К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография

Дотук обаче свършваше" съгласието. Въпреки възхи­щението си, аз критикувах окончателното решение на Фауст. Лекомисленото подценяване на Мефистофел ме засягаше лично, както и безмерната надменност на Фа­уст и преди всичко убийството на Филемон и Бавкида.

Точно по това време ми се присъни незабравим сън, който едновременно ме уплаши и окуражи. Беше нощ, в някакво непознато място, където с усилие си пробивах път срещу силния вятър. Освен това имаше и гъста мъгла. В ръцете си държах и се опитвах да прикрия малка светлина, която всеки миг можеше да угасне. Всичко зависеше от това, дали ще успея да задържа запалена тази светлинна. Изведнъж ми се стори, че нещо ме следва. Погледнах назад и видях огромно черно същество, което вървеше след мен. В същия миг обаче осъзнах, че въпре­ки страха и опасностите ще трябва да спася моята малка светлинка в нощта и бурята. Когато се събудих, изведнъж осъзнах, че това е бил „призракът от Брокен", моята собствена сянка, хвърляна на малката светлина, която носех пред себе си във вихъра на кълбата мъгла. Разби­рах, че светлинката бе моето съзнание, знаех, че това е единствената светлина, която притежавам. Моето собст­вено разбиране е единственото, най-голямото съкрови­ще, което притежавам. Наистина то е безкрайно малко п слабо в сравнение със силите на мрака, но все пак - светлина, моя собствена светлина.

Този сън представляваше истинско озарение за мен: сега вече знаех, че No 1 е носител на светлината, a No 2 го следва като сянка; моята задача бе да запази светлината и да не се обръщам назад към vita реrасta, която вероятно бе забранено царство на светлина от друг вид. Трябваше да вървя напред, срещу бурята, която се опитваше да ме върне назад, към непроницаемата тъмнина на света, където не се вижда и не се долавя нищо друго освен повърхностите на дълбоки тайни. Като No 1 трябваше да навлизам в следването, припечелването на пари, зависи­мостите, заплитанията, объркванията, грешките, униженията и пораженията. Бурята, която напираше насреща ми, беше времето, което непрестанно се влива в минало­то, което същевременно непрестанно е по петите ми. То е мощен поток, който всмуква жадно всичко съществува­що, и само онзи, който се стреми напред, му се изплъзва за малко. Миналото е ужасно реално и истинско и поглъ­ща всеки, който не може да се откупи със задоволителен отговор.

Моята представа за света тогава отново се преобърна на деветдесет градуса; разбрах, че пътят ми неизбежно води към външното, ограниченото, мрака на триизмеримото. Струваше ми се, че навремето Адам по този начин е напуснал рая: той му се е сторил призрачен, а светлината беше там, където с пот на челото е обработвал каменистата нива.

Зададох си въпроса: „Откъде идва подобен сън?" Дотогава това за мен бе естествено, че подобни сънища ми изпраща сам Бог - somnia a Deo missa. Сега обаче бях погълнал толкова епистемология, че ме обзеха съмнения. Човек би могъл да каже например, че възгледите ми постепенно са се променяли и след това внезапно са пробили в сънища­та ми. Вероятно е така. Но това не е обяснение, а по-скоро описание. Действителният въпрос е защо се извършва този процес и защо е проникнал в съзнанието? Та нали аз не бях направил осъзнато нищо, за да подкрепя това развитие, дори симпатиите ми бяха на другата страна. Нещо трябваше да работи зад кулисите, нещо интелиген­тно, при всички случаи нещо по-интелигентно от мен. Защото на мен не би ми хрумнала изключителната идея, че в светлината на съзнанието царството на вътрешната светлина представлява една гигантска сянка. Сега вече разбрах много неща, които преди бяха необясними за мен, по-специално - тази студена сянка на отчуждение и неприязън, която падаше върху хората, когато намеквах по някакъв начин за моя вътрешен свят.

Трябваше да изоставя No 2, това беше ясно, но при никакви обстоятелства самият аз не трябваше да го отричам или да го смятам за несъществуващ. Това би означавало само осакатяване, а освен всичко не би имало никаква възможност да се обясни произходът на сънища­та. За мен бе несъмнено, че No 2 има нещо общо с възникването на сънищата, и можеше да се вярва, че той притежава необходимата висока степен на интелигент­ност за това. Но аз лично се чувствах идентичен с No 1 - и това състояние се оказа само част от всеобхватния No 2, с който точно поради тази причина не можех да се иден­тифицирам. В действителност No 2 бе призрак, т. е. дух, който по мощ можеше да се мери със световния мрак. Преди не знаех това, но още тогава, доколкото мога да си спомня, макар и неясно, го осъзнавах неоспоримо.

Във всеки случай между мен и No 2 бе започнал разрив, в резултат на което „Аз" се приближи към No 1 и в същата степен се отдалечи от No 2. Така No 2 се превърна в една относително автономна личност. Не свързвах това с представата за някаква определена инди­видуалност, като на призрак например, въпреки че пора­ди моя селски произход подобна възможност би била напълно приемлива. На село в тези неща се вярва според случая - те са и те не са.

Единственото ясно нещо в този дух бе неговият исто­рически характер, неговото разпростиране във времето, или по-точно неговата вечност. Тези неща естествено си ги казах не толкова многословно, а относно неговото пространствено съществуване също нямах никаква пред­става. Той играеше ролята на още недефиниран ясно, но определено присъстващ фактор в дълбините на No 1.

Човек идва на този свят - физически и духовно - с определена индивидуална предразположеност и най-нап­ред опознава родителското обкръжение и семейния дух, с който той поради своята индивидуалност хармонизира само условно. Семенният дух от своя страна до голяма степен се определя от дух на времето, който болшинст­вото хора всъщност не съзнават. Когато този семеен дух представлява един consensus omnium (дух на общо съгла­сие), той означава сигурност в света; но ако е в противо­речие с много неща и вътре в себе си е разкъсван от противоречия, тогава се поражда чувството на несигур­ност. Децата реагират много по-малко на думите на възрастните, отколкото на неуловимите фактори на зао­бикалящата ги атмосфера. Към нея детето се приспосо­бява неосъзнато, т. е. у него възникват корелации от компенсаторно естество. Странните „религиозни" представи, които ме спохождаха още от ранно детство, са спонтанно възникнали образи, рожби на фантазията, които могат да бъдат разбрани само като реакции на родителското обкръжение. Религиозните съмнения, кои­то по-късно се проявиха у баща ми, естествено са зреели доста дълго у него. Подобна революция в нечий свят, и в света изобщо, е хвърляла сенки много преди това, и то далеч преди съзнанието да е започнало да се съпротивля­ва отчаяно на властта й. Обяснимо е, че предчувствията са безпокояли баща ми, което безспорно се е отразило и върху мен.

