Копието на съдбата (окултната сила на копието, пронизало гърдите на Христос)

Няма съмнение, че по онова време Хитлер не подозирал ни­що за тайното общуване между обладалия го Дух и Световния двойник у Химлер, нито че Химлер е бил обладан от такова съ­щество. Но същевременно извън всяко съмнение за окултното прозрение е, че Луциферовият дух, който използвал подсъзна­нието на Хитлер като пионка, не само разпознал у Химлер кос­мическия Античовек, но и го разбудил за живот и насочил нечо­вешките му импулси към постигането на демоничните цели на нацизма.

В тази светлина от огромно значение е фактът, че в този пе­риод, през 1925 година, Хитлер се отнасял към Химлер с всички външни признаци на презрението. Давайки си сметка за копне­жа на Химлер за по-нататъшно изкачване в йерархията и обая­нието, което надали за него титлите и постовете, колкото и без­смислено да изглежда това, той го наградил за службата му с една титла, която всички водещи нацисти смятали за най-голямата шега в историята на партията. Говори се, че дори мрачният Рудолф Хес се пляскал по бедрата и се заливал от смях, когато чул за нея.

Настъпил моментът за сваляне на забраната, наложена от пра­вителството върху щурмоваците, и било поставено началото на нова и разпалена кампания за набиране на войници, като към старото ядро на корпуса се присъединили десетки хиляди нови членове, които се появили по улиците в своите униформи от вре­мето преди преврата.

Съществуването на СС вече изглеждало безсмислено и Адолф Хитлер бил убеден, че тази малка сила от двеста души в черни униформи скоро ще изчезне напълно от съвременната сцена на нацизма.

Поради това с подигравателна помпозност и церемониалност той издигнал младия амбициозен чиновник до поста заместник-ръководител на СС. И поверил на лично съхранение на Хайнрих Химлер така наречения „кървав флаг" на неуспешния ноем­врийски преврат, символ на най-голямото фиаско в историята на партията.

Единственият човек, който не смятал това назначение за не­въобразимо смешно, бил самият Химлер, понеже изобщо не подозирал, че е жертва на най-голямата шега в историята. Той гледал на новия си пост като на лична победа, щедро признава­не на способностите му и трамплин към още по-големи завое­вания. За нещастие на милиони невинни хора, както и на лиде­рите на щурмоваците, историята доказала правотата на Химлеровата преценка за значението на новото му повишение, тит­лата и поста му.

Онова, което Адолф Хитлер не можел да забележи, но което злият гений, обладал душата му, предвидил с удивителна пре­цизност, бил фактът, че ще дойде ден, когато щурмоваците ще се окажат ужасна пречка за личните му амбиции да се превърне в безспорен лидер на Третия райх. И че ще се появи спешна нужда от алтернативна сила, състояща се от решителни и предани хо­ра, които да неутрализират лидерите на Кафявите ризи.

Истината е, че Адолф Хитлер бил смаян от внезапната про­мяна, настъпила с глуповатия чиновник, и не по-малко удивен и доволен от начина, по който Химлер оформил своите СС сили, както и от новаторската и строга дисциплина, която въвел и коя­то била в пълно съответствие с най-висшите нацистки идеали. Поради тази причина Хитлер запазил своя бодигард от СС и поз­волил на Химлер да увеличи състава на поверените му сили до 30 000 души.

Но не по-нататъшното приложение на изпитаната от времето тактика на Хитлер да разделя и да владее позволило разраства­нето на СС като контрапункт на все по-налагащата се власт на щурмоваците. В крайна сметка какво представлявали 30 000 вой­ници от СС в сравнение с мощта на щурмовите отряди, наброя­ващи около три милиона души!

През 1933 година, когато Хитлер дошъл на власт посредст­вом политически машинации, той все още не предусещал, че ще се наложи да ликвидира капитан Рьом и цялото висше команд­ване на щурмоваците, за да елиминира Кафявите ризи като по­тенциална опасност за собствената му позиция като лидер на нацистката партия. Дори когато станал канцлер и започнал да раздава постове и служби на членовете на цялата нацистка йе­рархия, Химлер получил съвсем дребно признание за заслугите си с повишението до началник на полицията в Мюнхен, а него­вите СС структури все още оставали под командването на щур­мовите отряди.

Висшето командване на германската армия, създателите на мита за „удара в гръб", били хората, които най-сетне успели да накарат Хитлер да се обърне срещу най-старите си съратници от Аlte Kampfer на щурмоваците. Настоявайки за елиминирането Sturmabteilung, висшите офицери недалновидно станали при­чина за внезапното и някак чудодейно изкачване на Химлер до висините на властта, до непоклатимото положение на втория чо­век след Хитлер в страната.

Наблюдавайки появата на нацисткия режим, германският цен­трален щаб се справял проницателно с Хитлер и получил мно­жество ценни придобивки срещу обещанието да не се намесва със силата на армията на вътрешната политическа сцена. Гене­ралите дори убедили Хитлер да прокара закон (Военен закон 20) в долната камара, който поставял целия състав на военните сили - офицери и всички останали чинове - извън юрисдикцията на гражданските съдилища. Те убедили застаряващия президент Хинденбург, че трябва да запази правото си да назначава минис­търа на отбраната по собствено усмотрение, независимо кое пра­вителство е на власт. По този начин германската армия останала напълно независима от контрола на нацистката партия, когато Хитлер дошъл на власт.

Капитан Ернст Рьом, началник-щаб на щурмоваците и един от най-близките лични приятели на Хитлер, не питаел голямо уважение към генералите и към строгите традиции на офицер­ския състав. Той изтъкнал факта, че собствените му въоръже­ни доброволци надхвърлят по численост Райхсвера в съотно­шение три към едно. Бил уверен, че ще успее да убеди фюрера да разпусне германската армия и да превърне тримилионните щурмови отряди в ядрото на новите въоръжени сили на стра­ната.

Но тези надежди на Рьом останали неосъществени, защото Адолф Хитлер вече бил повярвал в собствената си често повта­ряна лъжа за непобедимостта на германската армия. Той гледал на Райхсвера като на неотменна част от осъществяването на пла­новете си за световно господство. Смятал, че не би могъл да се справи без традиционна дисциплина и боен дух на армейците, без тренировъчните им курсове, военни и технически умения. Ако трябвало да избира между щурмоваците и армията, до сте­ната щели да бъдат изправени отколешните му съратници, които му помогнали да се изкачи във властта.

Известно време Хитлер се опитвал да намери компромис, кой­то да даде възможност каймакът на щурмовите отряди да се ин­корпорира в германската армия. Но такъв компромис немските генерали нямало да приемат на каквато и да е цена.

Офицерите с пълно право смятали щурмоваците за шайка недодялани и недисциплинирани отрепки, които са отговорни за безпрецедентната в историята на страната вълна от насилие по улиците, за употребата на груба жестокост и терор, станали причина за смъртта на много невинни хора при решаването на лични вражди под маската на уж оправдана политическа дей­ност.

Освен това генералите изтъкнали отсъствието на всякакви нравствени качества у капитан Рьом и у хората му сред команд­ването на щурмоваците - хора като Хайнес, който бил известен в цялата страна с хаотичния си и луксозен начин на живот и ра­зюзданите си хомосексуални наклонности. Но не подобни кри­тики към предишните му съратници повлияли за окончателното решение на Адолф Хитлер.

Онова, което окончателно го убедило в потенциалната опас­ност от Рьом и неговите щурмови отряди, била явната заплаха от контрареволюция. Редовият и офицерският състав на щурмо­ваците смятал, че е бил позорно изключен от борбата за титли и постове след идването на власт на Хитлер. Те вече нямали тър­пение да получат постовете, престижа, заплащането и допълни­телните облаги на професионални военни и били готови на вся­какви кръвопролития, за да постигнат целите си.

Изправен пред опасността от бунт в собствените си части, капитан Рьом бил принуден публично да оповести нуждите на хората си. „Пред хилядите щурмоваци, събрани на Темпелхофер Фелд извън Берлин, той заявил следното: „Всеки, който смя­та, че задачите на щурмовите отряди са изпълнени, трябва да разбере, че ние сме тук и възнамеряваме да останем тук, каквото и да става". В друга своя реч, в която изразил мнението си, че революцията на Хитлер не е отишла достатъчно далеч, той из­крещял: „Трябва да започнем да прочистваме кочината и да про­гоним някои от мръсните свине от хранилките".

Това накарало Адолф Хитлер да издигне Хайнрих Химлер до пост, който го превърнал в официален държавен палач, за да може да осъществи кървавата баня, довела до убийствата на 4000 водещи членове на щурмовите отряди, наследство от го­дините на борба на самия Хитлер. Къде другаде в германската история може да се намери подобно зрелище от повишения и разширяване на правомощията като дадените на Химлер по оно­ва време? Световният двойник поел по пътя към издигането си до онези висини на властта, откъдето щял да държи в ръка жи­вота на всеки мъж, жена или дете в Германия, а по-късно и в цяла Европа.

„От октомври 1933 година германската преса започнала да отразява етапите на изкачването на Химлер във властта с моно­тонно постоянство: на 27 октомври Химлер става шеф на поли­цията в Мекленбург и Любек; на 20 декември Химлер става шеф на политическата полиция в Баден; на 21 декември Химлер става шеф на политическата полиция в Хесе и Анхалт; на 24 декемв­ри Химлер става шеф на политическата полиция в Бремен. Заг­лавията във вестниците надавали вой, а германците, които вече познавали методите на Химлер, треперели от ужас. Ернст Рьом и съратниците му от щурмовите отряди разпознали послание­то. Последвали и други назначения: Тюрингия, Саксония, Хам­бург, Вюртемберг. Само за няколко месеца Химлер станал шеф на политическата полиция във всички немски провинции освен в Прусия, където Гьоринг твърдо стоял на този пост".

„Хaйнрих химлер", вили фришауер

Докато Химлер постепенно отнемал от Гьоринг командване­то на Гестапо и го организирал в национални мащаби, а шпио­ните от политическото разузнаване на СС следели ежедневната дейност на капитан Рьом и на неговите колеги, Адолф Хитлер продължавал да се люшка в нерешителност пред перспективата да избие хората, помогнали му да се изкачи на власт.

Точно в този момент се случило нещо важно, което ускорило хода на събитията. Четиринайсет години по-рано генерал Макклийн, франкмасон от висок порядък, намекнал пред генерал Ерик Лудендорф, че германската армия е била пронизана в гръб. Двамата генерали вечеряли след подписването на примирието през 1918 година и Лудендорф излагал убедеността си, че гер­манската армия никога не би била победена в действителни сра­жения на бойното поле. „Искате да кажете, че сте пронизани в гръб", отбелязал английският генерал. „Да, точно така е. Точно това имам предвид. Нападнаха ни в гръб!", възкликнал Луден­дорф, развълнуван от тази толкова подходяща фраза за мита, кой­то се опитвал да наложи.

А сега в този кризисен момент през 1934 година Антъни Идън, министърът на външните работи на Великобритания, кой­то спазвал традицията на торите да смесват франкмасонството с политиката на силата, пристигнал в Берлин за консултации с Адолф Хитлер. Той дошъл в Германия със специалната задача да настоява бойната сила на щурмовите отряди да бъде нама­лена с две трети. Тук не правим опит да намекнем за някакъв масонски заговор, а просто да илюстрираме действието на закона за кармата на международно ниво по време на издигането на Световния двойник, действащ чрез Хайнрих Химлер, до вър­ховете на властта.

Отстъпвайки пред настояването на Идън да неутрализира щур­мовите отряди, Хитлер съзрял възможност да си спечели меж­дународно доверие, под чието прикритие да успее да превъоръжи и да разшири състава на армията. Генерал Бломберг, началник-щабът на армията, по мистериозен начин избрал точно вре­мето на посещението на Идън, за да насочи ръката на Хитлер. „Разсейте напрежението в нацията, защото в противен случай президентът Хинденбург ще обяви военно положение и ще пре­даде властта в ръцете на военните", казал той на Хитлер. Зарът бил хвърлен.

Когато неизвестен атентатор се опитал да застреля Хитлер в близост до дома на Гьоринг в Шорфхайде извън Берлин, инци­дентът незабавно бил окачествен като заговор на щурмоваците да го убият.

Химлер, който застанал между Хитлер и невидимия стрелец, бил ранен в ръката. „Колко съм признателен на съдбата! - възк­ликнал въодушевено Химлер. - Тя ми позволи да спася живота на нашия фюрер!" От този момент нататък Химлер наричал се­бе си „кръвен брат" на Хитлер. Убийството на Рьом последвало почти незабавно.

Личната охрана на Хитлер под ко­мандването на Сеп Дитрих придружила фюрера до Бавария, за да убие незабавно Ернст Рьом и хората от най-близкото му об­кръжение. Химлер останал в Берлин, за да организира щаб на екзекуциите в казармите в Лихтерфелде, където можел лично да надзирава убийствата на множеството арестувани лидери на щур­моваците и на други революционери.

Човекът без съвест крачел напред-назад зад взводовете, из­пълняващи разстрелите. Сред застреляните бил и Грегор Щрасер, неговият някогашен началник от времето в Мюнхен. До­като камарите от трупове растели, а дулата на оръжията се нагорещявали прекалено много, за да стрелят, Античовекът за­писвал имената на слабите духом сред собствените си хора, тези, които не притежавали необходимото самообладание за убийствата.

Всеки изстрел павирал пътя на Химлер към абсолютната власт, а кървавата баня поставила началото на мрачната и крат­ка история на Черния орден. Ерата на Двойника започнала.¹²¹

Чрез Заповед за арестуване с цел закрила -райхсфюрерът от СС Хайнрих Химлер, неговите цивилни аген­ти от Гестапо и полицаите му във всяващите ужас черни уни­форми можели да арестуват когото си пожелаят. Било необходи­мо единствено вписването на името на човека в един стандартен формуляр - „Съгласно параграф I от Указа за закрила на народа и нацията да се арестува с цел защита". Това бил пътят без въз­можност за връщане, който милиони хора щели да извървят към жестокостите, мъченията и масовото изтребление в концентра­ционните лагери.

В светлината на всичко случило се впоследствие не е трудно да се прозре в ретроспекция лукавството на Световния двойник във всички безсрамни и чудовищни фалшификации на Химлер, целящи да изнамерят нравствено оправдание за прибягването до „арестите с цел закрила" и за начина, по който той прикривал истинските условия в концентрационните лагери.

„Арестът с цел закрила е проява на загриженост" - заявил Химлер в една своя реч в Мюнхен в годината, когато той лично основал концентрационния лагер в Дахау. Тогава той се опитвал да заглуши разказите за зверствата в тези лагери, които се раз­пространявали в чужбина. „Ако се смята, че съм взел прекалено мащабни мерки в това отношение, значи съм бил разбран пре­вратно в редица отношения! Трябва да разберете, че беше нали­це оправдана тревога, раздразнение и враждебност към онези, които бяха срещу нас. Само чрез поставянето им под арест с цел закрила можех да защитавам личностите, които ни причиниха тези неудобства. Единствено по този начин можех да гаранти­рам сигурността на живота и здравето им".

Пред чуждестранни журналисти по друг повод той заявил с характерния си писклив глас: „Позволете да отбележа, че за нас евреите са в същата степен граждани на държавата, както и хо­рата от другите вероизповедания. Техният живот и собственост се ползват със същото уважение. Арестите с цел закрила по от­ношение на евреите трябва да се разбират в този дух".

Така нареченият от Хайнрих Химлер „акт на загриженост" поробил безмилостно милиони мъже, жени и деца, полумъртви от изтощение и от непосилен труд в дейност, разраснала се като държавна индустрия за производство на вторични продукти. Планетарният двойник, или Античовекът, обитаващ тялото на райхсфюрера от СС, демонстрирал съвършено владеене на тази ли­цемерна техника, кулминираща в такива наглед невинно изглеж­дащи постройки като къпални, използвани като газови камери, и скрити машини за радиационно облъчване, които стерилизира­ли нищо неподозиращите работници, които висели по гишетата, за да попълват сложните и напълно безсмислени формуляри.

В светлината на духовния фон, който разбулихме по отноше­ние на първата изява на първичния Двойник срещу Исус Хрис­тос и на осуетяването на нечовешките му цели от навременното и решително действие на римския стотник, акт със световно зна­чение, не е никак чудно, че същият чудовищен Античовек, оби­таващ тялото на Химлер, се оказва донякъде свързан с копието на Лонгин през двайсети век. Хайнрих Химлер бил омагьосан от Копието на съдбата и с упорито постоянство задълбочено из­следвал историята му. В действителност двете основни теми в живота на райхсфюрера от СС били копието на Лонгин и окулт­ното значение на кръвта!

Ако Адолф Хитлер чакал търпеливо трийсет години от мига, в който за пръв път зърнал копието в Хофбург, до мига, когато поискал да го направи свое притежание, Хайнрих Химлер очак­вал събитието, сдобивайки се с точно копие на оригинала през 1935 година, две години преди фюрерът да анексира Австрия и да ограби съкровищата от Хофбург.

Заплахата, съдържаща се в едно германско пророчество, на­правено преди хиляда години, накарала Хайнрих Химлер да по­ръча копие на оригинала, свързван с легендата за съдбините на света. Пророчеството, изречено от един саксонски гадател през десети век по време на управлението на крал Хайнрих Птицеловеца, щяло да се сбъдне до последната дума. Там се говорело за „огромна буря, която ще се разрази от изток, за да покори гер­манските народи, ако не срещне отпор и не бъде върната обрат­но в района на Биркенвалд във Вестфалия".

Химлер, човекът с ум като картотека, който подреждал всяка подробност от германската история и предания, разтълкувал сми­съла на това предание като предупреждение, че Германия ще бъ­де победена и завладяна от славяните и от жълти орди от Русия и Сибир, освен ако тези сили не бъдат посрещнати от един дис­циплиниран и предан орден, подобен на древния Орден на тев­тонските рицари.

Дори днес всеки ученик в Германия знае за героичните под­визи на тевтонските рицари. Те идвали от много земи и доказали рицарския си дух в битки под множество флагове и властта на много крале. Но когато навлезли в суровите предели на Мариенберг, те захвърлили щитовете си с гравирани върху тях гербове на поне четири поколения рицарски или аристократични пред­шественици. Тогава единствената им емблема станал кръстът. Те нямали нужда от друга идентичност, освен от безкористното си членство в ордена, и не се стремели към друга слава, освен да загинат в битка, за да спечелят вечен живот.

В продължение на няколко години Химлер обмислял преоб­разуването на СС в такъв рицарски орден. Но кръстоносният по­ход в служба на кръста бил много далеч от мислите му. Той си представял един орден, основан на арийската кръв, всеки член на който трябвало да докаже, че кръвта във вените му не носи следите на „расовия позор", което значи, че не е била примесена с неарийска кръв поне от пет поколения насам. Сега вече си пред­ставял и една крепост във Вестфалия, която да стане свещен сбо­рен пункт и убежище на лидерите на есесовските части и на дру­ги висши и безусловно предани членове на СС. От тази крепост щял да започне съществуването си орденът на новите предани СС воини, които да надвият и да върнат обратно предсказаната буря от изток. В тази крепост щяло да се пази и копието на древ­ното оръжие, на което били приписвани силите на световното господство.

На мястото на древна, но неидентифицирана крепост близо до Падерборн Хайнрих Химлер тържествено поставил първия камък на бъдещата печално известна крепост Вевелсбург. Начи­нанието, което струвало 13 милиона марки, било осъществено за по-малко от година, а най-тежката работа била поверена на затворници от близкия концентрационен лагер, подтиквани от бичовете на надзирателите от СС.

„Когато строителството завършило, крепостта се оказала уни­кална реконструкция на средновековен замък, но строена според представата на Химлер. Всяка стая била обзаведена в различен стил - нито едно бюро не се повтаряло. Били наети само водещи майстори от всички области, които трябвало да изработват прекрасни гоблени, масивни дъбови мебели, дръжки за врати от ковано желя­зо, свещници. Били закупени скъпи килими, а високите прозорци били закрити със завеси от тежък брокат. Вратите били резбовани и инкрустирани със скъпоценни камъни и метали. Замъкът бил пос­троен по стара германска традиция върху триъгълна основа, а ку­лите му се извисявали високо над околната гора".

Макар основната архитектурна работа да била поверена на Бартелс, Химлер добавил и собствения си последен щрих, който превърнал Копието на съдбата в основна тема на вътрешния ди­зайн и на символичната украса на целия замък. Според Химлер всяка стая трябвало да бъде проектирана и обзаведена до пос­ледната подробност така, че да представя бита, традициите, вяр­ванията и постиженията на всеки от притежателите на легендар­ното копие от девети до деветнайсети век - което ще рече от Карл Велики до рухването на Древната германска империя през 1806 година, когато историческото свещено оръжие било тайно изнесено от Нюрнберг и отнесено във Виена, за да бъде предот­вратено похищението му от Наполеон Бонапарт.

Имало стая на Фридрих Барбароса, която стояла винаги зак­лючена и била пазена, в случай че Хитлер някога реши да посе­ти светата обител на елита на СС. Имало стаи на Отон Велики, Фридрих Хохенщауфен, Филип Швабски, Конрад IV - и това са само част от прославените крале и императори, които са предя­вявали претенции към копието на Лонгин и са свързвали осъ­ществяването на съдбините на света с неговите сили.

Във всяка стая имало автентични предмети от съответния пе­риод и мечове, щитове, доспехи и дори лични дрехи и накити на всяка от героичните личности, притежавали копието. Картини и гоблени висели по стените редом до кралските династични сим­воли. Химлер разпратил свои представители из цяла Германия и Европа, за да преровят музеите и частните колекции и да доне­сат находките си в замъка без оглед на цената.

Когато лидерите на подразделенията на СС и членовете на висшия офицерски състав се събирали няколко пъти годишно във Вевелсбург, за да присъстват на конференции и на други по­добни мероприятия, всеки бил настаняван в различна стая при всяко от посещенията си, за да може постепенно да се запознае с цялостната история на древното оръжие, на което райхсфюрерът отдавал толкова огромно значение.

Хайнрих Химлер никога не сменял собствената си стая и ни­кой нямал право да спи в нея в негово отсъствие. Тази стая била създадена като светилище на прочутия Хайнрих I, наричан Птицеловеца, първия от поредицата саксонски крале, за чието пре­въплъщение се смятал жестокият нацистки служител. В тази стая, мемориал на великия крал воин, отблъснал мародерстващите ор­ди на маджарите на изток, се намирал дубликатът на Копието на съдбата. То било поставено върху бюрото на Химлер в стар ко­жен калъф върху възглавничка от избеляло червено кадифе. Вре­менен талисман на властта, докато фюрерът не завладее Авст­рия и не върне обратно в родината истинското копие, което Хим­лер погрешно смятал, че ще бъде предадено на СС като символ на новия Свещен орден.

Не е възможно да разгледаме личността на Химлер във връз­ка с концепцията за прераждането, защото в действителност той не притежавал истинско его. Тук възниква въпросът каква била природата на собствените му преживявания, бидейки въпросна­та личност. Труден въпрос. Вероятно е преживявал няколко ни­ва на синтетично самосъзнание. Например семейната идентич­ност била много силна у него и той плакал като малко дете, кога­то майка му починала, и известно време бил наистина безуте­шен. Освен това имало елементи на осъзнаване като член на офи­церската прослойка, към която се придържал след Първата све­товна война. Притежавал и расово съзнание, един напълно нере­ален въздушен замък, върху който се градяла голяма част от лич­ността му като райхсфюрер и под чието влияние той извършил безброй престъпления срещу човечеството.

Едно нещо е сигурно и това е фактът, че в нито един момент у Химлер не е присъствал човешки Аз, който да бъде засенчен от индивидуалния човешки дух, съдържащ в себе си духовната биография на неговите минали прераждания на земята - онова, което по-рано, нарекохме „духовното родословие на преражда­нето".

Дали Хайнрих Химлер изобщо някога е имал макар и неясна представа за истинската природа на духа, който действал във и чрез него? Дали поне за миг е усетил, че е оръдието на Двойника на цялото човечество, планетарния Античовек? Разбира се, от­говорът трябва да бъде отрицателен, защото той не притежавал его, което да осъзнае този факт.

Съществуват обаче свидетелства, че Химлер е знаел за съ­ществуването на такова същество и дори знаел как изглежда то в духовните видения, защото негово изображение било намерено сред личните му вещи и книги в кабинета му у дома, където се укривал след края на военните действия преди опита за бягство и самоубийството.

Става дума за репродукция на картина, превърната от Рудолф Щайнер в мотив за един от прозорците в Гьотеанума, изгорен от нацистите. Картината изобразява змиевидно тяло с рогата глава и огромни щръкнали уши. Лицето има глупаво и празно израже­ние, което до голяма степен напомня на изражението на самия Химлер - нечовешко и с някак монголоидни черти.

Невъзможно е да се каже какви мисли минавали през главата на Химлер, докато гледал тази картина. Според някои източни­ци Химлер я смятал за Духа на расовия позор. Сигурно е, че той никога не разпознал в нея собствения си портрет. Адютантите, които били близки на Химлер и знаели отговорите на някои от тези въпроси, предпочели да запазят мълчание.

Не се знае и какво в крайна сметка накарало Химлер да по­вярва, че е превъплъщение на Хайнрих Птицеловеца. Истори­ческите личности, от чиито идеи Химлер се възхищавал и при­лагал в ежедневното си управление на Гестапо и на СС, до един били зловещи същества. Хора като Игнасий Лойола, основателя на йезуитите, Торквемада, върховния инквизитор, и Фуше, ос­новния строител в изграждането на полицейската държава. Но личността на Хайнрих удобно хармонирала, въпреки промеж­дутъка от хиляда години между отделните превъплъщения, с же­ланието на Химлер да се свърже с един от притежателите на Копието на съдбата и със заблудата, че му е предопределено да попречи на сбъдването на древното предание за разрухата на Гер­мания, предизвикана от източни орди.
ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ХИТЛЕР ПРЕДЯВЯВА ПРЕТЕНЦИИ ЗА КОПИЕТО НА ЛОНГИН

Камбаната на кралския параклис на императорите от динас­тията на Хабсбургите започнала да бие, за да ознаменува анек­сирането на Австрия към Германия и включването й в Третия райх. Тълпи изпълнили площада и се подредили от двете страни по цялата дължина на Рингщрасе, за да приветстват германския фюрер във Виена, столицата на неговата родина.

Подбраните части от осма армия на Кайтел и танковете от прославената танкова дивизия на Панцер, прекосила австрийската граница два дни по-рано, били събрани пред огромната трибуна, издигната непосредствено срещу древния дворец Хофбург. Всич­ки очаквали пристигането на човека, който някога бродил по па­вираните улички на древния имперски град „като скитник, гла­ден и мръсен". На същия човек, „който четири години преди то­ва в Германия завзел властта на царете от династията Хохенцолерн, а сега изземал и функциите на императорите от династия­та на Хабсбургите".