1888, романи от „съвременната история, съставени от отделни картини, които се заместват по-скоро, отколкото се следват и се развързват

На тясната и спокойна улица Августинско крайбрежие, оградена от едната страна с книжарски дюкянчета, а от другата с изложби на стари книги, в една от старите къщи на миналия век, затворени с тежки сводообразни врати, се бе настанила редакцията на Преглед на бъдещите раси.

Тая усамотена част на града не бе избрана случайно за списанието. В Париж вестниците и списанията се основават обикновено в района, който най-много им подхожда. В средището, близо до големите булеварди, светските списания излагат разноцветните си корици като нови платове. В латинския квартал малки кратковременни списания се редуват с картини с еднакво съдържание и с цели изложби на научни медицински книги в книжарниците. Но дебелите, сериозни списания, които имат насока и цел, избират спокойни, манастирски улици, дето вечното парижко движение не безпокои много тяхната мъчна денонощно работа.

Преглед на бъдещите раси, независимо и човеколюбиво списание, бе подбрало отлично мястото си на тая крайбрежна улица, по която се разнася прах от стари книги, „близо до Института” както казваше Шарлот. И самата къща, със своите стари, почернели балкони, със своя разяден от червеи фронтон, със своята широка стълба с ваяна ограда, достатъчно плесенясала и тъжна, отговаряше прекрасно на духа на Прегледа. Затова пък лицата и облеклата на редакторите му бяха в съвсем друг дух.

През близо шестте месеца от основаването на Бъдещите раси, ужасеният вратар бе пуснал да премине прага на пазеното от него здание всичко най-мръсно, най-чудновато и най-плачевно, което съдържа долната литература. „У дома идват дори негри и китайци”, разказваше на своите събратя от същата улица нещастният цербер; и мисля, че с това той загатваше за Моронвал, един от постоянните посетители на редакцията на Прегледа, винаги придружен от някое малко „тропическо момче”. Но Моронвал не беше единственият посетител на почитаната къща, станала място за срещи на парижките и провинциални несретници, на всичките тия тъжни същества, които сноват в живота с твърде големи ръкописи за изтърканите им рединготи.

Списанието се издаваше от несретник, издаваше се с пари, с акции, помислете каква плячка може да бъде то! Вярно е, че акционери липсваха. Досега се бяха намерили само двама: д’Аржантон, разбира се, и после ... нашият приятел Жак. Не се смейте! Жак беше акционер на Преглед на бъдещите раси.

Той бе вписан в книгите като вложител на десет хиляди франка, десетте хиляди франка на „добрия приятел”. Шарлот изпита наистина угризение на съвестта, преди да употреби така тия пари, които трябваше да предаде на детето си при пълнолетието му; но тя отстъпи пред разсъжденията на д’Аржантон:

- Хайде ... Вникни малко ... Влагането тук е най-доброто ... Числата са числа. Виж до какви проценти са достигнали акциите на Ревю де ла Монд. Има ли вложение, което да може да се сравни с това? Не казвам, че ще получим веднага подобни печалби. Но да имаме само четвъртината, пак ще бъде по-доходно от банките и железниците. Нима аз се поколебах да прехвърля парите си, за да ги вложа в това предприятие?

Като се има пред вид познатото скъперничество на поета, нямаше какво да се възрази против такъв довод.

За шест месеца д’Аржантон бе пожертвувал повече от тридесет хиляди франка за настаняване на канцелариите, за наем, за редакцията, без да се говори за авансите, раздадени вече за бъдещи трудове. В настоящия час нямаше вече нищо от първите влогове във фонда и редакторът щеше да бъде принуден, както сам казваше, да прави ново обръщение към акционерите си; защото той бе измислил тоя предлог с акционерите, за да се запази от заемодателите си.

Истината е, че до тогава, поради пълната липса на приходи, разходите бяха много тежки. Освен канцелариите на Прегледа, поетът бе наел на четвъртия етаж на къщата едно голямо и хубаво жилищно отделение, с балкон, от който се откриваше чудесна гледка към стария град, Сена, съборната църква Света Богородица, куполи, островръхи камбанарии, коли, които бягат по мостовете и параходи, които минават под сводовете на мостовете. Тук поне той чувстваше, че диша и живее. Тук не беше вече като в загубения кът Елховника, дето лете една пчела, която прекосяваше кабинета на поета всеки ден към три часа, се очакваше като събитие на деня. Невъзможно е да се работи в подобна летаргия! И като си помисли, че бе имал смелостта да се затвори там цели шест години! И какво бе произлязло от това? Той бе употребил шест години за написването на Дъщерята на Фауст, докато, от пристигането си в Париж, благодарение на умствената среда, той бе започнал Бог знае колко етюди, уводни статии и повести.

Шарлот също споделяше трескавата дейност на своя артист. Все тъй млада, все тъй свежа, тя завеждаше домакинството и готварницата, което не беше дребна работа при грамадното количество гости, събирани постоянно около трапезата. Освен това, той я използваше и за работата си.

За да улеснява храносмилането си, той бе придобил навик да диктува, вместо да пише и, понеже Шарлот имаше хубав английски почерк, тя му служеше за писарка. Всяка вечер, когато вечеряха сами, той диктуваше един час, като се разхождаше надлъж и нашир из стаята. В старата заспала къща се чуваше как ехтят стъпките му, тържественият му глас и друг мек, любезен и чудесен глас, който като че отговаряше на тоя свещенодействащ първосвещеник.

- Нашият писател съчинява, - казваше почтително вратарят.

Вечерта, в която се връщаме отново към семейството на д’Аржантон, двамата са се настанили в прекрасен салон, ухаещ на зелен чай и на испански цигари. Шарлот приготвя масата си за писане, подрежда една изящна мастилница, една перодръжка от слонова кост, златна пепел, хубава тетрадка от бяла хартия с широки полета за поправките. Но това беше съвсем излишно, тъй като поетът никога не правеше поправки: както му е дошло веднъж, така си остава и нищо не се бута вече. Но тетрадката е по-красива с белите полета и когато се касае за нейния поет, Шарлот туря в действие всичкото си прелестно умение.

Тъкмо тая вечер д’Аржантон е много добре настроен; той чувства сила да диктува цялата нощ и иска да я използва, за да напише една сантиментална повест, предназначена да примами абонати за предстоящата подписка. Той суче мустаците си, изпъстрени с няколко бели косъма и изправя широкото си чело, което се е разширило още повече поради плешивостта му. И чака вдъхновение. Както често се случват противоположни настроения в семейството, Шарлот не е тъй добре разположена. Сякаш облак помрачава бляскавите й очи. Тя е бледа, разсеяна, но винаги покорна, защото, въпреки очевидната си умора, започва да топи перото в мастилницата, нежно, с вирнато нагоре кутре, като котка, която се бои да не изцапа лапите си.

- Е, Лолот, готова ли си? Ние сме на първа глава ... Написа ли „Глава първа”?

- Глава първа, - казва Шарлот с тъжен глас.

Поетът я гледа раздразнен; после започва, с очевидното решение да не я разпитва, да не се осведомява за скръбта й:

- В една загубена в Пиренеите долина; в ония тъй богати с легенди Пиренеи ... в ония тъй богати с легенди Пиренеи ...

Това повторение на изречението го очарова. Той го повтаря няколко пъти самодоволно; после се обръща към Шарлот и я запитва:

- Написа ли тъй богати с легенди? ...

Тя се опитва да повтори: тъй бо ... тъй богати, но се спира, гласът й се пресича от хлипания.

Шарлот плаче. Тя напразно хапи перодръжката си и стиска устните си, за да се сдържи. Сълзите й преливат. Тя плаче, плаче ...

- И таз добра! – казва д’Аржантон смаян. - ... Как намери пък тъкмо сега! Тая вечер, когато съм тъй добре настроен ... Какво ти стана, кажи? Да не е поради съобщението за Сиднюс? Та какво е то? Току-така пуснат слух. Знаем добре какви са вестниците. Всичко, което пълни колоните им, е добро за тях ... Това става всеки ден – да няма известие за някой параход. Впрочем, Хирш трябва да е ходил в Дружеството днес. Той ще дойде след малко. Ще узнаем какво се е случило. Все ще намериш време да тъгуваш.

Той й говори с презрителен и сухо състрадателен глас, както се говори на слаби, на деца, на луди, на болни; не е ли тя по малко от всичко това? И след като я успокоява, той продължава:

- До къде стигнахме? Накара ме да загубя нишката. Прочети ми всичко, което ти продиктувах ... всичко!

Шарлот преглъща сълзите си и подвзема за десети път:

- В една загубена в Пиренеите долина; в ония тъй богати с легенди Пиренеи ...

- После?

Тя напразно обръща и завръща страницата, разтърсва новата тетрадка:

- Това е всичко ..., - казва тя накрая.

Д’Аржантон е много изненадан: струва му се, че продиктуваното е било много по-дълго. Така му се случва винаги, когато диктува. Мисълта му изпреварва и го заблуждава. Всичко, което мечтае, всичко, което е в мозъка му в зародишно състояние, той го мисли вече изразено, осъществено; и, след като се е задоволил да направи големи, благородни ръкомахания, да избъбри няколко думи, той остава поразен от малкото, което е произвел, от несъразмерността между мечтата и действителността. Разочарованието на дон Кихот, който се мисли в Емпирей, взема за небесен вятър дъха на слугите и готварските духала, които духат около него, и чувства върху дървения кон всичкото сътресение на въображаемо падане! И д’Аржантон се мислеше заминал, отвлечен, изхвръкнал ... И какво! Толкова тръпки, треска, възторг, предвзети положения, важно държание, нервни стъпки, толкова пъти прекарване на ръката през косите, за да стигне до тия два реда: „В една загубена в Пиренеите долина; в ония тъй богати с легенди Пиренеи и т. н.” И винаги същото.

Той е разгневен, чувства се смешен и казва на Шарлот:

- Ти си виновна за това ... Не е лесно да се работи с човек, който плаче през всичкото време. Ах, та това е ужасно! ... Цял мир от мисли, от хрумвания ... И после нищо, нищо, все нищо ... А времето минава, годините се нижат и местата се заемат ... Та не знаеш ли, нещастна жено, колко малко трябва, за да се наруши вдъхновението? ... О, винаги ще си блъскам главата в някаква глупава действителност! ... На мене, който, за да съчинявам, имам нужда да живея в кристална кула, на хиляди стъпки над нищожностите на живота, на мене са се паднали за другари прищявката, безредието, детинщината и шумът ...

Той тропа с крак, удря с пестник по масата, докато Шарлот, която не е изплакала достатъчно скръбта, която препълва сърцето й, събира, обляна в сълзи, перата, перочистките, перодръжките, всичките си писарски принадлежности, пръснати върху килима на салона.

Пристигането на доктор Хирш туря край на тая печална сцена, тъй честа, че всички атоми на къщата са свикнали с нея и, щом бурята премине и гневът утихне, те заемат бързо местата си и възвръщат на предметите тяхната хармонична външност и обикновено спокойствие. Докторът не е сам. Той е придружен от Лабасендр и влизането на двамата е някак тайнствено, важно, необикновено. Певецът, особено, привикнал на сценични ефекти, по особен начин затваря херметично устните си, като повдига главата си, което означава явно: „Зная нещо извънредно важно, но нищо не би могло да ме накара да ви го съобщя”.

Д’Аржантон, треперещ още от гняв, не разбира какво значат тия нервни, многозначителни ръкостискания, с които приятелите му се здрависват щедро и мълком. Няколко думи на Шарлот го опомват:

- Е, какво, господин Хирш? – казва тя, като се спуска към въображаемия доктор.

- Все същият отговор, госпожо. Нищо ново.

Но когато каза на Шарлот „нищо ново”, с извънредно опулените си очи под изпъкналите си очила, той даде на д’Аржантон да разбере, че това е ужасна лъжа, че има нещо ново, и че то е ужасно.

- А какво мислят господата в Дружеството? ... Какво казват? ... – попита майката с желание и страх да узнае и мъчейки се да прочете истината по тия кривящи се лица.

- Боже мой, госпожо! ... бьо! Бьо!

Докато Лабасендр извърта с редица дълги, меки, неясно успокоителни, но всъщност съмнителни изречения, Хирш, мърдайки устните си според метода Декостер, успя да даде на поета очертанието на тия няколко думи: „Сиднюс претърпял пълно корабокрушение ... Сблъскване в открито море ... Близо до Зелени нос ... Ужасно!”

Големите мустаци на д’Аржантон трепнаха, но това беше всичко. По това бледо, нагласено и прилично лице не мръдна нито една гънка, та мъчно би било да се оппределят неговите впечатления, да се узнае, дали тържеството господстваше у него, или късните угризения на съвестта пред тая тъжна развръзка. Може би тия две чувства се бореха върху това равнодушно лице, което не позволяваше да се забележи никое от тях. Поетът чувства само нуждата да отиде да проветри навън вълнението, което му причинява тая голяма новина.

- Много работих, - казва той най-сериозно на приятелите си, - ... Искам да подишам чист въздух ... Хайде да се поразходим.

- Имаш право, - казва Шарлот, - ... Излез малко, ще ти подейства добре.

Шарлот, която обикновено задържа своя „артист” непрекъснато в къщи, защото мисли, че всички жени от квартала Сен-Жермен са осведомени за завръщането му и са готови да се нахвърлят една след друга , за да „изпият всичката кръв от сърцето му”, тая вечер, по изключение, с радост гледа, как той излиза и я оставя сама с мислите й. Значи, тя ще може да плаче спокойно, без някой да се мъчи да я утеши, ще може да се отдаде всецяло на тия ужаси, на тия предчувствия, които не смее да признае, от страх да не бъде грубо успокоявана. Ето защо слугинята дори я стеснява, защото, вместо да бъбри дълго с нея като всеки път, когато господарят излезе, тя я изпраща в таванската си стая.

- Госпожата иска да остане сама? ... Госпожата не се бои? ... Вятърът тъй тъжно свири над балкона!

- Не, остави ме ... не се боя.

Най-после, ето я сама, тя може да си мълчи, да размисля, както си ще; гласът на тиранина няма да я пита: „За какво мислиш? ...” Тя мисли за своя Жак! Бога ми! И за кого би мислила? Откакто прочете във вестника тоя зловещ ред: „Няма известия за Сиднюс”, образът на детето й я преследва, влудява я, не я напуска вече. Денем както и да е, заробващото себелюбие на поета й отнема дори възможността да тъгува; но нощем тя не спи. Слуша вятъра, който свири и й вдъхва особен ужас. В тоя кът на крайбрежието, където живеят, той пристига от различни места, сърдит или плачлив, разтърсва старите дървени части, докосва звънтящите стъкла, блъска някой откачен капак. Но, шепти ли или крещи, той й говори. Той й казва онова, което казва на моряшките майки и жени, думи, които я карат да бледнее.

Защото тоя буреносен вятър иде от далеч, иде бързо и е видял не малко приключения! Върху тия големи криле на луда птица, които блъскат всичко по пътя си, всяка мълва, всеки вик се грабват и се пренасят с еднаква бързина. Ту шеговит, ту гневен, в един и същи миг той разкъсва платното на един кораб, угасва една свещ, повдига някоя женска забрадка, подготвя бури, разгаря пожар; това е всичко, което той разказва и което придава на гласа му толкова различни весели или жални напеви.

В тая нощ той произвежда зловещо впечатление. Минава тичешком над балкона, разклаща прозорците, свири под вратите. Иска да влезе. Има да каже нещо бързо на тая майка; и всичките шумове, които носи, които хвърля в стъклата на прозорците, разтърсвайки мокрите си крила, прозвучават като зов или като предупреждение. Звукът на часовниците, някое далечно свирене на железница, всичко добива същия тон, плачевен, повтарян, натрапчив. Тя подозира какво иска да й каже вятърът. Той ще е видял в откритото море, - защото е навсякъде едновременно, - как един голям параход се блъска всред вълните, удря бедрата си, загубва мачтите си, завлича в бездната протегнати ръце, слисани и бледи лица, прилепнали коси над обезумели очи, и викове, прощавания, проклятия, изречени пред прага на смъртта. Нейното въображаемо видение е тъй силно, че тя чува всред шума, който долита до нея от далечното корабокрушение, едва промълвян, неясен стон:

- Мамо!

Разбира се, това е измама, заблуда на неспокойната й мисъл.

Тоя път стонът е малко по-силен ... Но не, това е невъзможно! Ушите й пищят, разбира се ... О, Боже мой, дали не ще полудее? ... За да се избави от тая изненада на сетивата си, Шарлот става, ходи из гостната ... Тоя път вече някой я вика. Гласът иде от стълбата. Тя тича да отвори вратата.

Светилният газ е угаснал и лампата, която тя държи в ръката си, рисува в тъмнината върху стъпалата арабеските на оградата ... Нищо, никой ... Но тя е уверена, че е чула добре. Трябва да види пак. Тя се навежда, като вдига много високо лампата. Тогава нещо меко и задушено, прилично едновременно на смях и на плач, проечава по стълбата, където една голяма сянка се изкачва, влачи се, като се опира на стената.

- Кой е там? – вика тя, цяла трепереща, оживена от безумна надежда, която не й позволява да се бои.

- Аз съм, мамо ... О, виждам те добре! ... – отговаря един пресипнал и много слаб глас.

Тя слиза бързо няколко стъпала. Това е той, това е нейният Жак, тоя висок ранен работник, който се опира на две патерици, тъй отслабнал, тъй развълнуван от мисълта, че вижда отново майка си, че трябва да се спре всред стълбата с отчаян зов. Ето какво е направила тя от детето си!

Нито една дума, нито един вик, нито дори една милувка! Те стоят там и двамата, един срещу друг, и плачат, и се гледат.

Има смешни случайности, които преследват някои същества, правят безполезни или лъжливи всичките им перчения. Случваше се така, че д’Аржантон, несретникът на несретниците, да среща несрета винаги, когато трябваше да блесне. Като се завръщаше тая вечер у дома си, той бе решил, след като се бе съветвал дълго с приятелите си, да съобщи съдбоносната вест на Шарлот, за да свърши с това положение веднага и да поддържа тоя първи пристъп с помощта на подходящи за случая тържествени изречения. Само начина, по който завъртя ключа в бравата, показваше важността на онова, което щеше да каже. Но каква бе изненадата му, когато намери в тоя късен час гостната още осветена, Шарлот права и близо до камината, остатъците от едно набързо погълнато ядене, каквото се яде по време на вълнение при заминаване или пристигане.

Тя пристъпи към него необикновено развълнувана:

- Шшът! Без шум! ... той е тук ... той спи. О, колко съм щастлива!

- Кой? Какво?

- Ами Жак. Претърпял корабокрушение. Ранен е. Параходът му потънал. Спасили са го по чудо. Идва от Рио де Жанейро., дето прекарал два месеца в болница.

Д’Аржантон се усмихна неясно, което можеше в краен случай да се вземе за доказателство за задоволство. Трябва да му се отдаде тая справедливост, че се отнесе към работата много бащински и пръв заяви, че ще задържи Жак в къщи, докато се възстанови напълно здравето му. По съвест той не можеше да направи нещо друго за своя главен, единствен акционер. Десет хиляди франка акции заслужаваха известно уважение.

След като първоначалното вълнение премина, след като първите дни изтекоха, обикновеният живот на поета и на Шарлот подзе своя ход, утежнен само от присъствието на тоя куц клетник, чиито два крака, обгорели от избухването на котела, мъчно заздравяваха. Облечен в своята синя вълнена моряшка рубашка, с почерняло още от бившия му занаят лице, загрубяло, погрозняло и обгоряло от слънцето и вятъра, с малки руси мустачки, които изпъкваха с цвета на изгорял клас, с очи червени и без мигли, с възпален цвят на кожата, хлътнали бузи, бездеен, обезсърчен, обгърнат от оная вцепененост, която следва големите несполуки, кръщелникът на лорд Пембок, Жак (с „К”) на Ида дьо Баранси се влачеше от стол на стол, което извънредно дразнеше д’Аржантон и причиняваше най-голям срам на майка му.

Когато тя виждаше, че някой непознат влиза в къщи, когато долавяше учуден и любопитен поглед върху безработния работник, чието държание и говор противоречаха странно на спокойния разкош на обстановката, тя бързаше да каже: „Това е синът ми ... Да ви представя моя син ... Той е боледувал много”, както майките на недъгави деца бързат да потвърдят своето майчинство от страх да не съзрат очебиеща усмивка или състрадание. Но ако тя страдаше, като виждаше своя Жак в това състояние, ако се червеше от неговите просташки, почти груби обноски, от държанието му на масата, в което се чувстваха кръчмарски привички и просташка лакомия, Ида страдаше повече от презрителния глас, с който посетителите на къщата говореха за детето й.

Жак намери отново тук всичките си познати от гимназията, всичките несретници на „Parva domus”, остарели с няколко години, с по-малко коси и зъби, но неподвижни в своите обществени положения и тъпчещи на място, като истински храбри несретници. Всеки ден те с събираха в редакцията на Прегледа, за да разискват върху новия брой и два пъти седмично имаше голяма вечеря на четвъртия етаж. Д’Аржантон, който не можеше вече да минава без много хора около себе си, прикриваше тая своя слабост в собствените си очи с удивително велеречивост, чиято тайна беше всецяло негова:

- Трябва да образуваме един кръжец. Да се сгъстим, да чувстваме лактите си.

И те се сгъстяваха, Бога ми! Сгъстяваха се около него, та го притискаха до задушаване. В целия кръжец той чувстваше най-силно изострените, костеливи и проникващи лакти на Еварист Моронвал, секретаря в редакцията на Преглед на бъдещите раси. Моронвал бе дал пръв мисълта за Прегледа и бе измислил възродителното му и човеколюбива название. Той правеше коректурите, следеше поставянето на страниците, четеше статиите, романите и най-после повдигаше с пламенни слова колебливото мъжество на директора пред злата воля на абонатите и непрекъснатите разходи на предприятието.

За тия услуги мулатът получаваше доста оскъдно определена заплата, но я увеличаваше с всевъзможни допълнителни трудове, плащани отделно, и с постоянни заеми. От много отдавна гимназията на улица Монтен бе изпаднала в несъстоятелност, но нейният директор не се бе отказал напълно от възпитанието на малките „тропически момчета” и идваше винаги в редакцията на Прегледа, придружен от двете последни произведения , които му бяха останали от тая странна просветна дейност. Единият беше дребен японски княз, млад момък на неопределима възраст от петнадесет до петдесет години, който, след като бе хвърлил своето дълго кимоно, изглеждаше съвсем дребен, съвсем слабичък, с много малко бастунче и много малка шапчица, сякаш беше човече от жълта глина, паднало от някоя полица върху парижкия плочник.

Другият беше висок момък, на когото се виждаха само тесните очи и чело, защото всичко останало изчезваше в опнатата подутост, под черна и къдрава брада, подобна на палисандров талаш. Той възбуди неясни спомени у Жак, който позна своя стар приятел Саид по няколкото угарки от цигари, които египтянинът не пропусна да му предложи в една от първите им срещи. Възпитанието на тоя нещастен младеж беше свършено отдавна; но родителите му го оставяха при Моронвал, за да усвои обичаите и навиците на висшето общество. Освен него, всички посетители на Прегледа и на двете вечери в седмицата: мулатът, Хирш, Лабасендр, племенникът на Берцелиус и другите се отнасяха, когато говореха на Жак със същия покровителствен, снизходителен и свойски глас. Сякаш той бе някакъв окаян бедняк, допуснат по милост на трапезата на някой богат господар.

Той бе останал „господин Жак” само за едно лице – за кротката и добра госпожа Моронвал – Декостер, винаги вярна на себе си, със своето високо, тържествено и бляскаво чело и своята черна рокля, не тъй тържествена вече, още по-излъскана. Впрочем, както и да го наричаха: „господин Жак”, или „другарю” или „байно”, или „мое момче”, колкото презрително, равнодушно или благосклонно да се отнасяха към него, всичко беше безразлично на тоя изпаднал младеж, който стоеше настрана, с лула в устата, задрямал, тъп, слушащ, без да чува тия литературни препирни, които го бяха приспивали в детските му години. Двата месеца, прекарани в болницата, трите години, преживяни в пиянство и в огнярницата, както и корабокрушението накрая, му бяха причинили замайване, умора, нуждата да не говори вече, да не мърда, да остави да избяга и да заглъхне в спокойната тишина морският гняв, смесен с бученето на машините, които още бръмчаха в дъното на неговия мозък, като шумът на вълната в морската черупка.

- Той е затъпял ..., - казваше понякога д’Аржантон.

Не, не беше затъпял, беше сънлив, мълчалив, безволен, всецяло отдаден на блаженството, че стои на неподвижната земя и при спокоен въздух. Той се оживяваше малко само когато оставаше сам с майка си, в редките следобеди, когато поетът отсъстваше. Тогава се приближаваше до нея, вслушваше се в птичите й брътвежи, в нейните нежни и ласкави думи. Само че предпочиташе да я слуша, отколкото сам да говори. Гласът й беше прелестен шепот за ушите му, като бръмченето на първите пчели лете, когато събират мед.

Един ден, когато седяха двамата, той се пробуди изведнъж от дългото си вцепенение и каза на Шарлот бавно, много бавно:

- Когато съм бил дете, нали съм направил дълго пътешествие?

Тя го погледна малко смутена. За пръв път в живота си той се осведомяваше за миналото си.

- Защо? ... – попита тя.

- Защото, когато за пръв път, преди три години, стъпих на параход, изпитах странно чувство ... Струваше ми се, че всичко, което виждах, го бях видял вече ... Светлината, която влизаше през малките кръгли прозорчета на парахода, малките, обковани с мед стъпала, които слизат в кабините, всичко това ме вълнува като някакъв спомен ... Струваше ми се, че, съвсем малък, съм играл, плъзгал съм се по тая стълба ... Такива неща се преживяват в сънищата.

Тя погледна няколко пъти наоколо си, за да се увери, че бяха сами.

- Не е било сън, мили Жак. Ти беше на три годинки, когато се завърнахме от Алжир. Баща ти умря внезапно и отидохме в Тур.

- Значи, баща ми е умрял в Алжир?

- Да ... – отговори тя съвсем тихо, като наведе глава.

- Ами как се казваше баща ми?

Тя се поколеба, много развълнувана; не беше подготвена за това внезапно любопитство ... Но колкото стеснителен а бе тоя разговор, тя не можеше да не каже на един възрастен, двадесетгодишен момък, който може всичко да схване и всичко да разбере, кой е бил баща му.

- Той носеше едно от най-знатните имена на Франция, мое дете, име, което ти и аз бихме носили днес, ако една внезапна, ужасна злополука не бе му попречила да поправи грешката си ... Ах, ние бяхме много млади, когато се срещнахме! ... Спомням си, че това стана на един лов за глигани из урвите на Шифа. Трябва да ти кажа, че по онова време аз обичах страстно лова. Спомням си дори, че яздех едно малко арабско конче, на име Солиман, едно истинско малко дяволче ...

И лудетината тя се понесе стремглаво върху своя арабски кон, на име Солиман, пряко през тая страна на химерите, която тя населяваше чрез ослепителното си въображение с всевъзможни лордове Пембоковци и сингапурски раджи.

Жак не се опита да я прекъсна; знаеше много добре, че това беше безполезно. Но когато тя се спря, за да поеме дъха си, задушена от вятъра и от бързината на язденето, той се възползва от тая къса почивка, за да се върне на първия си въпрос и да спре, с няколко най-положителни думи, тоя бърз в отклоненията си ум:

- Как се казва баща ми? – повтори той.

О, колко учудено го погледнаха нейните светли очи! Тя бе забравила съвсем за какво говореха. Не поела още напълно дъха си от дългия разказ, тя отговори много бързо:

- Той се казваше маркиз Епан, ескадронен командир от Трети хусарски полк.

Навярно Жак не споделяше самоизмамите на майка си относно благородството, неговите права и предимства, защото прие с най-голямо спокойствие тайната на своя знаменит произход. Че баща му бил маркиз, това не бе попречило на сина да бъде огняр, също тъй разбит, също тъй унищожен, също тъй негоден за работа, както и котелът на Сиднюс, който в тоя час беше на дъното на Атлантическия океан с шестстотин разтега морска вода над него. Че баща му носел гръмко име, не б попречило на сина му да се нарича Жак и да бъде един от ония тъжни отломъци, които животът влачи и отвлича в своето вечно променливо течение. Впрочем, тоя баща, за когото му говореха, беше умрял, и пробуждането на някакво непознато чувство, което бе развълнувало Жак за миг, като не намери за какво да се залови, след като любопитството му бе задоволено, потъна като всичко друго във вцепенението на всичките му способности.

- Виж какво, Шарлот! ... Трябва да вземем някакво решение за тоя момък. Той не може да остане тук вечно, без да прави нищо. Краката му вече са здрави. Яде като вол, няма що да се каже. Кашля още малко; но Хирш казва, че ще си кашля винаги ... Ще трябва, обаче, да се реши на нещо. Ако службата по параходите е много мъчна, нека постъпи в железниците! Лабасендр казва, че там плащали много добре!

На тия забележки на поета Шарлот възразяваше, че Жак бил още много слаб, много немощен:

- Да го видиш само как се задъхва, когато се изкачва на четвъртия етаж, колко е слаб! Чувам го как неспокойно спи нощем. Но, знаеш ли, докато се засили, можеш да му намериш някаква лека работа в редакцията.

- Съгласен, - отговори поетът. – Ще говоря за това с Моронвал.

Моронвал също пожела да опита, но опитът излезе несполучлив. В продължение на няколко дни Жак изпълняваше службата на прислужник в редакцията. Носеше коректурите в печатницата, сгъваше броевете, лепеше обвивките; караха го да върши всичко, освен да мете двете стаи, което, поради малко чувство за срам, оставяха на вратаря като негово предимство. Жак изпълняваше всичките тия длъжности с обикновеното си равнодушие, понасяше презрителните натяквания на Моронвал, който имаше да задоволява голям куп злоби, и студения гняв на д’Аржантон, чието настроение ставаше все по-кисело вследствие постоянната съпротива на абонатите. Наистина, тия абонати бяха много упорити. Във великолепния дебел тефтер, подвързан със зелено платно, украсен с медни ъгли, в който трябваше да се записват имената им, се виждаше само едно, загубено на първата страница, като орехова черупка върху грамадно пусто море: „господин граф ..., в замъка ...., в Метрей, близо до Тур”. Тоя абонат дължаха на Шарлот.

Но липсата на приходи не спираше разноските, а редакторите се явяваха всяко пето число на месеца, за да получат възнаграждението за ръкописите си, увеличено с някои аванси. Моронвал особено беше ненаситен. След като дохождаше сам, той изпращаше жена си, Саид, японския княз. Д’Аржантон се гневеше, но не можеше да откаже. Суетността му беше тъй лакома, а джобовете на мулата бяха натъпкани с бонбони и сладкиши. Но, когато редакцията се разори, от страх да не би другите да последват примера на Моронвал, директорът не пропускаше да се оплаква: „Моят акционерен комитет ми забранява това безусловно.” Акционерният комитет седеше в един ъгъл на стаята и се състоеше само от един член, който лепеше обвивки с четка и голямо гърне с лепило. Прегледът имаше само един абонат – „Добрият приятел”, както имаше и само един акционер – Жак, с парите на „Добрия приятел”.

Нито Жак, нито друг някой подозираше това, но д’Аржантон го знаеше и чувстваше стеснение и срам пред себе си, срам главно от детето на тая жена, което той започваше да мрази както някога.

След една седмица прислужникът в редакцията бе обявен за неспособен.

- Той не ни служи за нищо; не само, че не помага, а и безпокои всички.

- Но, друже мой, уверявам те, че той прави всичко, което може.

Тя чувстваше, че го защитава по-смело след ужаса, който бе преживяла.

- Най-после, какво искаш? Казвам ти, че ме стеснява. Как да ти обясня това? Той не е за нашата среда. Не знае нито да говори, нито да седи. Не виждаш ли как се държи при хранене: краката му разкрачени, все на един километър от масата, като че заспива над чинията си ... И после, такова голямо момче постоянно около тебе, то те състарява, мила моя ... Освен това, той има жалки привички. Пие, казвам ти , че пие. Носи тук кръчмарски миризми. Работник, туй-то!

Тя наведе глава и заплака. Беше забелязала, че Жак пиеше, но чия беше вината? Не го ли бяха хвърлили те самите в пропастта?

- Слушай, Шарлот, намислил съм нещо. Понеже е още слаб, за да се залови за работа, да го изпратим за подобрение в Етиол. Ще прекара някое време на село, на чист въздух, и ще ни помогне може би да пренаемем „Parva domus”, който легна на гърба ни с договор за десет години. Ще му пращаме малко пари, всичко, което му е нужно ... Това ще му се отрази добре.

Тя се хвърли на врата му с възторжена признателност.

- О, ето на! ... Все пак ти си най-добрият от всички.

И веднага нагласиха тя да отиде на другия ден да настани сина си в Елховника.

Те пристигнаха в една от ония хубави, приятни и златисти утрини, които приличат на стихнало лято, облекчено от палещата, тежка топлина. Нито един лъх на въздуха, а само изобилни птичи песни, шум от паднали листа и ухание на зрелост, на сухо сено, на изгорели изтравничета, на готови за бране плодове. Едва проределите горски пътеки, осеяни с жълти цветя, чувствайки слънцето, не тъй мощно, предлагаха също по-малко сянка и, мълчаливи, кадифени, водеха към поляните. Жак познаваше всичките тия пътеки. Щом кракът му стъпи на тях, той си спомни няколкото щастливи и незабравими години от своето детство, през които, въпреки тъгите на своето лъжливо положение, чувстваше, как съществото му процъфтяваше всред добрата, всред свободната природа. Тя също като че го позна, призова, прие. В своята разнежена от всичките му спомени и от всичката му слабост душа, Жак чуваше един ободрителен и кротък глас: „Ела при мене, клето дете, ела до сърцето ми, което тупти бавно и спокойно. Аз ще те прегърна, ще те излекувам. Аз имам балсам за всички рани и, който го потърси, е вече излекуван ...”

Шарлот напусна сина си рано сутринта; и малката къща, с всичките си прозорци, отворени към топлия въздух, към бръмченията на изоставената градина, която смесваше цветята и плодовете си в обновлението на закъснялото лято, малката къща, която Жак обхождаше стая по стая, като се навеждаше малко, за да търси във всичките кътища трохи от изчезналото си детство, заслужи за пръв път и без никаква подигравка надписа над входната си врата:

„Малка къща, голямо спокойствие”.