Градът на огледалата

Очаквах всички в колежа да приличат поне до известна степен на младежа, когото срещнах в ресторанта, да
притежават остроумие, непринуденост и с лекотата на аристократ да познават местните обичаи, но се оказа, че
Лучеси е по-типичен пример за харвардски студент: невероятно умен възпитаник на Природо-математическата
гимназия в Бронкс, който не би спечелил конкурс за красота или лична хигиена и имаше всевъзможни странности
на характера. Тялото му беше едро и меко като на некачествено произведена плюшена играчка; имаше големи
влажни длани, които не знаеше къде да дене, и облещения, шарещ поглед на параноик, какъвто несъмнено беше.
Гардеробът му приличаше на смесица от гардеробите на счетоводител и ученик от прогимназията: носеше
панталони с висока талия, тежки кафяви обувки и тениски с емблемата на Ню Йорк Янкис. Пет минути след
запознанството ни вече ми беше обяснил, че е изкарал най-високия възможен резултат от 1600 точки на САТ теста,
възнамеряваше да учи успоредно математика и физика, знаеше латински и старогръцки (и не само умееше да чете на
тези езици, но и да говори), а веднъж хванал топката, изстреляна от самия Реджи Джаксън при отбелязването на
хоумрън. Първоначално съжителството с него ми тежеше, но бързо забелязах предимствата; в сравнение с Лучеси
изглеждах по-приспособен към обстановката, по-приятен и привлекателен от обикновено и печелех симпатиите на
съседите, задето го търпях — все едно се грижех за краставо куче. Първата вечер, когато се напихме заедно — само
седмица след пристигането ни, на един от многобройните купони на първокурсниците, за които администрацията
си затваряше очите — той повръща толкова дълго и безпомощно, че цяла нощ стоях при него, за да се уверя, че няма
да умре.
Възнамерявах да стана биохимик и не си губех времето. Посещавах смазващ брой лекции, единственото
облекчение от които ми носеше курсът по история на изкуството за допълнителен кредит, където можех просто да
седя в тъмното и да гледам диапозитиви на Дева Мария и младенеца в различни блажени пози. (Курсът, всеизвестен
като убежище за студентите по точни науки, покриващи задължителния минимум от лекции по хуманитарни науки,
носеше прякора „Пълно затъмнение“.) Получавах пълна стипендия, но бях свикнал да работя и исках да имам
джобни пари; по десет часа седмично за малко над минималната надница подреждах книги в библиотека
„Уайднър“, като бутах раздрънкана количка из лабиринт от лавици, толкова изолирани и пусти, че предупреждаваха
студентките да не ходят там сами. Мислех си, че тази работа ще ме умори от скука и за известно време бях прав, но
с времето започна да ми харесва: мирисът на стара хартия и прах; пълната тишина, нарушавана единствено от
скърцащите колелца на количката; приятната изненада, когато вземех книга от рафта, извадех картона и видех, че
никой не я е взимал от 1936 г. Смътната нотка на съчувствие към тези недооценени томове често ме караше да
прочета една-две страници, за да не се чувстват забравени.
Щастлив ли бях? Че кой не би бил щастлив на мое място? Имах приятели, учех. Прекарвах и спокойни часове в
библиотеката, където можех да потъвам в мисли на воля. В края на октомври изгубих девствеността си с момиче,
което срещнах на купон. И двамата бяхме пияни, изобщо не се познавахме и макар тя да не каза нищо — почти не
говорихме, освен стандартната размяна на няколко реплики и кратко обсъждане как се откопчава сутиенът ѝ —
подозирах, че е девствена и че просто иска да се отърве от девствеността си възможно най-бързо, за да премине към
следващите, по-задоволителни любовници. Мисля, че и моята цел беше същата. След като приключихме, си тръгнах
бързо от стаята ѝ, сякаш бягах от местопрестъпление, и за четири години я видях само още два пъти отдалеч.
Да, щастлив бях. Баща ми се оказа прав: вече бях самостоятелен. Съвестно се обаждах вкъщи на всеки две
седмици за тяхна сметка, но родителите ми — и цялото ми детство в малкото градче в Охайо — бързо избледняваха
в мислите ми, както сънищата избледняват с настъпването на деня. Разговорите винаги протичаха по един и същ
начин. Първо говорех с майка ми, която обикновено вдигаше телефона — все едно две седмици го беше чакала да
звънне — след това с баща ми, чийто ведър тон сякаш целеше да ми напомни за заръката му на раздяла, и накрая и с
двамата заедно. Представях си ги как са допрели лица над слушалката, докато редяха последните „обичам те“,
„гордея се с теб“ и „бъди послушен“, баща ми вперил очи в часовника над кухненската мивка, който отброяваше
неумолимо парите му с трийсет цента в минута. Гласовете им предизвикваха у мен силна нежност, почти жалост,
сякаш аз ги бях изоставил, но винаги изпитвах облекчение, когато разговорите приключеха, сякаш щракването на
вилката ме връщаше обратно към истинския ми живот.
Преди да се усетя, листата на дърветата се обагриха в жълто и опадаха, а изсъхналите им останки осейваха
улиците и изпълваха въздуха със сладникавия мирис на гнило; в седмицата преди Деня на благодарността заваля
първият сняг — първата ми зима в Нова Англия беше студена и влажна. Имах чувството, че това е поредното ми
кръщение за годината. С родителите ми се бяхме разбирали да не се прибирам у дома за Деня на благодарността, а и
Охайо беше твърде далеч — щях да изгубя половината време в пътуване — затова приех поканата на Лучеси да
прекарам празника в Бронкс. Наивно очаквах да видя италианско семейство сякаш излязло от холивудски филм:
тясно апартаментче над пицария, оглушителна глъчка, баща с потни подмишници, миришещ на чесън, мустаката
майка по пеньоар и пантофи да кърши ръце и да вика „Мама миа“ на всеки трийсет секунди.
Действителността се оказа напълно различна. Живееха в Ривърдейл, който макар и да се водеше в Бронкс, беше
много елегантен квартал, в огромна каменна къща, сякаш докарана директно от английската провинция. Тук нямаше

спагети със сос болонезе, нямаше олтари на Дева Мария, нямаше никакви драматични жестове; в къщата беше тихо
като в гробница. Празничната вечеря поднесе прислужница от Гватемала с униформа и бяла престилка, а след това
всички отидохме в стая, наречена „кабинета“, за да слушаме по радиото целия цикъл „Пръстенът на нибелунга“ на
Вагнер. Лучеси ми бе казал, че семейството му е в „ресторантьорския бизнес“ (затова си представях, че имат
пицария), но се оказа, че баща му е главен финансист в ресторантьорския отдел на „Голдман Сакс“, до чиято
централа на Уолстрийт ходеше всеки ден с линкълн с размерите на танк. Знаех, че Лучеси има по-малка сестра, но
той бе пропуснал да спомене, че прилича на средиземноморска богиня. Тя беше най-красивото момиче, което бях
виждал — царствено висока, с лъскава черна коса, кожа като мляко, от което ти се иска да отпиеш, и навика да се
разхожда по комбинезон. Казваше се Ариана. Прибрала се беше от пансион някъде във Вирджиния, където по цял
ден яздеше коне, а когато не се разхождаше по бельо, не четеше списания и не говореше силно по телефона с
препечена филия в ръка, обикаляше къщата с високи ботуши за езда и дрънчащи шпори — облекло, което
изпращаше кръв към слабините ми със същата сила като комбинезона. Очевидно беше, че Ариана е недостижима за
мен, но тя не пропускаше да ми го натяква, като ме наричаше „Том“, независимо колко пъти брат ѝ я поправяше, и
ми хвърляше презрителни погледи, които ми действаха като леден душ.
През последната си нощ в Ривърдейл се събудих малко гладен след полунощ. Казали ми бяха да се „чувствам
като у дома си“ — сякаш това бе възможно — но знаех, че няма да заспя, ако не хапна нещо. Нахлузих долнище на
анцуг и се промъкнах в кухнята, където заварих Ариана по халат на масата да прелиства брой на Космополитън с
елегантните си пръсти и да поднася лъжица с корнфлейкс към съвършените си пищни устни. На кухненския плот
стояха кутията с корнфлейкс и бутилка мляко. Първата ми мисъл беше да изляза, но тя вече ме беше видяла как стоя
като идиот на вратата.
— Може ли да вляза? — попитах аз. — Огладнях.
Ариана вече бе насочила внимание обратно към списанието и махна небрежно с ръка:
— Прави каквото искаш.
Сипах си корнфлейкс и мляко в купичка и тъй като нямаше къде другаде да седна, отидох на масата при нея.
Дори по халат, без грим и с рошава коса изглеждаше зашеметяващо. Нямах представа какво да кажа на подобно
създание.
— Зяпаш ме — каза тя и прелисти страницата.
Изчервих се.
— Не е вярно.
Тя не продума повече. Не знаех накъде да погледна, затова забих нос в купата. Имах чувството, че дъвча
оглушително.
— Какво четеш? — попитах накрая.
Тя въздъхна раздразнено, затвори списанието и ме погледна.
— Добре, какво искаш?
— Просто се опитвам да поддържам разговора.
— А може ли да мълчим? Моля те. Забелязвам как ме гледаш, Тим.
— Все пак знаеш името ми.
— Тим. Том. Все тая. Ох, добре, хайде да се приключва.
Ариана разгърна халата си. Отдолу носеше само сутиен от ефирна розова коприна. Гледката ме възбуди
невъобразимо.
— Хайде — подкани ме тя.
— Какво?
Гледаше ме с подигравателно отегчение.
— Не се прави на глупак, господин Харвард. Добре, ще ти помогна.
Тя хвана ръката ми и я постави без всякаква емоция върху лявата си гърда. А каква прекрасна гърда имаше
само! Досега не бях докосвал богиня. Меката заоблена плът, обгърната от скъпата коприна, обточена с изящна
ивица, напълни дланта ми като праскова. Усещах, че Ариана ми се подиграва, но не ме интересуваше. Какво щеше
да стане сега? Ще ми разреши ли да я целуна?
Явно не. Докато в мислите си рисувах пълна картина на прекрасните неща, които бихме могли да правим
заедно, кулминиращи със задъхан секс на кухненския под, тя дръпна рязко ръката ми и я остави да падне на масата
със същия презрителен жест, с какъвто обикновено хората изхвърлят боклук в кофата.
— Е, доволен ли си? — попита тя и отново отвори списанието.
Въпросът ѝ ме озадачи. Тя прелисти една страница, после втора. Какво, по дяволите, ми се бе случило?
— Изобщо не те разбирам — казах ѝ.
— Разбира се. — Тя отново ме погледна и сбърчи отвратено нос. — Кажи ми, защо изобщо си му приятел?
Въпреки всичко изглеждаш сравнително нормален.

Това явно трябваше да мине за комплимент. Но също така събуди в мен инстинкт да защитя брат ѝ. За каква се
имаше, че да говори така за него? За каква се имаше, че да ме дразни по този начин?
— Ти си ужасна — заявих.
Ариана се изсмя злобно.
— Гроздето е кисело. А сега ме извини, опитвам се да чета.
И с това се приключи. Върнах се в леглото неудовлетворен сексуално и почти не мигнах, а на сутринта, докато
всички останали още спяха, бащата на Лучеси ни закара до гарата с грамадния си линкълн. След като слязохме от
колата, в неловка размяна на традиционните роли, той ми благодари за гостуването по начин, който подсказваше, че
и той самият е озадачен от приятелството ми със сина му. Картинката започна да ми се изяснява: Лучеси беше
издънката на семейството, обект на съжаление и срам за роднините си. Изпитах силна жалост към него, макар
положението му да беше сходно с моето. С него бяхме двама аутсайдери.
Качихме се на влака. Чувствах се изтощен и не ми се говореше. Известно време пътувахме в тишина. Лучеси
заговори пръв.
— Извинявай за всичко — рисуваше безформени фигури по стъклото с показалец. — Сигурно очакваше
гостуването да е по-интересно.
Не му бях казал какво се случи и, разбира се, никога нямаше да му кажа. Освен това гневът ми се беше
уталожил и сега бе заменен от зараждащо се любопитство. Открил бях нещо ново за света. Видял бях живота, който
семейството на Лучеси водеше — знаех, че има толкова богати хора, но е съвсем друго да спиш под покрива им.
Чувствах се като изследовател, натъкнал се на златен град в джунглата.
— Не се притеснявай — отвърнах аз. — Прекарах си страхотно.
Лучеси въздъхна, облегна се назад и затвори очи.
— Понякога се държат като глупаци — рече той.
Богатството, естествено, много ме беше заинтригувало. Не заради нещата, които можеха да се купят с пари,
макар и те да бяха привлекателни (например сестрата на Лучеси). Но по-силно ме привличаше нещо в самата идея
за живота на богатите. Досега не бях общувал с богати хора и не смятах, че съм изгубил кой знае какво; не бях
срещал и марсианци. В Харвард, разбира се, имаше много студенти от богати семейства, завършили скъпи частни
училища и обръщащи се един към друг с абсурдни прякори като „Трип“, „Биймър“ и „Дък“. Но във всекидневния ни
живот, богатството им не се набиваше на очи. Всички живеехме в еднакви общежития, потяхме се над едни и същи
домашни и изпити, ядяхме една и съща отвратителна храна в столовата. Поне така ми се струваше. Гостуването в
дома на Лучеси ми отвори очите за скрития свят под повърхността на равноправното ни битие, подобен на
плетеница от подземни пещери. С изключение на Лучеси, не знаех почти нищо за приятелите и състудентите си.
Колкото и странно да звучи сега, не ми бе хрумвало, че те може да са различни от мен.
В седмиците след Деня на благодарността започнах да наблюдавам по-внимателно всички. На нашия етаж
живееше момче, чийто баща беше кметът на Сан Франциско; за едно момиче със силен испански акцент, което
познавах бегло, се говореше, че е дъщеря на южноамерикански диктатор; един от партньорите ми в лабораторията
беше споменал, ей така, без причина, че родителите му имат вила във Франция. Навързах цялата тази информация и
добих по-пълна представа за заобикалящата ме среда, което ме изпълни с притеснение, макар да копнеех да науча
повече за този друг свят, да опозная по-добре социалните му норми и да видя къде бих могъл да си намеря място.
Също толкова интересен ми се струваше фактът, че Лучеси не иска да има нищо общо със света на богаташите.
Докато бяхме у тях, той показваше неприкрито презрение към сестра си, към родителите и дори към къщата, която
наричаше в типичния си стил „идиотска камара камъни“. Опитах се да го разпитам по-подробно по тази тема, но не
стигнах доникъде; въпросите ми го разгневиха. В лицето на съквартиранта си започнах да забелязвам каква цена
плаща човек, когато е прекалено умен. Той притежаваше интелект, способен да обработва огромни количества
данни, без да изпитва каквото и да било удоволствие от тази си способност. За Лучеси светът представляваше сбор
от взаимносвързани системи, лишени от всякакво значение; повърхностна реалност, обуславяна единствено от себе
си. Той можеше например да изреди средностатистическите показатели в играта на всеки бейзболист от отбора на

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: