Чие е това дете? Бил Уилсън

От служение към служение

Вярвам, че периодично и суверенно Бог издига църкви и служения, които да извършат очевидното. Църква “Метро” е доста добър пример за това как се прави очевидното, защото голяма част от нашата дейност се основава на грижа за нуждите на хората - нуждата в действителност е призванието. След няколко издания на тази книга несъмнено беше необходимо тя да бъде допълнена и редактирана. От първото издание на “Чие е това дете?” изминаха доста години. Всяка седмица достигаме вече повече от двадесет хиляди деца от гетата на Ню Йорк. Засипани сме с покани за провеждане на конференции и курсове за обучение. Хората, които се занимават с детски служения и които са използвали нашата учебна програма - или дори само са чели за служението ни, искат да научат повече. Те правят същото, което правим и ние в Ню Йорк и това оказва ефект навсякъде. Те излизат от черупките си в своите градове и в процеса на разрастване възникват много въпроси. Преодолявайки трудности и неволи, в нашето училище стигнахме до много отговори, така че сме способни да им помогнем. Служенията се проследяват лесно, но движенията си имат собствен живот. Съвсем очевидно е, щом видите какво се случи с нашето улично неделно училище. „Метро" запали толкова много други служения да подадат ръка на децата, че дори изгубихме бройката на стотиците улични неделни училища, които се основават в градовете из целия свят.

През последните седем години учебната ни програма нарасна повече от четири пъти. Разпространява се под заглавието „KIDS Church" („Детска църква") и е толкова нашумяла, че се е превърнала в синоним на начина, по който провеждаме неделно училище. Съвсем наскоро издателство „Каризма лайф" преведе програмата ни за първи клас на испански -„Iglesia para ninos".

Сигурно се питате защо учебната програма е толкова нашумяла? Дали заради бляскава реклама или широк пазар? Не! Програмата е популярна и се купува, защото съдържа приложими уроци, които са изпитани. А днес служителите търсят източници и материали, които да са наистина полезни. „KIDS Church" постига точно това, независимо от твърденията на всички онези хора, че не мога да изготвям училищна програма. Аз обаче го правя. В интерес на истината аз не мога и книги да пиша, но го правя, защото има нужда от такива неща.

Пред „Метро" се разкриват много възможности и е направо невероятно, като се замислим как това движение никне навсякъде като гъба. Навсякъде из Европа, Южна Америка, Африка, Австралия и Азия се провеждат конференции. Особено много ни впечатлява желанието на огромен брой хора от цял свят да посетят Ню Йорк, за да научат и да видят с очите си как действа нашето служение. За пореден път откриваме една потребност - този път международна, която назрява бързо, така че движението вече не се побира само в рамките на Ню Йорк или на Северна Америка. Искахме да направим нещо повече за нашите гости от другите страни, защото прозрат ли същността на нещата, те ще се справят много по-добре с обучението и подготовката на такива служители в своите държави. По това време, когато тази потребност се разгръщаше и разрастваше, се сдобихме със сграда за общежитие там подслоняваме нашите чуждестранни студенти. Получихме сградата, положихме максимални усилия и създадохме център за обучение на хора от други държави.

Чуждестранните студенти работят заедно с нашия екип, така те не просто учат, но преживяват всичко. Включват се в тежката работа на служението редом с нас и бързо разбират как да променят нещата около себе си. Когато се върнат в своите държави, те носят със себе си трайна промяна. Виждате ли каква огромна възможност ни се отваря? На една международна конференция обясних това по следния начин: „Достигаме децата - променяме страната." Наистина вярвам, че е възможно. Убеден съм, че нашият център за практическо обучение е важна част от осъществяването на този процес.

Нужен е само един човек, който да улови видението, точно както се случи с една мисионерка от Италия. Жената беше изгубила всякаква надежда относно работата, която усърдно вършеше. Истински желаеше да доведе хора при Господа, но поради множество проблеми мисионерската й дейност не вървеше. За щастие тя се появи на конференция в Англия, където бях говорител. В онзи ден нещо стана с нея и тя разбра, че трябва да действа. Дойде в Ню Йорк. Беше твърдо решена да научи точно какво правим и как го постигаме. Нямаше нужда да й помага никакъв комитет - тя просто пристигна сама в Ню Йорк. Когато дойде време да се прибира в Неапол, беше уверена, че ще промени нещата. И го прави. Чрез служението си тя протяга ръка седмично на деветстотин деца.

В Белфаст, Северна Ирландия помогнахме за създаването на улично неделно училище. Специално за това служение е любопитно да се знае, че часовете се провеждат в държавните училища. Поради особеностите на климата в Белфаст нашата улична програма би срещала доста затруднения, затова възможността да служим на децата в държавните училища е наистина уникална по рода си. Екипът в Белфаст работи с около две хиляди деца седмично.

В Ливърпул, Англия, имат своето „Метро служение". Те внасят промяна чрез уличното неделно училище и разполагат със свой камион. Освен това офисът в Ливърпул служи като трамплин за развитие на „Метро служения" в други европейски страни като например наскоро започналото улично служение в Амстердам. Там ще пътува специален камион, за да се достигнат още повече деца в града. Клонове на „Метро" имаме в Холандия, Германия и Швейцария.

Чрез постигнатото в Швейцария имаме нов поглед как се посрещат нуждите на хората. Свързахме се с отговорника кадри сред военнослужещите в Швейцария, които ни показаха подвижна хлебопекарна, конструирана от швейцарците за използване при полеви условия. Веднага свързахме идеята с нашите камиони за улично неделно училище. Съобразихме, че някои от тях могат да теглят хлебопекарната на колела. Швейцарските машини са невероятни - за съвсем кратко време се изпичат по хиляда хляба. Разбирате ли, че с тяхна помощ можем да стигнем до много семейства? Вече подготвяме планове да осъществим такива операции в Румъния и Монголия.

В периода, когато основахме постоянно служение на испански език в Ню Йорк, за нас започнаха да се отварят врати и в Южна Америка. Сега благодарение на „Iglesia para Ninos" разполагаме с материали, които да предоставим на водачите на детските служения. Ръководителите на нашето испанско паство в Ню Йорк провеждат конференции в Южна Америка и осигуряват практическа подготовка. Много църкви и отделни личности се запалват от нашето видение и чрез уличното неделно училище допринасят за промяна и в тези страни. Една от нашите уникални амбиции е да построим и оборудваме кораб, за да пътуваме по течението на река Амазонка и да провеждаме улични неделни училища по брега на реката.

През последните няколко години постигнахме значителен успех и в някои азиатски страни. Първоначално съсредоточихме усилията си в Сингапур и Малайзия. Заедно с едно местно служение проведохме семинари и обучавахме екипи. Запознахме ги с нашите изпитани през годините принципи за достигане до децата и не след дълго много хора уловиха видението. Един от тях напусна работата си като мениджър в „Мак Доналдс" в Сингапур и замина за Камбоджа. Там използва нашата учебна програма, принципи и материали, за да подготвя и обучава екипи от укриващата се църква. Отворилата се благоприятна възможност обаче не трая дълго и се наложи този човек да се върне обратно в Сингапур, но сега екипът на укриващата се църква има как да достигне децата. Една година след като се появихме в Сингапур, местната църква „Сити Харвест" изцяло прие нашата учебна програма „KIDS Church" и дори ни направиха демонстрация. Много интересно е да наблюдаваме как хора с друга култура правят точно това, което правим и ние. Членовете на тази църква започва да обикалят от врата на врата в квартала около църквата, да подават ръка на децата. Не след дълго основаха процъфтяващо автобусно служение. Според мен тези хора имат потенциалната възможност да пренесат всичко това в Китай.

Решихме да отидем във Филипините и посетихме там моите училища. Хората, които ме заведоха до това неприятно място искаха само да погледна набързо и да си тръгнем. Но ако познавате поне малко, ще знаете що за човек съм. За да се посветя на нещо, първо трябва да го помириша и опитам. При това никога не можем да достигнем някого, ако стоим като зрители.

Затова отидох в сметището. Там видях около двегодишно момченце. Седеше облегнато на малка колиба сред купища очевидно беше болно, а по крачетата му се стичаха изпражнения. Клетото дете нямаше сила дори да се изправи. Наблизо се намираха и две момиченца. Смееха се доволно, защото си печеха пилешки дреболии, които бяха изровили от някъде. Но вместо грил те си приготвяха яденето върху горящи отпадъци. Какво да каже човек при такава гледка? Какво правим в подобна ситуация? За нас това означаваше да инвестираме ида поемем отговорността да направим нещо. Няколко месеца обучавахме във Филипините и се надявахме прозрението да осени някои явиха се хиляди желаещи - някои дошли с лодка, а други един човек улови видението. Той произхождаше от заможно семейство и беше получил образованието си в САЩ. Баща му водеше фабрика в Манила, клон на голяма американска корпорация. Но той беше готов да се откаже от всичките си удобства, за да подаде ръка на децата в името на Господа - нещо наистина стана с този човек. Работихме заедно с него и основахме „Метро служение" в Манила. В партньорство с местните църкви за съвсем кратко време той започна да служи по улиците и сметищата във Филипините, където е достигнал до повече от осем хиляди деца. И така, как мислите? Нашето служение прераснало ли е в движение? Но както и да е. За мен всичко започва от Ню Йорк.

Ще ми се да мога да кажа, че когато за първи път заминах за Ню Йорк, съм имал план и отговор за всичко. Хубаво би било да кажа, че съм разполагал с програма за пет, за десет години; че съм съставил организационна структура. Но нещата не стояха така. Нямах никаква представа как да задвижа всичко, но просто знаех, че трябва да направя нещо. С години слушах така наречените експерти, които твърдяха, че моята мечта не може да се осъществи в гетата, особено в Ню Йорк.

Не ми беше ясно как да разработя план или структура, защото нямах никаква представа какво точно да правя. Исках да правя нещо и по-добре да се започне с нещо незначително, отколкото да слушам хорските приказки, че нищо няма да излезе. Тези приказки не ме смущаваха. Мислех си: „Ако Евангелието не въздейства в гетата на този град, тогава то изобщо не въздейства. Точка по въпроса!" Ако Евангелието не е истинско за Калкута, тогава не е истинско и за Хонолулу. Ако не е истинско за Бруклин, тогава не е истинско и за Канзас. Евангелието си е Евангелие и аз бях убеден, че мога да направя нещо.

Говорих на една конференция, а после беседвах с участниците и отговарях на въпроси. Доста неща ми се въртяха из главата. Непосредствено преди конференцията отслужих погребението на шестгодишно момченце. То не се возеше в моя автобус, но беше дете, с което нашето служение работеше. Половин час преди церемонията отидох в погребалното бюро. Използваме услугите все на едно и също бюро и понеже съм запознат с процедурата, потърсих някой от директорите. Междувременно жената, която подготвяше телцето, ми съобщи: „Няма с какви дрехи да го облечем.

Помислих си: „Ще се погрижим за това." Непрекъснато подсигуряваме дрехи втора употреба за нуждаещи се семейства. Изтичах до църквата и взех панталон, риза и обувки за момчето. Дори помогнах на жената да облечем това скъпо създание. Няма да ви описвам какво е усещането, но то определено те променя. Докато помагах да го облечем, забелязах дълбоки белези и продълговати вдлъбвания по едната страна на лицето му и по ръката и китката. Обърнах се към жената и казах: „Не сте успели добре да прикриете белезите." „Май не знаете какво се е случило с това дете" - погледна ме жената. Наистина не знаех. Жената продължи „Майка му го ударила с бейзболна бухалка и разцепила главата му. Оставила го да лежи мъртво на пода цяла нощ. Котките в къщата го надушили, дошли и започнали да глозгат лицето и ръцете му. Затова цялото е в такива белези и затова никой няма да дойде на погребението му." Малкият заслужаваше достойно погребение.

Независимо дали някой щеше да дойде, аз бях решен да направя нещо за това дете. Отслужихме погребалната церемония и натоварихме малкия ковчег на катафалката, за да го откараме в Ню Джърси. Там уредихме място за гроб. Докато качвахме ковчега в катафалката, дойде бабата на момченцето - пожела да ми каже нещо набързо: „Исках само да знаете, че щом внукът ми се прибереше от неделното училище, все повтаряше колко го обичат хората там. Как хората винаги му казвали, че го обичат, затова той вярваше на думите им. Пееше песните, на които сте го научили. Дойдох само да ви благодаря, защото всъщност никой никога не го е обичал. Благодаря ви, че го обичахте." Едно такова нещо неминуемо се забива в съзнанието на човека.

Всичко това се въртеше в главата ми по време на онази пасторска конференция. След края на богослужението една жена се опита да ме убеди, че не е нужно да живея в гетото: „Пребивали са ви! Наръгвали са ви с нож, преживял сте толкова много! Не разбирам защо да не живеете на някое по-прилично място и не пътувате дотам. Ума ми не го побира!" - каза тя.

Как да го обясниш? Не можеш!!! Не е възможно!!! Но в този случай някой се намеси и отговори вместо мен. Наблизо стоеше един възрастен човек, който дочу нашия разговор. Той се приближи до дамата и насочи пръста си в лицето й: „Госпожо, никога няма да разберете този човек, защото нямате пастирско сърце. По-добре замълчете и го оставете на мира!"

Тя го изгледа шокирано, а после се обърна и си тръгна.

Пастирско сърце? Тези думи се запечатаха в мен. Какво точно означава да имаш пастирско сърце? Силно заинтригуван реших да изследвам този въпрос. Зарових се в конкорданса и започнах да разлиствам на думи като „агне", „овца", „пастир". Почти всичко, което открих, вече ми беше познато, но все нещо ми убягваше. Една история обаче ми даде интересен пример и когато я прочетох всичко ми се проясни! Не знам дали вие я възприемате по същия начин, но ви препоръчвам да прочетете Амос 3:12. В нея се съдържа интересна илюстрация на лъв, агне и пастир.

Както овчарят изтръгва от лъвовите уста два крака или част от ухо...

Тук се говори за агне, което попада в устата на лъв. Не се казва защо агнето е станало плячка на лъва - казва се само, че то е станало жертва. При първия прочит си представих много ясно как агнето става плячка... Или с други думи: попадне ли някой в опасност, повечето от нас започват да се безпокоят чия е била вината. Дали съм прав, или греша? Задаваме си въпроси от рода на: „Кой го направи? Как стана така?" Ако някой обаче катастрофира и лежи на пътя облян с кръв, представяте ли си как притеклият се на помощ лекар ще клекне до него и ще започне да го разпитва: „По чия вина стана произшествието? Употребявали ли сте алкохол? Карахте ли със запалени фарове?" Звучи абсурдно, нали? Дълг на лекаря е да направи всичко възможно, за да спаси живота на човека.

Разбирате ли какво искам да кажа? Агнето е между зъбите на лъва. Пастирът идва и може да постъпи по два начина. В този случай той просто предприема нещо. Знам какво е усещането. Това е инстинкт. Отлично разбираш, че трябва да направиш нещо - независимо какво, стига така да не стоиш бездеен. Не е необходимо да умуваш дълго, защото ако имаш пастирско сърце, нещо у теб те прави по-различен от останалите. Определена, неголяма група хора, имат по-различно сърце - сърце, което откликва всеки път, когато види нужда. Тези хора просто се втурват.

Пастирът се затичва и се опитва да изтръгне агнето от устата на лъва. В усилието си успява да измъкне единия крак. Само един крак - положението е безнадеждно. В такъв момент е най-лесно да избягаш. Но той не постъпва така. Сърцето на пастира все още се раздира. Ако имаш пастирско сърце, не можеш да си тръгнеш просто така. Пастирът опитва втори път. Но какъв е смисълът? Нали агнето умира? Той обаче се залавя и с другия крак. Изтръгва и него. Ще спре ли дотук? Пастирът не спира. Има голяма вероятност в един момент лъвът да нападне и пастира - тогава действията на човека се превръщат в саможертва. Разумно ли е да се навърташ там, когато нещата изглеждат толкова безнадеждни? Ако се върнеш и продължиш, има опасност да изгубиш живота си. Пастирът обаче опитва за трети път - дори, когато вече няма смисъл. С последни сили той изтръгва част от ухото на агнето. Два крака и част от ухо - защо?

Служението „Метро" може и да се е разраснало в движение, но все още ще ме откриете на ъгъла на Евъргрийн авеню и 12-та улица в Бруклин, Ню Йорк. Единственото нещо, което може би държа, само два крака и част от ухо, но мисля, че знаете защо.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Може ли един човек да промени хода на събитията?

Преди доста време установих, че мога да си позволя да говоря само от личен опит. Ако живееш в гето толкова дълго, колкото мен, тогава не само ще придобиеш уникален поглед към света, но ще промениш и начина си на мислене. Лесно е да прочетеш във вестника за някаква нечувана жестокост и после да го захвърлиш. Не така лесно го захвърляш обаче, ако живееш там, където живея аз. Дори не би прелистил страница, ако пред очите ти се разиграват побои и престрелки.

Досега съм станал свидетел на двадесет и едно убийства. Когато насилието е навсякъде около теб, начина ти на мислене се променя. Започваш да гледаш по-различно на служението и разбираш какво всъщност трябва да е то.

Опитът от първа ръка ми помага да видя отвъд вестникарските заглавия и да погледна право в живота на хората - както на жертвите, така и на извършителите. Повечето от тези хора никога няма да стъпят в църква по една или друга причина - било то оправдателна или не. Те може да не са от хората, за които бихме дали какво ли не, само за да се радваме на тяхната компания, но и те са хора и също имат нужда да им подадеш ръка. Но може ли един човек да промени хода на събитията?

В Числа 16-та глава израилтяните се оплакват за пореден път. За тях това се е превърнало в начин на живот. Каквото и да прави Бог за тях, народът на Израил негодува. Не харесват водата, не харесват храната, не харесват водачите си - нищо не харесват. Не само негодуват срещу Мойсей и Аарон, но се готвят за бунт. Израилтяните са объркани, защото Мойсей и Аарон се опитват да ги направят по-духовни. Хората не желаят подобно нещо. Те не искат да се променят. Мойсей и Аарон се опитват да помогнат на израилтяните да се приближат към Бога, но в действителност хората не искат. И това подклажда все повече недоволството. В крайна сметка на всеки му се нрави да прави каквото си е наумил - нищо ново под слънцето. Но конфликтът расте и израилтяните се готвят да свалят водачите си. Представете си как Мойсей и Аарон се опитват да доведат хората по-близо до Бога, а няколко милиона юдеи казват: „Няма да стане! Няма да се променим!"

Нещата не се развиват добре за Аарон и Мойсей.

Точно в този момент Бог казва своята дума. Доколкото разбирам, то е нещо от рода на: „Добре! Не ви харесват водачите! Не сте доволни от това, което Съм ви дал! Лесна работа - просто ще ви избия!" Това е едно от нещата, които харесвам у Бога. Знаете ли защо? Бог търпи. Той търпи ли, търпи, докато в един момент чашата на търпението Му прелива!

Сега отново си представете Мойсей, Аарон и няколкото милиона души. Случилото се след това е трудно за обяснение, но най-неочаквана смърт покосява тълпата. Хората падат мъртви, а труповете са безчет. Ако проследите събитието, ще установите, че от тази язва умират четиринадесет хиляди и седемстотин души. И знаете ли кое е тъжното? За мнозина, които четат историята от книгата Числа, тя е просто библейска статистика - поредното събитие в Библията. Но нека не гледаме на тях като на голи цифри. Четиринадесет хиляди и седемстотин души от Божия народ измират за миг. И няма да оживеят. Но ако нямаме база за сравнение, не е чудно, че приемаме тези цифри само като библейски статистически данни.

Когато стане въпрос за смърт, аз имам база за сравнение! Вече споменах - станал съм свидетел на 21 убийства в Ню Йорк, града, в който избрах да живея. Когато пред очите ти стават убийства и виждаш как куршумите пръсват мозъка на жертвата, това определено променя начина ти на мислене. Това се получава, когато живееш заобиколен от неотложните нужди, които поднася живота. Крещящите нужди те променят. По тази причина все още живея в един склад в гетото. Не защото ми се налага, а защото съм го избрал. Но може ли един човек да промени хода на събитията?

Поканиха ме да говоря на една баптистка конференция във Флорида. За мен тя си остава паметна конференция заради въпроса, с който ме предизвика един от пасторите. След като свърших участието си, той ме попита: „Наистина ли дълбоко в себе си вярвате, че е възможно само един човек да промени хода на събитията в така нареченото християнство? Или това са просто приказки, с които и вие, и други хора като вас се опитвате да предизвикате останалите хора да предприемат нещо?"

Всички повтаряме, че дори един единствен човек може да промени хода на събитията - хубави проповеднически думи; от тях става добра проповед. Твърдението, че един човек е способен да преобърне нещата, звучи добре за пред библейско училище, звучи добре и за някоя конференция - става за приятни християнски разговори. Но дали наистина го вярваме? Това всъщност съдържаше въпросът на пастора. Не му дадох готов отговор. Приех въпроса му сериозно и исках да помисля, затова му казах: „Не знам. Ще ви отговоря, но ми трябва малко време. Въпросът ви е право в целта и си заслужава да се обмисли добре. Но със сигурност ще ви отговоря."

Повдигнатият въпрос ме накара да проуча случилото се с Мойсей и Аарон в Числа 16 глава. Народът на Израил недоволства. Каквото и да прави Бог за тях, те все негодуват. Не харесват водата, не са доволни от храната, не са съгласни с водачите. А ето, че хората измират. Точно в този момент историята претърпява неочакван обрат. Мойсей се обръща към Аарон: „Аарон, направи нещо!" Мойсей приканва Аарон да предприеме нещо, защото никога не са се сблъсквали с нещо подобно. Какво всъщност да се направи, когато смъртта покосява хората? Не трябва да подминаваме факта, че Мойсей и Аарон са в непосредствена близост до събитието и то ги засяга. Всичко това става пред очите им и просто не могат да останат безучастни. Мойсей подканва Аарон да направи нещо: „Изтичай до олтара; направи нещо!" Нуждата е крещяща - трябва да се намери изход. Нуждата подтиква Аарон да изтича и да грабне кадилницата. Ако сте запознати със съдовете в скинията, знаете как изглежда тя. Аарон грабва кадилницата, загребва жарава от огъня на олтара и после хуква към народа. Убеден съм, че не знае какво точно ще прави - просто се подчинява на Мойсеевата заповед да стори нещо. И ето какво се казва в Библията: А като застана между мъртвите и живите, язвата престана. (Числа 16:48). В този стих се казва съвсем ясно всичко. Аарон застава между живите и мъртвите. Там, където стои той, язвата престава. Разбирате ли какво искам да кажа?

- Наистина ли вярвате, че е възможно само един човек да промени хода на събитията? - това ме попита баптисткият пастор. Вие как смятате? Дори случайният читател ще се съгласи, че в споменатата история Аарон променя хода на събитията. Един човек преобръща нещата, но какво трябваше да направи той? Аарон трябваше да изтича до олтара, да вземе от там огън и да застане сред народа. Той просто отиде, нали? Щом един човек е в състояние да промени хода на събитията, а това очевидно става в тази история, що за човек трябва да е той?

Нека разгледаме внимателно Аарон. Когато започнах да изследвам този пасаж, ми направи впечатление, че между живите и мъртвите застана само Аарон с огън в ръка. Само Аарон и огънят. С него не идва никой друг - не се споменава нито цялото събрание, нито духовния съвет. Само един човек пристъпва към действие и това не е единствената история в Библията, при която всичко започва от един единствен човек - било то мъж или жена. В такива ситуации нещо се случва с човека и той се превръща в катализатор на събитията - предизвиква промяната.

В нашето служение посещаваме всяко дете веднъж седмично. Следователно правим над 20000 посещения по домовете. Трудно се пише за това, защото звучи невероятно. Хора идват и питат: „Как изобщо е възможно да се посетят 20 000 деца за една седмица?" Ние обаче го правим. Служението ни е свързано с много физическо натоварване - трябва да положим много труд, за да осъществим личните посещения, служението на улицата, шофирането на автобусите, лагерите, благотворителните инициативи, помощната работа за поддържане на цялото служение. Но ние просто го правим и ще продължаваме да го правим. Но далеч по-важно е изграждането на взаимоотношения. Не просто да чукаме по вратите, а да установим дълбока връзка с хората. Много посветени работници служат непрекъснато и носят промяна - например двете млади жени, които посещаваха Южен Бронкс, където провеждаме уличното служение по проекта „Морис хаузинг".

Това е опасен и труден квартал, но те си вършат добре работата. В едно от семействата по маршрута на автобуса им тези две млади жени бяха поели грижата за братче и сестриче, съответно на пет и седем годинки. Децата не бяха умствено изостанали, а просто възприемаха уроците по-бавно. Бяха много добри деца и редовно посещаваха уличното неделно училище. Идваха абсолютно всяка седмица. Един ден обаче не дойдоха и съвсем естествено нашите служители се притесниха. След няколко дни двете момичета отидоха да посетят децата, за да се уверят дали са добре и да ги поканят за следващото улично училище. Почукали на вратата, но никой не им отворил. Позачудили се, тъй като отвътре се долавял звука на телевизора. Момичетата познаваха цялото семейство.

Поради състоянието на децата, майката си стоеше винаги у дома. Попитали съседите какво се е случило. Никой не знаел нищо, затова двете момичета започнали да чукат настоятелно - и отново никой не им отговорил. Този път обаче доловили странен мирис от апартамента. След като нямало вече към кого да се обърнат, те се обадили на полицията. Във всеки полицейски район на Ню Йорк има специален отряд за спешно реагиране. В отговор на обаждането полицията в Южен Бронкс изпратила незабавно такъв отряд. Дежурният полицай поискал разрешение, за да проникнат в дома. Вероятно сте виждали дългите близо два метра метални палки, с които си служат ченгетата в такива случаи. Наложило се да прибягнат до тях, за да проникнат в апартамента, а в това време нашите служители чакали настрани, за да се убедят дали децата са добре. Полицаите разбили вратата и намерили майката на пода в трапезарията. Трябва да е лежала с прерязано гърло поне седмица - това била и причината за неприятната миризма. Децата също били в трапезарията - седели на дивана и гледали телевизия. Били изяли всичката налична храна в жилището. Нашите момичета влезли и седнали до децата на дивана. Момиченцето държало картонена опаковка от зърнени храни и я късало на парченца. Децата залъгвали глада си с картон, защото нямало нищо друго за ядене.

Близо две седмици след ужасното разкритие ми се обади детектив от районната полиция. Той ми обясни, че при разследването не открили никакви отпечатъци, нито следи. Беше убеден, че никога няма да открият убиеца на майката. Но после сподели, че не това е причината за неговото обаждане. Обясни, че от осемнадесет години работи в районната полиция като детектив и добави: „Говорих с един от полицаите, които се отзоваха на обаждането. Разказа ми, че след като от отряда разбили вратата, позволили на вашите служителки да влязат. Те прескочили майката и седнали при децата. Момичетата прегърнали децата и се погрижили за тях. През всичките тези години на тази длъжност не съм виждал подобно нещо. Ако трябва да съм откровен с вас, виждал съм автобусите и камионите „Метро" из Бронкс, обаче никога не съм обръщал голямо внимание на организацията ви. Още не съм наясно с какво точно се занимавате, но от името на Нюйоркското полицейско управление искам да ви насърча да продължавате, каквото и да правите, защото по всичко личи, че то има ефект!"

Аз не присъствах на трагичното събитие. Всичко се дължи на двете млади жени, които подобно на Аарон направиха нещо. В Южен Бронкс те посещават деца, за които никой друг не го е грижа. Но няма да видите младите ни служители върху корицата на списание; тях не ги канят в телевизионни предавания. Хората, които работят в църква „Метро", не са герои от вестникарски материали и никой не ги кани да гостуват в телевизията. Всъщност, едното от момичетата в тази история заеква, а другото е много бедно. Но в онзи ден те буквално застанаха между живите и мъртвите. Стояли са между живите и мъртвите и са променили хода на събитията. Те са нормални хора - обикновени служители. Не някои намахани персони, не хора, спрягани във вестникарски заглавия, а обикновени служителки, верни момичета, които са предани и дълбоко загрижени.

Продължих да изследвам живота на Аарон и се натъкнах на нещо на пръв поглед озадачаващо. Знаете ли на каква възраст е бил Аарон по време на това събитие? Бил е стогодишен. А какво му каза Мойсей? „Бягай при олтара!" Стогодишен човек да бяга до олтара? Невъзможно! Не можеш да се справиш, Аарон! Вече си си изпял песента! Това не е възможно. Но какво всъщност става? Той успява. Не е ли невероятно? Постигаш неща, които по принцип не си способен да направиш. Непрекъснато чуваш: „О, не мога да направя такова нещо." Можеш, разбира се - само дето не искаш!

След всичките тези години хората не очакват от мен да карам автобус и да вземам децата от улиците, но аз го правя. Казват ми: „Не е редно да го правиш. Ти си главен пастор. Не бива да караш автобус." Знам, но следващата седмица отново ще ида и ще направя същото нещо. Ще продължавам да карам автобуса. Знаете ли защо съм способен да го направя? Защото веднъж и аз дотичах до олтара, за да взема огън оттам. Просто отидох. Не се изисква кой знае какво. От тридесет години правя същото и смятам, че това преобръща живота на хората.

Спомнете си как майка ми ме остави и повече не се върна да ме прибере. Помислете за това как един мъж християнин спря при мен и ме взе. Даде ми храна, плати таксата, за да ида на младежки лагер. И там намерих спасение. В състояние ли е един човек да обърне хода на събитията?

Един човек стори това за мен.

Жена, която не говореше английски, се спаси на наша служба за възрастни. След това тя дойде при мен и с помощта на преводач ми каза: „Искам да направя нещо за Бога." Нямах представа какво да й отговоря. Езиковата бариера щеше да е проблем за пуерториканката, защото нашите служители трябва да общуват с всички. Затова я посъветвах да показва любов към децата: „Имаме доста автобуси. Всяка седмица можеш да се качваш на различен автобус и просто да показваш любов на децата." Тя прие присърце предложението ми и веднага започна да го прилага на практика.

Жената не ни каза, но седмицата преди да започне да се качва в автобусите, помолила да я научат да казва „обичам те" и „Исус те обича" на английски. С това езиковите й познания се изчерпваха. Сядаше най-отпред и си избираше най-окаяното дете. Взимаше го в скута си и през цялото пътуване към неделното училище, и после обратно към дома му повтаряше „аз те обичам" и „Исус те обича". Само това можеше да каже - само това можеше да направи. Но подобно на Аарон, когато някой й каза да отиде и да направи нещо, тя откликна. По своя си начин тя продължи да служи на децата и го правеше седмици наред.

В началото на есента споделила с някои от отговорниците, че вече не иска да сменя автобусите. Беше си набелязала един определен автобус, в който да служи. В него се возеше малко момченце и пуерториканката искаше да се грижи за него, да му посвети времето си.

Малкият - вероятно около тригодишен - беше кльощав и винаги мръсен. Но по-важно беше, че момченцето никога не обелваше и дума. По някакъв начин някой от служението казал на детето за неделното училище и кой автобус да хваща. Така то започна да идва. Нямаше братя или сестри, нито приятели от квартала, които да го придружават. Идваше до автобуса и се возеше съвсем само. Всяка събота сядаше пред стълбите на жилищната сграда и чакаше автобусът на „Метро" да го вземе.

Всеки път в автобуса го посрещаше пуерториканката. Вдигаше го на ръце, слагаше го в скута си и непрекъснато му повтаряше „обичам те" и „Исус те обича". И така - докато стигнеха до неделното училище. Същото се повтаряше и на връщане към дома. Седмици наред тя правеше все това. Всъщност, не можеше да стори нищо друго, но го правеше от сърце.

Седмиците се обърнаха в месеци и това не се променяше. Пуерториканката обичаше детето и непрекъснато го уверяваше в своята обич и обичта на Исус. Две седмици преди Рождество се случи нещо по-различно. Момченцето пак се качило в автобуса, получило любовта и вниманието от една жена, която желаеше да направи нещо за Бога. Заедно отишли в неделното училище и после се качили в автобуса, за да го откарат у дома. Жената пак го сложила в скута си.

- Обичам те - казала тя. - И Исус те обича. Когато автобусът спрял пред жилищната сграда, момченцето не се затичало както обикновено към къщи. Тръгнало, но след няколко крачки се обърнало и за първи път пред нашите служители детенцето се опитало да проговори. Погледнало към пуерториканката, която искаше да направи нещо за Бога и казало:

- И а... а-а-а... аз т-т-т... те о-о-о... обичам. - и прегърнало жената, която се грижила за него.

Това се случило около два и половина следобед. Същата вечер около шест и половина открили тялото на малкия под аварийния изход на апартамента. В този следобед една наша служителка стана съпричастна на преломен момент в живота на това момченце, а вечерта то бе умъртвено от собствената си майка. Тя го пребила до смърт, сложила го в плик за боклук и го изхвърлила. Никой в така нареченото християнство не е напълно подготвен, но всеки трябва да изпълни своята роля, нали? Аз не съм най-умният човек, дори не се правя на такъв. Не съм нашумял автор, нито експерт в служението. Но мога да карам автобус. И поне други се присъединиха към мен.

Вярвам, че ние променяме хода на събитията. Вярвам, че благодарение на една жена, която не говори английски, но имаше изгарящо желание да направи нещо за Господа, днес на небето има едно момченце. Вярвам, че една жена, която прекара времето си да държи в скута си едно мръсно дете - повтаряйки му, че го обича и че Исус го обича, промени живота му завинаги. Никой не е в състояние да ме убеди в противното. Баптисткият пастор ме попита: „Мислите ли, че е възможно само един човек да промени хода на събитията?" Да! Наистина смятам, че един човек е способен на това. Вие какво мислите? В крайна сметка, важно е вие и аз да помним, че там някъде днес, точно в този момент, някое друго дете е в беда. Някое друго дете седи върху бордюра като мен преди години. Нужен е само един човек, който да преобърне живота на това дете.