Чие е това дете? Бил Уилсън



жүктеу 1.84 Mb.
бет1/9
Дата15.07.2016
өлшемі1.84 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9
ЧИЕ Е ТОВА ДЕТЕ?
Бил Уилсън
Вечно ще съм благодарен за приятелството и подкрепата на толкова много хора. Длъжник съм на всички. И все пак това посвещение е израз на признателност Към Дейвид Руденис - човекът, който пръв инвестира в мен и който ми отвори вратата, която иначе би останала затворена. Докато четете книгата, ще разберете как чувствителността и любовта на Дейвид към едно момче, което не представляваше нищо в очите на хората, подготви пътя за моето лично спасение. За мен той беше пример за любов и загриженост - пример, който да следвам до края на живота си. Посвещавам книгата „Чие е това дете?" безспорно на човека, чието дете, по много начини, станах аз.

Благодаря ти, приятелю! Твоята инвестиция роди и ще продължава да ражда плодове за идните поколения. Обичам те!

Бил Уилсън
ПРЕДИСЛОВИЕ

Преди време, когато след дълги години евангелизаторска дейност за пръв път започнах да служа като пастор, върху мен се стовари бремето за най-големите американски градове. Най-дълбоко в ума ми заседна Ню Йорк - непокътнато поле, препълнено с хора, нуждаещи се от Господа. Сърцето ми копнееше да извърши нещо значимо за Бога в поприще, забравено от повечето християни - поприще, на което никой не искаше да се отдаде.

Скоро след това един млад мъж с невероятна енергия и необичайна решимост стана директор на нашето автобусно служение в Асамблея на Бога в квартала Уест Сайд в Дейвънпорт, щата Айова. Веднага разбрах, че в Бил Уилсън има нещо специално Това, което го характеризираше тогава, се разви и се превърна в отличителен белег на сегашното му мощно служение в Бруклин , Ню Йорк. Устремът, съчетан с дълбоко състрадание и необичайна загриженост за всеки един човек, дадоха възможност за Бил не само да открие и прекрачи една от непристъпните граници на Америка, но - въпреки напрежението, което малцина би ха понесли - трайно да се установи там.

Бил Уилсън отиде там, където никой не пожела да отиде и да утвърди като непоколебим новатор. Завидните резултати на неговото служение не са временни; разни хора идваха и си заминаваха, а той устоя пред изпитанията на времето. Бил, един голям учител на последователи, обучи млади хора, които днес проповядват за славата на Господа Исуса Христа по целия свят. Като истински водач, той е не само работник, но притежава невероятния дар да мотивира. Той е не само мислител, но има и рядката способност да заразява с идеи и чрез даденото му от Бога помазание да раздвижва хората с животопроменящи действия. Всеки, който иска да направи нещо велико за Бога, трябва да има в библиотеката си книгата,, Чие е това дете?".

Няма да останете равнодушни към новаторското дело и състрадателно сърце на Бил. Докато четете неговата история, сърцето ви ще се разкъса и ще бъде докоснато и променено. И точно когато си мислите, чевсичко не бихте могли да понесете повече, сърцето ви ще се свие за пореден път. Пригответе се за предизвикателното пътешествие в живота на един мъж, когото аз без колебание определям като гений в християнското водачество днес. Благодаря на Бога, че видението, което Той постави в сърцето ми преди повече от двадесет години, се осъществи чрез делото на Бил Уилсън. Отворете сърцето и ума си за Книгата „ Чие е това дете?" и се пригответе за преживяване, което ще разшири кръгозора ви.

Томи Барнет, Първа Асанблея на Бога, Финикс, Аризона



ГЛАВА ПЪРВА

Синята хладилна чанта за пикник

Изтръпнах при вида на заглавието в последното издание на „Ню Йорк Дейли Нюз". С голям шрифт беше написано Коя е тя?" Под тези думи имаше скица на малко момиченце с дълга черна коса. Очите й бяха тъмни и блуждаещи, челото - силно набръчкано. Единствената й идентификация представляваше номерът на ковчега в моргата - М91-5935. Според установените данни момиченцето било на четири годинки и тежало само дванадесет килограма. Строители по магистралата до Харлем открили детето. Силно разложеното й тяло било натъпкано в хладилна чанта за пикник. Била гола; ръцете и краката й били вързани с въже; косата - сплетена на плитка.

„Това е на броени крачки от едно от местата на нашето улично неделно училище" - помислих си аз, докато се взирах в първа страница. И животът, и смъртта й бяха загадка. Съобщаваше се, че била мъртва поне от седмица. Малкото тяло било прегънато на 9 в зелен плик за боклук, натъпкан в една синя хладилна чанта за пикник. Джоузеф Борели - главен детектив в Ню Йорк - знаеше със сигурност само едно. „На лицето й се изписваше ужасно много страдание и мъка за човек, живял само четири години" - Каза той. „ Чие е това дете?" - почудих се аз.
Потресаваща гледка

Момиченцето беше просто поредното допълнение към статистиката на този привикнал към престъпления град, но за мен тя означаваше много повече. Някога е била жив човек - вероятно е обичала да си играе с кукли и да гледа анимационни филми. Тя е олицетворение на пълното отчаяние, надвиснало като гъст облак над гетата на нашата нация.

Оставих вестника - очите ми се напълниха със сълзи. Тя стана причината да дойда в този забравен от Бога град. Ден след ден, в продължение на повече от десет години, отдавах живота си, за да избавя някое дете като нея. Имало ли е вероятност да й подадем ръка? Била ли е сред повече от десетте хиляди деца, посетили нашето неделно училище в седмицата, преди да бъде убита?

Господи, помислих си аз, можеше ли да се направи нещо? Излязох от офиса и спрях на ъгъла на „Евъгрийн" и „Гроуб" в кварталите-Бушуик и Бедфорд-Стайвесънт в Бруклин, оглеждайки суровата действителност на живота в гетото. Като погледнеш улицата, виждаш типичните за Ню Йорк тухлени жилищни сгради, които гъмжат от наркотици. Ръждясали останки от изпочупени коли гният на всяка крачка. Боклукът е струпан на огромни купчини, а сред развалините са разпръснати счупени -бутилки и мръсни празни ампули от дрога. На същото това място през годините съм виждал десетки застреляни, намушкани и ограбени хора. Само шест метра по-надолу по улицата бяха убити двама мъже - непосредствено пред очите на човек от нашия персонал, който не успял да помогне на жертвите. Никой не беше арестуван и в местната преса не се появи нито дума за случая.

Гледките постоянно ме изумяват. Веднъж на Нова година погледнах през прозореца. На шосето лежаха няколко момчета, които искаха да попаднат под гумите на колите. На ъгъла пред мен се откри безразборна стрелба. Отгоре кръжеше полицейски хеликоптер и осветяваше с прожектор поредното местопрестъпление.
Организиран хаос

Точно на отсрещната страна на улицата се намира църква” Метро", чийто необичаен пастор съм аз. Църквата се помещава в ремонтираните останки на някогашна пивоварна. Предполагам, може да се каже, че сградата е защитена. Укрепена е със железни врати, с катинари промишлено производство и със стоманена тел. В момента този ъгъл изглежда като руини от историческо събитие, което повечето хора предпочитат да забравят, но в събота и неделя той се превръща в най-вълнуващото място, което можете да си представите. Не бих заменил това място за нищо на света. Огромни автобуси - разполагаме с повече от петдесет - пристигат почти едновременно. Всички са препълнени с деца, които са чакали цяла седмица да дойдат тук.

В 9,45 ч. в събота сутрин залата е празна. Но само петнадесет минути по-късно е претъпкана до пръсване от млади хора на възраст между пет и дванадесет години, готови да попият всичко като гъби. Вземам микрофона и започвам, запявайки: „Кажете ми на чия страна сте?" Те запяват отговора с всичка сила: „Аз съм на страната на Господ!" През следващия час и половина тези деца присъстват на урока в неделното училище, което според мнозина е единственото хубаво нещо, което имат в живота си. Всяка минута е внимателно разчетена, за да представи дадена концепция или истина: музика на живо, анимационни герои в човешки размери, видео прожекции, игри, скечове, състезания, награди и директно послание. В един момент става истинска лудница, а в следващия можеш да прошепнеш нещо и да го чуят на най-последните редици. В 11,30 ч. с усмивка децата тичат към автобусите и пеят по целия път на връщане до техните мизерни жилища и блокове. В 13 ч. и 16 ч. всичко се повтаря отново. Имаме и две богослужения-в неделя и неделни улични училища от Харлем до Южен Бронкс в същия стил - едночасови ускорени сбирки през делничните дни след училище. Още ми е трудно да повярвам, че на този ъгъл на гетото се провежда едно от най-големите американски неделни училища с повече от сто члена персонал на пълно работно време и повече от триста доброволци. Наскоро „Гайдпоуст" я нарече "Църква на годината". Силно ме изненада и поканата на президента Джордж Буш - баща да взема участие в неотдавна сформираната Национална Комисия по въпросите на американските градски семейства.
Според статистиката

Когато погледнеш към фактите, започваш да разбираш пред какво огромно предизвикателство сме изправени в Бруклин, Южен Бронкс, Харлем и кварталите, в които служим:

- Всяка година в Ню Йорк стават над 100 000 кражби на коли.

- Безработицата е пет пъти по-висока от средната за страната.

- 83% от постъпилите в гимназия напускат училище, преди да се дипломират.

- 60-70% от населението получава социални помощи.

- През изминалата година Семейният съд на Ню Йорк е завел над 24 000 жалби за насилие над деца - със 700% повече, отколкото-през изминалото десетилетие.

Лавинообразно растящите проблеми на децата и младежите обаче не са ограничени единствено в Ню Йорк. Те съществуват във всички градове.

- Над 30% от населението в американските градове живее под официалната граница на бедността.

- Децата на малцинствата са много по-често обречени на бедност. 45% от чернокожите и 39% от децата с испански произход живеят под границата на бедността.

- Сега в Америка има над 100 000 бездомни деца.

- Всеки ден 135 000 ученици носят оръжие в училище.

- В нашата държава повече от 4 000 000 тинейджъри са зависими от алкохола.

- Водещата причина за смъртността сред юношите са нещастните случаи в следствие употреба на алкохол.

- Всяка година забременяват 1 000 000 ученички.

- Всяка година над 2 500 000 младежи се заразяват от болести, пренасяни по полов път.

- Повече от 1 000 000 млади хора редовно взимат наркотици.

- Всяко десето новородено в Щатите е било изложено на едно или повече забранени лекарствени средства още в утробата на майка си.

Когато пътувам из страната, хората ме притискат с въпроса: „Защо в градове като Ню Йорк цари такава бъркотия?" Ще ми се да можех да дам бърз отговор, но гетото не е такова, каквото е, просто заради един или два проблема. Това е една толкова обезсърчаваща комбинация от фактори, че ми напомня на жонгльора в китайския цирк, който върти чинии на пръчки. Докато завърти всички чинии, трябва да се върне да побутне първата, за да продължи да се върти. Ние постоянно сме подхвърляни от криза на криза. Тук това е част от живота.

Знам със сигурност едно: Ню Йорк е пресечна точка на огромни контрасти и противоречия. Има пет района, разделени на коренно различни квартали, и всеки носи собствената си самоличност. Има много богати и много бедни. По-голямата част от средната класа преживява всички проблеми: от икономическо напрежение до страха от престъпления. В интерес на истината, Стейтън Айлънд, последният район с преобладаваща средна класа, се опитва с всички сили да се отцепи от останалата част на града. Просто чашата им е преляла.

Кварталът Бруклин в Ню Йорк може да посочи конкретни -исторически събития, превърнали доста прилични квартали на усърдни трудови хора в бедняшки гета. Първо се появиха расовите размирици от шестдесетте. Но това, което мнозина си спомнят ясно, е странното прекъсване на тока през лятото на 1977 година. То остави Бруклин в тъмнина за четиридесет и осем часа и направо възпламени фитила на социалното буре с барут всъщност това се превърна в модел за последвалите размирици в Лос Анжелис. Надигналата се тълпа помете по пътя си повече от хиляда магазина. Легионите грабители измъкваха всичко: от замразени пуйки до телевизори - всичко, до което можеха да се докопат. Тези, които смятаха, че не са награбили достатъчно, заливаха подовете с нафта и ги палеха. От стъклените витрини на авто-салоните изкарваха чисто нови коли.

Тълпи мъже, жени, юноши и деца тичаха по улиците и махаха заканително ръце с викове: „Рождество е! Рождество е!" Преобръщаха и подпалваха полицейски коли. Върху огнеборците хвърляха камъни и боклуци, за да ги принудят да се оттеглят. Много от опустошените квартали така и не бяха построени наново. Вместо това станаха владение на пласьорите на наркотици и на други криминални елементи. Улиците така опустяха, че нарекоха Ню Йорк „Калкута без кравите".

Според данните бездомните наброяват половин милион; на всеки шест минути става кражба, а броя на заболелите от СПИН нараства главоломно. Мнозина казват: „И какво от това?"

Много хора наблюдават бедността в различни части на Ню Йорк и в икономически слабите райони на Америка, но само свиват рамене. „В сравнение с останалата част от света в тази държава практически не съществува бедност" - казват те. „Бедните хора в нашата страна имат телевизори, телефони и апартаменти; подкрепя ги федерална мрежа за сигурност." В някои държави от Третия свят сигурно има по-остра финансова-криза, но в Америка властват други опустошаващи фактори. Те разяждат самата основа на обществото и раждат насилието - насилие, единствено по рода си в гетата на американските градове. Поради нашата напреднала индустриална система бедните хора в САЩ се различават коренно от тези в държавите от Третия свят. Ако жители на гетото се нуждаят от храна, те няма как да заколят овца или да ожънат жито. Трябва само да отидат на супермаркет, където в замяна на купони или пари ще получат храна. Мизерстващият обитател на гетото купува на същата цена, на която купува и милионерът - цена, която осигурява-печалба на производителя, дистрибутора на едро и собственика-на магазина. Всъщност обитателят на гетото плаща повече. собствениците на магазини сами определят цените, защото бизнесът им е гарантиран. Повечето обитатели на гетата не се ползват от лукса да обикалят и да търсят по-изгодни цени, защото не разполагат с транспорт, за да излязат от квартала. Ако жител на американско гето се нуждае от подслон, той няма възможност нито да разпъне палатка в някои обществен парк, нито да си направи шперплатен навес на някое свободно местенце, както постъпват бедните в редица държави. Мнозина, включително и аз, сме се опитвали да го правим в Ню Йорк - но местната полиция или ни разпръсва, или ни бие с палки. Американските бедняци са длъжни да живеят в апартаменти, отговарящи на местните жилищни закони. Това изисква невероятни средства. В нашия квартал наемът дори за апартамент под нормалния стандарт е от 350 до 800 $ на месец - нещо абсолютно непосилно за повечето хора. Ако прекъснат федералните общински субсидии, ще настане неописуема паника. Самото естество на тази система поражда враждебност и тя няма как просто да отшуми. Когато ти остава съвсем малко, за да достигнеш целта си, но в същото време просто знаеш, че няма да успееш, чувството на разочарование и безнадеждност се насажда трайно. След няколко поколения, живеещи по този начин, цялата ценностна система на хората се опорочава.

Неотдавна пред бистрото, където често закусвам, пребиха до смърт една жена. После някои минал и й откраднал маратонките. На съседния ъгъл простреляха три пъти млад мъж, с когото човек от нашия персонал работеше за Господа; беше убит без видима причина.
Предупреждение към другите деца"

В нашия град сме заобиколени от девет милиона души и въпреки това децата копнеят за поне малко любов и състрадание През 1991 г. Били Греъм каза пред 250 хиляди души в Сентрал Парк: Ню Йорк е най-самотното място на света." Отлично знаех това.

Неотдавна ни телефонира объркано младо момиче, което ме помоли да отслужа нейното погребение. Тази тийнейджърка умираше от СПИН. След седмица беше мъртва.

Откакто живея в Ню Йорк, съм приел правилото да оглеждам тялото на човека, когото погребвам. Вечерта преди службата отидох в моргата, където служител от погребалното бюро ме съпроводи до стаята с тялото. Сложи си чифт ръкавици и бавно отвори ципа на чувала, където беше трупът. Когато го видях, ми се прииска никога да не си бях налагал такова правило.

Главата й имаше размерите на юмрук. От едното ухо нямаше и следа. Така беше и с очите, и с носа. Благодарих на човека и намерих най-близкия изход. Не бях виждал нищо по-ужасно в живота си. Вирусът беше засегнал и обезобразил цялото й тяло до неузнаваемост.

Сестрата на покойното момиче също искаше да проведем погребалната служба в църква „Метро". „Нека това бъде предупреждение-за другите деца" - каза тя.

Когато беше малка, момичето посещаваше нашето неделно училище, но след това не отдаде живота си на Христос, фатално решение. Малко преди да изпадне в безсъзнание обаче си спомнила какво е научила в църквата и се помирила с Бога. Искала другите хора да научат какво става, когато не живееш за Господа. Ще останете шокирани от разказите на почти всички деца в Бруклин за това как семействата им са станали жертва на наркотиците.

В средата на осемдесетте първокласният кокаин заля пазара и се превърна в предпочитан наркотик за стотици хиляди нюйоркчани. Сега сме свидетели едва на първата вълна „кокаинови бебета" - деца, родени от майки, използвали кокаин по време на бременността.

Виждал съм тези невинни създания. Някои са като парцалени кукли - не могат нито да седят, нито да стоят изправени сами. Много се раждат глухи, функциите на някои тригодишни деца са на четиримесечни бебета. Други представляват купчина а техните емоции варират от пасивност до потиснатост, от агресивност до неконтролируемост. Разговарял съм с няколко лекари и те не разполагат с отговор. Кокаинът в майчиния организъм отнема кислорода от мозъка на детето и в резултат настъпват физически деформации, увреждания на мозъка и на нервната система. Понякога бебетата се раждат с необичайно малки глави. Това е едно нещастно поколение.

Някаква майка в Бронкс държала седемгодишната си дъщеря на пода, докато наркопласьор я изнасилвал в замяна на три ампули дрога. Родители-наркомани предложили двете си дъщери - на две и пет години - на семейство от нашия персонал. Трябвали им пари за дневната доза. Нашите хора били съвсем наясно, че някой ще вземе децата без да го е грижа какво ще стане с тях и буквално купили двете скъпоценни момиченца. В продължение на три години се грижиха за тях в апартамента си, както и за четирите си собствени деца. Шансовете не са в полза на средно статистическите деца в нашите квартали. Докато станат на дванадесет-четиринадесет-години, много от младежите ще станат заклети алкохолици, пристрастени наркомани и ще си имат вземане-даване със закона. Много момичета ще забременеят и ще бъдат впримчени в безкрайния порочен кръг на беднотията и отчаянието. Деца да раждат деца - няма логика. Но за повечето неща тук няма разумно обяснение.


Гъби и муленца

Улиците на гетото оформят една напълно уникална действителност. В гетата дори си имат своята специфична лексика. На техния език например под гъби се разбира деца, които са станали жертва при престрелка между воюващи групировки, фишеци е предупредителна дума, с която учителите в предучилищната и в детската градина подканват децата да залегнат на пода, в случай че започне престрелка около класната стая. Муленца е терминът, който наркопласьорите използват за деца, които пренасят дрога и оръдие. Новодошлите в екипа ни В Ню Йорк остават направо шокирани от сблъсъка с една така различна култура. Мнозина, дълбоко трогнати от нечия лична трагедия, бъркат в портфейла си за да предложат помощ. Една от новите ни помощнички в екипа завела млада жена до хранителния магазин и й купила продукти за повече от шестдесет долара. След час отишла до спирката на метрото и не могла да повярва на очите си: онази жена стояла на улицата и продавала продуктите. Трябваше да я предупредя. Веднъж за Деня на благодарността раздадохме пуйки на децата от бедни семейства, за които знаехме, че се нуждаят от храна. Видяхме как на съседния ъгъл някои от родителите продаваха пуйките. Скоро след като започнахме служението си в Бруклин, раздадохме Новия завет на всички деца в неделното училище. На следващата седмица някои дойдоха при мен разплакани. Родителите им късали страниците на Библията, за да си свиват цигари с марихуана - точно такава хартия им трябвала.

На децата, с които работим всяка седмица, не им се предлага кой знае какъв избор в живота. Те не се занимават сериозно със спортове в училище, защото надпреварата води до неудържимо-насилие. В гимназиите трудно ще намерите дискусионни клубове-, тенис отбори или духови оркестри. Децата играят в коридорите и по стълбищата на изгорели сгради или си подхвърлят топка на улицата. В много държавни начални училища при раздаването на дипломите децата са облечени в тоги, защото за всички е ясно, че повечето от тях няма да завършат средно образование.
В плен на страха

Тийнейджърите от гетото, които живеят под сянката на Уол Стрийт и лъскавите небостъргачи на Манхатън, са напълно обезсърчени. Телевизионните реклами манипулират младите хора, като им казват, че не струват нищо, ако нямат маратонки за 130 и кожено яке за 350 долара. Същите тези юноши живеят в претъпкани апартаменти - не учат, нямат работа, нямат и бъдеще. Това е предпоставка за вземане на фатални решения. Започват да си мислят, че сдобият ли се бързо с 500 долара, моментално ще пожънат успех и признание.

Според Роналд Алден, професор в Северозападния университет „Движещият фактор за децата, които продават наркотици-по улиците, е липсата на умения, а и въобще възможност за работа, но дори да ги имаха, те са наясно, че тя би им осигурила едва половината от парите, които припечелват, продавайки наркотици."

Защо хората не се махнат? Къде да отидат? Те са сковани от страх и отчаяние и нямат пример за подражание. Безпокойството е постоянен спътник на жителите в гетото. Никога не знаят какво ще се случи утре. Животът им е изпълнен с отчаяние. Трудно е да откриеш надежда, когато делиш леглото си с още други трима, а понякога и четирима души. Влизал съм в апартаменти, където хората спят на смени, защото няма достатъчно дюшеци за всички. Канализацията и отоплението рядко са в изправност. Какво да кажем за примерите за подражание? Трудно се намират. В повече от 70 % от семействата в нашия район има само един родител - майката. Повечето от децата никога не са виждали бащите си. Ако ги виждат, в повечето случаи те висят по улиците пияни или дрогирани.

И примерите за успех са много малко - малко са достойните за подражание модели. Момичетата очакват деня, когато ще родят и ще започнат да получават помощи от социални грижи.

Погледнете ли към която и да е многоетажна сграда в някой горещ летен следобед, ще видите майки, надвесени над прозорците и подпрели ръце на възглавници. Стоят така с часове и просто гледат. Долу на улицата се разиграват далеч по-интригуващи събития, отколкото в който и да било „сапунен" сериал. Те са се превърнали в зрители на сериен документален филм за живота и смъртта.

Колкото по-дълго живея в тази действителност, толкова повече осъзнавам колко незначителна стойност има човешкия живот за мнозина. Един петък следобед правех редовните посещения с автобуса по моя маршрут и докато се придвижвах, съвсем случайно погледа ми попадна на отворена торба за боклук. Вътре видях тялото на триседмично бебе, изхвърлено като стара кукла. Никой не го е грижа. Когато във вечерните новини съобщават за смъртта на някое дете, типичната реакция на хората е да сменят канала.
Нападение, на булевард „Де Калб"

Още помня онова шокиращо телефонно обаждане в църквата късно една вечер. „Бил, трябва да дойдеш бързо! Нападнаха отговорничката на нашия автобус. Тя е на покрива на един блок на булевард „Де Калб." Знаех точно къде е мястото и хукнах нататък с всички сили. Беше се обадил единият от двамата млади помощници, които посещаваха децата, за да уточнят кои ще се возят с автобуса на следващия ден. Три момчета нападнали отговорничката на автобуса, а помощниците избягали панически. Нападателите били 19 - 20 годишни. Завлекли я на покрива и я изнасилили.

Линейката на Бърза помощ отказала да дойде, защото за такива сгради се изисква полицейски ескорт, а от полицията не се отзовали. Така нещата останаха в мои ръце. Нямах друг избор, освен да се притека на помощ. Когато пристигнах, похитителите вече бяха изчезнали. Открих я сгърчена в един ъгъл на табана с разпокъсани дрехи, а от лицето й се стичаше кръв. Никога няма да забравя тази гледка. Затварям очи и тя изплува съвсем ясно в съзнанието ми. Просто не мога да забравя.

Когато всеки ден живееш в атмосфера на непрестанни конфликти и насилие, започваш да си мислиш: дано никога не ме сполети такова нещо. Но се случва. въпросът не е дали ще се случи, а кога. През първите ми дни в Бруклин се разхождах из един от кварталите, включени в маршрута на автобусите ни. Допуснах грешката да си гледам в краката, вместо да държа под око групата момчета, които вървяха пред мен. Не бях достатъчно предпазлив. В един момент вдигнах очи: те стояха на десетина метра пред мен, без да помръдват. Гледаха ме кръвнишки. Помислих си „О-о!" и бързо започнах да обмислям възможните варианти. Ако пресека улицата, наистина щях да изглеждам като глупак, защото явно вървях в определена посока. Така че си помислих: „Ще да пробвам просто да ги подмина и да не им обръщам внимание. Не стана. С всяка крачка осъзнавах, че няма да се отместят нито сантиметър. Опитах се да си пробия път, но един ме блъсна: „Дай парите". Приятелят му извади нож. Отвърнах, че нямам пари, но те не ми повярваха. Обаче така си беше. Никога не нося пари в брой на улицата. Понечих да се отдръпна, но започнаха да ме бият яростно. Превъзхождаха ме числено. Момчето с ножа ме прободе в рамото. Потече кръв. После се разотидоха също толкова светкавично, колкото и когато ме наобиколиха. „Струва ли си?" - запитах се аз.



Жива факла?

Една вечер се прибирах след обичайно посещение по домовете на децата. Шестима младежи ме заобиколиха ненадейно и ме сграбчиха за ръцете. Един държеше туба с бензин, а друг - запалка.

Преди да ме полеят и да ме превърнат в жива факла, едно момче от съседната сграда извика нещо на испански. И до ден днешен не зная какво каза, но момчетата изведнъж спряха и изчезнаха, сякаш нищо не се беше случило. Благодарен съм единствено на Бога и Му отдавам слава, че бди над мен, както бдеше и през онзи ден. След няколко такива инцидента човек развива усет за улицата, т.е. ясна представа за това какво става наоколо - винаги нащрек, готов мигом да реагира и при най-малкия сигнал за опасност. Едно разсейване може да ти коства живота. Повечето външни хора никога не остават достатъчно дълго тук, за да развиеш този усет. Нужно е време.

Непривикналите с гетата на Ню Йорк се заинтригуват от сложните графити на уличните художници, нарисувани по тухлените стени на изоставените сгради. Дебелите цветни букви и елементи, изписани с аерозолни спрейове и маркери, сами по себе си са вид изкуство.

Те често отбелязват мястото, където някой е бил убит. Зад всяка сцена стои история. Често надписите гласят нещо подобно на това, което видях миналата седмица на стенопис близо до ъгъла на „Харт" и „Ървинг": „В памет на Пито. Мама и татко те обичат." От датите на раждането и смъртта, изрисувани под зловещия стенопис се разбираше, че момчето е било само седемнадесетгодишно. Когато убият някого на улицата, рисунката се превръща в паметна плоча - вероятно единственото признание, което убитият някога е получавал. За съжаление, твърде преходно. След следващата престрелка върху стената ще пише „Бог да благослови (името на последната Жертва)" и вероятно ще се появи друга рисунка. Виждал съм хиляди паметни плочи от графити на „никои", които са искали да бъдат „някои".
Трясъци на гробището

Никога няма да забравя как веднъж ме помолиха да водя погребалната служба на младо пуерториканско момче, Жертва на провалила се контрабанда с наркотици. Родителите му - християни се обърнаха в нещастието си към мен. След кратко слово и молитва над гроба, спуснаха красивият метален ковчег в земята, а ние започнахме да се разотиваме. Секунди по-късно чух силни трясъци зад гърба си. Обърнах се и се стъписах: близките от семейството хвърляха камъни върху ковчега. Върнах се до гроба и с изумление видях големи вдлъбнатини върху красивия ковчег.

„На момчето ли бяха ядосани?" - чудех се аз. Съвсем се обърках-от тази гледка.

- Какво става? - попитах аз.

- Молим ви, пасторе, не се притеснявайте - отвърнаха те. - Принудени сме да постъпим по този начин, защото в противен случай довечера хората от погребалното бюро ще преместят тялото му в дървен ковчег, а този ще почистят и ще го продадат на друг.

Научих, че собственикът на гробището изкарвал допълнителни доходи от подобни сделки с погребалното бюро: продавали едни и същи ковчези по няколко пъти.

Много безсънни нощи съм стоял на прозореца на моя апартамент и натрапчиво съм се питал: „Струват ли си усилията ми? Не си ли губя времето? Някой изобщо грижа ли го е?"

И тогава се сещам как изкачвам стълбите с воня на урина, за да напомня на шестгодишния Тайрон да се приготви за автобуса на неделното училище. Внезапно вратата се отваря и той се втурва към мен. Скача в ръцете ми и казва: „Пастор Бил! Пастор Бил!" Притиска здраво врата ми, сякаш никога няма да ме пусне.

Какво би станало, ако не бях отишъл? Какво би станало, ако автобусът никога не дойде? Какво би станало, ако той не бе получил възможността да чуе послание на надежда?

Уроците, които научихме, не са валидни само за Бушуик или Харлем. Те важат за едно цяло изоставено поколение в Америка - от Бостън до Бърбанк. Тази книга ще ви бъде от полза за това как може да пригодите нашите методи за помощ на децата към вашия град. Време е вече да им протегнете ръка. В държавните училища вече не полагат грижи и не възпитават подрастващите в основните ценности и житейски принципи. Родителите оставят децата си да гледат по телевизията „Улица Сезам", анимационни филми в събота сутрин и за нещастие - предавания и филми, от които вие и аз бихме се смутили. Църквата от своя страна ги пренебрегва, като им предлага едни неуместни и остарели програми. След хиляди часове, прекарани в „окопите", съм убеден, че на американските деца им е необходима коренна промяна в обучението. Отговорът не е в изграждането на затвори и центрове за установяване - все едно да сложиш лейкопласт върху злокачествен рак. Ние трябва да им подадем ръка докато са още малки. Това е постоянното християнско противоречие между защита и намеса. Обикновено чакаме да стане твърде късно и тогава проявяваме загриженост. Въпросът е: Дали да поставим ограда на върха на планината или линейка в подножието й?

Чие е това дете? Въпросът трябва да бъде зададен навреме. Не когато тялото е в синя охладителна чанта за пикник до магистралата. Не когато нечие дете стане дело номер М91-5935.

  1   2   3   4   5   6   7   8   9


©dereksiz.org 2016
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет