Херман Хесе Играта на стъклени перли

Приближаваме се към края на нашия разказ. Както вече загатнахме, познанията ни за този край не са без празноти и той носи повече характера на сказание, отколкото на историческо изложение. Трябваше да се задоволим с това. Но толкова по-приятно ни е да подкрепим тази предпоследна глава от животоописанието на Кнехт с един автентичен документ, а именно с онова просторно послание, в което майсторът на играта на стъклени перли сам излагаше своето решение и причините за него пред колегията и молеше да бъде освободен от длъжност.

 Време е естествено да се каже, че Йозеф Кнехт, както отдавна знаем, не вярваше в успеха на това толкова грижливо подготвено послание и че той, след като то действително бе готово, би предпочел изобщо да не го пише и изпраща. С него стана така, както с всички хора, които упражняват естествена и първоначално неосъзната власт над другите: тази власт не се упражнява без последици за нейния носител и ако магистърът се радваше, че чрез нея спечелва своя приятел Тегулариус за намерението си, че го превръща в радетел и сътрудник за неговото осъществяване, то сега написаното вече притежаваше по-голяма сила, отколкото в собствените му мисли и желания. Спечели или изкуши Фриц за една работа, в чиято стойност той, вдъхновителят, вече не вярваше; но когато най-после Тегулариус я представи, не можеше да я върне назад, нито пък да я сложи настрана и остави неизползвана, без с това наистина да оскърби и разочарова приятеля си, за когото искаше да направи раздялата им по-приемлива. И както сме уверени, по онова време на замисъла на Кнехт много повече отговаряше, без всякакви други усложнения, да напусне длъжността си и да обяви излизането си от ордена, вместо да избере този заобиколен път, с молбата превърнат пред очите му едва ли не в комедия. Но съобразяването с приятеля го подтикна още веднъж за известно време да овладее своето нетърпение.

 Вероятно би било интересно да се запознаем с ръкописа на прилежния Тегулариус. Всъщност той се основавал на исторически материал, събран за доказателство или илюстрация, но бихме сгрешили много, ако приемем, че съдържал някои остроти и духовито изказани критични мисли по отношение на йерархията, света и световната история. Ако този ръкопис, струвал необикновено упорита работа в течение на месеци, още съществуваше, което е много възможно, и ако бихме разполагали с него, пак щяхме да се откажем да го публикуваме, тъй като нашата книга не би била подходяща за това.

 За нас е от значение единствено как Magister Ludi използва работата на своя приятел. Когато Тегулариус тържествено му я поднесъл, той я взел със сърдечни думи на благодарност и признание, а тъй като знаел, че с това ще му достави радост, го помолил да му я прочете на глас. И много дни Тегулариус седял при магистъра в градината и по половин час — било лято — му четял със задоволство от купчината листа, от които се състоял неговият ръкопис, нерядко четенето бивало прекъсвано от звучния смях на двамата. Това били добри дни за Тегулариус. След тях обаче Кнехт се оттеглил и съчинил, използвайки някои части от ръкописа на своя приятел, посланието си до колегията, което ние включваме тук дословно и което вече не са нуждае от коментар.
Послание на Magister Ludi

до възпитателната колегия
Различни съображения ме накараха мен, Magister Ludi да изложа една молба от особен род в отделно и до известна степен частно послание до колегията, вместо да я включа в своя официален отчет. Действително аз прибавям посланието си към съответния служебен доклад и очаквам официалното си освобождаване, но гледам на него по-скоро като на един вид колегиално обръщение към другите магистри.

 Към задълженията на магистъра спада и това да обръща внимание на колегията, когато при съобразеното с правилата изпълнение на длъжността си се натъкне на пречки или го застрашават опасности. Изпълнението на моята длъжност сега е (или ми се струва, че е), макар да се старая и да влагам в него всичките си сили, застрашено от една опасност, причината за която се таи лично в мен, без обаче да съм единственият й извор. Най-малкото смятам моралната заплаха от накърняването на моята лична пригодност за майстор на играта на стъклени перли едновременно като обективна и лежаща извън мене опасност. И за да го изразя съвсем накратко: почнах да се съмнявам в моята способност пълноценно да изпълнявам длъжността си, защото виждам, че самата длъжност и насърчаваната от мен игра са заплашени. Смисълът на моето послание е да се обърне внимание на колегията, че загатнатата опасност съществува и че тъкмо тази опасност, след като вече съм я открил, настойчиво ме призовава на друго място, а не на това, на което стоя. Нека ми бъде позволено да разясня положението с едно сравнение: седи си някой в таванската стаичка над софистична научна работа и ето забелязва, долу в къщата трябва да е избухнал пожар. Той няма да преценява дали е задължен и не ще ли е по-добре да препише на чисто своите таблици, а ще изтича надолу и ще се опита да спаси къщата. Така седя и аз в един от най-горните етажи на нашата касталийска сграда, зает с играта на стъклени перли, работейки с истински нежен, чувствителен инструмент, и по инстинкт, с обонянието си, долавям, че някъде долу гори, че цялата наша постройка е заплашена и застрашена и че сега не бива да анализирам музика или да уточнявам правилата на играта, а да забързам натам, където дими.

 Институцията Касталия, нашият орден, нашите занимания с наука и учебно дело, заедно с играта на стъклени перли и всичко друго на повечето от нас, членовете на ордена, изглеждат тъй естествени, както за всеки човек въздухът, който диша, и земята, на която стои. Едва ли някой някога е помислил, че може да дойде ден този въздух да не му стига и земята под краката му да изчезне. Имаме щастието да сме добре приютени в един малък, чист и ведър свят, мнозинството от нас живее, колкото и чудно да ви се струва, с измислицата, че този свят е съществувал винаги и те са родени в него. В младостта си аз самият живях с този крайно приятен блян, въпреки че знаех истината, а именно че не съм роден в Касталия, а доведен тук и възпитан благодарение на колегията, че Касталия, орденът, колегията, училищните сгради, архивът и играта на стъклени перли в никакъв случай не са съществували винаги, не са дело на природата, а едно благородно и, подобно на всичко сътворено, тленно създание на човешката воля. Всичко това аз знаех, но за мен то не беше реално, просто не мислех за него, оставаше извън обсега на зрението ми и съм убеден, че поне трите четвърти от нас живеят и ще умрат в тази чудата и приятна заблуда.

 Но така, както са минали столетия и хилядолетия без ордена и Касталия, и за в бъдеще отново ще настанат такива времена. И ако днес напомням една прастара истина на моите събратя и многоуважаваната колегия и ги подтиквам да обърнат взор към опасността, която надвисва над нас, и ако за миг съм влязъл в по-скоро нежеланата и предизвикваща лека насмешка роля на пророк, на проповядващ покаяние, то съм готов да приема и вероятния присмех, но въпреки всичко ми остава надеждата, че мнозинството от вас ще прочетат посланието ми до края и че дори неколцина ще се съгласят с мене по няколко точки. А това би било вече много.

 Задоволявам се с посочването на тези вътрешни слабости и опасности, те естествено будят съмнение, макар че в спокойни времена нашето съществуване още дълго не би било застрашено. Но сега ние, касталийците, сме зависими не само от нашия морал и разум, а много съществено от състоянието на страната и волята на народа. Ние ядем нашия хляб, ползваме нашите библиотеки, изграждаме нашите училища и архиви, но ако народът вече няма желание да ни дава възможност за всичко това или ако страната чрез обедняване, война и тъй нататък не бъде в състояние да го направи, в същия миг ще настъпи край на нашия живот и нашите занимания. Че един ден страната ще гледа на своята Касталия и на културата й като на лукс, който повече не може да си позволи, да, един ден вместо, както досега, добродушно да се гордее с нас, тя ще ни почувства като търтеи и вредители, дори като еретици и врагове — това са опасностите, които ни заплашват отвън.

 За нас онова диво време на високо въодушевление, на необуздана омраза и неизразими страдания потъва в един вид забрава, която едва ли се схваща, защото е толкова тясно свързана с възникването на всички наши институции и е тяхна предпоставка и причина. Някой сатирик би могъл да сравни тази забрава с разсеяността на проникнали във върхушката преуспяващи авантюристи, които не се сещат за своя произход и за родителите си. Нека отделим още малко внимание на онази военна епоха. Четох някои от нейните документи и се интересувах по-малко от поробваните народи и разрушените градове, а повече исках да разбера поведението на хората на духа в онова време. Било им е трудно и мнозина не са издържали. Имало е мъченици както сред учените, така и сред религиозните, тяхното мъченичество и пример и в онези претръпнали от ужасите времена не останало без въздействие. И все пак повечето представители на духа не понесли тежестта на онази насилническа епоха. Някои се предали и поставили на разположение на властниците своите дарования, знания и методи; известно е изказването на един тогавашен университетски професор в републиката на масагетите. „Колко е две по две определя не факултетът, а нашият господин генерал.“ Други отново минавали и оставали в опозиция, докато могли, и от някое що-годе защитено място излизали с протести. Тогава един световноизвестен автор — четем това у Цигенхалс — за една-единствена година подписал над двеста такива протеста, предупреждения, апели към разума и тъй нататък, може би повече, отколкото действително прочел. Мнозина обаче се учели да мълчат. Учели се да гладуват и мръзнат, а също и да просят и да се крият от полицията, умирали преждевременно, а останалите живи завиждали на мъртвите. Безброй слагали край на живота си. Действително вече не било ни удоволствие, ни чест да бъдеш учен или писател: който се поставял в служба на властниците или лозунгите, той наистина имал служба и хляб, но също и презрението на най-добрите измежду своите колеги, а явно в повечето случаи и угризения на съвестта; който отхвърлял тази служба, трябвало да гладува, да живее волен като птичка и да умре в нищета или изгнание. Тогава се извършвал страхотен нечувано суров естествен подбор. Не само изследванията доколкото те не служели за целите на властта и войната, бързо западнали, но и учебното дело. Преди всичко световната история, която всяка водеща в дадено време нация насочвала изключително към собствената си история, била безкрайно опростена, пресъчинена и настанало господство на историческата философия и на вестникарските литературни притурки чак и в училищата.

 Но достатъчно подробности. Били са бурни и диви времена, хаотични, времена на вавилонско стълпотворение, в които народите и партиите, стар и млад, „червено“ и „бяло“ не са могли вече да се разбират. А краят им настъпил след достатъчно обезкръвяване и нищета с един все по-силен копнеж на всички към опомняне, към това отново да се намери общ език, с копнеж по ред, нравственост, валидни мерки за нещата, към азбука и таблица за умножение, които вече не са диктувани от интересите на властта и променяни във всеки миг. Възникнала огромна потребност за истина и справедливост, за разум и за преодоляване на хаоса. На този вакуум в края на една насилническа и изцяло обърната към външното епоха, на този неизразимо настойчив и станал дори умолителен копнеж на всички към едно ново начало и ред дължим нашата Касталия и нашето съществование. Съвършено малкото смело, полугладно, обаче непреклонно ято от истински хора на духа започнало да съзнава своите възможности, започнало в аскетично героична самодисциплина да си изгражда един ред и основен закон и навсякъде, в малки и съвсем малки групи, отново да работи, да приключи с лозунгите и из основи да гради духовност, образование, изследване, обучение. Постройката излязла сполучлива, от своите бедняшко-езически наченки бавно се вдигнала до чудесна сграда и в цяла редица от поколения създала ордена, възпитателната колегия, елитните училища, архивите и сбирките, специалните училища и семинарите, играта на стъклени перли и днес ние сме наследниците и хората, които ползват плодовете и живеят в тази почти прелестна постройка. И нека го кажем още веднъж, живеем в нея като сравнително неподозиращи нищо и приятно разположили се гости, вече не искаме да знаем за огромните човешки жертви, върху които са вдигнати основите й, не и за мъчителния опит, чиито наследници сме, нищо и за световната история, съзиждала или търпяла нашата сграда, която носи и търпи и нас, а може би и още някои касталийци и магистри след сегашните, но някога тя ще събори отново нашата сграда и ще я погълне, Както срутва и поглъща всичко, което сама е откърмила.

