Архилох, Тиртей, Алкей, Сафо и Пиндар старогръцка лирика
ВЪЗНИКВАНЕ И ЕТАПИ В РАЗВИТИЕТО НА СТАРОГРЪЦКАТА ЛИРИКА
жүктеу/скачать 0.72 Mb.
|
| ВЪЗНИКВАНЕ И ЕТАПИ В РАЗВИТИЕТО НА СТАРОГРЪЦКАТА ЛИРИКА
„... Възникването и първото разгръщане на лирическата поезия в Гърция съвпада с разцвета на свободата и възникването на републиканството. Поезията била свързана най-напред със законите и служела за тяхното предаване от поколение на поколение. Скоро тя се вдъхновила като лирическо изкуство от славата, свободата и красивите обществени празненства. Тя станала душата на обществения живот, възхвалителка на празненствата. Силата, която била насочена най-напред изцяло навън и се губела в едно обективно тъждество, в епоса, се насочила навътре, започнала да се ограничава; с това пробудило се съзнание и с настъпващото диференциране възникнали първите лирически тонове, които се развили скоро до най-пъстро многообразие. Ритмичното в гръцките държави, благоразумието на гърците, насочено изцяло към самото себе си и своето съществуване и дейност, възпламенило по-благородните страсти, достойни за лирическата муза. Едновременно с лириката оживявала празненствата и обществения живот и музиката. Дори у Омир жертвоприношенията и богослуженията са още без музика. Към тъждеството на Омировия епос спада също героичният принцип, принципът на царската власт и на господството. След като епосът бил изграден в най-съвършената му форма, Калин и Архилох сложили началото на лирическата поезия; и затова в сравнение с епоса лирическото изкуство е до най-голямото си съвършенство у Пиндар изцяло републиканска поезия. Почти всички лирически песни на древните, за съществуването на които знаем или само чрез историческо предание, или чрез стигнали до нас фрагменти от тях, а и много от тях са запазени изцяло, се отнасят до обществения и общ живот и дори лирическите произведения на древните, които се отнасят повече до единичното, изразяват общителност, каквато е могла да възникне и съществува само в една свободна и велика държава. Всичко загатва, че затворената още в епоса пъпка се е разпукнала и се разгръща по-с8ободното развитие на живота. Следователно и в особеността на лирическото поетическа; изкуство гърците са обективни, реални, експанзивни. Както отбелязах, първите лирически ритми са били онези в които се възпявали законите на свободните държави; така е още у Солон. Военните песни на Тиртей били „подбудени от една съвсем обективна страст. Алкей бил главатарят на заговорниците срещу тираните, като се борел срещу тях не само с меч, но и с песни. За много от лирическите поети от това време се разказва, че били призовани по съвет на боговете да изгладят разногласията между гражданите Други били почитани в дворците на владетелите и тираните от него време. Например Арион от Периандър. Времето на невинността било минало и поради това, че певците вече не били непретенциозни, както Омировите; че те изисквали награди, печалба, уважение за таланта си. Пиндар, чиято лира прозвучала при публични състезания, е бил носител на най висшия разцвет на гръцката лирика и в това обективно отношение. Той антиципирал в себе си културата от епохата на Перикъл; по-примитивното републиканство вече е сведено до господство на образованите; той обединява с пламъка на лирическия поет достойнството на философапитагореец, както е известно и от преданието, че обича учението на Питагор. (Пластичното, сякаш драматичното 6 одите на Пиндар). Но тази обективност на гръцката лирика се проявява все пак отново само в рамките на общия характер на рода, който е този на интимната душевност, на особената и настоящата действителност. Епосът разказва миналото. Лирическото поетическо произведение възпява настоящето и слиза де увековечаването на неговия най-индивидуален и най-преxоден цъфтеж, на насладата, на красотата, на любовта кът отделни младежи, както е в поезията на Алкман и Сафо, а и тук пак до подробностите на красивите очи, коси, отделни части на тялото, както е в стихотворението на Анакреонт Дионис Халикарнаски определя като най-важна отличителна особеност на епоса това, че поетът не се появява Лирическото изкуство, напротив, е същинската сфера на самосъзерцанието и самосъзнанието, както музиката, където се изразява не образ, а само душевност, не предмет, а само настроение. Характерът на р а з л и к а, на отделяне и обособяване, който се крие в лириката сама по себе си, се изразява в лирическото изкуство на гърците не по-малко определено, отколкото всички други. Пълно развитие на всички ритмични родове, така че за драмата не останало нищо. Рязко обособяване на всички видове, както що се отнася до външните различия на ритъма, така и що се отнася до вътрешното различие на материята, на езика и т.н. и най-сетне рязко обособяване в различните стилове на лирическото изкуство, йонийския, дорийския и др." ШЕЛИНГ, Философия на изкуството, НИ, С.1980 г.,с. 314-317 "Лириката на гърците и римляните се различава както от източната, така и от друга страна, от романтичната. Защото, вместо да се задълбочава до интимността на партикуларни настроения и ситуации, напротив, тя извежда вътрешното навън, като го довежда до най-тясно разкриване на неговата индивидуална страст, светоглед и размишления. Благодарение на това и лириката, дори като изява на вътрешния дух, запазва, доколкото е позволено това за нея, пластичния тип на класичната художествена форма. А именно това, което излага тя от възгледите за живота, от мъдрите сентенции и т.н., въпреки цялата си прозаична всеобщност, все пак не е лишено от свободна индивидуалност на самостоятелното убеждение и начин на схващане и се изразява по-малко образно и метафорично, отколкото пряко и същински, докато и субективното чувство става обективно за самото себе си отчасти по по-общ начин, отчасти в по-нагледна форма. В една и съща индивидуалност особените видове се отделят един от друг по отношение на концепцията, израза, диалекта и стихотворния размер, за да стигнат в затворена самостоятелност до кулминационната точка на своето развитие; и както вътрешният свят и неговите представи, така и външното изложение е от по-пластично естество, тъй като това изложение изтъква в музикално отношение по-малко вътрешната душевна мелодия на чувството, отколкото сетивния звук на думите в ритмичната мярка на неговото движение и най-сетне оставя да се присъединят към него още и препитанията на танца." ХЕГЕЛ, Естетика,С.1969г.с.690 „Първото, на което искам да обърна внимание, е изключителната проблемност на лириката, която заслужава не по-малко внимание от епоса и драмата. Защото лириката представлява дълбока промяна на общественото съзнание, един от най-значителните етапи на познавателния процес. Тя бележи преминаването към друго виждане на све-та- от образното мислене към понятий-н о т о, от митологичния светоглед към реалистичния .В лириката Вселената за първи път| се заселва с хора на социална земя и Всички функции на стихийните природни сили преминават към човека. Лириката е дълбоко исторично явление, което се появява в определен момент на общественото развитие. С това искам да кажа, че гръцката лирика е напълно своеобразна, неповторима в други исторически условия и че тя коренно се различава от елинистическата и римската лирика, да не говорим за съвременната лирика... Гръцката лирика е особено ценна с това, че със своя) генезис показва възникването на поезията. Тръгвайки от| Сафо към Пиндар, филологът-класик вижда пътя на оформя-! нето на поетическата метафора и в процеса на метафоризирането - възникването на новата познавателна! система, която наричаме лирика. Има ли такъв характери метафората у Пушкин и Маяковски? Разбира се, не, ни най-малко. В Гърция процесът на метафоризиране едва започва. Тя възниква, без да има още художествени функции; в него се отразява промяната на общественото съзнание, а не ярка поетическа индивидуалност в нейната върхова форма. Гръцката „лирическа" (условно казано) метафора има съвършено неповторими особености. Те се състоят в това, че гръцката поетическа метафора винаги и при всички случаи черпи преносното си значение от своето собствено конкретно значение. Гръцкият лирик не взема преносния смисъл на своите метафори от свободно съзерцаваната действителност. За него това свободно съзерцание не съществува. Той гледа с очите на древните образци. Неговите понятия възникват непосредствено от образците, а не след тях. Метафорите са свързани с образния митологичен смисъл, привързани са към този смисъл. Образът става метафора, защото неговото конкретно значение получава смисъла на понятийно значение. Или, иначе казано, образът придобива две значения: конкретно (своето предишно) и друго ново, преносно (отвлечено). При това самият образ формално не се променя, остава си в същия вид, в какъвто е бил преди. Между метафората и образа, между образа и понятието няма дистанция; те сякаш са слепени един с друг и понятието само абстрахира митологичната конкретност на образа, което в лириката винаги се дава в задължителни форми. В този смисъл може да се каже, че в гръцката лирика няма далнина, няма въздух, а не че тя не пее за пространствена далечина. В гръцката лирика въобще няма символика, която част от по-късната, понятийна поезия с нейния усложнен фон... Връщайки се към изходната си позиция, трябва да кажа, че за мен основен генетичен фактор за гръцката лирика е коренната промяна на общественото съзнание през VII в.пр.н.е., зараждането на понятията, които възникват непосредствено от образа, и създаването на реалистичен светоглед, произлязъл от самото творчество, на негова основа и по неговите пътища. С това се обяснява историческият факт, че лириката и философията възникват почти едновременно като две основни понятийни категории. Гръцката лирика е рожба на изграждащи се понятийни процеси. Тя още не е „поезия на чувството", не е литературна поезия,амусическо, комплексно изкуство . Нейният прогрес е в това, че създава надалото на поетическата метафора, макар тя още да няма самостоятелен характер и да е напълно зависима от митологичната семантика на образа. Гръцката лирика не стига до създаването на троп, на чисто поетическа фигура. Поетизирането на метафората и превръщането й в сред ство за художествено въздействие е дело на гръцката проза. О. ФРЕЙДЕНБЕРГ, Произход на гръцката лирика,... с. 192,201-203. "Потокът на истинската гръцка лирика бликна в началото на седмото столетие преди Христа, шуртя през цялото шесто и току внезапно се скри в петото. Не ни е останал цял или поне половина нито един поет от тая епоха. Сравнително най-щастливи сме с Пиндара: от него имаме цяла книга оди и епиникии, макари да знаем, че това е само една десета част от това, което е създал. От Бакхилид, второстепенна величина, доскоро нямаше почти нищо; едва преди десетина години бидоха намерени голяма част от стихотворенията му, било цели, било без край, без начало и среда. От Сафините девет книги стихотворения имаме само три,от които само едното изглежда да е цяло, именно одата на Афродита. Солон Тиртей, Симонидовци, Стезихор, Теогнист, Анакреонт, Терпандър, Архилох, Алкей - и от тях само тук-таме по някое късче, увиснало на някоя изсъхнала вейка в голямата гора. А от мнозина ту по един ред, ту по една дума само. Но и по туй можем да почувствуваме силата на гръцката поезия: трогателната й наивност, естественост, богатство, свежест на израза, пълна художественост. Навсякъде, гдето се е чувал гръцки език, звучела е гръцката песен, една и гръцка навсякъде: нейните звуци ще да са били и в най-тежки времена тайнствените сили, които са свързвали тъй разпокъсаните гърци из целия тогавашен свят. Певец от дъното на Мала Азия е намирал сроден отглас далече в Марсилия. Не рядко са се събирали певци в по-значителни центрове, за да надвият себе си и да надвишат досегашните си гласове. Никак не е бъркало обстоятелството, че всеки певец е пял само на езика на родината си: дориецът на своя енергичен тон, еолиецът със своя мекомеланхоличен, а илиецът със своята култивирана елегантност. И всичко туй се е преплитало в една омайна хармония. Безподобно лирическо брожение в един цял свят, чиито царства ние само ред по ред ще можем да изгледаме, а често може би и да разгледаме: едно царство на злоба и отмъщение, друго на патриотизъм и обществени блага или язви, трето на религия и божественост, четвърто на любов, пето на гуляй и живот. Гъркът е бил буен, горещ, всякога жива плът и кръв, неотстъпен поклонник на живота и на всички наслади от него. Горко томува, който се опита да му отнеме каквото и да е благо от съществуването, кратко временноста на което той тъй силно е чувствувал. Огнена фантазия ще скрои небивало отмъщение, ще открие фантастични средства, ще създаде нов език, за да събори изпречената пред желанията му стена..." Александър БАЛАБАНОВ, Старогръцката лирика, студия в сб. Ал. Балабанов, Студии, статии, пътеписи и писма, БП, С. 1978, Библ. "Български критици", втори том, стр. 160-162 "Нова поетична изразна форма през архаичната епоха развиват различните видове на декламативната и песенната лирика.Тесеоформятот различни фолклорни среди за общуване, налагайки по-лична и същевременно по-ниска от тази на епоса и по-пригодна за актуално реагиране поетична реч. На езика на елегията Калин и Тиртей говорят за войните на своето време, Солон - за реформите, които върши в Атина, аристократът Теогнид - за развалата на нравите. Ямбът позволява да се реагира още по-лично и остро - Хипонакт говори за собствената си нищета, Архилох споделя болките си на обиден и влюбен. Още по-интимен е изразът в песенната лирика на Алкей и Сафо. Развитието на лириката зависи косвено от наличието на подвижни индивиди в епохата на архаиката и от тяхната по-лична, по-ниска и приблизена до реалното всекидневие гледна точка към света. И все пак този индивидуален поглед сега е много по-слаб от този в елинистическата и римската лирика. Архаическият лиризъм се бори по-скоро за гледната точка на една или друга малка общност - полисна, съсловна, на другарски кръг или сдружение на девойки за общ култ, какъвто е случаят при Сафо. Освен че тази общност е малка, в границите на лириката нейните грижи се разглеждат пряко и открито, един вид ниско и по-проза ично, отколкото върти това епосът. Но лириката също произвежда по-висок и всеобщ поглед към света ― този на хоровата лирика и той не случайно се влива в комплекс ното високо слово на драмата." Б.БОГДАНОВ, История на старогръцката култура,... с 120-121. „Основното събитие на класическия период (IX―-IV в. пр. н. е.) е оформянето на създаващото се с писане лично литературно творчество. Най-рано е засегнат епосът, после лириката и драмата. От началото на миналия век се налага идеята за следването на трите поет тически рода в историческото развитие на старогръц ката литература. Всъщност не може да се говори за три последователни епохи на епос, лирика и драма. До нас не са достигнали достатъчно епически и лирически творби от V и IV век пр. н.е., но ние знаем, че епическото; и лирическото творчество е продължавало в т. нар. епо-| ха на драмата. Така че в историята на ранната гръцка литература родовете не се редуват, а се вреж-; дат един до друг и един над друг. Освен това се наблюдава разлика в прехода от фолклор към лична литература при различните родове. Епосът и лириката съществуват като фолклор. Драмата също има фолклорна пред степен, но по-скоро като форма на общуване, като театър. Тя в по-висока степен от лириката и епоса е нововъзникнал жанр, зависим от предходното развитие на личния епос и лирика... ... Що се отнася до поезията, първоначално най-високото място в нейната област се заема от епоса. С традиционния си стих и други формални средства, с многоаспектното и цялостно виждане на света той пръв започва да представя поезията като висок условен жест, а оттук и цялата литература. Традицията на епоса в историята на старогръцката словесност е дълга и устойчива. Но развиването на различни видове епос става не само по хоризонтал, но и в йерархичен ред. Дидактическият епос на Хезиод се отнася критично към светогледа на Омировия героически епос и сякаш умишлено застава по-ниско от него, по-приближено към човешкото ежедневие "Дела и дни" са един вид проза в границите на епоса. Най-общо можем да кажем, че отделните по-ниски видове вътре в епоса, а и личната лирика, независимо дали идват от фолклора, или се създават, се оформят първоначално като противопоставящи се на високата литература на епоса. Лириката се отличава от епоса още във фолклорната си форма. Докато той имитира големите между племенни празници в Елада, техните обеми и висока проблематика, жанровете на лириката следват модела на по-малки празници. Затова те са склонни към по-нисък тон и третиране на по-реални проблеми. Епосът работи с високи герои, много лирически жанрове допускат по-ниски и дори реални човешки образи. Изобщо лириката в епохата на архаиката се развива поради нуждата да се подложи на критика епическото съзнание и високата епическа реч. Но като широка и постепенно раздипляща се област, по-ясна в отделните си видове отколкото като цяло, лириката също е засегната от йерархични отношения. Елегията и ямбът звучат по-ниско и прозаично от хоровите песни на Пиндар и Бакхилид . Изобщо отделните лирически жанрове имат своя собствена проблематика -елегията допуска по-открито обществено реагиране (Калин, Тиртей, Солон), докато погледът на монодичната лирика е по-субективен дори когато проблемът е обществен (Алкей)". Б. БОГДАНОВ, Старогръцката литература. Исторически особености и жанрово многообразие, Просвета, С. 1992 г. с. 65,70-71 "Индивидуалната лирика се появява едва тогава, когато вече се е появил индивидуалният поет; а той пък се появява едва тогава, когато човешката личност вече е започнала да осъзнава себе си като нещо самостоятелно, процес, който протича в тясна връзка с разпада на първобитния стихиен колективизъм. У отделния човек се появява желанието да живее и се труди самостоятелно, независим от авторитетните мъже в рода. Заражда се частната собственост и частната инициатива. Частните собственици също се изправят пред необходимостта да създадат свой собствен колектив, тъй като осъзнават, че човекът не може да съществува изолирано при никакви условия. Новият колектив се оформя като гражданска общност, която заема мястото на предишната родова община и се превръща в неоспорим авторитет за отделния индивид. И тъй катс ново възникналата частна собственост се разпростира и върху хората, т.е. превръща се в робовладелска, това обстоятелство прави новата градска общност още по-стабилна, по-взискателна, защото иначе не би било възмож-но да се държи в подчинение нарастващата маса от роби. При все това, обаче, обособилата се в периода на утвърждаване на робовладелската формация личност била безкрайно по-свободна и по-самостоятелна от личността в условията на родовата община. Истината е, че в родовата община инициативата не принадлежала на отделните личности в нея. Сега вече личността се самоизявява в частното предприемачество, в политическата дейност, на пазара, в ателието на художника, във философията. Тя вече самоизявява и вътрешните си настроения, порив, който предизвиква появата на класическата лирика. Истината е, че тук както навсякъде, новата форма на обществено съзнание не възниква отведнъж. Едно направление в гръцката лирика все още е обвързано с епоса и съдържа в себе си твърде малко чисто личностна насоченост. Друго] направление, обратно, се стреми да се концентрира върху вътрешните настроения, доколкото това е било възможно през една толкова монолитна епоха като епохата на класическото робовладение с ненарушимия му авторитет, чиито символи тогава са били робовладелските полиси, т.е. градовете-държави. Третото направление в класическата лирика се опитва да съвместява обществените с личните интереси, а в четвъртото открито се проявява тенденцията да се пренебрегват авторитетите на полиса, факт, който сам по себе си вече свидетелства за нарастващото разложение на класическата полисна система и предизвестява някакви нови, неизвестни за античния свят форми на обществен живот и съзнание. Всички споменати по ― горе поетически тенденции в дребна Гърция не са били изолирани една от друга, а постоянно са се смесвали и са си въздействали една на друга... Исторически етапи в развитието на лириката. формирането на ясна и отчетлива представа за видове гръцка лирика през класическия период винаги е било затруднявано от това, че тази лирика е достигнала до нас в изключително хаотично състояние, като огромно количество с нищо несвързани помежду си фрагменти, като цитати, които са вземани от нея и привеждани в античната литература през следващите етапи в развитието й. Много малко цели стихотворения са стигнали до нас от огромния двеста годишен период на гръцката лирика. Първото произведение на гръцката лирика се появява през VII в.пр.н.е. - на 6 април 648 година, когато над Гърция се разпростряло слънчево затъмнение, което развълнувало Архилох - така се установява, началото на гръцката лирика (а следователно, и на цялата гръцка литература). Това е било времето, през което се заражда робовладелският полис и същевременно започва борбата на робовладелската аристокрация с робовладелската демокрация. Една от най-ярките особености на тази епоха е също колонизаторското движение, което изключително бързо стимулира производствения, търговския, социалнополитическия и културен растеж на градовете-държави. Тогава отделната личност, излязла извън тесните граници на родовата община на нов път, придобива нови характеристики - отривистост на преживяванията, скиталчески и приключенски дух, анархистично поведение. С подобно, изпълнено с амбиции самочувствие се отличават Архилох и Мимнерм от Йония, Алкей и Сафо от еолийския остров Лесбос и Алкман от Спарта. Всички те създават своята лирика през втората половина на VII и първата половина на VI в.пр.н.е. Но в Гърция се появява и строга войнствено-патриотична лирика, все още близка до епоса и твърде малко различаваща се от него, чиито създатели са Калин от Йония и Т и р -тей от Спарта. Лириката от указания период съвсем не изключва спокойното описание на бита, напълно съзнателното, понякога комично и пародийно, отношение към реалното своеобразие на хората, мъже или жени, и при това с достатъчно мрачни размишления относно неустойчивостта на различните явления в живота - Семонид от остров Аморгос. Като разширява все повече обхвата си лириката през този период започва да включва в себе си и старинните митологически предания, но по нов, собствено лирически способ. Оттук се създава впечатлението за връщане към епоса, но това,връщане се осъществява, разбира се, на нова степен. Такава лирика създават Стезихор, творил в Сицилия и А р и о н, творил в Коринт. Такава е и цялата дорийска песенна лирика, в която може да се проследи прехода от религиозните химни към стихотворенията разработващи светски мотиви. Накрая, към този период трябва да се отнесат и търсенията в сферата на по-уравновесените настроения, опитите да се въведе мярата в лирическия безпорядък, които са характерни за лириката на Архилох, Алкей и другите. Тук срещаме името на С о л о н от Атина, който се явява като заключително звено в този първи период на гръцката лирика като проповядва именно мярата и съразмерността в областта на лирическите излияния на душата. Това представлява първият, много бурен, период в развитието на лириката през VII-V! в.пр.н.е., включващ творчеството на древногръцките поети, които съчиняват стихове след Архилох, преди С о л о н. Вторият период на гръцката лирика съвпада с утвърждаването на тираните като ръководители на новосъздадените полиси през втората половина на VI в.пр.н.е. Терминът тиран е имал в древна Гърция съвсем различно значение, което не съвпада с днешния му смисъл. Тираните оглавили културата на възхождащата демокрация, която се сблъсква в остър антагонистичен конфликт с консервативната аристокрация. Личността, която след освобождаването й от родовите окови, изявява отривисто стремежа си към самостоятелност през първия период от развитието на лирическата поезия, след Солон придобива по-голяма увереност в себе си и вътрешна хармония. Сега човекът не се отдава така спонтанно във властта на жизнените стихии, а укрепява своята устойчивост и самосъзнание. През този период творят Анакреонт (когото, както ще видим по-късно, трябва да разграничаваме от елинистичната анакреонтична лирика), Ибик и Симо-н и д от Кеос (чиято творческа дейност надхвърля пределите на указания период и продължава и през третия период на класическата лирика). Хипонакт от Клазомена (роден в Ефес около 530 г.пр.н.е.) е известен със своето пародийно-карикатурно и твърде натуралистично мислене. Но в една или друга степен това са малозначителни художествени явления. Далеч по-значими фактори за развитието на лириката са философските и драматически произведения, които не са пряко свързани с тематиката, разработвана през указания период. По онова време са били създадени знаменитите произведения на философите Ксенофан и Парменид (към които бихме прибавили и живелия през V в.пр.н.е. Емпедокъл), които обикновено не се изучават в историята на литературата, а в историята на философията, макар че литературната и стилистична стойност на творбите им като определен етап в развитието на лириката е огромна. Към втората половина на VI в.пр.н.е, отнасят и цялата до есхиловска драматургия, състояща се предимно от трагедии. Хоровите части на тези трагедии се разглеждат като нова степен в развитието на лириката. Ако приемем, че първият известен факт от творческата дейност на Пиндар е съставената от него X Питийска епиникия (501 г.пр.н.е.), то може да се каже, че вторият период на лириката обхваща времето от Анакреонт до първите изяви на Пиндар. Третият период на класическата лирика се отли чава с небивало развитие на хоровата лирика. Това е времето на обединяването на гръцките полиси (първата половина на V в.пр.н.е.) в борбата им, вдъхновена от конституцията на Клистен, за общо гръцко демократична единство, в борбата им срещу деспотите на Изтока през периода на Гръко-персийските войни. Това е времето, през което творят Симонидот Кеос (през зрелите му години), Пиндар, Бакх или д, Теогнид от Мегара и онези многобройни поети, чиито стихове са влезли в достигналия до нас Теогнидов сборник, съставен през V, а може би и през IV в.пр.н.е. Накрая, четвъртият период на лириката - това е краят на целия класически период на гръцката поезия. Той се разпростира върху втората половина на V и първата половина на IV в.пр.н.е. Лириката през това време вече не е водещ литературен род поради изключителната бързина в развитието на културата през тази епоха и поради това че художественият приоритет в гръцката поезия вече отдавна е преминал от лириката към драмата. От лириката, доколкото просъществува през тази епоха, изискват също драматизъм и изтънчена музикалност. На това изискване отговаря атическата лирика, чийто главен представител се счита Тимотей от Милет (роден през 446 г.пр.н.е.) АНТИЧНАЯ ЛИТЕРАТУРА, учебник под редакцией проф. А.А. Тахо-Годи, Просвещение, М. 1980 г. стр. 74-76. ДЯЛОВЕ И ЖАНРОВЕ НА СТАРОГРЪЦКАТА ЛИРИКА „В първоначалното си, най-богато развитие гръцката лирика развива съвършено този художествен характер, (Той се състои в това, според Хегел, че „лириката като изява на вътрешния дух запазва, доколкото е позволено това за нея, пластичния тип на класичната художествена форма". Бел. на Г.Г.) Най-напред като още епично по-сдържани х и м-ни които по-малко изказват в стихотворния размер на епоса вътрешното вдъхновение, отколкото, както вече приведох по ― горе, поставят пред душата в твърди обективни черти един пластичен образ на боговете. Това, което съставлява следващата крачка напред според стихотворния размер, е елегичният сричков размер, който прибавя пентаметъра и чрез правилно повтарящото се присъединяване на последния към хекзаметъра и чрез еднаквите прекъсващи цезури показва първата наченка на строфо подобна закръгленост. Следователно по такъв начин и елегията, както политическата, така и еротичната, е вече по-лирична в целия си тон, макар че тя особено като гномична елегия е още близка до епичното изтъкване и изказване на субстанциалното като такова и затова принадлежи почти изключително найонийците, у които имал превес обективният светоглед. А и от музикална гледна точка получава развитие главно само ритмичната страна. Редом с тях, т р е т о, се развива в един нов стихотворен размер ямбичното стихотворение, което поради остротата на своите бичувания поема вече една по-субективна насока. Но същински лиричната рефлексия и страст се развива едва в така наречената м е л и ч н а лирика; стихотворните размери стават по-различни по вид, по-редуващи се, строфите стават по-богати, елементите на музикалния съпровод попълни благодарение на прибавящата се модулация; всеки поет си изгражда сричков размер, съответстващ на неговия лиричен характер; Сафо за своите нежни, но възпламенени от страстен жар и въздействащо повишени в израза си излияния; Алкей за своите мъжествено по-смели оди -а особено схолиите (Бележки за обяснение върху полето на гръцки или латински ръкопис, бел. на Г.Г.), като се има предвид многообразието на тяхното съдържание и тон, допускат също така многостранно нюансиране на дикцията и стихотворния размер. И най-сетне,хоровата лирика се разгръща най-богато както по отношение на богатството на представата и рефлексията, смелостта на преходите, свързванията и т.н., така и с оглед на външното изложение. Хоровата песен може да се редува с отделни гласове, а вътрешното вълнение не се задоволява с чистия ритъм на езика и с модулациите на музиката, а извиква на помощ като пластичен елемент и танцовите движения, така че тук субективната страна на лириката получава пълен противовес в лицето на придаването на сетивен характер на последната чрез изпълнението. Предметите на този вид вдъхновение са найсубстанциални и многозначителни - възвеличаването на боговете, като и на победителите при състезанията, в които гърците, често пъти разделени в политическо отношение, намирали обективен наглед за своето национално единство; следователно по такъв начин и от страна на вътрешния начин на схващане не липсват епични и обективни елементи. Например Пиндар, който достигна в тази област връхната точка на съвършенството, както посочих вече, преминава лесно от външно предлагащите се поводи към дълбоки съждения относно общата природа на нравственото, божественото, а после на хероите, хероичните дела, основанията на държави и т.н. и има в своя власт както пластичното онагледяване, така и субективния полет на фантазията. Но затова пък не предметът се отдалечава епично сам за себе си, а субективното вдъхновение, завладяно от своя предмет, така че последният, обратно, изглежда носен и създаван от душата." ХЕГЕЛ, Е с т е т и к а,... II том, стр. 691-692 „Голямата част от запазената до нас ранна гръцка лирика е празнична поезия, съчинявана в чест на различни празници, посветени на богове и хора, която е трябвало да издига значимото настояще над преходния момент, да продължава мига на радостта. Двете най-съществени средства за постигане на целта (ако не вземем под внимание строгата, стегната форма, която служи именно за укрепяването) са митът и сентенцията. Митът, особено облагороденият вече от епическата поезия, поставя редом със земната случка нейното съответствие от света на боговете и героите, като така придава на преходното смисъл и значение. Сентенцията приобщава частното към общото, често в предупредителна или поучителна форма и така, рационална по форма, насочва към трайното, към истината. Към тази празнична поезия спада почти цялата хорова лирика от края на седми до средата на пети в.пр.н.е., от Алкман през Стезихор, Ибик и Симонид до Бакхилид и до най-великия - Пиндар. Всъщност хвалебствените и възнаграждаващи песни правят „великата" гръцка лирика и оказват неизмеримо влияние върху формирането на високия поетически стил у гърците и у нас. От нея именно се развива трагедията, а оттам и цялата възвишено-патетична западноевропейска поезия, защото, следвайки тъкмо нея, Клопщок, младият Гьоте, Хьолдерлин и Рилке достигат до химническата поезия. Тази поезия основно се различава от епоса по това, че приема настоящето като напълно достойно за прослава. Великите дела от миналото увличат не сами по себе си, а по-скоро служат да въздигат настоящето, защото гърците от архаичния период са изпитвали невъздържана радост при вида на всичко, изпълнено с живот, пъстро, настоящо. Напрежението между валидност и факт, между мит и настояще, между стремеж и осъществяемост в течение на двеста годишното развитие става все по-осезаемо и макар издигаща се над времето, лириката остава в рамките на настоящето. През същите векове, навлязла малко по-рано и отзвучала малко по-рано, успоредно с хвалебните песни съществува и друга, не по-малко значима лирическа поезия, още по-близка до нашето понятие за лирика с това, че поетите излагат в нея свои лични неща. Но за гърците тази поезия не е нещо еднородно. Лирика за тях е единствено поезията, изпълнявана като песен: хоровата песен, за която току-що стана дума, и монодията - лирика, изпълнявана от сам певец, например песните на Сафо, Алкей, Анакреонт. Голяма част и от тези монодии, като например сватбените песни на Сафо, са впрочем само хвалебни песни в чест на богове и хора, но като съществен мотив наред с възхвалите тук по-силно, отколкото в хоровите песни изпъква склонността на поета да говори за себе си. Подобни мотиви по същото време съдържат и стихове, които гърците са поставяли отделно от лириката, защото не са били изпълнявани под съпровод на лира, които ние обаче без колебание отнасяме към лириката, защото приблизително отговарят на нашите представи за нея. Това са стихотворения, рецитирани под съпровод на флей-та, съчинени в я м б или елегическо двустишие, за чийто първо автор античната традиция сочи А р х и л о х. За да мога чрез „личната лирика" на ранна Гърция (ако ми е позволено да употребя този неустановен термин) да посоча какво самите поети са възприемали като свое лично, защо са говорели за себе си и в какъв аспект следователно са осъзнавали себе си като индивидуалности, аз се спирам на трима поети: Архилох, поета на „рецитирани стихове", живял през първата половина на седми век, и двама лирици, автори на монодии, Сафо и Анакреонт (Сафо е живяла около 600 година, Анакреонт към 500 година пр.н.е.). Въпросите си ние отправяме към три твърде различни характера и темперамента; близо двеста години разделят най-ранните от най-новите стихотворния, които ще прозвучат за нас, разделя ги, тоест почти цялото време, през което е процъфтявала ранната гръцка лирика. Така достатъчно ясно ще изпъкнат не само общите черти, но и индивидуалните особености. Изправени сме обаче пред жалки отломки. За да успеем от малкото напълно запазени стихотворения на Архилох, Сафо и Анакреонт и от обикновено съвсем кратките цитати у по-късни автори да извлечем отговора на своя въпрос за приноса на ранната гръцка лирика от гледна точка на историята на човешкия дух, често не ни остава друго, освен да се придържаме и към наглед най-незначителното. Често пъти е почти случайност, че съумяваме да прозрем как дадена мисъл или мотив зависят от някои предишни и да посочим онова, което е ново и своеобразно. И все пак в крайна сметка тези нови черти се обединяват в единна картина и става ясно, че пътят на лирика има определена посока че онова, което първоначално е изглеждало само вариант на една отделна мисъл или индивидуална промяна в някой традиционен мотив , има всъщност своето място в един по-широк исторически процес." Бр СНЕЛ, Пробуждането наличността в ранната гръцка лирика, ст. в сб. Традиция. Литература. Действителност... с. 209-211. "Такава бе отначало службата на създадения от Архилоха я м б: неговият нападателен, изострен на края тон е напомнял на гърците кучешки лай. Разбира се, полека-лека примесените хореи смекчават остротата и в по-късните времена виждаме, че ямбът става основен стих за всички видове поезия, освен епическата. ...„Елегия" не би трябвало да разбираме в днешния смисъл на думата. За античната литература тоя термин има повече техническо значение, видът на стиха дава името елегия. Няколко двустишия от по един хекзаметър и пентаметър образуват една елегия. Трябва да разгледаме подробно строя на тези двустишия, за да разберем защо именно такъв стих се избира за боеви подстрекателни песни. Накратко, според моето чувство: първият стих, хекзаметърът, издига мисълта; вторият- пентаметърът, на който в средата и в края липсва слабият звук, значи, свършва само със силни, трещи на два пъти с ярост. А за произхождението на думата „елегия" почти нищо положително не може се каза. Доскоро се мислеше, че елегия произлиза от „е л е г о" - вайкам, - защото в тоя стих са се писали погребалните или тъжалните песни, също и такива при празници на гробовете. Но по-вероятно е следното тълкуване: „Елегос" - сигурно дума из някое азиатско наречие -означавало тръстиковата тръба, която е пригласяла на флейтата при погребални шествия. • Епиграма значи надпис. Надписи в стихове е нещо от памтивека заведено в Гърция: било върху гробни паметници, било върху разни предмети, посвещавани на богове. Епиграмите са прости, естествени; те носят едно спокойно предаване на вечността. В по-късно време те служеха и за благи или ядовити характеристики на разни личности. Но първоначалната им задача бе политическа или патриотическа... След епохата на елегиите поде глас истинската лирика, тъй наречената мелическа поезия : религиозни, хероически и любовни песни; химни и оди, гръмки дитирамби и трияди, всички предназначени за пеене - соло, хор, кога с инструменти, кога не. Почти цели три века тия химни са били едничките художествени литературни произведения. За нас изгубили много или съвсем значение, но за гърците са били най-важни от всичките произведения на лирическата муза религиозно-хероическите химни и поеми, изпълнявани на празнични богослужения. Не вярвам да отида далече, ако кажа, че тия оди и поеми са били писани само по поръчка или, най-малко, създадени за обявените състезания при тържествата. Всичко ме предизвиква да напомня за развитието на портретната живопис в Италия; и там поръчаните икони довеждат живописта до оня блясък, който ни списва днес. И в Гърция краят бе един Пиндар. За гръцката религия или, по-право, за същността на . разликата между модерна и древна религия, че първата е заповедническа, а втората само наставническа... Тук ни интересуват гръцките богове, героите и техните фигури. Те са изцяло поетически създадени образ и, залегнали дълбоко в душата на поколенията - затуй за едни и същи герои-богове пеят всички поети. Те са действително пое-ми (поеотворя, творения) - в буквалния смисъл на гръцката дума... Гръцките герои-богове са били винаги свещени. Всяка местност си е имала своите герои или богове. Разликата между бог и герой се е преливала или дори често съвсем изчезвала. От герои към богове и обратно. Героите, в чиято чест са ставали някакви тържества: надпреварвания,бор-би и пр., са се давали от наставниците-поети като пример на живия герой-победител в игрите, а често са били представяни като висш идеал, който трябва да се догонва от живия. Тъй е постъпвал Пиндар в своите победохваления на сиракузките тирани, в одите, наречени „е п и н и к и и". Тия оди са с един възвишен език, до немай-къде сложен стил с несметни строфови вариации, често с един лирическо-епически замах. И все по-нови и по-нови форми намираха поетите. Всеки от измервателите е образувал един вид школа гдето се е упражнявало неговото откритие. Така Т а л е т а с от Крит, в края на седмото столетие, откри "п е а н а" и „х и п о р х е м а", изпълнявани от младежта на Спарта; Алкман-партениите за момински хорове; А р и о н - гръмкия „дитирамб"; бляскави хероически химни или „е н к о м и и" - С т е з и х о р; и най-после Симонид, Бакхилид и Пиндар сляха всички видове в една сложна композиция, за да създадат величествените епини-кии. Тая литература почти цели три века изпълнява ролята на драмата в Стара Гърция..." Ал. БАЛАБАНОВ, Студии, статии, пътеписи, писма... II том, с. 163-166,171-173 „Систематично разделяне на лириката. Много важно значение играе делението на гръцката класическа лирика по племена и територии. Племенният и териториалният принцип е толкова важен, че всички жанрове на старогръцката поезия са запазили завинаги в себе си характеристиките на племето, сред което са възникнали и връзката със съответните диалекти. И така нека започнем с йонийската лирика. Така както характерното съчетаване на йонийски и еолийски елементи се е съхранило през всички епохи в развитието на античния свят, така е оцеляла и йонийската лирика с главните й жанрове -елегията и ямба. Еолийците са се прославили завинаги с емоционалната си, изпълнена с вътрешно напрежение лирика, за която придобиваме представа от произведенията лесбоските поети Алкей и Сафо. Дорийската лирика била известна с тържествения си хоров характер, отначало строг и суров, религиозен, а по-късно - омекотен и в по-голяма степен светски. Особен стил са създали сицилианските поети. Що се отнася до А т и к а, тя в несравнено по-голяма степен се е прославила с драмата и прозата си, отколкото с лириката си... Гръцката лирика се разделя преди всичко на д е к л а м а- ционна и песенна. Песенната лирика може да бъде солова (монодична) или хорова. По-късно тези два дяла започват да се изпълняват без съпровод. Декламационната лирика, от своя страна, се подразделя на елегическаи ямбическа- термините „елегия" и „ямб" имат специфично значение в гръцката литература." АНТИЧНАЯ ЛИТЕРАТУРА, под ред. профТахо-Годи,...с.77 Бележка на съставителя: Специфичните жанрове, които се формират в старогръцката лирика през архаичния и класическия период в развитието на гръцката култура са: Елегия - в античността с този термин означавали стихотворение, написано в елегически дистих, изразяващо широк кръг разсъждения и преживявания. Ямб - стихотворение, най-често присмехулно или подигравателно, написано в двусричната стъпка, която в античното метрическо стихосложение се състои от кратка и дълга сричка. Названието на стъпката вероятно произлиза от името на Ямб-син на нимфата Ехе и на бога Пан. Химн- тържествена песен, възникнала в поезията на древните народи населяващи Месопотамия и Египет, широко разпространена в античната гръцка лирика. Дитирамб - хвалебствена песен, изпълнявана от хор в чест на Дионис, бог на плодородието, веселието и виното. Ода- всяко стихотворение в древногръцката лирика, което се пее от хор. П е а н - хвалебствена песен, изпълнявана първоначално в чест на бог Аполон, а по-късно в чест на други богове или герои-победители. Епиталамий- сватбена песен, изпълнявана от два хора - единият, състоящ се от юноши, възхвалявал младоженеца, другият, съставен от девойки, разкривал мъката на дружките на девойката, която навлиза в брачния живот и се откъсва от тях. Епиникия - хорова песен, посветена на победител в общогръцките атлетически игри. Хипорема песен, чието изпълнение се съчетава с танц на хора, в съпровод на струнни инструменти, а понякога и на флейта. Т р е н и - траурни песни, изпълнявани на погребения от специално подготвени лица. Подбор и съставителство: доц. ГЕНО ГЕНОВ жүктеу/скачать 0.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|