Глава 37 Отивам в Америка

„Америка! Несъмнено тези хора са американци!" Това си помислих аз, когато пред вътрешния ми поглед се появи па­норамно видение на западни лица.

Потънал в медитация, аз седях зад някакви прашни кутии в склада на школата в Ранчи. В тези напрегнати години сред момчурляците беше трудно да се намери спокойно място.

Видението продължи. Подобно на актьори, през сцената на съзнанието ми преминаха огромно множество хора²³⁷, взи­ращи се съсредоточено в мен.

Вратата на склада се отвори. Както винаги, едно от мом­четата бе открило скришното ми място.

— Ела тук, Бимал - извиках весело аз. - Имам новини за тебе: Господ ме вика в Америка!

— В Америка? - момчето повтори думите ми с такъв глас, сякаш бях казал: „На луната."

— Да! Готвя се да открия Америка като Христофор Колумб. Той смятал, че е открил Индия. Несъмнено между тези две страни има някаква кармична връзка!

Бимал хукна презглава навън и скоро цялото училище на­учи информацията от двукракия вестник²³⁸. Аз събрах обър­каните преподаватели и им поверих школата.

— Знам, че винаги ще държите на челно място йогическите идеали на Лахири Махасая за образованието - казах аз. - Ще ви пиша често. Ако е рекъл Бог, някой ден ще се върна.

Сълзи изпълваха очите ми, когато за последен път поглед­нах малките момчета и слънчевите земи на Ранчи. Един епи­зод от моя живот приключваше. Знаех, че отсега нататък ще живея в далечни земи. Потеглих за Калкута няколко часа след видението си. На следващия ден получих покана да бъда деле­гат от Индия на Международния конгрес на религиозните ли­берали в Америка. Той щеше да се проведе същата година в Бостън под покровителството на Американската унитарианска църква.

Главата ми се завъртя и аз потърсих Шри Юктешвар в Серампор.

— Гуруджи, току-що ме поканиха да се изкажа на религи­озен конгрес в Америка. Да отида ли?

— Всички врати са отворени пред тебе - отговори просто Учителят. - Сега или никога.

— Но, господине - казах аз, обхванат от безпокойство, - какво знам аз за говоренето пред публика? Много рядко съм чел лекции и никога на английски.

— На английски или не, твоите думи за йога трябва да бъдат чути на Запад. Аз се засмях.

— Добре, скъпи гуруджи, мисля, че американците едва ли ще научат бенгалски! Моля, благословете усилията ми да пре­одолея препятствията на английския език²³⁹.

Когато споделих новината за моите планове с Баща ми, той буквално залитна. На него Америка му изглеждаше неве­роятно далечна и той се страхуваше, че може никога повече да не ме види.

— Как възнамеряваш да отидеш? - сурово запита той. - Кой ще те финансира? - Тъй като дотогава с любов беше оси­гурявал всички разходи за обучението и целия ми живот, той без съмнение се надяваше, че този въпрос ще доведе проекта ми до непреодолим застой.

— Господ със сигурност ще ме финансира. - Като казах това, аз си припомних един подобен отговор, който преди мно­го години бях дал на брат си Ананта в Агра. И без сянка от лукавство добавих: - Татко, може би Бог ще ти внуши да ми помогнеш.

— Не, никога! - Той ме погледна със страдание.

Затова бях много изненадан, когато на следващия ден Ба­ща ми ми връчи чек за значителна сума.

— Давам ти тези пари - каза той - не в качеството си на твой баща, а като верен ученик на Лахири Махасая. Е, върви в онази далечна западна земя и разпространявай там учението на крия-йога, несвързано с никое вероизповедание.

Бях безкрайно трогнат от безкористния дух, с който баща ми бе в състояние така бързо да пренебрегне личните си же­лания. През изминалата нощ той правилно бе осъзнал, че мо­ето пътуване не е мотивирано от обикновена прищявка.

— Може би вече няма да се видим в този живот - каза тъжно Баща ми, който тогава бе на шестдесет и седем години.

Една интуитивна убеденост ме накара да отговоря:

— Бог непременно ще ни събере още веднъж.

Когато започнах да се подготвям да напусна Учителя си и родната си земя, за да замина към непознатите брегове на Америка, ме обхвана не малък трепет. Бях чувал много раз­кази за материалистичната атмосфера на Запада, твърде раз­лична от духовната обстановка на Индия, просмукана с ве­ковната аура на светците. „Един източен учител, който се ре­шава да диша въздуха на Запада, мислех си аз, трябва да е много по-смел от онези, които търпят несгодите на хималайския студ!"

Една ранна сутрин аз започнах да се моля с непреклонно­то решение да продължа и дори да умра, молейки се, докато не чуя глас от Бога. Исках Неговата благословия с уверение, че няма да се изгубя в мъглите на съвременния утилитаризъм. Сърцето ми бе готово да замина за Америка, но още по-силно бе решено да чуе утехата на божественото позволение.

Аз се молех и молех, сподавяйки плача си. Не идваше никакъв отговор. Безмълвната ми молба нарасна до мъчи­телно кресчендо, докато по обяд не стигнах до края. Мозъ­кът ми повече не можеше да издържа натиска на моите тер­зания. Усещах, че главата ми ще се пръсне, ако извикам още веднъж от всенарастващата дълбина на вътрешната си страст. В същия момент откъм вестибюла, свързан със ста­ята на улица „Гурпар", където седях, се почука. Като отво­рих вратата, аз видях един младеж с бедното одеяние на от­шелник. Той влезе, затвори вратата след себе си и отказвай­ки поканата ми да седне, ми показа с жест, че иска да гово­рим прави.

„Това трябва да е Бабаджи!", помислих си аз изумен, за­щото мъжът пред мен имаше чертите на един по-млад Лахи­ри Махасая.

Той отговори на мислите ми:

— Да, аз съм Бабаджи! - Говореше мелодично на хинди. - Нашият Небесен Отец чу молитвата ти. Той ми нареди да ти кажа: „Следвай повелята на своя гуру и замини за Америка. Не се бой. Ще бъдеш защитен."

След една вълнуваща пауза Бабаджи отново се обърна към мен:

— Ти си този, когото съм избрал да разпространи посла­нието на крия-йога на Запад. Преди много време аз се срещ­нах с твоя гуру Юктешвар на Кумбха мела. Тогава му казах, че ще те изпратя при него за обучение.

Не промълвих нито дума, изпълнен с благоговеен трепет от неговото присъствие и дълбоко трогнат да чуя от устата му, че той ме е водил към Шри Юктешвар. Проснах се на пода пред безсмъртния гуру. Той благосклонно ме вдигна. Разказа ми много неща за живота ми, след това ми даде ня­кои лични препоръки и произнесе няколко съкровени проро­чества.

— Крия-йога, научната техника за Богоосъзнаване - за­върши тържествено той, - най-накрая ще се разпространи във всички страни и ще допринесе за хармонизиране на народите посредством лично трансцендентално възприятие на Безпре­делния Отец от човека.

С поглед, зареден с величествена сила, учителят ме наелектризира с проблясъка на своето космическо съзнание. Малко след това той се отправи към вратата.

— Не се опитвай да ме последваш - каза той. - Няма да можеш да го направиш.

— Моля ви, Бабаджи, не си отивайте! - повтарях високо аз. - Вземете ме със себе си!

Като погледна назад, той отговори:

— Не сега. Някой друг път.

Обхванат от вълнение, аз пренебрегнах предупреждени­ето му. Когато се опитах да го последвам, открих, че краката ми сякаш здраво са сраснали с пода. От вратата Бабаджи ми хвърли последен любящ поглед. Той вдигна ръка за благосло­вия и излезе, а очите ми с копнеж се взираха в него.

След няколко минути краката ми се освободиха. Аз сед­нах и потънах в дълбока медитация, като непрестанно благо­дарях на Бога не само че отговори на молбата ми, но и че ме благослови да се срещна с Бабаджи. Цялото ми тяло сякаш бе осветено от съприкосновението с този древен и вечно млад учител. Отдавна горещо мое желание бе да го зърна.

Досега аз никога и на никого не бях разказвал за срещата си с Бабаджи. Пазейки я като най-святото си човешко прежи­вяване, аз я бях скътал в сърцето си. Но ми дойде на ум, че читателите на тази автобиография може би ще бъдат по-склон­ни да повярват в реалността на уединения Бабаджи и интере­са му към света, ако им разкажа, че съм го видял със собстве­ните си очи. Помогнах на един художник да нарисува верен портрет на великия йогически Христос на съвременна Индия и можете да го видите в тази книга.

В навечерието преди заминаването си за Съединените ща­ти прекарах в святото присъствие на Шри Юктешвар.

— Забрави, че си роден като индус и че няма да бъдеш американец. Вземи най-доброто и от двете страни - каза Учи­телят по своя спокоен и мъдър начин. - Бъди това, което на­истина си - дете на Бога. Търси и приемай в своето същество най-добрите качества на своите братя, разпръснати в най-раз­лични раси по земята.

След това той ме благослови:

— Всички онези, които дойдат при тебе с вяра, ще получат помощ. Когато ги гледаш, духовният поток, излъчващ се от очите ти, ще влезе в техния мозък и ще промени материалистичните им навици, като ги направи по-чувствителни за Бога.

Той продължи:

— Твоят жребий да привличаш искрените души е много добър. Където и да отидеш, дори и в пустинята, навсякъде ще намериш приятели.

И двете му благословии получиха предостатъчно потвър­ждение. Аз отидох сам в Америка, като в пустиня, без нито един приятел, а там намерих хиляди, готови да получат изпи­таното от времето учение за душата.

Напуснах Индия през август 1920 г. с кораба „Град Спарта", първия пътнически кораб, плаващ за Америка след прик­лючването на Първата световна война. Успях да си взема би­лет само след премахването, по наистина чудотворен начин, на много бюрократични трудности, свързани с признаването на паспорта ми.

По време на двумесечното пътуване един от спътниците ми разбра, че аз съм индийският делегат за Бостънския конгрес.

— Свами Йогананда - каза той с първото от многото странни произношения, с които по-късно щях да чувам името си от устата на американците, - моля ви, доставете удоволст­вие на пътниците с една лекция следващия четвъртък вечер­та. Смятам, че за всички ще бъде полезно да чуят беседа вър­ху „Битката на живота и как да я проведем".

Уви! Както разбрах в сряда, аз трябваше да проведа битка в собствения си живот. Отчаяно опитвайки се да организи­рам идеите си в лекция на английски, аз накрая изоставих всички приготовления. Мислите ми, подобно на диво жребче, съзряло седло, отказваха всякакво сътрудничество с правила­та на английската граматика. Обаче напълно осланяйки се на последните уверения на Учителя, в четвъртък аз се появих пред моята публика в салона на парахода. Но никакво красно­речие не се надигна на устните ми. Безмълвен, аз стоях пред събралите се. След състезание по издръжливост, продължи­ло десет минути, аудиторията разбра моето затруднение и за­почна да се смее.

В този момент ситуацията съвсем не ми се струваше за­бавна. Изпълнен с негодувание, аз отправих мълчалива мол­ба към Учителя.

— Ти можеш! Говори! - Зазвуча веднага неговият глас в съзнанието ми.

Мислите ми незабавно установиха приятелски отношения с английския език. След четиридесет и пет минути аудитори­ята все още внимателно ме слушаше. Тази беседа ми спечели множество покани за лекции пред различни групи в Америка.

После никога не можах да си спомня нито дума от това, което бях казал. Разпитвайки дискретно, аз научих от мно­жество пътници: „Вие изнесохте вдъхновяваща лекция на жив и правилен английски език." При тези прекрасни известия аз смирено поблагодарих на своя гуру за навременната му по­мощ, осъзнавайки още веднъж, че той е винаги с мене, пре­небрегвайки преградите на времето и пространството.

От време на време през остатъка от океанското си пъту­ване получавах кратки пристъпи на тревога от предстоящото изпитание - лекция на английски на Бостънския конгрес.

— Господи - молех се аз, - нека мое вдъхновение да си Ти, а не пак взривове от смях в аудиторията!

„Град Спарта" влезе в пристанището край Бостън в края на септември. На шести октомври аз се обърнах към конгре­са с първата си реч в Америка. Тя се прие добре и аз си отдъх­нах с облекчение. Великодушният секретар на Американска­та унитарианска асоциация написа следния коментар в пуб­ликувания отчет²⁴⁰ за работата на конгреса:

„Свами Йогананда, делегат от ашрама Брахмачаря в Ран­чи, Индия, предаде на конгреса приветствия от своето общес­тво. На свободен английски и с динамичен изказ той изнесе лекция от философски характер върху „Науката религия", ко­ято е публикувана във вид на брошура за широко разпростра­нение. Религията, твърди той, е универсална и е една. Може би не е възможно да универсализираме определени обичаи и убеждения, но общият елемент на религията може да бъде универсализиран и всеки в еднаква степен може да бъде по­молен да го следва и да му се подчинява."

Благодарение щедрия чек на Баща ми можех да остана в Америка и след като конгресът свърши. Четири щастливи го­дини прекарах, живеейки скромно в Бостън. Изнасях публич­ни лекции, обучавах групи и написах книга със стихове, Песни на душата, с предговор от д-р Фредерик Б. Робинсън, дирек­тор на колежа в Ню Йорк²⁴¹.

Започвайки трансконтинентално пътуване през лятото на 1924 г., аз изнесох беседи пред хиляди хора в главните градове на Америка, като завърших пътуването си с ваканция на се­вер, в красивата Аляска.

С помощта на великодушни ученици към края на 1925 г. аз бях основал главното седалище в Америка в имението „Маунт Уошингтън" в Лос Анжелис. Постройката беше същата, която години преди това бях видял във видението си в Кашмир. Побързах да изпратя на Шри Юктешвар снимка на тези далечни американски центрове на дейност. Той ми отговори с картичка на бенгалски, която превеждам тук:

„11 август 1926 г. О, дете на сърцето ми, Йогананда!

Като гледам снимката на твоята школа и твоите учени­ци, не мога да изразя с думи каква радост изпълни живота ми. Аз се разтапям от щастие при вида на твоите ученици по йога от различни градове. Виждайки твоите методи в монотонни­те утвърдителни напеви, в целебните вибрации и божестве­ните лечебни молитви, аз не мога да не се въздържа да ти благодаря с цялото си сърце. Като гледам планинския про­ход, лъкатушещата нагоре пътека и прелестния пейзаж, разгърнал се под имението „Маунт Уошингтън", копнея да видя всичко това със собствените си очи.

Тук всичко върви добре. Пребивавай винаги в блаженст­во по милостта на Бога.

Шри Юктешвар Гири"

Изминаха години. Аз изнасях лекции във всяко кътче на новата си страна и говорех пред стотици клубове, колежи, цър­кви и групи от всякакви вероизповедания. Десетки хиляди американци получиха посвещение в йога. През 1929 г. аз посве­тих на всички тях нова книга с молитвени размишления - Ше­поти от вечността, с предговор от Амелита Гали-Курчи²⁴². Тук привеждам едно стихотворение от книгата си, озаглаве­но Боже! Боже! Боже!, което написах една вечер, докато стоях на трибуната за лекции:

От дълбините на съня,

докато качвам извиващите се спирално

стълбища на будността,

аз шепна:

Боже! Боже! Боже!

Ти си храната и щом прекъсна своя пост

на нощната раздяла с тебе,

Те вкусвам и на ум си казвам:

Боже! Боже! Боже!

Където и да съм, прожекторът на моя ум

е винаги насочен върху Тебе

и в трескавата битка - дейността

безмълвният ми боен вик е:

Боже! Боже! Боже!

Когато вият бурите на изпитни

и лаят срещу мене с бяс тревоги,

аз заглушавам техния протест,

повтаряйки високо:

Боже! Боже! Боже!

Когато моят ум тъче мечти

със нишките на спомени, тогава

аз виждам върху тоз магичен плат

написано релефно:

Боже! Боже! Боже!

И всяка нощ, във най-дълбокия ми сън

покоят ми зове насъне: Радост! Радост! Радост!

А радостта ми идва, пеейки навеки:

Боже! Боже! Боже!

Когато бдя, работя, спя и ям, мечтая,

когато служа, медитирам, пея и божествено обичам,

душата ми, от никого нечута, постоянно тананика:

Боже! Боже! Боже!

Понякога - обикновено на първо число всеки месец, ко­гато в огромни количества пристигаха сметките по поддържането на „Маунт Уошингтън" и другите центрове на Дру­жеството за самореализация! - аз с копнеж си мислех за простия покой на Индия. Но ежедневно виждах как се разширява взаиморазбирането между Изтока и Запада и душата ми ликуваше.

Смятам, че голямото сърце на Америка вярно е предаде по в прекрасните стихове на Ема Лазарус Майка на изгнаниците, издълбани върху постамента на Статуята на Свободата:

...С издигнат факел във ръка посреща светлини далечни. Очите меки с кротка мощ пристанището ръководят, на две разделящо града. „Пазете, вий земи старинни, натрупания си разкош", тя вика с мълчаливи устни. „Тук дайте своите чеда отритнати и изнурени, без хляб, без дом, без пукнат грош, копнели в жалките коптори да вдишат глътка свобода. Пратете ги - окаян отказ, крушенци в непрогледна нощ. Аз вдигам свойта светла лампа за тях край златните врата."
Глава 38

Лутър Бърбанк - светец сред рози

— Тайната на подобреното отглеждане на растения, ос­вен научното знание, е любовта. - Лутър Бърбанк произнесе тази мъдрост, докато се разхождах с него в градината му „Санта роуз." Спряхме пред една леха с ядливи кактуси.

— Когато провеждах опити за създаване на кактуси без бодли - продължи той, - аз често говорех с растенията, за да установя вибрации на любов. „Няма от какво да се страхува­те, казвах им аз. Не са ви нужни защитните бодли. Аз ще ви пазя." Постепенно това полезно пустинно растение се появи в разновидност без бодли.

Бях очарован от това чудо.

— Моля ви, драги Лутър, дайте ми няколко кактусови лис­та, за да ги посадя в градината си в „Маунт Уошингтън".

Работникът, който стоеше наблизо, понечи да отдели ня­колко листа, но Бърбанк го спря.

— Аз самият ще направя това за свами. - Той ми връчи три листа, които по-късно посадих, радвайки се на грамадния им ръст.

Великият специалист по градинарство ми разказа, че пър­вият му забележим триумф бил огромният картоф, известен днес с неговото име. С неуморимостта на гений той продъл­жил да дарява света със стотици получени чрез кръстосване подобрения на природата - неговите нови бърбанковски раз­новидности на домати, зърнени растения, тикви, череши, сли­ви, гладки праскови, ягоди, макове, лилии, рози.

Аз насочих фотоапарата си, когато Лутър ме заведе при известното орехово дърво, чрез което беше доказал, че естес­твената еволюция може значително да се ускори.

— Само за шестнадесет години - каза той - този орех до­стигна състояние да дава такава обилна реколта, което при­родата би му осигурила за два пъти по-дълъг срок.

Малката осиновена дъщеря на Лутър дойде, лудувайки с кучето си, в градината.

— Тя е моето човешко растение. - Той ласкаво й помаха. - сera аз разглеждам човечеството като едно огромно растение, нуждаещо се за най-висшите си реализации само от любов, естествена благословия на широките открити пространства и интелигентно кръстосване и отбор. За краткото време на собстве­ния си живот съм наблюдавал такъв чуден прогрес в еволюци­ята на растенията, че с оптимизъм очаквам един здрав, щастлив свят, който ще дойде, щом децата му бъдат научени на прин­ципите на простия и разумен живот. Ние трябва да се върнем към природата и към природния Бог.

— Лутър, би ви се харесало в моята школа в Ранчи, с нейните занятия на открито и атмосферата на радост и простота.

Думите ми докоснаха най-близката до сърцето на Бърбанк струна - възпитанието на децата. Той ме засипа с въпроси, интересът струеше от дълбоките му ведри очи.

— Свамиджи - каза накрая той, - школи като вашата са единствената надежда за бъдещото хилядолетие. Аз съм про­тив днешната образователна система, откъсната от природата и задушаваща цялата индивидуалност. С душа и сърце подкре­пям практическите ви идеи за образование.

Когато се сбогувах с благия мъдрец, той ми надписа едно малко томче и ми го подари²⁴³.

— Ето книгата ми Възпитаване на човешкото растение - каза той. - Необходими са нови методи на възпитаване - безстрашни експерименти. Понякога най-дръзките опити са во­дели до създаването на най-добрите цветя и плодове. По-съ­щия начин новаторството във възпитанието на децата може ма бъде по-широко и по-смело.

Същата нощ прочетох малката книжка с голям интерес. Взрян в славното бъдеще на човешката раса, той пише: „Най-упоритото живо същество на този свят, което най-трудно може да бъде отклонено от пътя му, е растението, прикрепено веднъж завинаги към определени навици... Спомнете си, че това расте­ние е запазило своята индивидуалност през вековете. Може би пътят му може да бъде проследен еони назад до самата скална твърд и през тези огромни периоди от време то никога не се е изменяло в значима степен. Предполагате ли, че след всички тези векове на повтаряне растението не е придобило воля - ако искате да я наречем така - с несравнима твърдост? Наистина има растения, като някои видове палми например, толкова ус­тойчиви, че никоя човешка сила досега не е успяла да ги проме­ни. Човешката воля е слаба в сравнение с волята на растението. Но вижте как тази пожизнена упоритост на растението се пре­чупва просто като го смесим с нов живот, създавайки в резултат на кръстосването пълна и властна промяна в съществуването му. Когато настъпи преломът, закрепете го в поколенията чрез търпеливо наблюдение и подбор и новото растение ще тръгне по новия си път и никога повече няма да се върне към стария, неговата твърда воля най-накрая ще е пречупена и променена.

Когато става въпрос за такова чувствително и податливо нещо като природата на детето, проблемът значително се об­лекчава."

Магнетично привличан от този велик американец, аз го посещавах отново и отново. Една сутрин пристигнах едновре­менно с пощальона, който натрупа в кабинета на Бърбанк око­ло хиляда писма. Пишеха му градинари от всички части на света.

— Свамиджи, присъствието ви е точно извинението, ко­ето ми бе нужно, за да изляза в градината - весело каза Лутър. Той отвори едно голямо чекмедже, в което имаше хиляди дип­лянки на пътнически агенции.

— Вижте - каза той, - ето така пътешествам. Обвързан със своите растения и кореспонденция, аз задоволявам копнежа си за странство, като от време на време гледам тези снимки.

Моята кола стоеше пред вратата. Ние с Лутър минахме по улиците на малкото градче, чиито градини пъстрееха със създадените от него сортове рози - санта роза, прасковен цвят, бърбанкска роза.

— Аз и приятелят ми Хенри Форд вярваме в древната те­ория за прераждането - каза ми Лутър. - Тя хвърля светлина върху аспекти на живота, които иначе остават необясними. Паметта не е проверка за истината. Просто това, че човек не си спомня миналите си животи, още не доказва, че не ги е имал. В паметта му също така няма нищо и по отношение на живота му в утробата и в бебешката възраст, но той все пак навярно е минал през тях! - Той се засмя.

Великият учен беше получил посвещение в крия-йога по време на едно от предишните ми посещения.

— Практикувам тази техника от все сърце, Свамиджи - каза той. След като ми зададе множество задълбочени въпро­си върху различни аспекти на йога, Лутър бавно отбеляза:

— Изтокът наистина притежава огромни запаси от зна­ние, които Западът едва е започнал да използва.

Тясната връзка с природата, която беше отключила за него много от своите ревниво пазени тайни, беше дала на Бърбанк безгранична почит към духовното.

— Понякога се усещам много близо до Безпределната Си­ла - призна ми стеснително той. Неговото чувствително, кра­сиво изваяно лице се озари от спомените. - Тогава съм в със­тояние да лекувам болните хора около себе си, а също така и много болни растения.

Той ми разправи за своята майка - искрена християнка.

— Много пъти след смъртта й - каза Лутър - бях благос­лавян от появата й във видения, тя говореше с мене.

С неохота поехме обратно към дома му и към онези хиля­да писма, които го очакваха.

— Лутър - казах аз, - от следващия месец започвам да издавам списание, в което ще представя даровете на истина­та от Изтока и от Запада. Моля ви, помогнете ми да му избера хубаво име.

Известно време обсъждахме заглавието и накрая избрах­ме Изток-Запад. След като отново влезе в кабинета си, Бърбанк ми даде една написана от него статия - Наука u uueu-Шзация.

— Тя ще излезе в първия брой на списанието - с благо­дарност казах аз.

Тъй като нашето приятелство се задълбочи, аз започнах да наричам Бърбанк своя „американски светец". „Ето човек, цитирах аз, у когото няма лукавство!"²⁴⁴. Сърцето му беше безмерно дълбоко, отдавна му бяха известни смирението, търпеливостта, саможертвата. Малкият му дом сред розите беше ас­кетично прост. Той разбираше безсмислеността на лукса и ра­достта от малкото притежания. Скромността, с която носеше своята научна слава, винаги ми напомняше за дърво, превито под тежестта на зрелите плодове. Единствено безплодното дър­во вдига високо главата си в празно самохвалство.

Бях в Ню Йорк, когато през 1926 г. моят скъп приятел напус­на този свят. Облян в сълзи, аз си мислех: О, с радост бих изми­нал пеша целия път оттук до „Санта роуз" само за да мога още веднъж да го зърна!" Като се заключих от своите секретари и посетители, аз прекарах едно денонощие в уединение.

На следващия ден изпълних ведически мемориален ритуал около една голяма снимка на Лутър. Група мои американски ученици, облечени в индуски церемониални облекла, пееше древни химни, докато се извършваше жертвоприношение, съставено от цветя, вода и огън - символи на елементите на тялото и тях­ното освобождаване в Безпределния Източник.

Въпреки че обвивката на Бърбанк лежи в „Санта роуз" под ливанския кедър, който той години преди това бе посадил в градината си, за мен неговата душа присъства във всяко цвете, разтворило широко очи край пътя. Отдръпнат за известно вре­ме в изпълващия цялото пространство дух на природата, не шепти ли именно Лутър в нейните ветрове и не извежда ли той нейните зори?

Днес името му е завещано и на езика. Причислявайки „бърбанк" към преходните глаголи, Werbster's New International Dictionary го дефинира по следния начин: „кръстосвам или присаждам (растение). Оттук, фигуративно - подобрявам (нещо, напр. процес или институция), като подбирам хубавите качест ва и отстранявам лошите или като добавям хубави качества."

„Мили Бърбанк, възкликнах аз, като прочетох определени­ето, сега и самото ти име е синоним на доброта!"
ЛУТЪРБЪРБАНК

„Санта роуз", Калифорния САЩ

22 декември, 1924 г.

Изследвал съм системата Йогода на Свами Йогананда и според мен тя е идеална за възпитаване и хар­монизиране на физическата, психическата и духовната природа на човека. Целта на Свами е да основе по це­лия свят школи „Как да живея", където образованието да не се свежда само до интелектуално развитие, но да включва и развитие на тялото, волята и чувствата.

Чрез системата Йогода за физическо, психическо и духовно усъвършенстване посредством прости и на­учни методи за концентрация и медитация могат да бъдат разрешени повечето от сложните проблеми на живота и на земята могат да се установят мир и добра воля. Идеята на Свами за правилно образование е раз­бираема и трезва, лишена от всякакъв мистицизъм и непрактичност, в противен случай не би получила мо­ето одобрение.

Радвам се, че ми е предоставена възможността с цялото си сърце да се присъединя към Свами в него­вия апел за международни школи по изкуството на жи­вота, които, ако бъдат установени, ще допринесат за приближаване на „златния век" повече от всичко, ко­ето познавам.