Карлос кастанеда силата на безмълвието Следващи уроци на Дон Хуан



бет8/13
Дата19.06.2016
өлшемі2.75 Mb.
#148499
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13

БОРАВЕНЕ С НАМЕРЕНИЕТО

ТРЕТАТА ТОЧКА

Често дон Хуан вземаше мен и останалите свои чираци на кратки излети из околностите. в случая, който ще разкажа, тръгнахме на разсъмване, а късно следобед потеглихме обратно. вървях редом с дон Хуан. Близостта с него винаги ме отпускаше и успокояваше. Докато компанията на неговите превъзбудени чираци предизlикваше у мен обратния ефeкт: те ме караха да се чувствам много уморен.

На връщане от планината двамата с дон Хуан седнахме да починем, преди да стигнем равнината. Изведнъж: ме обзе дълбока меланхолия, която се стовари отгоре ми с такаба скорост и сила, че едва успях да приседна. После, следвайки дон Хуановия съвет, легнах по корем върху голям объл камък.

Останалите чираци ми се присмяха и отминаха. Чух как смехът и подвикванията им постепенно заглъхнаха в далечината. Дон Хуан ме подкани да се отпусна и да оставя събирателната си точка, която, както каза той, се е преместила с внезапна бързина, да се установи в своята нова позиция.

- Не се безпокой - посъветва ме той. - Скоро ще усетиш нещо като подръпване или потупване по гърба, като че ли някой те докосва. После ще се почувстваш отлично.

Неподвижното лежане върху камъка в очакване на по-тупването по гърба задейства един така силен и ясен спомен у мен, че изобщо не усетих нищо, но бях сигурен, че съм го изпитал, защото меланхолията ми изчезна изведнъзк като по чудо.

Бързо описах на дон Хуан какво си бях спомнил. Той ме посъветва да остана върху камъка и да преместя събирателната си точка обратно на същото място, където е била, когато съм изжибявал случката навремето - случката, която сега така внезапно си бях спомнил.

- Спомни си всички детайли от нея - предупреди ме той.

Това се бе случило преди много години. По онова време дон Хуан и аз бяхме в щата Чихуахуа в Северно Мексико, навътре в пустинята. Свикнах да ходя там с него, защото това беше област, богата на билки, които дон Хуан събираше. От антропологична гледна точка тази област също представляваше огромен интерес за мен. Немного преди това археолози бяха открили останки от нещо, което определиха като голяма праисторическа работилница. Бяха изказали предположението, че занятчийската работилница, стратегически разположена в естествен проход, навреме-то е била център на търговията по пътя, свързващ северноамериканския югозапад с Южно Мексико и оттам - с Централна Америка.

Неколкократното ми пребиваване в тази равна висока пустиня бе затвърдило у мен убеждението, че археолозите са били прави в заключението си и това наистина е естествен проход. Аз, разбира се, изнесох цяла лекция за влиянието на този проход върху праисторическото разпространение и приемственост в културата на северноамериканския континент. Бях силно заинтересуван от онези стари времена във връзка с обясняването на магоьсничеството сред индианците от северноамериканския югозапад, Мексико и Централна Америка като система от вярвания, които са били препращани по търговски път и които са послужили за създаването на едно абстрактно ниво, на едни вид праколумбов паниндианизъм.

Естествено, когато аз излагах теориите си, дон Хуан се заливаше от смях.

Случаят, който си бях спомнил, бе започнал към три часа следобед. След като с дон Хуан, напълнили две малки торби с някои изключително редки билки, престанахме да берем и седнахме да си починем върху два големи камъка. Дон Хуан настоя да си поговорим за изкуството на прикриването. Той каза, че заобикалящата ни обстановка е особено подходяща за обясняване на неговите тънкости, но за да ги разбера, най-напред трябва да навляза в състояние на повишено съзнание.

Настоях, преди да предприема нещо, да ми обясни отново какво в действителност представлява повишеното съзнание.

С огромно търпение той ми обясни повишеното съзнание в контекста на преместването на събирателната щочка. Докато говореше, осъзнах, че молбата ми е несериозна. Знаех всичко, което разясняваше. в действителност нямаше нужда да ми обяснява нищо, но той каза, че обясненията никога не са излишни, защото се запечатват у нас за непосредствена или по-нататъшна употреба, или пък за да помогнат при подготовката ни за постигане на безмълвното познание.

Помолих го да поговорим за безмълвното познание. Той рече, че безмълвното познание е една основна позиция на събирателната точка, която преди векове била обичайната позиция при човека, но поради неопределими причини събирателната точка се е отдалечила от тази позиция и е заела нова, наречена разум.

Дон Хуан отбеляза, че в наши дни не всеки човек е представител на тази нова позиция. Събирателните точки на мнозинството от нас не са разположени точно в центъра на позицията на ума, а в непосредствената му периферия. Същото било положението и с безмълвното познание! Не всяка събирателна точка се намирала точно в неговата позиция.

Каза също така, че „зоната на безжалостността" представлява друга позиция на събирателната.точка и се явява предвестник на безмълвното познание, и още, че една друга позиция на събирателната точка, наричана „зона на загрижеността", пък е предвестникът на разсъдъка.

Не открих нищо неясно в тези тайнствени забележки. За мен те бяха очевидни. Докато чаках обичайния му удар отзад по гърба между лопатките, за да ме вкара в състояние на повишено съзнание, разбирах всичко от това, което говореше. Ударът не идваше, но аз продължавах да разбирам всичко, без в действителност да го осъзнабам. Чувството на лекота и това да приемем нещата за дадени, свойствено за обичайното състояние на съзнанието ми, си бе останало у мен и аа не поставях под съмнение способността си да разбирам.

Дон Хуан ме погледна втренчено и ми препоръча да легна по лице върху облия камък и да разперя ръце и крака като жаба.

Полежах десетина минути така, изцяло отпуснат, почти заспал, докато леко, свистящо ръмжене не ме изтръгна от моя унес. Повдигнах глава, огледах се и усетих, че косата ми се изправя. На по-малко от десет крачки от мен върху съседния молоз, точно на мястото, където допреди малко бе седял дон Хуан, клечеше огромен възтъмен ягуар. Оголил зъби, ръмжеше право срещу мен и като че ли се канеше да скочи върху ми.

- Не мърдай! - тихо ми нареди дон Хуан. - И не го гледай в очите. взри се в носа му и не мигай. животът ти зависи от втренчването.

Направих както ми каза. За момент ягуарът и аз се гледахме така един друг, докато дон Хуан не разкъса леденото напрежение, като метна шапката си върху гла.вата на ягуара. животното отскочи назад и в този миг дон Хуан изсвири с уста мощно и пронизително. После изврещя с все сили и плесна силно с длани два или три пъти. Плясъците прозвучаха като приглушени изстрели от пушка.

Дон Хуан ми махна да отида при него. Двамата крещяхме и пляскахме с ръце, докато най-накрая той реши, че вече сме прогонили ягуара.

Целият треперех, при все че не бях уплашен. казах на дон Хуан, че онова, което ме бе изплашило най-много, не беше внезапното изръмжаване на голямата котка или втренченият й поглед, а мисълта, че ягуарът ме е гледал дълго преди да го чуя и да вдигна глава.

Дон Хуан не обели и дума за преживяното. Беше се замиелил дълбоко. когато го запитах дали е видял ягуара преди мен, той ми направи знак да мълча. Изглеждаше неспокоен или дори объркан. След моментно мълчание дон Хуан ми даде знак да тръгваме. Отдалечихме се от скалите с бърз зигзагообразен ход през храсталака.



След около половин час стигнахме до някакво сечище, където спряхма да починем за малко. През цялото време не си бяхме казали и дума и аз изгарях от нетърпение да узная как-во мисли дон Хуан.

  • Защо вървим по този начин? - попитах го аз. - Няма ли да е по-добре да караме направо и по-бързичко?

  • Не! - подчерта той. - Изобщо не би било добре. Това беше мъжки ягуар. Гладен е и ще тръгне след нас.

  • Тъкмо още една причина да се изпаряваме по-бързо оттук - настоях аз.

  • Не е така лесно - отговори той. - Ягуарът не е обременен с разсъждения и съображения. Той знае точно какво да направи, за да ни докопа. И както е сигурно, че аз ти гово ря сега, така е сигурно и че той ще прочете мислите ни.

  • Какво искаш да кажеш с това „ще прочете мислите ни"? - попитах аз.



  • Това не е метафора - рече той. - Искам да кажа точно онова, което казах. Големите животни имат способността да четат мисли. И нямам предвид да гадаят, а направо да узнават всичко.

  • Какво можем да направим в такъв случай? .- запитах силно разтревожи.

  • Длъжни сме да станем по-малко рационални и да се опитаме да спечелим битката, като направим невъзможно за ягуара да прочете мислите ни - отговори той.

  • Как ще ни помогне това да бъдем по-малко рационал ни? - попитах го аз.

  • Разсъждаването ни кара за правим избор, което изглежда като звук, издаван от нашия разум - каза той. - Напри мер твоят разум вече ти каза да бягаш колкото е възможно по-бързо право напред. Онова обаче, което твоят разум пропусна да обмисли, е, че ще трябва да пробягаме около шест мили, преди да се доберем до твоята кола. А ягуарът ще ни надбяга при всички случаи. Той ще ни пресече пътя и ще се притаи на най-подходящото място, за да ни причака. По-добрият и по-малко рационален избор е да се криволичи.

  • Откъде знаеш, че това е по-добрият избор? - попитах аз.

  • Знам, защото моята връзка с духа е много чиста - от- говори той. - С други думи, моята събирателна точка се намира в зоната на безмълвното познание. Оттук мога да различа, че ягуарът е гладен, но все още не е опитвал човешки месо. Той бе объркан от нашите действия. Ако ние сега криволичим, ягуарът ще трябва да положи усилия, за да предугади действията ни.

  • Има ли някакви други варианти, освен криволиченето? - попитах го аз.

  • Съществуват само рационални възможности - отго вори ми той. - А ние нямаме нужната екипировка, за да устоим с рационалните варианти. Например може да се насочим към някое по-високо място, но ще ни трябва пушка, за да го отстояваме после. Трябва да имаме варианти, равностойни на тези на ягуара. А те се определят от безмълвното познание. Трябва да правим това, което безмълвното познание ни подсказва, независимо колко безсмислено може да ни се струва то.

Той поднови своя зигзагообразен бяг. Аз го следвах съвсем отблизо, без да съм сигурен, че това ще ни спаси. Бях под влиянието на закъсняла паническа реакция. Преследваше ме мисълта за главоломно нарастващите форми на огромната тъмна котка.

Пустинният пейзаж се състоеше от високи чорлави храсти, разпръснати на четири-пет крачки едни от друг. Редките валежи във вътрешността на пустинята възпрепятстваха развитието на растения с буйна корона или дори на по-кичести храсти. При все това човек добиваше впечатление за гъстота и непроходимост.

Дон Хуан се двшкеше с невероятна скорост, а аз го следвах, доколкото успявах. каза ми да гледам къде стъпвам, за да не издавам шум. Додаде, че звукът от трошащите се под тежестта ми съчки е „смъртоносно" издаване.

Постарах се съзнателно да стъпвам в дон Хуановите следи, за да избегна по възможност издайническото пращене на сухите клонки. криволичихме така стотина метра, преди да зърна сянката на огромното черно туловище на ягуара на около десетина мещра зад гърба ми. Изкрещях с все сила. Без да спира, дон Хуан се извърна бързо но успя да види само как голямата котка изчезна от погледа му. Тогава той отново изсвири остро и пронизително и продължи да пляска с длани, имитирайки глухи изстрели от пушка.

Много тихо ми каза, че котвите не обичат да изкачват стръмнини, затова трябва да пресечем с максимална скорост дълбокото и не по-малко широко дефиле на няколко метра вдясно от мен.

Дон Хуан даде сигнал за тръгване и двамата се втурнахме през храсталаците колкото може по-бързо. Свлякохме се по единия склон на дефилето до дъното и веднага поехме нагоре по отсрещния скат. Оттам ясно вюкдахме дъното на дефилето и плоскостта, на която стояхме. Дон Хуан прошепна, че ягуарът ни е надушил и ако имаме късмет, ще го видим оттук как бяга в коритото на дефилето почти по нашите следи.

Взирайки се втренчено в дефилето под нас, аз с тревога очаквах да зърна звяра. Но не го виждах. Тъкмо си помислих, че може и да сме се отървали, когато чух смрязяващото кръвта ръмжене на голямата котка в храсталака точно зад нас. С ужас разбрах, че дон Хуан е имал право. За да стигне там, където бе сега, ягуарът е трябвало да прочете нашите мисли и съответно - да пресече дефилето преди нас.

Без да каже и дума, дон Хуан се затича със страхотна, нечовешка бързина. Последвах го и така изминахме, криволичейки, още доста голямо разстояние. когато спряхме да починем, бях останал съвсем без дъх. Страхът от преследващия ни ягуар обаче не ми попречи да се възхитя от физическата мощ на дон Хуан. Тичаше като момче! Понечих да му кажа, че ми напомня за един човек от моето детство, който ме бе впечатлил със спринтьорските си качества, но дон Хуан ми даде знак да замълча. Заослушва се напрегнато. Аз също взех да се ослушвам.

Дочух тихо прошумоляване в храсталаците. А после на едно по-оголено място на около петдесет метра от нас за миг се мярна черният силует на ягуара.

Дон Хуан сви рамене и посочи животното.

- Изглежда, не сме се отървали от него - каза примири телно той. - Да тръгнем спокойно, все едно, че се разхождаме из парка, а ти ще ми разкажеш историята от твоето детство. Именно сега е най-подходящото време и място за това. Преследва ни ягуар със зверски апетит, а ти си при помняш истории от своето минало: идеалното не-правене, щом си гонен от ягуар.

Той се изсмя с цяло гърло. Но когато му казах, че историята вече изобщо не ми се разказва, дон Хуан направо се сгърчи от смях.

- Сега ме наказваш за това, че не исках да те изслушам преди малко, така ли? - попита ме той.

Взех да се оправдавам. казах му, че неговото обвинение е направо абсурдно. Наистина бях изгубил нишката на историята.

- Ако у магьосника няма самомнение, той не дава и пукната пара за това, че е загубил нишката на историята - каза дон Хуан с дяволито пламъче в очите. - Понеже у теб не е останало и капчица самомнение, ще разкажеш история та си тук и сега. Разкажи я на духа, на ягуара и на мен, все едно, че изобщо не си изгубвал нишката.

Исках да му кажа, че не съм съвсем съгласен с него, тъй като историята беше възглупава, а обстановката - съкру-шителна. Исках да избера сам подходяща обстановка за това някой друг път, както самият той правеше със своите истории. Но преди да изкажа мнението си, дон Хуан ми отговори.

- Ние двамата - и ягуарът, и аз - можем да четем мисли - каза той с усмивка. - Ако избирам подходящата обстановка и време за своите могьоснически истории, то това е, защото те имат за цел да обучават и по този начин аз искам да извлека максималния ефект.

Даде ми знак да тръгвам. вървяхме спокойно един до друг. казах му, че съм се възхитил от неговия устремен бяг и издържливост и че в основата на моето възхищение се таи мъничко самомнение, защото самият аз се считам за добър спринтьор. После му разказах историята от моето детство, която си бях припомнил, като го видях да тича така добре.

Казах му, че като момче играех футбол и умеех да тичам много добре. Бях толкова подвшкен и бърз, че чувствах, че мога безнаказано да върша всякакви лудории, защото момеех да надбягам всекиго, особено възрастните полицаи, патрулиращи по улиците на моя роден град. Ако се случеше да счупя улична лампа, побягвах, и готово - това беше моето спасение.

Но един ден, без да знам, старите полицаи бяха подменени с нов полицейски корпус с военна подготовка. Злощастният за мен момент настъпи, когато счупих една витрина на магазин и както обикнобено побягнах, убеден, че бързината ми е сигурна защита. Някакъв млад полицай се затича след мен. Ускорих темпото, но напразно. Офицерът, който, както по-късно разбрах, бил небезизвестният център-нападател на полицейския футболен отбор, се оказа далеч по-издържлив от мен. Хвана ме и по целия път обратно до магазина, чиято витрина бях счупил, не спря да ме налага. Много артистично назоваваше всичките си ритници, като че ли се намираше на футболна тренировка. Полицаят не ме нарани, само ме сплаши и при все че унижението ми бе голямо, то се смекчаваше от възхитата на десетгодишния хлапак, какъвто бях, към неговата сила и таланта му на футболист.

Споделих с дон Хуан, че бях изпитал същото усещане днес с него. Той успя да ме надбяга въпреки разликата в годините ни и старото ми умение да се изплъзвам бързо.

Казах му също, че години наред след онзи случаи със злополучната витрина ми се присънваше един и същи сън, в който аз бягах така силно, че младият полицай не успяваше да ме улови.

- Твоята история е по-важна, отколкото предполагах - каза дон Хуан. - Очаквах, че ще бъде нещо по-банално.

Начинът, по който натъртваше думите си, им придаваше нюанс на закачка, дори подигравка. Дон Хуан добави, че в някои определени случаи духът, а не разумът ни решава кои истории да си спомним. Това именно бил един от тези случаи. Духът задействал тази конкретна история в моя ум несъмнено защото историята била свързана с моето неразрушимо самомнение. Дон Хуан каза, че факелът на гнева и унижението е горял в мен години наред и усещането ми за потиснатост и неуспех е все още непокътнато.

- На някой психолог твоята история би му се видяла цяло находище - продължи той. - в съзнанието ти аз би трябвало да се припокривам с образа на младия полицай от твоето детство, разбил представата за собствената ти непобедимост.

Сега, когато той го назова, трябваше да призная, че това е било моето усещане, макар да не го бях мислил съзнателно, а още по-малко - произнасял.

Вървяхме мълчаливо. Бях дотолкова замислен за сравнението, което дон Хуан бе направил, че изцяло забравих дебнещия ни ягуар, докато един див рев не ме върна обратно в ситуацията с цялата й критичност.

Дон Хуан ми нареди да откърша няколко дълги клона от нискорастящите храсти, за да стъкмим нещо като дълга метла. И той се залови със същото. Докато тичахме, използвахме ги да вдигаме облаци прахоляк, като размитахме и шибахме с тях по сухата песъчлива почва.

- Това би следвало да разтревожи ягуара - каза той, кога то спряхме отново да си поемем дъх. - Остават ни само още няколко часа дневна светлина. През нощта ягуарите са ненадминати, така че е по-добре да бягаме направо към онези скалисти хълмове там.

Дон Хуан посочи към хълмовете на разстояние от около половин миля в кхжна посока.



  • По-добре да вървим на изток - казах аз. - Онези хълмо ве са твърде отдалечени. Ако вървим в тази посока, никога не ще се доберем до колата.

  • Ние и бездруго не искаме да се добираме до колата ти днес - каза той спокойно. - А може би дори не и утре. кой казва, че въобще някога ще се връщаме при нея?

Усетих спазъм на страх, а после ме завладя странен по-кой. казах на дон Хуан, че ако ми е писано смъртта да ме свари тук, то поне се надявам, че ще бъде безболезнено.

- Не се безпокой - успокои ме той. - Смъртта е болезнена само когато ни свари болни в собственото ни легло. в борба за своя живот не изпитваш болка. Ако въобще изпит- ваш нещо, то е единствено тържествено ликуване.

Дон Хуан каза, че едно от най-драматичните различия мезкду цивилизованите хора и магьосниците е начинът, по който смъртта идва при тях. Единствено с магьосниците воини смъртта е мила и блага. Дори когато са смъртно ранени, те пак не изпитват никаква болка. Нещо повече - смъртта сама отлага своето идване за толкова дълъг период, колкото е нужен на магьосниците.

- Най-голямата разлива между един обикновен човек и един магьосник е тази, че магьосникът с бързината си направлява своято смърт - продължи дон Хуан. - Ако се стигне до това - ягуарът няма да ме изяде. Той ще изяде теб, защото ти нямаш необходимата бързина да задържиш смъртта си.

После доразви темата за магьосническата идея за бързината и смъртта. каза , че в света на ежедневието нашите думи или решения могат много лесно да бъдат отменени. Единственото сигурно нещо в нашия зкибот е смъртта. От друга страна, в магьосническия свят обикновената смърт може да бъде оттеглена, докато думата на магьосника – не. в света на магьосниците решенията не подлежат на изменяне или преразглеждане. веднъжг взети, те остават завинаги.

Казах на дон Хуан, че колкото и да са впечатляващи твърденията му, не могат да ме убедят, че е възможно смъртта да бъде отменена по някакъв начин. При което той още веднъж повтори това, което бе вече обяснил. каза, че за ясновидеца човешките същества се явяват като продълговати или сферични сияйни маси от безброй статични, но същевременно вибриращи енергийни полета, и че, единствено магьосниците са способни да вкарат някакво движение в тези сфери от статичен блясък. За части от секундата те могат да преместят своята събирателна точка на което и да е място в своята сияйна маса. Това преместване и бързината, с която то се извършва, предизвикват мигновено прехвърляне, изразяващо се във възприемане на друга, нова, абсолютно различна вселена. Или пък могат да преместват своите събирателни точки без спиране през всичките техни полета от сияйна енергия. Силата, създадена чрез такова преместване, е толкова интензивна, че мигновено изчерпва цялата им сияйна маса.

Каза, че ако в този момент върху нас се изсипе скална лавина, той ще може да предотврати логичната последица, а именно случайната смърт. Използвайки бързината, с която събирателната точка щяла да се премести, той можел да се самонакара да смени световете или да се самоизгори отвътре за част от секундата. Аз, от друга страна, съм щял да умра от обичайна за случая смърт - премазан от скалните отломъци, защото на моята събирателна точка й липсвала бързината, необходима да ме измъкне.

Казах на дон Хуан, че според мен магьосниците просто са открили алтернативен начин на умиране, което не е същото като „отменяне на смъртта". А той отвърна, че всичко се свежда до това, че управляват смъртта си. Те умират само когато е необходимо.

Макар че не се съмнявах в думите му, продължих да задавам въпроси почти като на игра. Но докато той говореше, в съзнанието ми като на екран изплуваха образи на мисли и плаващи спомени за други доловими светове.

Казах на дон Хуан, че ми минават странни мисли. Той се засмя и препоръча да върна мислите си към ягуара, защото той е толкова действителен и настоящ, че може да бъде единствено истинска проява на духа.

Мисълта за истинското животно ме накара да потръпна.

- Няма ли да е по-добре, ако сменяме посоката, вместо да вървим направо към онези хълмове? - попитах аз, защо то смятах, че ще успеем да объркаме ягуара чрез неочаква- ни промени на посоката.

- Твърде късно е да сменяме посоката - отвърна дон Хуан. - Ягуарът вече знае, че няма къде другаде да отидем освен сред хълмовете.


  • Това не може да е вярно, дон Хуан! - възкликнах аз.

  • Защо да не може? - попита той.

Казах му, че макар да признавам способността на звяра да предугажда ходовете ни с един напред, не мога безрезервно да приема, че ягуарът притежава способността да разбира къде искаме да отидем.

- Грешката ти се крие в това, че за теб силата на ягуара се крие в способността му да разбира нещата - каза дон Хуан, - ала той не може да мисли - той просто знае.

Дон Хуан поясни, че маневрата ни за вдигане на прахоляк е имала за цел да обърка ягуара, давайки на сетивата му информация за нещо, което ние не можем да използваме. Не бихме могли да развием истинско чувство за вдигане на прахоляк, макар че животът ни зависеше от него.

- Аз наистина не разбирам какво искаш да кажеш - изхленчих на дон Хуан.

Напрежението в мен си казваше думата. Невъзможно ми беше да се съсредоточа. Дон Хуан обясни, че човешките чувства са като горещи или студени въздушни течения и могат лесно да бъдат открити от звяра. Ние сме „предавателят", а ягуарът - „приемникът". каквито и да се чувствата, които изпитваме, те ще намерят своя път до ягуара. Или по-скоро ягуарът може да „прочете" всички привични за нас чувства. в случая с вдигането на прахоляка чувството е било дотолкова необичайно за нас, че е можело единствено да създаде рецепторен вакуум в „приемника".



Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет