Шестнайсет
Остатъка от лятото изкарах в лишена от емоции мъгла. По някое време получих писмо, с което ме уведомяваха,
че са ме настанили в Уинтроп със съквартирант, който се връщал от година в чужбина. Меко казано, не ме
интересуваше. Ако зависеше от мен, можех да продължа да живея при старицата с мръсните котешки тоалетни. Не
казах на никого за майка. Работих в лабораторията до първия учебен ден и не си оставих свободно време, през което
да няма какво да ме разсейва. Преподавателят ме попита дали искам да продължа работа и през учебната година, но
аз отказах. Може би не трябваше, а и той остана шокиран, че отказвам подобна чест, но нямаше да ми остава време
за библиотеката, чиято утешителна тишина ми липсваше.
Сега стигаме до онази част от историята, в която животът ми се промени толкова драстично, че си го спомням
като своеобразно гмурване, сякаш до момента просто се бях носил по повърхността на водата. Всичко започна в
деня, в който се нанесох в Уинтроп Хаус. С Лучеси бяхме продали мебелите си втора употреба и пристигнах в
новото общежитие с куфара, с който дойдох в Харвард преди година, настолна лампа, кашон с книги и
впечатлението, че отново ще изпадна в такава анонимност, че никой няма да забележи дори да си сменя името.
Апартаментът ми — две преходни стаи и баня в дъното — се намираше на четвъртия етаж с изглед към вътрешния
двор на Уинтроп и скромните небостъргачи на Бостън на заден план. Съквартирантът ми, чието име още не знаех,
го нямаше. Известно време размишлявах къде да се настаня — вътрешната стая беше по-малка, но по-уединена; от
друга страна, съквартирантът ми щеше да минава през нея по всяко време на денонощието, за да стигне до
тоалетната — преди да заключа, че за да поставя добро начало на съжителството ни, ще го изчакам да дойде и ще
решим заедно.
Тъкмо бях пренесъл и последните си вещи по стълбите, когато на прага се появи младеж с лице, скрито зад
купчината картонени кутии в ръцете му. Той влезе в стаята и с пъшкане ги остави на пода.
— Ти! — възкликнах аз.
Това беше младежът, с когото се запознах в „Бъргър Котидж“. Носеше избелели бежови панталони и сива
тениска с емблемата на отбора по скуош на Харвард и петна от пот под мишниците.
— Я чакай — взря се той в мен. — Познавам те. Откъде те познавам?
Обясних къде сме се срещали. В началото той не се сети; но след това му просветна.
— Разбира се. Момчето с куфара. Явно си намерил Уигълсуърт. — Хрумна му нещо. — Не се обиждай, но това
не означава ли, че си второкурсник?
Въпросът беше разбираем, а отговорът сложен. Вече бях събрал достатъчно кредити, за да завърша за три
години. Не се бях замислял сериозно по въпроса и предполагах, че ще остана тук за пълните четири години. Но в
седмиците след писмото от баща ми мисълта да приключа образованието си по-бързо ми се струваше
привлекателна. Очевидно администрацията на Харвард беше на същото мнение, затова ме бяха настанили със
съквартирант от горен курс.
— Предполагам това означава, че си голям умник, а? — рече той. — Хайде, да те чуем.
Начинът му на говорене бе такъв, че нещата, които казваше, звучаха леко саркастично, но в същото време като
комплименти.
— Да чуем какво?
— Име, ранг, сериен номер. Специалност, родно място, такива неща. С други думи, твоята история. Не се
задълбочавай, в тази жега паметта ми никаква я няма.
— Тим Фанинг. Биохимия. Охайо.
— Браво. Но ако ме питаш утре, вероятно няма да помня, тъй че не се обиждай. — Той пристъпи напред с
протегната ръка. — Аз, между другото, съм Джонас Лиър.
Постарах се да стисна ръката му мъжествено.
— Лиър — повторих. — Като авиокомпанията?
— Уви, не. По-скоро като лудия крал на Шекспир. — Той се озърна. — Е, кое от тези луксозни помещения си
избра?
— Реших, че е най-справедливо да те изчакам.
— Първи урок: никога не чакай. Тук цари законът на джунглата. Но щом си решил да бъдеш любезен, да
хвърлим чоп. — Извади монета от джоба си. — Какво избираш?
Монетата полетя, преди да успея да отговоря. Той я улови във въздуха и я плесна върху китката си.
— Ами… ези?
— Защо всички избират ези? Някой трябва да направи научно изследване по въпроса. — Вдигна ръка. — Ти да
видиш, ези е.
— Мисля да взема по-малката.
Той се усмихна.
— Виждаш ли? Не е толкова трудно. И аз щях да избера нея. Не давам гаранции, но ще се опитам нощем да не
бъркам леглото ти с тоалетната.
— Не каза какво учиш.
— Вярно. Колко невъзпитано от моя страна. — Той направи кавички във въздуха. — Еволюционна биология на
организмите.
Не бях чувал за подобна специалност.
— Има такава специалност?
Той се наведе да отвори една от кутиите.
— Така пише в студентската ми книжка. Освен това обичам да произнасям името. Звучи малко мръснишки. —
Той вдигна очи и се усмихна. — Какво? Изненадан ли си?
— Мислех си… не знам… че учиш нещо по-разчупено. История или английски например.
Той извади купчина книги и започна да ги реди на етажерката.
— Може ли да те попитам защо от всички възможни предмети на света избра биохимията?
— Предполагам, защото съм добър по него.
Той се обърна с ръце на хълбоците.
— Ето ти отговора. Просто обожавам аминокиселини. Слагам си от тях в мартинито.
— Какво е мартини?
По лицето му се изписа шок.
— Джеймс Бонд? Леко разбъркано? В Охайо нямате ли кина?
— Знам кой е Джеймс Бонд. Но не знам какво представлява мартинито.
По устата му заигра закачлива усмивка.
— Ясно.
На третото питие от стълбите долетя глас на момиче, което викаше името му, последван от стъпки по стълбите.
— Тук съм! — извика в отговор Лиър.
Двамата седяхме на пода с пособията на Лиър, подредени пред нас. Досега не бях срещал човек, който носи в
багажа си не само патронче джин и бутилка вермут, но и всевъзможни принадлежности за приготвяне на коктейли
— мерителни чашки, шейкър, миниатюрни ножчета — каквито бях виждал само в старите филми. Торба с лед се
топеше сред локва вода до отворен буркан с маслини от близкия пазар. В десет и половина сутринта вече бях пиян.
— Боже, погледнете се само.
Вдигнах замъгления си поглед и успях да фокусирам момичето на вратата. Облечена бе с лятна рокля от
светлосин лен. Споменавам първо роклята, защото това беше нещото, което ми е най-лесно да опиша в нея. Не
искам да кажа, че беше красива, макар да е вярно; по-скоро искам да отбележа, че в нея имаше нещо неуловимо (за
разлика от сестрата на Лучеси с леденостуденото ѝ съвършенство, което обаче не остави трайни впечатления у мен).
Бих могъл да опиша детайлите — стройната ѝ фигура и малките, почти момчешки гърди; изящните пръсти на
краката, подаващи се от сандалите, потъмнели от прахоляка на улицата; светлорусата ѝ коса, спускаща се свободно
по загорелите от слънце рамене — но цялостното ѝ излъчване беше много по-въздействащо от отделните
подробности.
— Лиз! — Лиър се изправи внимателно на крака, като се опитваше да не разлее чашата си. Прегърна я тромаво,
но тя го отблъсна с престорено отвращение. Носеше малки очила с дебели кръгли рамки, които на друга жена биха
изглеждали груби и мъжки, но в нейния случай прилягаха идеално.
— Пиян си.
— Ни най-малко. Е, може би мъничко. Но не съм толкова зле, колкото новия ми съквартирант — Лиър прикри
уста с ръка и зашепна театрално: — Не му казвай, но преди минутка ми се стори, че ще припадне. — Той вдигна
чаша. — Едно питие?
— След половин час имам среща с курсовия си ръководител.
— Значи ще пиеш едно. Тим, това е Лиз Макоум, приятелката ми. Лиз, това е Тим. Не помня фамилията му, но
съм сигурен, че в някакъв момент ще се сетя. Запознайте се, докато приготвя коктейл на госпожицата.
Щеше да е възпитано да стана, но ми се стори твърде официално и реших да остана седнал. Освен това не знаех
дали съм физически способен да се изправя. Вместо това казах:
— Здрасти.
Тя седна на леглото, вдигна слабите си крака и придърпа края на роклята върху коленете си.
— Здравей, Тим. Значи ти си късметлията.
Лиър наливаше джин с известни затруднения.
— Тим е от Охайо. Само това помня.
— Охайо! — възкликна Лиз въодушевено, все едно бях от екзотично място като Паго Паго или Рангун. —
Винаги съм искала да отида в Охайо. Как е там?
— Шегуваш се.
Тя се разсмя.
— Добре де, шегувам се. Но там е домът ти. Твоята patria. Твоето pays natal. Разкажи ми за него.
Прямотата ѝ беше очарователна. Опитах се да измисля остроумен отговор. Но какво можех да кажа за родния си
град, който вече не чувствах като дом?
— Местността е равнинна — отвърнах като пълен глупак. — Хората са мили.
Лиър ѝ подаде чаша и тя я взе, без да го погледне, отпи мъничка глътка и каза:
— Чудесно, това е добре. Какво друго?
Не сваляше очи от лицето ми. Съсредоточеният ѝ поглед ме смущаваше, макар и да ми бе приятно. Забелязах,
че над горната устна има мъх като на праскова, осеян с капчици пот.
— Няма кой знае какво за разправяне.
— А родителите ти? С какво се занимават?
— Баща ми има оптика.
— Достойна професия. Аз не виждам нищо без очила.
— Лиз е от Кънектикът — отбеляза Лиър.
Тя отпи втора, по-голяма глътка и направи доволна физиономия.
— Ако не възразяваш, Джонас, мога сама да отговарям.
— От коя част на Кънектикът си? — попитах, все едно познавах щата.
— От малко градче на име Гринуич, ми-ли-чък. Би трябвало да го ненавиждам, едва ли има по-забутано място,
но не мога. Родителите ми са истински ангели и ги обожавам. Джонас — тя погледна в чашата си, — коктейлът е
добър.
Лиър дотътри стол в центъра на стаята и седна на него с лице към облегалката. Реших, че занапред и аз ще
сядам така.
— О, моля те, само толкова? — попита той с усмивка.
— Пак ли? Не съм циркова маймуна.
— Хайде, тиквичке, ние тотално се отрязахме.
— „Тиквичке“. Чуй се само. — Тя въздъхна демонстративно. — Добре, но да не се повтаря. Правя го само
защото не сме сами.
Нямах представа какво означава този разговор. Лиз отново отпи. За притеснително дълъг интервал от около
двайсет секунди в стаята настана пълна тишина. Лиз затвори очи като медиум на спиритичен сеанс, който се опитва
да призове духа на мъртвите.
— Има вкус на… — Тя се намръщи. — Не, не е това.
— За бога! — изстена Лиър. — Не ни карай да чакаме.
— Тихо! — След миг лицето ѝ се озари. — Има вкус на… въздуха в мразовит зимен ден.
Удивително! Вкусът на питието беше точно такъв. И не само: думите ѝ, вместо да служат като допълнителна
украса, всъщност задълбочаваха преживяването. За пръв път в живота си видях как езикът може да обогати живота.
Освен това, излезли от нейната уста, думите звучаха изключително секси.
Лиър подсвирна възхитено.
— Браво.
Зяпах я неприкрито.
— Как го измисли?
— О, просто талант. Напълно безполезен.
— Писателка ли си?
Тя се засмя.
— Божичко, не! Познаваш ли някой писател? Абсолютни пияници, до един.
— Лиз е от онези студенти по английска филология, за които говорехме — обясни Лиър. — Бреме за
обществото и напълно неспособни да си намерят работа.
— Спести ми некомпетентното си мнение. — Тя се обърна към мен. — Пропуснал е да ти спомене, че и той
самият не е егоистичен бонвиван, на какъвто се прави.
— Напротив!
— Защо тогава не му кажеш къде беше през последната година?
В състоянието си на опиянение от три силни мартинита и с целия поток от информация, който ме заливаше,
бях пропуснал най-очевидния въпрос. Защо точно на Джонас Лиър бяха настанили „плаващ“ съквартирант.
— Добре, аз ще обясня — рече Лиз. — Джонас беше в Уганда.
Погледнах го.
— Какво си правил там?
— Това-онова. Оказа се, че се води гражданска война. В туристическата брошура не го споменаваха.
— Работеше в бежански лагер на ООН — обясни Лиз.
— Добре де, копах тоалетни и раздавах чували с ориз. Това не означава, че съм светец.
— В сравнение с нас, останалите, наистина си светец. Тим, новият ти съквартирант едва ли ти е споделил, че
има сериозни намерения да спаси света. Говоря ти за истински божествен комплекс. Егото му е с размерите на
небостъргач.
— Всъщност мисля да се откажа — каза Лиър. — Не си струва риска от дизентерия. В живота си не съм бил
толкова разстроен.
— „Не съм имал такова разстройство“ — поправи го Лиз. — Променяш смисъла на изречението.
Тези двамата бяха невъобразими, едва успявах да следя разговора им. И причината не бе, че бях пиян или че
вече почти бях влюбен в приятелката на новия си съквартирант. Имах чувството, че съм се пренесъл от Харвард през
1990 г., във филм от 40-те години, насред словесна престрелка между Спенсър Трейси и Катрин Хепбърн.
— Според мен английската филология е чудесна специалност — заявих.
— Благодаря ти. Виждаш ли, Джонас? Не всички са пълни филистинци.
— Предупреждавам те — посочи той към мен. — Разговаряш с друг печален учен.
Лиз направи раздразнена физиономия.
— Изведнъж животът ми се напълни с учени. Тим, с каква наука се занимаваш?
— Биохимия.
— И какво означава това? Винаги съм се чудела.
Изпитах необяснимо задоволство, че са ми задали въпрос. Може би защото точно тя ми го задаваше.
— В общи линии, изучавам градивните единици на живота. От какво са изградени живите организми, какво им
вдъхва живот, от какво умират. Това е като цяло.
Лиз кимна одобрително.
— Добре казано. Май ще се окаже, че имаш поетична душа. Започваш да ми харесваш, Тим от Охайо. — Тя
довърши питието си и остави чашата настрани. — Аз лично съм в университета, за да си изградя философия за
живота. Скъпо ми излиза, но когато кандидатствах, идеята ми се струваше добра.
Тази разточителна идея — университетско образование за по двайсет и три хиляди долара на година с цел
личностно развитие — беше поредният невъобразим факт за нея, за който се надявах да науча повече. Казвам
„невъобразим“ в най-добрия смисъл. На този етап вече бях напълно убеден, че тя е неземно създание.
— Не одобряваш ли?
Явно нещо в изражението ми бе издало мислите. Бузите ми пламнаха.
— Не съм казвал подобно нещо.
— Вярно. Но ще ти дам един съвет. „Нима е мъж тоз, който не умее с език една жена да завладее“
3
.
— Моля?
— Шекспир. „Двамата веронци“. Казано на прост език: когато една жена ти зададе въпрос, трябва да
отговориш.
— Ако искаш да я вкараш в леглото си — добави Лиър и ме погледна. — Извини я. Тя е като радиостанция,
която предава на езика на Шекспир. Не разбирам и половината от нещата, които говори.
Не знаех почти нищо за произведенията на Шекспир. Опитът ми с пиесите на Барда се изчерпваше със
задължителните в училище „Юлий Цезар“ (пълна с насилие, на моменти интересна) и „Ромео и Жулиета“ (която до
този момент намирах за напълно абсурдна).
— Просто досега не бях срещал никой, който да размишлява по този начин.
Лиз се засмя.
— Ако ще прекарваш повече време в компанията ми, най-добре се приготви, съкровище. — Тя стана от леглото
и добави: — И като стана въпрос за компания, трябва да тръгвам.
— Но ти изобщо не се напи — възрази Лиър. — Надявах се да те съблазня.
— Не се и съмнявам. — На вратата тя се обърна и погледна към мен. — Забравих да попитам, ти от кои си?
Поредният въпрос, който не разбрах.
— Моля?
— Муха? Бухал? Само не казвай, че си Порцелан.
Лиър отговори вместо мен.
— Всъщност нашият приятел, макар на практика третокурсник, все още не е вкусил от тази харвардска
традиция. В момента обаче съм прекалено пиян, за да му обясня.
— Значи не си в нито един клуб? — попита Лиз.
— Какви клубове?
— Някой да ме ощипе. Наистина ли не знаеш какво представляват?
Бях чувал понятието, но друго не знаех.
— Като братствата ли са?
— Хм, не съвсем — отвърна Лиър.
— Те са анахронични динозаври, елитистки до мозъка на костите си — обясни Лиз. — Но организират най-
добрите купони. Джонас е член на клуба на Мечките. Като татко си и неговия татко, и всички татковци от рода
Лиър, откакто рибите еволюирали в земноводни. Освен това е… как се казваше, Джонас?
— Пънчмастър.
Лиз изсумтя презрително.
— Каква титла само. В общи линии означава, че той отговаря за набирането на подходящи кандидати. Може да
те предложи.
— Та с него току-що се запознахме. Може да не иска.
— Напротив, искам — казах аз, макар изобщо да не бях сигурен в какво се забърквам. И колко ли струваше
подобно членство? Но ако означаваше, че ще прекарвам повече време в компанията на Лиз, щях да мина и през огън.
— Определено бих искал да кандидатствам за клуба.
— Добре — усмихна се тя победоносно. — Значи ще се видим в събота вечер. Облеклото е официално. Виждаш
ли, Джонас? Всичко се нареди.
Нямах съмнение, че е права.
Първият проблем беше, че нямах костюм.
Само веднъж в живота си бях обличал костюм — взето под наем яркосиньо сако с моряшки акценти, в
съчетание с риза с жабо, която би се поправила единствено на пират, и огромна папийонка на клипс. Идеално за
бала на абитуриентите в гимназията на Мърси с тема „Нощ в островния рай“, но не и за отбраното общество на
клуба на Мечките.
Възнамерявах да си взема смокинг под наем, но Джонас ме разубеди.
— Животът ти в официален костюм тепърва започва — обясни той. — За случая, приятелю, ти трябва боен
смокинг.
Заведе ме в магазин на име „Кийзърс“, в който продаваха официални костюми втора употреба, достатъчно
евтини, че да можеш да повръщаш върху тях без угризения. Магазинът представляваше огромно помещение,
обикновено като чакалня на автогара, с проядени от молци животински глави по стените и толкова наситен с
мириса на нафталин въздух, че очите ми смъдяха. От дългите закачалки си избрах обикновен черен костюм, бяла
риза с жълти петна под мишниците, кутия с евтини копчета за ръкавели и официални лачени обувки, които ми
убиваха. В дните преди купона Джонас ме напътстваше като млад чичо или куче-водач за слепци. Аз сам си избрах
костюма, но той държеше да ми избере вратовръзката и пояса, като разгледа десетки модели, преди да се спре на
розова коприна на малки зелени ромбове.
— Розова? — Едва ли е нужно да казвам, че подобно нещо нямаше да се приеме добре в Мърси, Охайо. Яркосин
костюм — да. Розова вратовръзка — не. — Сигурен ли си?
— Довери ми се. Тук ще върви.
Доколкото разбирах, купонът щеше да е като изискана първа среща. Членовете имаха възможност да огледат
новите кандидати, наречени „пънчове“. Притеснявах се, че нямам дама, но Джонас ме успокои, че е по-добре да
отида сам. Така, обясни ми той, ще имам възможност да направя впечатление на рояка необвързани момичета,
специално докарани за случая от други колежи.
— Ако вкараш две от тях в леглото, приемът ти в клуба е гарантиран.
Засмях се на нелепото твърдение.
— Защо само две?
— Имам предвид едновременно.
Не бях виждал Лиз от първия ден в новото общежитие. Стори ми се напълно нормално, тъй като тя живееше в
Мадър, далеч надолу по реката, и се движеше в по-артистични кръгове. Но успях, благодарение на внимателно
подбрани и небрежно подхвърлени въпроси, да разбера повече за връзката ѝ с Джонас. Оказа се, че се познават от
деца. Бащите им били съквартиранти в училище и двете семейства прекарвали заедно ваканциите си години наред.
След като научих този факт, ми се стори напълно обяснимо; словесните им престрелки приличаха също толкова на
спор между изключително умни брат и сестра, колкото и на разговор между гаджета. Джонас твърдеше, че дълги
години едва се понасяли; чак когато станали на петнайсет и били принудени да изкарат две седмици сред мъглата на
отдалечен остров край бреговете на Мейн, взаимната им антипатия преминала в привличане. Пазели връзката си в
тайна от семействата — Джонас дори призна, че в отношенията им имало оттенък на кръвосмешение — и се
отдавали на страстта си скришом, срещали се в хамбари и минерални бани, докато родителите им пиели коктейли
на двора. Станали гаджета чак когато постъпили в Харвард и открили, че всъщност много се харесват.
Това отчасти обясняваше и странните им отношения. Та какво друго освен познанство от детинство можеше да
свърже двама души с толкова различни характери и възгледи за живота? Колкото повече ги опознавах, толкова по-
ясно виждах разликите между тях. Фактът, че бяха израснали в една и съща среда, бяха учили в еднакви елитни
пансиони и познаваха добре линиите на метрото в Ню Йорк, Париж и Лондон отпреди да навършат дванайсет
години, не говореше нищо за тях като личности. Еднаквата среда може както да събере двама души, така и да ги
раздели завинаги. В това се състои същността на любовта и цялата трагедия на света. Все още не бях достатъчно
зрял, за да разбера това, щях да го осъзная чак след години. Но съм убеден, че от самото начало го бях доловил
подсъзнателно и на това се дължеше привличането, което изпитвах към Лиз.
Денят на купона настъпи. През целия ден бях разсеян и не успях да свърша нищо. Нервен ли бях? Как се чувства
бикът, когато го вкарат на арената и забележи възгласите на тълпата и мъжа с наметалото и меча? Джонас беше
отишъл някъде — нямах представа къде — и малко преди осем часа, началото на купона, все още не се беше
прибрал. Като човек от Средния запад нямах представа какви са регионалните особености относно допустимото
закъснение и когато стана девет и половина, реших да се облека (минала ми бе през ум момичешката фантазия, че с
Лиър ще отидем заедно до клуба), а притеснението ми граничеше с гняв. Изглежда, той беше забравил за
обещанието си и щях да прекарам вечерта като зарязан на олтара младоженец — с костюм пред телевизора.
Другият проблем беше, че не знаех как да си вържа папийонката. Вероятно нямаше да успея с тази задача и при
други обстоятелства; ръцете ми трепереха. Докато си слагах копчетата за ръкавели, имах чувството, че се опитвам
да нанижа конец на игла с помощта на чук. Отне ми цели десет минути, хамалски ругатни, докато ги пъхна в
дупките, а когато все пак успях, челото ми беше мокро от пот. Избърсах го с миризлива кърпа и се огледах в
голямото огледало на вратата на банята с надеждата духът ми да се повдигне. По принцип бях напълно обикновен на
вид, дори безличен; макар да бях по природа строен и да нямах неприятни наглед черти, смятах, че носът ми е
прекалено голям, ръцете ми са твърде дълги, а косата ми е прекалено гъста. Въпреки това отражението в огледалото
изглеждаше съвсем прилично. Елегантният черен костюм, лъскавите обувки и колосаната риза — дори, противно на
очакванията ми, розовият пояс — ми стояха добре. Веднага съжалих за яркосиния костюм от бала; кой да знае, че
нещо толкова простичко като черен костюм може да подобри начина по който изглеждаш толкова много. За пръв
път се осмелих да мисля, че обикновено момче от провинцията като мен може да прекрачи прага на клуба на
Мечките, без да го помислят за крадец.
Вратата се отвори с трясък и Джонас нахълта в предната стая.
— Мамка му, колко е часът?
Той мина покрай мен, влезе в банята и пусна душа. Аз го последвах до вратата.
— Къде беше? — попитах и твърде късно осъзнах колко заядлив беше тонът ми. — Не се притеснявай, но
наближава десет.
— Дежурен бях в лабораторията — обясни той, докато си събличаше ризата. — Но истинският купон започва
чак към единайсет. Не ти ли казах?
— Не.
— Извинявай.
— Как се връзва папийонка?
Джонас беше останал само по боксерки.
— Нямам представа. Моята е с клипс.
Излязох от банята. Джонас се провикна заради шума от водата:
— Лиз идвала ли е?
— Не, никой не е идвал.
— Разбрахме се да отидем заедно.
Цялото ми притеснение в момента беше насочено към папийонката. Върнах се пред огледалото и я извадих от
джоба си. Доколкото знаех, папийонка се връзваше горе-долу като връзки на обувки. Несъмнено щях да се справя.
Все пак от двегодишен си връзвах обувките сам.
Оказа се много по-трудно. Каквото и да правех, двата края все не се получаваха равни. Сякаш коприната беше
обсебена от демон.
— Как си се изтупал само!
Лиз бе влязла незабелязано през отворената врата. По-скоро беше влязла жена, която приличаше на Лиз; пред
мен стоеше най-бляскавото създание на света. Носеше елегантна черна рокля с дълбоко деколте и искрящи червени
обувки на висок ток; косата ѝ имаше забележителен обем и блестеше; заменила беше очилата с контактни лещи.
Дълга огърлица от перли, несъмнено истински, се спускаше на гърдите ѝ.
— Еха! — възкликнах аз.
— Ето това — каза тя и хвърли дамската си чантичка на дивана — е думата, която всяка жена мечтае да чуе. —
Около нея се носеше ухание на скъп парфюм. — Виждам, че срещаш трудности с папийонката.
Протегнах напред проклетия аксесоар.
— Не знам как се връзва.
— Да видим. — Тя пристъпи към мен, взе папийонката от ръката ми и я разгледа. — Имаш късмет. Редовно
връзвам папийонката на татко. Не мърдай.
Лиз я постави на врата ми и събра краищата под яката. На токчета беше висока почти колкото мен; лицето ѝ бе
на сантиметри от моето. С поглед, вперен съсредоточено в основата на врата ми, тя се зае със загадъчния ритуал.
Досега не се бях озовавал толкова близо до жена, която не се канех да целуна. Очите ми инстинктивно се плъзнаха
към устните ѝ, които изглеждаха меки и топли, след това продължиха надолу по продължението на перлената
огърлица. Ефектът приличаше на слаб токов удар във всяка клетка на тялото ми.
— Вдигни очи, момченце.
Знаех, че съм се изчервил. Извърнах очи.
— Извинявай.
— Мъж си, какво да се прави? Вие сте като навити на пружина играчки. Сигурно е ужасно.
С едно последно подръпване тя отстъпи назад. Руменината по бузите ѝ… и тя ли се бе изчервила?
— Готово. Огледай се.
Лиз извади компактна пудра от чантата си и ми я подаде. Изработена от гладък като полирана кост материал,
кутийката бе топла в ръцете ми, сякаш излъчваше чиста женска енергия. Отворих я и видях пудра с телесен цвят и
малко кръгло огледало, в което отражението ми се рееше над безупречно завързана папийонка.
— Идеално — казах аз.
Водата в банята спря с изсвистяване на тръбите и ме извади от унеса. Съвсем бях забравил за съквартиранта си.
— Джонас! — провикна се Лиз. — Закъсняваме!
Джонас влезе в стаята, стиснал омотаната около кръста си кърпа. Имах чувството, че са ме хванали да върша
нещо нередно.
— Вие двамата какво? Ще стоите да ме гледате как се обличам ли? Освен ако… — Той погледна към Лиз и
подръпна кърпата си закачливо като стриптийзьор. — Ҫa te donne du plaisir, mademoiselle?
— Просто побързай. Закъсняваме.
— Но аз те попитах на френски!
— Трябва да поработиш върху акцента. Ще те чакаме отвън. — Тя ме хвана за лакътя и ме поведе към вратата.
— Да вървим, Тим.
Слязохме по стълбите до вътрешния двор. Университетските градчета в събота вечер следват свои собствени
принципи: събуждат се, когато останалият свят се готви да си ляга. От прозорците наоколо се чуваше музика; в
тъмното се движеха смеещи се силуети; във всички посоки разговори огласяха нощта. Когато излязохме от тунела
под сградата, покрай нас прехвърча момиче, придържащо полите на роклята си с една ръка и с бутилка шампанско в
другата.
— Не се притеснявай — успокои ме Лиз.
Застанахме при портата.
— Притеснен ли изглеждам? — попитах я, макар да бе напълно права.
— Просто се преструвай, че се чувстваш в свои води. Това важи за почти всички ситуации.
В отсъствието на Джонас изглеждаше по-различна: малко по-философски настроена, дори малко по-цинична.
Усетих, че това е по-истинското ѝ лице.
— Забравих да спомена — каза Лиз. — Искам да те запозная с едно момиче на купона.
Стъписах се.
— Братовчедка ми. Тоест втора братовчедка. Учи в Бостънския университет.
Предложението ѝ ме обърка. Трябваше да си напомня, че случилото се горе беше просто невинен флирт и нищо
повече — Лиз си имаше приятел.
— Добре.
— Не си много въодушевен.
— Защо реши, че ще си паснем?
Думите ми прозвучаха грубо, дори заядливо. Но дори да се обиди, Лиз не го показа.
— Само не ѝ позволявай да се напие.
— Проблем ли ще е?
Тя сви рамене.
— Стеф си пада малко купонджийка, ако ме разбираш. Така се казва — Стефани.
Джонас пристигна и се извини с усмивка. Купонът беше само на три пресечки. Той вече ми беше показал
сградата на клуба — тухлена къща с ограден със зид двор, покрай който бях минавал безброй пъти. Колежанските
купони обикновено са шумни и вдигат на крак целия квартал, но този не беше такъв. Отвън не изглеждаше вътре да
се случва нещо и за момент си помислих, че Джонас е сбъркал датата. Той обаче отиде до вратата и извади ключ на
верижка от джоба на сакото си. Виждал бях този ключ на бюрото му, но чак сега направих връзката. На верижката
имаше мечешка глава, символът на клуба.
Влязохме след него. Озовахме се в празно фоайе с под на черни и бели квадрати като шахматна дъска. Нямах
чувството, че отиваме на купон, а по-скоро, че се спукаме с парашути в чужда страна през нощта. Наоколо всичко
беше в приглушени, мъжествени цветове и за сграда, обитавана от студенти, изглеждаше забележително чисто и
подредено. Чу се изтракване на слонова кост: наблизо някой играеше билярд. В ъгъла върху пиедестал стоеше
голяма мечка — не изкуствена, а препарирана. Изправена бе на задните си крака, а лапите с големи нокти бяха
протегнати напред, сякаш се канеше да разкъса невидим враг. (Или пък да свири на пиано.) От горния етаж се чуха
завалени от алкохол гласове.
— Насам — каза Джонас.
Поведе ни към стълбището. Гледана от улицата, къщата изглеждаше измамно малка, но сега видях истинските ѝ
размери. Качихме се на втория етаж, където глъчката и топлината на партито се изливаше от две големи стаи на
площадката.
— Джо, човече!
Щом влязохме, едър рижав младеж с бяло сако обгърна Джонас през врата с ръка и го стисна в сгъвката на
лакътя си. Имаше червендалестия вид и наченките на шкембе, характерни за бивш спортист.
— Джо-Джо, големия Джо. — За моя изненада, той целуна звучно Джонас по бузата. — Лиз, може ли да
отбележа, че изглеждаш изключително апетитно.
Лиз направи физиономия.
— Ще го имам предвид.
— Колко ме обича само! Не мислиш ли, че това момиче ме обожава? — С преметната през рамото на Джонас
ръка, той ме погледна стъписано и загрижено: — Божичко, Джонас, нали не това е момчето, за което говореше?
— Тим, запознай се с Алкот Спенс. Той е председателят на клуба.
— И виден гуляйджия. Тим, нали не си гей? Не се обиждай, но с тази вратовръзка имаш малко гейски вид.
Думите му ме свариха неподготвен.
— Ъ…
— Шегувам се — разсмя се Алкот гръмко. Вече се намирахме сред тълпата и ни притискаха от всички страни, а
по стълбите зад нас прииждаха още хора. — Сериозно, само те занасям. Половината от момчетата тук са големи
педали. Аз лично съм всеяден в сексуално отношение. Нали така, Джонас?
Джонас се усмихна, за да му угоди.
— Вярно е.
— Джонас е един от най-специалните ми приятели. Изключително специален. Тъй че спокойно се дръж
колкото гейски си поискаш.
— Благодаря — отвърнах аз. — Но не съм гей.
— И така може! Това се опитвам да кажа! Слушай моя човек. Ние не сме като Порцелан, да знаеш. Сериозно,
онези там не могат да се наситят един на друг.
Имах сериозна нужда от алкохол.
— Е, приятно ми беше — продължи весело Алкот, — но трябва да ви оставям. Имам среща в сауната с една
второкурсничка от Университета за леко поведение и щипка cocaina màs excelente. Вие се забавлявайте.
Той изчезна сред блъсканицата. Обърнах се към Джонас.
— Всички тук ли са такива?
— Всъщност не. Повечето са големи нахалници.
Обърнах се към Лиз.
— Да не си посмяла да ме изоставиш.
Тя се засмя с разбиране.
— Шегуваш ли се?
Проправихме си път до бара. Тук не предлагаха топла наливна бира: зад дълга маса барман с бяла риза правеше
скорострелно коктейли и подаваше бутилки „Хайнекен“. Докато слагаше лед в чашата ми с водка и тоник — в първи
курс научих, че е най-добре да не смесваш различни видове алкохол — изпитах порив да му дам таен знак като на
брат от работническата класа. Например да му кажа „Аз съм от Охайо“. Или „Редя книги в библиотеката. И аз не
съм от тези кръгове“. (Послепис: „Приготви се! Работническата революция започва в полунощ!“.)
Но когато барманът ми подаде питието, ме обзе непознато чувство. Може би се дължеше на начина, по който го
направи — механично, като бърз робот, който вече насочва вниманието си към следващия на опашката — но ми
мина през ум, че съм успял. Минал бях теста. Успешно се бях промъкнал в този друг, таен свят. Именно това исках
да постигна. За миг си позволих да се насладя на усещането. Да съм част от клуба на Мечките: нещо, което само
преди минута ми се струваше невъзможно, сега ми изглеждаше вече постигнато, отредено от съдбата. Щях да заема
мястото си сред членовете, защото Джонас Лиър щеше да ме препоръча. Какво иначе би обяснило необикновеното
съвпадение, когато се срещнахме за втори път? Съдбата беше предопределила пътищата ни да се пресекат по
някаква причина и сега аз се намирах сред атмосферата на богатство и привилегии, която струеше отвсякъде около
мен. Сякаш вдишвах нова форма на кислород, която бях чакал цял живот, и се чувствах невероятно жив.
Потънал в мисли, не забелязах, че Лиз е застанала пред мен. С нея имаше непознато момиче.
— Тим! — извика тя, за да я чуя на фона на музиката, която загърмя в стаята. — Това е Стеф!
— Приятно ми е да се запознаем!
— И на мен! — Стеф беше ниска, с пъстри очи, лунички и лъскава кафява коса. Изглеждаше безлична в
сравнение с Лиз, но беше хубава — най-точната дума беше сладка — и ми се усмихна по начин, който ме наведе на
мисълта, че Лиз ѝ е говорила за мен. Държеше почти празна чаша с прозрачна течност. И моята чаша беше празна.
Това първото или второто ми питие беше?
— Лиз каза, че учиш в Бостънския университет!
— Да! — Заради силната музика стояхме много близо един до друг. Тя миришеше на рози и джин.
— Харесва ли ти?
— Горе-долу! Ти учиш биохимия, нали?
Кимнах. Водехме най-баналния разговор на света, но нямаше друг начин.
— А ти?
— Политология! Искаш ли да танцуваме?
Хич не ме биваше в танците, но какво от това? Отидохме в залата с пъстроцветни светлини и пристъпихме
неловко към танците, сякаш не се бяхме запознали само преди трийсет секунди. Дансингът вече беше пълен, след
като стратегически бяха изчакали да пуснат музиката чак когато всички бяха порядъчно подпийнали; озърнах се за
Лиз, но не я видях. Вероятно беше под нивото ѝ да танцува и се надявах да не ме види как се излагам. Не се
изненадах, че Стефани обича да танцува; не предполагах обаче, че е добра. Докато моите сковани движения бяха
пълна пародия не в такт с музиката, Стефани се движеше ритмично, почти грациозно. Въртеше се леко и ефирно.
Поклащаше бедрата си по начин, който при други обстоятелства би изглеждал неприличен, но тук, изглежда, важаха
различни морални норми. Освен това през цялото време вниманието ѝ бе насочено към мен с топла, съблазнителна
усмивка и очи, пронизващи ме като лазери. Как я беше нарекла Лиз? „Купонджийка“? Започвах да виждам
предимствата.
След третата песен отидохме да си вземем питиета, изпихме ги на един дъх като моряци в отпуск и се върнахме
на дансинга. Не бях вечерял и алкохолът започна да ми действа. Вечерта премина в мъгла. По едно време говорих с
Джонас, който ме запозна с други членове на клуба, след което играх билярд с Алкот, който в крайна сметка се оказа
приятен тип. Всичко, което правех и казвах, ми се струваше остроумно и забавно. По-късно Стефани, която се
запиля нанякъде за известно време, ме дърпаше за ръка по посока на музиката, която бумтеше неумолимо като
сърдечния ритъм на нощта. Нямах представа колко е часът, а не ме и интересуваше. По едно време бързата музика
премина в бавна и тя обгърна с ръце врата ми. Почти не бяхме разговаряли, но сега това топло, ухаещо приятно
момиче беше в обятията ми, притискаше тяло в мен, пръстите ѝ поглаждаха косата на тила ми. Никога не бях
получавал толкова незаслужен подарък. Несъмнено тя бе забелязала реакцията на тялото ми; надявах се да е
забелязала. Когато песента свърши, тя доближи устни към ухото ми и от топлия ѝ дъх потръпнах.
— Имам кокаин.
Озовах се седнал до нея на мек кожен диван в стая, която приличаше на ловна хижа. От чантичката си Стефани
извади малко пакетче, направено от лист от тетрадка и сгънато по сложен начин. Със студентската ми карта тя
оформи кокаина на две големи магистралки върху масичката и нави еднодоларова банкнота на руло. Кокаинът беше
аспект от студентския живот, с който досега не се бях сблъсквал, но не виждах защо да не опитам. Тя се наведе над
масата, смръкна дълбоко белия прах с деликатно, момичешко изпухтяване и ми подаде банкнотата.
Никак не беше зле. Всъщност беше чудесно. Само секунди по-късно ме заля експлозивно усещане за
удовлетворение, което обаче не ме откъсна от реалността, а ме накара да я усетя по-ясно. Светът беше прекрасно
място с прекрасни хора, а животът ми беше вълшебен. Погледнах към Стефани, която изглеждаше невероятно
красива, и се опитах да намеря думи, с които да обясня прозрението си.
— Танцуваш страхотно — казах ѝ.
Тя се наведе към мен и ме целуна. Не невинно като ученичка, а страстно. Скоро телата ни се превърнаха в
плетеница от езици, ръце и кожа. Смъквахме, разкопчавахме и подръпвахме дрехите си. Имах усещането, че съм
попаднал във вихър от чувственост. Беше по-различно, отколкото с Кармен. По-нежно, по-плавно. Сякаш се
разтапяхме и сливахме в едно. Стефани седна в скута ми, обкрачи ме, дръпна бикините си настрани и се спусна
надолу, обгърна ме: започна да се движи по приказен, ритмичен начин като анемона, поклащаща се с прииждането
и отдръпването на вълните, а всяко движение бе придружено от изскърцването на кожената тапицерия. Само часове
след като крачех нервно из стаята си, обречен да прекарам вечерта в унизителна самота, седях тук и чуках момиче с
официална рокля.
— О, извинявай, друже.
Джонас. Стефани скочи от скута ми като опарена. Паникьосано дръпнах панталона си, тя смъкна роклята си
надолу, наместихме бельото си. Застанал на прага, съквартирантът ми едва сдържаше смеха си.
— Боже — казах аз, докато се опитвах без успех да закопчея панталона си. Ризата се беше хванала в ципа. Още
по-унизително. — Можеше да почукаш.
— А ти можеше да заключиш вратата.
— Джонас, намери ли я? — Лиз се появи зад него. Щом влезе в стаята, ококори очи и промълви: — О!
— Двамата се опознаваха по-отблизо — обясни Джонас през смях.
Стефани приглаждаше косата си; устните ѝ бяха подути, лицето ѝ пламтеше. Не се съмнявах, че и аз изглеждам
по същия начин.
— Виждам — каза Лиз. Стиснала бе устни; дори не ме погледна. — Стеф, приятелките ти чакат навън. Или
искаш да ги отпратя?
Явно нямаше смисъл; балонът на страстта се беше спукал.
— Не, по-добре да вървя — Стефани взе обувките си от пода и се обърна към мен. Аз, като пълен глупак,
продължавах да седя на дивана. — Е, благодаря ти. Много се радвам, че се запознахме.
Да се целунем ли трябваше? Да си стиснем ръце? Какво трябваше да кажа? „Няма защо“ ми се стори
неподходящ отговор. В крайна сметка дистанцията между нас беше твърде голяма.
— Аз също се радвам — казах накрая.
Стефани излезе след Лиз. Почувствах се ужасно — не само заради болезнено пулсиращите си слабини, но и
заради разочарованието в погледа на Лиз. Показал бях, че съм като всички останали мъже: чист опортюнист. Чак в
този момент осъзнах колко важно е мнението ѝ за мен.
— Къде са другите? — попитах Джонас. Къщата беше забележително тиха.
— Четири часът сутринта е. Всички си тръгнаха. Освен Алкот. Той заспа в билярдната зала.
Погледнах си часовника. Истина беше. Дали от адреналина, или от неутрализиращия ефект, който имаше
кокаинът, бях изтрезнял. Заляха ме спомени от вечерта, които ме накараха да се сгърча вътрешно от срам: спомних
си как разливам питие върху приятелката на един от членовете на клуба, опита ми да изиграя казашки танц, докато
звучеше песента „Любовна квартира“ на В-52, как се изсмях твърде силно на шега, която всъщност се оказа тъжна
история за нечий брат инвалид. Как можах да се напия толкова?
— Добре ли си? Искаш ли да те изчакаме?
Последното, което исках, беше да ме чакат. Вече преценявах на коя пейка в парка мога да легна да спя.
— Вие тръгвайте. Аз ще се прибера след малко.
— Не се тревожи за Лиз, ако това те мъчи. Идеята беше нейна.
— Нима?
Джонас сви рамене.
— Е, едва ли е имала предвид да опънеш братовчедка ѝ. Но не искаше да се чувстваш… не знам… изолиран.
От това се почувствах още по-зле. Колко глупаво от моя страна да си помисля, че Лиз е направила услуга на
братовчедка си, когато всъщност беше точно обратното.
— Виж, Тим, съжалявам…
— Няма нищо — махнах с ръка и подканих съквартиранта си да тръгва. — Добре съм. Прибирай се.
Изчаках десет минути, оправих се и излязох от къщата. Джонас не беше казал къде ще ходят с Лиз; най-
вероятно у тях, но нямах намерение да рискувам. Слязох до реката и тръгнах да вървя без посока; може би като един
вид разкаяние, но за какво точно, нямах представа. Все пак бях направил точно каквото се очакваше от един студент.
Сивата зора ме завари на осем километра по-надолу, на моста Лонгфелоу над река Чарлз. Първите гребци вече
бяха пристигнали и пореха водите с дългите си елегантни весла. Казват, че прозренията ни спохождат именно в
такива моменти, но нищо не ме осени. Пожелал бях прекалено много и се бях изложил; това беше всичко. Имах
тежък махмурлук; неудобните обувки ми бяха направили пришки и на двата крака. Хрумна ми, че не бях говорил с
баща си от много дълго време и изпитах съжаление, макар да знаех, че няма да му се обадя.
Прибрах се в Уинтроп чак към девет часа. Отключих си и заварих Джонас, току-що обръснат, да седи на леглото
си и да обува джинси.
— Боже, изглеждаш ужасно — рече той. — Да не са те обрали?
— Разходих се. — Той, изглежда, бързаше за някъде. — Какво става?
— Трябва да тръгваме, това става. — Джонас стана и напъха ризата в джинсите си. — Трябва да се преоблечеш.
— Изтощен съм. Никъде няма да ходя.
— Помисли си пак. Алкот току-що ми се обади. Отиваме в Нюпорт.
Нямах представа какво означава това абсурдно твърдение. Нюпорт беше на поне два часа път. Исках само да си
легна да спя.
— За какво говориш?
Джонас почука по часовника си и отиде пред огледалото да среши още мократа си от душа коса.
— Афтърпартито. Този път е само за членове и кандидати. За одобрени кандидати. И ти си сред тях, приятелю.
— Шегуваш се.
— Че защо ще се шегувам с подобно нещо?
— Ами не знам. Може би защото се изложих ужасно.
Той се разсмя.
— Не се тормози толкова. Напи се малко, какво от това? Всички те харесаха, особено Алкот. Явно
изпълнението ти в библиотеката е направило добро впечатление.
Призля ми.
— Той знае?
— Сериозно ли говориш? Всички знаят. Между другото, отиваме в къщата на Алкот. Да я видиш само, като от
списание е. — Джонас се обърна от огледалото. — Фанинг, слушаш ли ме?
— Май да.
— Тогава върви да се облечеш.
|