XIV  Градината край морето

Осемдесет и девет 
Избра място с изглед към реката. Там пръстта беше мека, но това не бе единствената причина. Когато слънцето
изгря над хълмовете, Ейми започна да копае. Реката се беше свила в коритото си, както винаги през лятото, а над
водата се стелеше мъгла. В началото копаеше под звуците на птиците, но със засилването на жегата всичко наоколо
утихна.
От време на време спираше да си почине и приключи по обед. Отиде до реката, изми лицето си и пи вода от
шепа. Потеше се обилно. Поседя малко на един камък, за да събере сили. Зад камъните на плиткото се бяха
притаили пъстърви и чакаха течението да довлече в отворените им усти насекоми.
Увила бе тялото в чаршаф. Спусна го в гроба с въже, преметнато през един дебел клон. Мислите ѝ бяха
спокойни и подредени; подготвяла се бе с години за този миг. Но щом първите бучки пръст се посипаха върху
плащаницата, я обзе силно чувство, което не можеше да назове. Съдържаше едновременно различни емоции и
предизвика почти физическа реакция. По лицето ѝ се стичаха сълзи, смесени с пот. Малко по малко тялото се скри
пот пръстта и се сля със земята.
Ейми подравни гроба с ръце и коленичи до него. След време щеше да постави и паметник. Мина може би около
час; изгубила бе представа за времето. Сърцето ѝ тежеше от мъка. Когато слънцето се спусна ниско над хълмовете,
тя притисна длан във влажната пръст.
— Сбогом, любов моя.
Питър умря, както открай време предполагаше, един топъл летен следобед. Четири дни преди това не се
прибра в къщата. И преди се беше случвало, когато се отдалечаваше твърде много, за да се прибере преди
разсъмване. Но когато не се завърна и на следващата вечер, Ейми тръгна да го търси. Намери го под издадена скала в
източния край на платото, паднал между камъните. Не бе напълно в съзнание. Дишаше учестено, кожата му имаше
нездрав вид, ръцете му бяха сухи и студени. Ейми го уви с одеяло и го вдигна на ръце; шокира се колко е лек. Занесе
го в къщата и го качи в спалнята на втория етаж. Предварително беше затворила капаците на прозорците. Положи го
на леглото, легна до него и го прегърна. На следващата сутрин усети нещо, някакво присъствие. Смъртта бе
пристигнала. Питър, изглежда, не изпитваше болка, просто линееше. Като че ли не знаеше къде точно се намира.
Минаха часове. Ейми не го остави нито за миг. По някое време дишането му отслабна и стана едва доловимо. Ейми
продължи да чака. Накрая осъзна, че е издъхнал.
След като го погреба, тя се прибра в къщата и си приготви скромна вечеря. Почисти кухнята и изми чиниите. В
стаите се бе спуснала тишина. Стъмни се. Звездите изгряха над безмълвната земя. Трябваше да се заеме с
приготовленията, но това щеше да изчака до сутринта. Не се качи в спалнята, постла си на дивана, зави се с одеяло и
заспа.
Събуди я меката утринна светлина през прозореца. Ейми излезе на верандата да види какво ще е времето и се
върна да си събере багажа. Направила си бе раница с дървена рамка. В нея сложи всичко необходимо за пътуването:
одеяло, принадлежности от първа необходимост, дрехи, храна за няколко дни, чиния и чаша, платнище, въже, остър
нож, бутилки с вода. Всичко друго можеше да си набави по пътя. Изми се и се облече. Огледа се в огледалото. И тя
беше остаряла. Изглеждаше на четирийсет, четирийсет и пет години. Дългата ѝ коса беше прошарена. В ъгълчетата
на очите си имаше тънки бръчици; устните ѝ бяха изтънели и изгубили цвета си. Колко ли време щеше да мине,
преди жива душа да зърне лицето ѝ? Дали изобщо щеше да се случи, или щеше да си отиде анонимна от този свят?
В дневната Ейми седна на пианото. Така и не разбра откъде се е появило; когато с Питър пристигнаха в
стопанството, то ги чакаше като дар от друг свят. Ейми свиреше всяка вечер, за да даде знак на Питър, че е време да
се прибира. Сега тя постави ръце върху клавишите и зачака да ѝ хрумне мелодия; започна с тих акорд и остави
пръстите ѝ да я водят. Къщата се изпълни със звънливи звуци. Мелодията изразяваше всичките ѝ емоции. Изобщо не

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: