ПО ТРУДНИЯ ПЪТ НА ЧАСТНИЯ БИЗНЕС

Но мойта майка баба Цвята и баща ми дядо Яким почнаха да ми искат парите, които съм донесъл от Америка. Тук ази забравих да кажа, че още като бях в Америка, всички борчове и задължения, които бях взел на два пъти за Америка, ази ги изпратих. Първо в Дикили таш и второ в с.Вискьой, Тутраканско на батюви и така нивите ми останаха за мене. За да ми искат парите причината е следната – да са у тях, дане би да ги напустя и заловя някоя търговия и да не напусна земеделието. Ази им казах , че парите съм спечелил много трудно и далеко и не ги давам, а и техния имот не искам докато са живи да си го имат.

И така работейки това лято през 1910 г. прекарахме трудно и на зимата още по-лошо. Сърдити те продадоха долното дворно място на Сърънчя бай Недялко Пенчовски. Но и ази не им се сърдих. Напролет помолих да го продадат по-скъпо. Той го купи на зетя си Гутю Симеонов, който по-сетня направи къща. Баща ми и майка ми казаха, че и ний ще имаме пари и наистина те имаха около 100 наполеона златни, които ази бях ги заменил и др. всичко около близо 3000 три хиляди лева или 150 наполеона и 110 въпрака.

През тази зима ази мислех какво да направя и каква работа да заловя. В нашото село имаше един мой приятел, казваше се Кою Ненов Коювчин. Той беше отворил содо- лимонадена работилница в селото през 1910 г. Като си поговорихме с него той ми разправя, че е добра работа и да отида в гр. Преслав, тъй като там нямало лимонадена работилница. Ази като мислих през зимата и през лятото какво и как да направя и реших сам, без да знае у дома някой, даже и жена ми не знаеше. През есента , при един добър ден, като се нахранихме на софрата, аз предложих на баща си и на майка си , дядо Яким и и баба Цвята, за да не се гълчим и да се имаме добре. Ази казах на баща си : „ Тате , Мамо, вие сте стари , откажете се вече, недейте ходи на нива и лозе, предайте на мене всичко. Ази ще работя , ще ора, ще сея и ще се мъча да храня и вази и моите деца”. Тати каза :” Ами конете да ти дам, ти ще ги умориш гладни”. Тогава ази му казах, че ще ги оценим и аз ще ви ги платя, а той баща каза: „ Че ти ще ни умориш гладни и затова аз нищо не ти давам”.

Тогава аз му отговорих: „Слушай тате, щом като е така , аз ще напусна нашия , твоя дом и ще ида да тьрся как ще изхранвам себе си и децата си”.

Тогава той баща ми си каза тежката дума: „Ти Цвятко никьде няма да идеш и нищо няма да направиш.” Но ази пак му повторих, че ще заловя някоя работа и после и да ме викаш, не мога я напусна. А той ми каза : „Да се махнеш един вол ще заколя и една бъчва вино ще купя и на чътърлъка ще сложа и с хората ще ядем и ще пием, дето съм се оттървал от тебе”.

Това е било след Димитровден , къде Архангеловден. Тогава ази ми много домъчня, че баща ми не може да ме разбере и че ази говоря всичко в негова полза.

И така ази замислих да отида в гр.Преслав. Същата есен в 1911 г. къде 15-20 ноември заминах за гр. Преслав . За другар вземах нашия зет Митю Симеонов от с. Дикили таш, който води сестра ми Пена. Качихме се на трена от гара Разград за гр. Шумен. Вечерта ази там намерих фелдфебела Вълчо Гочев, който беше писар в щаба на дивизията и е от с. Мараш, а жена му е от гр.Преслав и е бил писар по-рано в Преслав.

С него ази говорих какво той ще ми каже, бива ли да отворя там работилница или не . След като познава хората да ме упъти . Като говорихме цяла нощ той ми даде някой адрес , за да се явя при тези хора и те да ме упътят за неща , тъй като те познават добре града и околията. На другата сутрин с трена заминахме за гр Преслав и направо отидохме у Митю Сланев. Човекът беше добър, прие ни в гостната си стая. Ази му разправих кой ни е пратил при него. Той поблагодари и ни говори за града и околията. Обаче от него ние нищо не разбрахме.

Пообиколихме града, за да търсим място, за да поставим машината и намерихме в Стоян Илчев( Дели Ченю), в неговите дюкяни две стаи. Първата е голяма , а втората е малка. Първата беше кръчма и я държеше Еню Добрев Чолаков. Във втората Кръстю Дяков продаваше бакалия. И двамата ми отстъпиха доброволно дюкяните . Първата вечер ние се запознахме с брата на Вълчо Гочев, Марко Гочев. Той в това време държеше бакалски дюкян в зданието на молата. Той ни покани тази вечер да отидем да спиме у тях и вечерта като гости спахме и се хранихме у тях, за което му благодарихме.

На другия ден ази трябваше да замина за София, за да заплатя и донеса содовата машина. Зетя Митю Симеонов ще си замине за село. Но той като видя , че ази залавям една по-голяма работа, той зетя Митю, пожела да ми стане ортак и да работим двамата задружно.Но за жалост той нямаше хич пари и ази като не можех да му откажа, му казах , че съм съгласен, но да потърси в село пари , за да ги вземе под лихва . Казах му и в кои хора има пари . И така той Митю замина за с. Дикили таш , а ази за София.

Пристигнах благополучно. Явих се при фирмата Д-Р ДОБРЕВ & КОМАНДИТНО ДРУЖЕСТВО ЗА ВЪГЛЕНА КИСЕЛИНА. От същия купих и содовата машина с 2500 лимонадени стъкла и 50 малки содови и един цилиндър от 20 кг. голям. Броих сумата , като малко остана да се доплаща, за което подписах полица. Отидох в работилницата на д-р Добрев, който ме и занимава как се прави лимонада и сода.Там стоях два дена на учение и след това заминах за Преслав. Поех кръчмата от Еню Добрев Чолаков с всичкия инвентари и станах кръчмар за първото полугодие на 1912 г. Другата стая Кръстю Дяков я опразни и аз я приех и чакам машината да дойде. Но тя не доди , а пристигна чак къде 15 февруари 1912 г. До тогава ази я чаках и си карах кръчмарството , а Митю си беше в с. Дикили таш. След като доди машината ние циментирахме малката стая и я поставихме там. Почнахме да изкарваме сода и лимонада . Доди и Митю от село и така ние почнахме да работим. Но в Преслав се доставяше сода и лимонада от гр. Шумен от лимонадената фабрика на Михаил Ив.Михаилов. Той беше доста заможен човек и понеже дълги години нашите кръчмари работили с него, не искаха да го напускат. Така ние много мъчно продавахме в града сода и лимонада.В селата почнахме веднага да даваме стока, понеже нямаше кой да им носи по-рано. През пролетта на 1912 г. заминахме за с. Дикили таш , Разградско. Тогава взехме от Колю Ненов Мандажиев 600 лв. полица с 12 % лихва. Аз поръчител , а Митю платец. Също и от Петър Великов Банков пак взехме 200 лв. – аз поръчител , а Митю платец.Това беше така, защото той Митю нямаше пари и ги вземахме за негова сметка. Продавахме едно стъкло лимонада 250 гр. , ¼ кило, за 10 стотинки, а също и содата половин литрови.

Едва се запролети и почнахме да се движим из селата и да търсим мющерии. По едно време една сутрин дойде при мене Жеко Попов, тогава търговец житар, каза ми да отида в неговата кантора, че ме викат двама души. Аз не знаех кои са те и за какво ме викат. Като отидох, там намерих двама непознати, запознахме се. Единият се каза Митю Добрев( Куру Митю) от с. Осмар, по професия търговец житар на гара Хан Крум, а другият, Димо Иванов, държавен бирник в гр. Преслав. Тези двама души ми зададаха въпроса и казаха така: Ние мислехме да отворим содова работилница двамата , но вие ни преварихте и затова искаме да станем ортаци във вашата работилница. Ази като си помислих малко веднага им отговорих, че и да станете на нази ортаци приемам, но вие няма да намерите сметка, защото първо тука е малък района и работата е малко. Вие няма да работите вътре , парите ви няма да се изгубят, но няма и да спечелите. Тъй или иначе, те настояваха и ние се съгласихме да ги приемем и ги приехме за пълни ортаци с равни части като нази. Така ази Цвятко Якимов ставам главен управител , касиер и отговарен за всичко. Митю Симеонов, моят зет, е слуга при работилницата с месечна заплата 50 лв., ази с 80 лв. месечна заплата. Но понеже ние бяхме заедно и ази за да не се сърдим един на друг, 50 и 80 лв. ги събрахме и ги делихме по равно или по 65 лв. на човек. Така карахме през пролетта на 1912 г. Работата се увеличи. Ние отворихме клон в с. Смядово. Там отиде Митю. Той започна да се мъчи да изкарва пивоквас сам там , ние от Преслав карахме лимонада и сода. Това трая до есента , докато се обяви войната с Турция къде месец септември и ние двамата заминахме за Турската война.

5. ПО БОЙНИТЕ ПОЛЕТА НА БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ

БАЛКАНСКАТА ВОЙНА 1912- 1913 Г.

Ази отидох в 4-та Полева болница на 4-та Преславска дивизия. Семейството ми беше в с. Дикили таш и ази без да си ходя да се сбогувам със семейството си , направо заминах за фронта. Митю замина с с 19 пехотен Шуменски полк. Лимонадената работилница оставихме на Димо Ив.Бирника, но той не работеше и беше затворена.

Войната с Турция се обяви , когато ние вече бяхме в Ямболско. От Шумен през Преслав, с. Върбица, през Стара планина. Минахме гара Стралджа, от там през границата, пропускателен пункт Кайбилари и право в гр. Лозенград. Когато минавахме през лозята на Лозенград , имаше много войници убити от 5 пехотен Дунавски полк на 5 –та дивизия. В града открихме болницата в училището само за 1-2 дена. Веднага след това потеглихме пак за фронта.Тук ще поменем и нашите доктори , които бяха в болницата – д-р Иларион Буров от гр. Русе от прочутата фирма Бр.Бурови и д-р Сереков – добър човек и руски възпитаник. От Лозенград се движехме по шосето , което води за гр. Бунар Хисар – Виза и Странджа.През нощта срещнахме много бежанци и казаха , че големип боеве се водят. Нашата част се оттеглихме на ляво. Минахме с. Колиби – Кара Агач. Там е минала нашата 4-та Преславска пехотна дивизия. На това място между с.Колиби и Кара Агач е станало голямо сражение. От 8-ми Примирски полк имаше заровени около 200-300 войници в един гроб. От 7-ми Пехотен Преславски полк, от 19 Пехотен Шуменски полк и от 31 Силистренски Пехотен полк бяха заровени в един гроб 250- 350 войника. Без да построяваме болницата минахме през село Чонгара. Минахме през село Черкезкьой и се отправихме къде Чаталджа. Минахме през гара Синикли. Там имаше няколко хиляди тона дървен кюмюр, но беше запален и гореше.Черквата на селото беше също обгоряла. Минахме през едно село, където живеят кюрди , които са се занимавали със скотовъдство. Отидохме в с. Ерменикьой с гръцко населениеи там открихме болницата.. Започнахме да приемаме болни. Цялата войска беше напред към гара Кабакчя и Чаталджа и беше много изморена. Беше дошла от България чак до Чатабджа, близо да Цариград все пеша.. Нашата войска се зарази ат турците от болестта холера и на ден мряха от девет до 45 войника. Това мрене продължи близо един месец. Там умряха от с. Дикили таш Тихо Начев , кръчмар и Неделчо Герчев Герджика и др. Оттам ние закрихме болницата и заминахме по-напред към Чаталджа и стигнахме в чифлик Фортуна на някой си бей Имения. Имаше воденица с три камъка и едно голямо здание на два етажа за бубарница. Преди да напуснем с Ерменикьой, д-р Сереков ни каза на фелдшерите , които бяхме 24 души , че болестта по войниците е холера, защото той е бил в Русия и добре я познавал. По-късно излезе заповед по армията , в която действително се обявяваше епидемия от холера. Смея да кажа , че в тази Турска война от холера и др. болести умряха повече войници отколкото от куршуми.

И така ние открихме болницата в този чифлик и цялата зима прекарахме там.През пролетта , къде 10-15 февруари 1913 г. дойде заповед нашата болница да се върне назад. Тука забравих, че ази Цвятко Якимов заболях и д-р Сереков ми каза , имам хронически катар на червата. Болен напуснах чифлика и и вечерна заедно с болницата стигнахме на гара Синиклий. Там разгънахме най- голямата палатка, която имахме и която хваща 45-50 войника. Набрахме папрат , послахме си и спахме добре. Времето беше тихо и топло и на другия ден заминахме още назад и дойдохме в с. Черкезкьой. Открихме болницата в голямата джамия. Там стояхме не повече от 10 дена. Оттам се дигнахме и отедохме в гр. Чорлу в кавалерийските турски конюшни. Там открихме болницата. Забравих да кажа , че в Черкезкьой на гарата бяха престолонаследникът княз Борис и брат му принц Кирил. Те бяха малки и по гарата си играеха и биеха и се возеха на една малка вагонетка. Открихме болницата и започнахме да приемаме болни. Болестта холера беше намаляла, но болшинството от войниците бяха много отслабнали и имаше доста болни. Войниците имаха много въшки, като на човек имаше стотици. Никога в живота си не съм и виждал толкова въшки. Ходехме и гр. Чорлу. Той е малък градец и повечето е населен с гърци и търговията беше в ръцете на гърците – основно тютюн и спиртни напитки. Тука ази бях пак болен , явех се при доктора и заедно с него отидохме в канцеларията на началника да го помолим да ме изпрати назад към България в друга болница. Началникът не се съгласи, като каза че има много работа и няма кой да ме замени. Тогава д-р Сереков каза на началника, амчи ако умре Цвятко Якимов , кой ще го замести. Началникът пак не се съгласи. Като минаха 2-3 дена сам началникът ме извика и ми каза да си прибера нещата и ще замина за гр. Лозенград в болницата. Като отидох там имаше много болни но леко. Пристигнах в Лозенград и се явих на комисия от доктори и след като им разправих за болестта си и дадох писмото от д-р Сереков, лекарят ми даде пълна свобода да правя разходки, да не пия ракия, кафе и да не пуша, а вино по една чаша на ядене два пъти на ден. Храната беше по една порция месо, и зеленчуци. Това почнах да изпълнявам и се почувствах по-добре . Там стоях докато падна гр. Одрин. Това беше пролетта , през март 1913 г.. Тогава се явихна комисия и ми дадоха два месеца домашна отпуска за поправяне. Тръгнах с каруца до гр. Ямбол, после с трена до Пловдив и София и от София за Дикили таш. Семейството ми беше там. Ходих и до Преслав ,постоях без да работя.

След това имаше заповед всички болни и ранени в отпуск да се явят в Шумен на комисия.Тази комисия беше дивизионна от д-р Батанов ( Куция) и майор Бояров – строеви офицер и командир на 5-ти артилерийски полк. Вземаха ми отпуската и ме пратиха в Първостепенната Държавна болница в гр. Шумен, а другите пратиха на фронта, понеже почнаха да се бият българи и сърби, българи и гърци.

(В Балканската война от септеври 1912 г до март 1913 г).

( В Междусъязническата война от юли 1913 до декемвли 1913 г.)

На тази позиция бяхме около 19 септември 1916 г. и стояхме още около един месец и ни смени турската армия, понеже ние и турците бяхме съюзници. На същия този ден 19 септември 1916 г. стана голям бой. 31 пехотен полк отстъпи в безпорядък при село Кокарджа. Той и 7-ми пехотен полк дадоха много жертви.

След като напуснахме тази позиция , заминахме на дясно къде Черно море за село Байрям деде. Като се настанихме след 2-3 дена стана ужасно сражение от нашата позиция. Ние , 19 полк не можахме да настъпим и дадохме много жертви. Него ден бях много близо на фронта и ази и фелдшера Кадиев превързахме 73 ранени войника.

Вечерта , от ляво на нас настъпи 7пехотен полк и тогава нашата позиция сама падна и много руснаци паднаха в наши ръце в плен. Тая вечер, когато щяхме да настъпим, пристигна от Германия капитан Шопов, ротен командир на 9-та рота и понеже бяха избити офицерите, него го назначиха за дружинен командир на 3-та дружина. Сутринта , къде 9 часа, го убиха. Така падна убит капитан Шопов, който беше само около 12 часа дружинен командир.

Там на утрото ни разпределиха кой къде ще работи. Ази бях настанен в едно отделение с леко болни и първите дни минаха добре. Но на моите другари им бяха дали черна работа и те не бяха доволни. После ние се оплакахме на началника на лазарета – французин и той ни даде фелдшерска работа. Така те останаха много доволни, потеже им казахме , че сме помощници на лекаря. А то си е и така. Те в армията нямат фелдшери, разбраха , че им помагаме много в последно време. Ази бях преместен в друго отделение, в което имаше болни от грип. Там правех скарификации режех ги на гърба, дращех да пусне кръв и после на същото място слагах вендузи- по 3- 4 – 5, както нареди лекаря. Вендузите изтеглят венозната кръв и болният оздравява.

Така работихме ние докъде Коледа, като на втория ден на Коледа избягаха няколко български войници, които бяха прислуга. Те бяха от 24 пехотен полк и бяха от Татар .Пазарджишко. Викаха и мене но ази отказах. След това този лазарет се закри и замина за Солун. Нас ни пратиха в лагера на 35 и 36 пехотни полкове. Хората им бяха от гр. Враца, Ломско, Видинско, Фердинантско и др. от 6-та Бдинска дивизия със седалище гр. Враца. Те бяха настанени в срината турска казарма, изгоряла в гр. Битоля. Французите я викаха Казарма де руж(червената казарма). Когато всички вече се огледахме, имахме около 6 600 човека от най-различни войскови части, но главната съставна част беше от 35 и 36 пехотни полкове. От нази някой си взе да куца, други си пуснаха бради , да изглеждат стари, други се писаха , че уж са от1-ва Софийска дивизия, понеже се беше пуснало слух, че тях ще ги пуснат по-рано. Ази се заех да помагам на един доктор от гр. Свищов да преглеждаме болните и да им давам лекарството. Така карахме доста време. И дойде заповед всички български офицери да се изпратят в Солун, в местността Зехтинли, лагер за български офицери.

При нази имаше 4-5 души – майор Узунов, двама капитани и един български лекар. Този български лекар ме предаде на френския лекар и с него почнахме да работим. Като се опознахме с него , той ме обикна и ми каза няма да бягаш и няма да желаеш да си отиваш. Аз ще гарантирам за твоя живот. И така аз знаех, че тези които отиват в гр.Солун, всички не си заминават, а от тях отделят за гърците и сърбите за пленници.

Така изкарахме цялото лято на 1918 г. в гр.Битоля. На всеки две седмици имаше комисия и френският доктор преглеждаше записаните болни войници. У мене беше списъка, разделен на три категории 1-ва, 2-ра и 3-та.Първа значи остава в частта здрав, втора – болен , пращаме го в болницата , а трета – заминава за Солун. Те бяха много отслабнали и не ставаха за работа и като идат в Солун, пращат ги прочутия български лагер за пленници – МИКРА. На много останаха костите там.Някои от тях друга комисия пращаше в България като слаботелесни и др. Като научили, че ние от Битоля ги пращаме в България, почнаха да идват войници при мене и да ме молят да ги пиша еи тях. И наистина понеже списъка е у мене, ази мога да пиша в 3-та категория който пожелае, макар докторът да го е посочил във втора или първа. Така много войници сполучиха да си дойдат чак в България. Така от Преслав пуснах Райко Костадинов и от Нови пазар Илия Х.Марков и много други. И така изпращайки хората , от 6600 войника останаха около 600. Ази взех да се страхувам да не би да ни предадат на сърбите, казах на доктора, че желая да отида при него в гр. Лерин, Гърция, понеже там му беше седалището. Той нареди да ме отчислят, каза ми да си вземе всичкия багаж и да отида при автомобила, с който той пътуваше. Същата вечер преминахме границата и стигнахме в болницата в гр. Лерин.

Тука ще разкажа няколко думи за моя живот в Битоля.. От с. Осмар , Преславско , дойде при мене Пеню Енчев, фелдфебел от 66 полк, който се е крил известно време в града. Като разбрал , че ще го изловят , дойде при нази. Той работеше обувки на господа офицерите и те му плащаха добри пари. С него излизахме из града като си вземахме по един негър - сенегалец да ни пази. Инак имахме доверия и да излизаме и сами , но като ни видят сърбите ще вземат да ни тормозят. Така с Пеню Енчев имаме добри спомени. Една сутрин бях излязъл сам с един сенегалец и видях от далеко, че идва нашия български лекар капитан д-р Петров, с който бяхме заедно в 4-та полева болница. Спрях се на моста да го дочакам. Той пристигна и като се здрависахме, той заплака. Каза, че било наредено от сръбския генерал да го убият до 2-3 дена. И то само затова защото чак от гр. Струга са идвали жени да го обиколят, видят и да му донесат подарък от благодарност. А той , докторът, беше временно командирован да гледа българските пленници при сърбите. Аз му казах, че щом е така ти си пратен от французите временно, избягай пак при тях. Той така и направи. Същата вечер французите го пратиха в Солун. На другия ден идва сръбският генерал с адютанта си да го дирят в лагера и французите му казват, че са го пратили в Солун. Той е бил предаден на тях и те имат право да го вземат, когато пожелаят. Така си спаси живота капитан д-р Петров, който е от Ловеч и е жив и сега и е хирург в гр.Варна