Изкуството на сънуването

Карол ми се усмихна и ме прегърна. Бях обзет от така­ва безпределна любов към нея, че неволно се разплаках.

— Твоето енергийно тяло се движи напред по сияйни­те енергийни нишки на вселената — прошепна тя на ухо­то ми. — Ние се движим, носени от намерението — този дар, получен от предизвикателя на смъртта.

Имах достатъчно енергия, за да проумея думите й. Даже я попитах дали самата тя разбира значението на всичко това. Тя ме накара да замълча и отново прошеп­на на ухото ми:

— Напълно ми е ясно; дарът, предназначен за теб от предизвикателя на смъртта, са били крилете на намере­нието. С тяхна помощ ти и аз сънуваме самите нас в друго време — във време, което още не е дошло.

Отблъснах я и седнах на леглото. Начинът, по който тя изрече тези сложни магьоснически обяснения, ме изпъл­ни с тревога. Карол по принцип не се отнасяше сериоз­но към абстрактното мислене. Винаги се бяхме шегува­ли, че й липсва философска нагласа.

— Какво става с теб? — попитах аз. — Претърпяла си необичайно развитие; Карол магьосницата се е превър­нала във философ. Говориш съвсем като дон Хуан.

— Все още не — отвърна тя със смях. — Но това поло­жение скоро ще настъпи. То постоянно наближава и ко­гато най-сетне ме достигне, за мен ще е от лесно по-лес­но да бъда магьосница-философ. И никой няма да е в състояние да обясни това, защото то просто ще се слу­чи.

В съзнанието ми проехтя сигнал за тревога.

— Ти не си Карол! — извиках аз. — Ти си предизвикате­лят на смъртта в образа на Карол. Така си и знаех!

Карол прихна да се смее; моето обвинение ни най-малко не я смути.

— Не се дръж като глупак — рече тя. — Ще изпуснеш урока. Сигурна бях, че рано или късно ще се поддадеш на склонността си да се самозабравяш. Повярвай ми, аз съм Карол. Ние просто правим нещо, което никога не сме правили: служим си с намерението във второто внимание — така, както са постъпвали древните магьос­ници.

Думите й не успяха да ме убедят, но нямах повече енергия, за да продължа да споря, понеже нещо от рода на мощните вихрушки, които познавах от сънуването си, бе започнало да ме тегли. Смътно долових гласа на Ка­рол, която ми говореше на ухото: "Ние се сънуваме. Сънувай своето намерение към мен! Устреми ме напред! Устреми ме напред!"

С голямо усилие успях да изразя най-съкровената си мисъл.

— Остани тук с мен завинаги — произнесох аз бавно, също като развален магнетофон. Тя отвърна нещо не­разбираемо. Идеше ми да се посмея на собствения си глас, но в този миг вихрушката ме погълна.

Когато се събудих, бях сам в хотелската стая. Нямах представа колко дълго бях спал. Изпитах огромно разо­чарование, щом видях, че Карол не е при мен. Облякох се набързо и слязох във фоайето, за да я потърся. Освен това исках да се избавя от една странна сънливост, коя­то ме беше налегнала.

Администраторът на рецепцията ми каза, че амери­канката, която е наела стаята, току-що е излязла от хоте­ла. Изтичах на улицата, като се надявах, че ще я настиг­на, но от нея нямаше и следа. Беше пладне; слънцето грееше в безоблачното небе. Времето беше малко го­рещо.

Отидох до църквата. Изпитах искрена, но не особено силна изненада, когато установих, че архитектурните й особености действително са такива, каквито ги бях ви­дял в онзи сън. Равнодушно изтъкнах някои заядливи до­води пред самия себе си. Може би някога бях разглеж­дал задната страна на църквата заедно с дон Хуан и сега просто не си спомнях за това. Обмислих тази въз­можност, но открих, че тя изобщо не ме интересува. Моят план за проверка и потвърждение на фактите, така или иначе, нямаше никакво значение за мен. Бях твърде сънен, за да ме е грижа за подобни неща.

Оттам полека изминах разстоянието до къщата на дон Хуан, като все още се надявах да намеря Карол. Бях сигурен, че ще я заваря да ме чака в неговия дом. Дон Хуан ме посрещна така, сякаш бях възкръснал от мъртвите. Той и останалите магьосници от групата, развълну­вани до немай-къде, ме разглеждаха с нескрито любо­питство.

— Къде си бил? — поиска да разбере дон Хуан.

Не можех да проумея за какво беше цялата тази су­етня. Казах му, че съм прекарал нощта заедно с Карол в хотела при площада, понеже не съм имал достатъчно енергия, за да извървя разстоянието от църквата до тях­ната къща, и добавих, че те вече са узнали всичко това.

— Нищо подобно не сме узнали — сопна се той.

— Карол не ви ли каза, че беше с мен? — попитах аз, обзет от смътно подозрение, което би ме накарало да се разтревожа, ако не бях толкова изтощен.

Никой не ми отговори. Всички си размениха изпита­телни погледи. Обърнах се към дон Хуан и му казах, че, доколкото бях разбрал, той самият бил изпратил Карол да ме намери. Дон Хуан закрачи напред-назад из стая­та, без да продума.

— Карол Тигз изобщо не е била при нас — рече той след малко. — А пък теб те нямаше в продължение на де­вет дни.

Умората, която изпитвах, ми попречи да реагирам по съответен начин на тези поразителни твърдения. Тонът, с който ги изрече, както и загрижеността на цялата група, беше предостатъчно доказателство за тяхната сериоз­ност. Аз обаче бях толкова капнал, че просто не знаех какво да кажа.

Дон Хуан ме помоли да им разправя най-подробно за всичко, което се бе случило между предизвикателя на смъртта и мен. Останах смаян от факта, че успях да си спомня извънредно много неща и да ги разкажа въп­реки изтощението си. Напрегнатата атмосфера се по­разведри за миг, докато описвах как се бе смяла жената на моите безсмислени викове, с които бях изразил наме­рението си да видя енергията в нейния сън.

— За тази цел е по-добре да посочваш нещата с кут­рето, си — казах аз на дон Хуан, но в думите ми нямаше и следа от упрек.

Той ме попита дали смехът е бил единствената реак­ция, с която жената е посрещнала виковете ми. Аз си спомнях само нейното веселие и факта, че тя бе отбе­лязала каква силна неприязън изпитва той към нея.

— Не изпитвам неприязън към нея — възрази дон Хуан. — Просто не ми допадат насилствените методи на древ­ните магьосници.

Обръщайки се към всички, заявих, че аз лично бях харесал тази жена извънредно много, без каквито и да е предубеждения; и че бях почувствал такава любов към Карол Тигз, каквато никога не съм смятал, че мога да из­питам към някого. Те като че ли не разбраха за какво им говорех. Само си размениха погледи, сякаш аз внезапно бях полудял. Исках да кажа още нещо, да се доизясня. Дон Хуан обаче направо ме изтика от къщата — както си помислих, за да ми попречи да издрънкам и други глу­пости — и ме поведе обратно към хотела.

Същият администратор, с който бях разговарял пре­ди, любезно изслуша нашето описание на Карол Тип, но категорично отрече да е виждал някога както нея, така и мен. Той даже повика камериерките, които потвърдиха думите му.

— Какво би могло да означава всичко това? — изрече дон Хуан на глас, макар че този въпрос явно бе насочен към самия него. После внимателно ме изведе навън.

— Хайде да се махаме от това проклето място — каза той.

Когато излязохме на улицата, дон Хуан ми нареди да не се обръщам назад към хотела, нито пък да гледам към църквата, която се намираше отсреща, а да си държа главата наведена. Погледнах към обувките си и мигно­вено осъзнах, че вече не съм с дрехите на Карол, а с моите собствени. Колкото и да се мъчих, не можах да си спомня кога съм се преоблякъл. Предположих, че това трябва да е станало след събуждането ми в хотелската стая. Вероятно тогава бях нахлузил собствените си дре­хи, макар че не помнех абсолютно нищо.

Докато разсъждавах над този въпрос, стигнахме до площада. Преди да го прекосим, за да се отправим към къщата, аз разказах на дон Хуан за дрехите. Той ме изс­луша много внимателно, като клатеше глава ритмично. После седна на една пейка и с искрено загрижен тон ме предупреди, че за момента няма как да узная какво се е случило във второто внимание между жената от църк­вата и моето енергийно тяло. Каза, че контактът ми с онази Карол Тигз от хотела е бил просто върхът на айс­берга.

— Ужасно е да си помисли човек, че ти си бил във второто внимание в продължение на девет дни — добави дон Хуан. — За предизвикателя на смъртта девет дни са само един миг, но за нас са цяла вечност.

Не смогнах да възразя, да обясня или да кажа какво­то и да е, защото той ме възпря, със следната забележка:

— Разсъди добре. Ако все още не можеш да си спомниш всички неща, на които съм те учил и които съм правил с теб във второто внимание, представи си колко по-трудно би било да си спомниш на какво те е научила жената от църквата и какво е направила с теб. Аз съм те карал само да преминаваш в друго ниво на съзнание, а тя те е накарала да преминеш в друга вселена.

Почувствах се слаб и победен. Дон Хуан и другите двама магьосници от групата му, които бяха с нас, ме подканиха да напрегна всичките си сили и да си спомня в кой момент съм се преоблякъл. Не бях в състояние да го направя. В съзнанието ми нямаше нищо: нито впечат­ления, нито спомени. Някаква част от мен като че ли от­състваше.

Вълнението на тримата ми спътници започна да става неудържимо. Никога не бях виждал дон Хуан толкова разтревожен. Във всяка негова дума или постъпка вина­ги бях долавял шеговитост и липса на сериозно отноше­ние към самия себе си. Този път обаче положението беше по-различно.

Отново напрегнах паметта си, като се мъчех да изви­кам някой спомен, който би могъл да хвърли светлина върху всичко това; и отново не постигнах резултат, но вече не се чувствах победен — точно обратното, бях об­зет от невероятен оптимизъм. Струваше ми се, че всяко нещо си идва на мястото.

Дон Хуан беше обезпокоен най-вече от факта, че не знаеше нищо за сънуването, което бях осъществил заед­но с жената от църквата. Според неговите разбирания създаването на сънувания хотел, сънувания град и съну­ваната Карол Тигз беше просто един отделен пример за невероятните способности на древните магьосници в областта на сънуването — способности, чийто пълен об­сег надхвърля човешкото въображение.

Накрая дон Хуан импулсивно разпери ръце и на ли­цето му се появи обичайната жизнерадостна усмивка.

— Можем само да си направим извода, че жената от църквата ти е дала практически урок — каза той с бавен и предпазлив тон. — Превръщането на една неразбирае­ма маневра в нещо разбираемо ще бъде колосална за­дача за теб. Бил си свидетел на майсторски ход, осъ­ществен от предизвикателя на смъртта в образа на же­ната от църквата. Тя е използвала енергийното тяло на Карол, както и твоето, за да отлети, за да се освободи от котвите си. Приела е предложението ти за безвъзмездно даване на енергия.

Тези думи не ми говореха нищо, но явно бяха от го­лямо значение за другите двама магьосници, които сил­но се развълнуваха. Обръщайки се към тях, дон Хуан обясни, че предизвикателят на смъртта и жената от цър­квата били различни проявления на една и съща енер­гия; по-мощното и сложно проявление била жената. След като поела нещата в свои ръце, тя си послужила с енергийното тяло на Карол Тигз по някакъв неясен, зло­кобен начин, съответен на типичните за древните ма­гьосници машинации, и така създала онази Карол Тигз от хотела — една Карол Тигз, сътворена изцяло от намере­нието. Дон Хуан добави, че не е изключено Карол и же­ната да са постигнали някакво енергийно споразумение по време на своята среща.

В този миг дон Хуан като че ли бе осенен от неочак­вана мисъл. Той се взря в сподвижниците си с невяр­ващ поглед. Те също го стрелнаха с очи. Бях сигурен, че не си разменят погледи просто за да открият призна­ци на разбирателство, защото и тримата явно бяха осъз­нали дадено нещо едновременно.

— Всичките ни предположения са безполезни — каза дон Хуан с тих, спокоен глас. — Мисля, че Карол Тип вече я няма. Няма я и жената от църквата; те двете са се слели и са отлетели, понесени от крилете на намере­нието — понесени, струва ми се, напред. Онази Карол Тигз от хотела е била толкова загрижена за външността си поради факта, че тя всъщност е била жената от църк­вата, която те е накарала да сънуваш една друга Карол Тигз; една несравнимо силна Карол Тигз. Не си ли спом­няш какво ти е казала? "Сънувай ме цялата от намере­ние! Устреми ме напред!"

— Какво означава това, дон Хуан? — смаяно попитах аз.

— Означава, че жената от църквата е изминала своя път. Сега тя е свързана с теб. Твоята съдба е и нейна.

— В какъв смисъл, дон Хуан?

— В смисъл, че ако ти постигнеш свобода, и тя ще постигне същото.

— Как именно ще го направи?

— Чрез Карол Тигз. Но не се тревожи за Карол — каза той, още преди да съм изрекъл опасенията си. — Тя е способна да извърши не само това, но и много по-слож­ни неща.

Самата безкрайност се стоварваше върху мен. Вече усещах смазващата й тежест. В един миг мислите ми се проясниха и аз попитах дон Хуан:

— Какъв ще е крайният резултат от всичко това?

Той не ми отговори. Огледа ме внимателно от глава до пети. После каза бавно, сякаш премисляше всяка дума:

— Дарът на предизвикателя на смъртта се състои от неизчерпаеми сънни възможности. Една от тях е бил твоят сън за Карол Тигз в друго време, в друг свят; един по-просторен свят без ограничения; свят, в който неиз­пълнимото би могло да се изпълни. Този сън е загатнал, че ти не само ще преживееш тези възможности, но и че ня­кой ден ще ги разбереш.

Дон Хуан стана от мястото си и ние мълчаливо се отп­равихме към къщата му. Мислите ми запрепускаха с бясна бързина. Това всъщност не бяха мисли, а образи, смесица от спомени за жената от църквата и за Карол Тигз, спомени за нашия разговор в мрака на сънуваната хотелска стая. На няколко пъти почти ми се удаде да сгъстя тези образи в едно усещане за собствената ми личност, но в крайна сметка трябваше да се откажа от това; нямах достатъчно енергия, за да осъществя подоб­на задача.

Малко преди да стигнем до къщата, дон Хуан се спря и се обърна към мен. Отново ме огледа внимателно, ся­каш търсеше някакви знаци по тялото ми. В този момент се почувствах длъжен да му изясня един въпрос, за кой­то той, както смятах, имаше съвършено погрешна пред­става.

— Бях с истинската Карол Тигз в хотела — казах аз. -За миг и аз самият вярвах, че тя е предизвикателят на смъртта, но след като прецених добре нещата, не мога да се придържам към тази мисъл. Това си беше Карол. По някакъв непонятен, свръхестествен начин тя беше в хотела, точно както бях там и аз самият.

— Разбира се, че това е била Карол — съгласи се дон Хуан. — Ала не онази Карол, която познаваме ние с теб, а една сънувана Карол, както вече ти казах, една Карол, сътворена изцяло от намерение. Ти си помогнал на же­ната от църквата да изгради този сън. Нейното изкуство е превърнало съня във всеобхватна реалност — изкуството на древните магьосници, най-страшното нещо, което би могло да съществува. Аз те предупредих, че ще полу­чиш върховен урок по сънуване, нали така?

— Според теб какво е станало с Карол Тип? — попи­тах аз.

— Тя си е отишла — отвърна той. — Но някой ден ще срещнеш новата Карол Тигз, онази от сънуваната хотелс­ка стая.

— В какъв смисъл си е отишла?

— Отишла си е от света — каза той.

Почувствах пристъп на безпокойство, който ме про­боде в слънчевия сплит. Постепенно се пробуждах. Бях започнал да си възвръщам съзнанието за собствената ми личност, но все още не го владеех напълно. Въпреки това то вече си пробиваше път през мъглата на съня; изник­ваше като смесица от чувството за неизвестност и от смътното опасение, че се намирам едва ли не на една крачка от неизмеримото.

Лицето ми сигурно е изразявало недоверие, защото дон Хуан добави с убедителен тон:

— В сънуването стават такива неща. Вече трябва да си разбрал, че действията, извършени в него, са оконча­телни. Карол Тигз си е отишла.

— Но къде мислиш, че е отишла, дон Хуан?

— Там, където са отишли и древните магьосници. Ка­зах ти, че дарът на предизвикателя на смъртта се състои от неизчерпаеми възможности на сънуване. Ти не си ис­кал нищо конкретно, затова жената от църквата ти е дала абстрактен дар: възможността да летиш на крилете на намерението.