Важни бележки из живота си

Този ръкопис от 100-ина страници ми беше предоставен от моята съученичка Йорданка Великова Цвяткова, внучка на Цвятко Якимов. Реших , че трябва да го запазя в електронен вид. Постарах се да не променям стила и езика, доколкото това беше възможно.

Установих , че това е история на един честен и трудолюбив българин, живял през 20 –ия век и преминал през редица житейски и икономически перипетии. Никъде в неговите записки не можах да открия и дума за някаква политическа принадлежност или политическа интрига. За него най-важното е било семейното благополучие и щастие, както и голямото му родолюбие и вярност към идеалите на Родината – МАЙКА БЪЛГАРИЯ!

Разделянета на ръкописа на отделни глави е по мое усмотрение.

Баща ми Велико Гатев се е преселил от с.Хърсово, Разградско наскоро след Освобождението от турците и се заселва в горното село Вискьой.Купил заедно с Колю Беслемето един имот от един турчин Балабана. Като го разделят на двамата им се пада около 80 дка на човек.Баща ми завежда 5 (пет) деца : Доца, Цаню, Драган, Господин и Тодора. Не след дълго жена му Пена почива и той се принуждава да търси друга жена. Още преди да се ожени втори път се принуждава да даде най- малката си дъщеря Тодора храненик в с. Кусуй , Тутраканско. След това отива в с. Дикили таш

( сега Побит камък) и там намира мойта майка вдовица и се оженва за нея.. Точно в коя година е било това не зная, но се предполага да е къде 1882-83 г. Майка ми завежда 4 (четири ) деца: Гана, Рада, Ивана и Петър. Дъщеря си Гана я оженва наскоро в с.Вискьой за Господин Илиев Ковачев. Скоро тя ражда едно дете , което умира при раждането , малко след това и тя умира. Третата и дъщеря Ивана я взема чичо и , който бил поп в село Топчии, Разградско. Поп Симеон Петров я отглежда , направил и дрехи и я оженва в с. Топчии за Петър. От него тя ражда три деца –всичките момичета. Първото оженва в добричката махала, втората в селото , а третата – Марийка остава в къщата ,за да ги изгледа. Кака Иванка е била като слугиня при чичо си поп Симеон в с. Топчии. След като я оженва той и купува една къща, където те се прибират в тази къща. Мъжът и умира в 1932-33 г.Иванка кака ми,умира в1951 г.

Другата ни доведена сестра Рада се оженва за Димитър Петров Бучюка в с. Вискьой. От него тя има двама сина : Димитът Д.Бучюков и Иван Д.Бучюков и три дъщери : Стефана, Яна и Рада. Яна е женена в с. Равна, Разградско. Рада е е женена в с. (не се разчита) Русенско и умира около 1930-33 г. Двамата братя Димитър и Иван живеят в Русе.

Доведеният ми брат Петър си излезе още през 1908 г. в с.Юнузлар (сега с.Прелез) , Тутраканско. В първата турска война се рани лошо в ръката и след това отслабна и умря през 1921 г.Има от него две дъщери, но как са , не ми е известно.

След като баща ми заживява с мойта майка Стефана, успява да купи около 225 дка ниви и две лозя около шест дка. Майка ми преражда три деца : Мария, Цвятко (това съм аз) и Пена. Мария е родена 1884 г. и е оженена за Симеон Ив.Чершебъта в с. Белица, Тутраканско . Тя има три деца от него Нена , Велика и Иван и трите са живи и оженени.

Майка ми умира в 1889 г. на 18 окотомври. Аз съм бил малък и не е имало кой да на гледа. Тогава баща ми Велико Гатев ме дава храненик на Яким Митев Дянков в с. Дикили таш (сега с. Побит камък) , Разградско и на жена му Цвята Якимова. Това е било къде 1893 -94 г. Ази Цвятко съм свършил 1-во отделение в с.Вискьой и съм бил на около 8 години ,когато съм заминал за с Дикили таш. От тогава ази вече се казвам Цвятко Якимов Митев и съм законно осиновен през 1904 г. 31 януари, ДВ бр.37 с решение № 44 на окръжен съд.

Сестра ми Пена , която е по-малка от меня е дадена храненичка по-рано от мене на Стоян Станев Варчев в с. Дикили –таш, Разградско.

Моят баща Велико Гатев след като и втората му жена (това е моята майка Стефана) умира , той се оженва трети път за една жена от с.Хърсово, Разградско.Казва се баба Мария. Тя не желала да ни изгледа и затова баща ми се принудил по неволя да ни даде на чужди хора, а инак той е бил в състояние да ни изхрани.

Тука ще опишем живота на синовете и дъщерите на баща ми от първата му жена. Тя се казвала Пена; От нея той има трима сина и две дъщери. Първата му дъщеря, най-голямата, се казвала Доца. Тя се оженила за Цаню Колев Беслемето. Имали са един син, който е убит в първата турска война 1912-13 г. Второто им дете било дъщеря, която се оженва в с.Асват кьой (сега Главиница) . После умира и е била бездетна. Втори бил сина му Цоню. Той се оженва за Стойка Станева Буюклиева около 1892 г. Завъждат синове Станю и Петър и дъщери Гина и Руса. Всички са оженени.

Трети на баща ми е сина му Драган. Той се оженва за Генка Чъкър Герчева от с. Белица и завъждат синове Деню, Господин , Петър и Велико и дъщери Пена и Стефана. Всички са оженени. Когато в 1913 г. идват румънците и окупират Добруджа Драган избягва в България и отива чак в гр. Гюмюрджина. Там става старши конен стражар и стоява там до 1917 г. После идва в Добруджа на същата служба в гр Хърсово на Дунава, в стара Добруджа. Когато пак идват румънците той отива на служба в гр Варна.В последствие го уволняват и къде 1935 г. на 7 септември умира в гр Варна ,където е и заровен.

Четвърти на баща ми е сина му Господин. Към 1906-07 г. той се оженва за Рада Джамбазова от с. Вискьой и завъжда двама сина Господин и Димитър и дъщеря Тодора и умира на 27 ноември 1932 г.Жена му Рада умира м.септември 1943 г.Дъщеря му Тодора е оженена в с. Косуй за Костадини има три дъщери и един син : Елена, Петра и Йордана и Петър, който живее в с. Гюзендже –Алан (сега Равно или Каменово). При него живее и майка му Тодора , която почина на 10.февруари 1954 г.

От третата си жена баща ми Велико Гатев няма природени деца, а само една доведена дъщеря Руса .След смъртта на баща ми и на нейната майка Руса се връща в с Хърсово при брат си Ченю , оженва се и има син Петко.Мъжът и умира ,а тя посетне към 1942г.

И така пролетта през месец май на 1907 г. заминахме с още много хора от с. Дикили таш за Северна Америка(Съединените щати). Минахме от гр.Русе , Гюргево Румъния, Букурещ, Будапеща, Виена, Базел Швейцария, Цюрих, Антверпен Белгия и от там с едно малко параходче за Англия. Отидохме в Северна Англия в гр. Глазгоу, голям индустриален център и от там се качихме на един голям пасажерски параход. Казваше се Columbia , с три коминя, презокеански параход на компанията АНКОР ЛАЙН.( Anchor Line). С него пътувахме девет дена и стигнахме в Ню Йорк – най-големия град на света и най-голямото пристанище.

Там имаше комисия, която прегледа да не би някой да е ангажиран от някоя компания на работа, понеше това е забранено по закон за Съединените щати и да нема някой си епидемическа болест. Тая комисия се усъмни , че сме ангажирани работници и решиха да ни върнат. А това не беше вярно, само че ний бяхме няколко души на един адрес, понеже него време още нямаше много българи в Щатите. И тогава като се съмниха у нази , запряха ни в едно здание в океана, стояхме около 10 дена. Когато доди ред да се връща нашия параход , с който додохме, пак ни натовариха на него и обратно ни върнаха в Европа , Англия. Слязохме в гр. Ливърпул и оттам със железница на североизток до едно малко градче. Качиха ни на едно малко параходче , за да минем Ла Манша до Холандия. От там с трена до Будапеща, Австро-Унгария или Маджарията и оттам вече не щат да ни закарат до България. Тогава се явиха при нази разни българи, дошли преди много от Горна Оряховица, знаят чисто маджарски език и като видяха, че ний сме без работа, казаха ни да отидем да сечем гора някъде из Карпатите, в балкана на североизток от Будапеща. Ний се съгласихме и отидохме, но колкото изработвахме го изяждахме и не можехме поне да изкараме за път до България. С мене имаше момчета от с. Завет, от с. Голяма Ада и от с. Дикили таш. Все още имахме по малко пари и ний напуснахме и тръгнахме за България. Додохме си кажи – речи подир жетва. След като додох у дома изпитвах голяма мъка. Баща ми ме запита, сега как ще изплатиме взетите пари и дали всички съм похарчил. Ази му казах, че ми останаха още 8 осем наполеона или 160 златни лева. Като дойде есента същата година ний се събрахме няколко души от село и решихме пак да заминем за Северна Америка, Съединените щати. Баща ми и майка ми не ме пущаха да отида. Жена ми плачеше и не ме пущаше, но ази бях твърдо решил и исках да замина. Беше ме срам от хората, като че ли съм виновен за нащо връщане.

Понеже баща ми не ме пущаше и не ми гарантира да взема пари за път, тогава аз намислих да отида в с. Вискьой , сега Царев дол, при моите родни братя, бати Цоню и бати Господин.Така и стана.. Отидох в с. Вискьой , Тутраканска околия, казах на братята си, че ази залагам моите ниви , за да взема пари, а те да станат поръчители и ако не мога да върна парите, те ще ми вземат нивите и ще платят парите. Те се съгласиха, отидохме в гр .Тутракан при адвоката Пиротич, той ми даде 25 наполеона златни. Ази земах парите и си сдодох в с. Дикили таш.Събрахме се няколко души, отидохме в гр Русе, дадохме пари и веднага с един човек тръгнахме по Дунава през Бялград, Загреб, Триест с трена до гр. Венеция в Италия. . Там в гр.Венеция пътувахме с лодки из улиците и стигнахме до гарата, качихме се на трена и оттам пътувахме до гр. Генуа. На гарата в Генуа е паметника на Христофор Колумб, който е изнамерил Америка. Градът е доста голям, , но е на едно скалисто място.Преспахме една вечер и човека , който ни придружаваше се върна. Той беше сърбин. На утрото се качихме на един малък параход и заминахме по Средизимно море на изток за големия град Неапол. Там ни стовариха от този малък параход с цел да ни качат на голям параход за през океана Атлантика за Северна Америка. Прегледа ни комисия от доктори и мене ми намериха очите зачервени и се съмниха , че са болни и ме оставиха под наблюдение, а параходът замина. С мене имаше и едно друго момче от с.Мараш. Стояхме в гр. Неапол две седмици за сметка на параходната компания и под наблюдението на докторите. Хранехме се в една гостилница, храната беше повечето риба, грозде и вино. На север от града се виждаше вулкана Везувий. Градът е разположен на брега на морето , малко има и по баирите. По-голямата част е на равното като в тава. Още тогава в града имаше трамвай. След две седмици лекарите ни прегледаха и казаха , че сме здрави. Натовариха ни на един параход, който се казваше САНИНО, на известната италианска компания НАВИГАЦИОНЕ ИТАЛИАНА ГЕНЕРАЛЕ А ВАПОРА.

Този параход не беше голям и не беше пасажерски, параход за стоки , но вземаше и пътници. С него тръгнахме от Неапол за гр. Палермо , според мене на африканския бряг (тук бай Цвятко греши, защото гр. Палермо е на остров Сицилия). От този град взема хора, стоки и др. И тръгнахме закъде Гибралтар. Като наближихме тази голяма крепост ,която е на европейския бряг и държи по сухо с държавата Испания. А крепостта е английска. На другата страна е сушата Африка и се вижда гр. Таджер. Между двете суши при излизането от Средизимно море и влизането в Атлантическия океан има според мене една ширина над три морски мили. Там щом наближихме нашият параход дигна английския флаг . Една малка моторна лодка доде, посрещна го и 2-3 офицери влязоха в парахода. Какво правиха не зная, и пак слязоха и си заминаха с лодката за крепостта. Нашият параход, с който пътувахме, се отправи из Атлантическия океан и водите му за Ню Йорк. И така пътувайки , моментално се разигра океана на няколко пъти.Водите се вдигат като планини и пак надолу. Много лошо прекарахме. Храната не беше добра : макарони, яхния и вино и сам ходиш да си я вземаш, а не както по-рано на английския параход. , където креватите бяха с чаршафи, храната четири пъти дневно и имаше голяма образцова чистота. В този италиански параход нямаше тая чистота и храна. И така за 14 дена денонощно пътуване ние стигнахме в Северна Америка в гр. Ню Йорк. Там пак както му е реда ни прегледа комисия , но този път ни пуснаха да стъпим на американска земя. Още на самата комисия дават хляб, салам и др. за из път срещу един долар, като ми развалиха и един наполеон златен. От там ни качиха на трена за гр Чикаго, понеже адреса ни беше за Чикаго. Пътувахме и преминахме през големия щат Пенсилвания, през големия град и център Питсбург, прочут със своето производство на желязо и др. Колко пътувахме до Чикаго не зная, но мисля че е по-малко от 24 часа. Като пристигнахме там ни посрещнаха българи и от агенцията на Иван Христов, която е

Chikago Ill. Kanal Str. 157 USA, на ул Канал стрийт № 157, близо до гарата Юнион дипо (Съединените гари).

Това беше през есента на 1907 г. и е било м. ноември или декември, точно не мога да кажа. Но за жалост , какво да видиш това време. Много българи пристигнаха от България да дирят работа. А казаха , че имало ЩАП (това значи спиране на работата).

Това означава криза и това беше вярно. Много хора след като стояха 5-6 дена се уплашиха и се върнаха обратно в България, като от свои хора заеха пари или самите те имаха още малко. Ази си помислих и си направих сметка, толкова борч, задължения направих, откъдеще го изплатя ази в село и си казах , че умиране има, ама връщане няма, докато не изплатя поне задълженията си.

И така зазимувахме в града. Търсихме евтини квартири. По едно време доди един човек, македонец от гр Прилеп и ни помоли за през зимата да идем на работа на юг и каза , че там се строяла нова линия. Лятно време ставало много топло и имало малария и че лете не е възможно да се работи. Този човек се казваше Рампо. Той каза , че работата е в щата Арканзас. За през зимата ще се работи и пари няма да спечелиме, но ще се изхраниме и няма да харчим готовите. А на пролет ще се върнем и тогава ще заминем закъде запад на по-скъпа и добра работа. И така ние се съгласихме, около 36-40 човека и тръгнахме на път за там. Минахме през гр. Сент Луис в щата Мисури. Доста голям и и централен град , през който минава реката Мисисипи. Стигнахме този щат и слязохме в гр.Литълрок. Оттам през гората за новата линия. Настанихме се в бараки направени с дъски и отгоре бризенти или катранени книги. Не беше топло , но дърва имаше много в гората. Работихме на платформата на линията. Уравняхме земята, сривахме камъни и дървета. Там стояхме до изтичането на марта 1908 г. От там се върнахме пак в Чикаго с трена и скоро след това се оказа работа на новата железопътна линия Чикаго –Милуоки – Сан Паул компания.
ЗАБЕЛЕЖКА

Тука ще кажа нещо , което съм забравил. Като дойдохме от гр. Чикаго през пролетта на 1908 г. и се установихме в гр.Тери ,щата Монтана, къде м. февруари получих писмо от България , от с. Дикили таш. Жена ми Руса пише , че се е родил мой син на 7 декември 1907 г. и го кръстили Яким , на баща ми.
Тръгнахме на запад къде Великий Тихи океан ,от Чикаго в щата Илинойс за щата Монтана. Минахме през щатите Висконсин, Дакота, през по-главните градове Сант Паул, Абърдин и стигнахме в Монтана в гр. Тери , където щяхме да работим.В тази околност работихме цяло лято и като се позастуди есента и не можеше да се работи , трябваше да напуснем. Компанията е длъжна да ни закара откъдето ни е взела. Това беше през лятото на 1908 г. Ние бяхме около 120 до 140 души , всичките българи. Надницата ни беше 1.50 (един долар и петдесет цента) до 1.75 най- много.Тогава един долар в България струваше 5 лв и 15 стотинки. След като от студ да не може да се работи, качихме се на трена и заминахме за Чикаго обратно. Но не всички. Някои заминаха за Южните щати , Колорадо щата, в главния град Денвър, други за щата Вашингтон в главния град Спокън. Там в Спокън имаше наши българи , които държаха агенция , която се казваше Терзиев. Ази и мойте селски от с. Дикили таш и околните села всички се завърнахме в гр. Чикаго. Пътувахме както и на отиване , така и на връщане три дена денонощно с пасажерски трен. То е доста далеко. Щата Монтана е почти голям колкото цялата България. През него тече една река, която се казва Йелоустоун. Тя е доста пълноводна, но не е плавателна и е приток на голямата река Мисисипи.

Щом пристигнахме в Чикаго, то вече беше зимен сезон. Мене ме взема един македонец , който имаше агенция и се казваше Тодор Якимов. От дълги години е бил в Америка и е спял в една Банка Франк зати в Чикаго, от която си изпращахме парите за България. Там имаше една голяма стая за спане и там спяха българи, които идват или заминават за някъде. Нещо като хан. Ази също там спях. Мойта работа беше да гледам кой от къде иде и за къде заминавма, да посрещам и да изпращам. Там стоях до 2-3 месеца. Даваше ми само 5 долара на месец. След това ние селските и други отидохме в друга къща под наем. Настанихме се да прекараме зимата без работа..Ази се научих, че имало в града да се сриват стари къщи, но понеже имаше много работници, не беше възможно да се настани човек на работа денем и затова ази отидох сам и се хванах на работа нощно време. Там работих докато сринахме до основи тази къща. Заплатата беше 2 долара и като дойде пролетта пак се събрахме около 100 -120 души българи и пак заминахме за щата Монтана при същата компания Чикаго -Милуоки –сант Паул –железопътна компания.Пътувахме от Чикаго , през Сант Паул и т. Н. Този път отидохме по-далече от миналата година. Минахме Бивут сити, който е почти най-големия град в тоя щат, гр.Дерлач, където има голям затвор за престъпници и стигнахме в гр. Мизула. Малък , но чист и красив град. Хората ни бяха все българи , но от различни крайща на България. Имаше много от Севлиевско и Ловешко. Там в един вагон направихми от тухли една пещ, зада печем хляб. Ази станах фурнаджия с още един старец от ловешките села. Месехме и печехме за 120-130 душихляб. Така карахме 2-3 месеца. После ме повика БОСА англичанин , който завежда и ръководи работата на Компанията . Той дава на нази работа и отговаря за всичко. Той живееше във вагони, които бяха приспособени за стаи. Имаше жена, две момчета и едно момиче. Хранеха се заедно. Жената им готвеше , а ази носех дърва , вода и др.и само сутрин им приготвях закуската –кафе, чай, яйца сварени, мляко, масло и хляб.Така карах цяло лято. На есента боса ни отдели около 24 човека и ме прати с препоръка до друг бос в гр. Албертон, който беше още по на запад. Там всички води се вливат в Великий Тихи океан. Това беше през 1909 г. есента. Там имаше и хрон-ахуз – място , където се почистваха машините и се пълнеха с кюмюр, масло и др. Градчето беше малко и току що се застрояваше.. А насреща му, по-надолу беше градчето Латроп, на линията Норд серин- пацифик, коята върви от Чикаго на запад и свързва с Велики Тихий океан. Там ние повдигахме линията на гарата.

Боса имаше голямо доверие в мене ме уважаваше. Казваше се Ден. Като се застуди той уволни всички, а мене остави да работя на Кол-дак – да товаря машините с кюмюр и др. Бяхме няколко души българи от с. Ченгел , Шуменско . Това бяха Иван гарев, Боню Малев, Тодор .. и др. около 6 човека. Тази работа беше добра и не толкова тежка. Там работихми около два месеца и аз замислих да си ходя в България. И напуснах. Тръгнах си сам, като се отбих в Мизула, където беше нашия по-раншен бос, за да го помоля да ми даде билет за трена от там до Чикаго безплатно, защото съм работил на тази компания.това лято. Той отиде в офиса и ми взема такъв билет, изпроводи ме заедно със жена си и дъщеря си като негов син и ми каза пак да се върна. Така ази напуснах гр. Мизула през месец февруари 1910 г.. Имаше голям сняг – 50-60 см.От там до Чикаго стигнах за 2-3 дена и потеглих за Ню Йорк, където сварих да ме чакат дядо Деню Пеев от с.Завет и Христо Митев Камбуров от с. Дикили таш. Така заедно с много други българи в Ню Йорк се качихме на един английски параход на име Компания на Кунар. За четири дена и 19 часа стигнахме в Ливърпул, Англия. Параходът беше много бърз и само за пасажери. От там с трена през Англия до едно малко градче се качихме на един по-малък параход през Ла Манша за Антверпен, Белгия. От там с трена през Лайпциг, Германия, Виена, Будапеща, Предел, Букурещ, Гюргево на Дунава. Оттам с едно по-малко речно параходче до гр. Русе, България. После с трена до гара Разград и после с каруца до с. Дикили таш. Пристигнахме вечерта и дядо Деню Пеев остана и пренощува у дома и на утрото си замина за с Завет. С него останахме приятели докато той умря..