78
прилаганата от тях политика ("демонополизация", приватизация, либерализация) обслужва предимно интересите на местни и чуждестранни представители на едрия финансов и търговски капитал.
Едва ли е случаен фактът, че "социалдемократите" почти винаги са изменяли на трудовите хора и са заставали на страната на буржоазията. Правят се на "леви", т.е. на народни водители и защитници, а в същото време флиртуват с буржоазните представители, прокарват нужните им закони и изпълняват техни поръчки. След 1989 г. оправдават водената от тях промафиотска политика, като разпространяват мита, че и при "пазарното стопанство" (реставрирания капитализъм) можело да бъде осигурявана "социална справедливост".18 Подхранват у хората празни надежди и илюзии с оглед да бъде улеснено обсебването на общонародната собственост и установяването на буржоазна диктатура в обществото.
Впрочем у нас почти всички закони (с изключение на Закона за защита на земеделските производители), които са приети след 1989 г. от Народното събрание, са правени за благото на банкери, търгов-
79
Власт на Всяка цена
ци, застрахователи, мафиоти. В повечето от тях (за реституция, приватизация, ликвидация на ТКЗС, либерализация на банковото дело и застраховането) са "регламентирани" начините на "узаконени кражби" на държавни и кооперативни имоти, пари, машини и други оръдия на труда.
Политическият замисъл на обединяването на "социалдемократите" с другите буржоазни партии е да се постигне разпределяне на отговорностите между коалиционните партньори при реализацията на "непопулярни" мерки за прехвърляне на държавната и общинската собственост в частни ръце. Това пък от своя страна осигурява на "социалдемократическите" лидери продължителен и безметежен престой в коридорите на партийната, парламентарната и президентската власт.
Формирането на "лявоцентристко обединение" за управление на държавата е всъщност нов вариант на еднопартийна буржоазна държавна власт, само че под формата на политически плурализъм, на многопар-тийна коалиция на буржоазни партии (включително "социалдемократически").
Нагледен пример за това са сегашните
80
парламентарно представени партии (БСП, ДПС, НДСВ, СДС, ДСБ и т.н.), които представляват малки, но заможни стопански и чиновнически прослойки от нашето общество. По-голямата част от него (над 60 на сто), главно бедни и мизерстващи български граждани, нямат свои представители в парламента. Те не могат да осигуряват на своите водители нужните финансови ресурси за организационна и политическа дейност (издаване на вестници, телевизионни и радиопредавания). А парламентарно представените буржоазни партии (които ежегодно получават огромни бюджетни парични субсидии) ревниво пазят своето статукво, като въвеждат парични, клубни и други ограничения за равностойно участие на бедните партии в парламентарни и общински избори.
Очевидно чрез провежданата от правителството на Андрей Луканов промафи-отска политика е поставено началото на мирното овладяване на българската социалистическа държава от представители на местния и чуждестранния финансов и търговски капитал. В нашето общество бяха положени основите на съвременната буржоазна диктатура.
Власт на Всяка цена
Депутатският имунитет
През април 1976 г. тридесет и седемгодишният Андрей Луканов бе назначен за заместник-председа-тел на Министерския съвет (МС). Отговаряше за външноикономическите връзки на България и бе неин постоянен представител в СИВ, гр. Москва. Оттогава работихме (без лично да се познаваме) в една сфера. Когато той пое ръководството на външноикономическите връзки на нашата страна, имах научната степен "кандидат на икономическите науки", получена през 1973 г. в Московския институт за икономически и политически изследвания и бях натрупал тригодишен стаж като научен сътрудник в Института по международни отношения и социалистическа интеграция (ИМОСИ), гр. София.
По статут ИМОСИ беше към Българската академия на науките (БАН), но понеже обслужваше предимно МС, Държавния съвет и Секретариата на ЦК на БКП,
82
фактически беше на подчинение на Андрей Луканов. Макар да бяхме професионално свързани с него, сякаш идвахме от различни светове. Той беше градско чедо, чието детство преминава в московски предградия. Моите родители бяха селяни, занимаваха се със земеделие. Детството ми мина при тях в близкото до гр. Пловдив плодородно землище на с. Караджово.
До 1989 г. с Андрей Луканов периодично се срещахме на събрания в нашия институт (ул. "Пенчо Славейков" 15А). Той и тогавашният министър на външните работи Петър Младенов идваха да информират изследователите-международници за резултатите от техни посещения в СИВ, ООН и други международни организации. Впрочем още през 1987 г. на такава среща в института Петър Младенов разказа за работата на поредната сесия на ООН и за разговора му с тогавашния министър на външните работи на Съветския съюз Едуард Шеварднадзе, който препоръчал на българите "да се спасяват". Тогава тази фраза ме впечатли, но едва когато беше разбита европейската система на държавен социализъм и се разкриха връзките на Шевард-
Власт на Всяка цена
надзе с американското разузнаване, си дадох сметка колко важно за българските граждани е било това послание.
През петнадесетте години (1976-1989 г.), когато у нас Андрей Луканов беше фактически най-висшият началник на работещите в сферата на международните икономически отношения, включително и на сътрудниците на нашия институт, не бях разговарял с него. Познавахме се по физиономия и при срещи се поздравявахме. Към него се отнасях почтително (главно заради неговото старшинство по възраст и служебен ранг), но не го приемах за авторитет. Може би защото поначало изпитвах известно съжаление към лица, които заемат високи партийни и държавни длъжности, без да са били на продължителна "низова организационна работа", т.е пряко да са ръководили трудови колективи и най-вече млади хора. Освен това през втората половина на 80-те години на 20 век в нашия институт често обсъждахме икономически неизгодните за България връзки със Запада и бързото увеличаване на българския външен дълг. Мислехме, че това е политика на по-висшестоящи от Андрей
84
Луканов държавници и смятахме, че не му стига кураж да си подаде оставката от заеманата длъжност.
По онова време Андрей Луканов минаваше за политик от младата комунистическа генерация, определян като "прагма-тик" и "технократ". За такъв ми го представяше и неговият състудент и първи помощник Иван Анастасов (син на моя виден съселянин Йордан Анастасов и на убитата партизанка от гр. Асеновград Невена Йорданова), с когото понякога се срещахме в кафенето на Министерския съвет. При все това, когато щастието се усмихна на Андрей Луканов и той стана министър-председател на Република България, претърпя провал. За по-малко от година (8.02.1990-20.12.1990 г.) Андрей Луканов оглави два правителствени кабинета и като видя политическото си фиаско, сдаде изпълнителната държавна власт на безотговорно и безхаберно коалиционно правителство (единствено и само за да избегне евентуалното си изхвърляне от парламента и висшите партийни органи). Той извършил това в разрез с приетата от ВС на БСП специална резолюция, подкрепяща
Власт на Всяка цена
законно избраното социалистическо правителство. По сведения на Жан Виденов тогава Андрей Луканов най-безцеремон-но е поставил Висшия партиен съвет пред свършен факт. Преди този съвет да започне заседание за обсъждане на издиганите от "опозицията" лозунги за правителствена оставка, той я дава чрез декларация, прочетена пред представители на медиите. Проявява престъпен непукизъм и безочие спрямо своите съпартийци и не зачита възприетите партийни уставни и морални норми на поведение. Бях в Съветския съюз (в Москва), когато декември 1990 г. Андрей Луканов еднолично се е отказал да упражнява предоставената на БСП изпълнителна държавна власт. Новината за това (излъчена по съветската телевизия) сякаш натъжи някои московчани, които предния ден бяха гледали състоял се в София грандиозен митинг в подкрепа на оглавяваното от Андрей Луканов социалистическо правителство.
Съвременници и последователи на Андрей Луканов не пропускат случай да го квалифицират като "голям държавник". Хубаво би било това да е вярно. Но всеки
86
държавник се оценява по резултатите на неговите съзидателни дела. Големи държавници са например древногръцкият държавен глава на Атина Перикъл, допринесъл за увеличаване на силата и богатството на града-държава и за изграждането на Акропола; американският президент (1861-1865 г.) Абрахам Линкълн, "строшил веригите" на робството в САЩ; руският политик и правителствен ръководител В.И. Ленин, който от кръжочници е създал партия, взел е държавната власт (1917 г), освободил е милиони селяни от крепос-тничеството и е създал огромната промишлена и ядрена държава Съветски съюз; българският самороден политик и минис-тър-председател (1920-1923 г.) Александър Стамболийски, който е извършил поземлени, външнотърговски, строителни, образователни и други реформи и за няколко години е възродил претърпялото две последователни национални катастрофи българско Отечество.
А какво е станало през 1990 г., когато начело на нашата държава е Андрей Луканов? В сравнение с 1989 г. през 1990 г. у нас брутният вътрешен продукт намалява
Власт на Всяка цена
от 22 на 17 млрд. щ. д., т.е. с около 5 млрд. щ. долара. Извършва се "демонополизация" и раздържавяване на външната търговия, вследствие на което българският износ се съкращава с около една трета. Правителството взема ненужни заеми от МВФ и Световната банка и увеличава държавния външен дълг с още 1,7 млрд. щ. долара. Волунтаристично е разрушена социалистическата политическа надстройка и са открити възможности за повсеместно разграбване на огромната държавна собственост (на икономическата база) и за създаване на организирана престъпност.
Въпреки че сам се отказа от изпълнителната държавна власт и я предаде на СДС, Андрей Луканов продължаваше да бъде решаващ фактор в българския политически живот. Заедно с проф. Чавдар Кюранов създадоха вътрешнопартийна и вът-решнодепутатска фракция, наречена Обединение за социална демокрация (ОСД). В състава на тази фракция преобладаваха външнотърговски деятели, дипломати, журналисти. Основната им задача бе да овладеят централните органи на БСП и по такъв начин да си осигурят постоянно де-
путатство и присъствие в парламента. Може да се предполага, че мероприятията (чести пресконференции, събрания) на фракционната група са финансирани от обсебилите народни пари и предприятия частни лица (Банка за земеделски кредит - БЗК) и икономически групировки от типа на "Мултигруп".
Изглежда, върху характера на Андрей Луканов е оставила отпечатък и заобикалящата го служебна среда. Той е работил основно в министертва и ведомства, където държавните служители (от чистачката до министъра) бяха обект на всекидневни одумки, сплетни, интриги, заговори. Предимно такива "борчески" способи бяха използвани от него и след 1989 г., когато му се наложи пряко да участва в боричкания-та на висшето ръководство на БСП. При това зад кадър стоеше и ОСД.
В БСП се беше обособила и фракционна група на Александър Лилов. Към нея се числяха депутатите Янаки Стоилов и Николай Камов, Александър Маринов (бивш председател на Софийската градска организация на БСП). Бях свидетел на противоборствата между фракциите на
89
Власт на Всяка цена
Александър Лилов и Андрей Луканов на конгрес на БСП, състоял се към края на 1991 г. в залата на бившия Партиен дом. Този конгрес беше свикан непосредствено след парламентарните избори, спечелени "с малко" (и за кратко) от СДС.
На конгреса се разгоря безидейна ко-терийна борба за овладяване на висшето партийно ръководство главно от фракциите на Александър Лилов и Андрей Луканов. Дори по време на почивките членовете на тези фракции се събираха в отделни зали на бившия Партиен дом и обсъждаха своите тактически ходове за осигуряване на изборна победа. Тогава Андрей Луканов вече беше дезертирал от държавната власт, но (по сведение на Жан Виденов) се мъчил да постави начело на БСП свое протеже. Докато Александър Лилов не се решил да прежали дори любимия си Янаки Стоилов. При избора на партиен председател кандидатът на Александър-Лиловата фракция Янаки Стоилов си направи самоотвод с мотива, че е още млад и не може да поеме голямата отговорност да оглави многочислената партия.
Сред предложените десетина канди-
90
дати за председател на БСП фигурираше името на младия (на 32 години) пловдивски делегат Жан Виденов. В последния тур на тайното гласуване за председателското място останаха да се състезават действащият председател Александър Лилов, Георги Пирински и Жан Виденов. Но Лилов прецени, че няма никакви шансове за победа и призова своите привърженици да гласуват за Жан Виденов.
Изглежда Виденов не е вярвал, че ще стигне до балотаж и от централната трибуна възкликна: "Аз, председател?" После с младежки плам заяви, че не се плаши от възлаганата му политическа отговорност. Конгресът му гласува доверие и го избра за председател на БСП с внушително мнозинство.
Фракцията на Андрей Луканов претърпя поражение, но даде да се разбере, че възнамерява да продължи битката за овладяване на централното ръководство на БСП. Още следващия ден във в. "Дума" се появи статия на талантливата журналистка Велислава Дърева (активен член на Лу-кановата фракция - Обединение за социална демокрация), която внушаваше на чи-
9 1
Власт на Всяка цена
тателите, че Жан Виденов е едва ли не предложен за партиен лидер от Александър Лилов и негово покорно протеже.
След партийния конгрес борбата за власт, имоти и привилегии изцяло се пренесе в парламентарната зала на Народното събрание. Особено при обсъждането (през 1992 г.) на внесените от управляващата Парламентарна група (ПГ) на СДС закони за присвояване на народното богатство (от частни лица и фирми) чрез реституция на одържавена покрита градска собственост, насилствена ликвидация на държавни и кооперативни земеделски стопанства, приватизация на държавни и общински предприятия и банки, създаване на частни банки и застрахователни компании с държавни парични ресурси (взети под формата на невъзвращаеми кредити). Отначало СДС, начело с "марксиста" Желю Желев, водеше политика на "съветска перестройка" т.е. на смяна на системата на държавен социализъм с "демократична", буржоазна многопартийна форма на управление на държавата. Постепенно обаче тази съставена от малки ретроградни партии политическа коалиция (която през 1993 г.
92
е трансформирана от Иван Костов в единна партия) стана агресивна и брутална политическа сила на реституционния и приватизационния капитал. Представители на този капитал са предимно номенклатурни директори на заводи, мошеници и мафио-ти, които бързо забогатяха чрез приватизация на държавни банки, предприятия и хотели. Хиляди от тях придобиха собственост чрез "реституция" на някога одържавени фабрики, жилища и магазини. Сега много "приватизатори" и "реститути" отдават построените от държавата и "реституирани" имоти под наем на чужденци и получават големи доходи. Те формират богатата българска рентиерска, т.е. паразитна обществена класа.
Още от създаването си СДС стана проводник на политика, обслужваща отвъдо-кеанската олигархия. Неговите ръководители следват враждебен към Русия и дву-личен спрямо Европейския съюз (ЕС) политически курс (в момента такава политика се води и от управляващата върхушка на БСП).
След моето избиране за народен представител (октомври 1991 г.) в Тридесет и
93
Власт на Всяка цена
шестото народно събрание (от 17-и Пловдивски избирателен район) се състоя първия ми разговор с Андрей Луканов. Повод за разговора беше провелото се първо (и последно) заседание на временната парламентарна комисия за съдене на виновниците, довели (при държавния социализъм) България до така наречената трета национална катастрофа. Някой ме беше включил (предполагам по указание на Андрей Луканов) да представлявам БСП в тази комисия. Основание за това сигурно е дала направената на 10 декември 1991 г. първа моя "реплика" в парламента. В тази реплика отхвърлих гнусните твърдения, че 45-годиш-ното управление (1944-1989 г.) на комунистите и земеделците е довело страната ни до "най-тежката икономическа катастрофа".1 Припомних, че България е доведена до две национални катастрофи (1913 и 1918 г.) от цар Фердинанд Кобургготски. Посочих, че тези катастрофи са резултат от водените войни (1913-1918 г.) и намират израз в 400-те хиляди български гроба,2 репарациите, възлизащи на милиарди левове, загуби на големи български територии и на излаза на българската държава на Бяло море.
94
Присъствах на въпросното заседание на временната комисия, която заседава в южното крило на сградата на днешното президентство (тогава Партийният дом не беше предоставен на НС). Комисията се ръководеше от бившия депутат и министър на промишлеността Румен Биков, който прочете подготвен от щатни "експерти" доклад за съдене на Андрей Луканов. Основното обвинение срещу него беше, че през периода 1980-1990 г. от името на държавата той е раздавал на развиващи се страни "помощи" (включително и оръжия) в размер на няколкостотин милиона щатски долара.
Взех думата и обосновах нескопоса-ността на това обвинение. Доказах, че въпросните "помощи" са нищожни (дори и да са дадени под формата на комисиони) на фона на десетките милиарди долара печалби, които българите са извлекли от осъществяваното икономическо и научно-тех-ническо сътрудничество между България и развиващите се страни. Тази информация имах от Института по международни отношения и социалистическа интеграция (ИМОСИ) при БАН. В института имаше
9 5
Власт на Всяка цена
секция "Развиващи се страни", чиито сътрудници владееха по няколко чужди езика и изготвяха научноизследователски проекти за развитието на двустранното и многостранното икономическо сътрудничество на България с Третия свят. На базата на информация от такива проекти и на статистически данни на въпросното заседание заключих, че с изложените в доклада на комисията числа и "доказателства" Андрей Луканов не може да бъде осъден. В началото на своето изказване (без да знам, че се записвало от стенографка) направих уговорката, че не изпитвам голямо уважение към Андрей Луканов, но няма да подкрепя представените нелепи обвинения срещу него. Изглежда, тази уговорка дълбоко е засегнала честолюбието му, защото още на следващия ден той ме покани на разговор и поиска да се откажа от понататъшно участие във въпросната временна парламентарна комисия. Охотно се съгласих да бъда заменен с друг депутат от ПГ на БСП, но това не стана, понеже никой не внесе в НС официално предложение за такова разместване. Освен това въпросната комисия спря да заседава, а след
96
няколко месеца се разпадна поради избирането на нейния председател Румен Би-ков за министър (април 1992 г.).
През лятото на 1992 г. наследници на бившата буржоазия, които вече бяха овладели съдебната власт, успяха, макар и за няколко месеца, да отстранят Андрей Луканов от политическия живот. Вероятно са разбрали, че чрез временни парламентарни комисии и скалъпени обвинения не могат да го вкарат в затвора и са въвлекли в тази мръсна работа главния прокурор на Република България Иван Татарчев. С негово постановление на Андрей Луканов беше наложена мярка за неотклонение "задържане под стража". Преди това в НС депутатите от СДС и ДПС му отнеха депутатския имунитет. Гласуваха монолитно, без дори да коментират неговата аргументирана защитна реч.
През юли 1992 г. в един следобед (тогава НС заседаваше през втората половина на деня) депутатите получиха прокурорското искане за снемане на депутатския имунитет на Андрей Луканов. Вечерта го прочетох у дома и констатирах, че текстът е заимствай от въпросния некомпетен-
97
Власт на Всяка цена
тен доклад на временната парламентарна комисия. На другата сутрин видях в НС Андрей Луканов, дошъл на заседание на постоянната Икономическа комисия и зад една колона (скрита от телевизионните камери) го посъветвах да постави в центъра на своята пледоария (след 48 часа) фактите относно външната търговия на България с развиващите се страни през периода 1980-1990 г., а именно:
-
ежегодното положително търговско
салдо на българската държава в тази тър
говия е превишавало 1 млрд. щ. долара;
-
за десетгодишния период това сал
до е било над 10 млрд. долара;
-
в българския експорт са доминира
ли промишлените, включително машинос
троителните стоки.
Впрочем сега, когато България е изпаднала в положението на колониална развиваща се страна, нейното пасивно външнотърговско салдо (в т.ч. и спрямо страните от Третия свят) възлиза на милиарди евро. Българските граждани буквално гладуват и мизерстват, за да се изплащат купуваните (вероятно и срещу комисиони) от САЩ, Израел, Италия и други държави
98
военни транспортни средства и оръжия по "натовски образец". Фирми на натовски държави, и най-вече на САЩ, завладяха българските позиции на оръжейните пазари на развиващите се страни. Спрямо нашата страна правят това, за което Андрей Луканов несправедливо бе държан в сградата на столичната следствена служба (на ул. "Развигор").
Няма да забравя следобеда на същия ден, когато през една от почивките на редовните пленарни заседания Андрей Луканов ме намери на опашка в бюфета на Народното събрание и с грейнало лице на победител ми пошепна, че негови приятели, все още работещи в Министерството на търговията, му изготвили пълна справка за търговията между България и развиващите се страни. Числата, за които бяхме говорили сутринта, били същите и потвърждавали тезата.
При писането на тази книга библио-текарките на НС любезно ми предоставиха копие от въпросната защитна реч на Андрей Луканов.3 Ето извадки от нея.
"Господин председател, госпожи и госпожици народни представители! Би ми
99
Власт на Всяка цена
се искало да вярвам, че независимо от партийните различия и психологическата об-ремененост, всички разбираме смисъла и значението на днешната дискусия. Тя ме засяга дълбоко и това е естествено. Но тя далеч надхвърля персоналните рамки, защото днес ние ще говорим преди всичко за това как разбираме и как прилагаме основни понятия и принципи като демокрация, парламентаризъм, законност, национален интерес.
Въпреки оправданите за случая емоции, ще се опитам трезво и обективно да изложа пред вас политическите, професионалните и правните аргументи, които ме водят до заключението, че обвиненията, отправени срещу мен и срещу редица мои бивши колеги, от главния прокурор на републиката, са правно несъстоятелни и необосновани по същество, че те са плод на политически амбиции и предубеденост.
В искането на главния прокурор се прави сензационното разкритие, че съм бил заместник-председател на правителството на Георги Атанасов. Признавам пред вас тази своя вина и дълбоко се разкайвам. Поемам пълна отговорност за всички свои
100
действия и решения в това ми качество. И то не само за визирания период, но и за цялото време от 1976 до 1990 г., когато съм бил член и председател в няколко поредни правителства.
Проблемът обаче е в това, че Главна прокуратура, след трескаво и продължително ровене в стотици и хиляди документи, не е успяла да докаже нищо повече от този общоизвестен факт. В искането на главния прокурор се съдържат няколко твърдения, които изискват кратък професионален коментар. Той твърди следното:
Достарыңызбен бөлісу: |