ФИКСИРАНЕТО НА СЪБИРАТЕЛНАТА ТОЧКА

4
ФИКСИРАНЕТО НА СЪБИРАТЕЛНАТА ТОЧКА

Веднага се възползвах от предоставения случай и попи­тах дон Хуан приблизително по кое време са живели древ­ните магьосници. По-рано неколкократно му бях задавал същия въпрос, без да получа удовлетворителен отговор. Този път обаче смятах, че щом сам е заговорил за това, на­вярно няма да откаже да задоволи любопитството ми.

— Извънредно мъчителна тема — заяви той. Начинът, по който го каза, ме накара да си помисля, че пак ще пре­небрегне въпроса ми. Останах доста изненадан, когато той продължи:

— Тя отново ще подложи твоята рационалност на изпи­тание, също като темата за неорганичните същества. Впрочем, какво е мнението ти за тях сега?

— Вече не си съставям никакви мнения — отвърнах аз. -Не мога да си позволя да мисля каквото и да е.

Отговорът ми го развесели. Той се разсмя и ми разказа за собствените си страхове и за отвращението си от неор­ганичните същества.

— Никога не съм имал слабост към тях — рече той. -Разбира се, това се дължеше най-вече на страха, който всяваха у мен. Не успях да го преодолея навреме и неща­та си останаха така.

— Страхуваш ли се от тях и сега, дон Хуан?

— Не, по-скоро изпитвам неприязън. Не искам да имам нищо общо с тези същества.

— Има ли някаква специална причина за твоята неприя­зън?

— Най-добрата възможна причина: ние сме напълно противоположни. Те обичат робството, а аз — свободата. Те обичат да купуват, а аз нищо не продавам.

Усетих необяснимо вълнение и рязко заявих, че тази тема е прекалено невероятна за мен, така че изобщо не мога да се отнасям сериозно към нея.

Дон Хуан ме погледна с усмивка и каза:

— Най-подходящото отношение към неорганичните същества е това, което ти си възприел: да отричаш същес­твуването им, но и да ги посещаваш най-редовно, като си повтаряш, че сънуваш, а в сънуването всичко е възможно. По този начин човек не се обвързва.

Почувствах се странно виновен, макар че нямах пред­става на какво се дължи това. Бях принуден да попитам:

— За какво намекваш, дон Хуан?

— За твоите посещения при неорганичните същества -отвърна той сухо.

— Шегуваш ли се? За какви посещения говориш?

— Не исках да обсъждам това, но според мен вече е време да ти кажа, че натрапчивият глас, който все ти на­тякваше да съсредоточаваш сънното си внимание върху елементите на сънищата си, беше глас на неорганично същество.

Помислих си, че дон Хуан минаваше границите на вся­каква логика. Това така ме раздразни, че чак му се разви­ках. Той се разсмя и поиска да му разправя за моите отк­лонения при сънуването. Тази молба ме изненада. Не бях споменавал на никого, че имах много случаи, при които, издърпан от даден елемент, изхвръквах от някой сън, но вместо аз да го сменя с друг, както би трябвало да бъде, цялостното настроение на съня се променяше и се озова­вах в някакво непознато за мен измерение. Там се реех, направляван от невидим водач, който ме караше да се въртя до безкрай. Винаги се събуждах от този вид сънища като все още се въртях, и продължавах да се мятам и пре­обръщам дълго време преди да се разбудя напълно.

— Тора са си истински срещи с твоите неорганични приятели — заяви дон Хуан.

Не ми се спореше, но не исках и да се съглася с него. Реших да си замълча. Вече бях забравил въпроса си за древните магьосници, но дон Хуан сам подхвана тази тема.

— По моя преценка древните магьосници са съществу­вали навярно още преди десет хиляди години — каза той и с усмивка зачака моята реакция.

Позовавайки се на общоприетите археологически данни за преселението на номадски племена от Азия към двата американски континента, отвърнах, че намирам тази дата за погрешна. Десет хиляди години изглеждаше твърде отдавна.

— Ти си имаш свои сведения, а аз си имам мои — отвър­на дон Хуан. — Моите сведения са, че древните магьосни­ци са били в разцвет в продължение на четири хиляди го­дини — от около седемхилядната до трихилядната година преди нас. Залезът им настъпил преди три хиляди години. . Оттогава дошлите след тях магьосници се занимават с прегрупиране и преустройване на онова, което е остана­ло от древните.

— Откъде си толкова сигурен в твоите дати? – запитах аз.

— А ти откъде си толкова сигурен в твоите? — сопна ми се той.

Казах му, че археолозите разполагат с безпогрешни методи за установяване на дати, свързани с отминали кул­тури. Той ми отвърна все така рязко, че и магьосниците си имат свои методи, които са не по-малко безпогрешни.

— Не се опитвам да ти противореча или да те оборвам — продължи той, — но скоро ще ти се удаде възможност да попиташ някой, който има сигурни сведения за тези

неща.

— Отново ще ти се стори невероятно, но съществува някой, който може да потвърди всичко това. Един ден ще се срещнеш с този човек.

— Хайде де, дон Хуан, ти май се шегуваш. Кой може да потвърди какво се е случило преди седем хиляди години?

— Много просто, един от древните магьосници, за кой­то съм ти говорил. Онзи, с когото аз самият съм се сре­щал. Тъкмо от него научих всичко за древните магьосни­ци. Надявам се, че ще запомниш онова, което ще ти раз­кажа за този човек. Той е важна фигура в много от нашите занимания и ти също ще трябва да се срещнеш с него.

Казах на дон Хуан, че целият съм в слух, макар и да не разбирам за какво ми говори. Той ме упрекна, че се отнасям снизходително към него и в действителност не вярвам на нито една дума за древните магьосници. Признах, че когато бивах на обикновеното си ниво на съзнание, аз, ес­тествено, не вярвах на тези фантасмагории. Но и когато се намирах във второто внимание, пак се съмнявах в тях, въпреки че тогава би трябвало да реагирам по-различно.

— Разказите ми се превръщат във фантасмагории само когато разсъждаваш над тях — отбеляза той. — Без намеса­та на здравия ти разум, те си остават чисто и просто въп­рос на енергия.

— Защо казваш, че и аз ще се срещна с един от древни­те магьосници, дон Хуан?

— Защото точно така ще стане някой ден. Вашата сре­ща е изключително важна. Но засега нека да ти разкажа една друга фантасмагория, която се отнася до нагуала Се­бастиан, един от нагуалите от моята приемствена линия.

Оказа се, че нагуалът Себастиан бил клисар в някаква църква в Южно Мексико, някъде в началото на осемнай­сети век. В своя разказ дон Хуан подчерта, че магьосници­те, предишни или сегашни, често търсят убежище в ста­билни институции, каквато е например Църквата. Той зая­ви, че поради изключителната си дисциплина те са надеж­дни служители, ревностно търсени от такива институции, които винаги изпитват остра нужда от подобни личности. Според дон Хуан, стига само някой да не е наясно с дейст­вията на магьосниците, те изглеждат като образцови ра­ботници, понеже са напълно лишени от идеологически убеждения. Един ден, докато Себастиан изпълнявал задъл­женията си като клисар, в църквата дошъл някакъв странен човек — стар и наглед болен индианец. С немощен глас той казал на Себастиан, че се нуждае от помощ. Последният помислил, че индианецът търси енорийския свещеник, но човекът с голямо усилие се обърнал именно към нагуала. Според неговите думи, изречени рязко и без заобикалки, той знаел, че Себастиан е не само магьосник, но и нагуал.

Себастиан, силно разтревожен от внезапния обрат на събитията, дръпнал индианеца настрана и му поискал из­винение. Онзи отвърнал, че не е дошъл да се извинява, а да получи специфична помощ. Нуждаел се от енергията на нагуала, за да продължи живота си, който, по неговите твърдения, траел вече хиляди години, но в момента бил на път да угасне.

Себастиан, който бил много интелигентен човек и ня­мал желание да дава ухо на подобни глупости, наредил на индианеца да престане с палячовщините си. Старецът много се ядосал и го заплашил, че ще бъде разобличен заедно с групата си пред църковните власти, ако не изпъл­ни молбата му.

Дон Хуан ми напомни, че това ставало в епоха, когато Църквата брутално и системно изкоренявала всякакви еретически занимания сред индианското население на Новия Свят. Заканата на стареца никак не била за пренеб­регване; над нагуала и групата му действително надвисна­ла смъртна опасност. Себастиан попитал индианеца как би могъл да му даде енергия. Човекът обяснил, че нагуа­лите, благодарение на своята дисциплина, придобиват особена енергия, която натрупват в телата си, и че той щял да я изтегли безболезнено от енергийния център, на­миращ се в пъпната област на Себастиан. В замяна на това последният щял не само да получи възможност да продължава дейността си невредим, но и да се сдобие с дар на силата.

Мисълта, че възрастният индианец го изнудва, не се понравила на нагуала, но старецът бил непреклонен и не му оставил никакъв друг избор.

Дон Хуан ме увери, че твърденията на този човек ни най-малко не били преувеличени. Оказало се, че той бил един от онези древни магьосници, които са известни като „предизвикателите на смъртта". Очевидно бил оцелял до наши дни чрез манипулиране на събирателната си точка по начини, които само той си знаел.

Дон Хуан каза, че описаната случка впоследствие поло­жила началото на едно споразумение, обвързващо всич­ките шестима нагуали, които на свой ред дошли след Се­бастиан. Предизвикателят на смъртта удържал на думата си; като отплата за взетата от тях енергия той дал на всеки­го съответен дар на силата. Себастиан се видял принуден да приеме такъв дар, макар и с неохота, понеже бил при­тиснат до стената и нямал друг избор. Затова пък всички други нагуали след него приели даровете си с радост и гордост.

Дон Хуан завърши разказа си с думите, че с времето предизвикателят на смъртта станал известен като „наема­телят". И в течение на повече от два века нагуалите от ли­нията на дон Хуан спазвали тази двустранна спогодба, съз­давайки симбиозна връзка, която променила техния курс и крайната им цел.

Той не пожела да ми даде по-нататъшно обяснение на тази история и аз останах с едно странно усещане за дос­товерност, което ме обезпокои повече, отколкото бих мо­гъл да предположа.

— Как е успял да живее толкова дълго? — попитах аз.

— Никой не знае — отвърна дон Хуан. — Поколения на­ред научаваме за него единствено онова, което сам реши да ни каже. Предизвикателят на смъртта е онзи, когото разпитах за древните магьосници, и от него разбрах, че те са били в апогей допреди три хиляди години.

— А откъде знаеш, че ти е казал истината? — попитах аз. Дон Хуан поклати глава смаяно, ако не и направо въз­мутено.

— Когато човек е изправен пред онази невъобразима неизвестност ей-там — рече той, посочвайки всичко нао­коло, — той не си губи времето с дребни лъжи. Дребните лъжи са само за хората, които никога не са се срещали с онова, което ги очаква ей-там.

— Какво ни очаква ей-там, дон Хуан?

С отговора си — привидно безобидна фраза — той ме уплаши повече, отколкото ако ми беше описал най-голя­мата страхотия.

— Нещо абсолютно обективно — отвърна той.

После навярно забеляза, че това ми дойде много. Тога­ва ме вкара в друго ниво на съзнание, за да преодолея уп­лахата си.

Няколко месеца по-късно в упражненията ми по съну­ване настъпи странен обрат. Започнах да получавам насън отговори на въпроси, които възнамерявах да задам на дон Хуан. Най-впечатляващото в цялата работа беше фак­тът, че това скоро взе да ми се случва и в будно състояние И ето че един ден, докато седях на бюрото си, получих от­говор на непроизнесен въпрос относно реалността на не­органичните същества. В сънищата си толкова пъти бях виждал такива същества, че вече мислех за тях като за нещо реално. Напомних си, че в Сонорската пустиня, в състояние на повишено съзнание, даже бях докоснал едно от тях. Освен това сънищата ми редовно търпяха от­клонения и преминаваха в панорама на светове, които едва ли биха могли да бъдат плод на моя ум. Исках да отп­равя към дон Хуан най-точното си попадение в областта на кратките запитвания, затова формулирах в съзнанието си следния въпрос: ако приемем, че неорганичните съ­щества са толкова реални, колкото и хората, то тогава къде в цялата физическа необятност на вселената се нами­ра мястото, което обитават?

След като формулирах въпроса си наум, чух странен смях, също като в деня на моята схватка с неорганичното същество. После един мъжки глас ми отговори: „Това място съществува в една определена позиция на събира­телната точка", каза той. „Точно както и твоят свят същест­вува в нейната обичайна позиция."

Последното, което бих исках, беше да водя диалог с някакъв безплътен глас, затова скочих и побягнах към къщи. Помислих си, че полудявам; още една към и без това многото ми тревоги.

Гласът беше толкова ясен и авторитетен, че не само ме заинтригува, но и ме уплаши. С истинско опасение зача­ках нови атаки от негова страна, но случката вече не се повтори. При първата удала ми се възможност разказах на дон Хуан за това.

Той изобщо не се впечатли.

— Трябва да разбереш веднъж завинаги, че подобни неща са съвсем нормално явление в живота на един ма­гьосник — заяви той. — Ти ни най-малко не полудяваш; просто чуваш гласа на сънния пратеник. След като преми­нат през първата или втората врата, сънувачите достигат определен енергиен праг и започват да виждат разни неща или да чуват гласове. Всъщност не множество гласо­ве, а един отделен. Магьосниците го наричат „гласа на сънния пратеник".

— Какво представлява този пратеник?

— Чужда енергия в сгъстен вид. Чужда енергия, която уж подпомага сънувачите, като им казва разни неща. Проблемът е, че сънният пратеник може да каже само онова, което магьосниците вече знаят или би трябвало да знаят, ако не са съвсем бездарни.

— Определението „чужда енергия в сгъстен вид" никак не ми помага, дои Хуан. Какъв вид енергия е това — доб­рожелателна, злонамерена, подходяща, неподходяща, какво точно?

— Тя е просто чужда, както вече ти обясних. Безлична сила, която ние превръщаме в нещо много лично, понеже притежава глас. Някои магьосници направо се кълнат в нея. Те дори я виждат. Или пък, както се е получило при теб, само я чуват като мъжки или женски глас. И този глас е в състояние да им дава различни сведения, на които те обикновено гледат като на свещено знание.

— Защо някои от нас чуват тази сила по такъв начин?

— Ние я виждаме или чуваме, защото поддържаме съ­бирателните си точки в една характерна нова позиция; колкото по-силно ги фиксираме там, толкова по-ярък ста­ва начинът, по който възприемаме пратеника. Така че внимавай! Може да го видиш и да го усетиш даже и като гола жена.

Дон Хуан се разсмя на собствената си забележка, но аз бях така уплашен, че хич не ми беше до шеги.

— Тази сила в състояние ли е да се материализира — по­питах аз.

— Разбира се — отвърна той. — Всичко зависи от степен­та на фиксиране на събирателната точка. Но мога да те уверя, че ако успееш да запазиш известна необвързаност, нищо няма да се случи. Тогава пратеникът ще си остане онова, което е: безлична сила, оказваща определено въз­действие върху нас благодарение на фиксирането на съ­бирателните ни точки.

— А надеждни ли са знанията, които ни дава?

— Това всъщност не са знания. Пратеникът просто ни казва как стоят нещата, а после ние сами си вадим заклю­чения.

Тогава предадох на дон Хуан думите, които бях чул от гласа.

— Точно както ти казах — отбеляза дон Хуан. — Пратени­кът не те е научил на нищо ново. Твърденията му са били верни, но изобщо не са били някакво откровение. Той просто е повторил нещо, което на теб вече ти е било из­вестно.

— Боя се, че не мога да претендирам за такова знание, дон Хуан.

— Напротив, можеш. Ти знаеш много повече за тайни­те на вселената, отколкото си мислиш. Но това е нашата човешка болест — да знаем повече за тайните на вселена­та, отколкото подозираме.

Фактът, че съм се сблъскал с такова невероятно явле­ние съвсем самичък, без подготовка от страна на дон Хуан, ме изпълни с въодушевление. Исках да получа още сведения за този пратеник. Понечих да попитам дон Хуан дали и той чува гласа му.

Дон Хуан ме прекъсна и каза с широка усмивка:

— Да, да. Пратеникът ми говори и на мен. Когато бях млад, даже го виждах като монах с черна качулка; един говорещ монах, който всеки път ми изкарваше акъла. Впоследствие, когато страховете ми се поуталожиха, той се превърна в безплътен глас, който ми казва разни работи и до ден-днешен.

— Какви например?

— Ами всякакви неща, върху които съсредоточавам намерението си, но не искам да се мъча да ги проследя­вам сам. Като, да речем, някои подробности за поведени­ето на моите ученици — с какво се занимават, когато не съм край тях. Пратеникът ме осведомява и за теб. Той ми разказва за всичко, което правиш.

Посоката, която бе взел нашият разговор, вече изобщо не ми допадаше. Трескаво прерових мислите си за други­те въпроси, с които да сменя темата, докато дон Хуан се заливаше от смях.

— Сънният пратеник неорганично същество ли е? — по­питах аз.

— По-скоро може да се каже, че той е сила, която идва от царството на неорганичните същества. Тъкмо по тази причина сънувачите винаги се натъкват на него.

— Значи всеки сънувач го чува или вижда, така ли?

— Всички сънуват пратеника; малцина обаче са онези, които го виждат или усещат.

— Имаш ли някакво обяснение за това?

— Не. Нещо повече — в действителност този пратеник никак не ме интересува. В един момент от моя живот ми се налагаше да реша дали да съсредоточа усилията си върху неорганичните същества и да вървя по пътя на древ­ните магьосници, или да отхвърля всичко това. Моят учи­тел, нагуалът Хулиан, ми помогна да избера второто. И ни­кога не съм съжалявал за решението си.

— Смяташ ли, че и аз трябва да отхвърля неорганичните същества, дон Хуан?

Той не ми отговори направо; вместо това започна да ми обяснява, че цялото царство на неорганичните същес­тва винаги е настроено да обучава. По всяка вероятност, понеже съзнанието им е по-дълбоко от нашето, те се чувс­тват длъжни да ни вземат под крилото си.

— На мен лично ми се струваше безсмислено да им ставам ученик — добави той. — Те искат твърде висока цена.

— И каква е тя?

— Нашият живот, нашата енергия, нашата преданост към тях. С други думи — нашата свобода.

— Но на какво ни учат в замяна?

— На неща, свързани с техния свят. Точно както ние бихме ги учили, ако изобщо бяхме способни на това, на неща, свързани с нашия свят. Само че методът им е да вземат основната ни същност като мерило за потребнос­тите ни и после да ни обучават в съответствие с това. Изк­лючително опасна работа!

— Не виждам защо пък да е опасна.

— Ако някой рече да вземе за мерило твоята основна същност, с всичките ти страхове, алчност и завист, и про­чие, и прочие, и да те научи на неща, които биха задово­лили едно такова ужасно състояние на личността, какъв ще е тогава резултатът според теб?

Не знаех какво да отговоря. Мислех си, че прекрасно разбирам причините за неговия отказ.

— Лошото при древните магьосници било, че те усвоя­вали удивителни неща, но при наличието на своята необ­лагородена същност — продължи дон Хуан. — Неорганичните същества станали техни съюзници и чрез специални примери ги учели на същински чудеса. Съюзниците из­вършвали определени действия, а древните магьосници били подтиквани, стъпка по стъпка, да им подражават, без да променят нищо в основната си природа.

— Съществуват ли и днес подобни връзки с неорганич­ни същества?

— Не бих могъл да кажа със сигурност. Мога само да те уверя, че за мен е немислимо аз самият да завързвам таки­ва връзки. Всякакви взаимоотношения от този род ни ог­раничават в търсенето на свобода, понеже поглъщат цяла­та ни налична енергия. За да съумеят действително да следват примера на своите съюзници, древните магьосни­ци трябвало да прекарат живота си в царството на неорга­ничните същества. А количеството енергия, което е нужно за извършването на такова продължително пътешествие, е наистина изумително.

— Да не искаш да кажеш, дон Хуан, че древните ма­гьосници са можели да живеят там по същия начин, както ние живеем тук?

— Не съвсем по същия начин, но несъмнено живеели -успявали да запазят своето съзнание, своята индивидуал­ност. За тях сънният пратеник добил съдбовно значение. Ако някой магьосник поиска да живее при неорганичните същества, пратеникът е идеалната свръзка за него, защото говори и има склонност да обучава, да подтиква.

— Ти бил ли си някога там, дон Хуан?

— Безброй пъти, също както и ти. Но сега няма смисъл да приказваме за това. Все още не си изчистил напълно сънното си внимание от разни ненужни неща. Ще разго­варяме за това царство някой друг път.

— Правилно ли съм схванал, дон Хуан, че ти не одобря­ваш или пък не харесваш пратеника?

— Нито го одобрявам, нито го харесвам. Той спада към една по-различна атмосфера — тази на древните магьосници. Освен това, в нашия свят уроците и наставленията му са пълна глупост. И за тази глупост пратеникът ни иска огромна цена под формата на енергия. Някой ден и ти ще си на моето мнение, ще видиш.

Тонът на тези думи леко загатваше неговото убежде­ние, че аз имам друго мнение по въпроса. Бях готов да споря за това, когато в ушите ми се разнесе гласът на сън­ния пратеник. „Той има право", каза ми гласът. „Ти ме ха­ресваш, защото не намираш нищо лошо в това да изслед­ваш всичките възможности. Ти искаш знание, а знанието е сила. Ти не желаеш да се спотайваш на сигурно място сред навиците и вярванията на ежедневния свят."

Той изрече тези неща на английски, с интонация, ха­рактерна за района на Тихоокеанското крайбрежие. Пос­ле премина на испански. Долових слаб аржентински ак­цент. Дотогава никога не го бях чувал да приказва така. Бях като омагьосан. Пратеникът продължи да ми говори за познание, за реализация; за това колко съм далече от родното си място; за моята жажда за приключения и за силния ми копнеж по нови неща, нови хоризонти. Той ми заговори даже и на португалски, с подчертана интонация от района на южните пампаси^.

За мен беше не само страшно, но и някак противно да слушам как този глас ме отрупва с всевъзможни ласкател­ства. Моментално заявих на дон Хуан, че трябва да прек­ратя упражненията си по сънуване. Той ме погледна с из­ненада. Ала когато му повторих онова, което бях чул току-що, се съгласи с мен, макар и да усетих, че го направи само за мое успокоение.

След няколко седмици тази моя реакция вече ми изг­леждаше малко истерична, а решението да се откажа от сънуването — необосновано. Отново се върнах към упраж­ненията си. Бях сигурен, че дон Хуан е разбрал за това.

По време на едно от моите посещения при него той внезапно заговори за сънищата.

— Фактът, че не сме научени да възприемаме сънищата като истинско поле за изследване, съвсем не означава, че те не са именно това — започна той. — Хората ги анализи­рат, за да разберат значението им, или пък ги смятат за знамения, но никога не се отнасят към тях като към сфера на реални събития.

— Доколкото зная, само древните магьосници са имали такова отношение — продължи дон Хуан, — но накрая се провалили. Станали ненаситни и когато стигнали до съд­бовен кръстопът, поели в погрешна посока. Заложили всичко на една карта: фиксирането на събирателната точ­ка във всяка от хилядите позиции, които тя може да заеме.

Дон Хуан намираше за твърде странно обстоятелство­то, че от всички удивителни неща, които древните магьос­ници научили, изследвайки тези безбройни позиции, само изкуството на сънуването и изкуството на прикриването са се запазили до сега. Той повтори за кой ли път, че първото изкуство е свързано с разместването на събирателната точка. После определи прикриването като онова умение, което се отнася до нейното фиксиране във всяко от поло­женията, до които тя бива преместена.

— Да фиксираш събирателната точка на някое ново място означава да придобиеш компактност — каза той. -Тъкмо с това се занимаваш и ти по време на упражнения­та си по сънуване.

— Но аз мислех, че се занимавам с усъвършенстване на енергийното си тяло — възкликнах аз, някак изненадан от твърдението му.

— Ти правиш това, а и нещо много повече — учиш се да притежаваш компактност. Сънуването постига това, като принуждава сънувачите да фиксират събирателните си точ­ки. Сънното внимание, енергийното тяло, второто внима­ние, взаимоотношенията с неорганични същества, сънният пратеник — всички тези неща са просто вторични резултати от придобиването на енергийна компактност; с други думи, те са все вторични резултати от фиксирането на съби­рателната точка в известен брой позиции на сънуване.

— Какво означава „позиция на сънуване", дон Хуан?

— Това е всяко ново положение, до което събирателна­та точка е била преместена по време на сън.

— Как можем да я фиксираме в такава позиция?

— Като задържаме гледката на всеки елемент в сънища­та си, или като ги сменяме по своя воля. Чрез тези занима­ния ти всъщност упражняваш способността си да прите­жаваш компактност; иначе казано, способността да под­държаш нова енергийна форма, фиксирайки събирател­ната си точка в позицията на всеки от сънищата си.

— Наистина ли поддържам нова енергийна форма?

— Не съвсем, и то не защото не можеш, а защото само променяш събирателната си точка, вместо да я придвиж­ваш. Една нейна промяна поражда незначителни разлики, които са практически незабележими. Предизвикателство­то на промените се състои в това, че, поради тяхната мно­гобройност и малките им размери, да поддържаш ком­пактност във всяка от тях е истински триумф.

— По какво можем да познаем, че сме постигнали това?

— По яснотата на възприятието. Колкото по-ясно виж­даме всичко в сънищата си, толкова по-голяма е степента на нашата компактност.

Тогава дон Хуан заяви, че е назрял моментът да прило­жа на практика наученото по време на сънуване. Без да ми даде възможност да го попитам каквото и да е, той ме накара да съсредоточа вниманието си, точно както пра­вех насън, върху листата на едно растящо наблизо мески­те — вид пустинно дърво.

— Искаш просто да се взирам в тях, така ли? — попитах аз.

— Не искам просто да се взираш в тях; искам да напра­виш нещо много специално с тези листа — каза той. — За­помни, че когато успееш да задържиш насън гледката на даден елемент, ти всъщност задържаш определена пози­ция на сънуване на събирателната си точка. Сега трябва да гледаш втренчено листата, сякаш се намираш в някой сън, само че с една малка, но твърде важна разлика: ще трябва да задържиш сънното си внимание върху онова меските, докато си на обикновеното си ниво на съзнание.

Бях толкова нервен, че изобщо не можех да проследя нишката на мисълта му. Той търпеливо ми обясни, че като гледам втренчено листата, ще извърша незначително раз­местване на събирателната си точка. След това, извиквай­ки сънното си внимание чрез взиране в отделни листа, на практика ще фиксирам това разместване и благодарение на новата компактност ще получа възприятие по начин, характерен за второто внимание. Накрая дон Хуан доба­ви, като се усмихваше под мустак, че описаният процес е изключително лесен.

Той се оказа прав. Нужно беше само да съсредоточа и да задържа погледа си върху листата и мигновено бях във­лечен в някакво усещане, което силно наподобява вих­рушките от моите сънища. Листата на дървото се превър­наха в цял океан от сетивна информация. Те сякаш ме по­гълнаха, но не само зрението ми беше завладяно; ако ги докоснех, можех действително да усетя какви са на пипа­не, можех и да ги помириша. Сънното ми внимание бе добило многостранна сетивност, вместо да е само зрител­но, както беше при обикновеното ми сънуване.

Първоначалното ми взиране в листата на пустинното дърво беше преминало в сън. Вярвах, че се намирам в съ­нувано дърво — нещо, което ми се бе случвало безброй пъти. И аз, естествено, се държах така, както бях свикнал да се държа в сънищата си; прехвърлях се от един елемент на друг, притеглян от силата на някакво завихряне, което се зараждаше във всяка част от дървото, върху която със­редоточавах многосетивното си сънно внимание. Завих­рянията се образуваха не само когато се взирах, но и щом докоснех каквото и да е с някоя част от тялото си. Насред този сън, или може би видение, изведнъж ме връхлетяха рационални съмнения. Започнах да се чудя дали всъщ­ност не съм се покатерил на дървото в замаяно състояние и дали действително не прегръщам клоните, потънал сред листата, без да зная какво върша. А не бе изключено и да съм заспал, хипнотизиран от движенията на листата, които трепкаха от вятъра, и сега вероятно сънувах. Но, точно както ставаше и в сънуването, нямах достатъчно енергия, за да разсъждавам твърде дълго. Мислите ми бързо отлетя­ха; те траяха само миг, а после силата на непосредствено­то преживяване напълно ги измести.

Някакво внезапно движение разтърси всичко наоколо и фактически ме накара да изплувам от мескитовите лис­та, сякаш се бях отскубнал от магнетизма на дървото. В същия миг пред мен се разгърна безкраен хоризонт, кой­то аз наблюдавах от едно възвишение. Бях заобиколен от тъмни планински хребети и зелена растителност. Тогава друг енергиен тласък ме разтресе до мозъка на костите и аз се озовах на съвсем различно място. Навсякъде се из­дигаха огромни дървета. Бяха по-големи от дъгласовите ели, които растат в Орегон и щата Вашингтон. В живота си не бях виждал такава гора. Пейзажът, който така рязко контрастираше със сухата пустош на Сонора, не остави у мен никакво съмнение, че сънувам. Бях се вкопчил в тази необикновена гледка и не смеех да й позволя да отлети, защото знаех, че това наистина е сън и че той ще изчезне, щом сънното ми внимание се изтощи. Но образите не се стопиха дори когато, по моя преценка, вниманието ми трябваше вече да е съвсем изчерпано. Една ужасяваща мисъл проблесна в съзнанието ми: ами ако това не беше нито сън, нито пък ежедневна реалност?

Обзет от някакъв животински страх, отскочих към лис­тата, от които бях изплувал. Преминах през тях и се завър­тях около твърдите клони, тласкан от инерцията на обрат­ното движение. Тя ме откъсна от дървото и в следващия миг аз отново стоях до дон Хуан, край вратата на къщата му в Сонорската пустиня.

Веднага разбрах, че пак съм в състояние да мисля свързано, но не можех да говоря. Дон Хуан ми каза да не се тревожа. Той заяви, че говорната ни способност е из­вънредно крехка и пристъпите на временно онемяване са нещо обичайно сред магьосниците, които са дръзнали да преминат границите на нормалното възприятие.

Най-лесно ми беше да си помисля, че на дон Хуан му е станало жал за мен и е решил да ме поободри с тези думи. Ала гласът на сънния пратеник, който в този момент чух съвсем ясно, ми каза, че щом поспя и си отпочина някол­ко часа, ще се възстановя напълно.

Когато се събудих, подробно описах на дон Хуан, по негова молба, всичко, което бях видял и направил. Той ме предупреди, че не бих могъл да разбера това преживява­не с помощта на моята рационалност, и то не защото тя е накърнена по някакъв начин, а защото става дума за явле­ние, което е извън пределите на разума.

Аз, естествено, започнах да споря, че е изключено да има нещо, което да е извън неговите предели; някои явле­ния може и да са неясни, но разумът винаги успява, рано или късно, да хвърли светлина върху всичко. Действително бях убеден в това.

Дон Хуан с безкрайно търпение посочи, че разумът е само вторичен резултат от обичайната позиция на събира­телната точка; следователно, да знаеш как стоят нещата, да си здравомислещ, да не хвърчиш в облаците — всички тези източници на гордост за нас, които смятаме за естест­вена последица от нашите достойнства, — са просто пос­ледица от фиксирането на събирателната точка на обичайното й място. Колкото по-скована и неподвижна е тя, толкова по-голяма е нашата самонадеяност и чувството ни, че познаваме света, че можем да предвиждаме неща­та.

Той добави, че сънуването ни дава необходимата под­вижност, за да проникнем в други светове, като заличава усещането ни, че познаваме този свят. Дон Хуан нарече сънуването пътешествие от изключителен мащаб, което ни кара да възприемем всичко, отговарящо на човешките възможности, а после принуждава събирателната точка да надскочи човешкия обхват и да възприеме невъобрази­мото.

— Отново се връщаме на старата тема, която е и най-важната в магьосническия свят — позицията на събирател­ната точка — продължи той. — За човешкия род тя е трън в очите, а за древните магьосници се оказала истинско проклятие.

— Защо я наричаш така, дон Хуан?

— Защото и хората като цяло, и древните магьосници са нейни жертви: първите, понеже в незнанието си, че съ­бирателната точка съществува, са принудени да приемат вторичния резултат от обичайната й позиция като нещо окончателно и неоспоримо. А вторите — понеже, макар и да знаели всичко за тази точка, били подведени от лекота­та, с която тя може да се манипулира.

— Гледай да не попаднеш в тези капани — продължи дон Хуан. — Би било същинско безобразие, ако застанеш откъм страната на човечеството, сякаш въобще не си ная­сно със съществуването на събирателната точка. Но още по-коварно би било, ако се присъединиш към древните магьосници и цинично я манипулираш, за да извлечеш облаги.

— Просто не мога да те разбера. Каква връзка има всичко това с вчерашното ми преживяване?

— Вчера ти беше в друг свят. Но ако ме попиташ къде се намира той и аз ти кажа, че се намира в определена по­зиция на събирателната точка, това обяснение няма да ти говори нищо.

Дон Хуан заяви, че разполагам с две алтернативи. Пър­вата била да се придържам към логиката на човечеството и да изпадна в следната неприятна ситуация: собственият ми опит да ми казва, че има и други светове, докато разу­мът ми отхвърля дори възможността за тяхното съществу­ване. Втората алтернатива била да съблюдавам логиката на древните магьосници и безрезервно да приема, че съ­ществуват и други светове — тогава единствено моята не­наситност би карала събирателната ми точка да се задър­жа в позицията, която ги поражда. Това отново би довело до неприятна ситуация, а именно до необходимостта да се прехвърля физически във фантастични области, тласкан от надежда за власт и облаги.

Все още не се бях възстановил съвсем и ми беше труд­но да проследя мисълта на дон Хуан, но изведнъж осъз­нах, че това изобщо не е трудно, защото бях напълно съг­ласен с него, въпреки че нямах цялостна представа с как­во точно се съгласявам. Единомислието ми беше някакво чувство, дошло от много далеч — стара увереност, която бях загубил, а сега бавно си възвръщах.

Вълненията около описаното преживяване отминаха, когато поднових упражненията си по сънуване, но на тях­но място се появиха други. Например, гласът на сънния пратеник престана да ме дразни или учудва, след като го бях чувал всеки ден в продължение на месеци. Той се превърна в нещо естествено за мен. И под влияние на не­говите думи направих толкова много грешки, че почти разбрах защо дон Хуан не желаеше да го взима насериоз­но. За някой психоаналитик би било истинско събитие, ако му паднеше случай да интерпретира пратеника с ог­лед на всички „възможни пермутации на моята интрапер­сонална динамика".

Определението на дон Хуан за пратеника беше катего­рично: безлична, но постоянно действаща сила, която идва от царството на неорганичните същества; ето защо всеки сънувач се среща с нея кажи-речи по един и същ начин. А хората, които са решили да приемат думите й като съвети и наставления, са просто непоправими глупа­ци.

Аз определено спадах към тях. Но нямаше как да оста­на безразличен, когато се намирах в пряк контакт с такова необикновено явление: глас, който кратко и ясно ми да­ваше тайни сведения, и то на три езика, за всеки или за всичко, върху което съсредоточавах вниманието си. Пра­теникът имаше само един недостатък, който не ми изг­леждаше съществен — това беше липсата на синхрон между мен и него. Той ми предоставяше информация за дадени хора или събития едва тогава, когато вече изобщо не си спомнях, че съм проявявал интерес към тях.

Попитах дон Хуан на какво се дължи тази особеност; отвърна ми, че е свързана със сковаността на моята съби­рателна точка. Той ми обясни, че притежавам опасна склонност към морализъм, понеже съм бил отгледан от ста­ри хора, които са насадили у мен старчески възгледи. По неговите думи, с настояванията си да поглъщам психот­ропни растения той само се опитвал да поразклати съби­рателната ми точка и да й придаде минималната необхо­дима подвижност.

— Ако не доразвиеш този минимум — продължи дон Хуан, — или ще станеш още по-голям моралист, или пък ще се превърнеш в истеричен магьосник. Аз не ти говоря разни неща за древните магьосници с цел да ги очерня, а за да те противопоставя срещу тях. Рано или късно съби­рателната ти точка ще се сдобие с по-голяма подвижност, която все пак няма да е достатъчна, за да компенсира спо­собността ти да бъдеш като тях: моралист и истеричен.

— Как мога да избегна всичко това, дон Хуан?

— Има само един начин. Магьосниците го наричат „бе­зусловно разбиране". Аз го наричам „романтична връзка със знанието". Това е силата, с която си служат те, за да уз­нават, да откриват, да се удивляват.

Той смени темата и продължи обясненията си за фик­сирането на събирателната точка. Според неговите твър­дения, когато видели, че при децата събирателната точка постоянно се движи от някакви вибрации и променя мяс­тото с лекота, древните магьосници си направили извода, че нейната обичайна позиция е плод на навика, а не е нещо вродено. А когато видели, че само при възрастните тя е фиксирана на едно място, предположили, че специ­фичното й разположение води до специфичен начин на възприемане. Чрез продължителна употреба този начин се превръща в система за интерпретиране на сетивната информация.

Според дон Хуан, тъй като сме въвлечени в тази систе­ма по силата на факта, че сме родени в нея, още от раж­дането си ние упорито се борим да приспособим начина си на възприемане към изискванията на тази система, коя­то ни управлява цял живот. Следователно древните ма­гьосници били напълно прави в убежденията си, че имен­но актът на нейното отхвърляне и директното възприема­не на енергията превръщат даден човек в магьосник.

Дон Хуан изрази удивлението си от онова, което наре­че най-голямото постижение на човешкото ни възпита­ние: заковаването на събирателната ни точка на обичай­ната й позиция; щом тя вече е прикрепена там, нашата възприемателна способност може да бъде обучена как да интерпретира онова, което възприемаме. С други думи, тогава ние можем да бъдем обучени да получаваме възп­риятия по-скоро от гледна точка на нашата система, от­колкото на собствените ни сетива. Той ме увери, че чо­вешките възприятия се отличават с всеобща еднородност, защото събирателните точки на целия човешки род са фиксирани на едно и също място.

Магьосниците си изясняват всичко това тогава, когато видят, че щом събирателната точка бъде преместена от­въд определена граница и през нея започнат да преминават нови енергийни нишки от вселената, нашите възприятия изглеждат безсмислени. Причината за това е фактът, че новата сетивна информация е обезсилила сис­темата ни и тя вече не може да ни послужи за съответно интерпретиране.

— Без старата ни система възприятията ни, естествено, са хаотични — продължи дон Хуан. — Но колкото и да е странно, когато всичко вече ни изглежда съвсем обърка­но, тя се окопитва, притичва ни се на помощ и трансфор­мира новите ни неразбираеми възприятия в съвършено разбираем нов свят. Точно както се случи и при теб, кога­то се взираше в мескитовите листа.

— Какво всъщност се случи тогава, дон Хуан?

— Твоите възприятия известно време бяха хаотични; всичко ти дойде някак наведнъж и системата ти за интерп­ретиране на света не проработи веднага. После хаосът се подреди и пред теб се разкри един нов свят.

— Отново се връщаме там, откъдето тръгнахме, дон Хуан. Съществува ли онзи свят наистина, или просто беше скалъпен от моето съзнание?

— Действително се връщаме към самото начало и отго­ворът си е все същият. Онзи свят съществува в конкретна­та позиция, в която се намираше събирателната ти точка в дадения момент. Налагаше се да имаш компактност, за да го възприемеш, тоест налагаше се да задържиш съби­рателната си точка фиксирана в онова положение — както и направи. В резултат на това ти за известно време получи цялостно възприятие на нов свят.

— Но биха ли могли и други хора да възприемат същия свят?

— Да, ако имат еднородност и компактност. Първото означава да запазиш съгласувано една и съща позиция на събирателната точка. Древните магьосници наричали придобиването на еднородност и компактност извън обикновения свят „прикриване за улавяне на възприятие­то".

— Изкуството на прикриването — продължи той, — както вече съм ти казвал, е свързано с фиксирането на събира­телната точка. Древните магьосници чрез практически за­нимания открили, че колкото и да е важно преместването й, още по-важно е да я закрепиш на новото й място, къде­то и да е то.

Той ми обясни, че ако събирателната точка не застане неподвижно, няма как да получим свързани възприятия; ще наблюдаваме само калейдоскоп от откъслечни обра­зи. По тази причина древните магьосници наблягали ед­накво и на сънуването, и на прикриването. Едното изкуст­во не може без другото, особено що се отнася до онзи род дейности, с които древните магьосници се занимава­ли.

— Какви били дейностите им, дон Хуан?

— Те ги наричали „лабиринтите на второто внимание" или „великото приключение в неизвестността".

Той каза, че тези дейности произлизат от размествани­ята на събирателната точка. Древните магьосници се нау­чили не само да преместват събирателните си точки до хи­ляди позиции на повърхността или във вътрешността на енергийните си фигури, но и да ги фиксират в тези нови положения и така да запазят собствената си компактност за неопределено време.

— И каква била ползата от това, дон Хуан?

— Тук не става дума за някаква полза. В този случай мо­жем да говорим само за крайни резултати.

Той ми обясни, че степента на компактност у древните магьосници им позволявала да се превръщат — физически и по отношение на възприятията — въз всичко, което им налагали специфичните позиции на техните събирателни точки. Те можели да се трансформират във всяко нещо, за което разполагали със специфичен инвентар. Този инвен­тар, каза дон Хуан, включва всички детайли на възприятие-| то, които трябва да участват, за да се превърнеш, напри­мер, в ягуар, птица, насекомо и какво ли не.

— Много ми е трудно да повярвам, че подобна транс­формация е възможна — казах аз.

— Възможно е — увери ме дон Хуан. — За теб или мен може би не чак толкова, но за тях това било нищо работа.

Той каза, че древните магьосници притежавали изклю­чителна подвижност. Трябвало им само най-незначително преместване на събирателната точка, най-малък възприя­тиен знак от тяхното сънуване, и те веднага издебвали въз­приятието си, пренастройвали компактността си съобраз­но с новото състояние на съзнанието си, и се превръщали в животни, в птици, в други хора или в каквото и да е.

— Но не е ли това същото, което правят и душевно бол­ните — измислят си своя собствена реалност?

— Не, не е същото. Душевно болните си изграждат въо­бражаема реалност, защото нямат никаква предварител­но поставена цел. Така те внасят хаос в хаоса. Магьосниците, за разлика от тях, внасят ред в хаоса. Тяхната пред­варителна и върховна цел е да освободят възприятието си. Магьосниците не си измислят онова, което възприемат; те възприемат енергията директно и откриват, че се намират пред един непознат нов свят, който може да ги погълне из­цяло, защото е не по-малко реален от всички реални за нас неща.

Тогава дон Хуан ми даде ново обяснение на онова, ко­ето се беше случило с мен, когато се взирах в мескитовите листа. Той каза, че най-напред съм възприел енергията на дървото. На субективно ниво обаче съм бил убеден, че сънувам, защото съм си служил с похвати от областта на сънуването. Според неговите уверения, прилагането на такива похвати в ежедневния свят било едно от най-ефек­тивните изобретения на древните магьосници. Благодаре­ние на този метод възприемането на енергията отначало напомняло някакъв сън, вместо да е напълно хаотично, докато в даден момент възприятието се пренастройвало и магьосникът се озовавал пред един нов свят — точно както беше станало и с мен.

Казах на дон Хуан какво ми беше хрумнало тогава, ма­кар че не смеех и да си го помисля: че онази гледка, разк­рила се пред мен, не бе нито сън, нито ежедневна реал­ност.

— Съвсем вярно — отвърна той. — Колко пъти съм ти го казвал, а ти смяташ, че просто си бая едно и също. Зная колко трудно е за ума да допусне такива безумни възмож­ности да се превърнат в реалност. Но други светове дейс­твително съществуват! Те се обгръщат взаимно, също като люспите на лука. Светът, в който живеем, е само една от тези люспи.

— Значи ли това, дон Хуан, че целта на обучението е да ме подготвиш, за да мога да преминавам в тези светове?

— Не, основната цел е друга. Ние преминаваме в тях само за упражнение. За сегашните магьосници тези пъту­вания са част от миналото. Ние прилагаме сънуването така, както са правили и древните магьосници, но в даден момент се отклоняваме в различна област. Те предпочита­ли преместванията на събирателната точка, затова били винаги в повече или по-малко познати, предсказуеми сфе­ри. Ние предпочитаме придвижванията на събирателната точка. Древните магьосници търсели човешката неизвест­ност, а ние се стремим към отвъдчовешката.

— Аз още не съм стигнал дотам, нали?

— Не, ти си още начинаещ. В началото всеки трябва да мине по пътя на древните магьосници. Все пак именно те са създателите на сънуването.

— А кога ще започна да изучавам този вид сънуване, с който се занимават съвременните магьосници?

— Има още много да учиш дотогава, може би години. Освен това, в този случай аз трябва да съм извънредно внимателен. По природа ти определено си свързан с древните магьосници. Казвал съм ти го и по-рано, но ви­наги си успявал да се изплъзнеш от опитите ми да те раз­бера. Понякога даже ми се струва, че някаква чужда енергия те съветва, но после отхвърлям тази мисъл. Ти не се преструваш.

— За какво говориш, дон Хуан?

— Ти неволно направи две неща, които просто не ми дават мира. Още когато сънува за пръв път, пропътува с енергийното си тяло до място, което е извън този свят. И даже се разходи там! А после пропътува пак така до друго място извън нашия свят, само че като напусна ежедневно­то си ниво на съзнание.

— И защо те тревожи това, дон Хуан?

— Сънуването ти се удава прекалено лесно. В случай на невнимание това е цяло проклятие. То отвежда към чо­вешката неизвестност. А съвременните магьосници, както вече споменах, се стремят към отвъдчовешката неизвест­ност.

— А какво представлява тя?

— Освобождаване от човешкото битие; невъобразими светове, които са извън човешката зона, но все пак са дос­тъпни за нашето възприятие. Ето тук е отклонението, по което поемат съвременните магьосници. Техните предпо­читания са към онова, което е извън човешкия обсег. А из­вън него се намират всеобхватни светове — не просто сферата на птиците, на животните или пък на човека, дори това да е неизвестен вид човек. Говоря ти за светове като този, в който живеем; цялости и светове с безпределни граници.

— И къде се намират те, дон Хуан? В различни позиции на събирателната точка?

— Точно така. Само че става дума за позиции, които се постигат не чрез преместване, а чрез придвижване на съ­бирателната точка. Попадането в тези светове отговаря на този вид сънуване, който практикуват единствено днеш­ните магьосници. Древните го избягвали, защото той изисква голяма необвързаност и абсолютно никакво чувс­тво за собствена значимост, а те не можели да си позволят да заплатят такава цена. За магьосниците, които се зани­мават със сънуването в наши дни, то означава свободата да възприемаш светове, които надминават всяко въобра­жение.

— Но какъв е смисълът да възприемаш всичко това?

— Днес вече ми зададе този въпрос. Говориш като ис­тински търговец. Какъв е рискът, питаш ти, с какъв про­цент ще нарастнат моите капитали? Ще подобря ли поло­жението си? Тези въпроси нямат отговор. Умът на търгове­ца се интересува от сделки. Но свободата не може да бъде капитал. Тя е безкрайно приключение, в което рис­куваме живота си и какво ли още не, за да усетим за ня­колко мига нещо, което е отвъд всякакви думи, което над­хвърля мислите и чувствата.

— Но аз не зададох въпроса си в този дух, дон Хуан. Ис­ках да зная коя движеща сила би могла да накара такъв лентяй като мен да прави всичко това?

— Стремежът към свобода е единствената движеща сила, която познавам. Свободата да отлетиш ей-там, в безкрая. Свободата да се разтвориш, да се издигнеш, за да бъдеш като пламъка на свещ, която даже сред светли­ната на милиони звезди остава непокътната, защото нико­га не се е преструвала, че е нещо повече от това, което е -обикновена свещ.