Възстановяване на справедливостта [ ]този който желае във всичко да бъде добър, неминуемо погива сред хора



Дата27.06.2016
өлшемі301.5 Kb.
түріГлава
Пета глава

Възстановяване на справедливостта

[...]този който желае във всичко да бъде добър, неминуемо погива сред хора,

които не са добри. Затова владетел, който желае да запази властта си, трябва да се

научи да не бъде винаги добродетелен, или с други думи, да бъде или да не бъде такъв в зависимост от необходимостта.1

Николо Макиавели

За съветското ръководство падането на Никсън[...] беше все пак неприятна изненада[...] Кремълските ръководители все пак недоумяваха как е възможно да бъде свален всемогъщият президент на САЩ заради "дребна простъпка", под натиска на

общественото мнение и по пътя на сложния юридически процес,

предвиден от американската конституция.2

Анатолий Добринин

Случаят Уотьргейт изненадва не само съветския посланик и кремълското ръководство, но и самия Никсън. Как може

Най-могъщия човек на света да бъде свален заради нещо, което неговият говорител описва като "треторазреден взлом," разкрит единствено защото несръчните крадци са облепили една ключалка хоризонтално, а не вертикално, така че края на лентата е бил забелязан от нощната охрана?

Разкриването на прониква нето в щабквартирата на Демократическата партия в сградата Уотьргейт във Вашингтон малко след 1 часа през нощта на 17 юни 1972 г. поставя началото на поредица събития, които довеждат до първата оставка на американски президент.

Никсън не може да повярва на несъответствието между нарушението и неговите

последици: "Всички ужасни удари. които се изсипаха върху нас

съчувства си той скоро след като напуска поста - наистина бледнеят пред това, което направихме и което можехме да направим в

бъдеще не само за мира по света но и косвено, за благополучието на всички хора."3 Това може би е вярно но Уотьргейт

също разкрива, че американците поставят закона над упражняването на властта, колкото и да са достойни за похвала целите, в името на които се упражнява тази власт. Целите не винаги оправдават средствата. Силата не винаги означава справедливост. "Е, когато президентът го прави, значи то не е незаконно," обяснява Никсън по късно, в един неубедителен опит да оправдае подслушването и проникването, одобрени от него в опита му да спре изтичането на информация

от собствената му администрация за воденето на Виетнамската война. "Ако президентът например одобри нещо заради[...]

националната сигурност, или в случая поради сериозна заплаха за вътрешния мир и ред, то тогава решението на президента[...] дава възможност на тези, които го изпълняват, да [правят това], без да нарушат закона."4

Това твърдение не е ново. Всеки държавен глава от Франклин Д. Рузвелт насам е одобрявал действия със съмнителна законност в интерес на националната сигурност и Ейбрахам Линкълн е сторил това по скандално от всеки друг, за да запази националното единство. Никсън обаче прави няколко грешки, които са лично негови.

Първата е, че преувеличава проблема: изтичането на секретни документи (т. нар. До-клади на Пентагона) до Ню Йорк Таймс не е заплаха, сравни-ма с отцепването през 1861 г. или с опасността от подривна дейност през Втората световна война или в началото на Студената война. Втората грешка на Никсън е, че използва толкова несръчни агенти, които се оставят да ги хванат. И третата му грешка - тази, която слага край на неговия мандат - е че излъгва за това, кое

то е направил в неуспешния си опит да го прикрие.5

Уотъргейт можеше да остане само епизод от историята на Съединените щати, ако не беше едно нещо: различията между могъщество и справедливост започват да влияят върху поведението на суперсилите в Студената война.

Последните години на Никсоновата администрация бележат първия момент, в който

Съединените щати и Съветския съюз срещат ограничения, причинени

не само от ядрената безизходица или от провала на идеологиите да осигурят

това , което са обещали, или пък от предизвикателствата отправени от измамно

"слабите" към привидно "силните." Този път ограниченията произлизат от все

по- категоричното изискване, че върховенството на закона или поне базисните

стандарти на човешкото благоприличие трябва да определят както дейсвията

на държавите, така и на гражданите им.

I

Надеждата, че силата няма винаги да определя взаимоотношенията



между нациите, съществува отдавна. Още през 1784г. философът Имануел Кант пише: "Големият проблем на човешкия род е да постигне гражданско общество, което ще може да раздава универсална справедливост."6 Удроу Уилсън възнамерява Обществото на народите да наложи на държавите някои от законовите ограничения, които те поне по-прогресивните налагат над собствените си граждани. Основателите на ООН имат желанието да поправят многобройните недостатъци на Обществото на народите, като същевременно запазят целите му: уставът на новата организация се ангажира с "равните права на мъжете и жените и на големите и малки нации"и със създаването на условия, "при които справедливостта и уважението към задълженията,произтичащи от договорите и другите източници на международното право, ще бъдат спазвани."7

Редът, който произтича от баланса на силите в международната

система, вече няма да бъде самоцел: отсега нататък приоритет ще бъде да се постигне съгласието между държавите, образуващи тази система, за някои произтичащи извън нея стандарти за справедливост.

Днес е трудно да си представим оптимизма съществувал по време на основаването и, че ООН може действително да реши тази задача: толкова е дискредитирана тази организация в очите на своите многобройни критици. През 1946 г. обаче администрацията на Труман вярва на Обединените нации достатъчно, за да предложи да й предаде своите атомни оръжия и средствата за производството им - разбира се, при предварително уточнени условия. Четири години по-късно Съединените щати моментално поставят въпроса за севернокорейското нахлуване в Южна Корея пред ООН и през следващите три години водят войната под нейния флаг.

Личната ангажираност на Труман с глобалното управление на света е дълбока и емоционална: през целия си съзнателен живот той носи в портфейла си цитат от поемата Локсли Хол на Алфред Тенисън, която предрича "Парламента на Човека, Федерацията на Света."8

Но в суровата реалност на Студената война тази мечтата на Тенисън — и на Труман — си остава само мечта.

Съединените щати и Съветския съюз, основателки на ООН, си запазва правото на вето в Съвета за сигурност, институцията, натоварена да прилага нейните резолюции. Великобритания, Франция и Китай (все още във властта на националистите на Чан Каиши) получават същата привилегия. Това означава, че Обединените нации могат да действат само когато най-могъщите й членки са съгласни с взетото решение, което размива границите между силата и правото. Малко е вероятно имащите

право на вето членове на Съвета за сигурност да постигнат такова съгласие, защото те имат много различни представи затова що е "справедливостта." За американците терминът означава политическа демокрация, пазарен капитализъм и — поне по принцип уважение към правата на личността. За британците и французите, които все още управляват колониални империи, той означава нещо по-малко; за китайските националисти, изправени пред опасността китайските комунисти да ги свалят от власт, дори още по-малко. А за Сталиновия Съветски съюз "справедливостта" означава безпрекословното приемане на авторитарната политика, командната икономика и правото на пролетариата да върви към световно "безкласово" общество,

каквито и средства за постигането му да реши да използва диктатурата, която го води.

Така че не е учудващо, че Обединените нации функционират повече като дискусионен клуб, отколкото като организация, способна да дефинира принципи и да държи държавите отговорни за спазването им. Както се оплаква Джордж Кенън в началото на 1948 г, позициите, взети там, приличат на "конкурс на tаb1еаих mortes: има дълъг период на подготовка в относителен мрак, след това завесата се вдига, за кратко светват светлините, позите на групата са съхранени за вечността от фотографията на вота и този, чиято поза изглежда най-изящна и внушителна, е победител." Ако великите сили се договорят да разчитат на тази форма на взимане на решения, добавя Кенън, то тогава това "боксиране със сянка[... ]наистина би било един изтънчен и по-добър начин за разрешаване на международните различия."9 Но това не се случва.

Всеобщото мнение във Вашингтон — и определено това на Кенън — е че, по думите на Съвета на началник-щабовете на американската армия,"вярата в способността на

OОН в сегашното му състояние да защитава, сега или в бъдеще, сигурността на Съединените щати би означавало единствено, че вярващият е загубил представа за жизнените интереси на сигурността на Съединените щати."10 През декември 1948 г. Общото събрание на ООН успява да приеме "Всеобща декларация за правата на човека." Но това става без подкрепата на Съветския съюз и неговите съюзници,

както и на Саудитска Арабия и Южна Африка — всички те се въздържат — и без да осигури механизми за спазването й.

" В устава и в практиката на организацията много по-дълбоко е залегнал принципът за ненамеса във вътрешните работи на суверенните държави — дори когато най-могъщите от тях нарушават този принцип. Затова няма да има осъждане от страна на ООН. когато Съветския съюз използва военна сила, за да потуши бунтовете в Източна Германия през 1953 г., в Унгария през 1956 г. и в Чехословакия през 1968 г., или когато Съединените щати използват тайни операции, за да свалят правителствата на Иран през 1953 г, Гватемала през 1954 г. и при опита да направят това в Куба през 1961 г. и в Чили десет години по- късно. Нито пък Обединените нации ще протестират

за човешките жертви когато Сталин започва следвоенните си чистки в Съветския съюз и Източна Европа, или когато САЩ подкрепят авторитарни режими,

за да попречат на комунистите да завземат властта в Третия свят", или пък когато Мао Дзедун докарва милиони китайци до гладна смърт в резултат на Големия скок.

Всичко това означава, че ако въобще се появят ограничения върху властта с цел да се осигури справедливост, те би трябвало да дойдат не от страна на Обединените нации, а от страна на държавите, които участват в Студената война. В края на 40-те и

началото на 50-те години това изглежда невероятно. Защо една суперсила сама да ограничава мощта си? Към средата на 70-те години обаче невероятното ще стане необратимо. Процесът, по който това се случва, най-ясно се забелязва в Съединените щати, където Студената война първоначално разширява, но по-късно стеснява пропастта между упражняването на властта в международните дела и принципите на всеобщата справедливост.

II

В началото американците са относително уверени, че ще могат да сдържат Съветския съюз и международния комунизъм, без да нарушават стандартите на поведение, базирани на собствения им опит у дома.12 Те са твърдо убедени, че агресията е свързана с едноличната власт и че е най-добре стабилният



международен ред да се основава на принципи като свобода на словото, свобода на съвестта, свобода на инициативата и свобода на политическия избор. "Проблемът на съветско- американските отношения по същество представлява тест за

цялостната стойност на Съединените щати като нация сред другите нации - пише Кенън през лятото на 1947 г. - За да избегнат Разрушението, Съединените щати трябва само да следват най-добрите си традиции и да се покажат достойни за съществуваме

като велика нация. Наистина, едва ли някога е имало по честен тест[...]от този."13

Тестът може да е честен, но не е лесен: почти веднага се появява натиск за предприемане на действия в чужбина, които не биха били приемливи у дома. Самият План "Маршал" – на пръв поглед една успешна проекция на вътрешните ценности

в сферата на Студената воина - илюстрира проблема. Целта му е да гарантира политическата свобода посредством икономическо възстановяване на некомунистическите страни в Европа: архитектите на плана приемат, че само един гладен и деморализиран народ ще качи комунистите на власт. Но оздравяването и възстановяването на увереността в собствените сили изисква време; изборите чукат на вратата. Проблемът е особено остър в Италия, където една голяма комунистическа партия, щедро финансирана от Москва, има всички шансове да спечели изборите през април 1948 г. Ако това се бе случило психологическият ефект — непосредствено след февруарския преврат в Чехословакия — би бил унищожителен. "Ако Италия стане червена - предупреждава един съветник от Държавния департамент, - комунизмът в Европа няма да може да бъде спрян."'4 При положение, че американската помощ едва започва да пристига, Планът "Маршал" за момента може да разчита само на обещания.

По това време новооснованото Централно разузнавателно управление няма нито възможностите, нито властта да провежда тайни операции: такава е относителната невинност на епохата.

Но с подкрепата на Държавния департамент то нарушава правилата. ЦРУ бързо организира секретно финансиране на християндемократите и други некомунистически партии в Италия, като същевременно подкрепя и една кампания на изпращане

на писма от американци от италиански произход до техните приятели и роднини в родината. Тези импровизирани мерки преработват: на изборите на 18-19 април комунистите са сразени. Кенън прави заключението, че "при наличието на

необичайни обстоятелства[...] понякога се появява необходимост правителството на САЩ да прилага средства, които не се покриват с публичните му действия и за които то не може да поеме формално отговорност."15 Скоро след това Съветът по националната сигурност разширява ролята на ЦРУ, като включва пропаганда, икономическа война; превантивни директни действия, включващи саботаж, антисаботаж, мерки по разрушение

и евакуация: подривни действия срещу враждебни държави, включително подпомагане на нелегални съпротивителни движения, партизански и емигрантски освободителни групи и подкрепа на вътрешни антикомунистически елементи в

застрашените държави от свободния свят.

Всички тези дейности следва да бъдат провеждани по такъв начин, "че ако бъдат разкрити, американското правителство с голяма степен на правдоподобност да може да отхвърли всякаква отговорност за тях." 6 Накратко, американските

длъжностни лица ще трябва да се научат да лъжат.

Как всичко това се връзва с по-ранното твърдение на Кенън, че Съединените щати трябва само да "следват най-добрите си традиции", за да "покажат, че са достойни за съществуване като велика нация"? Кенън настоява Държавният департамент да следи действията на ЦРУ, за да гарантира, че възможността за "правдоподобно" отхвърляне няма да означава премахването на всички задръжки: той лично очаква "конкретна информация за целите на всяка операция, както и използваните процедури

и методи, когато те включват политически решения." Той признава, че подобни инициативи ще трябва да имат възможност за "голяма гъвкавост м да са освободени от

спазване на правилата и административните стандарти, необходими при традиционните операции."17 Те обаче ще бъдат редки:ще се прибягва до тях, "когато и ако се появи възможност,когато може да има такава необходимост,"

но "може да има години. през които няма да трябва да прибягваме до подобни акции." Както Кенън признава по-късно: "Нещата въобще не станаха така. както ги бях

замислил."18

Броят на сътрудниците на ЦРУ участващи в тайни операции нараства от 302 през 1949 г. до 2 812 през 1952 г, плюс 3 142 души външен персонал "на договор." По това време те са разположени на 47 места извън Съединените щати - при седем такива през

1949 г. - и годишния бюджет за секретна дейност скача от4.7млн. долара до 82 млн.19 Тези дейности съвсем не са и редки. С идванетона Айзенхауер на власт ЦРУ постоянно се опитва да инфилтрира шпиони, саботьори и лидери на съпротивата в Съветския съюз, Източна Европа и Китай.

То финансира привидно независими радиостанции за предавания към тези страни.както и профсъюзи, академични конференции, научни списания студентски

организации - някои от тях в самите Съединени щати. , ЦРУ си сътрудничи с военновъздушните сили за да изпраща разузнавателни мисии, като редовно нарушават въздушното пространство на СССР и другите комунистически страни. Експериментира с токсини и медикаменти за контролиране на съзнанието.

Организира контрареволюционни операции във Филипините Заедно с местни поддръжници и емигрантски групи успява да свали клонящите наляво правителства на Мохамад Мосадег в Иран през1953г. и на Хакобо Арбенс Гусман в Гватемала

през 1954 г.които национализират чуждата собственост в страните

си, заради което Вашингтон ги подозира в симпатии към комунизма20

Все по-големия мащаб и дързост на тайните операции карат Кенън да признае, години по-късно, че факта, че ги е препоръчал, е "най-голямата грешка в моя живот."21

Малцина в администрациите на Труман и Айзенхауер споделят

това мнение. За тях проблемът е прост: Съветският съюз се занимава със шпионаж, финансира "нелегални" организации, подрива чужди правителства и се опитва да контролира умовете на хората още от първите дни на болшевишката революция.

Той не признава нито морални, нито правни ограничения. Както се посочва в NSC-68, един свръхсекретен доклад на Националния съвет по сигурността през 1950 г., "Кремъл е способен да използва всички средства, за да постигне основните си намерения." Главният автор на документа е Пол Нитце, наследникът на Кенън на поста директор на плановото звено в Държавния департамент.

Изправени пред подобна опасност, твърди Нитце, свободните общества ще трябва да суспендират своите ценности, ако искат да се защитят: целостта на нашата система няма да бъде изложена на опасност от каквито и да е мерки, открити или секретни, насилствени или мирни, които целят да осуетят намеренията на. Кремъл; същото важи и за необходимостта да се държим така че да утвърждаваме нашите ценности с действия въпреки думите ни отхвърлят подобни мерки, при положение че тези действия са пресметнати правилно и не са толкова крайни или погрешно насочени, че да ни превърнат във враг на народите, вместо на злодеите, които са ги поробили”22

Главната цел на NSC-68 е да приведе аргументи в полза на "гъвкавия отговор": една стратегия за отговор па агресията, където и да се случи тя, без да се разширява конфликта или да се отстъпва пред него. Айзенхауер се отказва от този подход

заради високата му цена, като вместо това разчита на заплахата от ядрен отговор.23 Но той и следващите президенти до Никсън подържат идеята, изложена най-ясно в NSC-68, че правните и морални пречки, ограничаващи действията на правителството

у дома, не трябва да важат за останалия свят; в рамките на тази

по-широка сфера Съединените щати трябва да могат да действат така, както и техните противници. "Ние сме изправени пред един непреклонен враг, чиято открито заявена цел е световното господство заключава през 1954 г. докладът "Дулитъл", строго секретна оценка на тайните операции на ЦРУ. В такава игра няма правила. Общоприетите норми на човешко поведение вече не важат." Айзенхауер е

съгласен. "Достигнах до извода, че някои от нашите традиционни идеи за спортсменско поведение в международните дела едва ли могат да се приложат в блатото,в което е затънал светът днес - пише той в личните си записки през 1955 г. Истина, чест, справедливост, грижа за другите, свобода за всички - проблемът е как да ги запазим[...] когато сме изправени срещу хора, които презират[...] тези ценности. Вярвам, че можем да го направим - и тук той подчертава думите, - но не трябва да бъркаме тези ценности с обикновените процедури, въпреки че последните преди време са притежавали статута на морални принципи,

И така. Студената война превръща американските лидери в макиавелисти. Изправени пред "хора, които не са добри " те решават самите те "да се научат да не бъдат винаги добродетелни и да използват или да не използват тези умения, по думите на

великия италиански циник — и патриот - "в зависимост от необходимостта."

III


Може да се наложи, предполага докладът "Дулитъл," американският народ да "бъде запознат, да разбере и да подкрепи тази в основата си отблъскваща философия."26 Но никоя администрация от Айзенхауер до Никсън не се опитва публично да оправдае овладяването на изкуството "да не бъдеш добродетелен". Причините са очевидни: тайните операции не могат да останат тайни, ако бъдат открито дискутирани, нито пък

отказът от "общоприетите норми на човешко поведение" могат лесно да бъдат обяснени в едно общество, което все още твърдо се придържа към силата на закона. Последвалото мълчание отлага, но не разрешава проблема как да се примирят

макиавелските практики с конституционния принцип на отчетност, било то пред Конгреса, медиите или пред широката публика. В резултат, американците постепенно се запознават с "отблъскващата философия," която техните лидери смятат

необходима за Студената война, макар че това рядко става според за мислите на тези лидери.

С нарастването на мащаба и честотата на секретните операции става все по-трудно да се подържа възможността за "правдоподобно отхвърляне."27 Слухове за американска намеса в иранския и гватемалския преврат се появяват почти веднага и

въпреки че не са официално потвърдени в продължение на много години," те са достатъчно убедителни, за да направят нежелана реклама на ЦРУ. Към края на 50-те години управлението има почти митична репутация в Латинска Америка

и Близкия Изток на инструмент, с който Съединените щати могат, когато си поискат, да отстранят нежеланите от тях правителства.

И в двата региона постигнатото е на висока_ цена В Карибите свалянето на Арбенс неволно поощрява комунизма: възмутени от случилото се в Гватемала, Фидел Кастро, Че Гевара и техните поддръжници решават да откъснат Куба от сферата на влияние на Вашингтон и да я превърнат в марксистко-ленинска държава. Когато, след като завземат властта през 1959 г., ЦРУ се опитва да ги свали от власт, провалът е ужасен.

Неуспешния десант в Залива на прасетата през април 1961 г. разкрива най-амбициозната секретна операция на ЦРУ дотогава, унижава новата администрация на Кенеди, заздравява връзките между Москва и Хавана и дава начало на поредица събития, които след година и половина ще доведат света до ръба на

ядрената война."

Междувременно шахът на Иран, върнат на власт от американците през 1953 г., консолидира своя все по-репресивен режим, от който Вашингтон вече не може да се отрече. Опашката отново размахва кучето, Съединените щати се оказват свързани

с един авторитарен лидер, чиито единствени качества са, че подържа реда, произвежда петрол, купува американски оръжия и е твърд антикомунист. През 1979 г. отвратените иранци свалят шаха, осъждат американците за подкрепата му дават властта наа първото радикалното ислямско правителство в целия свят под ръководството на аятолах Рухола Хомейни.30

Не всички операции на ЦРУ завършват толкова зле. През април 1956 г. една от най-успешните е открита едва ли не като експозиция - руснаците канят журналисти на обиколка из тунела, който управлението е изкопало от Западен Берлин почти на една трета от милята в Източен Берлин, посредством който е засичало съветските и източногермански кабелни и телефонни връзки в продължение на повече от година. Този ранен пример за подслушване обаче предизвиква повече похвали, отколкото

критика в Съединените щати: общата реакция е ,че точно такива неща трябва да

правят американските шпиони.”31. Два месеца по- късно ЦРУ урежда публикуването

на извадки от тайната реч на Хрушчов пред XX конгрес на КПСС, в която той

осъжда Сталин. Получен с помощта на полски и израелски източници, този откраднат документ също не предизвиква голямо безпокойство в САЩ, въпреки че подхранва вълненията, които довеждат почти до бунт в Полша и до

истински бунт на следващата година в Унгария. Съжаления обаче предизвикват' неадекватно водените предавания по финансираното от ЦРУ радио "Свободна Европа," които убеждават мнозина унгарци, че Съединените щати ще

ги защитят от съветските репресии. Управлението тихомълком заключава, че в този случай наистина е прекалило, но успява да ограничи до минимум конфузното

положение."

Първият открит дебат на тема етиката на шпионската дейност се провежда през май 1960 г, когато руснаците свалят самолета U-2 на Франсис Гари Пауърс близо до Свердловск. Айзенхауер дълго време се е притеснявал как ще може да

оправдае подобни полети, ако бъдат разкрити: всяко съветско нарушение на американското въздушно пространство, признава той, би го накарало да поиска от Конгреса незабавно обявяване на война. "Правдоподобно отхвърляне" допуска известна увереност, че този двоен стандарт може да бъде поддържан.

Казано му е, че при височината, на която лети U-2, нито самолетът,

нито пилотът ще оцелеят, ако нещо се обърка. Така че когато го информират, че самолетът е свален, президентът дава разрешение за една официална лъжа: говорител на Държавния департамент съобщава, че просто един метеорологичен самолет

се е отклонил от курса си. Тогава ликуващият Хрушчов показва останките от самолета, снимките, направени от него, и пилота, жив и здрав - принуждавайки побеснелия Айзенхауер да признае лъжата си. "Нямах представа колко висока цена щяхме да платим за тази лъжа - припомня си той по-късно.

-Ако можеше да го направим отново, щяхме да си затваряме

устата."33

Идеята, че техните лидери могат да излъжат, е нова за американския народ. За Айзенхауер обаче няма сериозни последствия- той скоро ще напусне поста си, а и повечето американците възхищават от уменията на ЦРУ да построи самолета U-2

и да го използва толкова дълго време - въпреки че както и Айзенхауер, те никога не биха приели съветски полети над Съединените щати. Скоро след като става президент Кенеди е принуден да признае, че той също е излъгал по време на пресконференция преди десанта в Залива на прасетата, като е отрекъл, че американски сили ще участват в опит да бъде свален Кастро. За негово учудване, според проучване на общественото

мнение рейтингът му се покачва: премахването на един марксистки режим в Карибите е популярна кауза и новият президент получава одобрение за опита, въпреки провала. "Колкото по-лошо се справяш –заключава той, -толкова повече те харесват."34

Но какво би станало, ако президентът излъже — и то нееднократно — за някоя непопулярна кауза? Линдън Джонсън знае, че една продължителна война във Виетнам ще бъде точно това. "Не мисля, че хората[...] знаят много за Виетнам, и смятам,

че още по-малко ги интересува - разсъждава загрижено той през май 1964 г. Но - ние нямаме голям избор[...] обвързани сме с договор, ние сме там, [и ако Южен Виетнам падне], това ще бъде първата плочка от доминото, която ще събори маса други[...]

Ние трябва да сме готови за най-лошото."35 По време на цялата президентската кампания през тази година Джонсън отрича да има каквото и да било намерение да ескалира войната, съзнателно позволявайки на своя опонент Бари Голдуотър да подкрепи подобна линия. След съкрушителната победа Джонсън одобрява ескалацията, която е обещал да не предприема,

очевидно вярвайки, че може да спечели войната достатъчно бързо, преди общественото мнение да се обърне срещу него. "Смятам за въпрос от най-голямо значение — инструктира той помощниците си през декември, - същността на тази позиция да не стане публично достояние, освен по мое изрично

нареждане."36

Войната обаче не приключва бързо: вместо това тя ескалира, без да й се вижда краят. Джонсън знае, че перспективите са мрачни, но не може да се наеме да'обясни това публично. Причините надхвърлят личната му политическа съдба.

Към средата на 1965 г. той е начело на най-голямата вълна на вътрешна законодателна реформата от времето на Новия курс,а има още много да се прави. "Бях решен - припомня си той по-късно - да не позволя на войната да разруши тази мечта, което

означаваше, че нямах друг избор, освен да оставя външната политика на заден план[...] Познавах Конгреса толкова добре, колкото и лейди Бърд, и знаех, че в деня, в който там избухне сериозен дебат за войната, това ще е началото на края

на Великото общество."37

Дилемата следователно е жестока. Джонсън вярва, че американските интереси в Студената война изискват Америка да остане във Виетнам, докато надделее.

Но той също е убеден, че не може да разкрие какво ще струва да се победи,

без да жертва Великото общество: нацията няма да подкрепи

едновременно големи разходи и за "пушки," и за "масло." Така че той жертва общественото доверие. Терминът "криза на доверието"

възниква в резултат на постоянните опити на Джонсън да скрие цената — заедно с песимизма, с който ЦРУ и други разузнавателни управления, както и собствените му военни съветници, оценяват възможностите за успех — на най-голямата

американска военна операция след Корейската война.38

Трудно е да разберем как Джонсън си е мислил, че това ще му се размине.

Част от обяснението може просто да е в това, че когато всички алтернативи са болезнени, най-малко болезнената е да не правиш никакъв избор: Джонсън определено отлага избора между Великото общество и Виетнамската война колкото е възможно по-дълго.

Част от отговора може да се крие в личната убеденост на Джонсън,

че най-благоденстващото общество в света може да си позволи да похарчи всичко

необходимо, за да си осигури сигурност навън и справедливост у дома,

каквото и да си мислят обществото и Конгресът.39 Но този икономически аргумент пропуска да прецени дали американците могат да запазят духа си, когато човешките жертви нарастват, а изгледите за победа намаляват. Към началото на 1968 г. няколкостотин американски войници загиват в бой всяка

седмица и въпреки това офанзивата Тет от края на януари и началото на февруари сочи, че никое място в Южен Виетнам - дори и американското посолство в Сайгон — не е безопасно.

Офанзивата Тет се оказва военен провал за северно виетнамците: масовото въстание, което те се надяват да предизвикат, не се случва. Но е и психологическо поражение за

администрацията на Джонсън и за момента това е по-важно. Президентът го признава в края на март, когато отказва да прати още войски във Виетнам, като същевременно изненадващо обявява решението си да не участва в новите избори.'10

Изглежда вероятно обаче, че една друга традиция от началото на Студената война е повлияла върху начина, по който Джонсън води Виетнамската война:

дълго време американските президенти са били свободни да действат в чужбина по начини, за които не е трябвало да се отчитат у дома. Нима Айзенхауер не е

разрешавал подслушвания, нарушаване на въздушното пространство,

а при два случая и действителното сваляне на чужди правителства? Нима Кенеди не е приветстван, когато се проваля при опит да свали друго чуждо правителство?

Когато Джонсън влиза в Белия дом през 1963 г. на вълната на скръбта по убития Кенеди и на благосклонност към самия себе си, лесно може да се стигне до извода, че президентството е всемогъщо, че той може да продължи да използва,

както пише в NSC-68, "каквито и да е мерки, открити или секретни,

насилствени или мирни," които ще подпомогнат американската

кауза в Студената война, без да изложат на опасност "целостта на нашата система.

" Но когато Джонсън напуска Белия дом през 1969 г това твърдение вече не изглежда толкова правдоподобно:

начинът, по който той води Виетнамската война, е потопил американската система, както навън, така и у дома, в големи неприятности.

Авторите на NSC-68 приемат, че може да има различни стандарти за поведение в тези две сфери:

че американските лидери могат да се научат "да не бъдат добродетелни" във

воденето на Студената война, като същевременно остават "добродетелни" в рамките на собственото си демократично общество Достатъчно трудно е да се подържа това разделение по времето на Айзенхауер и Кенеди:

и двамата президенти са принудени да признаят, че тяхното "отричане" на инцидентите U-2 и Залива на прасетата не са били "правдоподобни." С

Виетнамската война чертата, разделяща това. което е позволено навън, и това което е разрешено у дома. изчезва напълно.

Администрацията на Джонсън не може да планира или провежда войната, без непрестанно да скрива намеренията си от американския народ, когато решенията й го засягат дълбоко.

Във Виетнамската война Съединените щати не само не са достойни за "най-добрите си традиции," както се надява Кенън. но изглежда жертват и най-добрите си традиции за

конституционна и морална отговорност.

IV

Ричард Никсън наследява това положение и допълнително го влошава. Един от най-опитните в геополитическо отношение лидери от ново време, той се оказва американският президент, който е най-малко склонен — меко казано — да уважава



ограничения върху собствената си власт. След всичко, което се случва по времето на Джонсън, той продължава да е убеден, че изискванията на националната сигурност, както ги определя той, натежават над каквито и да било задължения за отчетност,

дори законност, изисквани от президентската институция.

С действията си Никсън отива много отвъд идеята, че може да има различни стандарти

на поведение у дома и навън: той превръща дори самата страна в бойно поле на Студената война.

Там обаче той среща един противник, по-могъщ от Съветския

съюз и от международното комунистическо движение -Конституцията на Съединените американски щати.

"Мога недвусмислено да заявя - пише Никсън, след като напуска Белия дом, - че без секретност нямаше да има отваряне към Китай, нямаше да има договор САЛТ със Съветския съюз и мирно споразумение, поставило край на войната във Виетнам '41 Няма основание да се съмняваме в това твърдение.

Ако беше търсено мнението на Държавния департамент и Департамента по отбраната, ЦРУ, съответните комисии на Конгреса и всички съюзници, чиито интереси биха били засегнати преди посещението на Кисинджър в Пекин през 1971 г., то това посещение въобще нямаше да се състои. Да се започнат преговори с Москва за контрол върху въоръженията без възможност: тайно да се изпробват определени позиции,

преди да се декларират открито, вероятно би довело до провал.

И единственият начин за Никсън да преодолее застоя в мирните преговори за Виетнам

освен приемането на исканията на Ханой за незабавно изтегляне на американските сили и сваляне на южно виетнамското правителство — е да засили военния и дипломатически натиск върху Северен Виетнам, като едновременно отслаби натиска от самия Конгрес, антивоенното движение и дори бившите членове на Джонсъновата администрация за приемане на условията на Ханой. Това също изисква да се действа както открито, така и непрозрачно. Никсън прави грешка не защото използва секретност при воденето на външната си политика —

дипломацията винаги е изисквала това — а защото не успява да разграничи действия,

които би могъл да оправдае, ако бъде разкрит, и такива, които никога не би могъл да оправдае. Американците прощават лъжите на Айзенхауер и Кенеди, защото операциите, които те прикриват, се оказват дефанзивни. Такива се оказват и методите, посредством които Никсън постига отварянето на Китай, договора САЛТ и примирието във Виетнам: при тези случаи резултатите оправдават секретността, дори измамата.

Съвсем друго нещо е засекретеното бомбардиране на една суверенна държава. Или опита за сваляне на едно демократично избрано правителство. Или подслушването на американски граждани без юридическо основание. Или взломове проведени

с президентско разрешение. Или организирането на конспирация в Белия дом с цел да се прикрие станалото Никсън позволява да се случи всичко това при първия си мандат; той е толкова обсебен от секретността, че използва тази тактика в

ситуации, за които не може да има правдоподобно оправдание.

Така че когато право подобното отричане вече не е възможно - до голяма степен защото степен защото със скритите микрофони в овалната зала Никсън е подслушвал дори себе си – конституционната криза става неизбежна.

Процесът започва през пролетта на 1 969 г, когато Никсън заповядва бомбардировки над Камбоджа, в опит да прекъсне пътищата през тази страна и през Лаос, по които дълги години северно виетнамците са превозвали войски и доставки в Южен Виетнам. Решението е оправдано от военна гледна точка, но Никсън не полага усилия да го обясни публично. Вместо това заповядва фалшифицирането на данните на военновъздушни те сили, за да прикрие бомбардировките, като месеци след това продължава да твърди, че Съединените щати уважават камбоджанския неутралитет. Бомбардировките очевидно не са тайна за самите камбоджанци, за северно виетнамците или за техните китайски и съветски съюзници. Само американците

биват държани в неведение и причината, както Никсън признава по-късно, е да се избегнат антивоенните протести. "Моята администрация беше на власт само от два месеца и аз не исках още от началото да предизвикам публични протести."42

По този начин обаче възниква "кризата на доверието" при Джонсън и скоро същото се случва с Никсън. Използвайки високопоставени източници, Ню Йорк Таймс бързо

отразява бомбардировките в Камбоджа, както и плановете на правителството

да започне постепенно изтегляне на американските войски от Виетнам.

Ядосан, Никсън нарежда да се подслушват телефоните на няколко сътрудници на Кисинджър, които прокуратурата и ФБР подозират в предаване на информацията. Със съгласието на Кисинджър подслушвателните устройства остават дори след като някои от тези сътрудници напускат постовете си и скоро започват да се прилагат и срещу журналисти, които не бих могли да бъдат замесени в първоначалното изтичане на информацията. Границата между оправдана и неоправдана секретност замъглена по време на Джонсън, сега става още по-недоловима.

През октомври 1970 г. демократично избраното марксистко правителство

на Салвадор Алиенде идва на власт в Чили. Никсън публично твърди, че уважава този резултат: за Съединените щати[...] една намеса в свободни избори[...] би имала

последствия из цяла Латинска Америка, които биха били много по-лоши, отколкото това, което се случи в Чили."44

Но неговата администрация се е. намесила там и продължава да се намесва, дори когато Никсън прави това изявление в началото на 1971 г. Основавайки се на прецедент, установен от Джонсън, ЦРУ предприема поредица от секретни инициативи, целящи да дадат предимство на опонентите на Алиенде по време на изборната кампания. Когато въпреки това той побеждава,

Никсън упълномощава ЦРУ "да попречи на Алиенде да вземе властта, или да го свали."45 ЦРУ съдейства на военен преврат, който не успява да осуети встъпването в длъжност на Алиенде, но довежда до отвличането и убийството на генерал Рене Шнайдер, главнокомандващ на чилийските въоръжени сили. През следващите три години ЦРУ продължава опитите да дестабилизира режима на Алиенде.

За късмет на администрацията, информация за тези действия не изтича, а Никсън получава признание за привидната си сдържаност по отношение на Чили. Но пропастта между това, което изглежда се случва, и това, което става в действителност, се задълбочава, като шансовете за оправдаване на това разминаване — ако стане публично достояние — намаляват. Опитът да се отнеме на Алиенде постът,

който е спечелил, по думите на един от сътрудниците на Кисинджър, е "очевидно

нарушение на собствените ни принципи[...] Ако тези принципи имат някакъв смисъл, ние обичайно ги нарушаваме само когато сме изправени пред сериозна заплаха[...] за нашето съществуване. Нима Алиенде е смъртна заплаха за САЩ? Трудно може да се твърди подобно нещо."46

Следват още по-трудно защитими действия у дома. През юни 1971 г. Даниел Елсбърг, бивш служител на Департамента по отбраната, предава на Ню Йорк Таймс документите, станали известни като Докладите на Пентагона, секретна история

на началото и ескалацията на Виетнамската война, изготвени по заповед на Робърт Макнамара, секретаря по отбраната на Джонсън. Нищо в тази история не застрашава националната сигурност и не критикува начина, по който Никсън води войната,

но той смята това изтичане на информация за опасен прецедент и лична обида, Тъй като се съмнява, че ФБР или съдебната система ще се справят с този и други подобни случаи, президентът нарежда сформирането на екип в Белия дом, който да попречи на друго подобно неразрешено изтичане на деликатна информация, "Ние сме изправени срещу враг, срещу конспирация- настоява той- Ще използваме всички съзможни средства. Ясно ли е ? " 47

Щабът на Никсън бързо събира една невероятна банда от пенсионирани детективи,

както и бивши агенти на ЦРУ и ФБР - които заради задачата си да пресичат изтичане на информация стават известни като "водопроводчиците." През следващата

година те предприемат серия от взломове, наблюдения и подслушвания, които трябва да останат секретни, защото въпреки разрешението от Белия дом, те се противозаконни.

"Не мисля, че подобен разговор трябва да се провежда в офиса на главния прокурор,"

възкликва нервно един помощник на Никсън, след като водопроводчиците

са информирали главния прокурор Джон Мичъл за своите операции.48

Самият Мичъл става нервен,когато на 17 юни 1972 г. сутринта няколко от водопроводчиците са арестувани в щабквартирата на Демократическата партия в сградата Уотъргейт — място, където според законите, които Джон Мичъл е натоварен да прилага, те определено не е трябвало да бъдат.49

Чак на 9 август 1974 г. — датата на оставката на Никсън -се разкриват всички последици от този нескопосан взлом. Това обаче, което започва в утрото на арестите, е преутвърждаването на моралните, правните и в крайна сметка конституционните

принципи над президентската власт. То преминава през процеса и осъждането на злополучните взломаджии, изобличаването на служителите от администрацията, които са ръководили и финансирали тяхната операция, все по-поразителна серия от разкрития в медиите, поредица все по-недостоверни президентски опровержения, назначаването на специален прокурор, подчертано публично сенатско разследване, разкриването на подслушвателната система на Никсън в Овалния кабинет,

правни въпроси, свързани с оповестяването на съдържанието на записите, утвърждаването на резолюцията за импийчмънт от Камарата на представителите и накрая решение на Върховния съд, че президентът трябва да предаде единствената "пареща" касета, която доказва неговото участие в прикриването на скандала.

В този момент, изправен пред вероятността да бъде осъден и отстранен от поста, Никсън подава оставка. По този начин той признава, че в действителност президентът на Съединените щати не е свободен да използва всички средства, които смята за необходими, в интерес на националната сигурност. Дори в тази деликатна сфера съществуват стандарти за поведение, които той сам не може да определя. Противно на това което Никсън смята, президентът не стои над закона.

Самият закон също не остава статичен. Поведението на президента принуждава Конгреса да си възстанови голяма част от властта над провеждането на политиката, свързана с националната сигурност, от която се е отказал през първите години на Студената война.

Това става първо по отношение на Виетнам, където към края на януари 1973 г. Никсън и Кисинджър са принудили Ханой да приеме прекратяване на огъня при условия, които Съединените щати могат да приемат — и които могат да наложат на своите недоволни южно виетнамски съюзници.

Но трябва да изтеглят почти всички американски сили от региона; това е необходимо,

за да се укротят домашните антивоенни настроения, докато се парира натиска на Капитолия за прокарване на закон, който да сложи край на американското

участие във войната. Никсън няма илюзии, че северно виетнамците доброволно

ще се подчинят на прекратяването на огъня. Но той очаква да ги принуди да се съгласят, като ги заплашва — и ако се наложи, би го направил - да поднови бомбардировките, които поначало принуждават Ханой да приеме прекратяването на огъня.

В крайна сметка Съединените щати са си запазили правото да действат по подобен начин от времето на налагането на корейското примирие, което продължава вече две десетилетия.

Ситуацията във Виетнам не е толкова обещаваща, но все има

надежда спомня си Кисинджър. "че славата на Никсън като без-пощаден човек ще възпре груби нарушения на примирието."'

Уторгейт сериозно е отслабил президента.Разстроен от дългата и мъчителна война, крайно недоверчив към намеренията на Никсън, чуствайки, че власта му се руши,през лятото на 1973 г. Конгресът гласува прекратяване на всички бойни операции в Индокитай.След това приема закон, който налага шейстдневен лимит за всички бъдещи военни операции без съгласието на Конгреса. Ветото на Никсън е отхвърлено и ограниченията влизат в сила.Последствията падат върху гърба на следващия президент Джералд Форд:когато Северен Виетнам окупира и завладява Южен Виетнам през пролета на 1975 г., тои не може да направи нищо.”Нашата вътрешна драма-коментира по-късно Кисинджър-първо ни парализира, а след това ни съкрущи”.

Почти същото се случва и с разузнавателните операции. ЦРУ винаги е действало при минимален контрол от страна на Конгреса: приемало се е , че народните претставители нито са имали нужда, нито са искали да знаят какво прави Управлението. Това становище преживява инцидентите с У-2 и залива на прасетата, началото и ескалацията на Виетнамската война, дори разкритието през 1967 г. че ЦРУ години на ред тайно е финансирало академични конференции, списания и иследвания,както и Националната студентска асоциация. Но не успява да преживее Утергейт.

Доказателствата, че бивши служители на ЦРУ са участвали в групата на „водопроводчиците”- и че Никсън е търсил сътудничество на Управлвнието в прикриването на аферата- водят до натиск в самата организация за преразглеждане на потенциално незаконните дейности и до критичен поглед отвън, които да ги изведе на светло.През декеври 1974 г. Ню Йорк Таймс раскрива, че ЦРУ действа по своя собствена програма за наблюдение на Джонсън и Никсън, кояато включва подслушвания и проверка на пощата.Директорът на ЦРУ Улиям Колби назабавно потвърждава и признава, Управлението е игнорирало собствения си устав – който забранява дейности в рамките на Съединетите шати- е нарушло закона.

Бързо биват назначени три комисии,една президентска и по една от Сената и Камарата на представителите, които да раследват нарушенията на ЦРУ.Със съдействието на Колби, „скелетите от гардероба”на Управлението-замисляни убийства, операции за наблюдение и следене,тайно субсидиране,вързки с Утергейт и опита да се попречи на законно избраното правителство на Чили да вземе власта- стават публично достояние.Какото по време на последните години на Никсън,нацията трябва,дори дали могат да поддържат стандарти във воденето на Студената война,различни от тези,които са готови да приемат у дома.

Събитията в Чили разкриват най-ясно дилемата.През септеври 1973 г. най-после се провежда успешен военен преврат в Сантяго.В резултат Алианде умира- вероятно се самоубива- и на власт идва едно надежно правителство ,ръководено от генерал Аугусто Пиночет.Не е разкрита пряка намеса на ЦРУ, но Никцън и Кисинджър открито приветстват резултата и тъсят сътрудничество с новия чилийски лидер.По времето,когато започват раследваниията на дейноста на ЦРУ през 1975 г. правителството на Пиночет е хвърлило в затвора,измъчвало и екзекутирало хиляди привърженеци на Алианде – някои от тях американски граждани.Страната ,която дълги години е била демократична, сега има един от най-репресивните диктаторски режими в Латинска Америка.

Това,което Съединетите щати правят в Чили,не се различава съществено от онова, което са направили две десетилетия по-рано в Иран и Гватемала.Но 70-те години не са 50-те:когато се появява информацията, че администрацията на Никсън се е опитала да не допусне Алианде до властта,за която е бил избран,и че се е опитал да го свали, „правдоподобното отхвърляне” става невъзможно. Неизбежни са въпросите за отговорността.Щеше ли да падне Алианде,ако нямаше американска кампня срещу него? Ако беше успял, щеше ли да запази прилагането на демократични процедури? Трябваше ли Съединетите щати да се въздържат в такава степен от отсъждане на злоупотребите на Пиночет? Ако бяха положили повече усилия можеха ли да ги спрат? Дори днес не съществуват ясни отговори,ролята на Вашингтон в чилийските престъпления остава силно оспорван въпрос както сред историците, така и сред учстничте в тях.Това, което е ясно по онова време е че разрешението на ЦРУ да оперира без ограничения, е довело до действия в Чили които по собственото му признание, не издържа на теста за „прозрачност”.Когато бъдат изложени пред обществото, те не могат да бъдат оправдани.

Конгресът отвръща, като забранява действия, които биха могли да доведат до подобни резултати в бъдеще.Той прилага този принцип в Ангола,бивша португалска колония,където търсят подкрепата на Съединетите щати,Съветския съюз и Китай.След Виетнам не съществува възможност за пряка американска воена намеса,единсрвената възможност изгелжда е тайно финансиране на проамериканския Национален фронт за освобождение на Ангола.Но при положени,че ЦРУ е под лупа,няма начин това да се уреди без одобрение на Конгреса и когато той бива уведомен, планът е разкрит и срещу него се появява силна опозиция.Заради престъпленията в Чили и в други части на света, през декеври 1975 г. Сенатът гласува забрана на всякакво тайно финансиране в Ангола, въпреки че така,по презумпция, вероятно оставя страната под влиянието на Москва.Това според Форд е „абдикация от на отговорност”,който ще има „най-сериозни последици за дългосрочното положение на Съединетите щати и целия международ ред”

Това се оказва доста преувеличено.Съветския съюз е въвлечен в Ангола от кубинските съюзници въпреки нежеланието си и не спечелва кой знае какво.Показателни обаче са събитията във Вашнгтон-недоверието между изпълнителната и законодателната власт е толкова дълбоко, че Конгресът на САЩ прокарва закони-които по правило се оказват непригодни-за да ограничи използването на американските военни и разузнавателни възможности.Сякаш се е превърнала в най-лошия си враг.

VI

Ако Белият дом, Пентагонът и ЦРУ не са над закона- всъшност ако правните стадарти могат да бъдат променени,за да гарантират това-тигава може ли цялостното провеждане на американската външна политика да бъде подчинено на някаква сравнително независима конфигурация от морални стадарти?Дали да се научиш да не бъдеш „добродетелен […] в зависимост от необходимостта” означава да пренебрегнеш разбирането за това какво означава да си добродетелен в рамките на международната система по време на Студената война? И къде всичко това е мястото за разведряването?



Според всички традиционни морални принципи би било трудно да се оправдае изкуственото разделение на цели страни като Германия,Корея и Виетнам – но въпреки това Съединетите щати и техните съюзници жертват живот в по-голяма част”третия свят” с цел да се предодврти появата на леви диктатури нарушава демократичните ценности , и въпреки това всяка администрация след Труман го прави. И определно принципът за взаимно гарантирано унищожение може да бъде да бъде зашитаван единствено ако се приеме,че вземането на заложници в огромен мащаб-съзнателно подлагане на цивилното население на риска от ядрено унищожение- може да бъде хуманен акт.Американските стратези обаче правят точно това , защото не виждат по-добър начин да бъде възпряно едно много по-голямо зло,вероятноста от глобална ядрена война.С проточването на Студената война те преминават от възприемането на тези компромиси като достойни за съжаление на до преценката им като необходими,след това нормални,и на края дори желателни.Настъпва нещо като морална анестезия,стабилността на саветско-американските заимоотношения се цени повече от тяхната честност, защото алтернативата е прекалено ужасяваща.В момента, в които който става ясно,че всички са в една лодка,едвали някои би пожелал да я расклати.

Тази морална двойственост не е морална еквивалентност.

Съединетите щати никога не са намирали необходимо да нарушават човешките права в онази степен,която това прави Съветкия съюз, неговите източно европейски съюзници и китайците при Мао Дзедун. Но ващингтонските раководители отавна са се убедили че единствения нацин да предотвртът тези нарушения е да се започне война, което само би влошило нещата.Американските вонни действия, предупреждава публично Джон Фостър Дълес по време на унгарското востание през 1956 г.,ще […] ускорят настъпването на мащябна световна война и вероятно в резултат на това всички тези хора ще бъдат унищожени.Дори по време на съветското нахлуване в Чехословакия през 1968 г. на администрацията на Джонсън не мозе да направи нищо, освен да протестира,да предупреждава срещу повтаряне на подобни действия другаде и да отмени срещата на върха, на която напускащия поста си президент и новия съветски лидер Леонид Брежнев трябва да започнат преговори за сакращаване на стратегичските оръжия.Това което се случва в Источна Европа обяснява по късно Дийн Ръск,държавен секретар на Джонсън никога не е било въпрос на война или мир между нас и Съветския съюз- колкото и подло да звучи

Разведряването има за цел да намали риска од ядрена война, да направи по –предвидими отношенията между съперниците в студената война и да им помогне във въстановяването от домашните безредици , които ги спъвът пре 60-те години.То не цели да осигори непосредствено справедливост: повечто од неговите подръжаници вярват че тя може да се появи в рамките на баланс на силите , който свяка од велите сили смята за легитимен.Кисинджър е най-серорзния застапник на тази позиция.Лигитимноста пише тои през 1957 г. за европейското споразумение след 1815 г. не трябва да се бърка със справедливоста.

Тя предполага приемането на една рамка на международния ред , приета од всички основни световни сили поне до такава степен че никоя държава не е до толкова неудовлетворена че да изрази тази си неудовлетвореност с една революционо външна политика.Един легитимен ред на прави конфликти невъзмжни,но ограничава мащаба им.

Кисиндзър продолжава да се придържа към това разбиране през октоври 1973 г. след като Никсън го назначава на поста държавен секретар:опитът едната страна да наложи апсолютна справедливост ще се гледа като апсолютна несправедливост од всички останали.Стабилноста зависи от относителното удовлетворение на различните държави.

Кисиндзър внимава с предупрежденията срещу „вманиачването на тема стабилност.” Една „прекалено прагматична политика „ не сам няма да има посока но ще и липсват корени и сърце.тя няма да осигори критерии по които другите нации да отценят наще действия и стандарти на които американския народ може да расчита.Но един прекалено моралистичен подход към дипломацията на студената война може да се превърне в „дон кихотовски и опасен „ , да дове до безрезултатни пози или аватюрестични крстоносни походи.

Следователно отговорния политик трябва да направи компромиси с другите и това до известна степен означава да прави компромиси и със себеси.Етиката присъща на разведряването се крие в избягването на войните и революциите кото не е малко постижение в атомния век.Целта на Кант- универсална справедливост-може да бъде постигната само при опщо приемане, за периода на обозримото бъдеще,на статутквото на Студената война.

Всепак тази аргументация остава нерешен един проблем:ако разведраването наистина намалява опасноста од ядрена война защо още е толкова опасно да се прилагат морални стадарти при воденето на студената война? Ако този конфликт се е превърнал в нормално състояние на международните отношения означавали това че САЩ ще трябва да приемат аморалността за постояна характерна черта на своята външна политика?Как се вместява тава с твърдението на Кисиндзър че Америка не може да бъде вярна на себеси без морална цел?Това е дилема пред която е исправен новия държавен секретар когато зема в свои раце управлението на външната политика от все по блокирания Никсън:гарантирането на статуквото на вън прави уязвима подкрепата за него у дома.

Тази уязвимост се проявява наи-късно по отношението на човешките права.Скоро след срещата на върха в Москва през 1972 г. кремалските лидери налагат изходна такса за имигрантите напускащи Съветския съюз,като оснаванието вероятно е че трябва да се вастъновят разходите за тяхното обучение финансирано от държавата.това изглежда дребна грубост, сравнена с много по-големите жестокости които я предхождат но тя става по време когато САЩ нараства загриженоста за отношението към съветските евреи и десиденти.

Емиграционата такса провокира бурна реакция в Конреса, кадето сенаторът Хенри М. Джаксън е член на камарата на претставителите Чарлз Ваник предлага поправка към иначе рутинния търговски закон които да лиши всяка пазарна икономика която ограничава или облага в такса правото на имиграция от статута на най-облагодетелствана нация в търговията със САЩ и от кредитите на експортно-импортната банка. САЩ твърди Джаксън с очевидни аспирации към президентския пост – трябва да исползват икономическата си мощ, не за да награждават Съветския съюз за външната му политика а за да променят неговата вътрешна политика. „Когато сме твърдо убедени в нещо трябва да постави този принципен въпрос на масата знаейки че руснаците няма да се съгласяват с него.

Кисиджър протестира че клаузулите на търговкия закон са сред внимателно балнсираните тояги и моркови,които най-сетне са убедили Съветския съюз да се съгласи на ограничаване на стратегическите въоржения.Да се доберат нови искания след като е постигнато споразумение- особено искания които налагат на руснаците да променят вътрешните правила в резултат на външен натиск- може да бъде само мандат за един неиспълним курс който ще подрони доверието в нас в чужбина без да ни даде инструменти с които да се справим с резултатите от последното напрежение.тихата дипломация ще направи повече за съветските евреи,десиденти и други потенциални емигранти, отколко публичните жестове а при липса дружески съветско-американски заимоотношения едвали ще бъде възможно да се направи нещо за тях.Възражението на Москва срещу поправката Джаксън-Ваник има още по дълбоки основания .Както признава по късно посланикът Добринин , „Кремъл се страхуваще от имиграция по принцип (независимо от националноста и религигията) да не бъде аварийният исход от щасливата земя на социализма да не се окаже такава степен на либерализация която да дестабилизира вътрешното положение.

Това следователно означава че в преследване на геополитичската стабилност на администрацията на Никсън е започнала да подкрепя вътрешната стабилност в СССР.Тя се стреми да управлява международната система на Студената война така като Метерних и Касалрей са управлявали Европа след Наполеон- като балансират противоречята в нея.Но тази подход от 19 век е приемал че вътрешния характер на държавите е балнсиран : исканията за реформи в епохата за която Кисинджър пиша като историк са могли лесно да бъдат пренабрегвани.Това вече не е толкова лесно в по-прозрачната и демократична епоха в която той самият се опитва да направлява посоката на събитията.

Кисиджър никога не е възнамерявал разведряването да гарантира бъдещето на съветскя авторитаризам. „Избирател на брежнев пиша той до Никсън лятото на 1973 г.е че докато тази политика набира сили и става устойчива нейните резултати нема да подронят самата система от която той черпи своята сила и легитимност.Нашата цел од другата страна е в крайна сметка ако стигнем точно този ефект.Но с Джаксън-Ваник далечната перспектива се превръща в настояща: добавката получава подкрепа и от двата полюса на идеологическия спектър. Либераите които вярват че външната политика винаги трябва да се стреми към справедливоста,осъждат цинизма на Кисинджър който поставя на първо место стабилноста.

Консерваторите убедени че на Съветския съюз никога не може да се има доверие осъжат наивноста на Кисинджър който е готов да им гласува.А Никсън който наближава края на мандата си не може да направи много за да се противопостави на този двупосочен натиск.

Поправката Джаксън-Ваник получава одобрение двете камари на конгреса в началото на 1975 г. няколко месеца след като Никсън напуска Белия дом.Съветския сюз отвърща като отменя цялото търговско споразумение . В резултат на това пострадват каузите на емиграцията,търговията и на самото разведряване: „Растапянето на ледовето”случилото се по време на студената война изгледа приклучва.Но тези събития благоприятстват една друга кауза.По един заобиколен път преминаващ през сопственият им конституционен контрол и баланс,президентските аспирации на един амбициозен сенатор и отлабващата сила на един до там етичен президент,САЩ в крайна сметка достига до позицията, съответващ на Сеопщата декларация за права на човека на ООН от 1948 г. нито националния суверенитет, нито изискванията на дипломацията могат да позволът на държавите да третират своите граждани както си поискат.В крайна сметка съществува ако не универсален стандарт за справедливост то поне един базисен стандарт за човечка почтеност който трябва да има предимство дори пред усилията за стабилизиране на Студената война.

VII

Но при преустройване на американската стратегия сагласно правни и морални принципи би имало слабо влияни върху хода на студената война ако липсва отзвук от срешната страна.В начлото е трудно тои да бъде установен.Съветското раководство изглежда е станало по малко толерантно към несагласията у дома и в Източна европа от колкото през последноте години от ерата на Хрушчов.нахлуването в Чекословакия и последвалото негово обоснование чрез доктрината Брежнев възвестяват затягането на идеологическата доктрина, отхврляне на експериментите в медиите и искуството и се по суровите репресии върху дори умеренит политически протести. Колкото и разведраването да е подобрило отношенията с запада Брежнев и колегите му изглеждат твърдо решени да контролират дори и идеите в своята свера на влияни. Те се позовават не на морал или закони а на идеология:чрез марксизма-ленинизма те са открили механизми които движат историята, а следователно и средствата с които да подобрят живота на хората.



Но отдавна е ясно че историята не работи по този начин.Хрушчов раскрива че Ленин и Сталин са поробили повече хора от колко са ослободили, а по времето тои е свален СССР и източно европейските му сателити са изостанали много от САЩ и повече от останалите капиталистически страни по почти всички икомически показатели които отчитат просперитета.Дори през 1968 г. е необходимо да се наложи сила за да се задържи на власт комунизма в Чехословакия,действие което разби всякакви илюзии че някои би могъл доброволно да пригърне тази идеология. „Нашите танкове в Прага стреляха срещу идеи – пише един млад съветки журналист по това време.С юмрук в челюста на мислещото опщество,те мислеха че са нокаутирали мисловните му процеси.[Вместо това те] събудиха нови слоеве в партийната интелегенция които ще повтарят [прашкия]опит успех .”

Разбира се не веднага.Необходимо е време идеите сами да направят че танковите никога вече нема да бъдат използвани.Но потушаване на Прашката пролет има мощен психологически ефект:все повече хора в съветския съюз и Източна Европа продолжат публично да отстъпват от марксистко-лелинската доктрина,а в частния си живот престават да вярват в нея.Появява се това,което историкът Тимоти Гартън Аш нарича „двойствен живот”:”Раздвояването между общественото и личното,официалния и неофициания език,външен конформизъм и вътрешно несъгласие […] Аплодирам поведение на държавата,което никога няма да одобря в личния си живот.” Точно обратното става става в САЩ,където към средата на 70-те години пропастта между това,в което хората вярват,и онова,което правят техните лидери,значително намалява.”Кризата на доверието”се премества от Вашингтон в Москва.А Брезнев е още по –слабо подготвен да се справи с нея,отколкото Никсън.

Неговият проблем е,че Комунистическата партия на СССР,подобно на всички други управляващи комунистически партии,черпи авторитет от претенциите си за историческа непогрешмост: това я прави уязвима.когато събитията не се подчиняват на предварителният сценарий.Когато става ясно,че това се случва, остават малко възможности – освен морално и правно незащитима употреба на сила,както в Чехословакия – които да оправдаят съществуването на партията.Нейната легитимност се основа на една все по-неприемлива идеология и на нищо друго.До каквито и крайности да достигнат американските лидери по време на Виетнамската война и аферата Уотергейт,те никога не са били изправени пред тази трудноср.

Брежнев може да намали уязвиемостта на партията,като смекчи нейните претенции за монопол върху мъдростта-но това ще породи предизвикателства към нейния монопол върху властта, а той не е готов да го направи.”Това е опасно,”предупреждава шефът на КГБ Юрий Андропов в една дикусия на Политбюро през 1974 г. , посветена на критиките,отправяни от най-изтъкнатия съветски писател Александър Солженицин и най-именития физик,Андрей Сахаров.”Има стотици и хиляди хора,сред които Солженицин ще намери подкрепа […] Ако не направим нищо със Сахаров,тогава как ли [други] учени ще се държат в бъдеще? Единствена сила на тези дисиденти се крие в техните пера, в техните гласове и принципи.Но принципите са заразени, а съветската система,защитена единствено от идеологията, не е имунизирана срещу тях.

Тъй като вътрешните реформи са прекалено рисковани,кремълското ръководство се обърща към дипломацията:ако светът признае легитимността на тяхната власт ,как малцина бунтари –дори прочути-биха убедили някой друг да и се противопостави?Това една от причините,поради които Брежнев харесва резведряването;една от фудаменталните предпоставки на този процес е, че Западът няма да се опитва да промени вътрешния характер на марксистко-ленинските режими.целта е друга- те да бъдат подтикнати към отговорно поведение на международната арена.Това не означава отказ от класовата борба:Брежнев настоява,че тя ще продължи там кадето не крие особена опасност,най-вече в „третия свят.”Той обаче е готов да приеме по-нататъшното съществуване на НАТО и , следователно , една дълготрайна роля на САЩ в Европа.Срещу това очаква американците и техните съюзници от НАТО формално да ратифицират следвоенните граници в Източна Европа.

Идеята не е нова.Още през 1954 г. молотов предлага да се проведе конференция на която европейските държави – но не и САЩ – да се срещнат и да потвърдят съществуващите граници.Планат не успява ,но като отбелязва Кисинджър , московската дипломация „компенсира с постоянаство липсата си на въображение”. През следващите петнадесетина години съветското външно министерство периодично съживява предложението на Молотов, като го променя с включване на американците.Междувременно НАТО приема преговори с Варшавския договор за взаимно съкращаване въоръженият в Европа,а Ostpolitik на Вили Бранд довежда до съветско-западногерманския договор,признаващ дълго оспорваните граници на следвоенна Полша,и до споразумение между четирите окупационни сили в Берлин за подържане на статуквото в града.Ясно е ,че никой няма интерес да променя европейската политическа карта:това прави подновеният съветски натиск за провеждане на Конференция за сигурността и сътрудничеството в Европа да изглежда за американците относително безобиден,а за няколко от натовските им партнъори – потенциално положително развитие.

За Брежнев обаче такава конференция би означавала много повече.САЩ и техните съюзници ще трябва да заявят публично и писмено, че приемат следвоенното разделение на Европа.Кремълският лидер много прилича на капиталист по значението,което отава на тези договорни задължения,за които вярва,че ше обекуражат бъдещи Прашки пролети, ще укрепят доктрината „Брезнев” , ще ослабат десидентите в СССР и ще му осигурят репутацията на миротворец.И той е готов да направи невероятни отстъпки,за да постигне това споразумение.Те включват обещание за предварително предупреждaване за воени маневри , съгласие за мирна промяна на международните граници,даване правото на участващите страни да включват или да излизат от съглшения, и най-учудващо.признаването „на универсалното значение на човешките права и фундаментални слободи съгласно с целите и принципите на Хартата на ООН и с Всеопщата декларация за правата на човека.

Руснаците естествено са нервни за последното условие, но то произлиза от западноевропейците и канадците , а не от американците, поради което е трудно да му се противопоставят.Нещо повече, въпросните свободи са изрично споменати в до голяма степен неприлаганата съветска конституция:това също прави отхврлянето неудобно.Не би било и лесно само на тази база да се отстъпи от конференцията, за която СССР толкова дълго е оказвал натиск.Така че Политбюрото ,не без опасения,приема включването на клаузата за човешки права в заключителния документ на конференцията.”Ние сме стопаните в своя дом,”външния министър Андрей громико уверява Брежнев.Само съветското правителство, и никой друг, ще решава какво всъшност означава признаване на „човешките права и фундаментални свобиди”.

Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа се открива в Хелзинки на 30 юли 1975 г. Брежнев придрямва по време на многобройните речи и два дни по-късно той,Форд и лидерите на тридесет и три други държави подписват един дълг и сложед документ, заради който са се събрали.Във всяко отношение последствията са неочаквани.По-късно Кисиджър ще каже:”Рядко се среща дипломатически процес,който така ярко да показва границите на човешката далновидност.”

VIII


В САЩ както либералите, така и консерваторите осъждат Форд и Кисинджър за това, че са изоставили каузата за защитата на човешките права.мотивите на Брежнев за подписването ан Хелзинските споразумения,твърдят те, са съвсем прозрачни;разведряването няма смисъл,ако означава увековечаване на несправедливостта ,като се признае съветския контрол над Източна Европа.Поредица административни грешки поради недоглеждане потвърждават този аргумент. Непосредствено преди конференцията в Хелзинки Кисинджър съветва Форд да не приема в Белия дом Солженицин- по това време принудително изгонен от СССР и не примирим критик на разведряването,тази препоръка бива възприета като прекалено силен израз на уважение към Москва.През декември 1975 г. един сътрудник на Кисинджър,Хелмут Зоненефелд , на среща с американски дипломати , неофициално заявява че администрацията се надява да прекрати „неограничени,неестествени отношения” между СССР и източноевропейците.Когато кометарът изтича в пресата,той се въсприема като признание,че руснаците са в тази част на света за вечни времена.

Тези епизоди превръщат Хелзинки в спънка за Форд по време на президентската кампания през 1976 г. , тъй като и Р.Реган,неговия съперник в Републиканската партия, и Джими Картър , кандидат на Демократическата партия ,осъждат споразумението.Форд решава дори да забрани на подчинените си да използват думата”разведряване”,с наближаването на изборите дори се разделя с Кисинджър.тогава на 6 октоври,по време на дебат с Ка ртър , президентът прави един фатален и последен гаф:инструктиран да отрече съществуването на „Доктрина Зоненфелд”вместо това той отрича, че СССР доминира над Източна Европа .Това осигурява победата на Картър и така след 20 януари 1977 г. Форд и Кисинджър вече нямат ангажименти към провеждането ан американската външна политика.Една от причините е Хелзинкската конференция.

Въздейството на Хелзинки върху СССР и Източна Европа също е неочаквано и доста по- значимо.Брежнев е очаквал,припомня си Добринин „голяма популярност когато съветския народ узнае за „окончателното”решаване на въпроса за следвоените граници”.

Накратко,Хелзинки се превърща в правен и етичен капан.След като е претиснал САЩ и техните съюзници писмено да признаят съществувващите граници с Източна Европа,Брежнев едва ли може да отхвърли това, на коетосам той се е съгласилв същия документ- също писмено- по отношение на човешките права,Без да си дава сметка за последиците,той всъшност върчва на критиците си един стандарт,базиран на универсалните принципи на справедливост,стъпил на международното право,независим от марксистко-ленинската идеология,на базата на който те могат да оценяват поведението на неговия и на други комунистически режими.

Това означава ,че хората, които живеят при тези системи – поне по-смелите,- могат да твърдят ,че иамт официално разрешение да казват това ,което мислят,в бдъще можеби няма да е необходимо да се живее „двойствен живот”.Кошмарът на Андропов от 1974 г. се превръща в действителност,когато хиляди хора, не толкова известни като Солженицин и Сахаров, се присъединяват към тях,като държат СССР и неговите сателити отговорни за нарушаването на човешките права.През лятото на 1976 г. в Москва, с подкрепата на Сахаров ,започва да действа Хелзински комитет,подобни структури възникват в цяла Източна Европа.Започват от Кремъл като усилие за легитимиране на съветския контрол в тези част на света,Хелзинкият процес се превъща в основа за легитимиране на опозицията на съветската власт.

Резултатите,меко казано,са непредвидими.Например малко вероятно е застаряващите московски лидери да са следили съдбата на една мърлява антикомформистичка чехословашка рок група, „ Plastic People of the Universe”, основана непосредствено след нашесвието през 1968 г. Принудени да свирят тайно,криейки се от полицията,през 1976 г. членовете и най-накрая са арестувани.Процесът срещу тях провокира няколкостотин интелектуалци да подпишат на 1 януари 1977 г. един манифест, наречен Харта 77,който възпитано,но категорично призовава чешкото правителство да спазва клаузите от Заключителното споразумение от Хелзинки,отнасящи се до правото на свободно изразяване, които то е подписалите Хартата също са арестувани.Един от тях,драматургат – и фен на рок-музиката – Вацлав Хавел лежи четири години в затвора, а след като е освободен,дълги години е под строго наблюдение.

Това дава на Хавел мотивацията и свободното време, за да може, чрез есетата и пиесите си,да се превърне в най-влиятелния летописец на разочарованието на своето поколение от комунизма.Както казват, той е „по-скоро ленънист,отколкото ленинист.Хавел не призовава към открита съпротива;като се има предвид силата на полицията, това би било безсмислено.Вместо това той насърчава нещо много по-неуловимо – изграждането на стадрарти за индивидуално поведение,различни от тези на държавата.Хората които не успяват да направят това,пише той, „потвърждават системата,задоволят системата,правят системата,са системата”.Но хората , които са верни на своите убеждения – дори в такива дребни неща като пивоваря,който решава да прави по-добра бира,отколкото се изисква от официалните наредби – могат в крайна сметка да съборят системата. „Когато един единствен човек викне „Краят е гол!”,когато един единствен играч наруши правилата на играта и я раскрие като игра,всичко изведнъш се проявява в друга светлина и цялото покритие създава впечатлението.че е от хартия и че започва да се разкъсва и да се распада.”

Хавел дава глас – като Брежнев по невнимание дава легитимност – на нарастващия натиск в СССР и Източна Европа за прекратяване на двойствения живот,който изглежда е изискван от марксизма-ленинизма;ражда се мечтата за обществото,в което универсалния,държавния и личния морал могат да бъдат едно и също.В този момент Бог,или поне в една неочаквана – и за Кремъл дълбоко застрашителна – реалност.

Карол Войтила,талантив актъор,поет,драматург и атлет,става духовник през 1946 г. през 1964 г. е ръкоположен за архиепископ на Краков с пълното съгласие на Полската комунистическа партия,която преди това е отхвърлила седем други кандидати.Трудно е да се намери по- ясен пример за историческа грешка,защото папа Павел VI издига Войтила за кардинал през 1967 г., а на 16 октоври 1978 г., на педесет и осем години , той е избран от останалите кардинали за най- младия папа от 132 години насам,първият папа,който не е италиянец от 455 години,и първият папа славянин въобще.”Как е възможно да позволите избирането а гражданин на социалистическа държава за папа?” пита Андропов злополучния шеф на КГБ във Варшава.За това няма правилен отговор,защото дори КГБ неконтролира папския конклав.

Както скоро става ясно,той не контролира и духовния живот на поляците.”Папата е наш враг”,предупреждава отчйно една партийна директива преди Йоан- Павел II да направи първото си посещение като глава на католистическата църква в родената си страна.

„Послушаите съветами – казва Брежнев на полския партиен лидер Едвард Герек, - не го приеемайте.Това ще доведе само до неприятности.”когато герек протестира,че едвали може да обърне гръб на първия полски папа,старият човек в Кремъл отстъпва:”Добре,правете,каквото искате.Но внимавайте да не съжалявате.”

За първи път Брежнев предвижда точно предстоящите събития.Но вече е прекалено късно да им се попречи , защото без много шум от години Войтила работи – като свещеник,архепископ,кардинал – за да се запази,заздрави и разшири връските между индивидуалния морал на поляците и универсалния морал на католистическа църква.Сега,вече папа,той вижда своя успех.

Когато на 2 юни 1979 г. Йоан-Павел II целува земята на варшавското летище,той заппочва процеса,чрез който комунизмът в Полша – и в крайна сметка навсякаде в Европа – ще приключи.Стотици хиляди негови сънародници приветстват влизането му в града с викове”Искаме Бог,искаме Бог!”На следващия ден цял милион го приветстват в Гнезно.В Ченстохова тълпите са още по големи,тук папата многозначително напомня на властите, че учението на църквата за религиозните свободи „съвпада пряко с принципите,провъзгласени от осните държави и държавни документи,включително и Конституцията на Полската народна република”

Когато папата пристига в родния си град Краков, там го посрещат между два и три милиона души,много от които са младите хора,които партията се е надявала да въспита като атеисти.”Кой вдига този шум?” шегува се папата. „Остани с нас!”скандират те в отговор. „Остани с нас!” Когато напуска града, в който ,по думите му „всеки камък и всяка тухла са ми скъпи.”Йоан-Павел повтаря основната тема на своя понтификат: „ Не се страхувайте.”



„Охо !Папата! – обичал да възкликва Йосив Сталин. – С колкото дивизии разполага той? По време на деветдневния аи престой в Полша през 1979 г. Йоан – Павел II дава отговор.Това също е проце,както би казал Добринин,който тотално надхвърля”представите на съветското ръководство.”
Каталог: attach
attach -> Акционерлік қоғамның акционерлерінің құқықтары туралы
attach -> Сұрақ: Акционерлік қоғам қызметіне қатысты ақпаратты қалай алуға болады? Қоғам акционер үшін қандай құжаттар тізбесін және қандай ақпаратты бере алады? Жауап
attach -> ОҚу жылында қазақстан республикасының жалпы орта білім беретін ұйымдарында ғылым негіздерін оқытудың ерекшеліктері туралы
attach -> Державного вищого навчального закладу
attach -> Шпаргалка на казахском языке по истории Казахстана ент, пгк. 100 м қашықтыққа ұшатын, орақ тәрәздә құрал-бумеранг


Достарыңызбен бөлісу:




©dereksiz.org 2020
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет