Градът на огледалата

Осемдесет и осем 
Картър задържа дъха си, колкото можа. От устата му излизаха въздушни мехурчета; дробовете му отчаяно се
нуждаеха от въздух. Повърхността изглеждаше на километри над главата му, макар да се бе гмурнал само на няколко
метра във водата. Накрая не издържа. Оттласна се от дъното и изплува под лъчите на лятното слънце.
— Хайде пак, Антъни!
Хейли се бе вкопчила в гърба му. Облечена беше с розов бански и носеше сини плувни очила, с които
приличаше на гигантска буболечка.
— Добре — отвърна през смях Картър. — След малко. Сега е ред на Райли.
Сестрата на Хейли седеше до басейна с потопени във водата крака. Носеше бански с къса поличка и
пластмасова маргаритка на презрамката; на ръцете ѝ имаше надуваеми оранжеви пояси. Можеше да си играе във
водата с часове, без да ѝ омръзне.
— Пак, пак! — викна Хейли.
Рейчъл дойде при тях. Носеше къси панталони и бяла тениска, изцапана с пръст; на главата си имаше
широкопола сламена шапка. В едната си ръка държеше ножици, а в другата кошница с току-що откъснати пъстри
цветя.
— Момичета, оставете Антъни да си почине.
— Няма проблем — отвърна Картър, опрян на ръба на басейна.
— Виждаш ли? Няма проблем — заяви Хейли.
— Казва го, защото е любезен. — Рейчъл свали градинарските си ръкавици и ги остави в кошницата. — Искате
ли да хапнете?
— Какво има за обяд? — попита Хейли.
— Да видим — замисли се театрално Рейчъл. — Хотдог!
— Ура! Хотдог!
Рейчъл се усмихна.
— Искаш ли хотдог, Антъни?
Картър кимна.
— Обичам хотдог.
Рейчъл се прибра в къщата. Картър излезе от басейна и донесе кърпи за себе си и за момичетата.
— Може ли да постоим още малко във водата? — попита Хейли, докато Картър бършеше русата ѝ коса. Косата
на Райли беше кафява и много дълга. Когато се къпеше в басейна, я връзваше на две опашки.
— Трябва да попитате майка си. Може би следобед.
Хейли се ококори драматично. Винаги правеше така, когато искаше да стане нейната. Много беше смешно.
— Ако ти кажеш, че може, и тя ще се съгласи.
— Не е толкова лесно. Ще видим.
Картър изпрати момичетата да си играят и седна на желязната маса да си поеме дъх. Навсякъде из двора имаше
пръснати играчки — кукли Барби, плюшени животни, пластмасово конче, за което Хейли вече бе твърде голяма.
— Виж! — извика Райли. — Намерих жаба!
Клекнала бе на пътеката до портата.
— Нима? — попита Картър. — Донеси я да я видя.
Райли вдигна внимателно жабата и я донесе, а по-голямата ѝ сестра я следваше по петите.
— Каква хубава жаба! — възкликна Картър. Кафеникавото животно дишаше учестено.
— Според мен е отвратителна — заяви Хейли намръщено.
— Може ли да я задържа? — попита Райли. — Ще я кръстя Педро.
— Педро — повтори Картър и кимна. — Хубаво име. Но пък жабата може вече да си има име. Жабешко. Трябва
да помислим и за това.
Момиченцето се замисли.
— Но жабите нямат имена.
— Откъде знаеш? Говорила ли си с жаба?
— Това е глупаво — каза Хейли. Подръпваше дъното на банския си. — Не го слушай, Райли.
Картър се приведе напред и вдигна пръст.
— Сега ще ви кажа една тайна. Всяко нещо си има име. Така се различава от другите. Това е важен житейски
урок.
По-малкото момиченце го зяпна.
— И дърветата ли?
— Разбира се — отвърна той.

— И цветята?
— Дърветата, цветята, животните. Всичко живо.
Хейли го изгледа подозрително.
— Измисляш си.
Картър се усмихна.
— Ни най-малко. Големите хора знаят тези неща, ще видиш.
— Но аз искам да я опитомя! — каза настойчиво Райли.
— Разбирам. И на господин Жабок сигурно ще му хареса. Но мястото на жабата е в тревата при другите жаби.
Освен това майка ти ще се ядоса, ако ти позволя.
— Нали ти казах! — измрънка Хейли.
— Поиграйте си малко с жабата, но после я оставете навън — каза им Картър.
Момиченцата изприпкаха на моравата. Картър стана, облече си ризата и седна отново. Слънчевите лъчи играеха
по лицето му през шарената сянка на дъбовете; в далечината се чуваше бръмченето на автомобили. След няколко
минути Рейчъл излезе от къщата с поднос. Хотдогът на Райли беше с кетчуп и сирене, на Хейли — с горчица.
Хотдогът на Картър беше без гарнитура. За себе си Рейчъл беше направила салата. Тя се върна в кухнята и донесе
картонени чинии, пакет чипс и напитки: мляко за момичетата и кана с чай за възрастните.
— Райли намери жаба — каза Картър. — Искаше да я опитоми.
Рейчъл подреди чиниите и постави на масата салфетки.
— Не се и съмнявам. Надявам се, че не си ѝ позволил. — Тя се обърна и извика: — Момичета, на обяд!
След като се нахраниха, Рейчъл донесе черешов сладолед за десерт. На момичетата им се доспа. Райли редовно
спеше следобед; Хейли обикновено роптаеше, но след часове игра в басейна на жегата и тя беше уморена. След като
обещаха на момичетата, че следобед пак ще се къпят, Картър и Рейчъл прибраха децата вкъщи. Картър носеше почти
заспалата Райли на ръце и когато стигнаха в детската стая, я подаде на Рейчъл да я преоблече и да я сложи в леглото.
Хейли вече си беше легнала.
— Обещайте, че ще спите, а няма да си говорите — рече Рейчъл от прага и затвори тихо вратата. — Сега като се
замисля, и аз бих подремнала.
Картър кимна.
— И аз това си мислех. Момичетата ме изтощиха.
В спалнята Картър смени мокрия си бански с току-що изпрани стари шорти и легна върху завивките. Рейчъл
легна до него. Той я прегърна и я придърпа към себе си. Косата ѝ беше чиста и ухаеше приятно. За Картър това беше
най-хубавото ухание на света.
— Мислех си нещо — каза тихо Рейчъл.
— Какво?
— Мислех си колко хубаво прекарахме сутринта. Градината е прекрасна.
Картър я прегърна силно, за да ѝ покаже, че е съгласен с нея.
— Бих прекарвала всеки ден по този начин.
Разполагаха с цяла вечност. Скоро дишането на Рейчъл стана бавно и равномерно като плискащи по брега
вълни и унесе и Картър.
Колко съм щастлив, помисли си той и затвори очи. Най-накрая съм щастлив.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: