедневието си. Буквално на пръсти се брояха случаите - и то само в състояние на крайно повишено съзнание, - при които си бях спомнял всичко. На нивото на повишено съзнание, до което обикновено достигах, единственото изжибябане, което свързваше миналото с настоящето, беше, че познавах дон Хуан.

Той отговори рязко, че съм напълно способен да навляза в магьосническия начин на мислене, тъй като вече съм изпитал предварителните условия на магьосничеството в нормално съзнание. После добави с по-мек тон, че повишеното съзнание не разкрива всичко, докато не бъде завършена цялостната схема на магьосническото познание.

Най-накрая той отговори и на въпроса ми дали се случва магьосниците да изтълкуват погрешно дадена поличба. Дон Хуан ми обясни, че когато един магьосник тълкува някоя поличба, той знае точното й значение, без да има каквато и па е представа как точно го знае. Това бил един от зашеметяващите ефекти на свързващото звено с намерението. Магьосниците притежавали усет за пряко познание на нещата. Те зависели изцяло от здравината и чистотата на личното им свързващо звено.

Той каза, че чувството, известно на всички като „интуиция", представлява раздвижване на връзката ни с намерението. И тъй като магьосниците съзнателно се стремели към осмислянето и заякчаването на въпросното звено, то можело да се каже, че те прекарват старателно и безпогрешно всичко през призмата на своята интуиция. Разчитането на поличби било ежедневие за магьосниците - грешка можело да се получи само когато се намесят лични чувства и затлачат връзката на магьосника с намерението. Иначе прякото им познание било всеобхватно, точно и приложимо.

Замълчахме за известно време. внезапно той отново се обади:

- Сега ще ти разкажа историята за нагуала Елиас и проявлението на духа. Духът се показва на магьосника, особено на един нагуал, буквално на всяка крачка. Но това не е самата истина. Истината е, че духът се разкрива пред всеки с еднакво постоянство и сила, но единствено магьосниците и особено нагуалите са настроени и готови за подобни срещи.

Дон Хуан започна своя разказ. Един ден нагуалът Елиас яздел към града,, минавайки за по-пряко по някакъв път сред нивите, когато избеднъж конят му приклекнал от страх, изплашен от ниския бръснещ полет на един сокол, който се разминал само на няколко сантиметра със сламената шапка на нагуала. Нагуалът Елиас веднага скочил от коня си и внимателно започнал да се оглежда. видял странен млад мъж, изправен сред високите сухи житни класове. Мъжът бил облечен в скъп тъмен костюм и стоял някак си неестествено в тази среда. Нагуалът Елиас бил сбикнал да среща из полята селяни или земевладелци от околността, но дотогава никога не бил виждал елегантно облечен градски човек, който небрежно да се разхожда из нивята и да нехае за луксозните си дрехи и обувки.

Нагуалът вързал своя кон и се отправил към младия човек. Той бил разпознал профучаването на сокола, както и скъпата премяна на младия мъж като очевидни проявления на духа, които просто не можел да подмине ей така, с лека ръка. Елиас се приблшкцл до непознатия и видял каква е работата. Мъжът преследвал някаква млада селянка, която бягала само на един-два метра пред него, като все му се изплъзвала в мига, преди да я сграбчи, и кокетно му се присмивала.

За нагуала несъответствието било съвсем очевидно. Онези двамата, които се задявали насред полето, не си при-надлежали един на друг. Нагуалът помислил, че младият мъж сигурно е земевладелски син, а жената - прислужница в имението на баща му. Почувствал се неудобно и тъкмо се канел да си тръгва, когато соколът отново профучал изневиделица, но този път ниско над главата на младежа. Соколът стреснал двойката. Те спрели играта си и вдигнали очи нагоре. Нагуалът забелязал, че младежът е фин и напет, с особени неспокойни очи.

После двамата млади се отегчили да следят сокола и подновили закачките си. Младежът сграбчил жената, обгърнал я с ръце и внимателно я повалил на земята. Но вместо да се опита да я обладае, както нагуалът си мислел, че ще направи, той се разсъблякъл и започнал да й се показва. Тя нито притворила свенливо очи, нито започнала да вика от притеснение или уплаха. Кикотела се като омаяна от перчещия й се разголен мъж, който се въртял около нея - подобно на сатир около нимфа, правел неприлични знаци и гръмко се смеел. Накрая, явно победена от гледката, тя надала вик, скочила и се хвърлила в обятията на младежа.

Дон Хуан каза, че още навремето нагуалът Елиас му признал, че знаците на духа в този случай били наистина много озадачаващи. Било очевидно, че мъжът не е с всичкия си. В противен случай, знаейки колко ревниви са селяните към жените си, той не би се осмелил да прелъстява по такъв арогантен начин младата селянка посред бял ден, едва на няколко метра от пътя - и при това разсъблечен, както майка го е родила.

Дон Хуан избухна в смях и ми каза, че в онези дни да се съблечеш чисто гол и да правиш любов посред бял ден на такова място означавало или че си луд, или че си споходен от духа. Добави още, че онова, което мъжът сторил, може и да не изглежда кой знае какво в наши дни, ала тогава, преди близо сто години, хората имали много повече задръжки.

Още в момента, в кийто зърнал младия човек, нагуалът Елиас разбрал, че мъжът е едновременно и луд, и осенен от пуха. Елиас се опасявал, че ако случайно минат оттам, селяните ще побеснеят и ще линчуват мъжа на място. Но нищо такова не се случило. На нагуала му се струвало, че времето е спряло.

Когато мъжът свършил акта, облякъл дрехите си, извадил своята носна кърпичка, най-старателно избърсал обувките си от прахоляка и още докато давал горещи обещания на момичето, си тръгнал по пътя. Нагуалът Елиас го последвал. Всъщност той го проследил няколко дни подред и разбрал, че името му е Хулиан и че е актъор. Впоследствие нагуалът го гледал достатъчно често в представления, за да разбере, че актъорът обладава до голяма степен неведомата сила. Публиката, особено жените, били влюбени в него. И той нямал задръжки при използването на чара си, за да прелъстява своите почитателки. Тъй като нагуалът го проследил неколкократно, имал възможността неведнъж да бъде свидетел на техниката му на прелъстяване. Тя включвала демонстрирането на собствената му голота пред обожаващите го почитателки веднага щом по някакъв начин останели насаме с него, след това - известно изчакване, докато жената, зашеметена от директното му излагане на показ, доброволно се отдавала. Методът му действал безотказно. Нагуалът Елиас трябвало да признае, че актъорът жъне голям успех, но... бил смъртно болен. Нагуалът Елиас бил видял черната сянка на смъртта, която дебнела актьора навсякъде.

Дон Хуан отново ми обясни едно нещо, което ми бе казал преди години - а именно, че нашата смърт представлява черно петно, намиращо се точно зад лявото ни рамо. Той каза още, че магьосниците знаят кога даден човек е близко до смъртта си, защото могат да видят тъмното петно, което се превръща в движеща се сянка с абсолютно същите размери и форма като на човека, на когото принадлежи.

След като съзрял страшното присъствие на смъртта, нагуалът изпаднал в недоумение. Не разбирал защо духът му бил избрал такъв болен човек.

Навремето го били учили, че в естествени условия преобладава заменянето, а не поправянето. И нагуалът се съмнявал, че ще има способността или силата да изцери този млад мъж или, с други думи - да отблъсне черната сянка на неговата смърт. Той дори се съмнявал дали ще успее да разкрие защо духът го е въвлякъл в едно толкова отявлено пра-хосване на сили.

Нагуалът не можел да стори нищо друго, освен да остане с актьора, да се навърта наоколо, изчаквайки момента да види по-надълбоко в него. Дон Хуан обясни, че първата реак-ция на нагуала, след като се срещне лице в лице с проявлени-ята на духа, е да види избраните хора. Нагуалът Елиас редовно виждал мъжа, след като го зърнал за първи път. Той също така видял и селянката, която била част от проявлението на духа, но не видял нищо, което да подсказва, че случката е проявление на духа. По време на едно друго съб-лазняване обаче способността на нагуала да вижда достигнала нови дълбочини. Този път поредната обожателка на актьора била дъщерята на един богат земевладелец. Още от самото начало тя безупречно се владеела. Нагуалът разбрал за срещата им, защото дочул как тя предложила на актьора да се видят на другия ден. На разсъмване нагуалът тъкмо успял да си намери прикритие на улицата, на която живеела девойката, когато тя излязла от къщата и наместо да отиде на сутрешната църковна служба, се отправила за срещата си с актьора. Той я очаквал и тя го придумала да се разходят извън селището, към полето. Актьорът малко се поколебал, но тя дръзко му се присмяла и не му дала възможност да се отметне. Докато ги наблюдавал да се прилъгват един-друг, нагуалът изведнъж разбрал без всякакво съмнение, че нещо ще се случи в този ден, нещо неочаквано и за двамата. Той видял, че черната сянка на актьора е станала почти два пъти по-висока от него. От загадъчния, твърд блясък в очите на девойката нагуалът заключил, че и тя по някакъв интуитивен начин е почувствала черната сянка. Актьорът изглеждал замислен и някак угрижен. Не се смеел, както обикновено в такива случаи.

Били изминали вече доста път, когато в един миг зърнали нагуала да ги следи, но той се престорил, че работи земята, подобно на някой от местните хора. Това успокоило двойката и дало възможност на нагуала Елиас да се присламчи още по-наблизо до тях.

После дошъл моментът, в който актьорът съблякъл дрехите си и се показал пред девойката, но вместо да премалее и да се отпусне в ръцете му, както другите негови поклоннички, тя се нахвърлила да го бие. Блъскала го безмилостно, тъпчела по босите му крака, а той ревял от болка.

Нагуалът знаел, че мъжът не бил сторил нищо лошо на младата жена. Той и с пръст не я бил докоснал. Само тя налитала на бой. Актъорът се стараел единствено да отбива ударите й и от време на време, макар и без особен ентусиазъм, се мъчел да я прелъсти.

Нагуалът изпитал едновременно отвращение и възторг. Виждал, че актъорът е отчаян развратник, но в същото време у него имало нещо неповторимо, макар и отблъскващо. Нагуалът бил направо смаян, като видял, че свързващото звено на мъжа с духа е извънредно чисто.

Накрая атаката свършила. Жената престанала да налита, но тогава, вместо да побегне, тя притихнала, легнала на земята и му казала, че сега вече може да направи с нея онова, което си е наумил.

Нагуалът забелязал, че мъжът е до такава степен изтощен, че едва се държи на краката си. И въпреки цялата си умора той без колебание я обладал. Нагуалът се засмял, като си помислил как цялата издръжливост и решителност на мъжа станали безсмислени под напора на страстта. Нагуалът видял как черната сянка промушва актъора. Плъзнала се като кинжал право в неговия процеп.

Тук дон Хун направи отклонение, за да ми припомни нещо, което ми бе обяснявал и преди: въпросният процеп представлява своеобразен отвор в сияйната ни обвивка, намиращ се на нивото на пъпа, където силата на смъртта ни удря непрестанно. Онова, което дон Хуан доуточни сега, бе, че когато смъртта удря на здрави същества, това е като удар с топка - като рязък юмручен удар. А когато съществата са към края си, смъртта ги пронизва като с кинжал.

Така че нагуалът Елиас знаел без всякакво съмнение, че актъорът е с единия крак в гроба, а неговата смърт автоматично слагала край на собствения му интерес към плановете на духа. Нямало вече да има никакви интереси -смъртта заравнявала всичко.

Нагуалът се надигнал от своето скривалище и тъкмо се канел да си тръгне, когато нещо го накарало да спре. Това било необичайното спокойствие на младата жена. Тя обличала дрехите си методично и равнодушно, като тихо си подсвирквала, сякаш нищо не се е случило.

И тогава нагуалът видял как, отпускайки се, за да приеме смъртта, тялото на мъжа освободило едно защитно було и птка разкрило истинската си същност. Той бил двоен човек с огромни възможности, способен да създаде екран за защита или маскировка - роден магъосник и идеален кандидат за чирак нагуал, стига да я нямало черната сянка на смъртта му.

Нагуалът се стъписал при вида на тази гледка. М тогава проумял замисъла на духа, но не разбирал как така един толкова безполезен човек може да се вмести в магьосническата схема на нещата.

Междувременно жената се била приготвила и като хвърлила само един бегъл поглед към мъжа, чието тяло се разтърсвало в смъртни гърчове, се отдалечила.

Тогава нагуалът видял нейната сияйност и разбрал, че изключителната й агресивност е резултат от огромен прилив на свръхенергия. Бил сигурен, че ако жената не обуздае тази своя енергия, тя ще вземе връх у нея, при това с непредвидими и непредотвратими последствия.

Докато нагуалът наблюдавал равнодушието, с което жената се отдалечавала, разбрал, че духът му е предоставил още една своя проява. Трябвало да бъде спокоен, безразличен, да действа хладнокръвно, сякаш няма какво да губи, но на всяка цена да се намеси. По един типично нагуалски маниер той решил да се захбане с невъзможното. Свидетел щял да му бъде единствен духът.

Дон Хуан отбеляза, че именно в подобни ситуации става ясно доколко е истински един нагуал. Нагуалите не се боят да вземат решения. Без оглед на последствията те или действат, или изпадат в пълно бездействие. Самозванци обмислят, преценяват и обикновено се отказват. Но нагуалът Елиас, вече направил своя избор, спокойно тръгнал към умиращия мъж и направил първото нещо, което тялото му, а не неговият разум, му подеказало: ударил събирателната точка на мъжа, за да го вкара в състояние на повишено съзнание. Ударил го силно, после пак, докато накрая събирателната му точка се раздвижила. Подпомогнати от самата сила на смъртта, ударите на нагуала запратили събирателната точка на мъжа на място, където смъртта вече нямала власт, и така той престанал да умира. Докато актъорът постепенно си възстановявал дишането, нагуалът осъзнал степента на своята отговорност. Щом трябвало да се защитава от силата на собствената си смърт, налагало се мъжът да остане в състояние на силно повишено съзнание до момента, в който смъртта му бъде окончателно отблъсната. Крайно влошеното му физическо състояние означавало, че той не бива да бъде местен от мястото, където е, иначе ще умре. Нагуалът предприел единственото възможно нещо при така стеклите си обстоятелства: той струпал своеобразен заслон около тялото. Там в течение на три месеца се грижел за напълно скования човек.

Разумът в мен надделя и вместо да продължа да слушам, поисках да узная как така нагуалът Елиас е успял да направи заслон на чужда земя. Знаех, че селяните много държат на имота си и не биха пуснали който и да е да се настани безнаказано.

Дон Хуан призна, че и той самият бил задал този въпрос. Нагуалът Елиас бил казал, че самият дух бил направил това възможно. Това бил типичен случай, съдържащ в себе си всички задължения за един нагуал, предвидени от самия факт, че той следва проявите на духа.

Първото нещо, което нагуалът Елиас сторил, след като актьорът започнал да диша отново, било да се втурне след младата жена. Тя била важна част от проявата на духа. Той я настигнал недалеч от мястото, където актьорът лежал полумъртъв. Вместо да й говори за състоянието на мъжа и да се опитва да я склони да му помогне, нагуалът отново поел пълна отговорност за действията си и скочил върху й като същински лъв, нанасяйки мощен удар в нейната събирателна точка. И тя, и актьорът били в състояние да издържат както на животоспасяващи, така и на смъртоносни удари. Събирателната й точка се размърдала, но веднъж освободена, започнала да се движи неравномерно.

Нагуалът отнесъл младата жена до мястото, където лежал актьорът. Прекарал целия ден в грижи тя да не загуби разсъдъка си, а мъжът - живота си. Когато сметнал, че до-някъде е овладял положението, отишъл при бащата на момичето. Казал му, че по всяка вероятност дъщеря му е била ударена от мълния и временно е загубила ума си. После отвел бащата до мястото, където тя лежала. Обяснил му, че младият човек до нея бил поел цялата енергия на мълнията със собственото си тяло и по този начин спасил дъщеря му от сигурна смърт, но затова пък той самият бил пострадал толкова зле, че не бивало да бъде местен от мястото на злополуката.

Изпълненият с благодарност баща помогнал на нагуала да построи една по-солидна колиба за мъжа, който спасил живота на дъщеря му. След това в течение на три месеца нагуалът Елиас сторил невъзможното - изцерил младия мъж.

Когато дошло време нагуалът да си тръгне, чувството му за отговорност и дълг му подеказало да предупреди младата жена за нейната необикновено голяма енергия и за вредните последици, които тя може да има за живота й, след което я приканил да се присъедини към света на магьосниците, тъй като това щяло да бъде единствената защита срещу собствената й себеунищожителна сила.

Жената не отговорила. Тогава нагуалът Елиас й казал онова, което от незапомнени времена всеки нагуал е казвал на евентуалните си чираци, а именно: че според магьосниците магьосничеството е като загадъчна птица, която за миг спира своя полет, за да дари човека с надежда и стремление; че магьосниците живеят под крилото на тази птица, която те наричат „птицата на мъдростта", или „ птицата на свободата", че те я подхранват с пълното си себеотдаване и безупречност. казал й, че „птицата на свободата" винаги лети по права линия, никога не прави лупинги, нито кръжи напред-назад, и още, не „птицата на свободата" може да върши само две неща - да носи магьосниците напред със себе си или да ги остави зад себе си.

Нагуалът Елиас не можел да говори по същия начин на младия актьор, тъй като той все още бил много болен. Мъжът и бездруго нямал голям избор. Независимо от това обаче нагуалът му казал, че ако иска да оздравее, трябва безпрекословно да следва неговите указания. Актьорът веднага се съгласил.

В деня, когато нагуалът Елиас и младият актьор поели към дома, жената ги чакала на края на гората. Тя не носела нито куфар, нито дори вързоп или кошница. като че ли била дошла само да ги изпроводи. Нагуалът я отминал, без да я погледне, но актъорът поискал да се сбогува с нея. Тя се засмяла и тръгнала след нагуала. Без следа от колебание оставила всичко зад гърба си. Била разбрала, че за нея втори шанс няма да има, че „птицата на свободата" или те взема със себе си, или те отминава.

Дон Хуан вметна, че в това няма нищо чудно. Силата, излъчвана от личността на нагуала, винаги била така поразителна, че на практика той бил неотразим, и в конкретния случай повлиял непреодолимо и на двамата. Необходими му били три месеца ежедневни занимания с тях, за да ги пр-учи да свикнат с неговата безпристрастност, последователност и обективност. Те били като омаяни от неговата трезвост, но преди всичко - от абсолютната му отдаденост на тях двамата. Чрез личния си пример в действия нагуалът Елиас им демонстрирал какъв трябва да бъде нагуалът: да насърчава и възпитава, но и да изисква. Светът на нагуала бил свят, който прощава много малко грешки.

След това дон Хуан ми припомни нещо, което често ми бе повтарял, но за което избягвах да мисля. Не трябва нито за миг да забравям, че „птицата на свободата" не проявява никакво търпение с нерешителните и колебливите и че веднъж отлети ли, повече не се връща.

Равният му глас накара всичко наоколо, което само допреди секунда тънеше в спокоен здрач, буквално да се взриви от напрежение.

После дон Хуан извика обратно тихата тъмнина, и то гпака бързо, както я бе и разбунил. Той лекичко ме смушка.

- Тази жена бе толкова силна, че можеше всекиго да опаше с вихри - подхвърли той. - Името й бе Талия.