Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| споменаваме в молитвите си, доктор Уилсън. Сара чуваше подобни думи почти всеки ден, но така ѝ не можеше да
свикне с тях, нито с обръщението „доктор Уилсън“. Все още се стъписваше, когато се обръщаха така към нея. Преди три години, когато пристигна в Кървил, отиде в болницата, за да попита дали с опита си като медицинска сестра може да помогне. В малка стаичка без прозорци доктор на име Елакуа я изпита подробно — за органите и системите в тялото, за процесите на диагностика и лечение. Отбелязваше си отговорите ѝ с напълно безизразно лице. Изпитът продължи повече от два часа; накрая Сара имаше чувството, че върви слепешката в снежна виелица. Та с какво би могла да допринесе оскъдната ѝ подготовка в лечебно заведение, което беше толкова по-напред от домашно приготвените лекове в Колонията? Как можеше да е толкова наивна? — Е, това е всичко — каза ѝ доктор Елакуа. — Честито. Сара се стъписа; отговорът му ироничен ли беше? — Значи мога да работя като сестра? — Сестра ли? Не. Имаме предостатъчно сестри. Очаквам ви утре сутринта, госпожо Уилсън. Обучението ви започва точно в седем часа. Струва ми се, че една година ще е достатъчна. — Какво обучение? — попита тя и Елакуа, чийто подробен разпит едва загатваше какво я очаква в бъдеще, отвърна с неприкрито нетърпение: — Може би не се изразих ясно. Не знам къде сте учили, но знаете два пъти повече от всички тук. Ще бъдете лекар. А и Кейт, разбира се. Тяхната прекрасна, удивителна, невероятна Кейт. Сара и Холис искаха да имат и второ дете, но тежкото раждане на Кейт беше причинило непоправими увреждания. Разочароващо и иронично, като се има предвид, че ден след ден със собствените си ръце израждаше бебета. Но Сара нямаше право да се оплаква. Фактът, че беше успяла да намери дъщеря си и след това двете да се съберат отново с Холис, да избягат от Отечеството и да се върнат в Кървил, където заживяха като семейство, бе истинско чудо. Сара не се смяташе за особено набожна — сестрите ѝ се струваха добронамерени, макар и малко крайни в убежденията си — но само глупак не би имал чувството, че провидението се е намесило. Нямаше как да се будиш всеки ден в подобен свят и да не прекарваш поне един час в размисли как да покажеш колко си благодарен. Рядко мислеше за Отечеството, тоест възможно най-рядко. Все още го сънуваше — но, изненадващо, сънищата не бяха за най-страшните неща, които се случиха там. Сънуваше най-вече, че е гладна, премръзнала и безпомощна в завода за биодизел. Понякога просто гледаше ръцете си озадачено, сякаш се опитваше да си спомни какво е държала в тях; от време на време сънуваше Джаки, старата жена, с която се беше сприятелила, или Лайла, към която Сара изпитваше смесени чувства, превърнали се с времето в тъжно съчувствие. В редки случаи сънуваше и кошмари — носеше Кейт на ръце сред ослепителен сняг, преследваше ги нещо ужасно — но тези сънища почти не я спохождаха вече. И за това бе благодарна: в крайна сметка, едва ли скоро, но един ден Отечеството щеше да е просто поредният спомен от многобройните събития в живота ѝ, неприятно преживяване, което щеше да направи останалите спомени още по-хубави. Холис вече спеше. Мъжът ѝ заспиваше в мига, в който положеше глава на възглавницата. Сара угаси свещта и се пъхна под завивките. Запита се дали Мари вече е родила, или все още крещи на съпруга си; замисли се за семейство Хименез и изражението на Карлос, когато взе малката Грейс в ръце. Може би благодат беше думата, която търсеше. Имаше вероятност статистическата служба да ги разкрие, но според Сара тя беше малка с многото бебета, които се раждаха. И в това беше проблемът. Настъпваше нова епоха; новата ера беше започнала. Може би това научаваше човек с годините — когато се огледаш в огледалото и видиш следите от остаряване по лицето си, когато погледнеш спящата си дъщеря и видиш в нея безвъзвратно отминалото си детство. Светът е истински и ти живееш в него като мимолетна, но неизменна част, а ако имаш късмет, нещата, които си направил в името на любовта, ще се помнят. Шест Небето над Хюстън постепенно изсветля. Гриър влезе в града и при детелината, където магистрала Кейти се пресичаше с шосе 610 сред рухнали мостове и надлези, пое на север. Мина през мочурища и блата, тиня и непроходимата джунгла, заобиколи разрушените и потънали централни квартали, изкачи се на възвишението и тръгна по широк булевард покрай ръждясали автомобили, към лагуната в централната част на града. Лодката стоеше там, където я остави преди два месеца. Завърза коня, изгреба гъмжащата от комари вода, събрала се от дъждовете, и издърпа лодката до водата. В другия край на лагуната Шеврон Маринър стоеше килнат: огромен храм от ръжда и гнило дърво, заседнал сред порутените небостъргачи в центъра на града. Натовари багажа в лодката, изтика я във водата и започна да гребе. Във фоайето на високата офис сграда завърза плавателния съд в основата на ескалаторите и тръгна нагоре по стълбите, преметнал пълната чанта на рамо. Качването до десетия етаж сред вонящия на мухъл въздух го замая и задъха. В празния офис Гриър издърпа въжето, което бе завързал там, спусна сака на палубата на Маринър и слезе след него. Най-напред винаги хранеше Картър. По средата на кораба, от лявата страна имаше капак в палубата. Гриър коленичи до него и извади тубите с кръв от чантата. Завърза три за дръжките с едно от въжетата. Слънцето светеше зад гърба му и обливаше палубата със светлина. С помощта на масивен гаечен ключ той отви предпазните болтове, натисна дръжката и отвори капака. Слънчев лъч огря помещението отдолу. Картър лежеше, свит в ембрионална поза, до стената; тялото му бе в сянка, далеч от светлината. На пода на купчина бяха струпани стари туби и въжета. Гриър спусна пълните туби. Чак когато тупнаха на пода, Картър се размърда. Щом пропълзя на четири крака към кръвта, Гриър пусна въжето, затвори капака и зави наново предпазните болтове. Сега беше ред на Ейми. Гриър отиде при втория капак. Номерът бе да действа бързо, но не и с безразсъдна паника. За Ейми мирисът на кръв не можеше да бъде спрян от просто нещо като пластмасата на туба; гладът ѝ беше прекалено силен. Гриър разположи всичко на една ръка разстояние, разви болтовете и ги остави настрани. Пое дълбоко въздух, за да успокои нервите си и отвори капака. Кръв. Ейми скочи. Лушъс хвърли тубите в дупката, затръшна капака и пъхна първия болт на място тъкмо когато Ейми блъсна с тяло метала, който издрънча, сякаш ударен с гигантски чук. Гриър се хвърли върху капака; последва втори удар, който му изкара въздуха. Пантите започнаха да се огъват; ако не успееше да постави останалите болтове, капакът нямаше да издържи. Успя да пъхне още два в дупките им, когато Ейми удари отново; Гриър видя безпомощно как един от болтовете изхвръква и се търкулва по палубата. Протегна бързо ръка и го сграбчи с крайчеца на пръстите си. — Ейми! — извика той. — Аз съм! Лушъс! — Пъхна болта обратно и го заби с ключа. — Кръвта е вътре! Следвай мириса ѝ! С три завъртания на гаечния ключ болтът бе захванат здраво и четвъртата дупка на капака се намести. Гриър постави болт в нея. От вътрешната страна на капака прозвуча един последен удар, но този път слаб, и се приключи. жүктеу/скачать 3.26 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|