СВЕТЪТ НА НЕОРГАНИЧНИТЕ СЪЩЕСТВА

5
СВЕТЪТ НА НЕОРГАНИЧНИТЕ СЪЩЕСТВА

По онова време аз се вълнувах най-вече от въпроса за съществуването на неорганичните същества. След мно­гобройните им посещения в сънищата ми и особено след схватката ми с тях в пустошта край къщата на дон Хуан, би било логично да се отнасям към този въпрос по-сериозно; но всички тези събития имаха по-скоро обратен ефект върху мен. Аз станах непреклонен и упорито отхвърлях идеята, че би могло да има такива същества.

После размислих и реших да проведа обективно изс­ледване за тях. Методът ми изискваше най-напред да за­пиша всичко, което се случваше по време на моето съну­ване, а след това, базирайки се на данните, да установя дали тези случки доказват или опровергават каквото и да е по отношение на неорганичните същества. Така запълних стотици страници с най-добросъвестно описани, но нез­начителни подробности, без да ми стане ясно, че доказа­телствата за съществуването на тези създания са се появи­ли още почти в началото на проучването ми.

Само след няколко упражнения по сънуване открих, че онова, което бях взел за случайна препоръка от страна на дон Хуан — да не съдя прибързано и да оставя неорга­ничните същества сами да дойдат при мен — всъщност от­говаряше на метода, чрез който те били привличани от древните магьосници. Дон Хуан просто спази правилата на магьосническото обучение, като ме остави сам да уста­новя това. Той често казваше, че „аз"-ът много трудно може да бъде принуден да предаде крепостите си, освен чрез практика. Рационалността е една от най-силните отб­ранителни линии на „аз"-а и е не само най-издръжливата, но и най-подложената на атаки. Дон Хуан беше убеден, че съществуването на неорганичните същества е онова, което нанася основния удар върху нашата рационалност. По отношение на сънуването аз имах установена прак­тика, към която се придържах всеки ден без никакво отк­лонение. Целта ми беше най-напред да наблюдавам всички елементи, а след това да сменям сънищата си. Мога съвсем откровено да заявя, че съм наблюдавал ми­лиони детайли в неизброими сънища. В даден момент сънното ми внимание отслабваше и упражненията ми приключваха, при което аз или заспивах и имах обикнове­ни сънища, лишени от това внимание, или пък се събуж­дах и вече изобщо не можех да заспя.

От време на време в сънищата ми проникваше поток чужда енергия или скаут, както го наричаше дон Хуан. Обстоятелството, че бях предупреден, ми помогна да приспособя сънното си внимание и да съм нащрек. За пръв път забелязах чужда енергия когато сънувах, че се намирам в някакъв универсален магазин. Минавах от щанд на щанд в търсене на антики, докато най-сетне попаднах на една. Фактът, че търсех антикварни предмети в уни­версален магазин, беше така очебийно нелогичен, че чак ме накара да се засмея, но след като вече бях намерил един, забравих за това несъответствие. Предметът се ока­за дръжка на бастун. Продавачът ми каза, че е направена от иридий, който, според неговите думи, бил едно от най-твърдите вещества в света. Дръжката беше оформена като глава и рамене на маймуна. Материалът, от който беше изработена, ми приличаше по-скоро на нефрит. Продавачът се обиди, когато му намекнах за това, и за да докаже твърдението си, с всички сили запрати предмета на циментения под. Дръжката не се счупи, а отскочи като топка и се понесе надалече, въртейки се като метателен диск. Тръгнах след нея. Тя се скри зад някакви дървета. Изтичах да я потърся и я открих, забита в земята. Беше се превърнала в цял бастун с необикновена красота, в тъм­нозелено и черно.

Аз се полакомих за него. Сграбчих го и се опитах да го измъкна от земята, преди да са се появили други хора. Но колкото и да се мъчих, не успях дори да го помръдна. Страхувах се, че може да се счупи, ако се опитам да го из­тръгна чрез разклащане напред-назад. Затова започнах да разравям почвата около него с голи ръце. Докато ровех, бастунът постепенно се топеше и накрая на негово място остана само локва зелена вода. Втренчих се в нея; внезап­но тя сякаш изригна. Превърна се в бял мехур, а после из­чезна. Сънят ми продължи с други образи и детайли, които не бяха нещо изключително, но затова пък бяха кристално ясни.

Когато разправих този сън на дон Хуан, той каза: — Ти си изолирал скаут. Сънищата на сънувачите се от­личават със странна липса на скаути в сравнение с обик­новените, нормални сънища, където те са по-многобройни. Когато се появят, те могат да бъдат разпознати по нео­бичайността и нелогичността, които ги обграждат.

— Какво имаш предвид под „нелогичност", дон Хуан!

— Това, че присъствието им изглежда безсмислено.

— Но в един сън много малко неща изглеждат смисле­ни.

— Само в обикновените сънища има нелепи неща. Причината за това е, че в тях се промъкват повече скаути, понеже обикновените хора са подложени на по-големи атаки от страна на неизвестността.

— Знаеш ли на какво се дължи това, дон Хуан?

— Според мен така се постига равновесие на силите. Обикновените хора имат удивително силни защитни прегради, като например тревогите около собствения им „аз". Колкото по-яка е бариерата, толкова по-мощна е и атаката. Сънувачите, напротив, имат по-малко бариери, затова при тях скаутите са по-малко. Изглежда, че в техни­те сънища безсмислените неща винаги изчезват, вероятно за да могат сънувачите със сигурност да доловят присъст­вието на скаутите.

Дон Хуан ме посъветва да проявя голямо внимание и да запомня всеки възможен детайл от този сън. Дори ме накара да му го разкажа повторно.

— Направо ме смайваш — рекох аз. — Най-напред не щеш и да чуеш за моето сънуване, а после сам се интере­суваш от него. Има ли някаква вътрешна логика в това?

— Можеш да бъдеш сигурен, че има — отвърна той. -Не е изключено един ден и ти да постъпваш така с някой друг сънувач. Дадени елементи са от ключово значение, защото са свързани с духа. Други пък са абсолютно несъ­ществени, защото са свързани с нашата склонност да се самозабравяме.

— Първият скаут, който си изолирал, винаги ще присъс­тва, независимо в каква форма, даже и като иридий. Впрочем, какво е иридий?

— Наистина не зная — отвърнах аз съвсем искрено.

— Ето ти на! Ами ако се окаже, че това е едно от най-твърдите вещества в света?

Очите на дон Хуан светеха от удоволствие, докато аз нервно се смеех на тази абсурдна възможност, която, как­то научих впоследствие, е напълно вярна.

Оттогава започнах да забелязвам нелогични елементи в сънищата си. След като веднъж бях приел определение­то на дон Хуан за проникващата чужда енергия, бях абсо­лютно съгласен, че несъответните елементи в моите съни­ща са чужди нашественици. Когато успеех да ги изоли­рам, сънното ми внимание винаги се съсредоточаваше върху тях със сила, която му липсваше при други обстоя­телства.

Забелязах също така, че при всяко нахлуване на чужда енергия в сънищата ми, моето внимание трябваше да по­лага големи усилия, за да я превърне в познат обект. То обаче не беше в състояние да се справи напълно с подоб­на трансформация и в крайна сметка се получаваше няка­къв хибриден елемент, почти неизвестен за мен. Тогава чуждата енергия се разпръскваше доста лесно, а необи­чайният елемент изчезваше, превръщайки се в светло пет­но, което останалите детайли от сънищата ми бързо поглъ­щаха.

Когато помолих дон Хуан да ми обясни тези неща, той каза:

— На този етап от твоето сънуване скаутите, изпратени от неорганичното царство, правят само предварително проучване. Те са много бързи, което означава, че не се за­държат дълго.

— Защо казваш, че правят предварително проучване, дон Хуан?

— Защото идват да търсят потенциално съзнание. Те притежават съзнание и цели, които навярно могат да се сравнят с тези на дърветата, макар че са непонятни за нашия ум. Вътрешната скорост на дърветата и неорганични­те същества е неразбираема за нас, понеже е далеч по-бавна от нашата.

— Какво те кара да кажеш това, дон Хуан?

— И едните, и другите живеят по-дълго от нас. Те са ус­троени така, че да стоят на едно място. Неподвижни са, но карат всичко останало да се движи около тях.

— Значи неорганичните същества са закрепени на едно място като дърветата, така ли?

— Разбира се. Онова, което виждаш в сънуването си като ярки или тъмни пръчковидни форми, са техни проек­ции. Проекция е и гласът на сънния пратеник, който чу­ваш, а същото важи и за скаутите им.

По някаква необяснима причина тези думи ме съкру­шиха. Внезапно ме налегна силно безпокойство. Попитах дон Хуан дали и дърветата имат такива проекции.

— Да, имат — отвърна той. — Само че техните проекции са още по-неблагосклонни към нас, отколкото тези на не­органичните същества. Сънувачите никога не ги търсят, освен ако не са в най-любезни отношения с дърветата, а подобно приятелство се постига извънредно трудно. Как­то знаеш, ние, хората, нямаме приятели на тази земя; и не е тайна защо е така — добави той с лека усмивка.

— За теб може да не е тайна, дон Хуан, но за мен опре­делено е.

— Ние сме разрушителни. Настроили сме всичко живо на тази земя срещу нас. Ето защо нямаме приятели.

Почувствах се толкова неловко, че ми се искаше да сложа край на разговора. Но нещо ме подтикна да се вър­на към темата за неорганичните същества.

— Според теб какво трябва да предприема, за да пос­ледвам скаут? — попитах аз.

— За какъв дявол ти е притрябвало да го следваш?

— Провеждам обективно изследване по въпроса за не­органичните същества.

— Майтапиш ли се с мен? Нали беше непоклатим в убежденията си, че те не съществуват?

От насмешливия тон и кикотенето на дон Хуан ми ста­на ясно какво е отношението му към моето обективно из­следване.

— Промених мнението си, дон Хуан. Сега съм решил да проуча всички възможности.

— Припомни си, че царството на неорганичните същества било област на действие за древните магьосници. За да отидат там, те упорито фиксирали сънното си внима­ние върху елементите на сънищата си. По този начин разг­раничавали скаутите. И щом успеели да ги изолират, се провиквали, че искат да ги последват. В мига, в който древните магьосници изказвали гласно намерението си, те се понасяли, теглени от чуждата енергия.

— Нима е толкова просто, дон Хуан?

Той не ми отговори. Само се разсмя, сякаш ме предиз­викваше да последвам указанията му.

Когато се прибрах у дома, започнах да умувам до из­немога, за да открия какво всъщност е имал предвид дон Хуан. Изобщо не бях склонен да допусна, че може да ми е описал някаква истинска процедура. След като и идеи­те, и търпението ми напълно се изчерпаха, един ден прос­то изоставих бдителността си. Тъкмо сънувах, че вървя покрай някакво езеро, и се смаях от една риба, която вне­запно изскочи от него. Тя се заизвива край краката ми, после отлетя като шарена птица и кацна на един клон, без да престава да бъде риба. Гледката беше толкова необи­чайна, че сънното ми внимание силно се оживи. Веднага разбрах, че това е скаут. Миг по-късно, когато рибата-пти­ца се превърна в светло петно, аз извиках, че искам да я последвам, и, точно както беше казал дон Хуан, се поне­сох към друг свят.

Прелетях през един привидно тъмен тунел, сякаш бях лек като насекомо. Усещането за тунел свърши толкова рязко, че аз се почувствах така, като че ли бях избълван от някаква тръба и запратен от силата на тласъка срещу един огромен материален обект; почти го докосвах. В каквато и посока да гледах, краят му не се виждаше. Цялото нещо ми напомняше най-вече за научно-фантастичен филм, по­ради което бях напълно убеден, че аз самият изграждам тази гледка така, както човек изгражда някой сън. И защо не? Мислех си, че, в края на краищата, съм заспал и сега сънувам.

Заех се да разуча елементите на моя сън. Онова, пред което се намирах, много приличаше на гигантски сюнгер. Беше шуплесто и надупчено. Не можех да усетя какво е на пипане, но изглеждаше грапаво и влакнесто. Цветът му беше тъмнокафеникав. В този момент се усъмних, че тази безмълвна материя е просто сън. Тя нито помръдваше, нито се променяше. Гледайки я втренчено, добих пълно впечатление за нещо реално, но неподвижно; то беше закрепено някъде и излъчваше такава притегателна мощ, че бях неспособен да отклоня сънното си внимание и да наблюдавам нещо друго, включително и самия себе си. Бях прикован от някаква странна сила, която дотогава не бях срещал в сънуването си.

Тогава съвсем ясно усетих как материята освободи сънното ми внимание; цялото ми съзнание се съсредото­чи върху скаута, който ме беше отвел там. В мрака той из­глеждаше като светулка, кръжаща над мен. В своето царс­тво скаутът представляваше кълбо от чиста енергия, чието „кипене" можех да видя. Той като че ли усещаше присъс­твието ми. Изведнъж се наклони към мен и ме дръпна или побутна. Не почувствах допира му, но разбрах, че ме до­косна. Това усещане беше поразително и непознато; ся­каш някаква част от мен, която не се намираше там, се беше наелектризирала от докосването му и през нея за­почнаха да преминават енергийни вълни, една подир дру­га.

От този момент нататък всичко стана много по-реално. Врече ми беше много трудно да продължавам да мисля, че това е сън. Към тази трудност се прибавяше и моята уве­реност, че с допира си скаутът всъщност направи енер­гиен контакт с мен. Разбрах какво иска той от мен още в лига, когато като че ли ме бутна или подръпна.

Скаутът най-напред ме тласна през една огромна пе-щера,или друго подобно отверстие, вътре в материята, която наблюдавах. Когато се озовах там, установих, че и вътрешността е все така равномерно шуплеста, както и външната страна, но изглеждаше някак много по-лека, ся­каш грапавините бяха огладени с шкурка. Намирах се сред някакво образувание, което напомняше увеличена снимка на пчелна пита. Имаше безброй тунели с геомет­рична форма, които отиваха във всички направления. Едни бяха насочени нагоре, други надолу, наляво или на­дясно от мен; те се пресичаха под ъгъл или се издигаха и спускаха в стръмни и полегати наклони.

Светлината беше много смътна, но всичко се виждаше съвършено ясно. Тунелите изглеждаха живи и съзнателни; те кипяха. Втренчих се в тях и бях поразен от мисълта, че виждам. Това бяха енергийни тунели. В мига, когато проу­мях този факт, гласът на сънния пратеник изрева в ушите ми така гръмко, че не можах да разбера думите му. „При­казвай по-тихо", изкрещях аз с необичайно нетърпение и осъзнах, че при говорене гледката на тунелите се скрива­ше и аз попадах във вакуум, в който можех само да чувам. Пратеникът промени гласа си и каза: „Ти се намираш вътре в едно неорганично същество. Избери си някой ту­нел и може даже да живееш в него". Гласът замълча за миг, после добави: „Стига да искаш, разбира се."

Не смеех да кажа каквото и да е. Страхувах се да не би изявленията ми да бъдат изтълкувани погрешно. „Ще имаш безкрайна изгода", продължи гласът на пратеника. „Можеш да живееш в толкова тунели, в колкото пожелаеш. И всеки от тях ще те научи на нещо различно. Древ­ните магьосници живееха по този начин и узнаха удиви­телни неща."

Разбрах без никакво усещане, че скаутът ме побутна изотзад. Той като че ли искаше да ме накара да се придви­жа нанякъде. Свърнах в най-близкия тунел от дясната ми страна. Щом се озовах в него, осъзнах, че всъщност не вървя, а летя и се рея в тунела. Аз бях енергийно кълбо, не по-различно от скаута.

Гласът на пратеника отново прозвуча в ушите ми. „Да, ти си просто едно енергийно кълбо", каза той. Неговата словоохотливост ми донесе голямо облекчение. „И сега летиш във вътрешността на неорганично същество", про­дължи той. „Това е начинът, по който скаутът иска да се движиш в този свят. Когато те докосна, той те промени за­винаги. Всъщност ти вече си един от нас. Ако пожелаеш да останеш тук, само трябва да кажеш." Пратеникът за­мълча и пред мен отново се разкри гледката на тунела. Но когато заговори отново, нещата някак се бяха регулирали; можех да чуя гласа му, без гледката на тунела да изчезне. „Древните магьосници научиха всичко, което знаеха за сънуването, като стояха тук при нас", каза пратеникът.

Канех се да попитам дали са придобили всичките си знания просто като са живели в тунелите, но той ми отго­вори още преди да изрека въпроса си.

„Да, те научиха всичко това просто като живееха вътре в неорганични същества", отвърна той. „А за да стоят в тях, древните магьосници трябваше само да кажат, че имат желание за това, точно както и ти пристигна тук прос­то като изрази намерението си, високо и ясно."

Скаутът отново се блъсна в мен, за да ми даде знак да продължа да се движа. Аз се поколебах и той направи нещо, равностойно на силен тласък, вследствие на което полетях като куршум през едни безкрайни тунели. Най-накрая спрях, защото и скаутът спря. За миг кръжахме насам-натам, после се спуснахме в някакъв отвесен тунел. Аз не усетих рязката промяна на посоката. По отношение на възприятията ми все още се движех привидно хори­зонтално.

Много пъти сменяхме направленията, без това да се отрази на моите възприятия. У мен вече се зараждаше ми­сълта, че не съм способен да усетя дали се движа нагоре или пък надолу, когато чух гласа на пратеника. „Струва ми се, че ще се чувстваш по-удобно, ако пълзиш, вместо да летиш", каза той. „Можеш да се движиш още и като паяк или муха, право нагоре или надолу, а също и обърнат на­опаки."

Аз незабавно се приземих, сякаш дотогава бях лек като перушина, а в този момент изведнъж придобих ня­какво тегло. Не усещах стените на тунела, но наистина ми беше по-удобно да пълзя, както ми беше предложил пра­теникът.

„В тукашния свят не е нужно да си прикован от грави­тация", каза той. Естествено, можех и сам да разбера това. „Не е нужно и да дишаш", продължи гласът. „Само че, единствено заради собственото ти удобство, можеш да запазиш зрителната си способност и да виждаш така, как­то виждаш в твоя свят." Пратеникът като че ли се колебае­ше дали да прибави още нещо. Той се закашля, също като човек, който прочиства гърлото си, и поясни: „Зри­телната способност никога не се накърнява; затова един сънувач винаги описва сънуването си, като изхожда от онова, което е видял."

Скаутът ме изтика в един тунел от дясната ми страна, който беше някак по-тъмен от другите. По един абсурден начин той ми изглеждаше по-уютен от останалите, по-приветлив или даже познат. Мина ми през ума, че аз при­личам на този тунел или пък той прилича на мен.

„Вие двамата сте се срещали преди", каза гласът на пратеника.

„Моля?", възкликнах аз. Бях чул думите му, но не проу­мявах значението им.

„Вие се борихте и затова сега всеки от вас носи от енергията на другия." Стори ми се, че долавям в гласа му злобен оттенък или дори сарказъм.

„Не, това не е сарказъм", каза пратеникът. „Радвам се, че имаш роднини сред нас."

„Какво имаш предвид под роднини?", попитах аз.

„Споделената енергия създава родствена връзка", от­върна той. „ Енергията е като кръвта."

Не бях в състояние да кажа каквото и да е. Прониза ме страх.

„Страхът е нещо, което липсва в тукашния свят", заяви пратеникът, и това беше единственото невярно твърде­ние.

Тук сънуването приключи. Бях така шокиран от яркост­та на преживяването и от впечатляващата яснота и после­дователност, с които се отличаваха думите на пратеника, че нямах търпение да разкажа на дон Хуан за тази случка. Останах изненадан и разстроен от факта, че той не иска­ше да ме изслуша. И макар че не ми го каза, стори ми се, че според него всичко това беше плод на склонността ми да се увличам до самозабрава.

— Защо се държиш с мен по такъв начин? — попитах аз. — Недоволен ли си от мен?

— Не че не съм доволен — отвърна той. — Проблемът е, че просто не мога да говоря за тази част от твоето сънува­не. В дадения случай ти си напълно сам. Аз съм ти казал, че неорганичните същества са реални. Сега сам откриваш потвърждението на думите ми. Но какво ще правиш с това откритие, си е твоя работа и ничия друга. Някой ден ще разбереш защо стоя настрана от тези неща.

— Нищо ли не можеш да ми кажеш във връзка с този сън? — упорствах аз.

— Мога да ти кажа само, че това не е било сън. Било е пътуване в неизвестността. Едно необходимо пътуване, бих добавил, а освен това и крайно лично.

Тогава той смени темата и заговори по други въпроси от своето учение.

От този ден нататък, въпреки страха, който изпитвах, и нежеланието на дон Хуан да ми даде съвет, започнах ре­довно да пътувам насън до онзи гьбест свят. Много бързо установих, че колкото по-голяма беше способността ми да наблюдавам елементите на сънищата си, толкова по-лесно ми се удаваше да изолирам скаутите. Когато нами­рах за добре да ги приема като чужда енергия, те се за­държаха в зрителното ми поле за кратко време. Когато предпочитах да ги превърна в привидно познати обекти, оставаха за по-дълго, като безразборно променяха фор­мата си. Но щом се отправех след тях, изказвайки високо намерението си да ги следвам, скаутите действително пренасяха сънното ми внимание до един свят, който над­хвърляше нормалното ми въображение.

Дон Хуан ми беше казал, че неорганичните същества винаги са настроени да обучават. Само не ми беше обяс­нил, че тъкмо сънуването е предметът на тяхното обуче­ние. Според неговите думи, сънният пратеник, благода­рение на гласа си, представляваше идеалната свръзка между техния свят и нашия. Пратеникът, както установих, можеше да говори не само като учител, но и като най-из­кусен търговец. Той не пропускаше нито един удобен случай, за да ми изтъкне предимствата на своя свят. От този глас обаче получих и някои безценни знания във връзка със сънуването. Докато слушах думите му, разбрах защо древните магьосници са проявили предпочитания към конкретните методи на действие.

„За да постигнеш съвършен резултат при сънуването, трябва най-напред да спреш вътрешния си диалог", каза той веднъж. „Най-лесно ще ти се удаде да го спреш, ако сложиш между пръстите си няколко кварцови кристала, дълги шест-седем сантиметра, или няколко гладки, плос­ки речни камъчета, а после свиеш леко пръсти и стиснеш с тях кристалите или камъчетата."

Според пратеника същата работа биха могли да свър­шат и метални болтове, стига да са като пръстите на дъл­жина и дебелина. Методът се изразяваше в това, да стис­каш поне три тънки предмета между пръстите на двете ръце и да създаваш по този начин почти болезнено нап­режение в ръцете си. Това напрежение имаше странната способност да прекратява вътрешния диалог. Пратеникът определено отдаваше предпочитания на кварцовите кристали; по неговите думи, те давали най-добри резулта­ти, макар че човек можел да си служи с всякакъв матери­ал, след като е натрупал опит.

„Заспиването в миг на пълен покой гарантира едно идеално навлизане в сънуването", каза гласът веднъж, „а също така води и до укрепване на сънното внимание."

„Сънувачите би трябвало да носят златен пръстен", по­съветва ме той при друг случай, „като най-добре е той да им стяга малко."

Обяснението на пратеника беше, че един такъв пръс­тен служи като мост, благодарение на който човек може да изплува от сънуването в ежедневния свят, или да се по­топи от ежедневното ниво на съзнание в царството на не­органичните същества.

„Как точно става това?", попитах аз. Не бях разбрал значението на думите му.

„Мостът се спуска вследствие на допира на пръстите до. пръстена", отвърна пратеникът. „Когато един сънувач идва тук с пръстен, този пръстен привлича енергията на моя свят и я задържа; в случай на нужда тя отново прена­ся сънувача тук чрез пръстена, който я излъчва в пръстите му. Натискът на пръстена с еднакъв успех може да осигу­ри завръщането на сънувача в неговия свят, понеже създа­ва едно постоянно и познато усещане на пръста му."

Друг път пратеникът ми каза, че нашата кожа е идеал­ният орган за прехвърляне на енергийни вълни от вида, ха­рактерен за ежедневния свят, към вида, характерен за не­органичните същества, и обратно. Той ми препоръча да поддържам кожата си хладна и да не я мажа с козметични препарати. Каза ми също така, че е добре сънувачите да носят тесен колан, лента за глава или колие, за да създават натиск върху кожата, който служи като център за енергиен обмен. Пратеникът обясни, че кожата автоматично прег­ражда енергията и че за да я накараме не само да прег­ражда, но и да обменя енергия от единия вид към другия, трябва да изразим на висок глас намерението си по време на сънуване.

Един ден гласът на пратеника ми даде приказен съвет. Той ми каза, че за да придадем на сънното си внимание сила и острота, трябва да го изкараме иззад небцето си, където е разположен огромен запас от внимание у всички хора. Точните указания на пратеника бяха да упражнявам и усвоявам необходимите контрол и дисциплина, за да свикна да притискам върха на езика си към небцето, дока­то сънувам. Тази задача, по неговите думи, била толкова трудна и всепоглъщаща, колкото и изискването да наме­риш ръцете си на сън. Но успееш ли да я изпълниш, тя да­вала най-изумителни резултати по отношение на контро­лирането на сънното внимание.

Получих най-разнообразни наставления по всевъз­можни теми — наставления, които бързо забравях, ако не ми бяха повтаряни до безкрай. Допитах се до дон Хуан как да разреша проблема със забравянето.

Както очаквах, съветът му се оказа съвсем кратък.

— Съсредоточавай се само върху онези думи на прате­ника, които се отнасят до сънуването — каза той.

Аз попивах с огромен интерес и въодушевление всяко нещо, което гласът на пратеника ми беше повторил доста­тъчно пъти. Спазвайки препоръката на дон Хуан, следвах само наставленията, свързани със сънуването, и лично ус­пях да проверя стойността на тези сведения. Най-ценна за мен се оказа информацията, че сънното внимание идва иззад небцето. Трябваше да положа големи усилия, за да започна да усещам по време на сънуване, че притискам върха на езика си към небцето. Но щом веднъж постигнах това, сънното ми внимание се сдоби със собствен живот и, може да се каже, стана по-изострено от нормалното ми внимание в ежедневния свят.

Не беше трудно да си направя извод колко здраво трябва да са били обвързани древните магьосници с нео­рганичните същества. Съветите и предупрежденията на дон Хуан относно опасността от подобно обвързване при­добиха по-голямо значение от когато и да Вило. Стараех се с всички сили да се придържам към неговите критерии за самонаблюдение без самозабравяне. По този начин гласът на пратеника и сведенията, получени от него, се превърнаха във върховно предизвикателство за мен. На­лагаше се на всяка цена да устоя на изкушението, което представляваха обещанията му за знание, и то да устоя без чужда помощ, защото дон Хуан все така отказваше да слуша за моите преживявания.

— Трябва поне да ми загатнеш как да постъпя — настоях му аз веднъж, когато бях събрал кураж да го помоля за това.

— Не мога — отсече той — и повече не ме моли. Казал съм ти, че в това отношение сънувачите трябва да бъдат оставени на мира.

— Но ти дори не знаеш какво искам да те питам

— О, зная, и още как! Искаш да научиш от мен, че няма нищо лошо в това да живееш в един от онези тунели — ако не за друго, то поне за да разбереш какво точно има пред­вид гласът на пратеника, когато говори за такъв живот.

Признах, че тъкмо това беше моята дилема. Исках най-малкото да узная какво означаваше твърдението, че човек може да живее вътре в тунелите.

— Аз самият преминах през същата вътрешна борба -продължи дон Хуан — и никой не беше в състояние да ми помогне, защото това е крайно лично и окончателно ре­шение, от което няма връщане назад още от мига, когато изразиш желание да живееш в онзи свят. За да те накарат да го заявиш гласно, неорганичните същества биха изпъл­нили и най-съкровените ти желания.

— Това е наистина дяволска работа, дон Хуан.

— Имаш пълното право да го кажеш. Но не само зара­ди онова, за което си мислиш. За теб дяволската част е из­кушението, особено когато става въпрос за такива големи награди. За мен обаче дяволската природа на неорганич­ното царство се изразява в това, че то спокойно може да се окаже единственото убежище за сънувачите в една враждебна вселена.

— То действително ли е убежище за сънувачите, Дон Хуан?

— За някои със сигурност е. Но не и за мен. Аз нямам нужда от опори или огради, защото знам какво съм. Аз съм сам в една враждебна вселена и съм се научил да каз­вам: „Така да бъде!"

Това беше краят на нашия разговор. Дон Хуан не ми даде сведения за онова, което исках да чуя, но аз все пак разбирах, че дори самото желание да знаеш какво би представлявал животът в онези тунели е почти равностой­но на това, да си избереш такъв начин на живот. Подобни неща всъщност не ме интересуваха. Тогава взех решение да продължа упражненията си по сънуване без никакви по-нататъшни усложнения. Веднага споделих това с дон Хуан.

— Не се заричай — посъветва ме той. — Но разбери доб­ре, че ако вземеш решение да останеш при неорганични­те същества, то ще е окончателно. Ще си останеш там на­веки.

Невъзможно е да преценя обективно какво именно ставаше при безбройните случаи, в които сънувах онзи свят. Мога да кажа, че той изглеждаше толкова реален, колкото би могъл да бъде един сън. Но също така мога да кажа, че изглеждаше не по-малко реален и от нашия ежедневен свят. Докато го сънувах, проумях какво имаше предвид дон Хуан като ми повтаряше многократно, че под влияние на сънуването реалността претърпява мета­морфоза. Оказах се изправен пред двете възможности, на които, според дон Хуан, се натъквали всички сънувачи: или внимателно да преустроя, или напълно да отхвърля моята система за интерпретиране на сетивната информа­ция.

Дон Хуан смяташе, че да преустроим тази система, оз­начава да възнамерим нейното обновяване, тоест умиш­лено и внимателно да се опитваме да разширим възмож­ностите й. Придържайки се към магьосническия начин на живот, сънувачите спестяват и натрупват необходимата енергия, за да не правят прибързани преценки и по този начин да улеснят обновяването. Дон Хуан ми обясни, че ако решим да обновим системата си за интерпретиране, реалността става подвижна и нейният обхват нараства, без да застрашава целостта й. При това положение съну­ването наистина отваря врата към други аспекти на реал­ността.

Ако решим да отхвърлим системата, обсегът на онова, което може да се възприеме без интерпретиране, се уве­личава прекомерно. Обхватът на нашите възприятия до­бива такива гигантски размери, че ние оставаме със съв­сем малко средства за сетивна интерпретация и съответно с чувство за безкрайна реалност, която е нереална, или пък за безкрайна нереалност, която би могла да е реална, но не е. За мен единственият приемлив избор беше да преустроя моята система и да разширя възможностите й. Докато сънувах царството на неорганичните същества, аз постоянно се сблъсквах с неизменността на техния свят — като се почне от изолирането на скаутите и се стигне до слушането на гласа на сънния пратеник и минаването през тунелите. Аз преминавах през тях без да усещам нищо, но съзнавайки, че пространството и времето там бяха постоянни величини, макар и не по начин, достъпен за нашата рационалност при нормални обстоятелства. И все пак, като откривах различията, отсъствието или изоби­лието на детайли във всеки тунел, или разглеждах разстоя­нията между тунелите, в които пътувах, както и очевидна­та им ширина или дължина, у мен се зароди усещане за обективно наблюдение.

Областта, в която преустройството на системата ми за интерпретиране се прояви най-силно, беше съзнанието за начина, по който се свързвах със света на неорганични­те същества. В техния реален за мен свят аз представлявах енергийно кълбо. Това ми даваше възможност да профу­чавам в тунелите като светкавица или да пълзя по стените им като насекомо. Когато летях, един глас ми предоставя­ше не произволни, а съвсем последователни сведения за елементите по стените, върху ко*ито бях фиксирал сънно­то си внимание. Тези елементи всъщност бяха издутини със сложна форма, които напомняха Брайловата азбука. При пълзене ги виждах с още по-голяма яснота; тогава и описанията, които получавах от гласа, ставаха по-обстой­ни.

Неизбежна последица от всичко това беше настъпило­то у мен раздвояване. От една страна, знаех, че сънувам, а от друга — че съм предприел пътуване с практическа цел, не по-малко реално от всяко пътуване в нашия свят. Това истинско раздвоение потвърждаваше думите на дон Хуан, че съществуването на неорганичните същества на­нася най-тежък удар върху нашата рационалност.

Едва след като действително изоставих преценките си, получих известно облекчение. В определен момент, когато напрежението от поддържането на тази несъстоятелна позиция — искрената вяра в доказуемото съществуване на неорганичните същества, съчетана с искрената вяра, че всичко това е само сън — беше на път да ме съсипе, нещо в моето отношение рязко се промени, и то без никакви усилия от моя страна.

Според дон Хуан, енергийното ми ниво, което се на­мираше в процес на непрекъснат растеж, един ден бе достигнало праг, който ми бе позволил да отхвърля пред­варително изградените мнения и предположения относно природата на човека, реалността и възприятието. В този ден аз се бях влюбил в знанието, без оглед на логиката или полезността му, и, преди всичко, без оглед на личното удобство.

Когато моето обективно изследване по въпроса за нео­рганичните същества вече бе престанало да ме интересу­ва, дон Хуан сам заговори за пътешествията ми в техния свят по време на сън. Той каза:

— Струва ми се, че не осъзнаваш колко редовни са сре­щите ти с неорганичните същества.

Той имаше право. Никога не се бях замислял за това. Признах, че този пропуск от моя страна наистина е стра­нен.

— Това не е пропуск — заяви дон Хуан. — В самата при­рода на онова царство е да насърчава потайността. Неор­ганичните същества се забулват в тайнственост, в мрак. Помисли си какъв е всъщност техният свят: неподвижен, настроен да ни привлече така, както светлината или огънят привличат пеперудите. Има нещо, което пратеникът не се е осмелил да ти каже досега: че неорганичните същества се домогват до нашето съзнание или до съзнанието на всяко друго създание, което попадне в мрежите им. Те са готови да ни обучават, но в отплата изискват цялото ни съ­щество.

— Значи те са нещо като рибари, дон Хуан?

— Точно така. По някое време пратеникът ще ти пока­же хора или създания от други видове, които са се оплели в мрежите на неорганичните същества.

При тези думи би трябвало да ме обземат страх и отв­ращение. Наместо това разкритията, направени от дон Хуан, макар и да ме разтърсиха дълбоко, събудиха у мен такова неудържимо любопитство, че чак дъхът ми спря.

— Неорганичните същества не могат да накарат никого да остане при тях насила — продължи той. — Да заживееш в техния свят е въпрос на доброволен избор. И все пак те са способни да пленят всеки от нас, като изпълняват жела­нията ни, като ни глезят и ни угаждат. Пази се от съзнание, което е неподвижно. Такъв вид съзнание изпитва нужда да търси движение и за тази цел, както вече съм ти казвал, то създава проекции — понякога съвсем измамни.

Помолих дон Хуан да ми обясни какво има предвид под „измамни проекции". Той каза, че неорганичните съ­щества се вкопчват в най-съкровените чувства на сънувачите и безмилостно ги разиграват. Те създават фантоми, за да плашат сънувачите или за да им доставят удоволствие. Дон Хуан ми напомни, че аз самият се бях борил с един такъв фантом. После ми обясни, че неорганичните същес­тва са изключителни майстори в тази област, които изпит­ват наслада, създавайки изображения на самите себе си като на екран.

— Древните магьосници били погубени от напразната си вяра в тези проекции — продължи той, — понеже били убедени, че съюзниците им притежават сила. Те пропус­нали да забележат факта, че тези съюзници са просто раз­редена енергия, прожектирана през цели светове също като космически филм.

— Изпадаш в противоречие, дон Хуан. Нали разправя­ше, че неорганичните същества са реални; сега пък твър­диш, че са само някакви изображения.

— Исках да кажа, че в нашия свят те са като филм, прожектиран на екран; бих могъл даже да допълня, че са като филм от разредена енергия, прожектиран през границите на два свята.

— А какво представляват те в собствения си свят? Там също ли са като филм?

— Нищо подобно. Техният свят е толкова реален, кол­кото и нашият. Древните магьосници го описвали като покрито с пещери и шупли тяло, което се носи в някакво тъмно пространство. А самите неорганични същества били описвани като кухи тръби, свързани помежду си така, както са свързани клетките на нашите тела. Древните магьосници наричали този огромен сноп „лабиринта на полумрака".

— Значи всеки сънувач вижда техния свят по един и същ начин, така ли?

— Разбира се. Всеки сънувач го вижда такъв, какъвто си е. Да не мислиш, че ти си единствен?

Признах,че нещо в онзи свят през цялото време ми беше давало усещането, че съм единствен. Това крайно приятно и ясно изразено чувство за уникалност не се по­раждаше нито от гласа на сънния пратеник, нито от някак­ва друга конкретна причина.

— Тъкмо това съсипало древните магьосници — заяви дон Хуан. — Неорганичите същества се отнесли с тях така, както се отнасят сега и с теб; създали у тях усещането, че са изключителни и неповторими, наред с друго, още по-пагубно чувство — чувството, че притежават сила. Силата и неповторимостта са ненадминати в покварата, която при­чиняват. Така че — отваряй си очите на четири!

— А ти самият как успя да избегнеш тази опасност, дон Хуан?

— Отидох до техния свят няколко пъти, а после вече не се върнах там.

Дон Хуан ми обясни, че според мнението на магьос­ниците, вселената е хищническа, а те самите повече от всички други трябва да се съобразяват с това при ежед­невните си магьоснически дейности. Той смяташе, че съз­нанието изпитва вътрешен подтик да се разширява, а това развитие може да настъпи само чрез борба, чрез сблъсъ­ци на живот и смърт.

— Съзнанието на магьосниците се разширява, когато се занимават със сънуване — продължи той. — А щом се раз­шири, нещо ей-там забелязва неговото израстване, осъз­нава значимостта му и започва да се домогва до него. Неорганичните същества се опитват да купят това ново, развито съзнание. Сънувачите трябва вечно да са нащрек. Те се превръщат в плячка още в мига, в който дръзнат да се отправят в тази граблива вселена.

— Как да се държа, за да съм в безопасност, дон Хуан?

— Бъди нащрек всяка секунда! Не позволявай на нищо или на никого да взима решения вместо теб. Отивай в света на неорганичните същества само тогава, когато на теб ти се иска.

— Честно казано, дон Хуан, не зная как да направя това. Щом успея да изолирам някой скаут, върху мен се упраж­нява изключителен натиск, за да отида там. Изобщо ня­мам друг избор.

— Хайде де! Кого се мъчиш да заблудиш? Със сигур­ност можеш да прекратиш всичко това. Там е работата, че просто не си се опитал.

Искрено заявих, че ми е невъзможно да спра. Той не настоя да продължаваме разговора, за което му бях благо­дарен. Едно смущаващо чувство на вина бе започнало да ме човърка. По някаква неизвестна причина никога не ми беше хрумвало да окажа съзнателна съпротива на прите­гателната сила на скаутите.

Както обикновено, дон Хуан имаше право. Установих, че мога да променям хода на сънуването, ако възнамеря това. В крайна сметка скаутите ме пренасяха до своя свят благодарение на собственото ми намерение. Изглеждаше съвсем правдоподобно, че ако съзнателно си поставех друга цел, моето сънуване щеше да я последва.

С натрупването на опит способността ми да предприе­мам пътувания до царството на неорганичните същества чрез намерението изключително се засили. Тази нарасна­ла способност доведе и до увеличен контрол над сънното ми внимание. А допълнителният контрол, от своя страна, ме направи по-смел. Струваше ми се, че мога да пътувам невредим, защото бях в състояние да прекъсна пътуване­то, когато ми скимнеше.

— Твоята самонадеяност е направо обезпокоителна -отбеляза дон Хуан, когато по негова молба му описах този нов аспект на моя контрол над сънното ми внимание.

— Защо пък да е обезпокоително? — попитах аз. Бях ис­крено убеден, че съм постигнал нещо с практическа стой­ност.

— Защото това е типичната самонадеяност на глупака -отвърна той. — Подходящо е по този повод да чуеш един от разказите за магьосници. Аз самият не съм бил свидетел на случката, която ще ти опиша, но нагуалът Елиас, учите­лят на моя учител, е участвал в нея.

Дон Хуан каза, че нагуалът Елиас и неговата голяма лю­бов, една магьосница на име Амалия, на млади години се изгубили в света на неорганичните същества.

Никога не бях чувал дон Хуан да говори за магьосници, които да са голямата любов на когото и да било. Думите му ме поразиха. Попитах го на какво се дължи неговата непоследователност.

— Това не е непоследователност. Просто винаги съм се въздържал да ти разправям истории за обичта на магьос­ниците — каза той. — Ти през целия си живот си бил прека­лено отрупан с любов, затова исках да ти дам възможност да си отдъхнеш.

— Та значи, нагуалът Елиас и неговата любима, чаро­дейката Амалия, се изгубили в царството на неорганичните същества — продължи дон Хуан. — Те отишли там не в сънуване, а с физическите си тела.

— Как е станало това, дон Хуан?

— Техният учител, нагуалът Росендо, по темперамент и по методи на действие бил много близък до древните ма­гьосници. Той се стремял да помогне на Елиас и Амалия, но вместо това ги тласнал отвъд една фатална граница. На­гуалът Росендо изобщо нямал предвид такова нещо. Той всъщност искал да постави двамата си ученика във второ­то внимание, но в резултат от действията му те просто из­чезнали.

Дон Хуан каза, че няма намерение да ми разправя подробно тази дълга и заплетена история, а само ще ми опише как се изгубили учениците. Той обясни, че Росен­до си направил погрешна сметка, като допуснал, че неор­ганичните същества ни най-малко не се интересуват от жени. Предположението му било вярно и се основавало на известния на магьосниците факт, че вселената е под­чертано женска и че мъжкото начало, което всъщност е разклонение на женското, се среща доста рядко и поради това е обект на домогвания.

Дон Хуан направи малко отклонение и отбеляза, че ве­роятно тази оскъдица на мъжки същества е станала причи­на за неоправданото господство на мъжете на нашата пла­нета. Искаше ми се да обсъдим тази тема, но той отново подхвана разказа си. Планът на нагуала Росендо бил да обучава Елиас и Амалия изцяло във второто внимание. За целта той си послужил с определения от древните магьос­ници метод. Привлякъл един скаут по време на сънуване и му заповядал да пренесе учениците във второто внима­ние, като премести събирателните им точки в съответната позиция.

Теоретично погледнато, един мощен скаут би могъл да се справи с тази задача без никакво усилие. Нагуалът Ро­сендо обаче не отчел лукавството на неорганичните същества. Скаутът действително преместил събирателните точки на неговите ученици, само че в такава позиция, при която можел с лекота да ги пренесе телесно в царството на неорганичните същества.

— Но възможно ли е да бъдеш пренесен с физическото си тяло? — попитах аз.

— Възможно е — увери ме дон Хуан. — Ние сме енер­гия, чиито специфична форма и положение се запазват благодарение на фиксирането на събирателната точка на едно определено място. Ако това място се промени, фор­мата и положението на тази енергия също се променят по съответен начин. Неорганичните същества трябва само да преместят събирателната ни точка на нужното място и ние веднага се понасяме като куршум, заедно с шапката и обувките, и всичко останало.

— Може ли това да се случи с всеки от нас, дон Хуан?

— Без съмнение. Особено ако общият сбор на енерги­ята ни е такъв, какъвто трябва. Очевидно общият сбор от обединените енергии на Елиас и Амалия представлявал нещо, което неорганичните същества не можели да из­пуснат. Нелепо е да им се доверяваме. Те си имат свой собствен ритъм, който не е човешки.

Попитах дон Хуан какво точно направил нагуалът Ро­сендо, за да изпрати учениците си в света на неорганични­те същества. Знаех, че е глупаво да го питам, след като всъщност не очаквах отговор. Затова останах искрено из­ненадан, когато той се зае да ми обяснява.

— Методът е съвършено прост — каза той. — Най-нап­ред накарал учениците си да влязат в едно много тясно, затворено пространство — нещо като килер. След това се пренесъл в сферата на сънуването, изразил гласно намерението си да повика скаут, а когато той дошъл, из­разил намерението си да му предостави своите ученици. Скаутът, естествено, приел подаръка и ги грабнал в мо­мент на непредпазливост — докато правели любов вътре в килера. И когато нагуалът отворил вратата на помещение­то, тях вече ги нямало там.

Дон Хуан ми обясни, че за древните магьосници било много типично да подаряват учениците си на неорганич­ните същества. Нагуалът Росендо нямал това предвид, но бил подведен от абсурдното си убеждение, че може да контролира неорганичните същества.

— Магьосническите маневри са направо фатални -продължи дон Хуан. — Умолявам те да бъдеш извънредно внимателен. Не се оставяй да те заблуди някаква идиотс­ка самонадеяност.

— Какво станало с нагуала Елиас и с Амалия в крайна сметка?

— Наложило се нагуалът Росендо да отиде с физичес­кото си тяло в онова царство и да ги потърси.

— И успял ли е да ги намери?

— Успял, но след неописуема борба. И все пак не му се удало да ги измъкне напълно. Затова тези млади хора останали завинаги наполовина пленници на неорганично­то царство.

— Ти познаваше ли ги, дон Хуан?

— Разбира се, че ги познавах, и мога да те уверя, че бяха много странни.