Градът на огледалата

— Извинявай за закъснението.
Прегръщат се — кратка, мъжка прегръдка. Идват в този ресторант от години. От масата им се разкрива гледка
към оживеното пристанище. Яхти и големи товарни кораби порят водите, които блещукат на яркото есенно слънце;
навътре в морето вятърни турбини се въртят на морския бриз.
Рейс си поръчва пилешки сандвич и чай, Лоугън — салата и газирана вода. Той отново се извинява за
закъснението и за кратката им среща. Не са се виждали от месеци. Разговорът им е безгрижен и приятен — за
внуците, за пътуванията му, за конференцията и за следващото пътуване на Лоугън до Северна Америка в края на
зимата. Лоугън се чувства добре и се отпуска. Отдавна не се е радвал на компанията на сина си. Съжалява, че когато
Рейс беше малък, бе твърде зает с работа и не обръщаше достатъчно внимание на сина си и на майка му. С какво бе
заслужил Лоугън този способен и красив млад мъж с униформа?
След като сервитьорката прибира чиниите им, Рейс се покашля и казва:
— Искам да поговорим за нещо.
Лоугън забелязва притеснена нотка в тона на сина си. Първата му мисъл, от собствен опит, е, че има някакви
проблеми в брака.
— Разбира се. Какво става?
Синът му сгъва ръце на масата. Лоугън вече е сигурен, че нещо не е наред.
— Татко, реших да напусна въздушния флот.
Лоугън е изумен.
— Изненадан си — отбелязва Рейс.
Лоугън най-накрая казва:
— Но ти обичаш да летиш. От малък искаше да постъпиш във флота.
— Все още обичам да летя.
— Тогава защо напускаш?
— С Кей взехме решението заедно. Дългите ми отсъствия тежат и на нея, и на момчетата. Непрекъснато съм на
път. Липсват ми.
— Но току-що те повишиха. Капитан. Това е важна стъпка.
— Мислих дълго по въпроса. Не ми е лесно, повярвай ми.
— Идеята на Кей ли е?
Лоугън осъзнава, че думите му звучат като обвинение. Харесва снаха си — учителка по рисуване в начално
училище, но винаги му се е струвала малко вятърничава — вероятно тъй като прекарва толкова време сред деца.
— Да, първоначално — отвръща Рейс. — Но колкото повече обсъждахме въпроса, толкова по-разумно ми се
струваше. Животът ни е прекалено сложен. Искаме да ни е по-спокойно.
— С времето всичко ще се успокои, синко. Винаги е трудно, докато децата са малки. Просто си уморен.
— Вече реших, татко. Няма да ме разубедиш.
— А с какво ще се занимаваш?
Рейс се поколебава; Лоугън осъзнава, че сега ще обяви най-важното.
— С Кей искаме да ни продадеш ранчото.
Говори за фермата на родителите му. След смъртта на баща си Лоугън продаде една четвърт от земята, за да
плати данъците; все още не знае защо не продаде всичко, макар да не е ходил там от години. Последният път къщата
и пристройките се рушаха и бяха пълни с мишки, а в улуците растяха бурени.
— Спестихме достатъчно пари — казва Рейс. — Ще ти предложим добра цена.
— Ако зависи от мен, ще ви го дам за един долар. Но въпросът не е в това — той поглежда сина си объркано. —
Наистина ли и двамата искате това?
— Не само на нас с Кей, но и на момчетата идеята им се струва страхотна.
— Рейс, те са четиригодишни.
— Нямах това предвид. През повечето време са в детската градина. Ако имам късмет, ги виждам по две
седмици месечно. Децата имат нужда от чист въздух и повече място да играят.
— Повярвай ми, синко, животът на село изглежда по-хубав на теория, отколкото на практика.
— На теб ти се е отразил добре. Приеми го като комплимент.
Лоугън започва да се изнервя.
— Но какво ще правите там? Не разбираш нищо от коне.