 Връщам се от историята назад и изводът, приложен към днешния ден и нас, е следният: нашата система и орденът са достигнали най-високия разцвет и щастие, които понякога загадъчната игра на световната история позволява на красивото и желаното, те са го и преминали. Ние сме в упадък, който може би ще се проточи още дълго, но във всеки случай няма да ни се падне нищо по-възвишено, по-красиво, по-желано от това, което някога сме притежавали, пътят води надолу; исторически, смятам аз, сме узрели за края и несъмнено той ще дойде, не днес и утре, но вдругиден. Не стигам до това заключение само от едно твърде морално осъждане на нашите постижения и способности, заключавам го много по-отдалеч от вълнения, които виждам, че се надигат във външния свят. Наближават усилни времена, навред се долавят признаци, светът отново иска да премести центъра на тежестта си, подготвя се преминаване на властта в други ръце, което няма да стане без война и насилие, една заплаха не само за мира, но и за живота и свободата ни се надига от Далечния изток. Дори и нашата страна да запази неутралната си политика, дори целият наш народ да се придържа упорито и единодушно към сегашното (което той не прави) и да иска да остане верен нам и на касталийските идеали, това ще бъде напразно. И сега някои от нашите депутати при случай изтъкват достатъчно ясно, че Касталия била твърде скъпо изящество за страната. Щом страната бъде принудена да мине към сериозни военни приготовления, към въоръжения само за защита, а това може да стане скоро, ще се наложат много строги мерки за икономии и въпреки цялата благоразположеност на правителството към нас, значителна част от тях ще ни засегне. Гордеем се, че нашият орден и непоколебимостта на духовната култура, която той осигурява, изискват от страната относително скромни жертви. В сравнение с другите епохи, особено с ранната „епоха на вестникарските литературни притурки“ с нейните щедри дарения за висшите училища, с нейните безбройни тайни съветници и свръхлуксозни институти, тези жертви всъщност не са големи, изглеждат нищожни и особено в съпоставка с онова, което във военната епоха са погълнали войната и въоръженията. Но тъкмо такова едно въоръжение навярно скоро отново ще се превърне във върховна повеля и в парламента отново ще имат превес генералите, а когато народът бъде поставен пред избора да жертва Касталия или да се изложи на опасност от война и гибел, ние знаем как ще се гласува. Тогава незабавно и без съмнение ще процъфти и една военнолюбива идеология и ще обхване главно младежта, един светоглед, състоящ се от лозунги, според който учени и учения, класици и математици, образованието и всички други грижи за духа ще имат право на съществуване само доколкото могат да служат на военни цели.

 Вълната вече приижда, някога тя ще ни отнесе. Може би това ще бъде добро и необходимо. Преди нея обаче, многоуважаеми колеги, в зависимост от нашето вникване в събитията, от мащаба на нашата прозорливост и смелост, имаме право на онази ограничена свобода на решения и действия, която е позволена на хората и която превръща световната история в човешка история. Бихме могли, ако желаем, да затворим очи, защото опасността е още твърде далеч. Вероятно всички ние, които днес сме магистри, бихме могли съвсем спокойно да изпълняваме длъжността си докрай и спокойно да посрещнем смъртта, преди опасността да дойде наблизо и да стане видима за всички. За мен обаче, а вероятно не само за мен самия, това спокойствие няма да означава и спокойна съвест. Не бих могъл несмущаван да упражнявам по-нататък своята длъжност, да се занимавам с играта на стъклени перли, доволен от това, че връхлитащото няма да ме завари жив. Не, струва ми се, длъжен съм да помня, че и ние, аполитичните, принадлежим към световната история и подпомагаме нейното развитие. Ето защо във въведението на посланието си казах, че моето усърдие в длъжността е ограничено или даже заплашено, тъй като не мога да попреча на това голямата част от мислите и грижите ми да са заети с бъдещата опасност. Аз забранявам дори на моето въображение да си рисува формите, които нещастието би могло да вземе за мене и за нас. Но не мога да бъда глух за въпроса: какво трябва да направим ние и какво да сторя аз, за да пресрещнем опасността? Нека ми бъде позволена още една дума за това.

 Не бих могъл да споделям мисълта на Платон, че ученият, а още повече мъдрецът, трябва да господства в държавата. Тогава светът е бил по-млад. И Платон, макар той да е един вид насърчител на Касталия, в никакъв случай не е касталиец, а роден аристократ от княжески произход. И ние сме аристократи и представляваме едно благородническо съсловие, но то е съсловие на духа, а не на кръвта. Не вярвам, че някога на човечеството ще се удаде да съедини и отгледа едновременно благородническо съсловие по кръв и дух, това би била една идеална аристокрация, тя обаче остава мечта. Ние, касталийците, макар да сме високонравствени и много умни хора, не сме подходящи за владетели; ако би трябвало да управляваме, щяхме да го правим не със силата и наивността, потребни на истинския владетел, а при това бързо бихме занемарили и полето на същинската наша дейност, и нашата най-непосредствена грижа, старанието за един образцов духовен живот. За да властва някой, в никакъв случай не му е потребно да бъде глупав и брутален, както понякога мислят суетните интелектуалци, но той трябва да изпитва несломима радост от една насочена навън активност, от една страст да се идентифицира с цели и стремежи, разбира се, да има и определена бързина и непоколебимост при избора на пътищата за успех. Всъщност само качества, които един учен — за мъдрец изобщо да не говорим — не бива да носи и не носи, тъй като за нас наблюдението е по-важно от делото и в избора на средства и методи, за да постигнем целите си, сме се научили да бъдем толкова внимателни и недоверчиви, колкото едва ли е възможно. Следователно не можем да управляваме и да се занимаваме с политика. Ние сме специалисти в проучването, анализа, преценката, съхраняването и несменяеми проверители на всички азбуки, таблици за умножение, контрольори на духовните мерки и теглилки. Естествено ние сме едновременно и много други неща, при дадени условия можем да бъдем новатори, откриватели, авантюристи, завоеватели, претълкуватели, но нашата главна и най-важна дейност, заради която народът ни търпи и храни, е да запазим чисти всички извори на науката. В търговията, в политиката и където и да е другаде може би понякога означава постижение или гениалност да направиш от един игрек хикс, при нас обаче никога.

 В ранните епохи при бурните, така наречени велики времена, при войни и Преврати, понякога от интелектуалците се изисквало да се политизират. Така било особено в късната „епоха на вестникарските литературни притурки“. Към тези изисквания принадлежи и изискването за политизиране и милитаризиране на духа. Така както църковните камбани можели да се претопяват за топове, още невръстни ученици да се свикват под знамената за попълване на избитите полкове, така трябвало и духът да бъде конфискуван и използван като военно средство.

 Разбира се, бихме могли да не приемем подобно изискване. Че в случай на нужда ученият може да бъде взет от катедрата или изследователската маса и превърнат във войник, или че при някои обстоятелства той доброволно прави това, че по-нататък в една изтощена от войната страна ученият трябва да се откаже от всичко материално чак до най-необходимото и да гладува, не ще и дума. Колкото е по-високо образованието на човека, толкова по-големи са привилегиите, от които се ползва, толкова по-голяма в случай на беда трябва да бъде и жертвата, която той принася; надяваме се, че някога това ще бъде съвсем естествено за всеки касталиец. Но ако сме готови да жертваме благоденствието, удобството, живота си за народа, когато той е в опасност, това не значи, че сме готови да пожертваме самия дух, традицията и морала, нашата духовност в интерес на деня, на народа или генералите. Страхливец е оня, който се измъква от делата, жертвите и опасностите, на които неговият народ трябва да устои. Но не по-малък страхливец и предател е оня, който изменя на принципите на духовния живот заради материални интереси, следователно който е готов например да предостави на властниците решението кога две по две е четири. Да се жертват чувството за истина, интелектуалната честност, верността към законите и методите на духа за други някакви интереси, дори и тези на отечеството, е предателство. Когато в борбата за интересите и лозунгите надвисне опасност истината да бъде обезценена, преиначена или изнасилена, също както отделният човек, както езикът, изкуствата, както всичко органично и отгледано изкуствено, тогава наш единствен дълг е да се противопоставим и да спасим истината, това значи стремежа за истина като наш върховен канон. Ученият, който като оратор, автор, учител съзнателно казва нещо невярно, съзнателно подкрепя лъжи и фалшификации, действа не само срещу органичните основни закони, освен това той, противно на всяко временно впечатление, не е полезен на своя народ, а му нанася тежки щети, разваля му въздуха и земята, храната и водата, отравя мислите и правото и помага на всичко зло и враждебно, което заплашва да унищожи народа.

 Следователно касталиецът не бива да бъде политик; в случай на беда той може да жертва себе си, никога обаче верността си към духа. Духът е благотворен и благороден само когато е подчинен на истината; щом й измени, щом се откаже от страхопочитанието пред нея, стане ли продажен, огъва ли се за нечия угода, вече понася в себе си като възможно дяволското, което е много по-лошо от първичното, инстинктивно животинското, което винаги и въпреки всичко запазва нещо от невинността на природата.

 Предоставям на всеки от вас, многоуважаеми колеги, да помисли върху това, в какво се състоят задълженията на ордена, когато страната и той самият са застрашени. Ще има различни мнения. Аз също имам своето и много съображения, по всички тук приведени въпроси за себе си създадох ясна представа — какво е мой дълг и към какво трябва да се стремя. Само това ме води към личната молба до многоуважаемата колегия, с която искам да завърша моето послание.

 От магистрите, които влизат в състава на нашата колегия, според длъжността си като Magister Ludi стоя най-далеч от външния свят. Математикът, филологът, физикът, педагогът и всички други магистри работят в области, които имат нещо общо с обикновения свят; и в некасталийските, обикновените училища на нашата и на всяка друга страна математиката и граматиката са в основата на обучението, в светските висши училища също се изучават астрономия, физика, а музиката се упражнява и от съвсем необразовани хора; всички тези дисциплини са прастари, много по-стари от нашия орден, те са съществували дълго преди него и ще го надживеят. Единствено играта на стъклени перли е наше собствено откритие, наш специалитет, любимка, наша играчка, тя е последният, най-изтънченият израз на нашата неповторима касталийска духовност. Едновременно тя е най-драгоценната и най-неполезната, най-обичаната и едновременно най-крехката скъпоценност в нашето съкровище. Тя е първото, което ще загине, когато се постави под въпрос по-нататъшното съществуване на Касталия; не само затуй, че е най-чупливото от нашите богатства, а и защото за лаиците без съмнение тя е най-излишната част от Касталия. Когато ще се стигне до това страната да пести всеки ненужен разход, ще ограничат елитните училища, ще намалят и накрая ще зачеркнат фондовете за издръжка и увеличаване на библиотеките и сбирките, ще ограничат разходите за прехрана, нашето облекло няма да се подновява повече, но ще оставят да съществуват главните дисциплини на нашия Universitas Litterarum, само не играта на стъклени перли. Математиката е потребна и за да се откриват нови огнестрелни оръжия, но никой няма да повярва, че от затварянето на Vicus Lusorum и премахването на нашата игра на страната и народа ще се нанесат някакви щети, а най-малко военните. Играта на стъклени перли е най-екстремната и застрашена част от нашата постройка. Може би с това е свързан и фактът, че тъкмо Magister Ludi, който е начело на тази най-чужда на света дисциплина, пръв предусеща идващото земетресение или може би пръв заговаря пред колегията за това свое усещане.

 И така, в случай на политически или, по-точно, на военни превратности смятам играта на стъклени перли за загубена. Тя ще погине бързо и макар много отделни хора да съхранят привързаността си към нея, няма да бъде възродена. Атмосферата, която ще последва една нова епоха на войни, не ще допусне това. Играта ще изчезне точно така, както известни високоразвити традиции в историята на музиката, примерно хоровете от професионални певци в началото на шестнадесетия или в седемнадесетия век, украсените претрупани композиции за неделната музика в църквите. Тогава човешките уши са долавяли звуци, които никоя наука и никоя магия не може да им възкреси в онази ангелска сияйна чистота. Така и играта на стъклени перли няма да бъде забравена, но ще стане невъзвратима. Онези, които после ще изследват нейната история, възникване, разцвет и край, ще въздишат и ще ни завиждат, че сме могли да живеем в толкова мирен, грижливо уреден и чист духовен свят.

 Макар сега да съм Magister Ludi, аз в никакъв случай не смятам за своя (или наша) задача да попречим или да отложим края на играта. И красивото, и най-красивото са преходни, щом като са станали история и са се явили на земята. Знаем това и може да изпитваме тиха тъга, но не се залавяме сериозно да го променим, защото е непроменимо. Когато играта на стъклени перли стигне до упадък, Касталия и светът ще претърпят една загуба, но в момента едва ли ще я почувстват, в голямата криза толкова много ще са заети да спасят това, което още може да се спаси. Една Касталия без играта на стъклени перли е мислима, но не и Касталия без страхопочитание пред истината, без вярност на духа. Една възпитателна колегия може да мине без Magister Ludi. Но нали този Magister Ludi, нещо, което ние почти сме забравили, първоначално и в действителност не означава специалистът, когото днес наричаме с тази дума. Magister Ludi първоначално означава съвсем просто учител. И учителят, добрият и почтен учител, ще бъде толкова по-необходим на нашата страна, колкото по-застрашена бъде Касталия и колкото нейните скъпоценности се лишават от стойност и губят. По-необходими от всичко друго са ни учители, мъже, които да вкоренят у младежта способността да преценява и съди и да бъдат за нея примери в страхопочитанието пред истината, подчинението на духа, в службата на словото. И това се отнася не само и не главно за нашите елитни училища, чието съществуване някога също ще има край, то важи и за светските училища отвън, където трябва да бъдат възпитавани и обучавани граждани и селяни, занаятчии и войници, политици, офицери и властници, докато те са още деца и са податливи на обучение. Там е основата на духовния живот на страната, не в семинарите или в играта на стъклени перли. Всякога сме осигурявали на страната възпитатели и учители, вече го казах, те са най-добрите от нас. Ние обаче трябва да направим много повече от направеното досега. Не бива вече да се уповаваме на това, че от училищата отвън при нас винаги ще се стича елитът на надарените и ще ни помага да се запази нашата Касталия. Трябва да осъзнаем и развием у смирените отговорността за тежката служба в училищата, светските училища като най-важната и най-почетната част от нашата задача.

 Затова и стигнах до идеята за лично послание, което бих искал да отправя на многоуважаемата колегия. С него моля колегията да ме освободи от моята длъжност на Magister Ludi и да ми повери вън в страната едно обикновено училище, голямо или малко, и да ми разреши постепенно да привлека в това училище щаб от млади членове на ордена като учители, люде, в които ще имам доверие, че вярно ще ми помагат нашите принципи да се превърнат в плът и кръв за млади светски хора.

 Нека ми бъде позволено, ако многоуважаемата колегия намери за добре, с това да завърша своето послание, а тя с благоразположение да провери обосновката му и тогава да ми отправи своите заповеди.
Нека ми бъде позволено да приведа един израз на уважавания отец Якобус, който съм си отбелязал при някой от незабравимите часове на индивидуално обучение с него:

 „Възможно е да дойдат времена на ужас и най-големи беди. Но ако в бедата все пак остане някакво щастие, то може да бъде само духовното, обърнато назад към това да се спаси образованието от по-ранните епохи и напред към ведрото и неуморно представяне на духа от едно време, което иначе изцяло ще потъне във вещественото.“

 Тегулариус не знае колко малко от неговата работа остава в това съчинение; той не го вижда в този последен вариант. Явно обаче Кнехт му дава да прочете два предишни много обстойни варианта. Той изпраща молбата и чака отговор от колегията с далеч по-малко нетърпение, отколкото неговият приятел. Решава да не го посвещава в крачката, която ще предприеме; така спестява по-нататъшните обсъждания на случая и само намеква, че без съмнение до пристигането на отговор ще мине дълго време.

 А после, когато отговорът се получава в много по-кратък срок, отколкото той самият очаква, Тегулариус не узнава нищо. Отговорът от Хирсланд гласи: