Училището по арт-терапия и масаж е открито през 1962 година
жүктеу/скачать 73 Kb.
|
| Училището по арт-терапия и масаж е открито през 1962 година. Неговата цел е, освен обучение по ритмичен масаж по методите на д-р Ита Вегман, да обучава хора, които искат да оказват терапевтично въздействие чрез художествени дейности от областта на рисунката, живописта и пластиката. Арт-терапията може да се разглежда като продължение на днес известната трудова терапия развита възоснова на духовни познания. Работата започна преди 40 години в клинично-терапевтичния институт в Арлесхайм до Базел, чийто директор беше д-р Ита Вегман, която проявяваше силен интерес към развитието на арт-лечението. Духовният възглед за човека според Рудолф Щайнер, който стои зад художествено-образователния стремеж на валдорфските училища, за чиито принципи в тези книги няколкократно стана въпрос, позволява, вътрешната природа на изкуството да погледне цялостно много по-близо към процесите в човека, отколкото е било възможно някога преди. Както вече казахме, много е написано в тези страници по отношение на педагогическата страна, защото начина, по който се работи с изкуство във валдорфските училища има освен образователна стойност, също и безценно профилактично и терапевтично значение за подрастващата младеж.
Всяко занимание с изкуство може да активира в човека специални сили, които въздействат индивидуално върху практикуващите. Подробното изследване на това въздействие е отговорност на терапевта и е едно широкообхватно поле, затова той трябва да прояви художествен усет, съпричастност и солидно познаване на човека. За разбиране на следващите снимки, мога на това място само да посоча нещо основно, и при това бих желал (защото това принадлежи към основния -подход на терапевта) да не се напускат рамките на художественото и следователно да не се описват теоретични знания, а да се разглежда като преживяване. Има голяма разлика, ако създавам музика, рисувам или моделирам. Законите на музиката са от различна сфера от тази на картината или скулптурата, аз мога да ги трансформирам един в друг, но по принцип има съществени различия, които са свързани с дълбоката същност на човека. Всеки, който създава музика, изразява Духа в своята душа, един по-висок елемент, който в него достига до сфера на волевите действия и в противен случай само топлината би могла да достигне. Докосната е най-дълбоката същност, най-висшият наш принцип, който ние наричаме наша индивидуалност, наш Аз. Чрез музиката, човечеството иска да изрази съдбата на това Аз между небето и ада, защото музикалните закони са от равнището на Аза. Който рисува, който живее в цветовете, той изразява владеещите душевни закони, тези между светлина и мрак, между удоволствие и болка, между върхове и спадове, които са изградени изцяло на полярност, отново една стъпка по-дълбоко в съществото. Не толкова дълбоко, че дават импулси директно на волята, но все пак толкова дълбоко, че да реагира дишането и животворната му сила. Дишането в неговата двойнствена природа на обвързване и освобождаване, дишането с неговата "двойна благодат" (Гьоте) пряко се повлиява от изображението. За разлика от рисуването при моделирането с глина работим със същите сили и принципи, чрез които "природата" или "живота", както ние казваме, създават и претворяват всякаква форма в пространството. Ние носим тези сили в нас като деца под формата на сили на растежа и когато ние пораснем, тези сили образуват, както показва и духовната наука, силите на мислене, които ние използваме, за да създаваме и променяме нашите представи и мисли. Това обаче, което още по никакъв начин не вземаме под внимание, е резултиращото от това осъзнаване, че формите, които ни заобикалят, влияят на начина и образуването на нашата собствена творческа сила в мисленето. Нищо чудно, че раждането на философията при гърците е съпроводено от специалните способности за моделиране на този народ. Това, което е стигнало до нас са само оскъдни останки от нечувано изобилие от форми, които са били създадени тогава. Нека се върнем към рисуването. Цветове следователно отразяват душевните закони. Светлината душа, ако е възможно така да се изразя, се свързва дишайки с тъмнината на физическото тяло. Техните движения могат доста точно да назовават душата с израза на Гьоте за цветовете "дела и страдания", а при това цветът е средата, в която се движи чувстващата душа. Чрез червения цвят тя навлиза дълбоко в тялото, вълнува кръвта, сферата на волята, както всеки знае. В синия цвят, тя се обръща в друга посока, там тя се издига нагоре, все нагоре, там, където в тишината на формирането на идеи създаваме контрапункт на идеята за превръщане на воля. Посредством дишането, което означава тихо освобождаване и повторно свързване, здравата душа е обвързана с тялото, докато тя може да чувства. Чрез реалното мислене ние растем в светлината, само чрез нашите чувства ние го оцветяваме, също така и същинският процес на волята изчезва в тъмнината, и ние на свой ред го придружаваме с нашите цветни емоции. Цветовете са следователно дъха на живата душа; където тя се движи между полюсите, вдишайте и издишайте едновременно червено и синьо. Цветовете трябва да бъдат освободени от статичните понятия и да бъдат разбирани като следи в пътеката от вълненията на душата. Както вече казахме, законите на картината се изразяват в сфера на живота. Само по този начин цветовете добиват своя визуален характер. Всички ние знаем, че нашите душевни вълнения се включват в процесите на живота, че пребледняваме, че нашият пулс бие по-бързо или се увеличава, това, което ние не осъзнаваме, обаче е фактът, че едно същество, което не е живо, никога не може да изживява образи в своята душа. При това Рудолф Щайнер нарича сумата от нашата жизнена сила също тяло на формиращите сили (Bildekräfteleib), тяло затова, защото тези сили са така цялостно организирани, както физическото ни тяло във видимия свят. Тялото на формиращите сили обаче е невидимо, защото се състои само от сили. От него обаче душата притежава цялата същност за създаване на образи. Духът на езика, който както е известно, е много по-мъдър, отколкото хората, ни говори за „преживяване“, защото в преживяването душата и живота трябва да работят заедно. Душата и живота са тясно преплетени. Чрез нашите усещания приемаме жизнените процеси, ритъма на дишането и кръвообръщението се повлияват пряко, те получават импулси или отслабване в зависимост от това накъде душата се движи, с какво тя се занимава. Тук мога само да скицирам грубо това, което е широко поле за изследване на терапевта. Дихателният ритъм е от друга страна онази функция, която ни свързва със света. Тъй като той сам по себе си той е повторяем, затворен цикъл, може най-добре да бъде представен чрез картина на лемнискатаi. Човекът и света са на много нива, свързани с такива ритми на дишане. Най-малкият ритъм е този на обикновеното дишане. Един по-голям е будност и сън, един от много високо ниво е раждането и смъртта. Постепеннó, душата се свързва и освобождава от тялото. В душата има отново същия ритъм между възприятие = вдишване и преработка на възприятието във волеви импулси = издишване. В областта на изкуството, в душата това се изразява в способност за създаване и изразяване на впечатления. В здравата душа всички тези способности трябва да бъдат в определен баланс. Но за живота, душата се нуждае и от всички тези променящи се състояния, както тялото от дишането. Като се има предвид един трети феномен от света на цветовете, а именно, че окото ни отговаря на всеки цвят, който вдиша, чрез тихо издишане на противоположния цвят, става напълно ясно как света на цветовете, духовния живот и процесите на дишане са дълбоко свързани по най-различен начин. Да се научим да дишаме в цветовете е следователно една от основните задачи на терапевтичното рисуване. Изхожда се първо винаги от целостността на цветния спектър, от порядъка на цветове на дъгата. Окото се скита от активната страна на жълто-червени цветове към пасивните, което е в известен смисъл един дъх. Червеният цвят идва към нас, навлиза в нас едновременно както вдишването, синият цвят си отива от нас в пространството като издишване. Разбира се, ние не трябва да пресилваме тези неща, те би трябвало просто да илюстрират това, с какви стойности се работи. Човек може да създаде по естествен път видимо безкраен брой упражнения, чиято цел е стимулиране на дишането. Тук се избира такова, което в същото време преследва една втората цел. За по-добро разбиране първоначално трябва да се обърне внимание още и на следното: Арт-терапията е една психотерапия, тъй като тя се обръща към душата. Рудолф Щайнер често посочва, че старият херметически закон на Хермес Трисмегист все още е в сила. Законът гласи: "Каквото горе, такова и долу". Това не означава нищо друго освен, че духовно-душевните явленията имат техните физико-веществени образи и съответствия. Този закон беше в сила и за световното и човешко познание. Това беше и задачата на цялата египетска култура, която откри Хермес Трисмегист, която описваше тук долу небесните факти, считани като израз на световната душа, в земни мерки, брой и форма. За човешкото познание това означава, че също процесите в тялото са отражения и инструменти на душата. В тази връзка е разбираемо твърдението на Рудолф Щайнер, че когато един човек се изправя пред друг, който иска да лекува, трябва най-напред да помисли, как би могъл да започне с него по отношение на неговата душа. След това той може да трансформира това в дадено вещество, в лекарството. Тъй като веществата са завършили процеси и се превръщат отново в процеси респ. предизвикват процеси. При арт-терапията обаче се достига до нивото на душата. Работата с цветове предизвиква душевно преживяване. Тя намира израз на по-дълбоко ниво в жизнените процеси под формата на вдъхновение, модел за подражание, лечебен импулс. При това ефекта ще е толкова по-силен, колкото е работено с повече отдаденост и сериозност. Ние говорихме за дишане в цвета и за избраната задача. Втората цел, която трябва да се постигне, е свързана с една обща опасност, която заплашва душите на хората от 20-ти век, особено ако те живеят в големите градове. Едностранното обучение на интелекта, което намира продължение в техниката – единственият свят, който интелектът може завладее – което увеличава разделението на душите от животворното съпреживяване на природата и нейните велики ритми. Много хора се оплакват, че природата вече нищо не им говори. Те може би отиват или по-добре казано, вероятно излизат, но всичко се втурва покрай тях и те остават отново празни. Окото няма време, да упражнява онзи тих разговор с духа на природата, като например при Гьоте, при който творческото наблюдение на явленията доведе до такова дълбоко разбиране на света и с това до дълбоко задоволство и удовлетворение на душата. Защото душата разбира едва когато, вдъхне възприетото, когато не само си представи, но и почувства представата. Вселена, изпълнена веднъж от Бога, е днес едно шокиращо празно място и ако това не ни стане достатъчно ясно, то на по-дълбоките слоеве на душевния живот материалистичния ни мироглед ще въздейства в края на краищата подкопаващо и изкореняващо, в някои случаи и дълбоко депресиращо. Така че е важно да храним душата, да я водим по-близо към духа зад видимия свят, казано в духа на древните египтяни: към световната душа, която се проявява в цветове и форми. От тези и подобни мисли възникна тук показаната поредица от картини. Задачата е: да позволим, най-активният цвят, червеният, като чрез гмуркане да премине чрез дъгата. От светлината (жълто) подреждаме на слоеве топлите цветове отгоре, отдолу студените, казано по-добре активните и пасивните. Всеки, които наблюдава непредубедено първата картина, ще признае, че без усилие има „елементите“ пред него: топлина и светлина отгоре, разширяващото се небесно; вода и земя отдолу, притеглящото се. Разпространената цветова гама на дъгата е отправната точка. Вътрешно, човек се чувства стъпил на земята, върху зелено. При терапията с лечение много често става на въпрос за това, човек така да се каже сам да може да влезе в картината, да се идентифицира с това, което рисува. Тоест стоейки върху зеленото, човек да почувства над себе си небето, под себе си земята. Зеленият цвят е душевно най-гъстият, върху който човек може да стои спокойно. Червеният може да отблъсне някои, в синият пък може да потъне. Вътрешната същност на природата е представена в първата картина, защото външно небето не е червено, но това е мястото, където всяка творческа дейност, всичко ползотворно за Земята е у дома си. И сега, активното червено трябва да се гмурне през тази палитра. Червеното измества първоначално жълтото и зеленото към синия цвят. Зеленото и жълтото изчезват, възниква виолетово. Синьото е цвят, който желае с любов да погълне всичко в себе си, един обгръщащ цвят. Това качество то притежава поради стоящата зад него тъмнина. Нощта поглъща всички цветове. Само студения огледален образ на слънцето осветява нощта. От синьо проникваме още по-дълбоко в тъмнината в индигото. При него липсва душевната нотка на синьото, то ни напомня на смъртта, то подобно на черното оставя душата да се загуби, но е цвят, в който все още може да навлезем чрез духа. Индигото е прозрачен мрак; който е рисувал с него, най-вече чрез техниката на слоевете (както беше представено в част 14 на тези текстове от Collot d'Her-bois), той знае, че индигото приема най-прозрачните форми. В поредицата от нашите картини от дневни часове– защото точно за това става на въпрос тук - ние сме сравнително достигнати всички жизнени процеси в така критичните 3 часа сутрин. Вегетативните процеси са в своето най-ниско ниво. Едно възтановяване трябва да се очаква, един нов импулс трябва да съживи заспалия живот. Цветът стоящ най-високо в цветния кръг на Гьоте, върховият цвят в цялостния спектър, е лилавото. Точно както синьото с любов желае да обхване в мантията си всички цветове, както след това в индигото умират, така и лилавото е началото и края, покълването и завършека, който отново преминава в зародиш. От лилавото излизат покълващите върхове на растенията на тъмнината. Една пурпурна вълна изпреварва слънцето, преди божествено почитана като Аурора и появяваща се сутрин над хоризонта. Тази пурпурна вълна не се показва винаги, тя осветява обаче високите облаци от долу, разкрива великия закон. Така е въобще с всички природни явления, с цветни настроения. Те са неизчерпаеми, както самата душа. На отдадения наблюдател те разкриват безкрайни тайни. И какви са тези тайни? Това са тайните на собствената душа. Ние гледаме в огледалото на световната душа законите, възможностите, делата и страданията на собствената ни душа. Ние намираме почивка в целостта на света; в нейното значение и същност намираме себе си. Защото, както слънцето, големият дъх на света, организира часовете на деня, сезоните и тяхната промяна, ние усещаме при преживяването, по този прост начин, пробуждането в собствената душа на собствения творчески дух, на „душевното слънце“. Ние правим тайни прозрения за себе си, може би не винаги под формата на мисли, от тази работа. Не от анализа на душата, а чрез нейното изграждане, творим лечебна сила. В този смисъл арт терапията е противоположност на психоанализата. Всичко се случва с помощта на изкуството, така че никога не се докосва личността на пациента. Тук трябва да се развие само един пример, който разбира се може да варира и да бъде възпроизвеждан стотици пъти. Прегледа на показаното говори сам за себе си. В широката област на терапията с изкуство, има естествено голям брой други фактори, които водят до избора на конкретна технология или задача. Необходимо е също така, предложенията на терапевта да се срещнат поне на половината път с желанията на пациента, за да се постигне свободна съзидателна радост и задоволство. i Лемнискатата ( лента) е множеството от точки, за които произведението на разстоянията до фокусите е постоянно. жүктеу/скачать 73 Kb. Достарыңызбен бөлісу:
|