Архилох, Тиртей, Алкей, Сафо и Пиндар старогръцка лирика
жүктеу/скачать 0.72 Mb.
|
ПОЕТИЧНИЯТ СВЯТ НА САФОразмисли, чувства и копнежи„ Стихове като тези на Сафо трябва да се родят и да бъдат намерени. Те нито могат да се съчиняват, нито пък да се споделят публично, без да бъдат осквернени. Който стори това, му липсва едновременно и гордост, и скромност. Гордост: като изтръгва най-съкровените си чувства от свещеното безмълвие на сърцето си и ги зах-върля сред тълпата, та да може тя да им се звери грубо или безучастно, и всичко това само за някакъв си мизерен бис или за една жълтица. А нескромно ще бъде винаги да изпращаш самия себе си на някаква изложба като праобраз. Ако лирическите стихотворения не са съвсем своеобразни, свободни и истинни, те не струват повече като такива..." ФР. ШЛЕГЕЛ, Фрагменти 1797-1800, ст. в сб. Естетика на немския романтизъм, НИ, С. 1984 г., стр. 158, фрагмент 119. „В съзнанието преминаването от мита към поезията става във формата на промяна на познавателната функция на образа. Образът отразява промяната в съотношението между субекта и обекта. В него вече няма предпоставки за тъждество между образа и метафората, т.е. между значимосттаи нейното изразяване. Образът престава да означава онова, което изразява. И макар формално да има предишния си вид, съвсем непроменен и външно съвсем същ, той се разпада и губи своето буквално значение. Нещо повече. Той започва да не значи именно това, което казва. Ще дам един пример. В мита Сафо скача от Левкадската скала в морето заради несподелената си любов към фаон. Падането в морето, скачането от скалата, която е наречена Бяла, Сияйна, нещастна любов... са все еднакви по семантика метафори на образа на ероса - светило, залез на светилото, смъртта на ероса. Митът вярва в скока на Сафо и образът на падащата в морето влюбена е съвсем конкретен, буквален. А ето че във фр. 17 Анакреонт казва: „Хвърлен от Левкадската скала, аз се гмурвам в побелялата вълна пиян от любов." Образът е същият. Но разликата между митологичните метафори у Сафо и поетическите у Анакреонт се състои 6 това, че Левкадската скала на Сафо е конкретна, даже и да е била географска фикция, а у Анакреонт има абстрактен характер и не сочи никаква географска реалност. Само в мита „побелялата вълна" и „виното на ерос" имат конкретен характер, защото морето е старец, а еросът вакхичен. Но в лириката двата образа не се използуват с тяхното конкретно значение на морска побелялост и еротичен вакхизъм, а само заради сходството на побелелите коси с вълната, на екстаза от виното с любовта, на борбата с морето и борбата с любовното чувство. Този пример показва, че в двата случая въпросът за конкретността и отвлечеността на образа се поставя в познавателен, а не в реален план. С каквато и метафора да е изразен митологичният образ, той винаги е конкретен и буквален от познавателна гледна точка..." О. ФРЕЙДЕНБЕРГ, Произход на гръцката лирика, ст. в сб. Традиция. Литература. Действителност,... стр. 200-201 „Сафо преживява любовта като нещо лично, като немощ, като безпомощност, подобна на смъртта“ (Вж. сб. Антична поезия,... стр. 75). Това е сватбена песен за едно момиче от обкръжението на Сафо; началото й по традиция възпява блаженството на мъжа, който ще отведе младата жена у дома си; на Сафо нейната женидба донася раздяла. Още в по-горе приведените стихове Сафо беше посочила любовта като съдник над красотата; любов и двата пъти нещастна - тогава защото любимата беше далеч (Вж. стр. 6, бел. на Г.Г.), сега защото си отива завинаги. И също както Архилох се е чувствувал немощен и безжизнен, Сафо тук описва как ужасно сетивата и тялото отказват да й служат и как изведнъж тя се озовава пред прага на смъртта. Но не само случайно съзвучие и външно съвпадение свързват тук Сафо и Архилох - стиховете на Архилох са били известни на Сафо: едно старо прилагателно от времето на епоса е наричало съня „отпускащ тялото" - очевидно затова, защото отнема на човешкото тяло способността да се движи. По-късно Хезиод казва: „Ерос, който е най-красив сред безсмъртните богове, отпускащият тялото - той покорява всяка човешка и божествена мисъл в гърдите..." Това е омайващата любов, която прави човека скован и неразумен - любов, чието въздействие наблюдаваме у другиго. Всичко това Архилох отнася към своето лично изживяване в началото на едно стихотворение, чийто първи стих трябва да е звучал така: „не съм годен да върша нищо". По-нататък се казва: „Но разпускащият тялото копнеж ме е надвил, приятелю." Тази позната ни вече мисъл, че любовта отнема силата, Сафо възприема именно оттук, като я вмъква впрочем също в началото на едно стихотворение: „И пак понесъл ме е Ерос, отпускащият тялото, горчиво-сладък - пред него съм безпомощна." Звученето на думите е толкова близко, а чувството, че нещастно влюбеният се чувства бездеен и безпомощен, е толкова ново за следомировото време, че можем да бъдем уверени: именно от Архилох Сафо се е учила да чувства и изказва нещастната си любов. И в този стих тя говори за „любовта" си определено „митично": защото любовта за нея е не чувство, породено в душата й, а намеса на божеството. Затова пък истински нейно, лично е чувството за безпо-мощност. Само 6 ъзпрепятствуваната, останала неосъ- ществена любов покорява съзнанието с особена сила. Лъчът на силния, жив стремеж блясва най-ярко там, където срещне гибелна съпротива. И именно 8 това осъзнато чрез съпротивата чувство, което е нещо безспорно лично, губят стойност дотогава възхваляваните неща. Тук изпъква противоречието между илюзия и действителност, между онова, което други високо ценят, и това, което човек сам смята за значимо. И тъй като любовта се изживява не като лично настроение, като субективна чувственост, а като божествена сила, стояща по-високо от личността, това силно чувство може да върне човека към същественото. В страстта и страданието си Сафо открива простото, естественото и постига нова първич-ност, нова непосредственост, защото пред нея се разкриват нови измерения на душевността... Мисълта, че знанието за промените ги прави поносими, е залегнала в основата на единственото стихотворение на Сафо, напълно запазено до наши дни (Вж. сб. Антична поезия,... стр. 76). Едно от многото достойнства на стихотворението е, че преживяването, породило тези стихове, се издига над настоящето, дори с двойна градация „Ела и както някога, Богиньо, (подаваше ухо на моя глас) и щом ме чуваше - напускаше веднага (чертога златен на баща си...)". В подобна неволя Сафо вече е призовавала Афродита на помощ, и то неведнъж. Утешителната яснота, обгърнала стихотворението, се дължи не на последно място на това, че достигайки до прозрението, че така е било вече не веднъж, Сафо се е дистанцирала от страданието си; богинята, помагала по-рано, ще помогне и сега... В едно от стихотворенията на Сафо, открито върху доста повреден египетски папирус, виждаме човек да про-тивопоставя своето собствено мислене на това на другите хора; допълнено, стихотворението звучи приблизително така: „Някой смята конника най-красив от всичко на земята; пешака други предпочитат, кораби - трети. Аз пък - що си копнея с обич. Туй е лесно от всеки да се разбере. Защото дори прекрасната Елена най-добър мъж напусна - в Троя със кораб тя доплава. Нито за щерка свидна, ни за мили майка и татко се замисли, а противно на волята и взе я Киприда. Вярно, не е мъчно жена да подведеш - леко умът й помътнява. Ей сега внезапно Киприда спомни ми Анактория. Най-обичам да съзерцавам стъпките любими, образа прелестен, не колесниците на лидийците и пехотинците, все натрупани догоре с оръжия." (Превод на Ив. Генов) Във въведението и в края Сафо си служи с „преамбюла" фолклорна форма, при която едно от нещата се поставя над останалите; служи си с нея, за да противопостави своята преценка на онова, което други считат за красиво. На разкошното, предизвикващо общо възхищение, на пара- дите на конници, пехотинци и флота тя противопоставя нещо естествено и скромно: очарователната походка и лъчезарния лик на любимата Анактория. „Най-красивото е онова, което човек обича." По-високо от външния блясък Сафо поставя трепетите на сърцето. Изречението на Омир и Архилох „Всеки различно си стопля сърцето" е поставило ценностите в една плоскост; Сафо казва коя стойност е по-висша от останалите - онази, до която сърцето й се докосва с обич. Подобни неща са изричани и друг път в архаичната епоха, но тази мисъл срещаме за пръв път у Сафо... ... Божественото е сияйно и светло. Съвършеното блести, великото остава безсмъртно в светлината на славата, поетът разкрива този блясък и той продължава да свети и зад пределите на мрачната смърт. По-ясно отколкото в „личната" лирика това изпъква в хвалебните песни; ката пример затова нека послужи единствената, откъслечно запазена сватбена песен на Сафо, в която за възхвала на празника се разказва една митична сватба - тази на Хектор и Андромаха. Началото на стихотворението е изгубено. Първото, което чуваме, е, че в Троя идва вестител, който съобщава, че младоженците тъкмо са пристигнали с кораба от Тива, родината на момичето. „Забързан, Вестителят се доближи. Идеи, посланикът задъхан, каза: „... днес на Илион и цяла Азия . се пада непреходна слава. Хектор, обкръжен с другари, Води прекрасна годеница с очи лъчисти от ТиВа свещена при бликащия извор Плакос. Той води Андромаха нежната на кораби през морските Води солени. Накичена е тя със златни гривни, натъкмена спурпурноизвезани одежди, носи зестра пребогата, съдове сребърни безброй, от кост слонова дарове." Тъй рече. Впусна се бащата любещ, тутакси разнесе се мълвата сред приятелите из града просторен. И всички илионци мулета запрегнаха В колите, с колеса изкусно изработени. Накачи се множество жени по тях, а също и девици нежноноги, все със строен стан, отделно Приамовите щерки. В по-малките коли сега младежите коне запрегнаха и Викове коларите нададоха, прокънтяха те наоколо..." „...а младоженците, на богове подобни, ... и насъбраната тълпа устреми се към Илион... звънът на флейти сладко прозвуча, размеси се със тропота на кастанети. Запяха девиците свещена песен, надигна се до небесата гласът божествен, смях... из всички улици... кратери и фиали... Разнесе се ухание от миро, примеси се с канела и тамян. Глас нададоха високо по-старите жени и всички мъже ликуващи запяха хвалебна песен в чест на стрелеца с китарата, Възхвалиха Хектор и Андромаха, богоравните." (Превод на Ив. Генов) За нас това стихотворение е най-ранният съвсем наг-леден пример за значението на мита в гръцката празнична поезия. Мит и реалност тукса толкова тясно преплетени, че митичната ситуация просто се влива в настоящето. разказът за сватбата наХектор завършва с това, че бива подета сватбена песен и ние присъствуваме именно на пеенето на сватбената песен, когато прозвучава песента на Сафо. Докато иначе в хименея (Сватбена песен, бел. на Г.Г.) младоженците биват възхвалявани като равни на боговете, то тук те биват отъждествявани с фигурите от мита. За тях обаче Сафо разказва не заради великите им дела и съдби, а заради блясъка и съвършенството им като дори даровете на сватбата - именно защото са блестящи - са по-важни от самото действие, и така раз-казът преминава от един светъл епизод към друг и тези светли мигове светят като насъщен дял от настоящето... Трогателно е било едно от късните стихотворения на Сафо, в което тя описва своята немощ и си спомня за младостта. От това стихотворение върху един папирус са запазени единствено краищата на редовете, но въпреки че гръцкото звучене не може да бъде възстановено, съ-държанието е ясно и е възможно дабъде предадено в превод. Манфред Хаусман (немски учен, автор на труда „Събуждане. Песни и откъслеци от ранното гръцко време", Берлин 1949 г. Бел. на Г.Г.) го е превел по следния начин: „Навсякъде вече моята кожа е сбръчкана, вяла от старост. От катраненочерната моя коса само кичури бели останаха. Ръцете са слаби, по-слаби нозете, не искат и те да ме носят. Не мога аз вече във танц да пристъпям с девойките, като кошути в дъбравата вечер. Но що да сторя? Не е отредено на смъртните хора вечно млади да бъдат. Песен те пеят, че Еос дори това е узнала, тайно която до края на света нявга Титон отведе, младият. Ала споходи и него тъжната старост. И щом сега той любещ в нощта не се доближава до свойта съпруга, той мисли, че вече за него щастие няма. Затуй той Зевс моли дано му смъртта по-скоро изпрати. Мен пък все още влекат ме нежност и златно обилие. Тъй всичко прекрасно край мене без край е блестяло, защото обичам слънцето." (Превод Манфред Хаусман) В това стихотворение Сафо превъзмогва безпомощността на старостта („но що да сторя"), представяйки се, че е съхранила най-същественото от младостта си - радостта от блестящото и сияйното; тя не предприема обаче никакъв опит да придаде на стареенето, на напредването във времето свой смисъл... Едно от стихотворенията на Сафо, чиито начало и край не са запазени, е написано, по всичко личи, когато Сафо е останала на Лесбос с Атида - девойка, която особено обича, докато друга, Аригнота, е била принудена да се отдели от кръга й и се е завърнала в Сарди, столицата на Лидия (Вж. сб. Антична поезия,... стр. 84). От други стихотворения на Сафо знаем, че Атида много пъти й е давала повод за ревност, а докато е живяла в кръга на Сафо, Аригнота особено много е обичала Атида. Сега, останала на острова с Атида, Сафо с много чувство и фантазия описва как в лунната лятна нощ на Сарди, при пълнолуние, Аригнота мислено се завръща тук и копнее по отминалите дни прекарани заедно. Тук въпреки разделящо то разстояние е изказано чувство на привързаност, съ-ществуващо само в областта на душевното и духовното, в спомена и в любовта. Очевидно в това стихотворение Сафо се стреми към още по-близкото приятелство на Атида, като й показва доколко свързани са те, как и двете си спомнят за Аригнота, а тя отправя мислите си и към двете. „От Сарди тук мисълта й често се завръща", гласи дословно първото изречение. А това е нещо, което Омир дори от гледна точка на езиковите елементи не би могъл да формулира. У Сафо духът може дасе отделя от мястото си и затова е възможно единство на мисли и чувства. У Омир тези обичайни и за нас представи все още не са съществували... В друго едно стихотворение, въведението и краят на което също липсват, Сафо също си спомня за едно момиче, което си е отишло; тя описва как при раздялата се е утешавала със спомена за всичко хубаво, което са преживели заедно (Вж. сб. Антична поезия, ... стр. 83). Преодолявайки разстоянието, тук споменът свързва влю-бените и отново нещо душевно-духовно привързва хората един към друг. Но душевното тук не е сантиментално -безнадеждно, враждебно и отчуждено от света, а напротив - то е спомен за напълно земните, сетивни, излъчващи светлина красиви неща. Споменът продължава съществуването на всичко това, запазва за-дълго радостта от него и кара тези, които заедно са изпитали наслаждението, да се чувствуват свързани. Казват, че спомените, към които прибягва Сафо, били сякаш вечният начин на утеха, като се позовават при това на една сцена от „Одисея", в която при раздяла някой моли да си спомнят за него. Има все пак една тънка, но същест-вена разлика. Когато Одисеи напуска страната на феаките. Навзикая му казва: „Радвай се, страннико, ти, но си спомняй за мене и после в родния край! За живота си първо на мене си длъжен." („Одисея", песен VIII, стих. 461-2). Следователно тук споменът е благодарност за сто-реното добро; в стихотворението на Сафо влюбените се свързват в също такова чувство на спомена без еднос-транна обвързаност, а чистата съзерцателност, следваща от това, че споменът не е нищо повече от връщане към хубавото, останало в миналото, настройва и двете души еднакво. Така, както в стихотворението за Аригнота, деликатно недоизказан, се долавя копнежът, отправен към Сарди, същият като този, отправен от Сарди насам, тук споменът скрепява единството на две души." БР. СНЕЛ, Пробуждането на личността в ранната гръцка лирика, ст. в сб. Традиция, Литература. Действителност,... стр. 212-236) „X. Нека сега разгледаме, дали можем някак да направим речта си възвишена. Не е ли следователно най-добре, понеже всички предмети съдържат по природа известни частици, съставящи тяхната материя, тъй и ние по необходимост да отберем онова, което е основната съставка на възвишеното, а после отново да съберем едно с друго тези изрази, помнейки задължителната им взаимовръзка, и да ги съединим в едно цяло? Отначало слушателят е привлечен от избраните отделни изрази, а сетне от връзката на всичко избрано. Както примерно Сафо представя породените с любовната лудост страсти винаги по това, което действително ги съпровожда. Къде показва тя своите дарби? В изключителната си способност да отбере и свърже помежду им най-крайните и напрегнати състояния (Вж. сб. Антична поезия, с. 75). Нима не се възхищаваш от способността на поетесата да изследва едновременно и душата, и тялото, и ушите, и езика, и очите, и кожата - всички части, сякаш са й чужди и са я напуснали? Тя ту се вледенява, ту изгаря, ту говори безразсъдно, а после възвръща разума си или изпада в ужас и насмалко не се разделя с живота, обединявайки противоположностите. Постъпва така, за да изпъкне само едно отделно нейно чувство, а съвкупността от преживявания. Всичко това изживяват влюбените в действителност. Как-то вече казах, изборът на крайностите и тяхното обединяване в едно сътворяват изключителното впечатление от стихотворението..." ЛОНГИН, За в ъ з в и ш е н о т о, НИ, С. 1985 г., с. 42-43 „Известна е свободата, която са имали лесбоскитв граждани и гражданки; тази свобода е била хубава, без да е имала нужда от ориенталската мекошавост. Свян е била най-хубавото украшение на любовта. Нека само сц припом-ним онзи прочут любовен и поетически диалог между Сафо и Алкей. Този кратък истински разговор между двамата лирици може едновременно да ни послужи за отбранителна база против всички, които са развратничили със своето сухо въображение за сметка на лесбоската любовна поезия. Освен това, струва ми се, няма да му намерим по-удобно място от това тук. „Теменугокоса, чиста, меденоусмихната Сафо... Искам да ти кажа нещо, но срам ме е да ти река". На това Сафо отговаря с неподражаема грация, с жен-ствена откровеност и тиха строгост: „Ако би имал да кажеш нещо почтено, приятно и хубаво, ако на езика ти не стои нещо лошо, срам не би покривал очите ти, а би изрекъл направо (що искаш)." (Превод: Александър Балабанов) Но често любовта и като буря е налитала бедните поети, които, ако да бяха такива, каквито искат да ги представят някои увлечени от клюките на безцеремонни гръцки комици, щяха просто да се потопят в страстни похоти, а нямаше да се мъчат толкова и да предават мъката си в такива чудни образи: „Любовта като буря, кога нападне дъбовете в планината, разклати моето сърце." Сафо и Алкей не са могли да се вземат приживе, докато траехвъркатия живот. Затова пък самата съдба е свързала двамата за векове, и то тъй, щото човек неволно смесва и поезията им. И монети са били отпечатвани - от едната страна ликът на Сафо, от другата - на Алкея. Искрена, вечна любов на двама големи поети, разделяни от услов-ностите на редовния живот - съединени до края на все-лената чрез поезията." АЛ. БАЛАБАНОВ, Любовь и поезия, Хемус, С. 1939 г. с. 94-95 „За разлика от епоса, представяш любовта само като физическо влечение, Сафо я възприема като стихийна сила, с която смъртният човек трудно успява да се пребори (Вж. сб. Антична поезия, с. 79-долу). Друг един фрагмент гласи: „Отново ме терзае размекваща крайниците ми любов, сладостно огорчаващо чудовище, от което никой не е защитен." Съчетанието „размекваща крайниците" не е изобретено от Сафо; това свързване се използува в поемите на Омир за да представи съня, който освобождава крайниците на тялото от физическото напрежение, с което са нормално заредени. Като определят любовта с епитета „размекваща крайниците" Хезиод, Архилох и Ал-кман сочат външните признаци на любовното влечение -човек изгубва контрола над себе си, озовава се в близко до припадъка състояние И този смисъл Сафо, предавайки състоянието на влюбения, следва установилата се традиция. Но определението на любовта като „сладостно огорчаващо чудовище" принадлежи на самата Сафо и свидетелствува за важната стъпка, направена от гръцката поезия по пътя към разбирането на вътрешния свят на човека. Другото по-значимо завоевание на Сафо в тази насока представлява опита й да изобрази любовното чувство не чрез външните му симптоми, както се е подхождало в епоса, а като особено вътрешно състояние на човека. Първите стъпки в това направление са били вече направени от Архилох и Сафо върви уверено по същия път, когато описва промените във вътрешното състояние на влюбения (Вж. сб. Антична поезия, с. 75)." В. ЯРХО, К. ПОЛОНСКАЯ, Античная лирика,... стр. 50-51 „... В класичното изкуство любовта не се среща в тази субективна интимност на чувството и се изявява изобщо само като момент, подчинен за изображението, или само от страна на сетивната наслада. У Омир или не се отдава голяма тежест на любовта, или тя се явява в най-достойния си вид: като брак в кръга на домашното огнище, например в образа на Пенелопа, като грижа на съпругата и майката, например в Андромаха, или в други нравствени отношения. Напротив връзката, която свързва Парис и Елена, се признава за безнравствена и за причина на ужасите и бедата от Троянската война; а в любовта на Ахил към Бризеида има малко дълбочина на чувството и вътрешната душевност, защото Бризеида е робиня, която е по волята на героя. В одите на Сафо езикът на любовта се издига наистина до лирично вдъхновение, но в тях намира израз повече скришом действуващата и п о г -лъщащата огненост на кръвта (Разредка на Г.Г.), отколкото интимноста на субективното сърце и душа..." ХЕГЕЛ, Е с т е т и к а , ... с. 750 1 * Сега да очаровам приятелките си -ще пея тия песни с хубав глас. 2 ... подобно буря разтърсва любовта душата ми: тъй вятърът планински събаря дъбове... 3 Аз имам мъничко момиче мило, изваяна е като малко цвете - любимата ми Клея ... О, не бих я заменила за цяла Лидия, нито дори за острова чудесен - за Лесбос. 4 Най-после ти дойде... Добре направи. Копнях за тебе, в душата ми желание запали ти - и цяла изгорях... 5 И аз си мисля - ни едно момиче, което е видяло на слънцето лъчите, не ще е като тебе тъй разумно... 6 НА ЕДНА ГЛУПАЧКА Ти мъртва ще лежиш така - безкрайно - и никой няма никога за тебе да си спомни, ти рози пиерийски не отгледа, невидима и В царството на Хадес, душата ти сред бледи сенки ще се скита... 7 О, моя Дика, изплети венец от клончета и мента и с пръстите си нежни накити косите си, които аз обичам. Защото - знае се - богините блажени с добро око поглеждат на молбите, които красота и цвете увенчават, но те обръщат гръб на тези, които им се молят без цветя. 8 ... Гонкила ... Казах: „О, господарю ... Не съм ли толкова щастлива? ... Не зная какво е това желание да умра, да изчезна и да видя бреговете на Ахерон потънали в лилии и влажни от светла роса. 9 (И ето - тя завинаги си тръгна.) Не лъжа - бих желала да умра. Тя плачеше, когато ме напусна. Течеха топли нейните сълзи: „Ах, колко съм отчаяна, Сафо. Кълна ти се - не искам да си ида." Отвърнах й: „Иди си с радост, мила, и спомняй си за мене със добро, защото съм привързана към тебе. Аз искам пак сега да ти припомня красивите и нежни часове, които ние двете преживяхме... От рози, виолетки, минзухар венци плетеше многоцветни ти до мене и се кичеше със тях. С венци, изплетени от цветове, обвиваше ти нежната си шия ... Върху косите си благоухания разливаше - от мента и босилек, или на мекото легло до мене отпусната почиваше блажено... 10 ... от Сардион тук мисълта ми често се завръща Когато заедно живяхме, за Аригнота беше ти богиня, и твойта песен бе за нея всичко. Сега блести тя сред лидийските жени - както розовопръстата луна на залез превъзхожда всичките звезди. Като луна блестяща, чиста, която свойта светлина разлива върху соленото море и пъстрите поляни. Тогава чистата роса блести и розите разтворени ухаят, и кичестите цветове в полето. Но след като тъй много скита тя, си спомня пак за милата Атида, сърцето й в желание потръпва, скръбта тежи в душата й и тя зове ни със пронизващ глас за среща и тоя зов загадъчен и таен нощта хилядократно преповтаря и ехото далечно го донася през морските вълни, които ни делят. 11 Залязоха луната и звездите. Нощта напредва. Вече е среднощ. Минават часовете. Аз напразно очаквам. И лежа сама. 12 ... не - аз не съм злопаметна, - не крия злоба, моята душа е кротка. 13
14 ... не знам какво да правя: във мен живеят две души... 15 ЛЮБОВНА БОЛКА На боговете равен ми се струва, до тебе който седнал е небрежно и слуша те тъй сладко да говориш и да се смееш нежно-шеговита. Но аз, щом отдалече те съгледам, в уплаха - бледна - изведнъж изтръпвам. Сърцето трепва във гърдите, гласът ми става сух и сякаш спира. Езикът ми засъхва - нежен пламък под кожата ми тънко запълзява. Очите ми покрива нежен мрак, бучение в ушите си усещам. Студена пот челото оросява, нозете ми се подкосяват, ставам по-бледна от изсъхнала трева, свяст ми се вие, сякаш че умирам. 16 ... Онез, на които желая добро, те ми създават най-много злини. ... това във душата сама си го знам. 17 ... Макар че ти си моя най-любима, жена по-млада ти си избери: на мен - по-старата - не ми прилича със тебе да живея ... 18 О, сладка мамо, вече нямам сили совалката си бързо да премятам, умирам от любов: едно момче красиво ми прати Афродита нежната. 19 Съпруг щастлив си ти. Най-после изпълниха се твоите мечти: момичето, което искаше, е вече твое ... 20 Умря Адонис, о Китера, чудния Адонис ... Сега какво ще правиме, девойки? - О, бийте си гърдите (бясно, докато те почервенеят), разкъсайте си дрехите (от скръб). Умря Адонис! ... (Чудният Адонис)... 21 Кипридо - ти, и вие, Нереиди, о, нека моя брат да се завърне при мене жив и здрав - и нека всичко най-съкровено, което той желае - да се сбъдне. И всичките злини, които той направи някога - сега сам да поправи, за своите другари да е радост и срам за неприятелите си - но знае ли човек кои са те? О, не - не знаем ние враговете си... И брат ми може би да си възвърне отново тая чест, що ми дължи, и да забрави свойте черни мъки, които нашите души гнетяха. И чувайки различните сплетни, които моите съграждани изострят и ги забождат в мене, във плътта ми от тях така жестоко ме боли, - Богиньо, чуй ме, ако някога сърцето ти със песни съм пленила, то миналото скрий със черна нощ - от клюки и нападки ни спаси. 22 МОЛБА КЪМ АФРОДИТА Безсмъртна, златотронна Афродита, ти, дъщеря на Зевса, ти, хитрице, о, моля те - с терзания и мъки недей разкъсва моето сърце. Ела и както някога, Богиньо, подаваше ухо на моя глас и щом ме чуваше - напускаше веднага чертога златен на баща си и се понасяше към мене мигновено на мъничката колесница, впрегната с рой малки, пърхащи врабчета, и литваше към черната земя, те бързо те довеждаха при мене -и ти с усмивка на безсмъртното лице ме питаше какво ми се е случило, защо те викам пак, защо те моля и лудото сърце какво желае да ми се случи... „Я кажи, Сафо, в кого си влюбена, да ти го доведа. Кажи, Сафо, кажи... Дори от теб да бяга - ще те гони и ако даровете не приема - скоро сам ще ти донася дарове. Ако не те обича, ще те обикне - и да не желаеш вече." Ела ми и сега и ме спаси, Богиньо, от тежки мъки. Направи така -душата що желае да се случи, бъди ми ти съюзник, о, безсмъртна! * Забележка: Подреждането на фрагментите и цифровото им означаване е въведено от съставителя. * Забележка: Виж фрагментите на стр. 72, 74, 76, 78, 79, 81 и 84 жүктеу/скачать 0.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|