Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Осемнайсет
Май, 1992 г.: предал бях и последните си курсови работи. Щях да завърша с отличие; вече получавах предложения за щедри стипендии от МТИ, Колумбийския университет, Принстън, Райс. От Харвард заявиха, че ще се радват да остана. Това беше очевидният избор, който се чувствах задължен да направя, макар още да не бях обещавал нищо, за да се порадвам на възможностите още известно време. Джонас щеше да прекара и това лято в Танзания, след което да замине за Чикагския университет, където да започне докторантурата си; Лиз щеше да кара магистратура по Ренесансова литература в Бъркли; Стефани заминаваше за Вашингтон, за да започне работа в консултантска фирма в сферата на политологията. Церемонията по дипломирането щеше да се проведе през първата седмица на юни. Започвахме нов етап от живота си, оставяхме един период зад гърба си и тръгвахме по широкия свят. Междувременно ходех по купони — купища купони. Безпаметни напивания с наливна бира, официални балове, градинско парти, където всички пиеха ментови коктейли и момичетата носеха шапки. С верния си боен смокинг и розова папийонка — тя се беше превърнала в моя запазена марка — танцувах до забрава и непрекъснато бях или пиян, или с махмурлук. Това беше моят триумф, но си имаше цена. Усещах колко ще ми липсват всички, когато съвсем скоро се разделим. Седмица преди дипломирането с Джонас, Лиз и Стефани отидохме на Кейп Код в къщата на Лиз. Никой не го изричаше на глас, но усещахме, че четиримата няма скоро да се съберем отново. Родителите на Лиз също бяха там, тъкмо пристигнали за началото на летния сезон. Запознал се бях с тях преди време в Кънектикът. Майка ѝ, Пати, създаваше впечатление на префърцунена светска дама с превзетите си маниери и аристократичен акцент, но баща ѝ беше един от най-приятните и добродушни хора, които бях срещал. Висок мъж с очила (Лиз явно беше наследила късогледството от него) и сериозно лице, Оскар Макоум беше рано пенсионирал се банкер, който сега, по неговите думи, прекарваше дните си като „пръска пари за глупости“. Той обожаваше дъщеря си — това беше очевидно; не толкова видно, но осезаемо беше, че я обича много повече от жена си, към която се отнасяше със снизходителна привързаност, каквато човек изпитва към породист пудел. Щом Лиз беше наблизо, баща ѝ се усмихваше лъчезарно — двамата често си говореха на френски — и се отнасяше също толкова топло към приятелите ѝ, включително към мен. Дори ми беше измислил прякора „Тим от Охайо“. Къщата в градчето Остървил се намираше на скалисто възвишение над пролива Нантъкет. Зданието беше огромно с безброй стаи, голяма морава в задния двор и паянтови стълби до плажа. Несъмнено само земята, върху която беше построена, струваше милиони долари, макар по онова време все още да не можех да правя такива изчисления. Въпреки размерите си беше уютна и удобна. Повечето от мебелите изглеждаха като купени от гаражна разпродажба; следобед, когато вятърът сменяше посоката си, свистеше из цялата къща. Океанът все още бе твърде студен за къпане и тъй като бе самото начало на сезона, градът беше почти празен. По цял ден стояхме на плажа и се преструвахме, че не умираме от студ, излежавахме се на верандата, играехме карти и четяхме, докато се свечереше и се извадеше алкохола. Баща ми понякога пиеше по една бира преди вечеря, докато гледаше новините по телевизията, но само толкова; майка ми изобщо не пиеше алкохол. В къщата на Макоум коктейлите бяха неизменна традиция. В шест часа всички се събираха в хола или, ако вечерта беше топла, на верандата, където бащата на Лиз поднасяше сребърен поднос с коктейли — старомодно уиски, „Том Колинс“, мартини с водка в изстудени чаши с маслини на клечка — придружени с изящни порцеланови купички с ядки, затоплени във фурната. На вечеря се изпиваха големи количества вино, а понякога след това завършвахме с уиски или портвайн. Надявал се бях, че ваканцията в Кейп Коп ще даде възможност на черния ми дроб да си почине; но нямаше шансове за това. С Джонас деляхме стая, момичетата деляха друга в отсрещния край на коридора, а между тях се намираше спалнята на родителите на Лиз. Когато идвахме тук през учебната година, сами си избирахме къде да спим. Но не и сега. Очаквах, че това ще доведе до голямо промъкване крадешком напред-назад посред нощ, но Лиз забрани. — Моля ви, нека не шокираме възрастните. Нямах нищо против. Стефани вече беше започнала да ми омръзва. Тя беше прекрасно момиче, но не я обичах. Проблемът не беше в нея; тя заслужаваше да бъде обичана във всяко едно отношение. Просто сърцето ми бе отдадено на друга и това ме караше да се чувствам като лицемер. След погребението в Ню Йорк с Лиз не бяхме говорили за майка ми, за рака и за вечерта, в която се разхождахме по улиците на града, и за факта, че не бяхме прекрачили границата. Очевидно беше обаче, че случилото се е оставило отпечатък и върху двама ни. До този момент като приятели ни свързваше Джонас, но сега се бе отворил нов път, който го заобикаляше, и по него течеше наелектризираща интимност. Осъзнавахме какво се е случило. Аз го усещах и бях сигурен, че тя също го усеща, а фактът, че не бяхме направили нищо, само правеше връзката ни по-силна, отколкото ако си бяхме легнали заедно. Понякога, докато седяхме на верандата и четяхме миришещи на мухъл книги с меки корици, оставени от други гости, вдигахме очи за миг, погледите ни се срещаха и по лицето на Лиз се плъзваше иронична усмивка, а аз ѝ се усмихвах в отговор. Сякаш си казвахме: Виж ни само колко сме надеждни. Да знаеха само колко верни приятели сме. |