Никога нямах чувството, че подобни влияния идваха откъм майка ми, защото тя беше някак здраво закотвена в някаква невидима дълбока опора, която обаче никога не бих свързал с упованието в християнската вяра. Чувс­твах, че това има много общо с животните, растенията, цветята, планините, поляните и водите, с което христия­нският облик с неговите конвенционални символи и прояви на вярата силно контрастираше. Това така съответстваше на собствената ми нагласа, че не излъчваше за мен нищо обезпокояващо; напротив, винаги ми вдъхва­ше чувството за сигурност, както и увереността, че това е здрава опора, на която може да се стъпи. При това никога не съм си помислял колко езическа е била тази основа. „No 2" на майка ми беше за мен най-здравата опора в назряващия конфликт между бащината традиция и странните компенсаторни творения, образите, към чи­ето създаване бе предизвикано моето несъзнавано.

Хвърляйки поглед назад, разбирам как развитието ми като дете предопределяше бъдещите събития и утъпкваше пътя за моето приспособяване към разочарованието на баща ми от религията, както и към разтърсващото откровение на днешния свят, откровение, което, разбира се; не е възникнало от вчера до днес, а дълго преди това е хвърляло своята сянка. Макар че ние, хората, имаме свой собствен личностен живот, от друга страна, сме във висша степен представителите, жертвите и двигателите на един колективен дух, чийто живот се измерва със столетия. Така цял живот може да мислим, че следваме собствения си разум, и никога да не открием, че сме били главно статисти на-сцената на световния театър.

Така преживява през вековете поне част от нашето същество, частта, която обозначавам като „No 2". Наша­та западна религия доказва, че това не е индивидуален куриоз, като апелира към този ,, вътрешен" човек express is verbis (с ясни слова), и от почти две хилядолетия най-сериозно се опитва да го накара да опознае повърхност­ното съзнание с неговите личностни съдържания: „Non foras ire. in inieriore хоmine habitat Veritas." (He излизай навън, истината обитава вътрешния човек!)

През 1892-1894 г. между мен и баща ми възникваха бурни спорове. Той бе следвал ориенталски езици при Евалд в Гьотинген и дисертацията му е била върху една арабска версия на „Песен на песните". Неговото героич­но време бе приключило с държавния изпит в универси­тета. После бе забравил езиковото си дарование и като селски свещеник бе потънал в сантиментални чувства и в спомени за своите златни студентски години. Той все още пушеше студентската си дълга лула и беше разочаро­ван от брака си. Вършеше много добрини - прекалено много, за да бъде в добро настроение, и поради това често беше раздразнен. Двамата с майка ми се стараеха да водят благочестив живот, а резултатът бяха многоброй­ните сцени. Разбира се, вследствие на тези трудности по-късно се разби и вярата на баща ми.

Тези безплодни спорове го ядосваха, както и мен, и се разделяхме - всеки с чувство за собствената малоцен­ност. Теологията ни отчужди един от друг. Аз отново възприех това като фатално поражение, при което обаче не се чувствах сам. Имах смътното предчувствие, че баща ми неотвратимо бе станал жертва на съдбата си. Той беше самотен. Нямаше приятел, с когото да споделя, поне аз не познавах никого от нашите близки, комуто можех да се доверя да намери спасителната дума. Веднъж го чух да се моли: той се бореше за вярата си! Бях разтърсен и възмутен едновременно, защото виждах кол­ко безнадеждно бе станал жертва на църквата и на нейно­то теологично мислене. Те го бяха изоставили обезверен, след като му бяха отнели всички пътища за стигане непосредствено до Бога. Сега разбрах дълбочината на моето предишно преживяване: в моя сън сам Бог се бе отрекъл от теологията и основаващата се на нея църква. От друга страна, наред с толкова други неща Той бе допуснал тази теология. Струваше ми се смешно, че хората биха могли да предизвикат подобно развитие. Та какво са хората? Те са глупави и безпомощни, родени като слепи кученца, като всички създания на Бога, с едва мъждукаща светлинка, която не може да пробие мрака, из който те се лутат. Това поне бе ясно, както и фактът, че никой от познатите ми теолози не бе „видял светлина­та, която сияе в мрака", със собствените си очи, в проти­вен случай те не биха могли да преподават своята „теологическа религия", която бе толкова отвлечена, че човек не можеше да направи нищо, освен да вярва без надежда. Ти не съответстваше на моето преживяване на Бога и бях принуден да вярвам без надежда за познание. Точно това се бе опитал да направи баща ми с цената на изключител­ни усилия, но претърпя поражение. Също толкова безус­пешно той можеше да се защити и от несериозния материализъм на психиатрите. То бе почти същото, както в теологията: длъжен си да вярваш в нещо, без да го познаваш. Аз бях по-сигурен от когато и да е, че и на двете липсваше както критиката на познанието, така и опитът.

Баща ми очевидно бе убеден, че психиатрите са откри­ли нещо в мозъка, което доказва, че на мястото, където би трябвало да се намира разумът, се намира някаква „материя", а не нещо „духовно". Изглежда, че с това бяха свързани и някои негови предупреждения - изучавайки медицина, да не би да стана материалист. За мен обаче неговото мнение означаваше, че не трябва да вярвам като теолозите и материалистите в дефиниции. Осъзнавах, че бедният ми баща бе попаднал, както се казва, от дъжда направо на кръщенето - бях открил, че високо превъзна­сяната вяра му бе скроила тази лоша шега, а и не само на него - на повечето образовани и сериозни хора, които познавах. За най-голям грях на вярата смятах това, че тя предпоставяше опита. Откъде можеха теолозите да зна­ят, че Бог предварително е подредил някои неща, а други и „позволил", и защо психиатрите бяха убедени, че мате­рията притежава свойствата на човешкия дух? Не бях застрашен да попадна под влиянието на материализма, но баща ми - да, което за мен ставаше все по-ясно. Явно някои му бе шепнал нещо за „сугестията"', защото тогава той четеше (както бях забелязал) книгата на Бернхайм за сугестията, преведена от Фройд¹³. За мен това бе нещо ново и важно, защото досега бях виждал баща ми да чете само романи или пътеписи. Всички интересни или „ум­ни" книги, изглежда, бяха табу. Четенето обаче не го правеше по-щастлив, депресиите в настроението му за­честяваха и се задълбочаваха, както и хипохондрията му. От години той се оплакваше от стомах, макар че лекари­те не откриваха нещо определено, а сега се говореше за усещане за „камъни в корема". Доста време не му обръ­щахме внимание, но най-сетне лекарят се позамисли. Беше в края на лятото на 1895.

През пролетта започнах следването си в Базелския университет. Единственият период в моя живот, през кой­то се бях отегчавал, училищните години, бе приключил. Златните двери към universitas litteranun (целокупното знание) и академичната свобода се отвориха и пред мен. Сега щях да чуя истината за природата, поне за нейните главни аспекти. Щях да науча всичко както за анатомията, така и за психологията, да го опозная на практика, а оттам щеше да дойде и знанието за биологичните изключения - болестите. Към всичко това се прибавяше фактът, че можех да вляза в едно сдружение - с определените му цветове —„Зофингия", в което бе членувал и баща ми. Тъй като бях още „младо лисиче", той дори дойде с мен на един от излетите на сдружението до някакво лозарско село в провинцията и там държа духовита реч, в която за мое голямо удоволствие зазвуча жизнерадостният духна-неговите собствени студентски години. Светкавично ми мина през ума, че в неговия собствен живот веднага след прик­лючване на следването е настъпило окончателно затишие, и си спомних една строфа от студентска песен:

Тези думи ме натъжиха. И той като мен навремето е бил възторжен студент в първи семестър; светът е бил отворен за него както сега и за мен; безкрайните съкровища на науката са били пред него - както и пред мен. Какво може да се е случило, за да се пречупи, мухляса и вгорчи всичко това у него? Не намирах отговор или - твърде много на брой. Словото, което държа в онази лятна вечер в избата, бе последният жив спомен от времето, когато е бил това, което би трябвало да бъде. Скоро след тези събития послед­ва влошаване на състоянието му. През късната есен на 1895 той остана на легло и в началото на 1896 почина.

След лекциите се върнах у дома и попитах как е. „Както винаги. Доста слаб е" - ми каза мама. Той й прошепна нещо и тя, напомняйки ми с поглед състояни­ето му на делир, продума: „Иска да знае дали вече си положил държавния си изпит." Разбрах, че ще трябва да лъжа, и отговорих: „Да, добре мина." Той въздъхна об­лекчено и затвори очи. Малко по-късно се приближих още веднъж до леглото, майка ми беше в съседната стая, заета с нещо. Той хъркаше, разбрах, че агонизира. Заста­нах до него приведен, като закован. Не бях виждал досега умиращ човек. Изведнъж баща ми спря да диша, а аз чаках, чаках следващото вдишване. Не последва нищо. Сега си спомних за мама и влязох в съседната стая - беше до прозореца, заета с плетката си. „Той умира" - й казах; тя каза с учудване: „Колко бързо свърши всичко."

Следващите дни бяха душни, болезнени, много малко от тях е останало в паметта ми. Спомням си само мама веднъж да казва със своя „втори" глас - като че ли на мен или на въздуха около мен: „Той умря навреме за теб." Стори ми се, думите трябваше да значат: „Вие не се разбирахте, той можеше да ти пречи." Това мнение спо­ред мен съответстваше на личност No 2 на майка ми.

Това „за теб" ме жегна силно и аз почувствах, че някаква част от старото време безвъзвратно си е отишла. От друга страна, някаква мъжественост и свобода се пробудиха у мен. След смъртта на баща ми аз се премес­тих в стаята му, в семейството заех неговото място. Така например трябваше да давам пари за домакинството всяка седмица, тъй като майка ми не можеше да води счетоводството и да се оправя с парите.

Около шест седмици след смъртта на баща ми той ми се яви насън - каза ми, че се връща от отпуск, бил си починал добре, а сега вече се прибира. Помислих, че ще ме упрекне, че съм заел неговата стая, но той не каза нито дума! Аз обаче се засрамих, затова, че съм си въобразил, че той е умрял. След няколко дни сънят се повтори. Баща ми се завръща у дома като вече оздравял, а аз пак си отправям упреци, че съм го мислел за умрял. Питах се отново и отново: „Какво означава това, че баща ми се връща у дома в съня ми? Че изглежда така истински?" Това бе незабравимо преживяване за мен и за първи път ме накара да се замисля за живота след смъртта.

Със смъртта на баща ми възникнаха тежки проблеми във връзка с продължаването на моето следване. Част от роднините по майчина линия бяха на мнение, че би трябвало да прекъсна и да си намеря работа като помощ­ник в някой магазин, за да мога по възможност най-скоро да започна да печеля пари. Най-малкият брат на майка ми си предложи услугите да й помага, тъй като налични­те средства далеч не бяха достатъчни. Един чичо от страна на баща ми ми помогна и към края на следването му дължах около 3000 франка. Останалото печелех сам като помощник-асистент, и от разпродаването на малка антикварна сбирка, която поех от една от старите лели, а печалбата от продажбата на предметите ми бе добре дошла като доход.

Не съжалявам за времето си на бедност. Човек се научава да цени простите неща. Например спомням си много добре как веднъж получих като подарък кутия пури, стори ми се царски подарък. Стигнаха за цяла година, позволявах си само по една в неделен ден.

Спомняйки си за студентските години, мога да кажа: беше хубаво време, всичко бе пропито от духовност, а освен това бе и време на приятелствата. Така в сдружени­ето „Зофингия" изнесох няколко беседи на теологически и философски теми. Водехме оживени разговори, и то не само за медицина. Спорехме за Шопенхауер и Кант, бяхме запознати с различните стилове у Цицерон, инте­ресувахме се от теология и философия; би могло да се каже, че у всички личеше класическото образование и поддържаната духовна традиция.

Към моите най-близки приятели се числеше Алберт Оери. С него ме свързваше дружба чак до смъртта му през 1950 година. Фактически нашите връзки бяха по-стари с около двадесет години от самите нас, тъй като още в края на шестдесетте години на миналия век прия­телство е свързвало нашите дядовци. Но за разлика от тях, които по-късно били разделени от съдбата, нас тя не само ни сближи, но ни и запази близки и верни приятели до край.

Запознах се с Оери като член на сдружението „Зофин­гия". Той не само притежаваше чувство за хумор и добро настроение, но и бе прекрасен разказвач. Особено ме впечатляваше фактът, че бе правнук и племенник на Якоб Буркхардт, когото ние, базелските студенти, богот­воряхме като велик човек, който бе живял и творил в среда като нашата. Да, от Оери се излъчваше нещо, което напомняше както външността - в чертите на лицето, движенията, начина на говорене, - така и същността на този рядък човек. От моя приятел научих някои неща и за Бахофен, когото както и Буркхардт бях срещал по улици­те. Но много повече от тези външни неща ме привличаше неговата задълбоченост, начинът, по който гледаше на историческите събития, удивителната зрялост още тога­ва на неговите политически съждения и неговата често учудваща точност при оценката за съвременни личности, които можеше да имитира и пресъздава с неподражаем хумор. Неговият скептицизъм разкриваше суетата и празноглавието под най-впечатляващите одежди.

Третият в нашето братство бе за жалост рано почина­лият Андреас Фишер, дългогодишен ръководител на бол­ницата в Уфра в Мала Азия. В „Адлер" във Вайл и в „Хирцен" в Халтинген заедно обсъждахме на чаша мест­но вино всичко под слънцето и променливата луна. Тези разговори са ярки, незабравими мигове от моето студентство.

През следващите десетилетия не се виждахме често, разделени от професиите и местоживеенето си. Но кога­то празничното слънце на нашето жизнено пладне набли­жи и за двама ни, съдбата отново ни събра. Когато станахме на тридесет и пет години, направихме едно забележително пътешествие по вода с моя платноход, а нашето „море" беше Цюрихското езеро. Екипаж ни бяха трима млади лекари, които работеха тогава при мен. Пътуването бе до Веленщат и обратно, четири дни. Све­жият вятър гонеше яхтата, Оери бе взел Одисеята (в превод на Фос) и ни четеше на глас по време на пътува­нето за приключенията на Кирка (Цирцея - б. ред.) и Некия. Искрящото езеро и обвитите в сребриста мъгла брегове блестяха.

Неспокойни мисли за бъдещето обаче ме спохождаха на фона на блестящите Омирови строфи, мисли за Голя­мото пътешествие, което ни предстоеше през pehtgus mundi (световния океан). Оери, който досега се бе коле­бал, наскоро се ожени, а на мен съдбата ми отреди, както на Одисей, една Некия и слизане в мрачния Хадес¹⁵. После дойдоха годините на войната и отново се срещахме рядко. Секнаха и дългите разговори. Говореше се главно за настоящето и необходимото. Но помежду ни се водеше един вътрешен диалог, което можех да разбера по отдел­ни въпроси, които Оери ми поставяше. Той бе умен приятел и ме познаваше по свой начин. Това мълчаливо съгласие и неизменна вярност означаваха много за мен.

През последното десетилетие на живота му отново се виждахме по-често, защото и двамата знаехме, че сенки­те се сгъстяват.

По време на следването си преживях доста вълнения във връзка с религиозните въпроси. У дома имах възмож­ност да беседвам с един теолог - викария на починалия ми баща, - което за мен представляваше една дългоочак­вана възможност. Той се отличаваше не само с феноме­налния си апетит, по който ме превъзхождаше, но и със своята начетеност. От него научих много за Църковните отци, за историята на догмите и доста нови неща за протестантската теология. Теологията на Ритчъл тогава бе на мода. Нейната гледна точка за историята и особено сравняването й с „влакова композиция" ме^;дразнеха¹⁶. И студентите по теология в сдружението, „Зофингия", с които спорехме, изглежда, се задоволяваха с идеята за историческите последици от живота на Христос. Този възглед ми се струваше не само слабоумен, но и мъртъв. Не можех да се съглася и с мнението, което извеждаше Христос на преден план и го превръщаше в единствената решаваща фигура на драмата между Бога и човека. Изг­леждаше ми като абсолютно противоречие в учението на самия Христос, че Светият Дух, който го е заченал, след смъртта му ще го замести сред хората на земята.

Светият Дух за мен означаваше адекватно проявление на непредставимия Бог. Неговите действия имаха не само възвишена природа, но и странен, дори спорен характер, както и делата на Яхве, когото аз наивно идентифицирах с християнския образ на Бога, съвсем в духа на конфирмационното си обучение. (Още не разбирах, че истинският дявол се ражда едва с християнството.) „Гос­под Исус" за мен несъмнено бе човек и затова - несигу­рен, респективно - просто рупор на Светия Дух. Това във висша степен неортодоксално становище, което се раз­личаваше от геологическото от 90 до 180 градуса, се сблъскваше, разбира се, с дълбоко неразбиране. Разоча­рованието, което изпитах, постепенно ме доведе до ня­каква примирена апатичност и моята убеденост, че тук решава единствено опитът, се засилваше все повече. Заедно с „Кандид" (тогава го четях) можех да кажа и аз: „Tout cela est bien dit - inais il taut cultiver notre jardin" („Всичко това е добре казано, но ние трябва да обработ­ваме градината си"), с което се намекваше за естествознанието.

През първите години на следването си открих, че естествените науки наистина дават безкрайно много зна­ния, но твърде оскъдни познания, и то главно специали­зирани. От моите занимания по философия знаех, че в основата на цялата тази ситуация лежи фактът на същес­твуването на психиката. Без душата няма нито знание, нито познание. За нея изобщо не се говори. Навсякъде тя се допуска тихомълком, но даже и там, където се споменава, както при К. Г. Карус, не съществува истинско знание, а само философски спекулации, които могат да се тълкуват и така, и иначе. Не проумях кой знае колко от това интересно наблюдение.

Към края на втория семестър обаче направих едно друго откритие, което се оказа с важни последици: в библиотеката на бащата на мой колега, студент по исто­рия на изкуството, намерих една малка книжка от седем­десетте години - за появяването на духове. Беше съобще­ние за началото на спиритизма, публикувано от някакъв теолог. Първоначалните ми съмнения бързо се разсеяха, защото по принцип ставаше въпрос за истории, каквито бях слушал от най-ранно детство на село. Материалът без съмнение бе автентичен, но големият въпрос бе дали тези истории бяха физически верни? На това още не намирах отговор. Все пак можах да установя, че очевидно във всички времена и на различни места по земята се разказват едни и същи истории. Би трябвало да има определена причина за това. Тя в никой случай не може­ше да се търси във факта, че навсякъде съществуват еднакви религиозни предпоставки. Не това бе причина­та. Вероятно тя бе свързана с обективното поведение на човешката психика. Но точно по този възлов въпрос, а именно обективната природа на психиката - чрез опита не можеше да се докаже нищо освен онова, което твърдя­ха философите.

Колкото и съмнителни да ми се струваха наблюдени­ята на спиритистите, това бяха за мен първите съобще­ния за обективни психични феномени. Имена като Долнер, Крукс ми направиха впечатление и аз прочетох цялата достъпна тогава литература за спиритизма. Естествено, разговарях за това и с приятелите си, които за мое голямо учудване реагираха отчасти подигравателно или с недоверие, отчасти със страхлив отпор. От една страна, се чудех на убедеността, с която можеха да твър­дят, че подобни неща като духове или местене на маси били невъзможни и затова са измама, от друга страна - отпорът им беше доста предпазлив. Аз също не бях абсолютно сигурен в достоверността на материалите, но в края на краищата защо да няма призраци? Откъде изобщо знаем, че нещо е „невъзможно"? И преди всичко - какво означава тази предпазливост? Аз лично намирах подобни възможности за изключително интересни и прив­лекателни. Те многократно придаваха красота на същес­твуванието ми, а светът ставаше по-дълбок и по-тайнст­вен. Дали сънищата имаха нещо общо с духовете? Кант със Сънища на един виждащ призраци бе добре дошъл за мен, а скоро открих и Карл Дуирел, който оценяваше тези идеи от философска и психологическа гледна точка. Раз­рових Ешенмайер, Пасаван, Юстинус Кернер, Гьорес и прочетох седем тома от Сведенборг.

No 2 на майка ми беше напълно съгласен с моите ентусиазирани проучвания, но другите хора реагираха обезкуражаващо. Досега се бях препъвал единствено в камъни на традиционните възгледи, сега се натъкнах на стоманата на предубеждението и неспособността да бъ­дат приемани необикновените възможности, при това у мои най-близки приятели. Моят интерес им се струваше още по-подозрителен, отколкото заниманията ми с тео­логия! Имах чувството, че съм застанал на ръба на света. Това, което най-живо ме интересуваше, за другите бе вятър и мъгла и дори причина за страх!

Страх? От какво? Не можех да си дам сметка. Не беше нечувано, нито потресаващо за света, че може би същес­твуват явления, които надхвърлят ограничените катего­рии на времето, пространството и причинността. Имаше дори животни, които предчувстваха времето и земетресе­нията, сънища, които предсказваха смъртта на определе­ни личности, часовници, които спираха в мига на смърт­та, чаши, които в критични моменти се чупеха - изобщо все неща, които в моя предишен свят бяха нещо естестве­но. Сега сякаш бях единственият, които бе чувал за подобни неща! С цялата сериозност аз си поставях въпроса: в какъв свят бях попаднал? Това, изглежда, бе градс­кият свят, който не познаваше света на селото, истинс­кия свят на планините, горите, реките и животните, на божествения промисъл (чети: растенията и кристалите). Това обяснение ми се струваше утешително - поне порас­на самочувствието ми, защото ми стана ясно, че градски­ят свят, въпреки своето научно знание, бе духовно огра­ничен. Подобно мнение бе опасно, защото ме подвежда­ше към високомерие, неуместна критичност и агресив­ност, които заслужено предизвикваха антипатии към мен. Последните събуждаха отново старите колебания, чувството за малоценност, депресиите - един порочен кръг, който бях решил да разкъсам на всяка цена. Не исках повече да оставам извън света, да си спечеля съм­нителната слава на някакво изключение.

След първия изпит станах помощник-асистент по ана­томия, а през следващите семестри проректорът дори ми повери курса по хистология, разбира се, за мое голямо удоволствие. Тогава се занимавах главно с учението за еволюцията и със сравнителна анатомия, а освен това се запознавах и с неовиталистичната теория. Най-много ме привличаше морфологичното схващане в най-широк сми­съл. От другата страна се нареждаше физиологията - тя ми бе дълбоко противна, и то поради вивисекцията, предприемана главно с чисто демонстрационна цел. Не можех да се отърва от чувството, че топлокръвните са ни близкородствени, а не просто мозъчни автомати. Съот­ветно бягах от упражненията, когато можех. Разбирах, че трябваше да се експериментира върху животни, но възп­риемах подобни демонстрации като варварски и отврати­телни, и най-вече - излишни. Притежавах достатъчно въображение, за да мога да си представя процесите просто по описанията им. Съчувствието ми към животните не датираше от будистките алюри на Шопенхауеровата фи­лософия, то почиваше върху дълбоката основа на примитивната нагласа на духа, т. е. несъзнаваното идентифици­ране с животните. Тогава обаче не осъзнавах този важен психологически факт. Толкова дълбоко бе отвращението ми към физиологията, че даже изпитните ми резултати по тази дисциплина бяха слаби, но все някак се промък­нах.

Следващите клинични семестри бяха така запълнени, че не ми оставаше време за моите екскурзии в отдалече­ни области - само в неделен ден можех да си позволя да изучавам Кант. Четях усилено Е. фон Хартман, а Ницше от известно време беше в програмата ми, но се бавех с четенето, тъй като не се чувствах достатъчно подготвен. Тогава много се спореше за Ницше и до голяма степен бе отричан, най-често от „компетентните" студенти по фи­лософия, от което си правех заключение за противоречи­ята в по-висшите кръгове. Най-големият авторитет, раз­бира се, беше Якоб Буркхардт, чиито критични изказва­ния за Ницше бяха обект на обсъждане. Освен това имаше и хора, които познаваха Ницше лично и бяха в състояние да разпространяват не особено приятни любопитни факти за него. Повечето не бяха чели нищо от него и обръщаха внимание главно на външни черти, предиз­викващи недоразумения, например на неговата игра на „джентълменство", на маниера му да свири на пиано, стилистичната му предвзетост - все особености, които трябваше да играят по нервите на базелеца от онова време. Но тези неща не бяха за мене причина да отлагам своите изследвания - обратно, те усилваха желанието ми да се заема с него; по-скоро - някакъв скрит страх - да не би да приличам на него по отношение на „тайната", която го изолира от неговия свят. Може би той е имал вътреш­ни изживявания, възгледи, които е искал да споделя, но за нещастие никой не е проявил към него разбиране? Очевидно той е бил ексцентрик или поне се е възприемал като такъв, като tudus naturae (игра на природата), което аз в никакъв случай не исках да бъда. Боях се от вероят­ността и аз като Ницше да бъда също „единствен". Естес­твено - si parva componere magnis licet (ако е позволено малкото да се мери с голямото) - той бе професор, написал книги, т. е. постигнал мечтани висоти; произхождаше също от семейство на теолог, но от голямата далечна Германия, която се простира чак до морето, докато аз бях швейцарец от беден свещенически дом в малко гранично селце. Той говореше изискан немски, знаеше латински и гръцки, може би и френски, италиан­ски и испански, докато аз бях що-годе сигурен само в базелски диалект. Той, който владееше всички тези бла­жени висоти, можеше в края на краищата да си позволи и известна странност, но аз самият не можех да знам доколко приличам на него.

Въпреки опасенията ми аз бях любопитен и реших да го чета. Най-напред ми попадна Несвоевременни размиш­ления. Бях във висша степен възхитен и наскоро след това прочетох и Тъй рече Заратуапра. Както Гьотевият Фауст, това бе изключително изживяване. Заратустра беше Ницшевият Фауст, a No 2 бе моят Заратустра, колкото къртичината е Монблан; а Заратустра - в това бях убеден, беше болнав. Дали и моят No 2 бе болнав? Подобна възможност ме изпълни с ужас, който дълго време не исках да призная, но който въпреки това ме държеше в напрежение и постоянно се пораждаше, кога­то не трябва, като ме принуждаваше да се замислям за себе си. Ницше бе открил своята No 2 едва по-късно в живота, над средна възраст, докато аз го познавах от ранни младини. Ницше наивно и непредпазливо бе гово­рил за това curheum (нещо, за което не бива да се споме­нава), като че ли всичко бе наред. Аз обаче много скоро видях, че това има лоши последици. Той от своя страна е толкова гениален, че още на младини идва като професор в Базел, без да подозира какво го очаква. Точно поради своята гениалност той би трябвало навреме да забележи, че нещо не е наред. В това, мислех си аз, се състои неговото болезнено недоразумение: безстрашно и нищо неподозиращ, той оставяше на воля No 2 в един свят, който нищо не знаеше за подобни неща и не ги разбира­ше. Той бе окрилен от детинската надежда, че ще намери хора, които да съпреживеят неговия екстаз и ще разберат „преоценката на всички ценности". Но той намираше само учени филистери, да, и по един трагикомичен начин той самият бе такъв, и както всички останали не разби­раше себе си, след като изпадаше в мистериозното и неизразимото, а искаше да го възхвалява пред една тъпа, забравена от боговете, тълпа. Оттук — надутостта на езика, претенциозните метафори, възторжените химни, с които напразно се опитва да накара един свят, който изцяло се е отдал на псевдонаучни стойности, да го чуе. Но той - този въжеиграч - излиза дори извън себе си. Той не познава този свят - „dans се meilletir des mondes possibles" („възможно най-добрия свят") - и затова е като обсебен, светът около него може да се отнася към него само с болезнено внимание. Сред моите приятели и познати познавах само двама, които се признаваха за привърженици на Ницше - и двамата хомосексуалисти; единият завърши със самоубийство, другият - като неп­ризнат гений. Останалите заставаха пред феномена Заратустра не само загубили ума и дума, но и напълно непо­датливи за неговия призив.

Както Фауст ми отвори всички врати, така Заратуст­ра затвори една, и то за дълго. Като че ли изпаднах в положението на стария селянин, който, запитан от мал­кия си син как така впряга двете крави в един оглавннк, отговорил: „Хери, човек не говори за тези неща."

Виждах, че доникъде не може да се стигне, ако се говори за нещата, които са известни на всички. Наивният в това отношение не разбира каква обида нанася на себеподобните си, когато им говори за нещо, което им е непознато. Подобно безбожие се прощава само на писа­телите, журналистите и поетите. Бях разбрал, че една нова идея или просто някой необичаен аспект може да бъде внушен само чрез факти, фактите остават и не могат да бъдат натикани под масата завинаги, а после изведнъж някой да ги открие и да разбере какво е наме­рил. Виждах, че поради липса на нещо по-добро само говорех, вместо да представям факти, каквито впрочем напълно ми липсваха. Нямах нищо налице. Повече от всякога ме теглеше към емпиричното. Упреквах филосо­фите, че говореха за всичко, което не беше достъпно за опита, а мълчаха там, където би трябвало да се отговори на опита. Струваше ми се, че някога някъде бях минал през диамантена долина, но не можех да убедя никого, та дори и себе си, че при по-внимателно наблюдение камен­ните образци, донесени от мен, не са просто чакъл.

Беше 1898 година, когато започнах да обмислям бъде­щата си професия на лекар. Скоро стигнах до извода, че ще трябва да избера специалност, като имах предвид хирургия или вътрешни болести. Към първото ме влече­ше специалната ми подготовка по анатомия с предпочи­тание към патоанатомия и с голяма вероятност бих я избрал като професия, ако имах необходимите финансо­ви възможности. Крайно мъчително беше за мене, че се налагаше да правя дългове, за да мога изобщо да уча. Знаех, че веднага след последния изпит ще трябва да изкарвам прехраната си. В тази връзка си представях работата като асистент в болницата на някой кантон, където беше по-вероятно да се намери платено място, отколкото в някоя клиника. Последното във висша сте­пен зависеше от протекции или личната симпатия на шефа. Заради съмнителната ми популярност и толкова често изпитваното отчуждение на другите не се осмеля­вах да се надявам на щастлива случайност и се задоволя­вах със скромната възможност поне в някоя местна болница да получа място като асистент. Останалото ще­ше да зависи от моето прилежание, трудолюбие и полез­ност.

През ваканцията се случи нещо, което силно и дълбо­ко ми повлия. Един ден седях в стаята си и четях учебни­ците си. В съседната стая, чиято врата беше полуоткрехната, седеше майка ми и плетеше. Това беше трапезари­ята ни, в която имаше кръгла маса от орехово дърво. Беше от чеиза на баба ми по бащина линия отпреди седемдесет години. Майка ми седеше до прозореца на около метър от масата. Сестра ми беше на училище, а прислужничката - в кухнята. Изведнъж се чу трясък като изстрел от пистолет. Скочих и забързах към съседната стая, откъдето дойде експлозията. Майка ми седеше, загубила ума и дума, в креслото, изтървала плетката от ръцете си. „Какво, какво се случи, беше точно до мен?" - и погледна към масата - видяхме какво се беше случило: масата се бе спукала през средата - и то не на слепено място, а през здравото дърво. Бях като онемял. Как можеше да се случи подобно нещо? Естествено израсло, здраво дърво, съхнало цели седемдесет години, да се разпука току-така в един летен ден, с нормалната относи­телно висока влажност на въздуха у нас? Разбирам да беше през зимата, със запалените печки през някой студен, сух зимен ден! Каква бе причината за тази експ­лозия? Има, разбира се, забележителни случайности... Майка ми поклати глава и каза с гласа на своята личност No 2: „Да, да, това означава нещо!" Против волята си бях впечатлен и ядосан, че не можех да възразя нищо.

Четиринадесет дни по-късно, около шест часа приве­чер се прибрах у дома и заварих домашните (майка ми, четиринадесетгодишната ми сестра и прислужницата) в необичайно вълнение - преди около час отново се бе чул оглушителен пукот. Този път не беше от повредената маса, звукът дошъл от бюфета, масивна мебел от начало­то на XIX в. Търсили навсякъде да открият нещо, но напразно, нямало никаква пукнатина.

Веднага започнах да оглеждам бюфета и около него, но също безуспешно. След това прегледах всичко вътре - в чекмеджето, където се намираше панерчето с хляба, намерих ножа, чието острие бе натрошено. Дръжката беше в единия ъгъл на четириъгълната кошничка, а във всяко от трите ъгълчета имаше по едно парче от остри­ето. Ножът е бил използван около 16 часа за кафето и след това - прибран. Оттогава никой не е отварял бюфе­та.

На другия ден отнесох натрошения нож при един от най-добрите ножари в града. Той го прегледа по ръбовете под лупа, поклащайки глава. „Този нож е съвсем здрав, няма никакъв дефект в стоманата. Някой го е натрошил парче по парче; би могло например да се направи, като се пъхне в цепката на чекмеджето и се огъне. Добра стома­на е. Или пък да е хвърлен от голяма височина върху камък. Такова нещо не може да експлодира само. Някой ви е разправял небивалици"¹⁷.

Майка ми и сестра ми са били в стаята, когато чули ужасния трясък. No 2 на майка ми ме гледаше многозна­чително, а аз можех само да мълча. Бях напълно озадачен и не можех по никакъв начин да си обясня случилото се. Ядосвах се още повече, защото трябваше да си призная, че съм дълбоко впечатлен. Защо и от какво се бе пропу­кала масата и се бе натрошил ножът? Хипотезата за случайност отиваше твърде далеч. Струваше ми се невероятно например Рейн да потече току-така изведнъж и случайно нагоре - срещу течението, а всички други въз­можни обяснения бяха изключени. Тогава какво можеше да бъде?

Няколко седмици по-късно научих от наши роднини, че от известно време се занимават с викане на духове и че познават един медиум - младо, около петнадесетгодиш­но момиче. В тези среди отдавна назрявала мисълта да ме запознаят с момичето, което изпадало в състояние на сомнамбулизъм и произвеждало спиритични феномени. Когато чух за това, веднага си помислих за нашите особе­ни явления и допуснах, че имат връзка с този медиум. Заедно с нея и други заинтересовани започнахме редовно в събота да провеждаме сбирки. Резултатът бе съобще­ния и почукване по стените и масата. Съмнителни бяха самостоятелните, независими от медиума, движения на масичката. Скоро открих, че ограничените условия най-общо пречат. Затова се задоволих само с явната самосто­ятелност на почукванията и насочих вниманието си към съдържанието на съобщенията. Резултатите от тези наб­людения са представени в моята дисертация. След като провеждах експеримента около две години, се появи известна вялост и аз хванах медиума при опит да предиз­вика феномена по измамнически начин. Това ме накара за мое голямо съжаление да прекратя опитите, защото чрез тях научих как възниква No 2, как навлиза в детското съзнание и в края на краищата го интегрира в себе си. Момичето медиум бе на двадесет и шест години, тя почина от туберкулоза. Бях я срещал, когато бе на дваде­сет и четири, и ми направи дълбоко впечатление нейната независимост, зрелостта на личността й. След смъртта й научих от нейните роднини, че през последните месеци от живота характерът й постепенно се разпадал парче по парче. Накрая тя достигнала състояние на двегодишно дете и така си отишла във вечния сън.

В най-общи линии това беше голямото преживяване тогава, което даде тласък на ранната ми философия и ми даде възможност да изградя психологическата си гледна точка. Бях научил нещо обективно за човешката душа, но то бе от такова естество, че отново не можех да кажа нищо определено за наученото. Не познавах никого, на когото можех да разкрия всички обстоятелства, истинс­кото положение на нещата. Отново трябваше да оставя недовършено нещо, което бе достойно за размисъл. Едва след няколко години на основата на това възникна моята дисертация.

В медицинската клиника Фридрих фон Мюлер замес­ти стария Имерман. У Мюлер намирах дух, който ми допадаше. Виждах как една изтънчена интелигентност обхваща всеки проблем и формулира въпросите, свърза­ни с него, които по този начин вече съдържат и полови­ната от решението. Той от своя страна изглежда също виждаше нещо в мен, тъй като по-късно, към края на обучението, ми предложи да замина за Мюнхен като негов асистент, където вече се ползваше с име. Неговото предложение почти щеше да ме убеди да се отдам на вътрешна медицина. Сигурно би се стигнало до това, ако междувременно не се бе случило нещо, което ме освобо­ди от всякакви съмнения и колебания относно моето професионално бъдеще.

Както вече споменах, посещавах лекции по психиат­рия и практически занятия, но тогавашният преподава­тел по психиатрия не беше много интересен, а и като си припомнях ефекта от практиката на баща ми в приюта за душевноболни, както и последствията, които това остави у него - всичко споменато не беше в състояние да ме привлече към този предмет. Така че, когато седнах да се готвя за държавния изпит, учебникът по психиатрия бе последното нещо, към което посегнах. Нищо не очаквах от него. Все пак си спомням как отворих книгата на Крафт-Ебинг и си помислих: „Я да видим какво иска да каже един психиатър за своя предмет." Нито лекциите, нито клиниката бяха оставили у мен каквото и да било впечатление - не можех да си спомня нито един демонс­триран случай в клиниката, единствено скуката и отегче­нието.

Започнах с предговора с надеждата да открия как един психиатър въвежда в своя предмет или всъщност как отчасти оправдава своето съществувание. За извинение на това високомерие все пак трябва да спомена, че тогава сред лекарските съсловия психиатрията се поставяше много ниско в йерархията. В действителност никой не разбираше нищо от психиатрия, нямаше психология, ко­ято да разглежда човека като цяло, като включва в карти­ната и неговите душевни отклонения. Както директорът на подобно заведение бе затворен със своите пациенти, така и самото то със своите обитатели бе изолирано от града като болница за неизлечимо болни. Никой не поглеждаше с добро око на нея, лекарите познаваха твърде слабо, почти колкото непрофесионалистите, тази мате­рия и затова споделяха техните чувства. Душевното забо­ляване бе безнадеждно и фатално събитие, а тази сянка падаше и върху психиатъра. Той бе особняк, както скоро можах да се убедя от собствен опит.

II така, в предговора прочетох: „В спецификата на тази научна област и несъвършенството на нейната струк­тура трябва да се търсят основанията за това, че учебната литература по психиатрия в no-голяма или по-малка степен има субективен характер." И - няколко реда по-нататък - „Заболявания на личността" - така авторът наричаше психозите. Сърцето ми се разтуптя силно. Тряб­ваше дори да стана, за да си поема дъх. Чувствах се необичайно развълнуван, като светкавица ми просветна мисълта, че за мен вече не може да има друга цел освен психиатрията. Единствено тук можеха да се обединят двата потока на моите интереси и чрез този общ поток да проправят своето русло. Тук бе общата област на биоло­гичното и духовното, която бях търсил навсякъде, без да мога да я намеря.

Тук бе мястото, където сблъсъкът на природата и духа намира своята изява. Вълнението ми продължи, когато прочетох у Крафт-Ебинг за „субективния характер" на психиатричния учебник. И така, помислих си, учебникът е също отчасти субективен израз на авторовата изповед, на неговото цялостно същество, на неговата предубеде­ност, която застава зад обективността на опита му и отговаря на „заболяването на личността" с цялото на своята собствена личност. Не бях чувал подобно нещо от моите клинични преподаватели и макар че споменатият учебник малко се различаваше от други подобни, то дори от тези кратки мисли върху проблема за психиатрията падаше просветляващ лъч и тя ме привлече непреодоли­мо в своето русло.

Решението ми бе взето. Когато направих изявлението си пред моя преподавател по вътрешни болести, на лице­то му се изписа неприкрит израз на разочарование и удивление. Старата ми рана - усещането ми за непринадлежност и отчужденост на другите - отново ме заболя. Сега обаче разбрах по-ясно защо - фактът, че ще се инте­ресувам от този странен свят, не бе идвал никому наум, дори на мен самия. Приятелите ми бяха изненадани, отчуждиха се, смятаха ме за глупак, който можеше да проиграе шансовете си за успех в кариерата в областта на вътрешната медицина, където всичко бе така разбирае­мо, а и завидните изгледи за кариера бяха почти под носа ми; и всичко това да разменя за тази психиатрична безс­мислица!

Виждах, че отново съм се отклонил по странична пътека, по която никой не желаеше или не можеше да ме следва. Но аз знаех - и в тази ми убеденост никой и нищо не можеше да ме разколебае, че решението ми е съдбов­но. Приличаше на два потока, които се бяха слели и в общото мощно течение непоколебимо ме носеха към далечни цели. Сякаш бодрият дух на „възстановеното единство на двойствената натура" ме пренесе като на магическа люлка през изпита, който издържах достойно. Точно по предмета, по който бях наистина подготвен, патологоанатомия, дяволският крак, който куца подир всички твърде добре скроени чудеса, ме препъна. Допус­нах възможно най-смешната грешка в един препарат. В едно ъгълче, където ми се стори, че се намират само епителни клетки, всъщност се съдържали гъбички cпop, които не бях забелязал. По другите предмети имах пред­чувствие какво ще ми се падне, та благодарение на това обстоятелство преодолях някои подводни рискове с „раз­вято знаме, фанфари и барабани". Но там, където се чувствах най-сигурен, бях наказан по най-гротесков на­чин. В противен случай щях да съм положил държавния си изпит с отличен.

Още един кандидат достигна същия брой точки като мен. Той бе истински единак - за мен непонятна, подоз­рителна и безинтересна личност. Освен да се отегчаваш на професионални теми, с него не можеше да се общува. На всичко отговаряше с тайнствена усмивка, която на­помняше за покривните фигурки на фронтона. У него имаше нещо високомерно и същевременно някакво по­корство или притеснителност, с което той никога не се вписваше в ситуацията. Не можех да направя нищо и единственото, което можеше да се приеме у него за положително, бе впечатлението за една почти мономаниакална амбиция, която не взема нищо друго под внима­ние освен медицинските факти и знания. Няколко години след завършване на следването той се разболя от шизоф­рения. Споменавам това като характерен пример за пара­лелизма на събитията. На психологията на деменция прекокс (шизофрения) бе посветена първата ми книга, където предубежденията ми спрямо „заболяването на дадена личност" даваше отговор; „Психиатрията - в най-широкия смисъл на думата" е диалог между една болна психика и приеманата като „нормална" психика на лека­ря, сблъсък между болното лице - пациента ~ и също толкова субективната личност на лекуващия. Стремях се да покажа, че налудните идеи и халюцинациите не са само специфични симптоми на душевните заболявания, но имат и общочовешки смисъл.

Вечерта след последния изпит си позволих дългоочак­вания лукс - за първи път в живота! - да отида на театър. Дотогава финансите не ми позволяваха подобна екстравагантност. Но все още имах малко пари от продажбата на антикварните експонати, за да осъществя не само посещение на опера, но и пътуване до Мюнхен и Щут­гарт.

Бизе ме омая и завладя като вълните на безкрайно море, а когато на другия ден влакът ме отнасяше през границата към един по-широк свят, мелодиите на Кармен още звучаха в ушите ми. В Мюнхен за първи път видях истински антики, а това в унисон с музиката на Бизе създаде в мен една атмосфера, която по дълбочина и значимост можех само да доловя, но не и да осмисля. Цареше някакво пролетно, сватбено настроение, макар че седмицата между 1 и 9 декември на 1900 година бе мрачна. В Щутгарт за последен път видях леля си, г-жа Раймер-Юнг. Тя бе дъщеря на дядо ми от първия брак, проф. К. Г. Юнг и Вирджиния де Ласо. Една очарователна стара дама с искрящи сини очи и жив темперамент. Мъжът й бе психиатър. Тя ми изглеждаше потопена в един свят на непонятни фантазии и неизличими спомени от миналото - последния дъх на безвъзвратно изчезва­щия изначален свят. Тази визита за мен бе окончателно сбогом на носталгията по моето детство.

На 10 декември 1900 година бях назначен на асистентско място в Бургхьолцли. С удоволствие отивах в Цю­рих, тъй като през годините Базел бе станал твърде тесен за мен. За гражданите на Базел съществуваше единстве­но Базел: там беше всичко „цивилизовано", а на север от река Бърс започваше „варварското". Приятелите ми не можеха да разберат защо заминавам и се надяваха да се върна скоро. Но за мен това бе невъзможно - в Базел веднъж завинаги бях дамгосан като син на свещеника Паул Юнг и внук на дядо си, професор Карл Густав Юнг. Принадлежах, така да се каже, към определена духовна група и определен социален кръг. Към всичко това изпит­вах неприязън; не исках и не можех да позволя да бъда класифициран.

В духовно отношение Базел ми се струваше ненадминат със своята духовна атмосфера и със завидната отвореност към света, но бремето на традицията върху него бе твърде голямо. С пристигането в Цюрих почувствах разликата осезаемо. Връзката на Цюрих със света не е чрез духа, а чрез търговията. Но тук въздухът бе свободен, а аз много ценях това. Тук човек никъде не долавя кафявите изпарения на вековете дори да му липсва богатият фон на културата. Към Базел и днес изпитвам болезнена слабост, макар да знам, че вече не е същият. Още си спомням дните, когато имаше един Бахофен и един Якоб Буркхардт, когато още го имаше домът с капителите зад катедралата, а старият мост над Рейн беше наполовина дървен.

За майка ми бе трудно да понесе моето напускане на Базел. Знаех обаче, че не мога да й спестя тази болка, и тя я прие храбро. Живееха със сестра ми, която беше с девет години по-малка от мен, една нежна и болнава натура и във всяко отношение по-различна от мен. Тя сякаш бе родена за живот на стара мома и наистина не се ожени. Тя обаче се разви като забележителна личност и аз се удивлявах на нейното държане. Беше родена „лейди" и така си и отиде. Трябваше да се подложи на една операция, смятана за невинна, но тя не можа да я преживее. Направи ми дълбоко впечатление, че предварително бе уредила всички свои дела, до последната подробност. Всъщност ми беше чужда, но аз изпитвах силно уважение към нея. Бях много по-емоционален, тя бе по-спокойна, макар и много чувст­вителна по природа. Бих могъл да си я представя в някой манастир за благородни девици, както бе живяла и много по-младата сестра на моя дядо Юнг¹⁸.

С работата ми в Бургхьолцли животът ми навлезе в една интегрална действителност, изпълнена единствено с планове, задължения, съвестност и отговорност. Бе като постъпване в светски манастир, като даване на обет да вярвам само във вероятното, средното, баналното и безгрешното, а всичко странно и многозначително да отричам, като всичко необичайно редуцирам в обичайно. Съществуваха само повърхности, под които нямаше ни­що, само начала - без продължения, само елементи, без взаимовръзка, знания, които се стесняваха във все по-малки кръгове, неуспехи, които претендираха да са проблеми, потискащо тесни хоризонти и необгледната пусти­ня на рутината. За около половин година се затворих зад стените на манастира, за да свикна с живота и духа на една болница за душевноболни. Прочетох петдесетте тома на Allgeme'me Zeitschrift far Psych'tatrie, за да мога да се запозная с манталитета на психиатрите. Исках да узная как човешкият дух реагира при гледката на своето собс­твено разрушаване, защото психиатрията ми изглеждаше като артикулиран израз на онази биологична реакция, която проявява т. нар. „здрав дух" при гледката на душев­но заболяване. Моите колеги ми изглеждаха интересни, както и болните. Затова през следващите години разра­ботих една колкото тайна, толкова и инструктивна ста­тистика за вродените дадености на моите швейцарски колеги за свое собствено назидание, както и за разбира­нето на реакцията на психиатъра.

Не е нужно да споменавам, че съсредоточаването ми върху този доброволно наложен от самия мен изпит и уединението ми отчужди колегите ми. Те естествено не знаеха колко странна ми изглежда психиатрията, колко ми е чужда и колко държах да се запозная с нейния дух. Терапевтичният интерес тогава ми беше още чужд, но патологичните варианти на така наречения нормалитет мощно ме привличаха, тъй като ми предлагаха жадувана­та възможност за по-дълбоко опознаване на психиката изобщо.

При тези обстоятелства започна моята психиатрична кариера, субективният експеримент, от който се опреде­ляше и моят обективен живот.

Нямам нито желанието, нито способността да изляза извън себе си до такава степен, че да мога да наблюдавам собствената си съдба наистина обективно. Бих допуснал известна автобиографична слабост - или да развия една илюзия - за това, как би трябвало да бъде, или да напиша една apologia pro vita sua (оправдание за своя живот). В края на краищата човек е едно събитие, което не оценява само себе си, а - за добро или за зло - подлежи на съда на другите.