Ангел Димов Власт на всяка цена Ангел Димов Издателство "Нова Зора" I8вn 954-9741-09 Всички права запазени. Нито една част от тази книга

запечатаха дълбоко в съзнанието на тога­вашните поколения българи. А както е из­вестно, последните впечатления са най-трайни. Повечето от българските гражда­ни, живели десетилетия наред в условия­та на държавния социализъм, бяха прину­дени бързо да забравят осигуряваната от него голяма и трайна политическа стабил­ност и социална сигурност.

Целта на настоящия труд е да се разк­рият причините за възникването и движе­щите сили на политическите събития у нас след 1989 г., довели до "смяната" на същес­твуващата социалистическа система и рес­таврацията на капиталистически общест­вен строй. С факти и конкретни примери да се докаже, че държавната власт би тряб­вало да се дава само на честни и самоотве­ржени родолюбци, които притежават нуж­ните знания, могат успешно да бранят об­ществените интереси и да способстват за подобряване живота на народа.

Тъй като Андрей Луканов беше пър­вият предводител на прокапиталистичес-ките мафиотски сили у нас, в книгата е проследен пътят на издигането му до пос­та министър-председател на Република

България. Очертани са основните насоки и механизми на следваната от него "соци­алдемократическа" неолиберална полити­ка, чрез която беше поставено началото на смяната на системата на държавен социа­лизъм.

През годините бе доказано, че глав­ната цел на "социалдемократическата" по­литика (която Андрей Луканов нарича "ал­тернатива") и тази на "десните" (Съюза на демократичните сили - СДС) бе реставра­цията на капитализма у нас чрез "смяна" (в смисъл на разрушаване) на системата на държавен социализъм. Изтъкнато е, че и едните, и другите, предлагат тази "смяна" да става с неолиберални механизми: рес­титуция на одържавени фабрики, жилища и магазини; приватизация на държавните и общинските предприятия и банки; ли­берализация на протекционните ценови, митнически и валутни режими. "Десните" се борят "смяната на системата" да става бързо, шоково и с прилагането на посоче­ните механизми да се дава предимство на реституцията. "Социалдемократите" са за еволюционно, постепенно реставриране на капитализма.

12

Лидерите на СДС, наричани от Анд­рей Луканов "десни", прилагат неговата "социалдемократическа" политика. Тази политика те следват и след като им бе да­дена държавна власт, принадлежаща до­тогава на БСП. С такива политически ма­шинации сред обикновените хора бе съз­дадена илюзията, че се променя класовия характер на управлението на държавата и обществото. Всъщност държавната власт у нас се предава от представителите на ед­ни мафиотски кланове на други.

Тезата е, че трябва решително да се скъса с прилаганата през последните две десетилетия у нас "социалдемократичес­ка" пробуржоазна и промафиотска неоли-берална евроатлантическа политика. Тази политика води към колонизация и омало-мощаване на българската държава, към ма­сова безработица, драстично обедняване на повечето български граждани и демог­рафски срив.

В книгата са припомнени някои случ­ки, разкриващи взаимоотношенията ми с Андрей Луканов.² Повечето от изложени­те факти са документирани във вестници и стенографски протоколи на Висшия съ-

вет (ВС) на БСП и на Народното събрание (НС). С тези детайли е дадена допълни­телна информация за тогавашната поли­тическа обстановка у нас, за "социалде­мократическите" превъплъщения на Анд­рей Луканов и за качествата му като чо­век, държавник и парламентарист.

Това е нужно и поради обстоятелст­вото, че след ужасното му убийство за не­го се появиха статии в печата, монографии и даже романи.³ Едни го величаят и пред­ставят за "голям държавник" и изключи­телен политик.⁴ Други доказват, че той е "бащата на българското преустройство"⁵ на социализма, а трети стоварват върху не­го цялата вина за извършените след 1989 г. противонародни "реформи" и за бедите, сполетели повечето българи - обедняване, безработица, лишаване от социално оси­гуряване.

Книгата е предназначена за хора от всички професии, в т.ч. и за тези, които възнамеряват да се занимават с политика. В нея се съдържат достоверни сведения, които могат да бъдат полезни на съвремен­ните и на идните поколения читатели.

Пътят към властта

Бившият български министър-председател Андрей Луканов е ро­ден през 1938 г. в гр. Москва. Син е на Карло Луканов, заемал висши партийни (БКП) и държавни посто­ве. Негов дяло е Тодор Луканов, кой­то по време на военно-фашисткия преврат (9 юни 1923 г.) и Септемв­рийското въстание (1923 г.) е бил член на Политическото бюро (ПБ) на партията на българските кому­нисти и ги призовавал да пазят не­утралитет и да не въстават срещу буржоазните превратаджии и управ­ници.

Младият Андрей Луканов из­раснал в Москва, където дядо му емигрирал. Завършил висше образование в Московския държавен институт по меж­дународни отношения, т.е. подготвял се за дипломат. Започнал работа като стажант-аташе в българското Министерство на вън­шните работи. Над 10 години (1976-1987 г.) Андрей Луканов беше заместник-пред-

седател на Министерския съвет (МС), а през периода 1987-1989 г. бе министър на външноикономическите връзки на Народ­на република България (НРБ).

Пътят на Андрей Луканов към минис-тър-председателския пост се открива след пленум на Централния комитет на БКП, състоял се на 10 ноември 1989 г. в София. На този пленум бе приета оставката на първия партиен и държавен ръководител Тодор Живков и бе сложен край на него­вото над три десетилетия властване в стра­ната.

