ВТОРАТА ВРАТА НА СЪНУВАНЕТО

3
ВТОРАТА ВРАТА НА СЪНУВАНЕТО

Още в самото начало на практическите занимания разбрах, че най-важно е упражняването на сънното вни­мание. За разума на обикновения човек е просто недо­пустимо, че някой може да се обучи да действа съзнател­но в такава област, каквато са сънищата. Дон Хуан обаче твърдеше, че за ефикасността на това обучение е нужно постоянство, а то е нещо, с което разумът и всичките му „отбранителни съоръжения" не могат да се справят. Рано или късно рационалните бариери падат под натиска на постоянството и сънното внимание е в пълната си сила.

Докато се упражнявах да го съсредоточавам и задър­жам върху елементите на сънищата см, започнах да изпитвам една особена самоувереност, която така ме изуми, че реших да споделя това с дон Хуан.

— Навлизането ти във второто внимание е онова, което поражда чувството на увереност — рече той. — Сега е нуж­но да проявиш още по-голяма трезвост, отколкото преди. Напредвай бавно, но без да спираш и най-вече не говори за всичко това. Просто го прави!

Казах му, че съм проверил на практика истинността на твърдението му, че ако човек хвърля бегли погледи на не­щата, които участват в съня, образите не се разсейват. После прокоментирах, че най-трудното в цялата работа е да се разруши първоначалната бариера, която ни пречи да разглеждаме сънищата като поле за съзнателна дей­ност. Поисках мнението на дон Хуан по въпроса, защото твърдото ми убеждение беше, че тази бариера е психоло­гическа и е възникнала в резултат на насадените ни от об­ществото представи, които поощряват пренебрежител­ното ни отношение към сънищата.

— Тази бариера е нещо повече от насадена представа — отвърна той. — Тя е първата врата на сънуването. Сега, когато вече си я преодолял, направо ти се струва нелепо, че хората не могат да се спират по своя воля и да разглеж­дат елементите на сънищата си. Но тази увереност е пог­решна. Първата врата е свързана с потока на енергия във вселената. Тя е едно природно препятствие.

Тогава дон Хуан ме накара да се съглася, че ще разго­варяме за сънуването само във второто внимание и когато той намери за уместно. Насърчи ме да се упражнявам междувременно и обеща да не ми се меси.

Когато понатрупах опит в „нагласяването" на сънища­та, започнах често да получавам усещания, които ми се виждаха изключително съществени, като например чувст­вото, че, заспивайки, се търкулвам в някакъв ров. Дон Хуан никога не ми каза, че това са незначителни неща, а ме остави да ги описвам в бележките си. Сега осъзнавам колко ли смешен съм му изглеждал. Ако трябва аз днес да обучавам някого в сънуване, категорично бих се противо­поставил на подобно поведение. Той обаче просто ми се присмиваше, като ме наричаше прикрит егоцентрик, който уж се бори с чувството за собствена значимост, а в същото време си води най-подробен, свръхличен днев­ник „Моите сънища".

При всеки удобен случай дон Хуан изтъкваше, че енергията, необходима за освобождаване на сънното ни внимание от затвора на насадените ни от обществото представи, се добива при преразпределяне на вече съ­ществуващата ни енергия. Това е съвършено вярно. Изп­луването на нашето сънно внимание е пряка последица от преустройството на живота ни. Понеже, както казваше дон Хуан, няма как да почерпим допълнителна енергия от някой външен източник, трябва да преразпределим она­зи, с която разполагаме, с помощта на всички достъпни за нас средства.

Той упорито твърдеше, че магьосническият начин на живот е най-доброто средство, с което, образно казано, можем „да смажем колелата" на това преразпределяне, а от всички характерни особености на този начин на живот най-ефикасна е „загубата на чувството за собствена значи­мост". Дон Хуан бе напълно убеден, че магьосниците се нуждаят от тази особеност във всичко, което правят, затова полагаше огромни усилия да подтикне учениците си към осъществяване на това изискване. Според него чувството, че сме значими, винаги е било не само най-големия враг на магьосниците, но и проклятието на човешкия род.

Доводът на дон Хуан беше, че ние изразходваме пове­чето от енергията, за да поддържаме своята значимост. Този факт се проявява най-очебийно в безкрайните ни тревоги за начина, по който се представяме пред света, за това дали другите ни се възхищават, харесват или прие­мат. Ето защо, както ми бе обяснено, ако ни се удаде да загубим част от значимостта си, две необикновени неща ще се случат с нас. Първо, ще освободим енергията си от усилията да поддържа илюзията за нашето величие; и, вто­ро, ще се сдобием с достатъчно енергия, за да влезем във второто внимание и да зърнем действителното величие на вселената.

Бяха ми нужни повече от две години, за да се науча да съсредоточавам напълно сънното си внимание върху всичко, което пожелаех. Станах толкова вещ в това, че се чувствах така, сякаш съм го правил цял живот. Най-стран­ното беше, че изобщо не можех да си представя как по-рано ми е липсвала тази способност. И все пак си спомнях колко ми беше трудно отначало дори да мисля, че е въз­можно да постигна това. Веднъж ми хрумна, че умението да изследваме съдържанието на сънищата ни сигурно се дължи на някаква естествена даденост на нашето същест­во, навярно нещо подобно на способността да ходим. Ние сме физически устроени така, че да вървим само по един начин — на два крака, и въпреки това трябва да поло­жим огромни усилия, за да се научим да ходим.

Новото умение да хвърлям погледи на елементите на сънищата си бе съчетано с едно упорито вътрешно натяк­ване да не забравям да го прилагам. Знаех си, че характе­рът ми се отличава с известна упоритост, но в сънищата тази черта започна да добива изключителни размери. Тя стана толкова явна, че не само изпитвах истинско негоду­вание, докато слушах как сам си натяквам, но и започнах да се питам дали това се дължи действително на присъща­та ми упоритост, или на нещо друго. Даже ми мина през ума, че може би полудявам.

— Непрекъснато си говоря насън, като си напомням да гледам разни неща — споделих аз с дон Хуан.

Дотогава бях спазвал споразумението ни да разговаря­ме за сънуването само когато той подхване темата. Този път обаче реших, че въпросът не търпи отлагане.

— А нямаш ли чувството, че сякаш не си ти, а е някой друг?

— Като се замисля, наистина е така. В такива моменти все едно, че не съм аз самият.

— Значи действително не си ти. Сега не е време да ти обяснявам това. Но мога да ти кажа, че не сме сами на този свят. И че има и други светове, достъпни за сънувачи­те — цялостни светове. Понякога ни навестяват енергийни същества, идващи оттам. Следващия път, когато чуеш, че си натякваш насън, ядосай се истински и извикай една за­повед. Трябва да изкрещиш: „Престани!"

Така се сблъсках с друго предизвикателство: да се сетя да извикам тази заповед насън. Но когато се чух отново, навярно главно поради силното си раздразнение от нат­рапчивия глас, наистина си спомних, че трябва да се про­викна:,, Престани!" Натякването моментално спря и нико­га вече не се повтори.

— Всеки сънувач ли преживява подобно нещо? — попи­тах аз дон Хуан, щом пак се видях с него.

— При някои се случва — отвърна той без особен инте­рес.

Започнах бурно да описвам колко странно е било това за мен. Той обаче ме пресече с думите:

— Сега вече си готов да пристъпиш към втората врата на сънуването.

Възползвах се от случая, за да получа отговор на някои въпроси, които по-рано не бях успял да му задам. Онова, което бях преживял първия път, когато той ме накара да сънувам, продължаваше да заема най-важно място в съз­нанието ми. Казах на дон Хуан, че съм наблюдавал еле­ментите на собствените си сънища до насита, но никога не съм имал сън, който поне смътно да наподобява онзи по отношение на яснотата и подробностите.

— Колкото повече мисля за това, толкова повече се оза­дачавам — казах аз. — Докато гледах хората в онзи сън, изпитах страх и отвращение, които ми е невъзможно да заб­равя. Какво означаваха тези чувства, дон Хуан?

— Според мен, енергийното ти тяло се прикачи към чуждата енергия на онова място и направо се развихри. При това положение ти, съвсем естествено, се почувства уплашен и отвратен: та нали тогава изследваше чужда енергия за пръв път в живота си.

— Имаш склонност обаче да се държиш като магьосни­ците в миналото. Щом ти се удаде възможност, веднага позволяваш на събирателната си точка да тръгне нанякъ­де. В онзи случай тя се премести на значително разстоя­ние. И резултатът беше, че ти, също като древните магьос­ници, отиде отвъд света, който познаваме. Съвършено ре­ално, но опасно пътешествие.

Пренебрегнах значението на думите му в полза на собственото си любопитство и попитах:

— Дали онзи град не беше на някоя друга планета, а?

— Не можеш да обясняваш сънуването чрез неща, ко­ито знаеш или мислиш, че знаеш — отвърна той. — Мога само да ти кажа, че градът, който посети тогава, не се на­мираше на този свят.

— А къде се е намирал в такъв случай?

— Извън него, разбира се. Не си чак толкова глупав. За­беляза го още в първия миг. Объркването ти се дължи на факта, че не си в състояние да си представиш, че дадено нещо може да е извън този свят.

— Но къде все пак се намира онова, което е извън него?

— Повярвай ми, тук става дума за най-удивителната черта на магьосничеството. Онзи път ти, например, пред­положи, че и аз съм видял същите неща като теб. Доказа­телството за това е, че изобщо не ме попита какво съм ви­дял. Но всъщност ти и само ти видя град с хора в него. При мен нямаше нищо подобно. Аз видях енергия. Така че онова, което е извън този свят, в дадения случай и единствено за теб представляваше град.

— Но ако е така, дон Хуан, значи градът не е бил реа­лен. Той е съществувал само в моето съзнание.

— Съвсем не. Сега вече се опитваш да сведеш нещо от­въдно до положението на нещо земно. Не можеш да пос­тъпваш така. Твоето пътуване беше реално. Ти видя онова място като град. Аз пък го видях като енергия. Никой от двама ни не е прав, но и никой не греши.

— Страшно се обърквам, когато ми говориш за реал­ност. Казваш, че мястото, където попаднахме, действител­но съществува. Но в такъв случай как е възможно да го ви­дим в два различни варианта?

— Много просто. Вариантите са два, защото тогава ние с теб имахме различни степени на еднородност и компак­тност. Вече съм ти обяснил, че ключът към възприятието са именно тези два свойства.

— Мислиш ли, че бих могъл да се върна в същия град отново?

— Тук ме хващаш натясно. Не зная. Или навярно зная, но не мога да ти обясня. Или пък мога, но не искам. Ще трябва да почакаш и сам да разбереш кое от всичко това е вярно.

Дон Хуан не пожела да говори повече за това.

— А сега да се заемем с нашата работа — каза той. — Чо­век достига втората врата на сънуването тогава, когато се събуди от един сън в друг. Може да имаш толкова съни­ща, колкото искаш, или си способен да имаш, но трябва да упражняваш съответен контрол и да не се събуждаш в света, който познаваме.

Тези думи ме хвърлиха в истинска паника.

— Да не искаш да кажеш, че не бива никога вече да се събуждам тук, в този свят? — попитах аз.

— Не, нямах това предвид. Но след като сам се сещаш за подобна възможност, налага се да те предупредя, че тя наистина съществува. Така постъпвали древните магьос­ници — никога не се събуждали в познатия ни свят. Някои магьосници от моята приемствена линия също са го пра­вели. Това е напълно изпълнимо, но лично аз не го препо­ръчвам. От теб искам да се събуждаш по най-естествен начин, щом приключиш поредното упражнение по съну­ване, но докато трае то, трябва да сънуваш, че се събуж­даш в друг сън.

Улових се да задавам същия въпрос, който му бях задал още първия път, когато ми разказа за настройването на съ­нуването:

— Възможно ли е да се постигне това?

Дон Хуан очевидно усети моята разсеяност и усмихна­то повтори отговора, който ми беше дал тогава:

— Разбира се, че е възможно. Този вид контрол не е по-различен от контрола, упражняван от нас над която и да е ситуация в ежедневието.

Бързо преодолях смущението си и се приготвих да го питам за други неща, но той ме изпревари и се зае да ми обяснява някои присъщи на втората врата на сънуване­то особености — обяснение, което ме смути още повече.

— Има един проблем, свързан с тази врата — каза дон Хуан. — Той може да се окаже повече или по-малко сери­озен, в зависимост от характера на човека. Ако по прин­цип сме склонни да се вкопчваме до самозабрава в разни неща или ситуации, то на този етап направо ни чака удар под пояса.

— В какъв смисъл, дон Хуан?

— Разсъди малко. Ти вече си имал необикновеното удоволствие да изследваш съдържанието на собствените си сънища. А сега си представи как преминаваш от един сън в друг, като наблюдаваш всичко, като изучаваш всяка подробност. Не е трудно да се досетиш, че човек може да затъне смъртоносно в това занимание. Особено ако е склонен да се самозабравя.

— А тялото или мозъкът няма ли да го възпрат по естест­вен начин?

— Да, но ако става дума за естествено, тоест нормално състояние, в каквото си, когато спиш. Само че това не е нормално състояние. Това е „сънуване". С преминаване­то на първата врата сънувачът вече е постигнал енергийно­то си тяло. Така че това, което действително минава през втората врата,скачайки от сън в сън, е именно енергийно­то тяло.

— И какъв е крайният извод, дон Хуан?

— Изводът е, че щом преминеш през втората врата, трябва да възнамериш още по-голям и по-трезв контрол над сънното си внимание — единственият предпазен кла­пан на сънувачите.

— За какъв клапан говориш?

— Ти и сам ще откриеш, че истинската цел на сънуване­то е усъвършенстването на енергийното тяло. Едно съвър­шено енергийно тяло, наред с някои други неща, разбира се, владее сънното внимание до такава степен, че може да го възпира винаги, когато е необходимо. Това е пред­пазният клапан, с който сънувачите разполагат. Колкото и да са склонни да тънат в самозабрава, в определен мо­мент сънното им внимание ги принуждава да изплуват от това състояние.

Трябваше да започна пак от самото начало, само дето задачата ми беше различна. Този път преследваната цел изглеждаше още по-неуловима, а трудностите около нея — по-големи. Най-напред, съвсем като при първата зада­ча, не можех да измисля какво точно да предприема. Имах мрачното подозрение, че дотогавашната ми прак­тика няма да ми помогне особено в дадения случай. След безброй неуспехи се отказах от опитите си и реших прос­то да продължа упражненията, свързани с фиксирането на сънното внимание върху елементите на сънищата ми. Фактът, че приемах своите недостатъци, се оказа сякаш стимулиращ, защото станах още по-опитен в задържането на гледката на отделните елементи.

Така измина цяла година без никаква промяна. Ала един ден нещо стана. Докато гледах насън един прозо­рец, мъчейки се да разбера дали бих могъл да зърна част от пейзажа навън, някаква вихрена сила, която почувствах като бучене в ушите си, ме издърпа от стаята през прозо­реца. Непосредствено преди това дръпване сънното ми внимание бе привлечено от странно съоръжение, което се намираше навън, на известно разстояние от мен. Зап­рилича ми на трактор. В следващия миг вече стоях до него и го разглеждах.

Напълно съзнавах, че сънувам. Озърнах се наоколо, като се опитвах да открия от кой прозорец съм гледал пре­ди малко. Пейзажът напомняше за провинциална ферма. Не се виждаха никакви постройки. Канех се да поумувам над този факт. Цялото ми внимание обаче бе завладяно от множеството селскостопански машини, които се търкаля­ха навсякъде край мен, като че ли бяха захвърлени. Разгле­дах какви ли не косачки, трактори, жътварски машини, брани, вършачки. Бяха толкова много, че чак забравих първоначалния си сън. Тогава ми се прииска да се ориен­тирам по самата гледка. В далечината имаше нещо, което приличаше на рекламно табло с няколко телефонни стъл­ба около него.

Щом съсредоточих вниманието си върху това табло, мигновено се озовах до него. Стоманената му конструк­ция ме стресна. Тя излъчваше заплаха. На таблото имаше снимка на някаква сграда. Прочетох текста към нея: беше реклама на мотел. Изпитах странна увереност, че се на­мирам в щата Орегон или в северната част на щата Каро­лина.

Огледах се за други характерни черти на околността. Видях планини на голямо разстояние от мен, както и ня­какви заоблени зелени хълмове, които бяха по-наблизо. Те бяха обрасли с, както ми се стори, калифорнийски дъ­бове. Исках да бъда придърпай от зелените хълмове, но всъщност ме притеглиха далечните планински вериги. Бях убеден, че това е Сиера Невада.

Цялата ми енергия на сънуване ме напусна в тези пла­нини. Но преди да стане това, аз бях придърпван от всеки възможен елемент. Сънят ми вече не беше сън. Като се вземат предвид възприятията, които получавах, действи­телно се намирах в Сиера Невада, носейки се стремглаво към какви ли не дефилета, скали, пещери и дървета. Пре­минавах от стръмни склонове към планински върхове, до­като силите ми съвсем се изчерпаха и вече не бях в състо­яние да съсредоточа сънното си внимание върху каквото и да било. Почувствах, че губя контрол. Накрая пейзажът изчезна и настъпи мрак.

— Достигнал си втората врата на сънуването — рече дон Хуан, когато му разказах този сън. — Следващото, което трябва да направиш, е да преминеш през нея. Това е нещо много сериозно; изисква голяма дисциплина.

Не бях напълно сигурен, че съм изпълнил поставената ми задача, защото в действителност не се бях събудил в друг сън. Попитах дон Хуан каква е причината за това не­съответствие.

— Грешката беше моя — отвърна той. — Казах ти, че чо­век трябва да се събуди от един сън в друг, но в същност имах предвид — да смени няколко сънища, ясно и систем­но, както ти си направил. При първата врата загуби много време, като само търсеше ръцете си. Този път си пристъ­пил направо към разрешаване на въпроса, без да се мъ­чиш да изпълняваш даденото поръчение — да се събудиш в друг сън.

Дон Хуан каза, че има два начина да се премине през втората врата на сънуването. Първият е да се събудиш в друг сън, тоест да сънуваш, че сънуваш, а след това да съ­нуваш, че се събуждаш. Вторият вариант е да използваш елементите на даден сън, така че от тях да се породи друг, точно като в моя случай.

Дон Хуан ме остави да се упражнявам без никаква на­меса от негова страна, както бе постъпвал през цялото време. Аз успях да изпробвам и двете възможности, които ми беше описал. Или сънувах първо, че сънувам, а после — че се събуждам, или пък се стрелках от един съвсем дос­тъпен за сънното ми внимание елемент към някой друг, по-отдалечен. Понякога навлизах в лека разновидност на втория случай: взирах се в някой елемент от даден сън, като задържах погледа си дотогава, докато елементът не променяше формата си, и променяйки се, той ме издърп­ваше, с вихрушка и бучене, в следващия сън. Никога не успявах обаче да реша предварително към кой от тези три начина ще се придържам. Заниманията ми винаги завър­шваха с изчерпването на сънното ми внимание, след кое­то в крайна сметка се събуждах или изпадах в непрогледния мрак на дълбокия сън.

По време на практиката ми всичко вървеше гладко. Безпокояха ме само едно странно енергийно вмешателс­тво и някакви пристъпи на страх и притеснение, които бях започнал да изпитвам все по-често. Опитвах се да не им обръщам внимание, като си казвах, че вероятно са свър­зани с ужасните ми хранителни навици или с факта, че по онова време дон Хуан ми даваше в изобилие психотроп­ни растения — нещо, което представляваше част от обуче­нието ми. Пристъпите обаче станаха толкова явни, че се наложи да се обърна към дон Хуан за съвет.

— Сега вече си навлязъл в най-опасната област на ма­гьосническото знание — започна той. — Тя е абсолютен ужас, истински кошмар. Бих могъл да се пошегувам с теб и да кажа, че не съм ти споменавал за тези неща от уваже­ние към твоята скъпоценна рационалност, но не мога да постъпя така. Всеки магьосник трябва да се сблъска с това. Боя се, че тъкмо тук човек най-лесно може да изгуби самообладание.

Дон Хуан напълно сериозно ми обясни, че животът и съзнанието, бидейки единствено въпрос на енергия, са свойствени не само на биологичните организми. Той каза, че магьосниците са видели два вида съзнателни съ­щества на земята — органични и неорганични, — а при сравнението помежду им са установили, че и едните, и другите представляват сияйни образувания, пронизани във всички възможни посоки от безброй енергийни ниш­ки на вселената. Двата вида се различават помежду си по своята форма и степен на яркост. Неорганичните същест­ва са продълговати, подобни на свещи, но матови, а орга­ничните са заоблени и много по-ярки. Другата достойна за внимание разлика, която магьосниците, според дон Хуан, са видели, се изразява в това, че животът и съзнание­то при органичните същества са краткотрайни, защото те са устроени така, че да бързат, а животът на неорганични­те същества е несравнимо по-продължителен и съзнание­то им — несравнимо по-спокойно и дълбоко.

— На магьосниците никак не им е трудно да общуват с тях — продължи дон Хуан. — Неорганичните същества притежават най-необходимия за общуване елемент — съз­нанието.

— Но те наистина ли съществуват? Също като мен и теб? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна той. — Повярвай ми, магьосни­ците са много интелигентни създания; те за нищо на света не биха си играли с някакви илюзии, които отгоре на всич­ко да вземат за действителност.

— А защо казваш, че тези същества са живи?

— Според магьосниците, да си жив означава да прите­жаваш съзнание. Това означава да имаш събирателна точ­ка със сферично сияние около нея — обстоятелство, което показва, че дадено същество, било то органично или нео­рганично, е напълно способно да получава възприятия. Магьосниците смятат, че възприемателната способност означава наличие на живот.

— В такъв случай неорганичните същества трябва и да умират. Така ли е, дон Хуан?

— Естествено. Те се разделят със съзнанието също както и ние, само че продължителността на живота им е напра­во изумителна.

— А показват ли се на магьосниците?

— Много е трудно да се определи как именно стоят не­щата при тях. Може да се каже, че тези същества биват примамени, или още по-точно, принудени да контактуват с нас.

Дон Хуан ме погледна втренчено.

— Ти изобщо не схващаш нищо от това, което ти гово­ря — заяви той с такъв тон, сякаш правеше някакво заклю­чение.

— Почти ми е невъзможно да се отнасям рационално към тези неща — казах аз.

— Предупредих те, че тази тема ще подложи разума ти на изпитание. При това положение най-уместно ще бъде да не съдиш прибързано и да оставиш нещата да се раз­виват сами, което ще рече да оставиш неорганичните съ­щества да дойдат при теб.

— Сериозно ли говориш, дон Хуан?

— Абсолютно сериозно. Единственият проблем е, че тяхното съзнание е много бавно в сравнение с нашето. На един магьосник са му нужни години, докато бъде забеля­зан от тях. Ето защо, за препоръчване е да се въоръжиш с търпение и да чакаш. Неорганичните същества рано или късно се появяват. Но не така, както ти или аз бихме се по­явили. Те издават присъствието си по много особен на­чин.

— А какво правят магьосниците, за да ги примамят? Служат ли си с някакъв ритуал за целта?

— Е, определено нямат обичай да застават насред пътя и да ги призовават с треперещи гласове тъкмо в полунощ, ако това имаш предвид.

— Как постъпват тогава?

— Примамват ги по време на сънуването. Вече ти казах, че става дума за нещо повече от примамване; чрез съну­ването магьосниците направо принуждават тези същества да контактуват с тях.

— Как точно става това?

— Да сънуваш означава да задържаш позицията, която събирателната точка е заела в сънищата. Това действие създава характерен енергиен заряд, който привлича вни­манието на неорганичните същества. За тях той е същото, каквото е стръвта за рибата: няма начин да не се спуснат към него. Когато магьосниците достигнат и преминават през първите две врати на сънуването, те поставят стръв за тези същества и така ги принуждават да се появят. Ти също вече си ги поканил, благодарение на факта, че си минал и през двете врати. Сега трябва само да чакаш да ти дадат знак.

— В какво ще се изрази този знак, дон Хуан?

— Вероятно в появата на някое от тях, макар че за тако­ва нещо май е още твърде рано. Според мен, знакът ще бъде просто някаква намеса в сънуването ти. Мисля, че пристъпите на страх, които имаш напоследък, не се дъл­жат на лошо храносмилане, а са енергийни атаки от стра­на на неорганичните същества.

— А какво да правя аз от своя страна?

— Трябва да съобразяваш очакванията си.

Не разбрах какво искаше да ми каже с това, ето защо той се зае да ми обясни, че когато общуваме със себепо­добните си или с други органични същества, ние нормал­но очакваме да получим непосредствен отговор или реак­ция на обръщението си към тях. В случая с неорганичните същества обаче, тъй като ни дели една действително ог­ромна бариера — енергия, която се движи със скорост, различна от нашата — магьосниците трябва да съобразяват своите очаквания с тях и да отправят обръщението си дотогава, докато бъде прието.

— Да не искаш да кажеш, дон Хуан, че това обръщение и упражненията по сънуване са едно и също нещо?

— Да. Но за да постигнеш пълен резултат, трябва да прибавиш към упражненията си и стремежа да достиг­неш тези същества. Изпращай към тях чувство на сила и увереност, на могъщество и безгрижие. В никакъв случай не изпращай уплаха или мрачни чувства. Съществата са доста мрачни сами по себе си. Да прибавяш и ти такива чувства към техните е най-малкото ненужно.

— Не ми е ясно, дон Хуан, как се явяват те на магьосни­ците. Какъв е онзи особен начин, по който издават при­съствието си?

— Понякога се материализират в нашия свят направо пред очите ни. Най-често обаче невидимото им присъст­вие се усеща като физическо разтърсване, като някаква тръпка, която те пронизва до мозъка на костите.

— А как се показват в сънуването?

— Там се получава точно обратното. Понякога се явя­ват по начина, по който ти ги чувстваш — като пристъп на страх. Но в повечето случаи се материализират пред нас. Тъй като в началния етап на сънуването нямаме никакъв опит с тях, не е изключено да ни изплашат неимоверно. Това би ни подложило на истинска опасност. По канала на страха те могат да ни последват в нашия свят, в ежедне­вието ни, с пагубни последствия за нас.

— Какви например, дон Хуан?

— Страхът може да се настани в живота ни и тогава ще ни се наложи да действаме по най-невероятни начини, за да се справим с него. Неорганичните същества могат да се окажат същинска напаст. Те са в състояние да ни дока­рат до лудост от уплаха.

— А какво всъщност правят магьосниците с тези същес­тва?

— Общуват с тях. Превръщат ги в съюзници. Сближават се, завързват необикновени приятелства. За мен това са мащабни начинания, в които възприятието играе най-важна роля. Ние сме социални същества. Неизбежно е да търсим компанията на съзнателни създания. Тайната при неорганичните същества е да не се страхуваш от тях. На­ложително е това да се спазва още от самото начало. Стремежът, който човек изпраща към тях, трябва да е из­пълнен със сила и безгрижие. В този стремеж трябва да е закодирано посланието: „Аз не се страхувам от теб. Ела при мен. Ако дойдеш, ще си добре дошъл. Ако не искаш да дойдеш, ще ми липсваш." Подобно послание така ще ги заинтригува, че непременно ще пристигнат.

— А за какво въобще съм им притрябвал аз на тях, или пък те — на мен, дявол да го вземе?

— Сънувачите, независимо дали им харесва или не, гле­дат да се сближат с други същества в сънуването си. Това може да те шокира, но сънувачите машинално търсят гру­пи от създания, в този случай — звена от неорганични съ­щества. Те са просто ненаситни в търсенето си.

— Това ми изглежда много странно, дон Хуан. Защо е нужно да го правят?

— Неорганичните същества са нещо ново за нас. А за тях е нещо ново, когато някой от нашия вид прекоси граници­те на царството им. Трябва да запомниш отсега нататък, че неорганичните същества с изключителното си съзнание оказват огромно влияние над сънувачите и могат с лекота да ги пренасят в неописуеми светове. Древните магьосни­ци са ги използвали и названието „съюзници" е измислено именно от тях. Техните съюзници са ги научили как да придвижват събирателната си точка извън очертанията на сияйното яйце, навътре в отвъдчовешката вселена. Така че, когато пренасят някой магьосник, те всъщност го пренасят в светове, надхвърлящи човешкия енергиен обхват.

При тези думи ме заглождиха странни опасения, които дон Хуан бързо отгатна.

— Ти си оставаш религиозен човек докрай. — Той се разсмя. — Сега навярно ти се струва, че самият дявол те гони по петите. Мисли за сънуването по друг начин — като за способност да възприемеш много повече неща, откол­кото смятаме, че е възможно.

След тази среща, докато бях в будно състояние, се тре­вожех, че наистина може да съществуват съзнателни нео­рганични същества. Когато сънувах обаче, тези безпо­койства не ми влияеха кой знае колко. Пристъпите на фи­зическо усещане за страх продължаваха, но след тях вина­ги се възцаряваше едно особено спокойствие — спокойст­вие, което ме изпълваше изцяло и аз започвах да се държа така, сякаш не се боях от нищо.

По онова време всеки нов етап в сънуването ми нас­тъпваше внезапно, без предупреждение. Появата на нео­рганични същества в сънищата ми също не направи изк­лючение. Това се случи, докато сънувах един цирк от мое­то детство. Обстановката наоколо беше като в някакъв град в планините на Аризона. Загледах се в хората край мен с постоянната си смътна надежда да видя отново оне­зи хора, които бях видял още при първото ми влизане във второто внимание с помощта на дон Хуан.

Докато ги гледах, стомахът ми се сви от силен нервен пристъп; почувствах го почти като юмручен удар. Това ме разсея и хората, циркът и планинският град в Аризона из­чезнаха от погледа ми. На тяхно място се появиха две странни фигури. Те бяха тънки, на ширина около трийсет сантиметра, но затова пък дължината им навярно достига­ше два метра. Издигаха се над мен като два огромни дъж­довни червея.

Знаех, че това е сън, но си давах сметка, че в този мо­мент виждам. Дон Хуан ми беше говорил за виждането, докато се намирах на нормалното си ниво на съзнание, а също и във второто внимание. И макар че дотогава не бях съумял да го преживея лично, мислех, че съм разбрал идеята за директното възприемане на енергията. В този сън, докато гледах двете странни привидения, осъзнах, че виж­дам енергийната същност на нещо наистина невероятно.

Стоях напълно спокойно, изобщо не помръдвах. Бях впечатлен най-вече от факта, че образите не се разсеяха, нито пък преминаха в нещо друго. Това бяха компактни същества, чиято подобна на свещ форма си оставаше непроменена. Някаква част от тях караше някаква част от мен да задържи тази гледка. Знаех, че е така, защото нещо ми подсказваше, че ако аз не помръдвам, те също няма да се раздвижат.

Всичко свърши изведнъж в мига, в който се събудих уплашен. Веднага ме изпълниха какви ли не опасения. Обзе ме дълбока угнетеност. Това не беше психическо безпокойство, а по-скоро физическо терзание, някаква тъга, лишена от видима причина.

Оттогава двете странни фигури започнаха да се явяват при всяко мое сънуване. Постепенно стана така, като че ли аз сънувах единствено, за да се срещна с тях. Те никога не правеха опити да се приближат или да общуват с мен по какъвто и да е начин. Просто стояха неподвижно пред мен, докато траеше сънят. А аз от своя страна не само не се постарах да променя сънищата си, но даже забравих първоначалната цел на упражненията си.

Когато най-сетне разказах на дон Хуан за това, вече бяха изминали цели месеци, през които бях наблюдавал само двете фигури.

— Заседнал си на опасен кръстопът — каза той. — Не е правилно да прогонваш тези същества, но не бива и да допускаш да си стоят така. Засега присъствието им е преч­ка за твоето сънуване.

— Какво мога да направя, дон Хуан?

— Излез им насреща още сега, в ежедневния свят, и им кажи да дойдат при теб по-късно, когато ще си добил по­вече сила за сънуването.

— Как да им изляза насреща?

— Това не е много просто, но все пак е изпълнимо. Не­обходим е само известен кураж, какъвто ти, разбира се, имаш.

Докато смогна да кажа, че нямам никакъв кураж, дон Хуан вече ме беше повел към възвишенията. По онова време той живееше в северната част на Мексико и бе съз­дал у мен впечатлението, че е самотен магьосник, забра­вен от всички старец, който се намира изцяло извън об­щото русло на живота. Бях се убедил, обаче, че е изклю­чително интелигентен. Главно поради това бях склонен да приемам и онези черти у него, които отчасти смятах за чиста ексцентричност.

Лукавството, което магьосниците са развили през веко­вете, беше отличителна черта на дон Хуан. Той първо про­веряваше дали съм разбрал всичко, което бих могъл, до­като бях на нормалното си ниво на съзнание, а след това ме вкарваше във второто внимание, където разбирах или, най-малкото, слушах запалено всичко, на което ме учеше. По този начин той ме разделяше на две. Като се намирах на нормално ниво на съзнание, не проумявах защо или как съм толкова склонен да се отнасям сериозно към не­говите чудатости. Когато бях във второто внимание обаче, тези неща ми изглеждаха съвсем смислени.

Дон Хуан твърдеше, че второто внимание е достъпно за всички ни, ала ние го отхвърляме, повече или по-малко настойчиво, като своеволно и прибързано се придържаме към нашата рационалност. Той смяташе, че бариерите, които преграждат пътя към това състояние, се събарят именно от сънуването.

В деня, когато ме поведе към възвишенията на Сонор­ската пустиня, за да се срещна с неорганичните същества, аз се намирах на нормалното си ниво на съзнание. Въпре­ки това разбирах, че ми предстои да извърша нещо наис­тина невероятно.

В пустинята беше преваляло. Червеникавата почва бе още влажна и полепваше по гумените ми подметки. Тряб­ваше да стъпвам на камъни, за да остъргвам тежките буци пръст от обувките си. Вървяхме на изток, като се изкачвах­ме към възвишенията. Когато стигнахме до една тясна долчинка между два хълма, дон Хуан спря.

— Това място е направо идеално за призоваване на тво­ите приятели — каза той.

— Защо ги наричаш мои приятели?

— Те сами са те избрали. Когато направят нещо такова, то е признание, че искат да се сближат. Споменавал съм ти, че магьосниците завързват приятелство с тях. Изглеж­да, че и при теб ще стане така. Даже няма да е нужно да проявяваш настойчивост.

— В какво се изразява подобно приятелство, дон Хуан?

— Във взаимен обмен на енергия. Неорганичните съ­щества предоставят висшето си съзнание, а магьосниците — своето повишено съзнание и висша енергия. Положи­телният резултат от това е равностойна размяна, а отрица­телният — зависимостта, в която изпадат и двете страни. Древните магьосници обичали съюзниците си. Всъщност обичали ги повече и от себеподобните си. Според мен та­кава привързаност е страшно опасна.

— Какво ще ме посъветваш да направя сега, дон Хуан?

— Призови ги. Прецени ги хубаво и сам реши как да постъпиш.

— По какъв начин да ги призова?

— Представи си ги така, както си ги видял насън. Те са наситили сънищата ти с присъствието си, защото искат да оставят у теб траен спомен за формата си. Сега е момен­тът да използуваш този спомен.

Дон Хуан енергично ми нареди да затворя очи и да не ги отварям. После ме заведе до някакви камъни и ме нака­ра да седна върху тях. Почувствах твърдостта и хладината им. Камъните бяха полегати и аз с мъка пазех равновесие.

— Стой тук и си представяй съществата, докато образът им не изникне пред теб точно такъв, какъвто е в сънищата ти — каза дон Хуан на ухото ми. — Трябва да ми съобщиш, когато се очертаят ясно.

Изграждането на пълна мисловна картина на техните фигури — такава, каквато виждах в сънищата си — ми отне съвсем малко време и усилие. Изобщо не бях изненадан, че съм успял да го постигна. Това, което ме шокира, беше фактът, че въпреки отчаяните ми опити да известя дон Хуан, че съм извикал представата в съзнанието си, не ми се удаваше нито да изрека някакви думи, нито пък да от­воря очи. Със сигурност обаче бях буден. Чувах всичко наоколо.

Чух дон Хуан да ми казва: „Сега вече можеш да отво­риш очи." Отворих ги без никакво затруднение. Седях с кръстосани крака върху някакви камъни, но не върху оне­зи, които бях почувствал под себе си, когато той ме бе на­карал да седна. Дон Хуан беше зад мен, откъм дясната ми страна. Опитах се да се извъртя, за да съм с лице към него, но той обърна главата ми така, че да гледам право напред. И в този момент видях тъкмо пред себе си две тъмни фи­гури, подобни на тънки дървесни стволове.

Вторачих се в тях, зяпнал от изумление; сега не бяха толкова високи, колкото в сънищата ми. Бяха се смалили наполовина. Вместо да изглеждат като силуети, изградени от матово сияние, сега те напомняха два плътни, тъмни, почти черни, заплашителни пръта.

— Стани и сграбчи едното от тях — нареди ми дон Хуан, — и не го пускай, колкото и да те раздрусва.

Аз определено не исках да правя нищо подобно, но някаква неизвестна сила ме накара да се изправя против волята си. В този миг ми беше съвършено ясно, че в края на краищата ще изпълня нареждането, макар че нямах съзнателно намерение да постъпя така.

Машинално пристъпих към двете фигури, а сърцето ми биеше до пръсване. Сграбчих съществото, което беше отдясно. Тогава усетих как ме удари ток, от силата на кой­то едва не изпуснах тъмната фигура.

Гласът на дон Хуан долетя до мен така, сякаш креще­ше от голямо разстояние. „Изпуснеш ли го, свършено е с теб", викаше той.

Вкопчих се здраво в съществото, което се извиваше и тресеше. Движенията му не бяха като на едро животно, а като на нещо съвсем леко и пухкаво, макар и силно нае­лектризирано. Ние се търкаляхме по пясъка на долчинка ­та доста дълго време. Получавах удар след удар от няка­къв противен ток. Намирах го за противен, защото ми се струваше по-различен от енергията, с която се бях сблъс­квал в ежедневния свят. Това електричество ме гъделичка­ше и ме караше да рева и ръмжа като животно — не от болка, а от някаква странна ярост. Накрая съществото застина под мен, като някакво почти плътно образувание. Лежеше неподвижно. Попитах дон Хуан дали не е умря­ло, но не можах да чуя собствения си глас.

— Нищо подобно — отвърна със смях някой, който не беше дон Хуан. — Ти просто си изчерпил енергийния му заряд. Но недей да ставаш веднага. Полежи още мънич­ко.

Погледнах въпросително дон Хуан. Той ме наблюдава­ше с голямо любопитство. Помогна ми да се изправя. Тъмната фигура остана на земята. Исках да попитам дон Хуан дали със съществото всичко е наред. Отново не мо­жах да произнеса гласно въпроса си. И тогава направих нещо необичайно. Взех всичко това за действителност. До този момент някаква част от съзнанието ми запазваше присъщата ми рационалност, отнасяйки се към станалото като към сън, породен от внушения на дон Хуан.

Отидох до лежащата фигура и се опитах да я привдиг­на. Не можех да я обгърна с ръце, защото тя всъщност ня­маше конкретен обем. Чувствах се объркан. Същият глас, който не принадлежеше на дон Хуан, ми каза да легна върху неорганичното същество. Изпълних това и тогава и двамата се изправихме с едно движение, сякаш същест­вото беше някаква залепена за мен тъмна сянка. То се от­дели плавно и изчезна, като остави у мен едно извънредно приятно чувство за пълнота.

Трябваше да минат повече от двайсет и четири часа, докато се съвзема изцяло. Спях през по-голямата част от денонощието. Дон Хуан проверяваше състоянието ми от време на време, като ми задаваше все един и същ въп­рос: „Енергията на неорганичното същество като огън ли беше или като вода?"

Гърлото ми сякаш беше обгорено. Не бях в състояние да отговоря, че енергийните удари, които бях почувствал, напомняха струи наелектризирана вода. Никога в живота си не съм имал допир с наелектризирана вода. Даже не съм сигурен дали е възможно да се създават такива струи или пък да се усещат по някакъв начин, но точно тази представа изникваше в съзнанието ми при всяко запитва­не на дон Хуан.

Той беше заспал, когато най-сетне разбрах, че съм се възстановил напълно. Понеже знаех, че въпросът му е изк­лючително важен, събудих дон Хуан и му разказах какво съм усетил.

— Ти няма да имаш услужливи приятели сред неорга­ничните същества, а ще завържеш с тях връзки, които но­сят неприятна зависимост — заяви той. — Бъди извънредно внимателен. Водните неорганични същества по-често из­падат в крайности. Древните магьосници вярвали, че те са по-нежни, че имат по-голяма способност за подражание или че даже притежават чувства. По това се различават от огнените, които били смятани за по-сериозни, по-сдържа­ни, но и по-високомерни.

— Какво значение има всичко това за мен, дон Хуан?

— Значението е твърде голямо, за да го обсъждаме

сега. Моят съвет е да превъзмогнеш страха в сънищата и в живота си, за да запазиш целостта си. Неорганичното съ­щество, което ти изчерпи, а после зареди отново с твоята енергия, направо запращя от нея. То ще се върне при теб за още.

— Защо не ми попречи да постъпя така, дон Хуан?

— Ти ме изпревари. Освен това изобщо не ме чу, кога­то ти виках да го оставиш да лежи на земята.

— Трябваше да ме осведомиш предварително, както винаги си правил, за всички съществуващи възможности.

— Но аз не бях запознат с всичките възможности. По от­ношение на неорганичните същества съм почти начи­наещ. Отхвърлих тази част от магьосническото знание, за­щото е прекалено обременителна и непредвидима. Не искам да съм оставен на произвола на което и да е създа­ние, било то органично или не.

Така завърши нашият разговор. Трябваше да съм разт­ревожен от подчертано отрицателната реакция на дон Хуан, но не бях. Изпитвах някаква увереност, че каквото и да съм извършил, е било правилно.

Продължих упражненията си по сънуване без никаква намеса от страна на неорганичните същества.