Карлос кастанеда силата на безмълвието Следващи уроци на Дон Хуан

ИЗЧИСТВАНЕ НА ВРЪЗКАТА С ДУХА

Слънцето още не бе изгряло иззад върховете на изток, а денят беше вече топъл. Щом стигнахме до първия стръмен скат на две-три мили встрани от пътя, който водеше към покрайнините на близкия град, дон Хуан спря на едно място и се отби до павираното шосе. Приседна край няколко каменни грамади, откъртени от снагата на планината, когато са прокарвали пътя, и ми направи знак да се приближа. Обикновено спирахме на това място да си поговорим или просто да отдъхнем.

Дон Хуан каза, че пътуването е продължително и не е изключено да останем в планината няколко дни.

- Сега ще говорим за третото абстрактно ядро - доба ви той. - То се нарича Клопките НА ДУХА или КЛОПКИТЕ НА АБСТРАКТА, или ИЗЧИСТВАНЕ НА ВРЪЗКАТА, или САМОПРИКРИВАНЕ.

Бях изненадан от многообразието на имената, но не казах нищо. Изчаках го да продълзки обяснението си.

- И отново, както с първото и второто ядро - поде той, - то може да бъде само по себе си разказ. Легендата разказва, че след като безуспешно почукал на вратата на онзи човек, за който вече ти разказах, духът прибягнал до единственото, което му оставало - хитростта. в края на краищата той и преди бил разрешавал неуспехите си чрез хитрости. Станало му ясно, че за да направи впечатление на този човек, трябва да го прилъже. И духът започнал да въвежда човека в загадките на магьосничеството. И магьосническото чиракуване се превърнало в това, което е - път на извъртания и хитруване.

Легендата разказва, че духът подмамил човека, карайки го да се мести напред-назад между нибата на съзнание, за да му покаже как да съхрани енергията, която му била необходима за заякчаване на сбързващото звено. Дон Хуан добави, че ако приложим тази история към настоящите условия, ще получим случая на нагуала - живия проводник на духа, който, за да обучава, възпроизвежда структурата на това абстрактно ядро и прибягва до различни хитрости.

Внезапно дон Хуан стана и пое към планината. Последвах го и се заизкачвахме един до друг.

Привечер стигнахме билото. Дори и на тази височина все още беше много горещо. Целия ден бяхме следвали едва забележими следи. Спряхме до малко сечище с древна наблюдателница, чиито отбори гледаха на север и на запад.

Седнахме и дон Хуан поднови разказа си за магьосническите истории. Каза, че вече знам за намерението, което се беше проявило пред нагуала Елиас, за духа, който бе почукал на вратата на нагуала Хулиан, за това как самият той бе срещнал духа и как аз също го бях срещнал. Всички тези истории, рече той, имат еднаква структура; различни са само героите в тях. всяка една представлява абстрактната трагикомедия с по един абстрактен участник в нея - намерението, и две човешки същества - актъори; нагуалът и неговият чирак. Абстрактното ядро представлявало сценария.

Реших, че най-накрая съм разбрал какво има предвид, но не можех да обясня какво точно съм разбрал нито на себе си, нито на дон Хуан. Когато се опитах да изразя с думи мислите си, открих, че бръщолевя глупости.

Изглежда, дон Хуан схвана това, защото ми предложи да се отпусна и само да слушам. Започна следващата история, която бе за въвеждането на чирака в царството на духа - процес, наричан от магьосниците КЛОПКИТЕ НА ДУХА, или „изчистване на звеното", свързващо ни с намерението.

- Вече ти разказах историята за това как нагуалът Хулиан ме прибра в своята къща, след като ме бяха простреляли, и как се гршки за раната ми, докато се възстановя -продължи дон Хуан. - Но не съм ти разказвал какво направи, за да изчисти връзката ми, и как ме научи да се прикривам.

Първото нещо, което нагуалът прави със свой евентуален чирак, е да го изхитри. По този начин той разтърсва звеното, което го свързва с духа. Има два начина да се направи това. Единият е чрез използването на полуестествени канали, които аз използвам с теб, а другият е посредством прийомите на чистото магьосничество, които моят благодетел прилагаше върху мен.

Дон Хуан отново ми разказа историята за това как неговият благодетел убедил хората, които се струпали тогава на пътя, че раненият човек бил неговият собствен син. След това платил на неколцина мъже да пренесат дон Хуан, който от шока и загубата на кръв бил изпаднал в безсъзнание, в неговата къща. Именно там няколко дни по-късно дон Хуан отворил очи и открил добродушен старец и дебелата му съпруга да полагат неимоверни грижи за раната му.

Старецът казал, че името му е Белисарио, а жена му е прочута лечителка, и че двамата са изцерили раната му. Дон Хуан му отвърнал, че няма никакви пари, а Белисарио го успокоил, че все ще измислят нещо, но първо трябва да се възстанови. Дон Хуан недоумявал какво става, но това не му се случвало за първи път. Той бил просто един як, безразсъден, двайсетгодишен индианец, без капка акъл в главата си, без образование, а на всичкото отгоре и с ужасен нрав. Нямал си и представа от благодарност. Считал, че е много мило от страна на стареца и жена му, задето се хванали да лекуват раната му, но твърдо възнамерявал да избяга, щом се почувства по-добре.

Когато позаякнал и вече се канел да изчезне, старият Белисарио го отвел в една стая и с треперлив шепот му разкрил, че къщата, в която се намират, принадлежи на един ужасен човек, който държи него и жена му като свои затворници. Помолил дон Хуан да им помогне да върнат свободата си, като избягат от техния тъмничар и мъчител. Преди още дон Хуан да успее да отговори, в стаята нахълтал страховит тип с лице като на риба - цялото покрито с люспи, сякаш излязъл направо от приказка на ужасите. Изглежда, ги бил подслушвал зад вратата. Имал сиво-зеленикав цвят, едно-единствено изцъклено око по средата на челото и бил толкова грамаден, че изпълвал цялата рамка на вратата. Чудовището се надвесило над дон Хуан, съскайки като гигантска змия, готово всеки миг да го разкъса на парчета, и така го изплашил, че той припаднал на място.

- Наистина майсторски разтърси свързващото ме с духа звено - засмя се дон Хуан. - Разбира се, моят благодетел ме бе прехвърлил в състояние на повишено съзнание още преди появяването на чудовището, така че това, което аз действително видях като човек чудовище, всъщност беше онова, което магьосниците наричат „неорганично същество" - аморфно енергийно поле.

Дон Хуан знаел за безброй случаи, в които сатанинството на неговия благодетел било създало „забавни" изпитания за всичките му чираци, а най-вече за самия дон Хуан, чиято сериозност и вдървеност го превръщали в идеален обект за поучителните шеги. Той добави, че тези шегички забавлявали безкрайно много благоделя му.

- Ако си мислиш, че ти се надсмивам - което и правя, трябва да знаеш, че това е нищо в сравнение с начина, по който той се надсмиваше над мен - продължи дон Хуан. - Моят сатанински благодетел умееше да прикрива смеха си зад сълзи. Ти просто не можеш да си представиш що сълзи изля, откакто започнах да чиракувам при него.

Дон Хуан продължи да разказва как след шока от виждането на човека чудовище животът му коренно се променил. Неговият благодетел се погрижил за това. Дон Хуан обясни, че след като нагуалът въведе ученика или чирака си в хитрината, то той трябва с цената на всичко, дори с борба, да осигури неговото съгласие. Това съгласие можело да бъде от два вида: или ученикът е толкова дисциплиниран и благоразположен, че е необходимо единствено собственото му решение, за да се присъедини към нагуала (какъвто бил случаят с младата Талия), или е толкова недисщтлиниран, че нагуалът трябва да изразходва много време и усилия, за да го убеди да даде съгласието си.

Тъй като дон Хуан бил див млад селянин без капка ум в главата си, в неговия случай процесът на убеждаване взел странни обрати.

Скоро след първото разтърсване благодетелят му го „почерпил" с второ, показвайки на дон Хуан способността си да се преобразява. Един ден се появил пред него като съвсем млад мъж. Дон Хуан не можел да отдаде тази промяна на нищо друго освен на някакво съвършено актъорско изкуство.

• 
  Как е постигал тези изменения? - запитах аз.
  
• 
  Той беше едновременно и магьосник, и артист - отговори дон Хуан. - Магьосничеството му се състоеше в това, че умееше да се преобразява, премествайки събирателната си тонка в позиция, която му предоставяше всяка желана от него лична промяна. А неговото изкуство се състоеше в съвършенството на превъплъщенията му.
  

Дон Хуан каза, че възприятието е движещата сила за всичко, което човек е или не е, и че то се определя от положението на нашата събирателна точка. Следователно, щом тази точка смени позицията си, съответно се променя и възприятието на дадения човек за света. Магьосник, който знае къде точно да премести своята събирателна точка, е в състояние да се превърне в каквото пожелае.

• 
  Вещината, с която нагуалът Хулиан придвижваше собствената си събирателна точка, бе така невероятна, че той можеше да постига съвършени превъплъщения - про- дължи по-нататък дон Хуан. - когато един чародей се превърне в гарван например, това несъмнено е голямо постижение. Но то предизвиква голяма и прекалено рязка промяна в положението на събирателната точка. От друга страна, за придвижването й в позицията на дебел човек или старец е необходимо съвсем леко преместване, но пък се изисква огромна прецизност и проницателно познаване на човешка та природа.
  
• 
  Предпочитам да не мисля или говоря за тези неща като за факти - казах аз.
  

• 
  Всъщност нужни ли бяха тези превъплъщения на твоя благодетел? - попитах. - Или той просто се е забавлявал с тях?
  
• 
  Не ставай глупав! Воинът не прави нищо просто ей така, за забавление - отвърна дон Хуан. - Неговите превъплъщения бяха стратегически. Те бяха продиктувани от нуждата, като например преобразяването му от старец в младеж. Вярно, не липсваха и забавни последици, но това е друга работа.
  

• 
  Научил го е онзи загадъчен магьосник, който е нашият повереник - отвърна накратко дон Хуан.
  
• 
  Кой е този загадъчен магьосник? - запитах аз.
  
• 
  Предизвикателят на смъртта - отговори той и ме погледна в очакване.
  

Дон Хуан ми бе разказвал за споразумението, което били достигнали ясновидците от неговата линия, от една страна, и предизвикателят на смъртта, от друга, още преди векове. Той им правел подаръци, като в замяна получавал жизнена енергия. Поради това споразумение те го считали за свой повереник и го наричали „наемателят". Дон Хуан ми бе обяснил, че магьосниците от древността били специалисти в задвижването на събирателната точка. При тези си занимания те разкрили удивителни неща относно възприятието, но същевременно открили колко е лесно да изгубиш чувство за мярка. За дон Хуан положението на предизвикателя на смъртта представлявало класически пример за това.

Дон Хуан използваше всеки възможен случай, за да повтори, че ако събирателната точка бъде тласната от чо-век, който не само я е видял, но е имал и достатъчно енергия, за да я задбижи, то тя се плъзвала вътре в сияйното кълбо до всяко място, към което я е насочил тласкачът. Блясъкът й стигал, за да възпламени всички нишковидни енергийни полета, до които се докосне. Получаващото се в резултат на това възприятие за света било толкова завършено, колкото и възприятието ни за ежедневния свят, но не било същото; следователно трезвостта била от решаващо значение при работата със събирателната точка.

Продължавашш своя разказ, дон Хуан каза, че бързо привикнал да мисли, че старецът, който бил спасил живота му, в действителност бил млад мъж, преобразен като възрастен. Но ето че един ден младежът отново се превърнал в стария Белисарио, когото дон Хуан бил срещнал първоначално. Той и жената, за която дон Хуан мислел, че е негова съпруга, стегнали багажа си, а двама усмихващи се мъже с впряг мулета се появили незнайно откъде...

Дон Хуан се смееше, явно наслаждавайки се на своя разказ. Той каза, че докато мулетарите се суетели около впряга, Белисарио го дръпнал настрана и му рекъл, че той и жена му са отново преобразени. Той пак бил един старец, а неговата иначе красива жена - дебела, сприхава индианка.

- Тогава аз бях млад и глупав и само видимото значеше нещо за мен - продължи дон Хуан. - Само преди два-три дни бях свидетел на невероятното му превъплъщение от хилав старец някъде към осемдесетте в наперен двайсетгодишен младеж и бях повярвал, че „старостта" е била просто една дегизировка. жена му също бе променена от кисела дебела индианка в красива и стройна девойка. Разбира се, тя не се беше преобразила по начина, по който това бе сторил моят благодетел. Той просто си беше сменил жената. Естествено, аз не можех да проумея всичко това по онова време, но мъдростта винаги идва болезнено и капка по капка.

Старецът уверил дон Хуан, че раната му е вече излекувана, макар че той все още се чувствал отпаднал. След това прегърнал дон Хуан и с искрено нажален глас му прошепнал: „Чудовището така много те е харесало, че пуска мен и жена ми от затвора, а взема теб за свой единствен прислужник."

- Щях да му се изсмея - продължи дон Хуан, - ако в онзи момент от покоите на чудовището не бяха долетели гърлено животинско ръмжене и някакъв вледеняващ грохот.

Очите на дон Хуан искряха с тиха вътрешна наслада. Искаше ми се да остана сериозен, но не можех да спра напиращия ме отвътре смях.

Долавяйки дон Хуановия страх, Белисарио му се извинил за обрата на събитията: освобождавали него и жена му, а пленявали дон Хуан. Цъкал от възмущение и гневно проклинал чудовището. С насълзени очи обяснил на слисания дон Хуан какви изпитания го очакват в стопантството на чудовището. А когато дон Хуан възроптал, той му поверил шепнешком, че бягството е немислимо, тъй като познанията на чудовището в областта на магията са ненадминати. Дон Хуан помолил Белисарио за съвет как да се държи, но вместо това старецът му обяснил, че плановете за действие са подходящи само ако човек си има работа с обикновено същество. Когато насреща си имаме нормален човек, можем да кроим планове и в зависимост от нашата ловкост, познание и късмет да успеем повече или по-малко. Но пред лицето на неизвестното, особено в положението на дон Хуан, единствената надежда за спасение са примирението и проумяването.

Белисарио доверил на дон Хуан, че за да се подсигури срещу чудовището, отива в щата Дуранго да се учи на магьосничество. Попитал го дали и той не желае да се захване с магьосничеството, но дон Хуан, ужасен от самата мисъл за това, му отвърнал, че предпочита да стои по-далеч от магиите.

Дон Хуан прихна да се смее, като си спомни как, пощръклял от страх и напрежение, отхвърлил искрената покана да учи магьосничество с думите: „Аз съм индианец. Роден съм да мразя магиите и да се боя от тях."

Белисарио се спогледнал с жена си и тялото му се затресло в безмълвен плач - чувствал се наранен от неговия отказ. Жена му го прихванала и се опитала да го успокои. Вече се отдалечавали, когато Белисарио се върнал и дал на дон Хуан още един съвет. Казал му, че чудовището мрази жените и дон Хуан трябва на всяка цена да търси мъж за свой заместник с надеждата, че чудовището ще го хареса и ще го наеме на негово място. Но същевременно дон Хуан не трябвало да храни твърде големи надежди, тъй като щели да минат години, преди да му разрешат да излезе на двора, а да не говорим за извън къщата. Чудовището обичало робите да са му верни или поне покорни.

Дон Хуан не издържал, проснал се на земята, заплакал и казал на Белисарио, че няма да се остави да го заробват. Винаги можел да се самоубие. Развълнуван, старецът му признал, че навремето и в неговата глава се въртяла същата безумна мисъл, но, уви, чудовището умеело да чете чужди мисли и успешно предотвратявало всеки негов опит. Белисарио предложил още веднъж на дон Хуан да го вземе със себе си в Дуранго да се учат заедно на магьосничество. Това било единственото възможно разрешение. Дон Хуан му отвърнал, че е все едно да скочиш от тигана в огъня.

Белисарио се разплакал гръмогласно и прегърнал дон Хуан. Проклел момента, в който бил спасил живота му, и го уберил, че никога не би го направил, ако знаел, че ще се нало-жи да си разменят местата. Изсекнал се и като погледнал дон Хуан с горящи очи, казал: „Дегизирането е единственият начин да оцелееш. Ако не се държиш както трябва, чудовището може да открадне душата ти и да те превърне в слабоумен, който просто да му слугува, и нищо повече. Бедата е в това, че нямам време да те науча как да постъпиш."

След като казал това, той се разплакал още по-неудържимо.

Дон Хуан, давейки се в сълзи, го замолил да му опише как би могъл да се дегизира. Белисарио успял да му побери, че зрението на чудовището било ужасно зле, и му препоръчал да се маскира с всякакви дрехи, каквито му попаднат. в края на краищата разполагал с достатъчно време, за да пробва всякакви дегизировки.

На прага, облян в сълзи, той отново прегърнал дон Хуан. Жена му само едва го докоснала за сбогом - и толкоз. След това поели.

- Никога в живота си,-нито преди, нито след това, не съм изпитвал подобен ужас и отчаяние - каза дон Хуан. - в същия миг чудовището затрополи отвътре в знак, че губи търпение да ме чака. Сбих се зад вратата и нададох вой като пребито куче. После, от единия страх само, повърнах.

Дон Хуан седял така часове наред, без да може да мръдне. Не смеел нито да си тръгне, нито да влезе в къщата при чудовището. Няма да е пресилено да се каже, че той наистина бил на прага на смъртта, когато зърнал Белисарио отчаяно да му маха от отсрещната страна на улицата. Очевидно се мъчел да привлече вниманието му. Дон Хуан почувствал мигновено облекчение. Белисарио клечал на тротоара и гледал къщата. Направил знак на дон Хуан да не мърда от мястото си.

След мъчително дълга пауза Белисарио пропълзял на четири крака към дон Хуан, приближил го, клекнал отново и останал абсолютно неподвижен. Прилазвайки на етапи, той най-накрая стигнал до отсрещната страна. Това обаче му отнело часове. В същото време оттам минали много хора, но като че ли никой от тях не забелязвал нито отчаянието на дон Хуан, нито, меко казано, странните движения на стареца. Когато двамата най-после се намерили един до друг, Белисарио му прошепнал, че се разкаял, задето го изоставил като вързано куче. Жена му била против, но мисълта за подобно предателство го измъчвала и той се върнал, за да се опита все пак да го избави. В края на краищата трябвало да му се отблагодари по някакъв начин за това, че му върнал свободата.

Белисарио попитал дон Хуан строго дали е готов да направи нещо, за да избегне това унизително положение. Дон Хуан побързал да го увери, че ще направи абсолютно всичко. С възможно най-заговорническото изражение Белисарио подал на дон Хуан вързоп дрехи. После му изложил своя план. Дон Хуан трябвало да отиде в най-отдалечената от покоите на чудовището част на къщата и бавно да се преоблече, като сваля дрехите си една по една, започвайки от шапката и оставайки обувките за най-накрая, После трябвало да навлече свалените си дрехи върху дървен скелет, нещо като импровизиран манекен, който трябвало да измайстори качествено и бързо още при влизането си в къщата.

Следващият ход от плана бил дон Хуан да надене единствената маскировка, която евентуално би заблудила чудовището: дрехите от бохчата.

Без да се мае нито миг повече, дон Хуан влетял в къщата и приготвил всичко. Намерил пръти в задния двор и от тях сглобил нещо като бостанско плашило, съблякъл се и навлякъл дрехите върху чучелото. Когато обаче разбързал вързопа, който получил от Белисарио, там го очаквала най-голямата изненада - вътре имало женски дрехи!

- Почувствах се измамен и безпомощен - каза дон Хуан. - Но тъкмо да започна да обличам обратно своите дрехи, когато отново чух нечовешкото ръмжене на онова чудовище. Бях възпитан в презрение към жените. Вярвах, че единствената им задача на този свят е да се грижат за мъжа. Да се напъхам в женски дрехи, за мен бе равносилно да се превърна в жена. Но страхът ми от чудовището бе така силен, че замижах и навлякох проклетите парцали.

Загледах се в дон Хуан, представяйки си го в женски дрехи. Това бе една така нелепа картина, че въпреки волята си се засмях от сърце.

Дон Хуан каза, че когато старият Белисарио, който чакал от другата страна на улицата, го видял маскиран, неудържимо заплакал. Ронейки сълзи, той отвел дон Хуан до покрайнините на града, където го чакала неговата жена заедно с двамата мулетари и впряга. Единият от тях нагло запитал Белисарио дали не е похитил странното момиче до него, за да го продаде в някой публичен дом. Без да отговаря, старецът продължил неудържимо да плаче. Младите мулетари не знаели какво да правят, но жената на Белисарио, вместо да прояви разбиране към мъжа си, започнала неистово да се смее. А дон Хуан не разбирал защо.

Както и да е, групата потеглила в мрака. Тръгнали по някакъв черен път, като се движели все на север. Белисарио се умълчал, изглеждал уплашен и като че ли очаквал някаква беда. През цялото време жена му не спряла да се вайка, че вземайки дон Хуан, се лишили от шанса си за свобода. Белисарио й заповядал да млъкне, тъй като мулетарите щели да открият, че момичето е предрешен мъж. Предупредил дон Хуан, че като не може да се държи като истинска жена, поне да опита да се престори на момиче, което не е с всичкия си. През следващите няколко дни опасенията на дон Хуан се поуталожили. На практика почти престанал да се страхува и се изпълнил с нов оптимизъм. Можел дори да приеме цялото това изживяване за един ужасен сън, ако не били женските дрехи, които постоянно му напомняли обратното.

Носенето на женски дрехи при тези обстоятелства, разбира се, водело след себе си цяла поредица от драстични промени. Жената на Белисарио най-сериозно се заела да посвети дон Хуан в тайните на женското поведение. Дон Хуан й помагал в готвенето, прането и събирането на дърва за огъня. Белисарио обръснал главата на дон Хуан и обилно я намазал с някакво миризливо лекарство, като обяснил на мулетарите, че „момичето" е въшлясало. Дон Хуан поясни, че тогава бил все още голобрад младеж и не било трудно да мине за жена. Ала изпитвал отвращение към себе си и към всички тези хора, но най-вече - към съдбата си. Да стигне до там да носи фуста и да изпълнява типично женските задължения било повече, отколкото можел да изтърпи.

И ето че един ден чашата преляла. Мулетарите долели „фаталната капка". Те очаквали и изисквали това странно момиче да ги обслужва по всякакъв начин. Дон Хуан каза, че трябвало да бъде постоянно нащрек, защото те всеки миг можели да се опитат...

• 
  Мулетарите бяха ли в комбина с твоя благодетел? - попитах аз.
  
• 
  Не - отговори той и се засмя гръмогласно. - Те бяха просто двама души, временно попаднали под влиянието на неговия чар. Той беше наел техния впряг за превозването на лечебни растения, а отделно им бе обещал, че ще им запла ти щедро, ако му помогнат да отвлече някаква млада жена.
  

Дон Хуан продължи своя разказ. Заявил на стареца най-категорично, че целият този маскарад продължава твърде дълго - мулетарите не спирали да го задяват. В отговор Белисарио безгрижно го посъветвал да бъде по-отзивчив, защото мъжът си е мъж, и отново се разплакал, с което напълно смаял дон Хуан, който пък за най-голямо свое учудване взел яростно да защищава жените. С такава страст заописвал незавидната им участ, че сам се изплашил от себе си. Казал на Белисарио, че сегашното му положение е много по-лошо от онова, ако бил останал роб на онова чудовище.

Но старецът отново ревнал неудържимо и замърморил, че животът си е много хубав, а ниската цена, която човек трябва да плати за него, е нищо и никаква дреболия, докато чудовището ще погълне душата на дон Хуан и няма да му позволи дори да сложи край на живота си.

- Пофлиртувай с мулетарите - казал той на дон Хуан с помирително изражение. - Те са едни примитивни селяни. Ще им се да се позабавляват, а ако те натиснат на сериозно, просто ги отблъсни. Дай им да те погалят. Какво толкова има в това? - добавил той и отново заплакал неутешимо. Тогава дон Хуан го запитал защо не спира да плаче.

- Защото си роден за всичко това - отговорил той и тялото му се затресло в спазмите на плача.

Дон Хуан му благодарил за добрите чувства и за всички грижи и неприятности, които Белисарио си бил навлякъл покрай него. Казал му, че сега вече се чувства избавен и иска да си отиде.

- Изкуството на прикриването учи на всички номера, не обходими за твоето маскиране - казал Белисарио, без да об ръща внимание на думите на дон Хуан. - И то те учи на тях така добре, че никой да не узнае, че си предрешен. За целта трябва да си безжалостен, лукав, търпелив и благ.

Дон Хуан си нямал и представа за какво му говори Белисарио. И вместо да се опита да разбере, той го помолил за някакви мъжки дрехи. Белисарио бил много отзивчив. Дал на дон Хуан стари дрехи, в случай че пак му потрябват, след което започнал настойчиво да го увещава да отидат заедно в Дуранго, за да се учат на магьосничество. Това бил единственият начин дон Хуан да се освободи от чудовището. Той обаче отказал, след което пак му благодарил за всичко. И така Белисарио се сбогубал с него, като неколкократно и то не леко го потупал по гърба.

Дон Хуан се преоблякъл и попитал Белисарио накъде да върви. Той му казал да държи посока на север, за да стигне следващия град. Подметнал, че може би пътищата им отново ще се пресекат, тъй като и на двамата целта им е една - по-далеч от чудовището.

Най-после свободен, дон Хуан побързал да тръгне. Изминал четири-пет мили, и едва тогава попаднал на следи от хора. Знаел, че градът трябва да е някъде наблизо, и дори се замислил как ще си намери работа, преди да реши къде да отиде. Седнал за малко на земята да си почине, премисляйки трудностите, с които глухото, откъснато от шумния свят градче неминуемо щяло да го посрещне, когато с крайчеца на окото си зърнал някакво раздвижване в храсталака край пътеката. Имал чувството, че някой го наблюдава. Така силно се изплашил, че рипнал на крака и хукнал да бяга по посока на градчето. Чудовището скочило след него. За малко да го докопа за врата, но не успяло на сантиметър! Дон Хуан се разпищял неистово, но навреме съобразил, обърнал се и хукнал обратно в посоката, от която бил дошъл. Чудовището го следвало по петите, като изпотрошило всички храсти по пътя си.

Дон Хуан каза, че това бил най-ужасяващият звук, който някога е чувал. Най-после зърнал мулетата в далечината и изревал за помощ.

Белисарио го разпознал и ужасен се спуснал към него с бика: „Тичай като жена, глупаво!", след което му хвърлил вързопа с женските дрехи.

Дон Хуан си призна, че мигом се подчинил на тази заповед и затичал досущ като жена. Чудовището спряло да го преследва. Белисарио му казал бързо да се преоблече, докато задържал чудовището настрана.

Дон Хуан се присъединил към жената на Белисарио и подхилващите се мулетари, без да ги погледне в очите. Те свърнали назад и поели по други следи. Дни наред никой не проговорил; през това време Белисарио му дабал ежедневни уроци по женско поведение. Казал на дон Хуан, че индианките са практични жени и с лекота напипват същността на нещата, но също така са много плахи и когато нещо ги заплашва, проявяват физически признаци на страх като неспокоен поглед, изопнати устни и разширени ноздри. Всичко това се придружава от магарешки инат и нервен смях.

Белисарио карал дон Хуан да практикува умението си в областта на женското поведение във всеки град, през който минавали. А дон Хуан искрено вярвал, че той го обучава за актьор. Но Белисарио твърдял, че го обучаба в изкуството на прикриването. Прикриването било изкуство, приложимо за всички случаи, като съществували четири стъпки за овладяването му: безжалост, лукавство, търпеливост и благост.

Почувствах нужда да го прекъсна още веднъж.

• 
  Но прикриването не се ли учи в състояние на повишено съзнание? - попитах аз.
  
• 
  Разбира се - отговори той, като се ухили. - Но ти трябва да разбереш, че за някои хора носенето на женски дрехи е вратата към повишеното съзнание. Всъщност подобни средства са по-ефективни, отколкото преместването на събирателната точка, но пък са много по-трудни за организиране.
  

- Ходехме с него на всеки пазар във всеки град, през кой то минавахме, и там аз тръгвах да се пазаря с когото ми падне - продължи дон Хуан. - Моят благодетел имаше навика да стои някъде встрани и да ме наблюдава. „Бъди безсърдечен, но обаятелен - повтаряше ми той. - Бъди лукав, но приятен. Търпелив, но активен. Благ, но фатален. Само жените могат да го правят. Опита ли се мъж, веднага си личи, че се превзема."

И като че ли за да провери дали дон Хуан е постоянно нащрек, човекът чудовище се появявал отвреме навреме. Докато пътували, дон Хуан често попадал на неговите следи. А понякога и го виждал, най-често, след като Белисарио му намачквал яко гърба - уж, за да премахне острата нервна болка в основата на врата му. Дон Хуан се засмя и рече, че тогава дори и не подозирал, че по този начин бил вкарван в състояние на повишено съзнание.

- Цял месец мина, докато стигнем до град Дуранго - каза дон Хуан. - През този месец имах възможността за кратко време да изпробвам четирите състояния, четирите настроения на прикриването. Наистина това не ме промени кой знае колко, но затова пък ми даде възможност поне малко да разбера какво е това да си жена.

ЧЕТИРИТЕ НАСТРОЕНИЯ НА ПРИКРИВАНЕТО

Дон Хуан ми каза да седна там, при онази стара наблюдателница, и като използвам тласъка на земята да раздвижа събирателната си точка, за да си припомня други състояния на повишено съзнание, в които той ме бил учил да се прикривам.

Като че за един безкрайно дълъг миг той замълча. После каза нещо, което не би трябвало да ме изненадва, но ме изненада. Каза, че ме е учил на четирите настроения на прикриването в Северно Мексико с помощта на Висенте Медрано и Силвио Мануел. Не доуточни, а остави словата да се запечатат в съзнанието ми. Опитах се да си пропомня, но накрая се предадох и ми се прииска да извивам, че не мога да помня нещо, което никога не се е случвало.

Докато се мъчех да заглуша собствения си протест, в главата ми започнаха да преминават тревожени мисли. Знаех, че дон Хуан не го беше казал само за да ме подразни. Както винаги, когато исках да си спомня състоянието на повишено съзнание, ме завладяваше мисълта, че в действителност между отделните случаи, които бях изживял под негово ръководство, няма пряка връзка. Тези случаи не бяха взаимно свързани така, както са навързани една за друга случките от моето обичайно ежедневие. Беше съвсем вероятно той да е прав. в света на дон Хуан аз не момеех да съм сигурен в каквото и да е.

Опитах се да изкажа съмненията си, но той не искаше и да чуе, само ме подканяше да си припомня. Междувременно вече съвсем се бе стъмнило. Беше излязъл вятър, но не усещах студ. Дон Хуан ми бе дал един плосък камък, за да го сложа върху гърдите си. Усещането ми за всичко наоколо бе крайно изострено. Почувствах едно внезапно подръпване, което не беше нито външно, нито вътрешно, а по-скоро усещане за продължително придърпване о някаква неизвестна част от мен самия Изведнъж започнах да си спомням с пределна яснота една среща, която бях имал преди години. Спомнях си случките и хората така живо, че чак се уплаших. Побиха ме ледени тръпки.

Разказах всичко това на дон Хуан, който с нищо не показа да се е впечатлил или развълнувал. Само ми каза да не се поддавам на духовен или физически страх.

Моето припомняне беше така отчетливо, сякаш наново преживявах старата случка. Дон Хуан мълчеше. Дори не поглеждаше към мен. Бях се вцепенил. Усещането за вцепенение постепенно отмина.

Повторих въпроса, който винаги задавах на дон Хуан, когато ми се случваше да си спомня нещо, което не съществуваше в последователността от спомени в съзнанието ми.

- Но как е възможно? - попитах дон Хуан. - как съм могъл да забравя всичко това?

И както винаги при подобни случаи той отново потвърди същите неща.

- Този вид запомняне или забравяне няма нищо общо с обикновената памет - увери ме той. - Свързан е с движението на събирателната точка.

И въпреки че съм притежавал цялостното познание за това какво е намерението, аз все още не съм го владеел. Познаването на намерението означавало, че човек по всяко време може да обясни това познание или да го приложи. Нагуалът чрез силата на позицията си бил длъжен да ръководи своето познание именно по този начин.

• 
  Какво си припомни? - запита ме той.
  
• 
  Онзи първи път, когато ми разказа за четирите настроения на прикриването - отвърнах аз.
  

Тъкмо си тръгвах от дон Хуановата къща в Сонора, богато той поиска да се срещнем следващата седмица по обяд покрай американската граница в Ногалес, щата Аризона, в автобусната станция на Грейхаунд.

Пристигнах близо час по-рано от уреченото време, Той стоеше до вратата на чакалнята. Поздравих го. Той обаче не ми отвърна, а бързо ме дръпна встрани и ми прошепна, че трябвало да извадя ръцете си от джобовете. Бях като гръмнат. Не ми даде време да отговоря, като каза, че „дюкянът" ми е отворен и недвусмислено личало, че съм сексуално възбуден.

Скоростта, с която посегнах да се прикрия, беше направо изумителна. Преди да осъзная, че това е една недодялана шега, вече бяхме на улицата. Дон Хуан се смееше, като здравата ме потупваше по гърба. Внезапно открих, че съм в състояние на повишено съзнание.

Влязохме в някакво кафене и седнахме. Съзнанието ми беше така избистрено и ясно, че исках да огледам, да видя същината на нещата.

- Не хаби енергия! - нареди ми дон Хуан със строг тон. - Доведох те тук, за да разбера дали можеш да ядеш, когато събирателната ти точка е преместена. Не се опитвай да правиш нещо повече от това.

След известно време обаче някакъв човек седна от другата страна на масата срещу мен и цялото ми внимание изведнъж се оказа приковано върху него.

- Движи очите си в кръг - нареди ми дон Хуан. - Не гледай към човека.

Открих, че просто ми е невъзможно да отместя поглед от човека. Почувствах се раздразнен от дон Хуановите нареждания.

- Какво виждаш! - дочух гласа на дон Хуан.

Без да ме пита, дон Хуан завъртя стола ми така, че се озовах с лице към стената.

- Каква загуба - каза той и тихичко въздъхна, след като му описах какво бях видял. - Изхабил си почти цялата си енергия. Стегни се! Воинът трябва да умее да се съсредоточава. На кого са му притрябвали криле около сияен пашкул!

Каза, че повишеното съзнание е като своеобразен трамплин. От него човек може да отскочи към безкрая. Веднъж вече отместена, събирателната точка или отново се връща в позиция, много близка до обичайната, или продължава да се движи към безкрая.

- Хората и не подозират съществуването на тайнствената сила, която носят у себе си - продължи той. - В този момент например ти можеш да стигнеш безкрая. Ако продължаваш така с това твое безсмислено поведение, можеш да тласнеш събирателната си точка отвъд една определе на граница, откъдето връщане назад няма.

Разбирах опасността, за която ми говореше, или по-скоро имах физическото усещане, че се намирам на ръба на пропаст и ако само още малко се наклоня напред, ще падна в нея.

- Събирателната ти точка се придвижи към състоянието на повишено съзнание - продължи той, - защото ти прехвърлих от моята енергия.

Продължихме да се храним в пълно мълчание. Дон Хуан не ми позволи да пия кафе, нито чай.

- Докато използваш моята енергия - каза той, - не си в собственото си време. Ти си в моето, а аз пия вода.

Докато се връщахме към колата ми, взе да ми се гади. Почувствах замайване и за малко да падна. Беше усещане, подобно на онова, когато за първи път ходиш с очила.

- Дръж се - каза дон Хуан с усмивка. - Там, където отиваме, ще трябва да бъдеш изключително точен.

Каза ми да пресека международната граница в града-близнак Ногалес, Мексико, който наполовина принадлежи на САЩ, а другата - на Съединените мексикански щати. Докато карах, ме напътстваше накъде да свия, кога да направя ляв или десен завой, с каква скорост да карам и т.н.

• 
  Тук всичко ми е познато - сопнах му се аз. - Кажи ми къде отиваш и аз ще те закарам. Все едно, че съм такси.
  
• 
  Добре - каза той. - Откарай ме на Хевънуорд Авеню хиляда петстотин седемдесет и три.
  

В искрящия му поглед се таеше лек присмех.

- Егоманията е истински тиранин - каза той. - Трябва да полагаме непрестанни усилия, за да я свалим от трона й.

Продължи да ми дава напътствия как да карам. Накрая ме помоли да спра пред едноетажна светлобежова ъглова къща в богаташки квартал.

В къщата имаше нещо, което веднага привлече погледа ми: алея от дебел слой дребен чакъл в цвят охра я обикаляше околовръст. Масивната улична порта, рамките на прозорците и первазите бяха боядисани също в цвят охра - същия като на чакъла от алеята. Всички прозорци от фасадата бяха затборени с жалузи. Къщата по всичко приличаше на типичен среднобуржоазен дом.

Слязохме от колата. Дон Хуан тръгна напред. Когато стигнахме до вратата, той нито почука, нито отключи, а тя се отвори безшумно на смазаните си панти, при това събсем сама, поне доколкото успях да забележа.

Дон Хуан бързо влезе. Не ме покани, но аз го последвах. Исках да видя кой е отборил вратата отвътре, но... там нямаше никой.

Вътрешността на къщата действаше успокоително. По гладките чисти стени не висяха никакви картини. .Липсваха рафтове за книги и стенни аплици. Златистожълтият цвят на кахлените плочки, с които бе покрит подът, приятно контрастираше с мръснобялото на стените. Намирахме се в малко и тясно антре, което водеше към просторна дневна с висок таван и тухлена камина в единия край. Половината от помещението беше абсолютно празна, но другата, откъм камината, бе заета от скъпа гарнитура, разположена в полукръг: два големи бежоби дивана по средата, а от двете им страни - две кресла, тапицирани с плат в същия цбят. Между тях се намираше солидна кръгла дъбова масичка за кафе. Съдейки по всичко, което бях видял около къщата, хората, обитаващи този дом, изглежда, бяха заможни, но скромни. И явно обичаха да се събират около огъня. Двама души, на възраст около петдесет и пет години, седяха в креслата. когато влязохме, те станаха. Единият беше индианец, а другият - латиноамериканец. Дон Хуан ме представи първо на индианеца, който стоеше по-близо до мен.

-Това е Силвио Мануел - ми каза дон Хуан. - Той е най-добрият и опасен магьосник от моята група и освен това - най-загадъчният.

Чертите на Силвио Мануел напомняха стенните фрески на дребните май. Кожата му беше бледа, почти жълта. Помислих си, че прилича на китаец. Очите му бяха дръпнати надолу. Бяха големи, черни и искрящи. Имаше голобрадо лице. Косата му беше катраненочерна, на места прошарена., имаше високи скули и пълни устни. На ръст бе около метър и седемдесет, слаб, жилав, облечен в жълта спортйа фланелка, кафяв дочен панталон и тънко бежово яке. Съдейки по облеклото и маниерите му, изглежда, във вените му течеше и мексиканска, и американска кръв.

Усмихнах се и протегнах ръката си на Силвио Мануел, но той не я пое. Само леко кимна.

- А това е висенте Медрано - каза дон Хуан, обръщайки се към другия. - Най-знаещият и най-старият от моите съратници. Стар, но не в смисъл на възраст, а защото е бил първият ученик на моя благодетел.

Висенте също кимна едва-едва и не каза нито дума. Беше малко по-висок от Силвио Мануел и също така жилав. Имаше розоба кожа и спретнато подрязана брада и мустаци. Чертите му бяха изящни: фин, красиво избаян нос, малка уста с тънки устни. Рунтавите му тъмни вежди контрастираха с прошарената брада и коса. Очите му бяха кафяви и също така искрящи. Те се смееха, въпреки намръщеното му изражение.

Беше скромно облечен в лек зеленикав костюм и свободно отворена на врата спортна риза. И той имаше вид на мексикано-американец по произход. Предположих, че е собственикът на къщата.

В сравнение с него дон Хуан изглеждаше като индианец-пеон. Сламената му шапка, износените му и подпетени обувки, овехтелият сивокафяв панталон и карираната риза бяха като на някой градинар или сезонен работник.

Като ги гледах тримата един до друг, ми хрумна, че дон Хуан нарочно се е маскирал по този начин. У мен се зароди абсурдната идея, че дон Хуан е ръководител на тайна операция, командир, който при цялото си старание не успява да прикрие дългогодишния си опит на предводител.

Също така имах усещането, че и тримата са горе-долу на една възраст. Въпреки че дон Хуан изглеждаше по-стар от другите двама, но затова пък безкрайно по-силен.

- Мисля, вече знаете, че Карлос много обича да си угажда - каза дон Хуан с най-сериозно изражение. - Повече дори и от нашия благодетел. Уверявам ви, че ако има човек, който да взема угаждането на сериозно, то това е Карлос.

Аз се разсмях, но никой не ме последва. Двамата мои нови познайници ме наблюдаваха със странен блясък в очите.

- Несъмнено ще образувате забележително трио - продължи дон Хуан. - Най-старият и най-знаещият, най-опасният и най-могъщият и най-угаждащият си.

Те отново не се разсмяха. Продължаваха да ме разглеждат, докато накрая се смутих. След това висенте пръв се обади.

- Аз не знам защо си го довел в къщата - каза той със сух режещ тон. - Нямаме полза от него. Изхвърли го в задния двор.

- И го вържи - добави Силвио Мануел. Дон Хуан се обърна към мен.

- Хайде - каза меко той и с отривисто кимване на глава посочи към задния двор.

Беше повече от очевидно, че двамата мъже не ме харесаха. Не знаех какво да кажа. Бях силно ядосан и засегнат, но тези чувстба бяха някак си притъпени от състоянието ми на повишено съзнанание, в което се намирах.

Отидохме в задния двор на къщата. Дон Хуан небрежно измъкна отнякъде въже, изплетено от тънки кожени ремъци, и със страхотна бързина го омота около врата ми. Дви-женията му бяха така ловки и чевръсти, че само след миг, преди още да разбера какво става, бях прибързан за врата като куче към една от двете каменни колони, поддържащи масивния навес над задния портал.

Дон Хуан поклати глаба в знак на примирение и се отправи обратно към къщата, а аз се развиках след него да ме развърже. Въжето обаче така ме пристягаше, че не можех да крещя с все сила.

Не исках да побярвам на случилото се. Овладях гнева си, доколкото успях, и се опитах да развържа възела на врата. Той беше така затегнат, сякаш кожените ремъчета бяха залепени един за друг. Изпочупих си ноктите, опитвайки се да ги разслабя. Целият треперах от ярост и ръмжех глухо като дибо животно, безсилно да разкъса оковите си. Тогава сграбчих въжето, прекарах го под мишниците си и като запънах крак о колоната, задърпах с все сили. Но въжето се оказа прекалено здраво за моите мускули.

Почувствах се унижен и изплашен. Страхът породи у мен миг на трезвост. Знаех, че бях позволил на дон Хуановото измамно излъчване за разсъдливост да ме заблуди. Прецених положението си, доколкото можах, обективно и видях, че няма друг начин да се освободя, освен като прережа коженото въже. Започнах неистово да го трия в острия ръб на каменната колона. Надябах се, че ако успея да претъркам въжето, преди някой от тримата да дойде, ще имам шанса да изтичам до колата си и да изчезна оттук завинаги.

Трих го, пуфтейки, целият плувнал в пот, докато накрая почти го претрих. Тогава запънах отново единия си крак о колоната, засуках въжето около ръцете си и отчаяно го задърпах, докато накрая то изплющя и се скъса. Аз залитнах неудържимо и влетях право през отворената врата в къщата.

Дон Хуан, висенте Медрано и Силвио Мануел стояха прави по средата на стаята и ръкопляскаха.

- Какво драматично завръщане! - каза висенте и ми по могна да стана. - Успя да ме заблудиш. Не мислех, че си способен на подобно изригване.

Дон Хуан се приближи до мен и преряза възела, освобождавайки брата ми от останалото парче въже.

Целият треперех от страх, напрежение и гняв. С несигурен глас попитах дон Хуан защо ме измъчва така. Тримата се засмяха и в този момент изглеждаха всичко друго, но не и страховити.

- Искахме да разберем що за човек си в действителност - каза дон Хуан.

Той ме отведе до едното от канапетата и учтиво ме покани да седна. висенте и Силвио Мануел се бяха разположили в креслата, а дон Хуан се настани с лице към мен на отсрещния диван.

Засмях се нервно, но вече не ме плашеше нито ситуацията, в която се намирах, нито дон Хуан или неговите приятели. И тримата ме наблюдаваха с неподправено любопитство. Висенте се усмихваше непрекъснато, въпреки че пра-еше неуспешни опити да изглежда сериозен. Силбио Мануел ритмично поклащаше глава и ме наблюдаваше изпитателно. Очите му ме гледаха, но погледът му сякаш минаваше през мен, отправен някъде отвъд. *

• 
  Завързахме те - продължи дон Хуан, - защото искахме да разберем дали си благ, търпелив, безжалостен или лукав. Открихме, че не си нито едно от тези неща. Ти по-скоро си един угаждач, точно както и преполагах. Ако не беше угодил на раздразнението си, сигурно щеше да забележиш, че оня „страхотен" възел на въжето, което опасваше врата ти, е фалшив. Само като го подръпнеш, и той се развързва. Висенте измайстори този възел, за да занася с него приятелите си.
  
• 
  А вместо това ти разкъса въжето с ярост. За благост у теб и дума не може да става - каза Силвио Мануел.
  

- Нито пък си безжалостен и лукав - продължи дон Хуан.

• 
  Ако беше, лесно щеше да разделиш двете половинки^* на възела и да избягаш заедно с ценното кожено въже. Нито пък си търпелив. Ако беше такъв, щеше да похленчиш, да поплачеш и в един момент да разбереш, че на стената висят чифт ножици, с които можеше да прережеш въжето буквално за две секунди и да си спестиш цялата тази агония и напрежение.
  

Дон Хуан ми обясни, че безжалостността, лукавството, търпеливостта и благостта са същността на прикриването. Те представлявали основите, които трябва да бъдат най-внимателно изучени с всичките им подразделения.

Със сигурност думите му бяха адресирани към мен, но той говореше с очи, обърнати към Висенте Медрано и Силвио Мануел, които го слушаха съсредоточено и от време на време поклащаха глава в знак на съгласие. Дон Хуан наблегна неколкократно, че усвояването на прикриването е едно от най-трудните неща, които извршват магьосниците. И настоя, че е без значение какво си мисля аз или пък какво вършат те самите, за да ме учат на прикриване, защото техните действия били продиктувани от беупречност.

- Бъди уберен, че ние знаем какво вършим. Нащият благодетел, нагулът Хулиан, се погрижи за това - каза дон Хуан и тримата отново избухнаха в онзи гръмовен смях, от който аз се чувствах ужасно неловко. Просто не знаех какво да мисля!

Дон Хуан уточни, че на един страничен наблюдател по-ведението на магьосниците може да се стори направо злонамерено, но всъщност то е винаги безупречно.

• 
  Как можеш да направиш разликата, след като си от другата страна на барикадата? - попитах го аз.
  
• 
  Злонамерените действия се предприемат от хората за лична облага - каза той, - докато магьосниците имат една по-далечна цел, предопределяща действията им, която няма нищо общо с личната облага. Фактът, че техните действия им доставят удоволствия, не трябва да се счита погрешно за облага. По-скоро това е черта от характера им. Обикновеният човек върши неща само ако от това има някаква изгода или поне възможност за изгода. Воините казват, че вършат нещо не заради изгодата, а заради духа.
  

Дон Хуан сигурно бе взел мълчанието и замисления ми вид за проява на скептицизъм. Той се засмя и хвърли поглед кьм другите двама.

- Вземи нас четиримата например - продължи той. - Ти самият си убеден, че влагаш нещо в дадената ситуация и че евентуално ще спечелиш нещо от нея. Ако ние те ядосаме или разочароваме и се почувстваш изигран, ти можеш да прибегнеш до злонамерени действия, за да си отмъстиш. Докато ние, напротив, не таим у себе си дори и мисъл за лична изгода. Действията ни са продиктувани изцяло от безупречността - ние не можем да ти се ядосаме, нито да се разочароваме от тебе.

Дон Хуан се усмихна и ми каза, че от момента, в който сме се срещнали за първи път на онази автогара, всичко, което е направил за мен, при все че външно може и да не изглежда така, е продиктувано от безупречността. Той обясни, че му се наложило да ме постави в беззащитно положение, за да ми помогне да вляза в състояние на повишено съзнание. С тази цел ми бил казал, че „дюкянът ми е отворен".

- Това беше начин за разтърсване - каза той, като се ухи ли. - Ние сме просто едни недодялани индианци, тъй че всичките ни изненади са някак си примитивни. Колкото по-обигран е воинът, толкова по-големи са сложността и финесът на неговите изненади. Но трябва да призная, че доста се изложихме с тази наша недодяланост, особено когато те забързахме за шията като куче.

Тримата се ухилиха и после се разсмяха тихо, сякаш в къщата имаше и още някой, когото не искаха да безпокоят. С много тих глас дон Хуан каза, че понеже се намирам в състояние на повишено съзнание, мога да разбера по-непринудено онова, което той се готви да ми обясни относно двете изкуства: прикриването и намерението. Той ги нарече „венценосната слава на всички поколения магьосници" - и стари, и нови, - същността на това, с което се занимават магьосниците днес, също както са се занимавали преди хиляди години. Каза, че се започва с прикриването. Преди да бъде предприето каквото и да е по пътя на воина, той трябва да се научи да се прикрива, след това - да упражнява намерението, и едва тогава - да премества волево своята събирателна точка.

Знаех за какво говори. Знаех, без сам да разбирам, как, какво точно може да се постигне чрез преместването на събирателната точка. Но ми липсваха думи, с които да обясня и изкажа онова, което знаех. На няколко пъти се опитах да изразя на глас пред тях моето нобо познание. Те се изсмяха на неуспешните ми опити и ме насърчиха да пробвам отново.

- Какво ще кажеш, ако аз го изрека вместо теб? - запита дон Хуан. - Вероятно мога да намеря точните думи, които искаш да използваш, но не можеш!

От погледа му заключих, че той наистина иска моето позволение. Положението ми се стори толкова нелепо, че започнах да се смея. Напълно спокойно дон Хуан ме запита отново, вследствие на което аз отново се разсмях. По изненаданото им изражение и тревожен поглед разбрах, че моята реакция им беше съвършено непонятна. Дон Хуан се надигна от дивана и обяви, че съм твърде уморен и е време да се върна в лоното на обичайния свят.

• 
  Почакай, почакай - замолих се аз. - Нищо ми няма. Просто това, че трябва да ми искаш позволение, ми се стори забавно.
  
• 
  Твоето разрешение ми е необходимо - каза дон Хуан, - защото ти си единственият, който може да разреши думите, затворени вътре в теб, да бъдат извадени на бял свят. Изглежда съм сбъркал, допускайки, че ти разбираш повече, отколкото е в действителност. Думите са страхотно могъщи и важни и са магическата собственост на онзи, който ги владее. Магьосниците си знаят, че колкото по-навътре се движи събирателната точка, толкова по-голямо е усещането на човек, че притежава познание, а му липсват думи да го изкаже. Понякога събирателната точка на обикнове ните хора може да се задвижи без видима причина и без изоб що да го осъзнават, с изключение единстбено на това, че им се „връзва" езикът, объркват се и стават несигурни.
  

- Първият принцип на прикриването е, че воинът прикрива себе си - каза той. - Той прикрива себе си безжалосно, лукаво, търпеливо и благосърдечно.

Идваше ми да се разсмея, но той не ми даде време за това. Много сбито и кратко определи прикриването като изкуство за използване на поведението по необикновени начини за специфични цели. Той каза, че нормалното човешко държане в ежедневието е една рутина. Всяко държане, което е извън рутината, предизвиквало необичаен ефект върху цялото ни същество. Именно този необичаен ефект бил онова, което магьосниците търсели, защото той бил кумулативен.

Поясни, че магьосниците ясновидци от древността чрез виждане първи забелязали, че необичайното държане предизвиква вибрация в събирателната точка на човека. Скоро след това открили, че ако непривичното държане се практкува систематично и бъде мъдро насочвано, то в райна сметка кара събирателната точка да се движи.

- Истинското предизвикателство за онези магьосници ясновидци - продължи дон Хуан - било откриването на системата на поведение, която да не бъде нито ограничена и затворена, нито пък излишно усложнена, но която да съчетава в себе си нравствеността и чувството за красота, отличаващи магьосниците ясновидци от обикновените ма гьосници.

Той спря да говори и тримата заедно се вгледаха в мен, като че ли търсеха признаци на умора в очите и по лицето ми.

- Всеки, който успее да премести своята събирателна точка на нова позиция, е магьосник - продължи дон Хуан. - И от тази нова позиция той може да прави всякакви добрини или злини на околните. Следователно да си магьосник е като това да си обущар или, да речем - хлебар. Целта на ма гьосниците ясновидци е да отидат отвъд това ниво. А за да го сторят, те се нуждаят от нравственост и красота.

Дон Хуан каза, че за магьосниците ясновидци прикиването е основата, а върху нея е изградено всичко друго, което те бършат.

- Някои магьосници не са съгласни с термина прикриване - продължи той, - но названието се е наложило, защото предполага потайно поведение. Наричат го още „изкуство на притаяването", но този термин е също толкова неудачен. Ние самите поради невойнствения си темперамент го наричаме „изкуство на контролирано безумие". Ти можеш да го наричаш както пожелаеш. Ние обаче ще продължим да го назоваваме с термина „прикриване", защото е така леко да се каже „прикривч", а, както благодетелят ми казваше навремето, „Така мъчително е да се изрече „творец на контролирано безумие".

При споменаването на благодетеля им те се разкикотиха като деца.

Разбирах дон Хуан прекрасно. Нямах никакви въпроси или съмнения, но имах усещането, че трябва да се вкопчвм във всяка дума, която той произнася, за да вникна в това, което казва. Иначе мислите ми щяха да го изпреварват.

Забелязах, че очите ми са вторачени в движенията на неговите устни, а ушите ми напрегнато се мъчат да уловят всеки звук от думите му. Но щом осъзнах това, вече не можех да го следя. концентрацията ми се наруши. Дон Хуак продължаше да говори, ала аз вече не го слушах. Чудех се какво ли би било да се живее непрекъснато в състояние на повишено съзнание. Питах се каква ли би била цената, за да оцелееш? Дали човек може да оценява по-правилно ситуациите? Дали ще реагира по-бързо от обикновения човек, или пък ще е по-интелигентен?

Дон Хуан избеднъж спря да голори и ме запита какво мисля.

- Аа, ти си все така пресметлив - въздъхна той, след като му разкрих мислите си. - А аз си въобразявах, че в със тояние на повишено съзнание твоят темперамент ще стане по-артистичен, някак си по-мистично насочен.

Дон Хуан се обърна към Висенте и го помоли да отговори на моя въпрос. Висенте се изкашля и изтри потта от ръцете си, като ги отърка о бедрата. Имаше вид на човек в апогея на сценична треска. Изпитах съжаление към него. Мислите в главата ми се завъртяха в шеметен бяг. И когато го чух да мънка, мислите ми изваяха образ - образа на бащината ми плахост, който аз постоянно носех в съзнанието си, неговия страх от хората. Но преди да успея да му се поддам, очите на Висенте заискриха с някакво странно вътрешно сияние. Той направи комично-сериозна гримаса и заговори с авторитетен тон и професионален маниер.

- Отговорът на твоя въпрос е - каза той, - че не съществува цена за оцеляване в състоянието на повишено съзнание, иначе цялото човечество би се втурнало натам. При все че няма такава опасност, защото е много трудно да навлезеш в него. Винаги обаче съществува един минимален шанс някой обикновен човек да успее да навлезе в такова състояние. Ако все пак това стане, той успява порядъчно да се обърка, а понякога - дори и непоправимо.

И тримата избухнаха в гръмогласен смях.

- Магьосниците тбърдят, че повишеното съзнание е вратата към намерението - каза след малко дон Хуан. - И те го използват именно така. Помисли върху това.

Опулих се насреща им. Устата ми беше широко отворена и чувствах, че ако остане така, може би ще успея да разреша загадката. Затворих очи и отговорът се появи пред мен. Почувствах го! Не го измислих. Но не можех да го „облека" в думи, колкото и да се стараех.

- Ето - каза дон Хуан, - стигна до още един магъоснически отговор съвсем сам, но все още нямаш достатъчно енергия, за да го изгладиш и да изразиш с думи.

Усещането, което изпитвах тогава, беше повече от това просто да не мога да изразя мислите си. Сякаш преживявах нещо, което бях забравил от векове. Не знаех какво усещах, защото все още не бях се научил да говоря и следователно ми липсваха възможности да прехвърля чувствата си в мисли.

- Мисленето и изказването точно на онова, което искаш да кажеш, изисква огромно количество енергия - каза дон Хуан, като с това разруши моето усещане.

Силата на представата ми бе така голяма, че забравих как бе започнало всичко. Зяпнах смаяно дон Хуан и си признах, не нямам дори и представа какво сме говорили или правили само допреди миг. Спомнях си случката с коженото въже и думите на дон Хуан непосредствено след това, но не можех да върна чувството, което изпитвах само преди секунда.

- Вървиш по погрешен път - каза дон Хуан. - Мъчиш се да си спомниш определени мисли по начина, по който го правиш обикновено, но в случая положението е различно. Преди миг си имал всепогдъщащо усещане, че знаеш нещо изключително. Подобни усещания не могат да се възвърнат чрез паметта. Трябва да си ги припомниш, като ги възнамериш -- да се върнат обратно.

Той се извърна към Силвио Мануел, който се бе изтегнал в едно от креслата, като беше изпънал краката си под ма-сичката за кафе. Силвио Мануел се втренчи в мен. Очите му искряха като два къса черен обсидиан. Без да потрепне, той извика като креслива птица: „Намерение!!! Намерение!!! Намерение!!!

С всеки нов крясък гласът му ставаше все по-нечовешки и пронизителен. Космите по врата ми се изправиха. Почувствах как цялата ми кожа настръхва. Съзнанието ми обаче, вместо да се вкопчи в страха, който изпитвах, се насочи право към възвръщане на чувството, което бях имал. Но преди още да успея да го вкуся докрай, усещането рязко нарасна и се преобразува в нещо друго. И тогава разбрах не само защо повишеното съзнание се счита за вратата към намерението, но и какво представлява самото намерение. Разбрах още, че това познание не може да бъде изразено в думи. То беше там, открито за всички. То беше там, за да бъде почувствано, използвано, но не и обяснено. Човек можеше да навлезе в него, сменяйки нивата на съзнание; следователно повишеното съзнание представляваше своеобразен „вход". Но дори и „входът" не се поддаваше на обяснение. Човек можеше само да го използва.

Има още една част от познанието, която нахлу в мен през онзи ден, без каквато и да е предварителна подготовка, а именно - че естественото познание на намерението е на разположение на всеки, но управлението му принадлежи само на онзи, който успее да го усвои.

Вече се чувствах ужасно уморен и несъмнено като резултат от това моето католическо възпитание си каза тежката дума в този момент. За миг повярвах, че намерението е Господ.

Това и казах на дон Хуан, висенте и Силбио Мануел. Те се разсмяха. С чувство на висок професионализъм висенте каза, че това е изключено, защото намерението е сила, която не подлежи на описание, а още по-малко на представяне.

- Не бъди самонадеян - каза ми дон Хуан строго. - Не се опитвай да размишляваш на основата на първи и засега единствен опит. Изчакай, докато започнеш да управляваш своето познание, пък тогава решавай кое какво е.

Припомнянето на четирите състояния на прикриването ме изтощи. Свръхдраматичният резултат от това бе нещо повече от обикновено безразличие. Нямаше да се раз-тревожа ни най-малко, ако аз или дон Хуан бе паднал мъртъв. Беше ми все едно дали щяхме да висим край древната наблюдателница цяла нощ, или щяхме да тръгнем обратно в непрогледния мрак.

Дон Хуан бе изпълнен с разбиране към мен. Той ме отведе за ръка, все едно, че бях сляп, по една грамадна канара и ми помогна да седна и да се облегна на нея. Препоръча ми да оставя естествения сън да ме върне в нормалното състояние на съзнание.