Алтай – Хималаите Николай Рьорих

Късно вечерта отново беседваме и отново на същите теми. Направо е чудесно с очите си да се убедиш накъде е насочено народното съзнание. Вече е късно, но идват моряци, които молят да им дадем статия за техния вестник. И ето първият „поздрав от Изтока" се пише за моряшкия вестник. По всякакъв начин искат да ни помогнат тези обветрени трудови хора. Забележителни сърца! Новите приятели молят: „Позволете ни да ви пишем..."

4 юни

Семипалатинск. Три часът сутринта; прекачване на парахода „8 февруари" до Омск. Решихме да пътуваме с параход, защото по алтайската железопътна линия влаковете се движат бавно - 20 часа до Новосибирск.

Течението зад парахода повлече лодка и я обърна. Дружно се хвърлихме да помогнем на нещастниците. Из парахода бродят любопитни дечица. У тях няма потиснатост, няма наглост - има същата любознателност. А Иртиш вече се е разгърнал в широка могъща река, по нея се носят салове; може би ги управляват старообрядци-староверци ..... Само да им кажеш, че си ял с киргизци, те за нищо на света няма да те пуснат на масата. И все искат да се кръстиш" - пояснява момчето. Степна пословица: „Ако приятелят ти е кривоглед, старай се да извиеш очите си, за да сте еднакви."

Вече не се виждат номадските аули. Малко конници, появяват се сибиряци, сякаш издялани от камък. Около Белуха още има сняг. Наскоро е навалял отново. Месото се продава по 8 копейки за фунт, а добър кон струва 80 рубли. И навсякъде се чува силното, упорито сибирско „однако". Сибиряците не се боят много от киргизите: то си е просто така, разбойничество - степно крадене, степно юначество. И команчите, и зуните в Аризона също ще ти отвлекат коня. Че своите коне ли са спъвали скитите на вазата от Кул-Оба?

Толкова много е създадено. И земята - земята на Буда - се пренася на великата могила. Отново ще бъдат забравени много срокове и не може да се запишат. А новият приятел твърди на прощаване: „Аз няма да ви загубя."

5 юни

И тук, на Иртиш, достигат разкази за жестокостта на китайците. Пътуващи граничари си спомнят за видени от тях китайски мъчения. Осъденият бива спуснат в кух стълб с набити отвътре остри шипове. Хвърлят тялото върху шиповете с цялата му тежест. Или през носа и носоглътката и през устата прокарват конски косъм и започват да пилят с него. Или вкарват конски косъм в областта на очите. Всичко това граничарите виждат и го разнасят по-нататък. И за киргизкото разбойничество се говори навсякъде. Когато неотдавна заловили един богат бай-разбойник и го осъдили на заточение в Камчатка, 200 негови земляци дошли, предлагайки цялото си имущество като откуп за своя старшина-грабител. Само с твърди мерки могат да бъдат прекратени тези разбойничества, особено ако китайците престанат да поощряват контрабандата, за което получават големи рушвети.

Откъде е това ценно, ясно мислене? Защото всичко това е вътрешното съдържание на духа на комунизма неговият стремеж към красотата.

А ето че идва брадат селянин от Нижни Новгород и страда за това, че хората не разбират ползата от практическото обединение: „И все се стараят да се делят на село, а колко по-добре е да се стопанисва вкупом."

6 юни

Още по-широк е Иртиш. Каква устременост! Пожълтя Иртиш и тръгнаха бели гребени. Сега вярваме, че Ермак е могъл да потъне тук. Дойдоха от екипажа на кораба: искат да дадем статия за вестника им. Не бях успял още да напиша „Великата ръка на Азия", а вече идват още представители на матросите и пасажерите с молба да им прочета лекция. Ето това се нарича стремеж. Ето това е търсене* къде има някъде нещо ново, полезно, за да се просветят. На картината „Сънят на Изтока" великанът още не се е събудил и очите му още са затворени. Но минаха няколко години и очите се отвориха, великанът вече се оглежда и иска да знае всичко. Великанът вече знае какво владее. В Америка и Димов, и Каралник, и другите писаха за тази картина, спореха, а тя вече е в живота.

На пристанищата тълпата е все по-гъста и гъста. Павлодар сякаш се е изсипал при парахода. Момченце пита друго, съвсем мъничко: „А ти пионер ли си?" Интересно е да се отбележи лекотата, с която се придвижват хората, толкова характерна за днешното време. Чуйте разговор: този е от Камчатка, сега е в Семипалатинск; този от Кронщад, сега е в Павлодар; този е бил в Сеул и Бухара. Този е от границата с Полша; този от Нижни Новгород, сега е на Алтай. Наистина крилете растат. „Всичко е възможно и всичко е достъпно." И си отива главният бич на живота - страхът и предразсъдъците. Утре е последният ден по пътя Иртиш-Омск. Влак и отново красота, над която е знакът на розата.

7 юни

Т. не знае, че сме минали толкова близо до родните му места. Ето че един работник разсъждава за религията. Слушайте колко нашироко, реално и практично разсъждава за използването на новите методи.

Ето той премина на въпроса за пиянството и отново се чува здраво разсъждение. Говори за дисциплината в армията; не е чудно, че такава армия представлява страшно със своята съзнателност цяло. Той преценява икономическите условия. Без вреден шовинизъм взема под внимание въпросите за селското стопанство. Служи си с цифри и съпоставки. Говори за подобрената работа на народа със специалистите. Няма нито лъжлив патос, нито хвалби; спокоен жест на ръката, а сивите очи гледат без боязън.

Ето отново народен учител. Този, който работи, дванайсет часа в денонощието за 36 рубли на месец. Той е и учител в три училища, и режисьор, и народен лектор, партиен работник.

Послушайте с колко любов говори той за най-добрите методи на преподаване; колко е грижовен с индивидуалността на децата и как следи за постиженията на науката. Сега пътува, за да изкара допълнителен курс на биостанцията.

А ето един латиш - командир на полк. Жена му шепне: „Какво да правя с него? Всичко, което има, го раздава.

Намери някакви бедни старици, връчи им пенсия. А само да посмееш да се обадиш, отговаря: „Че нали си сита. Подобре ще е аз да не ям." А заплатата му е само 125 рубли." Този страшен латиш е убеден партиец. И е приятно да се говори с него за еволюцията на материята. Това не е тъп дарвинист, а реален търсач и поклонник на същинското реално познание. Радостно е да се плува по Иртиш и да се слуша за доброто строителство. Радостно е да не се чуват никакви ругатни и да не се виждат пошли жестове. Радостно е да се види задълбочено знание. Както е казано: „Претворяване на възможността в необходимост." Спомняме си всичко случило се с нас: продължилата три денонощия буря в Гулмарг, кълбовидната мълния около моята глава в Дарджилинг, необяснимия син огън в Ниму, шестте часа с пистолет в ръка в Тангмарг, бамбуковия мост в Ташидинг, ледника Сасера, мъртвото озъбване на даотая Ма, пълзенето по пещерите в Кучари, неочаквания студ в Куракурум, бурана след Токсун, бурята на езерото Вулар и много други неща. И всяка от тези бури, и всеки студ, и всяка мълния си припомняме като неповторим сън. П. пита в Урумчи: „Влезе ли във вас „заразата" на Азия?" Да, Пьотр Александрович, влезе не зараза, а очарование, то винаги е било в нас. Било е много по-рано, още преди рисуването на „Половецкият стан" или „Задморски гости". И как ще живеем без теб, Азия? Но наистина ние не сме те напуснали. Че и кога да те напуснем? И къде е границата ти, Азия? Какви задачи могат да бъдат решени без Азия? Какъв строеж може да се осъществи без камъните, без заветите на Азия? „Дългото ухо" на Азия слуша музиката на сферите. „Великата ръка" на Азия възнася чашата. За дългото ухо на Азия са съчинени много разкази. За великата ръка на Азия повестта се пише сега. От Азия са дошли всички велики Учители. Е. И. чете писмо от Махатмите. Най-добре разбира писмото командирът-латвиец. Колко разбрано и ценно е цялото му мислене. После аз изнасям доклад на екипажа и пасажерите. Следват въпроси. Също като на „Лобков" - напрегнато внимание по лицата. По крайбрежните склонове още има сняг. Тази сутрин минахме през селището Ермак и мястото, където е потънал завоевателят на Сибир. Един работник поясни: „Той е щял да изплува, навярно е щял да изплува, но доспехите са го потеглили надолу." Така работникът спомена героя на тези студени простори.

8 юни

Във вестниците пишат за това, че сме „намерили" ръкопис за Иса. Откъде идва тази формула? Как бихме могли да намерим това, което отдавна е известно? Но ние намерихме повече. Можахме да установим, че формулата за Иса-Учителя е възприета и живее из целия Изток. И по границите на Бутан, и в Тибет, и по хълмовете на Сиким, и по върховете на Ладак, и в монголските хошуни, И в калмикските улуси живее текстът на ръкописа. Живее не като сензация за празничните вестници, а като утвърдено, спокойно съзнание. Това, което за Запада е сензация, за Изтока е отдавнашно знание. Минавайки през Азия, можеш да се убедиш как мислят народите.

9 юни

Студеното слънце си пробива път през дантелените листа на филодендрона в стаята на хотел „Европа". Не към парник, не към ботаническа градина, а в Сиким ще пренасят вече тези листа спомените ни. Там, когато се изкачвахме от река Тишта към Чаконг, същите такива листа се виеха по зелените мъхести стволове, преплитаха се с блестящите цветове на орхидеите. И малкият храм в Чаконг, и самотният страж на храма, висок и представителен, в проста риза от грубо платно. И вечерните разкази на ламата от Мингюр. И така, такъв дантелен лист ще ни съпровожда вече в далечните страни и около подобен лист ще разцъфтяват във спомените ни образи близки и мили.

Отиваме в местния музей. Отделите са художествен и етнографски. От големите градове са изпратени редица картини, умело подбрани, характеризиращи течението на руската школа в живописта. Има не само Левицки, но и Мусатов, и Левитан. За учудване намираме и две мои неща. И двете от групата на недовършените запаси, опрени до стената на ателието, Едната е „Ладии" от 1903 г. от сюитата „Строи се град", а другата „Дърво преблаго", ескиз. Трябва да се напише, че и двете са недовършени.

Приближава се местен учител, учудено ни пита: „Вие Рьорих ли сте?" - „Да" - „Но нали бяхте убит в Сибир през 1918 година?" Отново същата приказка, която достигна до нас в Лондон и Америка. Как да не съм убит, когато е имало и панихида, и некролози. Но опетият на панахидите светло работеше, плаваше по океаните и леко се изкачваше по върховете. Вярно е, „панихидата" помага. И некролозите бяха много сърдечни. Какви славни учители има по този край. Вече четвърта радостна среща.

10 юни

Козлов пише за Хангай. Интересни са двете статуи черна и бяла -добра и зла. Но защо те са в скитски премени? Тари ли са това? Или приспособени каменни статуи? Значимо, както и всичко от старата област Орхон.

Днес е сабантуй - татарският празник на посева. Надбягвания на коне и камили. Татари с гръмки звънци яздят в извънградската горичка. Празнува се новият посев.

В полунощ идва влакът. Пътуваме под знака на розата; под знака на празника на посева. Привет на приятелите!

Х АЛТАЙ

(1926)

Шамбатион-река устремно скача по праговете и камъните. Който не се побои, ще я премине. А на тази страна живеят хората М. М. е най-свещената буква от азбуката, тя крие името на бъдещето. Кабала помни Шамбатион. Търкаля камъни - истински катун. И още не е построен град на новото място.

Катун на тюркски е „жена".

„Додекаедронът на женското начало се обозначава с географски понятия, свързани със сроковете на еволюцията."

„На Катун и на Бия ще застанат брат срещу брата. Ще има изтребление голямо, а после ще започне нов живот."

И идваха още и други, и приказваха все за същата двайсет и осма година. Слънчевите петна се сгъстяват така през седемдесет и седем години. И дойде най-вдъхновеният човек, и говори за същото. Ето ти чудо: един според астрономията, друг според астрологията, трети според писанията, четвърти според числата, и разговорите са все за едно и също.

Ето ти чудо. Към 1911 прибавяш 25 - получава се същата 1936 год.

Камък - дивен камък. Тигеретски камък. И просто камък. И целият край е чист камък.

Елен-Чадир, Тоурак, Куеган, Карагай, Ак-Кем, Ясатар, Еконур, Чеган, Арасан, Урул, Кураган, Алахой, Жархаш, Онгудай, Еломан, Тургунда, Аргут, Карагем, Арчат, Жалдур, Чингистай, Ак-Улгун, Хамсар.

Това са все имена. Тези названия на рекички, местности и градини се чуват като напевни гами, като съзвучен звън. Толкова много народи са донесли своите най-хубави съзвучия и мечти. Стъпките на племената си отиват и идват.

Около Черния Ануй на Карагол има пещери. Дълбочината и дължината им са неизвестни. Там има кости и надписи.

А когато преминахме Едигол, пред нас се разстла безкраят на Алтай. Разцъфтя с всички тонове на зелените и сини нюанси. Белна с далечните снегове. Издигаха се треви и цветя с ръста на конник. И даже коне няма да намериш тук. Такава цветна украса никъде не бяхме виждали.

С нас се изравни алтаец. Погледна ни уплашено. Що за нови чужденци са дошли в неговата страна? Махна с камшика и потъна в звънките треви. Сини, златни, пурпурни. Поразителна е приликата на северноамериканскитедндианцй "с монголците.

За добрия Ойрот всички знаят. А любимото алтайско име е Николай.

След Ялуй започнаха алтайските аули. Тъмнеят конусовидните юрти, покрити с кори от лиственици. Виждат се местата за обреди.

Тук не казват „шаман", а „кам". Към Ануй и Улала още има ками, заклинатели на снега и змиите! Но на юг шаманизмът е заменен с учението за Белия Бурхан и приятеля му Ойрот- Жертвоприношенията са отменени и заменени с горене на ароматна калуна и със стройни напеви. Чакат скорошното настъпване на новата ера. Жена - млада алтайка - е усетила новите стъпки на света и пази първия строг устав.

Размитият от пороите път измори конете. Спряхме в Кирлик. Ще се наложи да прекараме тук нощта. Но не е жалко да се прекара нощта на мястото, където се е родило учението за Белия Бурхан и благия му приятел Ойрот. Името Ойрот е приела цялата област. Именно тук очакват идването на Белия Бурхан. В скалите над Кирлик чернеят входове на пещери. Пещерите отиват надълбоко, края им не намерихме. Тук също има пещери и тайни ходове - от Тибет през Куен-Лун, през Алтън-Таг, през Турфан; „дългото ухо" знае за тайните ходове. Колко хора са се спасявали в тези ходове и пещери! И действителността е станала приказка. Също така черният аконит от Хималаите се е превърнал в Жар-цвете.

„А когато израснала бялата бреза в нашия край, тогава и дошъл белият цар и завоювал края наш." И не пожелала земята Чуд да остане под властта на белия цар. Отишла под земята. И се погребала с камъни." На Уймон показват чудски могили, покрити с камъни. „А ето оттук си отишла земята Чуд, подземната." Запечатало се е преселението на народите.

Беловодие! Дядото на Атаманов и бащата на Огньов са ходили да търсят Беловодието. „През Кокуши планина, през Богогорше, през Ергор - по особена пътека. А който не знае пътя, пропада в езерата или в гладната степ. Случва се и беловодските хора да излизат на коне по особени пътеки на Ергор. Така се случило, че и беловодска жена излязла, отдавна вече. На ръст висока, с тънък стан, лицето по-тъмно от нашите. Облечена в дълга риза, като сарафан. Сроковете на всичко са особени."

На юг и на север, на изток и на запад мислят за същото. И същият еволюционен процес се въплъщава в най-хубавите образи. Центърът между четирите океана съществува. Съзнанието на новия свят съществува. Времето на сбъдването на събитията е определено, съблазънта на собствеността е преодоляна, неравенството между хората превъзмогнато, ценността на труда - възвестена. Няма ли да се върне подземната Чуд? Не оседлават ли конете си агартите, подземният народ? Не звънят ли камбаните на Беловодието? По Ергор не язди ли конник? На хребетите на Далечния и на Студения - пламтят върховете.

„През 1923 година Соколиха тръгнала да търси Беловодието с бухтарминците. Никой от тях не се върнал, но неотдавна се е получило от Соколиха писмо. Пише, че Беловодието не е намерила, но живее добре. А къде живее, това не пише. Всички знаят за Беловодието."

„Откога е тръгнала вестта за Беловодието?" - „Тръгнала е вестта от калмиците, че и от монголците. Първоначално те съобщили на дедите ни, които са по старата вяра, по благочестието."

Значи в основата на сведенията за Беловодието лежи съобщение от будисткия свят. Същият център за учението на живота, изтълкуван от староверците. Пътят между Аргуна и Иртиш води към все същия Тибет.

Замислена е картината „Съсъд неразплискан". Най-сините, най-звънките планини. Цялата чистота. И носи той своя съсъд.

Пишат за магнитни бури, за необичайни температури и за всякакви природни катаклизми във връзка със сгъстяването на слънчевите петна. Следващата година ефектът от петната ще бъде още по-значителен. Възможни са необичайни северни сияния. Възможен е стрес на нервната система. Колко легенди са свързани със слънчевите петна, със страшните бръчки на светилото.

Рамзана си отиде в Ладак. Не понесе северните низи ни. „Или ще си отида, или ще умра." Разбира се, целият живот на ладакците преминава на височина, не по-малка от дванайсет хиляди фута (около 3,5 км). Мъчно ни е за Рамзана. Спокойно оставяхме на ладакците да пазят всичките ни вещи. А ойротските каруцари не приличат на ладакците.

Един кооператор бодро обяснява: „А ние ще издържим. Само машините да не се счупят. Време им е за смяна." И Вахрамей пресмята броя на повредите по селските машини. Сърцето на старовремеца е приело машината. Здраво съди за германската и американската индустрия. Рано или късно, но ще работят с Америка. Народът помни американската АРА. Народът цени открития характер на американците и отбелязва общите черти. „Идвайте да работите с нас" - зоват американците. Този дружески зов е преминал по цяла Азия.

След индустриалните разговори Вахрамей започва да тананика напевно някакво сказание. Разбирам: „А приеми ме ти, пустиньо най-безмълвна. А как да те приема? Нямам аз, пустинята, палати и дворци..."

Познато. Сказанието за Иосаф. „Знаеш ли, Вахрамей, за кого пееш? Ти пееш за Буда. Защото Бодхисатва - Бодхисатва се е превърнал в Иосаф."

Така се е влял Буда в кержакското съзнание, а оранта е довела до машината, а кооперацията до Беловодието.

Но Вахрамей не е само по кооперацията, не е само по стихарите. Той, по завета на мъдрите, на нищо не се учудва; той познава и рудата, познава и маралите, познава и пчелите, а главното и заветното - познава той билките и цветята. Това вече е неоспоримо. И не само знае той как и къде растат цветята и къде са се притаили коренищата, но ги обича и им се любува. Набрал цял наръч многоцветни билки, чак до сивата си брада, ликът му се просветлява и той ги гали, и ласкаво обяснява колко са полезни. Това вече е Пантелей Лечителят, не тъмното вещерство, а опитното знание. Здравей, Вахрамей Семьонич! За теб в Хималаите Жар-цвете е пораснало.

А ето я и Вахрамеевата сестра, леля Елена. И лекар, и художник на билки, и майсторка на писмото. Също познава билките и цветята. Ще изрисува с охра, яркочервено и миниум всякакви рамки. На вратите и скриновете ще положи всякакви пъстри цветя. Ще постави разноцветни птички и жълт страшен лъв-пазител. И няма да мине без нея нито едно важно писмо в селото. „А на кого пишеш, на сина си? Чакай, ще ти кажа как да го напишеш." И тече дълго, жалостиво и сърдечно стихотворно послание. Такава майсторка!

„А с бухтарминците ние сега се нямаме. Те, виж ти, се престориха на комунари и започнаха да грабят, главно - старинни сарафани. Така че сега ги наричат „сарафанники". Сега, разбира се, се опомниха. Срещаш го - извръща презрително муцуна: все пак е човек и му е срамно. Сега е добре ние повече машини да набавим. Време е да освободим конете."

И отново стремеж към бодра кооперация. И се угояват новите стада по високите хребети. А от Студения хребет найдобре от всичко се вижда самата Белуха, за която шепнат даже пустините.

Всичко носи следи от гражданската война. Тук на Чуйския път е бил унищожен от засада червен полк. Там са давили белите в Катун. На върха лежат червени комисари. А под Котанда е съсечен кержакски служител. Много .са гробовете по пътищата и около тях расте нова, гъста трева.

Както птиците по клоните, така и от език на език препърхват думите. Забравени и от никого не узнати. Забайкалците наричат паяка мизгир. Търговски пътник, мизгир, по-сибирски е просто паяк. Какво ли тюркско наречие се е намесило тук? Вятър по забайкалски е хиус. Това вече е съвсем непонятно. Коренът не е нито монголски, нито якутски.

В тайгата към Кузнецк пътуват порови и мармотови кожи. Това вече е опасно, защото мармотите боледуват от белодробна чума. Казват, че чумната зараза изчезва от кожата под влияние на слънчевите лъчи. Но кой може да провери кога и колко са въздействали лъчите? Откъде е дошла знаменитата „испанка", така приличаща по форма на белодробната чума? Дали не е от кожите? Части от Монголия са огнища на болести, а чумата по животните изобщо е нещо обичайно. Към всичко се привиква. В Лахор, Шринагар и в Барамул имаше силна холера, докато бяхме там; в Хотан имаше едра шарка; в Кашгар - скарлатина.

Всекидневието прави делнични даже и суровите явления.

Ойротските кончета са издръжливи. Добри са също кулджинските олетски коне. Карашарските бегачи и бадахшанците не са издръжливи и са по-малко подходящи за планините.

Монголците и бурятите искат да видят разни страни, искат да отидат и в Германия, и във франция. Обичат Америка и Германия. Необходимостта да се разширява кръгозорът се характеризира от тях със старинната притча за жабата и костенурката. Жабата живяла в кладенеца, а костенурката в океана. Но идва костенурката при жабата и разказва за огромния океан. „Е какво, според теб океанът е два пъти по-голям от моя кладенец?" - „Много по-голям" отговаря костенурката. - „Казваш, че е три пъти по-голям от кладенеца?" - „Много по-голям!" - „И четири пъти поголям?" - „Повече." Тогава жабата прогонила костенурката като самохвалка и лъжкиня.