Градът на огледалата

— Тук нямаме кой знае какъв избор. Може да слезем в ресторанта на мотела.
Тя го целува по устните.
— Обличай се — казва му и се връща в банята да се приготви.
Колко бързо може да се промени животът, мисли си Лоугън. Доскоро беше сам, сега вече не е. Осъзнава, че от
самото начало е възнамерявал да ѝ разкаже за майка си; иначе нямаше как да обясни кой е всъщност. Това трябва да
си споделят двама души: миналото си. Как иначе ще ни опознае другият?
Нахлузва панталон и риза, за да отиде в стаята си и да се облече за вечеря, но тъкмо излиза в коридора и чува
някой да вика името му:
— Доктор Майлс, доктор Майлс.
Гласът принадлежи на собственика на мотела — дребен мъж с тъмна кожа и черна коса — който се качва
тичешком по стълбите.
— Търсят ви по телефона — заявява развълнувано. Спира да си поеме дъх. — Опитват се да се свържат с вас
цял ден.
— Нима? Кой? — Никой не знае, че е тук.
Съдържателят поглежда крадешком към стаята на Неса и се покашля притеснено.
— Ами, в момента е на линия. Казва, че е спешно. Елате, ще ви заведа.
Лоугън върви след него надолу по стълбите, през фоайето до малка стаичка зад рецепцията, където върху
празна маса стои голям черен телефон.
— Ще ви оставя — казва съдържателят с кимване.
Лоугън вдига слушалката.
— Професор Майлс на телефона.
Непознат женски глас му казва:
— Доктор Майлс, моля изчакайте да ви свържа с доктор Уилкокс.
Мелвил Уилкокс ръководи разкопките на Първата колония. Обажда се рядко и винаги с предварителна уговорка;
връзката може да се осъществи само като се подредят дирижабли във верига над Тихия океан. Щом му звъни, значи е
много важно. Линията пращи цяла минута; Лоугън започва да си мисли, че връзката се разпаднала, когато чува гласа
на Уилкокс:
— Лоугън, чуваш ли ме?
— Да.
— Добре, от няколко дни се опитвам да уредя обаждането. По-добре седни.
— Мел, какво става?
Уилкокс става все по-въодушевен:
— Преди шест дни разузнавателен дирижабъл, летящ над северозападното крайбрежие, прави снимка. Много
интересна снимка. Имаш ли фотопринтер?
Лоугън оглежда стаята. За негова изненада, има фотопринтер.
— Дай ми номера — каза Уилкокс. — Ще помоля Лусинда да ти я изпрати.
Лоугън повиква съдържателя, който охотно му казва номера и му подава машината.
— Изпращат я — казва Уилкокс.
Фотопринтерът пиука.
— Мисля, че се свърза — заявява съдържателят.
— Защо просто не ми кажеш какво има на снимката? — пита Лоугън.
— Повярвай ми, трябва да я видиш с очите си.
След поредица от механични изщраквания машината захапва лист хартия и започва шумно да печата. През това
време Лоугън чува друг шум отвън — ритмично потрепване. В мига, в който осъзнава какво представлява звукът, в
стаята влиза Неса, облечена за вечеря. Изглежда малко разтревожена.
— Лоугън, навън има хеликоптер. Изглежда, ще кацне пред мотела.
— Готово — обявява съдържателят.
С триумфална усмивка той поставя разпечатаната снимка върху масата. На снимката има къща, заснета от
птичи поглед. Не руини, а истинска здрава къща с ограда и двор, в който има по-малка постройка, може би клозет, и
спретната зеленчукова градина.
— Получи ли я? — пита Уилкокс.
Има и още. На полето до къщата има камъни, подредени във формата на букви, достатъчно големи, за да бъдат
прочетени от въздуха.
— Какво става, Лоугън? — пита Неса.
Лоугън вдига очи; Неса го гледа разтревожено. Познатият му свят ще се промени съвсем скоро. Не само за него.
За всички. Пред мотела хеликоптерът каца с оглушителен шум.

— Това е послание — показва той листа на Неса.
Три думи: ЕЛА ПРИ МЕН.
След шест дни Лоугън и Неса седят в салона смълчани.
В дирижабъла времето тече по различен начин. Вълнението бързо се стопява и човек изпада в летаргия; дните
са еднообразни, дирижабълът сякаш едва помръдва. Лоугън и Неса са единствените пътници и персоналът се суети
излишно около тях. Двамата спят, четат, играят карти. След като вечерят сами в прекалено голямата трапезария, си
избират филми от видеотеката на кораба и ги гледат сами или с част от екипажа.
Но сега, след като наближават крайната си цел, времето възвръща нормалния си ход. Дирижабълът лети на
север покрай калифорнийския бряг, на шестстотин метра височина. Високи скали, обгърнати от мъгла, гъсти гори с
вековни дървета, вълните на необятния син океан: сърцето на Лоугън затуптява както обикновено, щом пред очите
му се разкрива гледката на дива природа.
— Така ли си го представяше? — пита той Неса.
Вперила унесено очи през прозореца, тя не е казала почти нищо от сутринта.
— Не знам какво си представях — тя обръща лице към него. Присвила е очи, сякаш решава сложна задача. —
Прекрасно е, но има още нещо. Усещането е различно.
Малко по-късно зърват платформата. Издигаща се на няколкостотин метра над повърхността на океана, тя
изглежда като стабилна конструкция, но всъщност е закотвена и виси във въздуха. Дирижабълът се спуска плавно и
влиза в дока; спускат се въжета и вериги и придърпват бавно въздухоплавателния съд на платформата. Когато Лоугън
и Неса слизат, ги посреща Уилкокс: набит мъж с рошава прошарена брада и загорели от слънцето ръце и лице.
— Добре дошъл — здрависва се той с Лоугън. — Ти сигурно си Неса.
Уилкокс знае защо Неса е тук и не е напълно съгласен, защото смята, че е прекалено рано за намесата на
журналисти. Охраната е изключително затегната; когато се разчуе, няма да имат контрол върху представянето на
фактите. Но Лоугън предпочита да ограничат слуховете и измислиците, като дадат право само на един журналист да
отразява историята, журналист, на когото могат да имат доверие.
— Искате ли да хапнете и да се освежите? — пита Уилкокс. — Заредили сме и сме готови да тръгваме, когато
пожелаете.
— За колко време се стига до обекта? — пита Лоугън.
— Около час и половина.
Лоугън поглежда към Неса и тя кимва в отговор.
— Няма смисъл да отлагаме — казва той.
Хеликоптерът чака на друга платформа. Още преди да се качат, Уилкокс започва да му обяснява какво е
положението. По нареждане на Лоугън никой не се е приближавал до къщата, но на няколко пъти забелязали жена
да работи в градината. В лагера са закарали оборудване за запечатване на къщата, ако Лоугън сметне за необходимо
да го използва.
— Тя знае ли, че я наблюдават — пита Лоугън.
— Би трябвало. Из небето кръжат хеликоптери. Но не им обръща внимание. — Настаняват се в летателния
апарат. От папката под мишницата си Уилкокс вади снимка и я подава на Лоугън. Направеното от голяма височина
изображение е зърнесто и размазано. На него се вижда жена с бяла коса, клекнала в леха със зеленчуци. Облечена е
с безформена вълнена туника; главата ѝ е наведена и лицето ѝ не се вижда.
— Коя е тя? — пита Уилкокс.
Лоугън го поглежда мълчаливо.
— Знам какво си мислиш — вдига ръка Уилкокс. — Извинявай, но няма начин.
— Тя е единственият човек на континент, обезлюден преди деветстотин години. Имаш ли по-добра теория?
— Може хората да са се завърнали.
— Възможно е. Но защо само тя е тук? Защо за три години не сме намерили други хора?
— Може да не искат да ги намерим.
— Тя, изглежда, не възразява. „Ела при мен“ ми звучи като покана.
Разговорът им е прекъснат от рева на двигателя; с кратко разтърсване се издигат вертикално във въздуха. След
като набират достатъчно височина, носът на машината се накланя напред и перките се преместват в хоризонтална
позиция. Набират скорост и прелитат ниско над водата. След малко океанът се скрива от поглед. Под тях се разстила
зелена гора. Шумът е оглушителен и ще продължат разговора чак след като кацнат.
Лоугън се е унесъл, когато усеща, че хеликоптерът забавя ход. Той се надига и поглежда през прозореца.
Какви цветове!
Червено, синьо, оранжево, зелено, виолетово: от края на гората до морето земята е покрита с цветя в толкова

ярки цветове, че сякаш светлината е избухнала и е поръсила поляната с всички нюанси от спектъра си. Перките
сменят позицията си и хеликоптерът започва да се спуска. Лоугън откъсва поглед от прозореца и се обръща. Неса го
гледа със същото удивено изражение, което вероятно е изписано и по неговото лице.
— О, боже! — възкликва тя.
Лагерът е разположен в тясна падина, разделена от поляната с дивите цветя с малка горичка. В голямата
палатка Уилкокс им представя екипа си — десетина учени, някои от които Лоугън познава от предишните си
посещения. Той на свой ред представя Неса и обяснява, че тя изпълнява ролята на „консултант“. Казват му, че
обитателката на къщата работи в градината от сутринта.
Лоугън дава нареждане всички да чакат в лагера и при никакви обстоятелства да не доближават къщата, докато
двамата с Неса не се върнат. В палатката на Уилкокс двамата се събличат и нахлузват жълти предпазни костюми.
Денят е слънчев и горещ; ще умрат от жега в тях. Уилкокс залепва ръкавиците им и проверява кислородните
резервоари.
— Успех — пожелава им той.
Минават през дърветата и излизат на поляната. Къщата се намира на около двеста метра.
— Лоугън… — казва Неса.
— Знам.
Всичко е съвършено точно; няма ни най-малка разлика. Цветята. Планината. Морето. Начинът, по който пада
светлината. Лоугън гледа право напред, за да не даде воля на емоциите, които го обземат. Двамата с Неса се
придвижват бавно в тежките си костюми. Едноетажната къща е спретната и уютна: избелял дъсчен навес, малка
веранда, покрит с чимове покрив, по който расте трева.
Жената работи на двора, в който има розови храсти в няколко цвята. Лоугън и Неса спират до оградата.
Коленичилата на земята жена като че ли не ги забелязва. Много е стара. Скубе плевели с деформирани от годините
ръце — сковани пръсти, сбръчкана кожа, кокалчета с големината на орехи.
— Добър ден — казва Лоугън.
Жената не отговаря. Продължава да работи съсредоточено. Може да не го е чула. Може да е глуха.
Лоугън пробва отново:
— Добър ден, госпожо.
Жената застива като човек, чул далечен шум, и вдига бавно глава. Очите ѝ са влажни, гуреливи и леко
жълтеникави. Тя примижава в опит да ги фокусира. Част от зъбите ѝ са опадали.
— Значи най-накрая дойдохте — казва тя. Гласът ѝ е тих и дрезгав. — Чудех се кога ще се наканите.
— Казвам се Лоугън Майлс. Това е приятелката ми Неса Трип. Може ли да поговорим?
Жената междувременно продължава да плеви. Започнала е да си мърмори нещо. Лоугън поглежда към Неса. По
лицето ѝ зад пластмасовата маска се стича пот.
— Имате ли нужда от помощ? — пита Неса.
Въпросът озадачава жената. Тя се отпуска назад върху краката си.
— Помощ?
— Да, с плевелите.
Жената стисва устни.
— Познаваме ли се, млада госпожице?
— Не — отвръща Неса. — Пристигнахме преди малко.
— Откъде?
— Отдалеч. Идваме от много далеч, за да ви видим. — Неса посочва към камъните. — Получихме съобщението
ви.
Жената проследява с поглед ръката на Неса.
— А, камъните ли? Подредих ги много отдавна. Вече не помня защо. Казваш, че искаш да помогнеш с
плевенето, добре. Влезте.
Влизат през портата. Неса коленичи до лехата с рози и се заема за работа с дебелите си ръкавици; Лоугън
следва примера ѝ. Мисли си, че е най-добре жената да свикне с присъствието им, преди да започнат да я разпитват.
— Прекрасни рози — казва Неса. — Какъв сорт са?
Жената не отговаря. Изглежда, не са ѝ интересни.
— Откога сте тук? — пита Лоугън.
Жената спира за момент, след което отново се залавя да плеви.
— Работя от рано сутринта. Градината няма да ме чака.
— Не, имах предвид откога живеете тук.
— О, отдавна. — Старицата отскубва стрък трева, слага единия му край в устата си и започва да го дъвче. След
миг поклаща недоволно глава и го хвърля в кофата.

— Виждала съм подобни костюми и преди — казва тя.
Лоугън е объркан. Нима някой ги е изпреварил?
— Кога ги видяхте?
— Не помня. — Старицата присвива устни. — Изглеждат страшно неудобни. Но щом ви харесва, ги носете,
ваша си работа.
Известно време работят мълчаливо. Кофата е почти пълна с плевели.
— Не ни казахте името си — казва по едно време Лоугън.
— Името ми?
— Да. Как се казвате?
Жената сякаш не разбира въпроса. Тя обръща глава към морето и присвива очи на ярката светлина.
— Тук няма кой да ме нарича по име.
Лоугън поглежда крадешком към Неса, която кимва предпазливо.
— Но несъмнено имате име — продължава той.
Жената не отговаря. Отново е започнала да си мърмори. Не, не мърмори. Тананика. Откъслечни ноти, но се
забелязва мелодия.
— Антъни ли ви праща? — пита старицата.
Лоугън отново поглежда към Неса. По изражението ѝ личи, че и тя е направила връзката: Антъни Картър,
третото име върху камъка.
— Не познавам никого на име Антъни — отговаря внимателно Лоугън. — Той наблизо ли живее?
Жената се намръщва на абсурдния въпрос.
— Той се прибра у дома много отдавна.
— Ваш приятел ли е?
Лоугън напразно чака отговор. Жената хваща една роза с палец и показалец. Цветчетата ѝ са повехнали. От
джоба на роклята си вади малко ножче и отрязва стеблото, след което хвърля увехналия цвят в кофата.
— Ейми — казва Лоугън.
Старицата застива.
— Казваш се… Ейми, нали?
Болезнено бавно, с почти механично движение, тя обръща глава към него. Гледа го безизразно за момент, след
което се намръщва озадачено.
— Още сте тук.
А къде да ходят?
— Да, дойдохме да ви видим — отговаря Неса.
Жената поглежда към Неса, после отново към Лоугън.
— Защо още сте тук?
Лоугън забелязва по очите ѝ, че мислите ѝ се избистрят.
— Истински ли сте?
Въпросът го кара да застине. Разбира се, че ще зададе най-нормалния въпрос на света, след като е прекарала
толкова дълго време сама. Истински ли сте?
— Също толкова истински като теб, Ейми.
— Ейми — повтаря тя. Сякаш опитва името на вкус. — Мисля, че се казвам Ейми.
Лоугън и Неса чакат мълчаливо.
— Носите тези костюми — продължава старата жена — заради мен, нали?
Лоугън се изненадва от следващото си действие, но го прави без колебание; има чувството, че му е
предопределено. Той сваля ръкавиците и разкопчава шлема си.
— Лоугън… — предупреждава го Неса.
Лоугън сваля шлема и го оставя на земята. Уханието на въздуха изпълва сетивата му. Вдишва дълбоко аромата на
цветята и морето.
— Така е много по-добре, не си ли съгласна? — пита той.
Очите на жената се насълзяват. По лицето ѝ се изписва удивление.
— Наистина сте тук.
Лоугън кимва.
— Върнахте се.
Лоугън я хваща за ръка. Крехка е и притеснително студена.
— Съжалявам, че се забавихме толкова. Съжалявам, че си стояла тук сама.
По сбръчканата ѝ буза се търкулва сълза.
— Върнахте се!

Старицата умира. Лоугън се чуди откъде знае това, но след миг се сеща: бележката на майка му. „Да почива в
мир.“ Винаги си бе мислил, че е имала предвид самата себе си. Но сега разбира, че посланието е било
предназначено за него, за деня, в който щеше да дойде тук.
— Неса — казва той, без да сваля очи от Ейми. — Отиди в лагера и кажи на Уилкокс да събере хората си и да
повика втори хеликоптер.
— Защо?
— Да съберат лагера и да се върнат в базата. Да оставят само радиостанция. Отиди да им кажеш и се върни. Ще
съм ти много благодарен, моля те.
След кратък размисъл Неса кимва.
— Благодаря ти, Неса.
Лоугън я проследява с поглед как се отдалечава през цветята. Колко много цветове. Колко много живот. Изпитва
неописуемо щастие. От раменете му е паднало бреме.
— Майка ми те сънуваше.
Ейми е навела глава. По бузите ѝ се стичат сълзи. Щастлива ли е? Или тъжна? Лоугън знае, че понякога
радостта е също толкова силна колкото тъгата.
— Много хора те сънуват, Ейми. Сънуват и тази поляна, морето. Майка ми ги рисуваше. Нарисува стотици
картини. Чрез тях ми е казвала да те намеря. — След миг мълчание пита: — Ти си написала имената на камъка,
нали?
Старицата кимва едва доловимо, припомнила си скръб от миналото.
— Брад. Лейси. Антъни. Алиша. Майкъл. Сара. Лушъс. Те са твоето семейство, твоите Дванайсет.
— Да — прошепва тя.
— И Питър. Него най-много си обичала. „Питър Джаксън, любящ съпруг.“
— Да.
Лоугън повдига нежно брадичката ѝ.
— Ти ни спаси, Ейми. Виждаш ли? Ние сме твоите деца. Ние сме твоето семейство.
В този миг, в този свещен миг Лоугън изпитва непознато чувство. Усеща целия свят, усеща реалността, която се
разлива отвъд видими граници и преминава в друг, непознат свят. И в този момент той започва да вярва, че всички
— и живите и мъртвите, и още неродените — са част от нещо по-велико, неподвластно на времето. Затова е тук: за
да им предаде тази тайна.
— Може ли да те помоля нещо? — пита той.
Ейми кимва. Лоугън знае, че не им остава много време. Най-много един ден, една нощ.
— Разкажи ми историята, Ейми.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: