Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Двайсет и седем
Кейлъб сковаваше курника, когато видя по прашния път да се задава човек. Късно следобед беше; Пим и Тео си почиваха в къщата. — Видях дима. — Мъжът, който стоеше пред него, имаше приятно, обрулено от вятъра лице и гъста, пухкава брада. Носеше широкопола сламена шапка и тиранти. — Реших, че след като ще бъдем съседи, мога да намина да се запознаем. Казвам се Фил Тейтъм. — Кейлъб Джаксън. — Стиснаха си ръце. — Ние сме от другата страна на хълма. С жена ми Дорийн се заселихме там, преди другите да дойдат. Синът ни наскоро замина да се засели в Бандера. Джаксън ли каза? — Точно така. Той ми е баща. — Проклет да съм. Какво правиш толкова далеч? — Същото като всички останали. Изкарвам си прехраната. — Кейлъб си свали ръкавиците. — Ела да те запозная със семейството си. Пим седеше на стол до студеното огнище с Тео в скута и разглеждаха книга с картинки. — Пим — каза Кейлъб и придружи думите си с жестове. — Това е съседът ни, господин Тейтъм. — Добър ден, госпожо Джаксън — свали шапка Фил. — Моля ви, не ставайте заради мен. Приятно ми е да се запознаем. Кейлъб осъзна грешката си. — Трябваше да ти обясня. Съпругата ми е глуха. Каза, че се радва да се запознаете. Мъжът кимна. — Имах глуха братовчедка, но тя почина преди доста време. Научила се беше да чете по устните, но горкичката живееше в свой собствен свят. — Той заговори по-силно, както правеха повечето хора. — Прекрасно момченце имате, госпожо Джаксън. Какво каза? Каза, че си голяма красавица и иска да си легне с теб. Кейлъб се обърна към госта, който още мачкаше периферията на шапката си. — Тя ви благодари, господин Тейтъм. Не бъди невъзпитан. Попитай го дали иска нещо за пиене. Кейлъб повтори въпроса на глас. — Трябва да се прибирам за вечеря, но ще поседна за малко, благодаря. Пим напълни кана с вода, добави резенчета лимон и я занесе на масата, където седнаха двамата мъже. Разговаряха за обичайните неща: времето, другите ферми в района, откъде Кейлъб ще купи животни и на каква цена. Пим излезе с Тео; обичаше да го води до реката, където двамата седяха мълчаливо. Кейлъб усети, че съседите му се чувстват самотни. Синът им бе заминал почти без предупреждение с жена, с която се беше запознал в Хънт. — Забелязах, че чакате второ дете — каза Тейтъм. Изпили бяха водата и сега само си говореха. — Да, ще се роди през септември. — В Мистик има доктор, да знаете. — Много благодаря — Кейлъб усети, че мъжът му казва това заради тъжна случка от миналото. Вероятно семейство Тейтъм бяха имали и друго дете, което не беше оцеляло, а може би повече. Случило се бе отдавна, но несъмнено споменът го измъчваше и до днес. — Много се радвам, че сте тук — каза Тейтъм на тръгване. — Хубаво е да има млади хора наблизо. Вечерта Кейлъб преразказа разговора на Пим. Тя къпеше Тео на мивката. В началото бебето плачеше, но сега обичаше да го къпят и пляскаше с юмручета във водата. Трябва да отида на гости на жена му, каза Пим. Искаш ли да те придружа?, попита Кейлъб с намерението да ѝ служи за преводач. Пим го изгледа все едно е полудял. Не ставай глупав. Кейлъб продължи да размишлява за разговора през следващите дни. Улисан в планове, изобщо не се беше замислял, че ще общуват и с други хора извън семейството. Това отчасти се дължеше на пълноценните му отношения с Пим, поради което връзките му с всякакви други хора му се струваха тривиални. Освен това не беше особено общителен; предпочиташе да е насаме с мислите си. Вярно беше, че и светът на Пим беше по-ограничен в сравнение с този на другите хора. Освен със семейството си тя можеше да общува със съвсем малко други хора, които, ако не владееха жестомимичния език, поне се досещаха какво иска да каже. Пим често беше сама, което, изглежда, не я притесняваше, а и запълваше голяма част от времето си с писане. През годините Кейлъб беше надзъртал в дневниците ѝ няколко пъти, не беше успял да се сдържи; също като писмата ѝ, те бяха прекрасно написани. Макар понякога Пим да изразяваше съмнение или загриженост по различни въпроси, като цяло от дневниците струеше типичният ѝ оптимизъм. В тях имаше и скици, макар Кейлъб да не я беше виждал да рисува. На повечето бяха изобразени познати сцени. Имаше много рисунки на птици и животни, както ѝ лицата на хора, които Пим познаваше. Нямаше обаче портрети на Кейлъб. Той се чудеше защо Пим ги рисува тайно и никога не му ги беше показвала. Най-хубавите ѝ картини бяха пейзажи — особено забележителни, защото Пим никога не беше виждала океана. Все пак Пим би искала да има приятели. Два дни след посещението на Фил тя попита Кейлъб дали би гледал Тео за няколко часа, тъй като искала да отиде на гости на семейство Тейтъм и да им занесе сладкиш. Цял следобед Кейлъб работи в градината, докато Тео спеше в кошчето. С напредването на деня започна да се тревожи, но Пим се прибра преди мръкване в много добро настроение. Когато Кейлъб я попита как е успяла да води разговор близо пет часа, Пим се усмихна. За жените това не е проблем. Ние се разбираме. На следващата сутрин Кейлъб отиде с каруцата до града за провизии и за да смени подковите на един от конете — едър черен скопец на име Хубавеца. Също така трябваше да пусне и писмото, което Пим беше написала на Кейт. Освен да изпълни задачите, Кейлъб искаше и да се запознае с повече хора от околността. Можеше да попита мъжете, които срещнеше, за съпругите им с надеждата Пим да разшири кръга си от познати и да не се чувства самотна. Обстановката в града попари надеждите му. Минали бях оттук на път за фермата само преди няколко седмици, но тогава по улиците имаше хора. Сега градът беше пуст. Административната сграда беше затворена, ковачницата също. За щастие, магазинът работеше. Собственикът беше вдовец на име Джордж Петибрю. Като много други заселници, той беше начумерен и недоверчив и Кейлъб не успя да научи много за него. Джордж вървеше след него из тесния магазин и записваше поръчките му — чувал брашно, захар, дебела верига, конци, трийсет метра телена мрежа, кутия пирони, мас, царевично брашно, сол, газ за лампите и двайсет и пет килограма фураж. — Искам да купя и патрони — каза Кейлъб, докато Джордж пресмяташе общата стойност на поръчките на тезгяха. — Калибър .30-06. Продавачът му хвърли поглед, с който казваше: Всички това търсите, и продължи да пише цифри с молив. — Мога да ти дам шест. — По колко има в една кутия? — Не кутии. Патрони. Шегуваше ли се? — Само толкова? Защо? Джордж посочи с палец през рамо. На стената зад тезгяха имаше табела: жүктеу/скачать 3.26 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|