По-късно Тодор Живков пише, че е дал на Политбюро своята оставка¹ (веро­ятно с убеждението, че няма да бъде при­ета) година преди десетоноемврийския пленум на ЦК на БКП. Мотивировката би­ла напредналата му възраст (77 г.) и спо­летялото го тежко и продължително боле­дуване. Изглежда, тази вест е била дълго очаквана от Петър Младенов и Андрей Лу­канов. По това време първият беше член на ПБ на ЦК на БКП и министър на външ­ните работи, а вторият - кандидат-член на ПБ и министър на външноикономически­те връзки. Двамата започват трескава и

съгласувана подготовка за заемане на ова­кантяващите се партийни и държавни длъжности. При това със задкулисни ма­шинации, в т.ч. индивидуална обработка на членове на ПБ и на ЦК на БКП.

Като личности Андрей Луканов и Пе­тър Младенов коренно се различаваха един от друг. В обществото Петър Младе­нов не проявяваше надменност (макар че и той беше завършил Московския държа­вен институт по международни отноше­ния). Но беше публична тайна, че има сла­бост към алкохола. За разлика от него Ан­дрей Луканов се държеше високомерно с обикновените хора и създаваше впечатле­ние, че е обладан от мания за величие. Вживяваше се в ролята на московски им­перски служител у нас. Всеизвестно е, че като деца на видни комунисти Петър Мла­денов и Андрей Луканов още от младеж­ката си възраст бяха поставяни на висши държавни постове. Но изглежда, и това не им помогна да придобият важните поли­тически качества прозорливост, целеуст-ременост, самопожертвувателност. Не мо­жаха да се научат да водят честна и откри­та борба със своите политически опонен-

1 7

Власт на Всяка цена

ти. До края на живота си прилагаха задку­лисни методи и похвати - интриги, инси­нуации, парадиране с оказваната им вън­шна подкрепа, включително и от силни на деня личности като тогавашния съветски лидер Михаил Горбачов.

Впрочем още от 1967 г., когато се със­тоя първата ми среща с Петър Младенов, си формирах мнение, че той не би могъл да стане политик от голям калибър. Тога­ва бях млад (на 26 години), но вече имах известен опит на младежки ръководител в Комсомола и можех да правя верни пре­ценки за възможностите на известните то­гава български и чуждестранни политици. Бях се издигнал до младежки ръководи­тел от окръжен мащаб в Пловдивски ок­ръг, работейки последователно, като сек­ретар на комсомолско дружество (първич­но организационно звено) и на общинска организация (с. Катуница), която през 1962 г. спечели организираното от ЦК на Ком­сомола съревнование и беше обявена за на­ционален първенец по участието на мла­дежта в хидромелиоративното строителс­тво. Междувременно бях завършил с пъл­но отличие едногодишната (1961-1962 г.)

централна комсомолска школа в гр. София (Горнобански път), където се научих с ле­кота да чета и ползвам класически поли-тико-икономически, философски и исто­рически съчинения. Като студент бях на­писал и първата си брошура, озаглавена "Изкуството да се говори пред публика".

Петър Младенов, веднага след завър­шване на висшето си образование, е издиг­нат за завеждащ отдел и секретар на Цен­тралния комитет на Комсомола. Това ста­нало със съдействието на неговия попечи­тел, член на ПБ на ЦК на БКП, Живко Живков (от родния му Видински край). По принцип бях против кооптирането, т.е. назначаването без избори на лица на отго­ворни длъжности в Младежкия съюз. До­ри изразих това гледище в непубликувана статия до в. "Народна младеж" и ЦК на Комсомола. Многобройните примери до­казваха, че с кооптирането се нарушава ос­новния организационен принцип за при­емственост на кадрите. Ограничава се по­лето за конкуренция между тях и се възп­репятства издигането на най-способните и перспективни младежки дейци.

Това становище намери потвържде-

ние и в изявите на Петър Младенов в Пам­порово, където се състоя семинар с ком­сомолския актив от Пловдивски окръг. На банкета той вдигна тост и говори като "книжен" човек, откъснат от реалния жи­вот и житейските проблеми на младежта.²

Преди и по време на десетоноемв-рийския пленум Петър Младенов и Анд­рей Луканов се домогваха до държавната власт чрез разпространяване на лъжливи слухове (например че били преследвани от Т. Живков) и като използваха партийния опит на уважавани политически личнос­ти. Дори и при избирането на Петър Мла­денов за генерален секретар на ЦК на БКП (и бъдещ президент на България) пленар­ното заседание бе ръководено от автори­тетния член на ПБ на ЦК на БКП и минис-тър-председател на Народна република България Георги Атанасов. За тази "услу­га" след два месеца двамата му се отпла­тиха (8.02.1990 г.), като го снеха от минис-тър-председателския пост. Неговото мяс­то зае Андрей Луканов.

Макар че бяха прекарали много годи­ни по висшите етажи на държавната власт, Петър Младенов и Андрей Луканов си ос-

танаха парвенюта в политическия живот (или както казват руснаците политически "вмскочки"). Едва ли е случаен фактът, че първият управлява страната едва осем ме­сеца, а вторият се задържа на министър-председателския пост по-малко от година. Тяхното злополучно властване може да бъ­де урок за всеки, който се готви да стане политик. За да постига успехи и да трупа добри дела пред народния олтар, бъдещи­ят политик би трябвало да се изкачи по всички стъпала на обществената стълба, да премине нивата на вертикалната струк­тура на младежка или партийна организа­ция и постоянно да бъде близо до широ­ките народни маси.

Претекст за свалянето на Петър Мла­денов беше допуснатият от него гаф на 14 декември 1989 г. (записан на видеокаме­ра) пред многохиляден митинг край сгра­дата на Народното събрание. След като подкани митингуващите да се разотидат, той се обърна към тогавашния министър на отбраната Добри Джуров с фразата: "По-добре е танковете да дойдат".

След като стана държавен глава, Пе­тър Младенов неколкократно привиквал в

кабинета си тогавашния български главен прокурор Е. Стоименов и му нареждал да арестува (на 18 януари 1990 г.) "престъп­ника" Тодор Живков. Удрял и блъскал по бюрото, крещейки: "Искам да видя доку­мент за задържане под стража".³ Вероят­но се е страхувал от Тодор Живков, който намеквал, че може да си върне загубената държавна власт, като използва лично пре­дани служители в бившето Управление по безопасност и охрана (УБО) и Министер­ството на вътрешните работи (МВР). Не е изключено Младенов да е постъпвал така под натиска на Андрей Луканов, който имаше навика да стои в сянка и да кара други да прокарват неговата политика. Ня­колко пъти се възползва и от моето чувст­во за партийна солидарност и ми продик­тува какво да говоря пред членовете на Икономическата комисия на Народното събрание. Бившият министър-председател Жан Виденов изрази пред мен мнение, че Петър Младенов не бил лош човек. Но ко­гато станал президент, бил "изцяло дири­жиран" от Андрей Луканов, който го при­нудил и да подаде оставка като президент. По този начин той предоставил президен-

тството на СДС и лично на тогавашния му лидер Желю Желев. В замяна премиерът Андрей Луканов си осигурил парламентар­на подкрепа и уверения, че няма да бъде дискредитиран пред западните правител­ства.

Андрей Луканов имаше остър ум, мо­жеше бързо да формулира гледища по об­съждани въпроси, умееше да поддържа дипломатически отношения с чуждестран­ни партньори, владееше руски, английски, френски и испански език. С нескрита ом­раза произнасяше името на Тодор Живков. При публичните си изяви се представяше за върл антисталинист. Твърдеше, че "кра­хът" на "тоталитарното общество", на "не-осталинизма" е неизбежен,⁴ (тезис, отдав­на опроверган от развитието на китайския социализъм). В това се убедил след мно­гогодишни лични наблюдения "от поли­тическия център" и "контактите с хиляди хора", поддържани "въпреки феодалния протокол на това общество". Според Жан Виденов тезата на Андрей Луканов за "ста-линизма" на Тодор Живков звучи голос-ловно. Още повече че близо две десетиле­тия (1956-1964 г.) Тодор Живков се зани-

23

Власт на Всяка цена

маваше с осъждане на култа към лич­ността на съветския вожд Й.В. Сталин. С множеството подмятания за Живковия и Виденовия "сталинизъм" Андрей Луканов е целял: да покаже на съветските перест-ройчици (М. Горбачов и Б. Елцин), че при­ема идеологията им за "Сталиновия соци­ализъм" (поставян от него на една плос­кост с Хитлеровия нацизъм); и второ, да се създаде идейна база за сближение с "марксиста" Желю Желев; да се дистанци­ра от своя род, пълен с агенти на съветс­ките тайни служби и НКВД.

Макар да имаше солидно образование и натрупан чиновнически опит, когато ста­на български министър-председател, Ан­дрей Луканов не можа правилно да се ори­ентира в сложната вътрешна и междуна­родна обстановка. Още повече че при то­гавашната политическа ситуация беше много трудно да бъдат предвиждани бър­зо настъпващите глобални и национални обществени събития.

След 1985 г. в огромната държава Съ­ветски съюз (обединяваща Русия и още 14 страни) се прилагаше политика на "перес­тройка" (преустройство) на социалисти-

ческите обществени отношения, по посо­ка към реставрация на капитализма. Из­ползваха се предимно площадни, монетар­ни и приватизационни механизми за дес-табилизация на икономиката и държава­та, за разрушаване на политическата над­стройка и за разграбване на народното бо­гатство.

В началото на 1990 г. Политбюро на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) доброволно се отказа от ръ­ководната роля в обществото и държавата и реши да бъде въведена многопартийна (буржоазна) форма на държавно управле­ние.

Извършените към края на 1989 г. "нежни" революции в редица източноев­ропейски страни доведоха до разпад на во­енната междудържавна организация, нари­чана Варшавски договор. Същата участ сполетя и създадената през 1949 г. между­държавна организация - Съвет за иконо­мическа взаимопомощ (СИВ), чиито чле­нове бяха десет държави (Съветският съ­юз, България, Унгария, Полша, Чехосло­вакия, Румъния, Германска демократична република - ГДР, Монголия, Виетнам и Ку-

ба). Вследствие на всичко това се разпад­на световната социалистическа система и се наруши ядрения паритет и равновесие в света. Започна да се прилага политика на шоково разрушаване на изгражданата десетилетия наред система на държавен социализъм. Впрочем изгражданият през периода 1917-1991 г.в Съветския съюз и през периода 1944-1989 г. у нас социали­зъм беше "държавен" главно поради обс­тоятелството, че над 90 на сто от собстве­ността принадлежеше на държавата. При този обществен строй беше трудно да се съчетават интересите на всички слоеве (предприемачи и изпълнители, началници и подчинени) от населението. Понастоя­щем сравнително по-голяма хармония на груповите интереси се постига в Китай, Франция и други западноевропейски стра­ни, където има по-малък (30-40 на сто) дял на държавната собственост, но широко развитие получават и кооперативните, и акционерните форми на собственически отношения. Това съотношение на видове­те собственост образува икономическата база на социалната държава.

С разрушаването и на Съветския съ-

26

юз (лятото на 1991 г.) двуполярният гло­бален свят стана еднополярен. Укрепна съ­юза между представителите на американ­ската и руската мафия и олигархия. Хипер-силната (в икономическо и военно отно­шение) държава САЩ установи абсолют­на глобална власт. Започна да налага на народите "нов световен ред" и да изършва поредното преразпределение (в своя изго­да) на национални и международни паза­ри. Като световен хегемон държавата САЩ решава своите стопански проблеми с военнополитически средства и за смет­ка на други народи. Принуждава правител­ствата на другите страни да следват нео-либерална евроатлантическа политика (либерализация на протекционните мит­нически, валутни и ценови режими, тотал­на приватизация на държавната собстве­ност), чрез която се осигурява на отвъдо-кеанските транснационални корпорации свободен достъп до национални пазари, природни и човешки ресурси. Същевре­менно в САЩ държавната администрация упражнява строг контрол и прилага про-текционна политика.

Неолибералната евроатлантическа по-

2 7

Власт на Всяка цена

литика се разпростира и по българските земи. Неин проводник стават и двете пра­вителства на Андрей Луканов (8.02.1990 г. - 20.12.1990 г.), при чието управление местни и чуждестранни мафиоти и спеку­ланти създадоха икономически групиров­ки, въоръжени отряди, „експертни" звена и т.н. за присвояване на народните имоти и пари.

Много факти показват, че в настъпи­лите след 1989 г. обществени събития Ан­дрей Луканов не е разполагал с визия за бъдещето на българската нация и държа­ва. Сигурно е смятал да властва, като пол­зва чужди разработки и програми и по ука­зания на съветски ръководители. За целта потърсил привърженици из средите на учени-икономисти. Сериозните от тях, в т.ч. покойният акад. Евгени Матеев, зая­виха по Националната телевизия (през но­ември 1989 г.), че настъпилият у нас ико­номически застой не може да бъде прео­долян с тотална приватизация на огром­ната държавна собственост, а със "стаби­лизационни" мерки. Срещу тази научноо­боснована теза се опълчи тогавашният гла­вен асистент по политическа икономия на

социализма в Софийския технически уни­верситет Иван Костов. На 30 ноември 1989 г. в централния печатен орган на ЦК на БКП - в. "Работническо дело", бе публи­кувана, неговата статия „Никаква отсроч­ка", където призовава за незабавна "рефор­ма" (в смисъл на приватизация на хиляди­те наши държавни предприятия и банки).⁵

Когато е избран за министър-предсе-дател, Андрей Луканов поръчал (срещу со­лидна парична сума от правителството) да бъде изготвена програмата Ран и Ът.⁶ Та­зи програма е разработена от голям науч­ноизследователски колектив, включващ 34 американски и 29 български учени и спе­циалисти.⁷ Ръководители на този колектив са американските експерти Ричард Ран и Роналд Ът. Програмата - в обем около 400 страници - е написана за кратки срокове и е озаглавена "За икономически растеж и преход към пазарна икономика в Бълга­рия".

Основните положения и мерки на програмата Ран и Ът са залегнали и в уп­равленската програма на втория правител­ствен кабинет на Андрей Луканов (10.10.1990 г.). При представяне на тази

правителствена програма в НС той приз­нава, че са взети "някои от елементите, препоръчвани от Ран за банките".⁸ В част­та на програмата за реформа на нашия бан­ков сектор е предложено в България да има само частни банки. За целта е препоръча­но реформата на банковата ни система да обхваща: ограничаване ролята на прави­телството в банковия сектор; пълна при­ватизация на държавните банки (с актив­ното участие на чужденци); създаване на пазар за ценни книжа.

В програмата "Ран и Ът" всъщност са набелязани формите и способите за раз­рушаване на съществуващата у нас систе­ма на държавен социализъм: тотална при­ватизация и демонополизация на държав­ните и общинските предприятия и банки; "премахване на ценовия контрол"; либе­рализация на протекционния митнически и валутен режим; вземане на високолих-вени заеми от Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка; въвеж­дане на високи лихви (което при тогаваш­ната дефицитна икономика за няколко ме­сеца съсипа националното производство). Въпросната програма съдържа и множес-

30

тво други фрапиращи недомислия. Напри­мер неоснователно се твърди, че задълбо­чаващата се след 1988 г. в България "ико­номическа криза" може да бъде преодоля­на с неолиберални и монетарни механиз­ми. Тази криза обаче възникна тъкмо по­ради несъобразено с реалностите прила­гане (под влияние на съветската "перест­ройка", Световната банка и Международ­ния валутен фонд) на неолиберални инст­рументи за либерализация на отношения­та на собственост, а също и на протекци-онните ценови и митнически режими. Но главна причина за кризата е и завладява­нето на българските позиции на руските пазари от отвъдокеански корпорации.

Фактите показват, че сривът на бъл­гарската икономика е започнал след 1988 г., когато у нас е поставено началото на не-олибералните експерименти за трансфор­мация на държавната собственост в част­на. През 1987 г. в България Брутният вът­решен продукт (БВП) възлиза на 36,5 млрд. щатски долара (по данни на амери­канското Централно разузнавателно управ­ление нашият БВП е бил 51 млрд. дола­ра), през 1989 г. - 21,8 млрд. щ. д., през

3 1

Власт на Всяка цена

1990 г. - 16,8 млрд. д., а през 1991 г. - 8,1 млрд. щ. д.⁹

В програмата се дават "препоръки" за преодоляване на икономическата криза за сметка на трудовите хора. Предлага се орязване на социалните придобивки на трудещите се и "въвеждане на такси за здравни услуги". Според програмата тряб­вало бързо да се извърши "приватизация на съществуващите кооперативи". Това указание не е съобразено със същността на кооператива като частно обединение на хора за съвместна дейност и общо ползва­не на тяхната собственост.

Върхът на наглостта в програмата е искането да бъде извършена приватизация на българската кооперирана земя. Въпре­ки че земята в кооперативните стопанства у нас никога не е била национализирана, а само предоставена от нейните собствени­ци за колективно стопанисване. Програма­та "Ран-Ът" предвижда за една година (до 1 март 1991 г.) да бъдат разрушени трудо-во-кооперативните земеделски стопанст­ва (ТКЗС) и "цялата селскостопанска соб­ственост (земя, добитък, сгради и оборуд­ване) да е в частни ръце". В изпълнение и

на тези програмни мероприятия през 1992 г. беше извършена насилствена ликвида­ция на ТКЗС.

Очевидно след реализацията на прог­рамата на Ран и Ът (която Андрей Лука­нов постави в центъра на своята полити­ка) се откриват възможности за плячкос-ване на натрупаното при държавния со­циализъм национално богатство. Българ­ската държава се разгражда и губи своята независимост, а народните земи, имоти и пари се изкупуват и завладяват от чужден­ци.

3 3

Власт на Всяка цена

Смяна на системата

Идеята за "смяна на системата", схващана като замяна на "сталинс­кия модел на социализма" с "демок­ратичен капитализъм" беше завла­дяла мислите и чувствата на бившия министър-председател на България Андрей Луканов. Като че ли в реа­лизацията на тази идея той вижда­ше своята историческа мисия и сми­съла на политическата си дейност. Веднага щом встъпи в длъжност, Андрей Луканов се захвана да изг­ражда обществена система на "де­мократичен капитализъм" чрез "ре­форма от централно планирана към пазарна икономика". В центъра на тази "реформа" той постави "демо­нополизацията на производствените и тър­говските структури" с оглед да се постиг­не "многообразие на формите на собстве­ност и стопанисване" и да се засили регу­лативната роля на пазара.¹ Но вместо да реформира системата на "неосталинизма" (т.е. държавния социализъм), Андрей Лу-

34

канов постави началото на нейното пълно разрушаване и на реставрирането на ди­вия капитализъм. Водеше го предубежде­нието, че тази система е обречена и тряб­ва да бъде променена в посока към капи­талистическа "пазарна икономика".²

Андрей Луканов е имал и лични мо­тиви да отхвърля системата на държавен социализъм. На 7 юли 1992 г. в Народно­то събрание той публично разкри, че през периода 1923-1950 г. осем членове на не­говото семейство са "били убити или реп­ресирани от българския фашизъм, от ста-линизма и неговите помагачи или са пад­нали във войните срещу хитлеризма" .³

Досегашната практика показа основ­ните предимства и недостатъци на систе­мата на държавен социализъм. В нея поч­ти всички средства за производство при­надлежаха на държавата. Общественото производство в страната се планираше и ръководеше от централни партийни и дър­жавни органи. Централизирано се регули­раше разпределението на материалните блага. Поддържаше се относително равен­ство между всички слоеве на обществото. Държавата осигуряваше работа, стабилни

доходи и осигуровки на всеки свой граж­данин. Трудовите хора получаваха жизне­новажни социални придобивки: организи­рано и субсидирано от държавата здраве­опазване и образование; достъп до балне­оложки, морски и планински курорти; ев­тини услуги (парно отопление, електрое-нерия, телефони, водоснабдяване). Пола­гаха се неимоверно големи грижи за ду­ховното израстване на нацията. Държава­та предоставяше нужните парични и ма­териални ресурси за развитието на наука­та, културата и спорта.⁴ Според мен до 1979 г. социалистическата система в Съ­ветския съюз, България и другите източ­ноевропейски страни беше прогресивна и жизнеспособна. В рамките на тази систе­ма беше извършена ускорена индустриа­лизация на националните стопанства. Дребноселска и икономически изостана­ла Русия стана мощна промишлена и яд­рена държава, от която полетя и първият космонавт - Юрий Гагарин.

В социалистическата система може­ше максимално да се мобилизират нацио­налните ресурси и да се постига екстен­зивно развитие на икономиката, включи-

36

телно да се изграждат крупни стопански обекти. Но при нея сравнително бавно се внедряваха мощности за производство на електронна техника, високи технологии, компютри. Прекомерната държавна собс­твеност в страната задържаше нейното ефективно участие в международното раз­деление на труда. Във взаимоотношения­та с индустриално развитите западни дър­жави то обхващаше главно финансовите и търговските отношения. Почти не вклю­чваше форми на международната специа­лизация и коопериране на производство­то на наукоемки машиностроителни, хи­мически и електронни изделия. Централи­зираното управление на производството и потреблението в страната убиваше стопан­ската инициатива и предприемаческия дух на отделния индивид. Ограничаваше въз­можностите за материалното му стимули­ране. Социалистическата система позво­ляваше твърде често и произволно да бъ­дат нарушавани политическите свободи, включително при пътувания на граждани извън страната. Въпреки щателния подбор и отбор на комсомолските, партийните и държавните кадри, невинаги се даваше път

на най-надарените и способни политици. Нямаше уставни и конституционни клау­зи за мандатност, срок за заемане на поста първи партиен и държавен ръководител. Този важен демократичен принцип почти не се спазваше и в отделните окръжни, об­щински и първични организации на управ­ляващата комунистическа партия. С поя­вата на качествено нова техника и особе­но на информационните и телекомуника­ционните технологии (през 80-те години на 20 век) възникна потребност от подоб­ряване и усъвършенстване на системата на държавен социализъм. Още повече че та­зи система вече се беше превърнала в око­ви за обществените производителни сили. Но вместо да се пристъпи към модерни­зиране на въпросната система, политичес­ките представители на местните и чуждес­транните олигарси и мафиоти побързаха да я разрушат. Така те си откриха възмож­ности за икономическо и политическо за­робване на българската държава. Под ло­зунга за "демонополизация", "малка при­ватизация" и създаване на повече пазарни производствени и търговски организации бяха ликвидирани десетки мощни и кон-

курентоспособни държавни холдинги от типа на "Булгартабак" и "Булгарплодекс-порт". Нашите позиции на международни­те пазари бяха заети от монополните за­падни капиталистически транснационал-ни и многонационални компании.

За оправдаване на това разрушител­но дело се пусна в обращение абсурдния тезис, че настъпилата след 1988 г. у нас "икономическа криза" била породена единствено и само от съществуващата сис­тема на държавен социализъм. Внушава­ше се, че за избавяне от тази криза трябва да бъде извършена "смяна на системата", т.е. да бъде премахнат сравнително мла­дия социалистически обществен строй (при който олигарси не могат да господс­тват в обществото).

Във връзка с това се насаждаше и ом­раза към социалистическата система. По­явиха се политици и автори, които я ква­лифицираха като "тоталитарна" и "стали-нистка" с аргумента, че в нея командва ед­на партия и начело на партийната и дър­жавната власт се "оказват едни и същи ли­ца".⁵ По тази логика и многопартийните системи на управление би следвало да се

39

Власт на Всяка цена

наричат "тоталитарни" .⁶

Фактите показват, че въпросната "ико­номическа криза" у нас е предизвикана ос­новно от порочните връзки на местни и чуждестранни частни лица, фирми и бан­ки с държавни стопански и финансови ор­ганизации. При тези връзки частните фор­мирования паразитират върху държавни­те банки и предприятия. Присвояват тех­ните материални активи и източват финан­совите им ресурси. Вследствие на тази по­рочна симбиоза държавните банки и пред­приятия фалират. "Обслужването" на дър­жавните и общинските бюджетни, водос­набдителни и енергоснабдителни органи­зации започва да се извършва от частни мафиотски структури.

През втората половина на 80-те годи­ни на 20 век в Съветския съюз и у нас сис­темата на държавен социализъм би могла да бъде усъвършенствана и пригодена към съвременните постижения на научно-тех-ническия прогрес и високите технологии. Така можеха да се защитят интересите на народа. Сигурно щяха да бъдат избегнати преживените от милиони хора лични дра­ми и трагични социални конфликти, пос-

тавили на карта съществуването на бъл­гарската нация и държава. Но тогавашни­те съветски и български "перестройчици" зарязаха широките народни маси и преми­наха на страната на местната и чуждест­ранната буржоазия и олигархия. Не поже­лаха да се поучат от натрупания в Китай богат опит от преустройството на китайс­кия социализъм. Пренебрежително гледа­ха на проявената от китайските партийни и държавни лидери Мао Дзъдун и Дън Ся-опин вярност към своя народ и социалис­тическия идеал.

Към края на 70-те години на 20 век в Китайската народна република (КНР) мъд­рият ръководител Дън Сяопин беше кате­горичен, че китайският народ трябва да продължи да върви по социалистически път и заедно с други партийни и военни деятели започна да прилага политика на реформиране и усъвършенстване на сис­темата на държавен социализъм. Този ве­лик мъж е живял и в капиталистическа Ев­ропа, но се убедил, че само при социалис­тическия обществен строй може да има справедливост и да бъде постигнато все­народно благосъстояние. Още през 1980

41

Власт на Всяка цена

г. Дън Сяопин казал, че след дълга и кръ-вопролитна борба в Китай е изградена со­циалистическа система. "Макар и несъвър­шена и страдаща от редица недостатъци, тази наша социалистическа система по принцип е по-добра от капиталистическа­та, в която важи законът на джунглата, пра­вото на по-силния и личната изгода" .⁷ Дън Сяопин стигнал до извода, че социалис­тическият обществен строй би трябвало да се изгражда съобразно "спецификата" на всяка страна. Според него "няма и не мо­же да има готов, веднъж завинаги даден модел на социализма".⁸

Впрочем ползването на китайския опит за преустройство на държавния со­циализъм не означава механичното му пре­насяне у нас и в другите бивши европейс­ки социалистически държави. В тях мо­жеше да се изгражда социализъм от запад­ноевропейски тип, като се започне с ре­формиране на икономическата база (а не с "перестройка" на политическата надст­ройка).

Китайската социалистическа система (икономическа база, правна и политичес­ка надстройка) се реформира с оглед да бъ-

дат създавани условия за разкрепостяване и свободно развитие на обществените про­изводителни сили. Това развитие пък от своя страна способства за повишаване на жизнения стандарт на народа. След много лутания и борби за запазване на социализ­ма, китайският народ продължава да вър­ви по социалистически път. Накратко ки­тайският социализъм се основава на след­ните принципи:

• 
  диктатура на народа (форма на дър­
  жавна власт, която е демокрация за наро­
  да и диктатура за мафиоти, аристократи и
  буржоа);
  
• 
  ръководна роля на Китайската кому­
  нистическа партия (ККП);
  
• 
  осигуряване на дългосрочна полити­
  ческа стабилност;
  
• 
  плурализъм на собствеността, но с
  преобладаващ държавен и кооперативен
  сектор;
  
• 
  държавно регулиране на процесите
  на поляризация и разслояване на общест­
  вото на бедни и богати;
  
• 
  политика на контролирано и регули­
  рано отваряне на страната към света;
  

ност върху земята, но при свободен избор на формите на нейното стопанисване;

• 
  прилагане на планови и пазарни ме­
  ханизми за държавно регулиране на соци­
  алистическото пазарно стопанство;
  
• 
  полагане на специални грижи за раз­
  витие на науката (като производителна си­
  ла);
  
• 
  вярност към марксизма-ленинизма,
  идеите на Мао Дзъдун и теорията на Дън
  Сяопин;
  
• 
  мандатност на председателя на ККП
  и на висшето партийно ръководство.
  

постепенно се демократизира и съответс­тващата й надстройка (без обаче да се на­рушава политическата стабилност в стра­ната).

В Съветския съюз социалистическа­та система се "реформираше" главно чрез въвеждане на буржоазни форми на дър­жавно управление (многопартийност, съз­даване на президентства в отделните ре­публики), на мнима, фалшива "демокра­ция" и "гласност" (свобода на словото и печата). Вследствие на тази политика мо­гъщата съветска държава се разпадна (1991 г.), създаденото с много труд, лишения и несгоди народно богатство се разграби от формиралата се свръхбогата местна и чуж­дестранна олигархична класа.

Но през първите години на 21 век рус­ката държава успя да запази своята тери­ториална цялост и да възвърне контрола си върху държавните банки и несметните природни богатства (петрол, руди, гори). Великият руски народ отново стана реша­ващ фактор в световните дела.

що започна смяна на системата на соци­ализма в България. През м. юли 1987 г. се състоя пленум на ЦК, на който се прие "концепция" за преустройство на система­та на държавен социализъм. В разработ­ването на тази "концепция" е участвал и първият наш партиен и държавен ръково­дител Тодор Живков.¹⁰

Основите положения на така нарече­ната "Юлска концепция" залегнаха и в пър­вата правителствена програма на Андрей Луканов (1990 г.). В двата документа е предвидено да бъде извършена "смяна" на системата, основана на еднопартийно уп­равление на държавата и на повсеместна държавна собственост върху средствата за производство. Целта била нашето общес­тво да се превърне в "самоуправляващ се социален организъм" и да функционира на основата на политическия плурализъм (многопартийност) и "многообразие на формите на собственост".

Призивите за "смяна на системата на държавния социализъм" фактически са от­каз от социалистическия обществен строй (понятията "обществена система" и "об­ществен строй" са почти тъждествени и

изразяват цялостна уредба на обществото). Това са имали предвид и чуждестранни и местни медии, които след 1990 г. са разп­ространили дадено от Тодор Живков ин­тервю със сензационната новина, че мно­гогодишният държавен глава на социалис­тическа България "се е отрекъл от социа­листическия идеал и изобщо от социализ­ма".¹¹

Изглежда, Тодор Живков бързо е схва­нал, че тази новина може да затъмни ис­торическите му заслуги за формирането на социалистически отношения в нашето об­щество, за бурното развитие и разцвета (през 60-те години на 20 век) на национал­ната ни икономика и за подобряване на ма­териалното и духовното благосъстояние на българския народ. Положил е много уси­лия да докаже, че пристъпвайки към "смя­на" на социалистическата система, той ни­кога не е имал "предвид смяната на общес­твения строй, тоест на социализма".¹² В не­говите представи "системата" е действен политико-икономически механизъм. Спо­ред обясненията му "системата е съответ­ният механизъм на функциониране и раз­витие на обществения строй". В действи-

47

Власт на Всяка цена

телност обаче няма разлика между "сис­тема" и "строй" на дадено общество. Зато­ва смяната на системата на социализма е по същество премахване на социалисти­ческия обществен строй. В този смисъл звучи като виц чистосърдечното призна­ние на Тодор Живков, че след като е уп­равлявал над тридесет години социалис­тическа държава и хиляди пъти е произ­насял термините "социализъма" и "кому-низъма", у него възникнал простичкия въп­рос: какво е това социализъм".¹³

Поставил този въпрос на членовете на ПБ на ЦК на БКП, а също и на лични при­ятели "Едни от събеседниците му смята­ли, че той се шегува, а други, че ги "из­питва". Намерили се и "другари", които зад гърба му казвали: "Видите ли какъв ръко­водител сме имали".

Човешко и разбираемо е през 1987-1989 г. у Тодор Живков да са възникнали съмнения относно същността на социализ­ма. Тогава той преживя трудни моменти от своя живот. Макар и в напреднала въз­раст и уморен от дългото "царуване", тряб­ваше да полага свръхусилия за спасяване на България (и своето семейство) от приб-

лижаващата световна буря. Беше в открит конфликт със съветските "перестройчици" и лично с Михаил Горбачов, който искал начело на БКП и нашата държава да бъдат поставени Петър Младенов и Андрей Лу­канов. Виждаше как след 1985 г. ежегодно намалява обема на търговския стокообмен между България и Съветския съюз. Пора­ди недостиг на съветски суровини се за­бави развитието на цели български отрас­ли и производства. В същото време съвет­ските "перестройчици" го коряха, че "вър­ви" със западните капиталисти.¹⁴ В част­ни разговори го представяха за двулик по­литик, който "давал ляв мигач, а завивал надясно". През разглеждания период То­дор Живков се мъчеше да преодолее сто­панския застой у нас и да запази върхов­ната си власт дори като скъса с политика­та на изграждане на социализма. Започна да експериментира реализацията на нес­тандартни идеи и да кокетничи със Запа­да (едва ли е случаен фактът, че над 60% от хилядите български заводи и цехове бя­ха оборудвани със западни машини и съо­ръжения). Това се потвърждава и от прие­тата през 1987 г. "Юлска концепция" за

преустройство на социализма, а също и от влезлия в сила "Указ 56" (януари 1989 г.), под който стои Тодор-Живковия подпис. Съгласно тези документи "смяната на сис­темата" следвало да обхваща:

• 
  създаване на частни фирми (които
  впоследствие източваха ресурсите на срод­
  ни държавни предприятия);
  
• 
  извеждане на БКП от "структурата
  на властта" и премахване на нейното "мо­
  нополно" положение в обществото;¹⁵
  
• 
  разбиване на "монопола" на редица
  организации във външната търговия;
  
• 
  създаване на управленски бордове на
  държавните предприятия и банки, като в
  съставите им се включват служители на
  контролиращите ги министерства;
  
• 
  широко "отваряне към западните
  страни" (в Китай отварянето към Запада
  се прави ограничено за мащабите на стра­
  ната и под зоркия поглед на държавните
  ръководители).
  

ритяия от местни и чуждестранни физи­чески и юридически лица.

Явно Тодор Живков не можа да наме­ри верния път към усъвършенстване на со­циалистическата система. След посещени­ето му в Китай през 1987 г. той не изрази публично отношението си към основните принципи на развитие на китайския соци­ализъм. По онова време се противопоста­ви на съветския лидер Михаил Горбачов, продължи да се прави на "новатор" и "де­мократ" (вероятно за да остане още наче­ло на партията и държавата), пледирайки за "плурализъм", смяна на еднопартийна­та с многопартийна форма на управление на държавата. Заигра с чуждестранни оли-гарси и местни мафиоти ("реститути", нас­ледници на партийни и държавни вели­чия), които с нетърпение очакваха да нас­тъпи политическа нестабилност, за да пристъпят към разграбване на народното богатство. В онзи момент преминаването от еднопартийност към многопартийност беше все едно отваряне на кутията на Пан-дора. Тъкмо това беше направено от род­ните управници Петър Младенов и Анд­рей Луканов, сменили Тодор Живков.

Власт на Всяка цена

В своите мемоари Тодор Живков дек­ларира, че "социализмът е демократично общество".¹⁶ Но той не зачиташе важния демократичен принцип на мандатност, сменяемост на лидерите на държавата и държеше здраво юздите на държавната власт. Занимаваше обществото с "нови" и "нови" икономически механизми и извър­шваше перманентни реорганизации и кад­рови размествания. Неуморно инициира­ше кампании за изграждане на язовири и напоителни канали, за засаждане на пал-метни (нискостъблени) овощни дървета, "превръщане на нашата нация в техничес­ка". Тези кампании и лозунги се сменяха далеч преди да е завършено започналото дело. Например значителна част от разгър­натото на широк фронт строителство на промишлени и комунални обекти остана недовършено.

През втората половина на 80-те годи­ни на 20 век, при посещение на английс­кия външен министър у нас, Тодор Жив­ков допусна дипломатически гаф, за кой­то сигурно са научили Михаил Горбачов и други съветски ръководители. Запитан от английски журналисти (в т.ч. и от в.

52

"Орор") защо в България (за разлика от други източноевропейски страни) няма икономическа криза и социални сътресе­ния, той, смеейки се, отговорил, че подоб­но на Англия, и България има колонии (държавите в Съветския съюз), откъдето се снабдява с евтини суровини (нефт, газ, метали, дървесина) и на чиито пазари се пласират значителни количества българс­ки стоки.

През 1963 г. в една от панаирните па­лати на гр. Пловдив се състоя една от пър­вите ми срещи с Тодор Живков. Присъст­вах на събрание на комсомолския и партий­ния актив от окръга като инструктор на Ок­ръжния комитет на Комсомола. В своята пространна реч той често хвалеше съветс­кия ръководител Никита Хрушчов ("мирот-ворец и голям приятел на България") и ата­куваше негови политически противници (като китайския лидер Мао Дзъдун) от меж­дународното комунистическо и работни­ческо движение. После посочи постигнати­те под ръководството на БКП у нас големи икономически и социални успехи. Още помня как потупвайки се по корема, каза: "Българският народ по това оценя коя власт

53

Власт на Всяка цена

е добра или лоша" (в смисъл според пъл­ния или празния стомах).

На следващата 1964 г., когато Никита Хрушчов беше свален от власт чрез вът­решнопартиен преврат, нашият първи сек­ретар на БКП и министър-председател на Народна република България Тодор Жив­ков се покри някъде и около месец не се появяваше на публични места. Новите съ­ветски ръководители (Леонид Брежнев и Алексей Косигин) не бяха изразили отно­шението си към него. Но под натиска на пловдивски комунисти - интербригадисти (ветерани от избухналата през 30-те годи­ни на 20 в. в Испания Гражданска война) той дойде посърнал и уплашен в кино "Комсомол" в гр. Пловдив и отговори на предварително зададени му въпроси. Сре­щата беше ръководена от тогавашния пар­тиен секретар на Пловдивската комунис­тическа организация Костадин Гяуров. Ся­каш нямаше и помен от предишния му из-пъчен и надменен вид. Оплакваше се, че България била бедна на подземни богатс­тва, за чието търсене били хвърлени ог­ромни суми на вятъра. На въпроса защо неговото правителство продължава да взе-

54

ма инвестиционни кредити от Съветския съюз и да увеличава външния дълг на стра­ната, той каза: "Дават другарите, дават. А аз съм на принципа - дават ли ти, вземай!".

В рамките на световната социалисти­ческа система такава политика беше при­емлива, тъй като "братските страни" взаим­но си оказваха помощ, а великата съветска държава ни опрощаваше някои от дългове­те. Но както се видя, това не може да се очаква от частните западни банки, които с всички средства се стремят да си върнат взе­тите след 1985 г. заеми от нашата страна.

Тодор Живков е проявил интерес към моята статия, озаглавена "Структурната по­литика - цели и възможности", публикува­на във в. "Работническо дело" на 15 август 1987 г. В нея доказвах, че прилаганата у нас структурна политика е довела до формира­не на недостатъчно ефективна отраслова народостопанска структура. Тази структу­ра е небалансирана и с преобладаващи енер-гоемки и материалоемки производства. Предложих селективна структурна полити­ка, чиято главна задача е изборът на "букет от отрасли", които да формират "профила на международната специализация на на-