— И за това помислихме. Ще насадим лозе.
Какъв наивен план; личеше си, че е идея на Кей.
— Проверихме всичко. Районът е идеален. Сухи лета, влажни зими, подходяща почва. Намерих и инвеститори.
Няма да стане бързо, но през това време Кей ще работи в градското училище. Вече ѝ предложиха място. Ако харчим
разумно, парите ще ни стигнат, докато лозето потръгне.

Разбира се, премълчава критиката си към баща си: той иска да прекарва повече време със синовете си, за
разлика от Лоугън, когато Рейс беше малък.
— Сигурен ли си?
— Да, татко.
Следва кратко мълчание, по време на което Лоугън се чуди как да убеди детето си да се откаже от абсурдния
план. Но Рейс е голям човек; земята пустее; решил е да пожертва нещо важно в името на семейството си. На Лоугън
не му остава друго, освен да се съгласи.
— Значи ще се обадя на адвоката и ще оправим документите — примирява се той.
Синът му се изненадва; Лоугън чак сега осъзнава, че Рейс не е изключвал варианта да му откаже.
— Наистина ли?
— Аргументира се добре. Сам решаваш как да живееш живота си.
— Искам обаче да купя фермата на истинската ѝ цена.
Лоугън се замисля: колко струва едно ранчо? Нищо. Всичко.
— Не мисли за парите. Ще се разберем, когато му дойде времето.
Сервитьорката идва със сметката, която доволният Рейс настоява да плати. Навън чака кола, която ще го закара
до летището. Рейс отново благодари на баща си и добавя:
— Ще се видим в неделя у мама, нали?
Лоугън се обърква за момент. Няма представа за какво говори синът му. Рейс го усеща.
— Празненството за момчетата?
Сега Лоугън си спомня: рожденият ден на близнаците. Стават на пет.
— Разбира се — отвръща той засрамено.
Рейс махва с ръка и се засмива.
— Няма нищо, татко. Не се притеснявай.
Шофьорът чака до вратата.
— Капитан Майлс, съжалявам, но трябва да побързаме.
Лоугън и синът му си стисват ръце.
— Само не закъснявай, моля те — напомня му Рейс. — Момчетата нямат търпение да те видят.
На следващата сутрин, след като се прибира от басейна, Лоугън вижда статията на Неса на първа страница във
вестника; тонът е неутрален. Конференцията и приветственото му слово, споменава за протестиращите и
„продължаващите спорове“, части от разговора в кабинета му. Изненадващо, това го разочарова. Думите му звучат
сухо и бездушно. Статията е написана с обичайния безпристрастен журналистически тон. Неса го е описала като
„сдържан“ и „интелигентен“, което е вярно, но някак си повърхностно. Само това ли представлява? В това ли се е
превърнал?
Два дни е зает изцяло с конференцията. Заседания, срещи, обеди, вечери. Тя е триумфалният му миг, но в
същото време се чувства все по-потиснат. Отчасти това се дължи на новината, която Рейс му съобщи; на Лоугън не
му се иска синът му да се откаже от кариерата си, за да преживява едва-едва на село. Хедли дори не е истински
град. Има магазин, поща, хотел и селскостопански магазин. Училището се помещава в грозна бетонна сграда без
библиотека и игрища. Представя си Рейс с широкопола шапка и мокро от пот шалче на врата да копае твърдата земя,
докато жена му и децата, седят отегчени до смърт в къщата. Сцени от провинциалния живот: Лоугън отдавна
трябваше да продаде ранчото. Допуснал е ужасна грешка, която няма как да поправи.
В четвъртък вечерта задълженията му на конференцията приключват и той се прибира в апартамента в
университетския комплекс, където живее след развода. Също като много други неща в живота, това жилище уж е
временно, но шест години по-късно все още е тук. Апартаментът е малък, спретнат и безличен; повечето от
мебелите е купил набързо в първите объркани дни след раздялата. Приготвя си за вечеря спагети и салата, сяда пред
телевизора и първото, което вижда, е собственото си лице. Кадрите са от интервюто след церемонията по закриване
на конференцията. Журналисти тикат микрофони в лицето му, което е мъртвешки бледо под ярките светлини.
„Удивителни разкрития“ пише в лентата в долния край на екрана. Изключва телевизора.
Решава да се обади на Ола, бившата му съпруга. Може пък тя да знае повече за странните планове на сина им.
Ола живее в малка къща в покрайнините на града с партньорката си Бетина — градинарка. Ола твърди, че връзката
им започнала след развода, но Лоугън подозира, че това не е вярно. Няма значение, радва се за нея. Фактът, че Ола
има връзка с жена — от самото начало той знаеше, че е бисексуална — дори улесни всичко. Щеше да му е по-
трудно, ако се беше омъжила отново, ако знаеше, че в леглото ѝ има друг мъж.
Телефона вдига Бетина. Отношенията им са неловки, но любезни и тя вика Ола. Лоугън чува чуруликането на
колекцията от птици в клетки на Бетина — сипки, различни видове папагали.

— Току-що те гледахме по телевизията — казва Ола вместо поздрав.
— Нима? Как изглеждам?
— Много елегантен. Вдъхващ доверие. Преуспял мъж. Нали Бет?
Бет кима.
— Радвам се да го чуя.
Закачлив, непринуден разговор. Почти нищо не се е променило. Винаги са били добри приятели.
— Какво е усещането? — пита Ола.
— Моля?
— Лоугън, недей да скромничиш. Ти си известен.
Той променя темата.
— Случайно да си говорила с Рейс скоро?
— А, това — въздъхва Ола. — Не се изненадах особено. От доста време намеква за намеренията си.
Изненадана съм, че не си го забелязал.
Поредното нещо, което му е убягнало.
— Какво мислиш по въпроса? — Не я оставя да отговори и допълва: — Според мен допуска голяма грешка.
— Може би. Но вече е решил. Това искат с Кей. Нали ще им продадеш ранчото?
— Нямам избор.
— Винаги има избор, Лоугън. Но ако питаш мен, постъпват правилно. Ранчото пустее. Често се чудех защо не
го продаде. Може би именно затова.
— За да може синът ми да зареже кариерата си?
— Не ставай циничен. Ще направиш нещо мило за сина си. Защо не погледнеш ситуацията от този ъгъл?
Ола говори с равен, предпазлив тон. Думите ѝ не са съвсем заучени, но със сигурност ги е обмислила
предварително. Лоугън отново има неприятното чувство, че върви една крачка зад всички останали.
— Знам, че изпитваш смесени чувства — продължава Ола, — но мина много време. За Рейс това е начало на
нов живот. За теб също.
— Нямах представа, че се нуждая от ново начало.
След кратко мълчание Ола казва:
— Извинявай. Имах предвид, че се тревожа за теб.
— Защо?
— Познавам те, Лоугън. Не спираш да мислиш за това.
— Просто се страхувам, че синът ми допуска най-голямата грешка в живота си. Ще зареже всичко заради
наивен порив.
Мълчат. Лоугън си мисли, че Ола стои в кухнята, притиснала телефонната слушалка до ухото си. Стаята с нисък
таван е уютна; от гредите висят медни тенджери и сушени билки, завързани с канап. Вероятно увива кабела на
телефона около показалеца си — стар навик. В съзнанието му изникват и други спомени: начина, по който вдига
очилата на челото си, за да прочете дребен текст; как по челото ѝ избиват червени петна, когато е ядосана; навика ѝ
да соли храната си, преди да я е опитала. Макар и разведени, все още имат общо минало.
— Може ли да те попитам нещо? — прекъсва мълчанието тя.
— Да.
— Дават те по новините. Работиш по този проект цял живот. Според мен си постигнал забележителен успех.
Наслаждаваш ли му се? Защото ми се струва, че не се радваш особено.
Странен въпрос. Нима трябва да се наслаждава?
— Не съм се замислял.
— А може би трябва. Забрави за момент за големите въпроси и се порадвай на живота.
— Мислех си, че точно това правя.
— Не се и съмнявам. Липсваш ми, Лоугън. Щастлива бях по време на брака ни. Знам, че не ми вярваш, но е
така. Имахме прекрасно семейство и много се гордея с всичко, което постигнахме заедно. Но Бетина ме прави
щастлива. Простичкият живот ме прави щастлива. Искам и ти да си щастлив.
Няма какво да отговори; тя го познава твърде добре. Думите ѝ засягат ли го? Защо? Тя казва истината. Изведнъж
му хрумва, че точно това иска Рейс от него. Синът му иска да е щастлив.
— Нали ще се видим в неделя? — сменя темата Ола. — В четири часа. Не закъснявай.
— Рейс ми каза същото.
— Защото те познава добре. Не се обиждай, вече сме ти свикнали. Защо не си доведеш приятелка?
Лоугън не знае как да тълкува странното предложение. Бившите съпруги не предлагат подобни неща.
— Сериозно говоря, Лоугън. Трябва да започнеш отнякъде. Ти си знаменитост. Със сигурност има кого да
поканиш.

— Всъщност няма.
— А онази биохимичка?
— Ола, излизах с нея преди две години.
Ола въздъхва — като истинска съпруга.
— Само се опитвам да ти помогна. Сега е големият ти миг. Не бива да си сам. Обещай поне да си помислиш.
След като затваря телефона, Лоугън седи мрачно замислен в притъмняващата стая. Думата „знаменитост“ му се
струва странна. Той не е знаменитост, а човек с професия, който живее сам и се прибира в апартамент, който
прилича на стая в хотел.
Сипва си чаша вино и отива в спалнята. Отваря гардероба и вади от джоба на сакото визитната картичка на
Неса. Тя отговаря при третото позвъняване, задъхана.
— Госпожице Трип, обажда се Лоугън Майлс. Удобно ли е?
Тя, изглежда, не се изненадва, че ѝ е позвънил.
— Ходих да тичам. Току-що се прибирам. Ще изчакате ли малко да си налея чаша вода?
Тя оставя телефона. Лоугън чува стъпките ѝ и пускането на чешмата. Има ли някой с нея? Като че ли не. След
трийсет секунди тя се връща.
— Радвам се, че се обадихте, професоре. Прочетохте ли статията?
— Да, много ми хареса.
Неса се смее тихичко.
— Лъжете, но не ви се сърдя. Не ми дадохте много информация. Потаен сте. Иска ми се да бяхме поговорили
по-дълго.
— Именно затова ви се обаждам. Госпожице Трип, чудех се дали…
— Моля, наричайте ме Неса.
Лоугън изведнъж се притеснява.
— Неса, да, разбира се. Знам, че е малко неочаквано, но би ли ме придружила на едно тържество тази неделя, в
четири часа следобед?
— Професоре, на среща ли ме каните? — пита тя закачливо.
Лоугън веднага осъзнава, че е станал за смях. Та дори не знае дали тя не е обвързана.
— Трябва да те предупредя, че става въпрос за рожден ден на две петгодишни момчета. Всъщност на внуците
ми. — Браво на теб, да ѝ кажеш, че си дядо. С всяка следваща дума сам се закопава. — Близнаци са — добавя
неловко.
— Ще има ли фокусник?
— Моля?
— Защото много обичам фокуси.
Подиграва ли му се? Идеята му беше ужасна.
— Да, разбирам, че нямаш възможност. Може би някой друг път…
— С удоволствие ще дойда.
Неделният ден настъпва, слънчев и топъл. Лоугън прекарва сутринта в избиране на подаръци — настолна игра
за Ноа и конструктор за брат му Кам — отива на басейна, за да успокои нервите си с плуване и чака да дойде време
да тръгва. В три часа изкарва колата от гаража — не се е качвал в нея от седмици и е покрита с прах — след което
отива на адреса, който му е дала Неса. Озовава се пред модерен жилищен блок на три пресечки от пристанището;
Неса го чака на входа. Облечена е с бял панталон, розова блуза и сандали с нисък ток. Косата ѝ е току-що измита и
пусната свободно. Държи голям пакет, опакован в сребриста хартия. Лоугън слиза и ѝ отваря вратата.
— Много мило от твоя страна — казва ѝ, — но нямаше нужда да купуваш подарък.
— Обикновена игра с топка — отвръща тя доволно и оставя кутията на задната седалка при другите подаръци.
— Нали не са прекалено малки. Племенниците ми обожават тази игра.
За пръв път споменава за семейството, което впоследствие Лоугън научава, че е много голямо. Отраснала е в
едно от северните предградия на града, където все още живеят родителите ѝ — баща ѝ е пощальон — и е четвъртото
от шест деца. Три от тях, по-големите ѝ сестри и по-малкият ѝ брат са женени и имат деца. Значи е сама, но разбира
какво е да си заобиколен от деца и да имаш семейни задължения. Лоугън вече ѝ е обяснил, че тържеството се
провежда в дома на бившата му съпруга, факт, който Неса не коментира. Той се чуди дали това е професионално
изкривяване — да не споделя мнението си, за да разкрие събеседникът ѝ повече за себе си, но след миг се смъмря
наум за подозренията си; може би за нейното поколение, възпитано в по-разкрепостен свят на постоянна смяна на
партньори, това няма значение.
Стигат при къщата на Ола след трийсет минути. По пътя разговарят непринудено. Почти не споменават за

конференцията. Той я пита дали обича работата си и тя отговаря положително. Обича да пътува, да се среща с хора,
да опознава света и да разказва истории.
— От малка ми харесва — обяснява тя. — Седях в стаята си с часове и пишех. Глупави истории, предимно за
елфи, замъци и дракони, но с годините започнах да се интересувам от истински неща.
— Продължаваш ли да пишеш разкази?
— От време на време, за удоволствие. Всеки журналист има недовършен роман, пъхнат в някое чекмедже,
обикновено ужасно безинтересен. Това е проклятието на професията ни. Опитваме се да проумеем смисъла на
нещата, да открием някаква всеобхватна закономерност.
— Според теб възможно ли е?
Тя се замисля, загледана през прозореца.
— Да, мисля, че има такава закономерност. Животът има смисъл. Не се изчерпва само с ходене на работа,
готвене и ремонт на колата. Не си ли съгласен?
Минават през един от крайните квартали: спретнати къщи, разположени навътре от пътя, пощенски кутии на
тротоара, кучета, лаещи по дворовете.
— Струва ми се, че повечето хора са на това мнение — отвръща Лоугън. — Поне се надявам да е така.
Неса изглежда доволна от отговора.
— Всеки го прави по различен начин. Някои хора ходят на църква. Аз пиша статии. Ти изучаваш историята. Не
сме толкова различни. Имам приятел писател. Доста е известен, може да си чувал за него. Алкохолик е, почти не си
сменя дрехите, истинско клише за измъчен творец. Веднъж го попитах защо писането го прави толкова нещастен.
Защото, да ти призная, ако продължава така, няма да доживее и до четирийсет години. Книгите му са ужасно
потискащи.
— Той какво отговори?
— „Защото искам да знам.“
Пристигат. Вратата е приветливо отворена; пред къщата са спрели коли. Родители и деца на различна възраст
вървят по пътеката, най-малките тичат напред с подаръци, които нямат търпение рождениците да отворят. Лоугън не
си е и представял, че тържеството ще е толкова голямо. Кои са всички тези хора? Другарчета на момчетата, съседи,
колеги на Рейс и Кей със семействата си, сестрите на Ола със съпрузите си, няколко стари приятели, които Лоугън
не е виждал от години.
Ола ги посреща. Облечена е с ефирна рокля, на врата си носи масивно евтино колие, боса е и без грим. Вече
няма деловия вид на юристка, предпочита по-удобно облекло. Тя целува Лоугън по двете бузи и се здрависва с Неса
с едва прикрита изненада; не си е представяла, че бившият ѝ мъж ще приеме хвърлената ръкавица. Неса отива в
кухнята да донесе нещо за пиене, а Лоугън и Ола занасят подаръците в малката стая до хола и ги оставят при
останалите.
— Коя е тя, Лоугън? — пита заинтригувано Ола. — Много е красива.
— Искаш да кажеш „млада“.
— Твоя си работа. Как се запознахте?
Той ѝ разказва за интервюто.
— Просто ми хрумна да я поканя. Изненадах се, че прие.
Ола се усмихва.
— Радвам се, че си я поканил. Тя, изглежда, те харесва.
В хола Лоугън поздравява познатите си и се представя на хората, които не познава. Неса се е запиляла някъде.
Лоугън излиза на двора, състоящ се от голяма поляна, обрамчена от изящни градини — дело на Бетина. Децата
тичат и играят. Зърва Неса да седи до Кей. Двете разговарят оживено, но преди да успее да отиде при тях, Рейс го
хваща за лакътя.
— Татко, трябваше да ми кажеш — казва той закачливо. — Тя е страхотна.
— Идеята беше на майка ти. Настоя да си доведа дама.
— Браво на нея. И браво на теб. — След това се провиква: — Момчета, елате да видите дядо си.
Децата пристигат тичешком и Лоугън коленичи, за да ги прегърне.
— Донесе ли ни подаръци? — пита Кам.
— Разбира се.
— Ела да си играем — подръпва го Ноа за ръката.
— Момчета, оставете дядо да си поеме дъх — казва Рейс.
Лоугън забелязва, че Неса е отишла при децата.
— Толкова ли стар изглеждам? — усмихва се той на внуците си. Спомня си рождените дни на Рейс. — Какви са
правилата?
— Когато те хванат, не мърдаш — обяснява Ноа въодушевено, все едно е направил съдбоносно откритие. —

Когато хванеш всички останали, печелиш.
— Да вървим тогава — казва Лоугън.
Детска глъчка оглася двора. Лоугън се оставя да го хванат бързо, но Неса участва активно, докато накрая се
предава с писък. Пристигат две понита с каравана. Толкова са кротки, че изглеждат упоени; стопанинът им изглежда
като просяк. Няма значение: децата се радват.
— Харесва ли ти? — Лоугън отива при Неса и ѝ подава чаша вино. Челото ѝ е потно. Родители правят снимки
на децата върху мършавите понита.
— Много — отвръща тя с усмивка.
— Децата умеят да се забавляват.
— Снаха ти е очарователна. Разказа ми какво планират.
— Одобряваш ли?
— Разбира се! Идеята е прекрасна. Сигурно много се радваш.
Дали заради празничната атмосфера, но изведнъж Лоугън установява, че ако не точно се радва, то поне вече
решението на сина му не го притеснява. Да, защо не, мисли си той. Лозе в провинцията. Простор, прохлада, звезди в
нощното небе.
— А и ранчото ще остане в семейството — продължава Неса и вдига чаша за наздравица. — Късче история.
Точно по твоята част.
Идва време за тържественото отваряне на подаръците. Момчетата едва разопаковат един и преминават към
следващия. След като се наяждат с хамбургери, чипс, ягоди, резени пъпеш и торта, децата започват да задрямват. На
свечеряване гостите се разотиват, а няколко възрастни остават на двора с напитки в ръце. Всички обръщат внимание
на Неса, особено Бетина, която ѝ показва градината.
Когато си тръгват, пред къщата почти не са останали коли. Неса, уморена и малко подпийнала, се обляга на
седалката.
— Имаш прекрасно семейство — казва тя сънено.
Вярно е, мисли си Лоугън; има прекрасно семейство. Дори бившата му съпруга иска той да е щастлив. След
приятния ден Лоугън усеща нещо в него да се отпуска. Животът не е толкова лош в крайна сметка. По пътя си
спомня за ранчото. Вече е казал на адвоката си да задвижи процедурата. Скоро синът му и семейството му ще
вдъхнат на фермата нов живот.
— Мислех си да отида да видя ранчото — казва Лоугън. — Не съм ходил от години.
Неса кимва.
— Чудесна идея.
— Искаш ли да дойдеш? Само за един-два дни. Може би следващия уикенд.
Неса е затворила очи. Отново прибързва. Тя е пияна, а той се възползва от приятното ѝ опиянение. Може дори
да е заспала.
— Може да те вдъхнови за някоя статия — добавя той бързо.
— Статия — повтаря безучастно Неса. — Нека се изясним, каниш ме да заминем за уикенда, за да ми
помогнеш с някоя статия?
— Ако искаш.
— Спри колата.
— Лошо ли ти е? — Лоугън се ядосва, че е съсипал вечерта.
— Моля те, просто спри.
Той спира до тротоара. Очаква тя да изскочи навън, но вместо това Неса се обръща и го поглежда в очите.
— Неса, добре ли си?
Тя се усмихва. Преди той да успее да изрече и една дума, тя впива устни в неговите.
Обядват заедно във вторник, отиват на кино на следващата вечер, а в събота потеглят рано сутринта. Денят е
хладен, с пухкави бели облаци, но щом се отдалечават от морето температурата се повишава.
Пристигат в Хедли по обед. Градът се е разраснал малко. По прашната главна улица има повече магазини и са
разширили училището. На площада има нова общинска сграда.
Настаняват се в мотела — Лоугън е запазил отделни стаи; не иска да прибързва — приготвят кошница за
пикник и се отправят към ранчото.
Гледката е обезсърчителна. Всичко е обрасло в бурени; хамбарът и много от пристройките се рушат. Къщата е в
по-добро състояние — боята се бели, верандата е пропаднала, улуците са задръстени. Лоугън се взира мълчаливо.
Както може да се очаква, къщата му се струва по-малка, отколкото в спомените му. Смущава го, че тъне в разруха. В
същото време го обзема емоция, която не е изпитвал от години: усещането, че се е прибрал у дома.

— Лоугън, добре ли си?
Той се обръща към Неса.
— Усещането е странно.
— Не изглежда толкова зле. Ще успеят да я ремонтират.
Все още не иска да влиза в къщата. Разстилат одеяло на земята и вадят от кошницата за пикник хляб и сирене,
плодове, шунка, лимонада. От мястото, на което седят, се разкрива гледка към голите хълмове; слънчево е, но има и
облаци, които от време на време скриват слънцето. Докато обядват, Лоугън разказва историята на ранчото, как е
прекарвал времето си като малък. Започва да се отпуска; разликите между спомените и гледката пред очите му се
стопяват; миналото изплува в съзнанието му — напира да бъде разказано.
Не може повече да избягва къщата. Вади ключа от джоба си — стоял е в чекмеджето на бюрото му години наред
— и отваря вратата. Влизат в дневната. Въздухът е застоял. Останали са някои мебели: два фотьойла, етажерки,
бюрото, където баща му водеше документацията си. Всичко е покрито с дебел слой прах. Продължават навътре.
Шкафовете в кухнята са отворени, сякаш гладни призраци са търсили храна. Въпреки задуха го лъхва уханието на
миналото.
Някаква сила го дърпа към стаята в дъното. Там, покрито с платнище, стои пиано. Лоугън сваля платнището и
вдига капака, под който клавишите са пожълтели като стари зъби.
— Умееш ли да свириш? — пита Неса.
Това са първите ѝ думи, откакто влязоха в къщата. Лоугън натиска един клавиш.
— Не.
Звукът заглъхва.
— Трябва да ти призная, че не бях напълно честен с теб. — Той вдига очи към Неса. — Попита ме дали
семейството ми е набожно. Майка ми беше от хората, наречени „Сънуващите Ейми“. Знаеш ли какво означава този
термин?
Неса се намръщва.
— Това не е ли просто мит?
— Тоест питаш дали съвременната наука не го е класифицирала като феномен. С прости думи може да се каже,
че беше луда. Шизофрения с тенденции към грандомания. Това ни казаха лекарите.
— Но според теб истината е друга.
Лоугън свива рамене.
— Нямам точен отговор. Понякога мисля едно, друг път друго. Тя поне не се криеше. Моминското ѝ име беше
Джаксън.
Неса видимо се стъписва.
— Ти си от Първото семейство?
Лоугън кимва.
— Не обичам да говоря за това. Хората си вадят прибързани заключения.
— В днешно време никой не би обърнал внимание.
— О, ще се изненадаш. Местните хора придават голямо значение на този факт.
— А баща ти? — пита Неса.
— Баща ми беше обикновен човек. Прагматичен е по-подходящата дума. Неговата религия бяха конете. И майка
ми. Много я обичаше, дори когато състоянието ѝ се влоши. По думите му, когато се оженили, майка била напълно
нормална. Може би малко по-набожна, но тук това е често срещано. Чак по-късно започнала да получава пристъпи.
Видения, припадъци, сънища наяве, наричай ги както искаш.
— Пианото нейно ли е?
Предположението на Неса е правилно.
— Майка беше селско момиче, но в семейството ѝ музиката била на почит. Като малка била отлична пианистка.
Казвали дори, че е феномен. Можела да стане концертираща пианистка, но се запознала с баща ми и се оженили. В
това отношение бяха много старомодни. Въпреки това тя свиреше от време на време, но мисля, че го правеше със
смесени чувства.
Лоугън си поема дълбоко въздух и продължава.
— Една нощ се събудих и я чух да свири. Малък бях, на шест-седем години. Не бях чувал подобна мелодия.
Невероятно красива, почти хипнотизираща. Не мога да я опиша. Слязох на долния етаж. Майка свиреше, но не беше
сама. Баща ми седеше до нея на един стол, заровил лице в ръцете си. Очите на майка бяха отворени, но гледаха в
клавишите. Изражението ѝ беше пусто. Сякаш външна сила бе обладала тялото ѝ. Трудно ми е да го обясня — може
би дори не си го спомням точно — но знаех, че човекът, който свири на пианото, не е майка ми. В нея се беше
вселил някой друг. „Пени, престани — повтаряше отчаяно баща ми. — Не е реално, не е реално, не е реално.“
— Сигурно ужасно си се уплашил.

— Да. Пред очите ми този горд, здрав като бик мъж плачеше напълно безпомощно. Исках да избягам и да се
престоря, че не съм видял нищо, но в този миг майка спря да свири. — Лоугън щракна с пръсти. — Ей така,
изведнъж, по средата на мелодията, сякаш някой я беше изключил. Стана от пианото и мина покрай мен, без да ме
забележи. Попитах баща ми какво става. Но той не ми отговори. Излязохме навън след нея. Не знам колко беше
часът, но със сигурност беше късно през нощта. Тя спря на верандата и се загледа към полето. Стоя така известно
време с празен поглед. След това започна да си мърмори нещо. Първоначално не разбрах какво казва. Повтаряше
една фраза. „Ела при мен, ела при мен, ела при мен.“ Никога няма да го забравя.
Неса го гледа съсредоточено.
— С кого е разговаряла според теб?
Лоугън свива рамене.
— Кой знае? Не помня какво стана след това. С времето тези пристъпи зачестиха. О, мама пак свири на

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: