Карлос кастанеда силата на безмълвието Следващи уроци на Дон Хуан

Попитах го каква опитност се изисква за това.

- Чисто разбиране - отговори той.

За да постигне това мигновено прехвърляне на енергия, човек се нуждае от чиста връзка с намерението, а за да получи чиста връзка, е необходимо само да я възнамери посредством чисто разбиране.

Естествено, поисках да ми обясни това чисто разбиране. Той се засмя и седна на една пейка.

- Ще ти открия нещо много основно за магьосниците и магьосничествата им - продължи той. - Нещо за скока на мисълта им в невъобразимото.

Каза, че някои магьосници били разказвачи. За тях разказ-оането не било само своеобразен преден пост, сондиращ техните перцептуални граници, но и път към съвършенството, към мощта, към духа. Замълча за миг, явно търсеше да намери подходящ пример. След това ми припомни, че индианците яки имат сборник от исторически случки, който. Те нарича „Паметни дати". Знаех, че „Паметни дати" представляват устно предавани разкази на тяхната история по времето, когато са воювали срещу нашествениците испанци, а после и мексиканци. Дон Хуан, самият той яки, упорито твърдеше, че „Паметни дати" представлява описания на техните военни поражения и разпадане.

- И така, какво би казал ти - попита ме той, - един учен човек, за магъосник разказвач, който взема едно описанц_е от „Паметни дати", например историята на Калихио Муни, и променя края така, че вместо да се окаже изтърбушен и разкъсан на четири от испанските си екзекутори, както всъщност е станало, победоносният бунтовник Калихио Муни успява да осбободи своите сънародници?

Знаех историята за Калихио Муни. Бил е индианец яки, който според „Паметни дати" служил дълги години на пиратски кораб, подвизаващ се из водите на Карибско море, с цел да изучи принципите на военната стратегия. След това, завръщайки се в родната Сонора, успял да вдигне въстание срещу испанските завоеватели, което обявил за освободителна война, но в крайна сметка бил предаден, заловен и екзекутиран.

Дон Хуан ме подкани да взема отношение. Казах му, не подмяната на фактите от действителната случка е чисто психологически похват, вид самозалъгване от страна на магьосника разказвач. А може да представлява и своеобразен личен похват, трик за облекчаване на чувството за безсилие. Добавих, че дори бих нарекъл такъв магьосник разказвач патриот, тъй като ябно е неспособен да се примири с горчивото за народа му поражение.

Дон Хуан се разсмя така бурно, че се задави.

• 
  Но тук не става дума само за един магьосник разказвач - заоспорва той. - Те всичките правят така!
  
• 
  Тогава това е социално утвърден способ за създаване на лицеприятна самозаблуда в цялата общност - заядох се аз на свой ред. - Общоприетият начин за колективно осво- бождаване от психологически стрес.
  
• 
  Твоите доводи са гладки, логични и убедителни - заяви той. - Но понезке духът ти е мъртъв, не можеш да видиш недостатъка им.
  

- Магьосникът разказвач, който променя края на „реалната история" - каза той, - прави това по указание и под прякото покровителство на духа. Тъй като умее да направ- лява неуловимата си връзка с намерението, той действително може да променя нещата. Магьосникът разказвач сигнализира, че е възнамерил, като сваля шапката си, поставя я на земята и я завърта на триста и шейсет градуса по досока, обратна на часовниковата стрелка. Под покровителството на духа този простичък акт го потопява в самия дух. Той оставя мислите си да се преметнат и да направят лудешко салто в невъобразимото.

Дон Хуан повдигна ръка над главата си и посочи за момент към небето над хоризонта.

- Тъй като неговото чисто разбиране е един преден пост, разузнаващ онази безкрайност, ей там - продълзки дон Хуан, - магъосникът разказвач знае без сянка от съмнение, че някъде, по някакъв начин в този безкрай, точно в този миг духът е връхлетял, Калихио Муни е победител. Той е избавил своите хора. Неговата цел е надхвърлила личността му.

ПРЕМЕСТВАНЕ НА СЪБИРАТЕЛНАТА ТОЧКА

Няколко дни по-късно дон Хуан и аз предприехме обиколка из околните планини. На половината път нагоре през предпланините седнахме да отдъхнем. Рано същия ден дон Хуан реши да намери подходяща обстановка, за да изложи някои по-сложни страни от изкуството за владеене на съзнанието.

Обикновено предпочиташе да отидем в по-близкия западен край на планините. Този път обаче избра източните върхове. Те бяха много по-високи и по-отдалечени от западните. На мен ми изглеждаха по-зловещи, някак по-мрачни и по-величествени. Но не можех да кажа дали тези впечатления бяха мои лични, или по някакъв начин бях попил отношението на дон Хуан към тях.

Развързах раницата си. жените ясновидки от дон Хуановата група ми я бяха приготвили и аз открих, че са сложили вътре сирене. Изпитах моментно раздразнение, защото, макар че обичам сирене, то не ми понасяше на стомаха. При все това не намирах сили да се откажа от него, когато ми се предлагаше.

Дон Хуан бе изтъкнал това като истинска слабост от моя страна и ме вземаше на присмех. Първоначално се сму-щавах, но после открих, че когато наоколо няма сирене, то не ми липсва. Проблемът беше, че шегаджиите от дон Хуановата група винаги увиваха по едно голямо парче сирене за мен, което, разбира се, аз без колебение изяждах.

- Виж му сметката на едно сядане - посъветва ме дон Хуан със закачлив блясък в очите. - Така няма да има за какво да му береш грижата повече.

Може би под влияние на внушенията му аз наистина имах голямото желание да излапам цялата буца. Дон Хуан се смя дълго, а аз реших, че пак ми е погодил номер с помощта на другите.

Вече в по-сериозно настроение рече, че ще прекараме нощта тук, в предпланините, и че за да стигнем върховете, ще ни трябва ден или два. Съгласих се.

Неочаквано дон Хуан ме запита дали си спомням нещо относно четирите състояния на прикриването. Признах, че съм пробвал, но паметта ми изневери.

- Не си ли спомняш моя урок за естеството на безжалостността? - попита той. - Безжалостност - противоположността на самосъстраданието?

Не можех да си спомня. Дон Хуан се замисли, сякаш не знаеше как да продължи. Изведнъж краищата на устните му увиснаха в израз на престорено безсилие. Той сви рамене, стана и бързо се отправи към малко равно място на върха на хълма.

- Всички магьосници са безжалостни - каза дон Хуан, след като седнахме върху равното парче земя. - Но ти го знаеш. Ние обсъждахме тази идея надълго и нашироко.

След дълго мълчание той се обади, че ще продължим обсъждането на абстрактните ядра на магьосническите истории, но че сам ще говори за тях все по-малко и по-малко, тъй като е наближило времето, когато от мен ще зависи да ги открия и да им позволя да ми разбулят своето значение.

• 
  Както вече ти казах - продължи той, - четвъртото абстрактно ядро на магьосническите истории е наречено „връхлитането на духа" или, с други думи, да бъдеш преместен благодарение на намерението. Историята гласи, че за да се разкрият мистериите на магьосничеството пред човека, за когото говорихме, духът трябвало да връхлети върху него. Духът избрал момент, когато човекът бил раз сеян и непредпазлив. Проявявайки безжалостност, духът оставил самото му присъствие да придвшки събирателна та точка на човека на определена нова позиция. Оттогава тази специфична област е известна на магьосниците като “място на безжалостността" или още „зона на безжалостността". Така безжалостността се превърнала в първия принцип на магьосничеството. Първият принцип не бива да се бърка с първия ефект на магьосническото чиракуване, крито е прехвърлянето от нормално към повишено съзнание.
  
• 
  Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш? - оплаках се аз.
  
• 
  Искам да ти кажа, че, както изглежда, преместването на събирателната точка е първото нещо, което се случва на чирака магьосник - отговори той. - Така че за един чирак е просто естествено да приеме, че това е първият принцип на магьосничеството. А той не е. Безжалостността е първият принцип на магьосничеството. Но това вече сме го обсъждали. Сега аз само се опитбам да ти помогна да си го припомниш.
  

- Припомни си първия път, богато те учих на безжалосност - подкани ме той. - връщането към онзи спомен трябва да се направи посредством преместване на събирателната точка.

Той изчака, за да види дали ще се вслушам в съвета му. Видя, че не помръднах, и продължи да обяснява. каза, че колкото и загадъчно да изглежда преминаването в състояние на повишено съзнание, всъщност всичко, от което се нуждае човек, е присъствието на духа.

Подметнах, че този път или той се изразява прекалено неясно, или аз съм затънял, но изобщо не успявам да следя мисълта му. Той ме сряза, че моето объркване няма никакво значение, и подчерта, че единственото действително вадено нещо е да разбера, че самият контакт с духа може да предизвика всякакво преместване на събирателната точка.

- Казах ти, че нагуалът е проводник на духа - продължи той. - Тъй като преварва живота си в безупречно преопределяне на своето свързващо го с намерението звено и тъй като има повече енергия от обикновения човек, той позво лява на духа да се изрази чрез него. Тъй че първото нещо, ко ето чиракът изживява, е прехвърляне на нивото му на съзнание - прехвърляне, предизвикано просто от присъствие то на нагуала. И онова, което искам да знаеш, е, че действително в преместването на събирателната точка няма за месена никаква „процедура". Духът докосва чирака и съби рателната му точка се премества - това е всичко!

казах му, че тези негови твърдения ме тревожат, защото противоречат на онова, което се бях научил да приемам чрез личен опит, а именно че повишеното съзнание е осъществимо под формата на слогкна, макар и необяснима маневра, извършвана от дон Хуан, с помощта на която той манипулира способността ми за възприемане. През всичките тези години на нашето приятелство той нееднократно ме бе вкарвал в състояние на повишено съзнание с удар по гърба. Изтъкнах му това противоречие.

Той отговори, че въпросното удряне по гърба било повече трик, имащ за цел да улови вниманието ми и да премахне съмненията, отколкото истински способ да бъде направлявано моето възприемане. Той го нарече „прост номер", отгорящ на умерения му темперамент. Отбеляза полусериозно-полушеговито, че съм късметлия, задето той, дон Хуан, е обикновен простосмъртен, а не някой отдаден на свръхестествени обреди. Иначе вместо простите трикове трябвало да търпя редица, меко казано, странни ритуали за изчистване на съмненията от съзнанието ми. за да може пухът да премести събирателната ми точка.

- Онова, което трябва да сторим, за да позволим на магията да ни завладее, е да прогоним съмненията от ума си - каза той. - Щом веднъж съмненията са прогонени, тогава всичко става възможно...

Припомни ми една случка, на която бях станал свидетел в Мексико Сити преди няколко месеца. Изглеждаше ми не-донятна, но той ми я разясни с помощта на магьосническата парадигма.

Бях видял хирургическа операция, извършена от прочута лечителка медиум. Пациентът беше мои приятел. За да го оперира, лечителката изпадна в транс. С очите си видях как тя, използвайки обикновен кухненски нож, разтвори коремната кухина, като направи разрез в областта на пъпа, отдели болния му черен дроб, проми го във ведро, пълно със спирт, след което го напъха обратно и затвори кървящия отбор само с притискане на дланите.

Там, заедно с мен, в полутъмната стая присъстваха още няколко души - очевидци на операцията. Някои от тях, изглежда, бяха любопитни наблюдатели като мен самия, а останалите - помощници на лечителката.

След операцията поговорих с трима от очевидците. всички бяха видели това, което- бях видял и аз самият. Моят приятел - пациентът - сподели, че усещал операцията си като тъпа постоянна болка в стомаха и някакво особено парене отдясно.

Разказах всичко това на дон Хуан, като дори си позволих едно цинично обяснение. казах му, че според мен сумракьт в стаята доста е помогнал на непочтените машинации с ръцете, изобразяващи вътрешен орган, който уж бива изваден от коремната кухина и промиван в спирт. Емоционалният щок, причинен от изпълнения с напрежение транс на лечи-йелката (който според мен също беше трик), помагаше да се създаде атмосфера на почти религиозен екстаз сред наблюдаващите случката.

Дон Хуан веднага изтъкна, че това си е чиста проба цинизъм от моя страна, а не цинично обяснение, защото то не обяснява факта, че състоянието на моя приятел действително се бе подобрило след операцията. Тогава той предложи алтернативно обяснение на базата на магьосническото познание. Обясни, че станалото се основава на очевидни_я факт: лечителката притежавала способността да премества събирателните точки на определен брой хора - в случая на присъстващите на операцията като зрители. Единстве-ният „номер", който бил приложен, ако изобщо може да бъде наречен номер, бил, че броят на присъстващите в помещението не трябвало да надхвърля нейния капацитет.

Драматично протеклият й транс и придружаващото го театралничене били според него или добре измислени хитрости, използвани от лечителката, за да улови вниманието на присъстващите, или пък - подсъзнателни маневри, диктувани й от самия дух. Но така или иначе, това били единствените средства, чрез които лечителката можела да поддържа единството на мисълта, необходимо, за да се отстранят съмненията у присъстващите и да се вкарат те в състояние на повишено съзнание.

Когато извършила разрязването с кухненския нож и отделила вътрешния орган - това не било, подчерта дон Хуан, ловкост на ръцете, а истински събития, които поради факта, че ставали в състояние на повишено съзнание, са извън сферата на нормалната преценка.

Попитах дон Хуан как лечителката е съумяла да премести събирателните точки на присъстващите, в това число и моята, без да ги докосва. Отговорът му бе, че лечителс-ката сила, била тя дар от боговете или изумително достижение, служи като проводник на духа. Самият дух, каза той, а не лечителката, преместил събирателните ни точки.

- Тогава ти обясних, макар че ти нищо не разбра - продължи дон Хуан, - че цялото изкуство и сила на лечителката са се насочили в това, да премахне съмненията от умовете на присъстващите. По този начин тя е дала възможност на духа да премести събирателните им точки. След като тези точки са преместени, оттам нататък вече всичко е възможно. Те са навлезли в страната, където чудесата са нещо обикновено...

Освен това лечителката сигурно е била и магьосница, из-тъкна дон Хуан и ме подкани да си спомня повече подробности от операцията и преди всичко колко безжалостно се е държала лечителката с хората около нея и най-вече със самия пациент.

Повторих му онова, което си спомнях от случката. Тонът и тембърът на равния женски глас на лечителката се промениха драстично, щом изпадна в транс, и преминаха в дълбок дрезгав мъжки глас, който обяви, че тялото на лечителката е обладано от духа на воин от предколумбово време. След това известие държането на лечителката коренно се измени. Личеше й, че е в транс, и сигурно затова продължи да действа с абсолютна увереност и непоколебимост.

- Предпочитам „безжалостност" пред „увереност" и “непоколебимост" - рече дон Хуан и продължи: - За да създаде подходяща обстановка за нахлуването на духа, тя е трябвало да бъде безжалостна.

Той додаде, че трудните за обясняване случаи, каквато е и въпросната операция, са в действителност много прости. Трудността им идва единствено от упоритата ни страст към разсъждаването. Ако не разсъждаваме така трескаво, всичко си отива на мястото.

- Това е пълен абсурд, дон Хуан - казах аз със страстна убеденост.

Припомних му, че самият той изискваше „отговорност на мисленето" от всички нас - неговите чираци, и че дори критикуваше своя собствен учител, задето не бил много добър в мисленето.

- Разбира се, аз настоявам всеки около мен да мисли ясно - каза той. - И обяснявам на всеки, който има уши да чуе, че единственият начин да мислиш ясно е, като не мислиш въобще! Бях уберен, че си разбрал това типично магьосническо противоречие.

Бурно възроптах срещу тази мъглявост. Той се засмя и се пошегува с нуждата ми да се защитавам. После отново обясни, че за магьосника съществуват два вида мислене. Едното е обикновеното ежедневно мислене, което се управлява от нормалната позиция на събирателната точка. То е объркано, хаотично мислене, което не отговаря в действителност на нуждите на магъосника и оставя твърде големи колебания и неясноти в главата му. Другото е прецизното, точното мислене. То е действено, пестеливо и оставя много малко неща необяснени. Дон Хуан отбеляза, че за да се осъществи този вид мислене, събирателната точка трябва да се премести. Или поне трябва да спре ежедневния тип мислене, за да даде възможност на събирателната точка да се премести. И всъщност се оказва, че така явното „противоречие" изобщо не е противоречие.

- Искам да си спомниш нещо, което направи преди време - каза той. - Искам да си спомниш едно особено преместване на твоята събирателна точка. А за да го направиш, трябва да спреш да разсъждаваш по обичайния начин. Тогава другият тип, видът, който аз наричам „ясно мислене", ще вземе връх и ти ще успееш да си спомниш.

• 
  Но как да спра да мисля? - попитах аз, при все че вече знаех какво ще ми отговори.
  
• 
  Като възнамериш преместването на събирателната си точка - каза той. - Намерението се избиква с очите.
  

• 
  Каква е тази „нова позиция", дон Хуан? - попитах го аз.
  
• 
  Преди години, именно това искам да си спомниш. твоята събирателна точка стигна до зоната на несъжаление - отговори той.
  
• 
  Не разбирам.
  

Той обясни, че когато събирателната точка се премести в зоната на несъжаление, очите започват да блестят. колкото по-стабилно се закрепи събирателната точка в новата си позиция, толкова по-блестящи са очите.

- Опитай се да си спомниш онова, което вече знаеш по този въпрос - подкани ме той.

Дон Хуан се умълча за момент, после отново заговори, без да гледа в мен.

- Спомнянето не е като пршюмнянето - подзе той. - Припомнянето се диктува от ежедневното мислене, докато спомнянето се определя от преместването на събира телната точка. краткият преглед на своя живот, който правят магьосниците, е ключът към преместването на събирателната им точка. Магьосниците започват този своеобразен преглед, като си припомнят най-значителните събития в живота си. После от обикновеното мислене те се отдават на едно действително съществуване в самата сърцевина на припомняното събитие. когато успеят да направят това - да попаднат в същността на случката, значи, че сполучливо са преместили събирателната си точка в точно определеното място и време, тоест когато събитието е ставало. Повторното и цялостно възпроизвеж-дане на дадено събитие от миналото посредством преместване на събирателната точка е известно като „магьосническо спомняне".

Той ме погледна, сякаш за да се увери, че го слушам.

• 
  Нашите събирателни точки се намират в състояние на постоянно преместване - поясни, - безброй неуловими премествания. Магьосниците смятат, че за да накараме събирателната точка да се премести на точно определено място, трябва да задействаме намерението. И тъй като няма начин да се разбере какво всъщност е намерението, магьосниците оставят очите си да го извикат.
  

• 
  Това е съвсем непонятно за мен - признах си аз.
  

В компанията на дон Хуан винаги усещах, особено в моментите на отдих и тишина, едно всепоглъщащо ме чувство на отчаяние и безнадеждност, копнеж по нещо, което не можех да назова. Сам или с други хора, никога не ставах жертва на това усещане. Дон Хуан ми обясни, че онова, което изпитвам и определям като копнеж, всъщност представлява внезапно преместване на събирателната ми точка..

Когато дон Хуан заговори, гласът му ме стресна и аз рязко се надигнах.

- Трябва да си спомниш първия път, когато очите ти са блеснали - каза той, - защото именно тогава събирателната ти точка е достигнала зоната на несъжаление. Тогава безжалостността те е завладяла. От безжалостността очите на магьосниците заблестяват и този блясък извиква намерението, всяка отделна позиция на събирателната точка има специфичен за нея блясък в магьосническите очи.

Тъй като очите на магьосниците имат своя собствена памет, те могат да извикат спомена за всяка позиция, предизвиквайки отделния специфичен блясък, сбързан с точно определена позиция.

Той обясни, че причината, поради която магьосниците придават такова голямо значение на блясъка в очите и на втренчването на погледа, е, че очите им са свързани пряко с намерението. колкото и необичайно да звучи, истината е, че очите ни са свързани събсем повърхностно със света на нашето ежедневние. Тяхната исконна връзка е с абстракта. Не момеех да си представя, че очите ми могат да натрупат такъв вид информация, и му го казах.

Отговорът на дон Хуан бе, че човешките възможности са така загадъчни и необятни, че магьосниците, вместо да мислят за тях, предпочитат да ги проучват, без при това да си правят илюзии, че някога изобщо ще успеят да ги разберат.

Попитах го дали очите на един обикновен, нормален човек също са свързани по някакъв начин с намерението.

Дон Хуан спря да говори и се втренчи в мен. Съвсем определено почувствах как очите му, тласкайки и придърпвайки, насочваха нещо вътре в мен. Не можех да разруша магнетизма на вторачените му очи. Беше се концентрирал така силно, че наистина предизвика у мен физическо усещане: имах чувството, че се намирам в пещ, и отведнъж, съвсем неочаквано, погледнах навътре в себе си. Това беше някакво особено усещане, много сходно с отвлечената мечтателност, но съпроводено със силно самоусещане и пълна липса на мисли. в състояние на свръхсъзнание аз гледах навътре в нищото.

Със сетни сили се „измъкнах навън" и скочих на крака.

- какво ми направи, дон Хуан?

- Понякога си направо непоносим - каза той. - Твоето разсипничество може да влуди човек! Събирателната ти точка тъкмо се озова на възможно най-благоприятното място, за да си спомниш всичко, което искаш, и ти какво направи?! Остави всичко да отиде по дяволите само за да ще попиташ какво съм ти направил.

За момент замълча, после се усмихна. Седнах пак.

- Но всъщност да бъдеш досаден е най-добрата ти черта - добави той. - Тъй че защо да се ядосвам?

И двамата избухнахме в оглушителен смях. Това си беше наша шега.

Преди години се чувствах едновременно трогнат и смутен от тоталната всеотдайност на дон Хуан към мен. в желанието си да ми помогне той ми се беше посветил изцяло. Не можех да си представя защо трябва да ми засвиде-телства подобна добрина. Беше ясно, че той няма нужда от мен. По-скоро обратното. Не очакваше нищо от мен. От житейски опит знаех, че нищо на този свят не се дава даром, но от друга страна, не можех да измисля каква полза би могъл да има дон Хуан от мен и това страшно ме притесняваше.

Един ден го запитах съвсем направо каква ще му е ползата от нашите взаимоотношения. Признах си, че нямам представа.

- Няма да разбереш - каза той.

Отговорът му ме подразни. войнствено му отвърнах, че не съм глупак и може поне да се опита да ми обясни.

- Добре, да кажем, че ще го разбереш, но със сигурност няма да го харесаш - отговори той с онази усмивка, която неизменно цъфваше на лицето му, когато започнеше да се заяжда с мен. - виждаш ли, аз действително искам да те предпазя.

Вече бе успял да събуди любопитството ми и настоях да ми каже какво има предвид.

• 
  Сигурен ли си, че искаш да чуеш истината? - попита той, знаейки много добре, че аз никога няма да кажа „не", дори от това да зависеше животът ми в момента.
  

• 
  Разбира се, че искам да я чуя.
  

• 
  Не виждам какво толкова смешно има тук - казах аз.
  
• 
  Понякога дълбоколежащата истина не бива да бъде закачана - каза той. - Дълбоколежащата истина в случая е като зарит крайъгълен камък. Ако погледнем нещата над. рабо, може и да не харесаме крайните резултати. Лично аз предпочитам да избегна това.
  

- Добре, щом толкова искаш - изрече той с вид на човек, покъртен от молбата. - Преди всичко трябва да ти кажа че всичко, което правя за теб, е хей така, без нищо в замя на. Няма да плащаш. както сам знаеш, бил съм винаги бе зупречен с теб. И както също знаеш, моята безупречносгп не е инвестиция. Не се опитвам да те обвържа, за да се грижиш за мен на старини. Но вземам нещо безкрайно ценно от нашите отношения. Едно своеобразно възнаграждение на безупречността, с която борабя със зарития крайъгълен камък, за който споменах. И това, което вземам, е именно онова нещо, което ти може би няма да разбереш или харе саш.

Той спря и ме загледа с дяволит блясък в очите.

• 
  И все пак кажи ми го, дон Хуан! - възкликнах аз, раздраз нен от преднамереното му протакане.
  
• 
  Искам да запомниш, че го казвам изрично по твое настояване - каза той, като продължаваше да се усмихва.
  

- Ако ме преценяваш по моите постъпки спрямо теб - добави той, - ще трябва да се съгласиш, че винаги съм бил образец на търпение и последователност, но онова, което не знаеш, е, че за да постигна това, аз трябваше да се боря за безупречност така, както никога през живота си. За да мога да съм с теб, аз трябваше да се преобразявам ежедневно, да се въздържам с цената на нечовешки усилия.

Дон Хуан излезе прав. Не ми хареса това, което чух. Не исках да изпадам в малодушие и за това му отвърнах саркастично:

- Хайде, хайде, дон Хуан, не съм чак толкова лош. Гласът ми прозвуча съвършено неестествено.

- Точно толкова лош си - каза той със сериозно изражение, - Ти си дребнав, разточителен, самонадеян, агресивен, сприхав и самомнителен. Освен това си сръдлив, досаден, муден и неблагодарен. Притежаваш една ненаситна жажда за себеугаждане. И най-лошото е, че имаш свърхекзалтирана представа за себе си, при това без каквото и да било покритие. Истината е, че ми се гади от самото ти присъствие.

Исках да се ядосам. Исках да прйтестирам, да се оплача, че той няма право да ми говори така, но не можех да отроня и думичка. Бях съкрушен. като че се бях вкаменил.

Изглежда докато слушах голата истина за себе си, изражението на лицето ми е било доста красноречиво, защото дон Хуан така се разсмя, че едва не се задави от смях.

- казах ти, че и да го разбереш, няма да ти хареса - каза щой. - воинските доводи са много прости, но и много фини. Това наистина е рядка възможност за един воин - да му се предостави дейстбителна възможност да бъде безупречен напук на собствените си чувства. Ти ми даде този уникален шанс. Самият акт, че се раздабам така безпрепятствено и безупречно, ме подмладява и изостря моята любознател ност. Моят дял от отношенията ни е наистина безценен за мен. Аз съм ти длъжник...

Очите му блестяха, но без онзи дяволит, закачлив пламък.

Дон Хуан започна да обяснява какво бе направил.

- Аз съм нагуалът. Преместих твоята събирателна точка с блясъка на очите си - простичко и ясно каза той. - Нагуалските очи могат да правят това. Не е трудно. в края на краищата очите на всички живи същества могат да преместят нечия друга събирателна точка, особено ако тези очи са фокусирани в намерението. При нормални условия обаче човешките очи са насочени изцяло към околния свят в търсене на прехрана, в търсене на подслон...

Той ме побутна по рамото.

- В търсене на любов - добави и избухна в гръмогласен смях.

Дон Хуан постоянно ме закачаше за това мое „търсене на любов". Той никога не забрави простосърдечния отговор, който му дадох веднъж, когато ме запита към какво активно се стремя в живота. Много ловко ме бе насочил към това да приема, че нямам ясна цел, и избухна в смях, когато му казах, че търся любов.

- Добрият ловец хипнотизира своята жертва с очите си - продължи дон Хуан. - като се втренчва, той премества събирателната точка на жертвата си, докато очите му остават все пак насочени към света в търсене на храната.

Попитах го дали магъосниците могат да хипнотизират хора чрез втренчване. Той се изкиска тихичко и каза, че в случая повече ме вълнува дали аз бих могъл да хипнотизирам някоя женичка чрез втренчване, независимо от факта, че очите ми са фиксирани върху света в търсене на любов. После добави най-сериозно, че „защитният клапан" на магьосниците е в това, че до момента, когато очите им действително се фокусират върху намерението, те вече нямат желание да хипнотизират когото и да било.

- Но за да могат магьосниците да използват блясъка на очите си и да преместват своята собствена или чужда събирателна точка - продължи той, - е необходимо да бъдат безжалостни. Тоест трябва да познават тази специфична позиция на събирателната точка, наречена „зона на безжалостността". Това важи особено за нагуалите.

Дон Хуан каза, че всеки нагуал разбива вид безжалостност, типична единствено за него. Той си послужи с мен за пример, като разказа, че поради неустойчивата ми природна конфигурация аз се явявам на ясновидците като сияйна сфера, съставена не от четири кълба, сбрани в едно -обичайната структура на нагуалите, - а като сфера, съставена само от три събрани в едно кълба. Тази моя конфигурация ме карала автоматично да скривам безжалостността си зад маска на разглезеност и отпуснатост.

• 
  Нагуалите са много прикрити - продължи дон Хуан. - Те винаги създават впечатлението, че са нещо, което всъщност не са, и го вършат така съвършено, че всеки, включително и онези, които ги познават отлично, вярват на техния маскарад.
  
• 
  Наистина не разбирам, дон Хуан, как можеш да твърдиш, че се преструвам - възмутих се искрено аз.
  
• 
  Ти се правиш на разглезен, отпуснат човек - каза той. - Създаваш впечатлението, че си великодушен и страхотно жалостив. И всеки е убеден, че това наистина е така. Хора та дори могат да се закълнат, че си именно такъв!
  

Темата на нашия разговор не ми допадаше. Нито насоката, която взе. Заспорих яростно, че съм абсолютно искрен във всичко, което върша, и че ако иска да ме опровергае, нека бъде по-конкретен. Той каза, че непрестанно съм подхождал към хората с едно неподплатено с нищо великодушие, създавайки у тях лъжеусещането, че съм непринуден и открит. Отвърнах му, че по природа съм открит човек. в такъв случай, попита той, защо винаги съм искал - без да го изричам - хората около мен да съзнават, че ги заблуждавам? Доказателството било, че когато те не успеели да разберат моя трик и вземели моята псевдонепринуденост за истинска, аз съм ги нападал със същата безжалостност, която иначе съм се опитвал да прикрия.

Пред неговите доводи изпаднах в отчаяние, защото не можех да ги оспоря. Замълчах си. Не исках да показвам, че се _Чувствам засегнат. Чудех се какво да правя, когато той стана и понечи да тръгне. Дръпнах го за ръкава и го спрях. Това мое рязко движение сепна мен, а него разсмя. Той седна отново с доста учудено издражение върху лицето си.

• 
  Не исках да бъда груб - казах аз, - но трябва да узная повече. Това ме тревожи.
  
• 
  Премести събирателната си точка - подкани ме той. - вече сме говорили за безжалостността. Спомни си!
  

• 
  Ами всичките онези обяснения, които ми даде? - попи тах го аз. - Те не са ли резултат от искрено благоразумие и реално желание да ми помогнеш да разбера?
  
• 
  Не - отговори той. - Те са резултата от моята безжалостност.
  

Като слушах обяснението му, имах странното усещане, че в определен момент ние надълго и нашироко сме разглеждали идеята за безжалостността.

- Аз не съм рационална личност - продължи дон Хуан, гледайки ме право в очите. - Аз само изглеждам такъв, за щото маската ми е много успешна. Това, което ти прие маш за благоразумие, е липсата ми на съжаление, защото именно това е безжалостността: пълна липса на съжаление. в твоя случай, тъй като ти маскираш липсата на съжаление с великодушие, изглеждаш непринуден и открит. Но всъщност си точно толкова великодушен, колкото аз съм благоразумен. И двамата сме измамници. Усъвършенствали сме изкуството да прикриваме факта, че просто не изпитваме съжаление.

Той каза, че пълната липса на съжаление у неговия благодетел била прикрита зад маската на безгрижен шегаджия изпитващ постоянна, непреодолима нркда да се пошегува с всеки, който му се изпречи на пътя.

- Маската на моя благодетел бе на щастлив, спокоен ц безгрижен човек - продължи дон Хуан. - Но отдолу, под всичко това, той си беше, както и всички останали нагуали, студен като северен вятър.

- -Но ти не си студен, дон Хуан - казах искрено убеден аз.

- Разбира се, че съм - настоя той. - Съвършенството на моята маска е онова, което създаба у теб впечатление за сърдечност и топлина.

Той продължи да обяснява, че маската на нагуала Елиас пък се състояла от един вбесяващ педантизъм и акуратност към най-малките подробности, което създавало фал-шиво впечатление за внимание и усърдие.

Дон Хуан започна да описва държането на нагуала Елиас, Докато говореше, той не сваляше очите си от мен. И може би защото ме наблюдаваше така внимателно, аз изобщо не можех да се съсредоточа върху думите му. Положих отчаяно усилие да събера мислите си.

Дон Хуан ми хбърли мълниеносен поглед, след което продължи отново да обяснява безжалостността, но аз вече не се нуждаех от обясненията му. казах, че съм си спомнил онова, което искаше да си припомня: първия път, когато очите ми бяха блестели. в самото начало на моето чиракуване бях успял сам да премина в състояние на повишено съзнание. Събирателната ми точка бе достигнала позицията, наричана „зоната на безжалостността".

И така, мълчаливо станахме и бавно поехме по една планинска пътека, докато си спомних всичко.

Намирахме се в покрайнините на Гуаймас в Северно Мексико, на път от Ногалес, Аризона, когато ми стана ясно, че нещо не е наред с дон Хуан. През последния час и нещо беше станал необичайно тих и мрачен. Това не ме разтревожи особено, но после внезапно неговото тяло просто излезе от контрол. Брадичката му се заби в гърдите, сякаш мускулите на врата повече не можеха да издързкат тежестта на главата му.

- Да не би да ти прилошавах от возенето, дон Хуан? - по питах внезапно уплашен.

Той не отговори, дишаше през устата. През първата част от нашето пътуване, която бе траяла няколко часа, той се чувстваше отлично. Говори много за какво ли не. когато спряхме в Санта Ана, за да заредим, дори взе да прави лицеви опори, опрял ръце о покрива на колата, за да отпусне мускулите на раменете си.

- Какво ти става, дон Хуан? - запитах го аз. Стомахът ми се сви от тревога. както си стоеше със забита надолу глава, той измънка, че иска да отиде до един ресторант, и с бавен несигурен глас ми даде точни указания как да стигна с колата до там.

Паркирах в странична улица, на една пряка от въпросния ресторант. Но щом отворих вратата на купето откъм моята страна, дон хуан сграбчи ръката ми като в клещи. Домогнах му да се измъкне от колата през моето шофьорско място. Щом стъпи на тротоара, прихвана се с две ръце в раменете ми и с мъка изправи гръб. В зловещо мълчание се затътрихме надолу по улицата към разнебитена сграда, в сутерена на която се намираше въпросният ресторант.

Дон Хуан висеше на ръцете ми с цялата си тежест. Дишането му беше ускорено, а тялото му така се тресеше, не аз се паникъосах. Залитнах с него и трябваше да се подпра на близката стена, за да не тупнем и двамата на тротоара. Бях силно обезпокоен, не можех да мисля. взрях се в очите му. Бяха матови. Нямаха своя обичаен блясък. влязохме, залитайки, в ресторанта и веднага, като по даден знак, един любезен келнер се спусна към нас, за да помогне на дон Хуан.

- Как се чувствате днес? - прошепна той в ухото на дон Хуан.

келнерът пренесе дон Хуан от вратата до една маса, настани го и изчезна.

- Познаваш ли го, дон Хуан? - попитах аз и седнах до него.

Без да ме гледа, той измърмори нещо под нос. Станах и отидох в кухнята да потърся въпросния келнер.

• 
  Познавате ли възрастния човек, с когото съм дошъл?! - заинтересувах се аз, щом успях да го хвана без работа.
  
• 
  Разбира се - отвърна той нетърпеливо. - Това е старецът, който често получава удари.
  

върнах се при нашата маса и седнах мълчаливо. Изневиделица пристигна същият келнер с две блюда пресни скариди и две дълбоки купи със супа от морска костенурка. Помислих си, че или в ресторанта сервират само скариди и супа от морска костенурка, или че всеки път когато идва тук, дон Хуан яде едно и също.

Келнерът се обърна към дон Хуан, като говореше така високо, че гласът му надви шума от тракащи прибори и говор в заведението.

- Надявам се, че ще ви хареса! - изрева му той. - Ако ви потрябвам, само вдигнете ръка, ще долетя на секундата.

Дон Хуан кимна утвърдително и келнерът си отиде, след като свойски го потупа по гърба.

Дон Хуан се хранеше лакомо, като от време на време се усмихваше на себе си. Бях така разстроен, че само от мисълта за храна ми се повдигаше. Но после стигнах до познатия предел на тревога и оттам нататък колкото повече се безпокоях, толкова повече изгладнявах. Опитах храната беше невероятно вкусна.

Похапнах и се почувствах по-добре, но положението не се беше променило, нито пък напрежението ми бе спаднало.

когато свърши да яде, дон Хуан стрелна ръка над главата си. На момента келнерът пристигна и ми връчи сметката. Платих му и той помогна на дон Хуан да се изправи. Придружи го до вратата, изведе го навън и прочувствено се сбогува с него.

Тръгнахме обратно към колата. Дон Хуан се облягаше тежко на ръката ми, задъхвайки се, като на всеки две-три крачки спираше да си поеме дъх.

Келнерът остана на входната врата и гледаше след нас, сякаш за да се увери, че няма да оставя дон Хуан да падне.

На дон Хуан му трябваха цели две или три минути, докато се настани в колата.

• 
  Кажи ми, какво мога да направя за теб? - попитах го аз.
  

• 
  Обърни колата - нареди той с треперлив, едва доловим глас. - Искам да отида до другия край на града, в супера. Там също ме знаят. все мои приятели са.
  

Напрежението ми бе стигнало своя връх. Боях се, че ударът на дон Хуан може да се окаже доста тежък. Искаше ми се да се освободя някакси от него, да го отведа при семейството му или при неговите приятели, но не знаех кои са те. Не знаех също какво друго мога да предприема в тази ситуация. Направих обратен завой и се отправихме към супера, за който той беше казал, че се намира в другия край на града.

Чудех се дали да не се върна отново в ресторанта и да попитам онзи келнер не познава ли семейството на дон Хуан. Надявах се също така, че някой в супера може да го познава. колкото повече мислех за трудното положение, в което бях изпаднал, толкова по-мъчно ми ставаше за мен самия. Дон Хуан явно си отиваше. Изпитах ужасното чувство на загуба. Той несъмнено щеше да ми липсва, но засега страдах повече от раздразнението, че трябва да се справям с така ненадейно възникналата неприятна ситуация.

Обикалях из града близо час в търсене на супера. Но не успях да го открия. Дон Хуан си призна, че може и да греши и магазинът да е в друг град. Това окончателно ме съсипа. Нямах никаква предстаба какво да правя оттук нататък.

Когато бях в състояние на нормално съзнание, винаги имах странното усещане, че зная повече за дон Хуан, отколкото ми говори моят здрав разум. Сега под влияние на влошеното му психическо състояние бях уверен, без сам да зная защо, че неговите приятели го чакат някъде из Мексико, макар да не знаех къде е това някъде.

Изтощението ми беше повече от физическо. Това бе някаква комбинация от тревога и чувство за вина. Тревога, че се бях „накиснал" с този немощен старец, вече почти смъртник, и в същото време изпитвах вина, че съм така нелоялен към него.

Паркирах колата близо до крайбрежната алея. На дон Хуан му трябваха почти десет минути, докато излезе от нея. Тръгнахме бавно към брега, но като наближихме, дон Хуан изведнъж спря и отказа да върви по-нататък. Измънка, че водата на Гуаймския залив го плаши.

Тръгна обратно и ме отведе до главния площад - покрита с пряхоляк площ, на която нямаше дори пейки. Дон Хуан седна на бордюра. Покрай нас мина камион, чистещ улиците, който въртеше стоманените си четки, но от тях не струеше вода. Задавих се от облака прах, който вдигна след себе си.

Бях толкова разстроен от ситуация, в която се намирах, че през главата ми мина дори мисълта да го изоставя така, както си седеше. Смутих се от тази моя мисъл и потупах дон Хуан по гръба.

- Трябва да ми кажеш къде мога да те отведа - прошепнах му аз. - къде да отида?

- върви по дяволите! - отвърна ми той дрезгаво. като го чух да ми говори така, реших, че това не е удар, а мозъчна парализа, която му е отнела разсъдъка, вследствие на което е станал агресивен.

внезапно той стана и си тръгна. Направи ми впечатление колко болнав изглеждаше. Дон Хуан бе остарял за няколко часа! вродената му жизненост се бе изпарила и пред мен стоеше един ужасно стар и крайно немощен човек.

втурнах се след него, за да му помогна. Изпитвах безмерно съжаление. Представих си как аз самият съм немощен старец. Беше непоносимо! Бях готов да заплача - не за дон Хуан, а за себе си. Хванах го подръка и мълчаливо си обещах да се грижа за него, независимо какво би ми коствало това. Бях потънал в дебрите на самосъжалението, когато една силна плесница ме извади от вцепенението. Преди да се опомня, дон Хуан ме зашлеви отново, този път по врата. Стоеше срещу мен и трепереше от гняв. Устата му бе полуотворена и се тресеше неконтролируемо.

• 
  Кой си ти?! - изкрещя той, после се обърна към група та зяпачи, които мигом се бяха събрали наоколо.
  
• 
  Аз не познавам този човек - им каза той. - Помогнете ми! Аз съм самотен стар индианец. Този чужденец иска да ме убие. Така правят те с безпомощните стари хора - убиват ги за удоволствие!!!
  

• 
  Какво правиш, дон Хуан?! - попитах го на висок глас. Исках да убедя тълпата, че се познаваме добре и пътуваме заедно.
  
• 
  Не те познавам! - извика отчаяно дон Хуан. - Остави ме на мира!
  

- Дръжте го! - настояваше той. - Някой да извика полиция! Те си знаят работата!

Представих си някой мексикански затвор. Никой нямаше да узнае къде съм. Мисълта, че ще изминат месеци, преди някой да забележи моето отсъствие, ме накара да реагирам с ожесточена бързина. Ударих първия млад мъж, които пристъпи към мен, след което хукнах в панически бяг. Знаех, че бягам, за да спася живота си. Неколцина мъже се втурнаха подире ми.

както препусках по главната улица, изведнъж осъзнах, че в малък град като Гуаймас навсякъде е пълно с патрулиращи полицаи. все още не бях попаднал на нито един и затова, преди да е станало късно, нахълтах в първия изпречил се пред очите ми магазин. Престорих се, че просто зяпам.

Младият мъж, който ме преследваше, отмина, вдигайки страхотна олелия. Бързо скроих план: да купя колкото се може повече неща. Хората от магазина щяха да помислят, че съм турист. След това щях да помоля някой да ми помогне да отнеса пакетите до моята кола.

Отне ми доста време, за да подбера каквото ми трябваше. Платих на един младеж от магазина да ми помогне за покупките, но когато наближихме колата, зърнах дон Хуан да стои до нея, все тъй заобиколен от тълпа зяпачи. Говореше нещо на един полицай, който си записваше в тефтерчето.

Планът ми се провали. Нямаше начин да се добера до колата. казах на младежа, който ме придружаваше, да остави пакетите до бордюра. Обясних му, че един мой познат ще дойде след малко, за да ме откара до хотела. Момчето си тръгна, а аз останах така, скрит зад пакетите, които дър-жах пред лицето си, извън полезрението на дон Хуан и останалите около него.

видях, че полицаят оглежда номера на колата ми, който беше с калифорнийска регистрация. И това напълно ме убеди, че с мен е сбършено. Обвинението на полуделия старец щеше да бъде прието твърде сериозно. А фактът, че съм побягнал, само щеше да затвърди вината ми в очите на всеки полицай. Освен това, бидейки чужденец, аз нямах никакъв шанс пред местната полиция.

Скрих се в един вход и останах така близо час. Полицаят си отиде, но тълпата все още стоеше край дон Хуан, който говореше нещо на висок глас и възбудено ръкомахаше. Бях твърде далеч, за да чуя какво им разправя, но можех да си представя съдържанието на бързата му нервна реч.

Отчаяно се нуждаех от нов план. Реших да потърся стая в хотел и да изчакам така няколко дни, преди да рискувам да се върна при колата, или пък да се върна обратно в магазина и да помоля някой от персонала да ми извика такси. Никога преди не ми се беше налагало да наема кола в Гуаймас и нямах представа дали тук изобщо съществува подобен вид услуга. Но моят нов план се провали моментално, защото се сетих, че ако местната полиция е що-годе компетентна и ако бяха взели дон Хуановите обвинения на сериозно, те неминуемо щяха да претърсят хотелите. Мозке би полицаят беше оставил дон Хуан, за да се заеме именно с това.

Друга идея, която ми мина през главата, беше да отида до най-близката автогара и да хвана първия автобус, който можеше да ме откара по-близо до границата със САЩ. Или пък да хвана който и да е автобус, независимо накъде пътува. Но после изоставих и тази идея. Бях сигурен, че дон Хуан е дал името ми на полицията, която вероятно вече е уведомила дирекциите на автобусните компании.

Мисълта ми се замята в сляпа паника. Поех няколко глътки въздух, за да успокоя нервите си. След малко забелязах, че тълпата около дон Хуан взе да се разотива. Междувременно полицаят се завърна с още един свой колега и двамата бавно поеха надолу по улицата. в същия миг почувствах внезапен неконтролируем подтик, импулс. все едно, че тялото ми беше изключено от централното управление на главния мозък, превръщайки се в някакъв освободен от мисли механизъм. Аз просто тръгнах към колата си, както бях натоварен с всичките онези пакети. Без какъвто и да е страх или смущение отворих багажника и оставих вътре пакетите, след това седнах на шофъорското място.

През цялото това време дон Хуан стоеше както преди на тротоара до колата, хвърляйки ми от време на време разсеяни погледи. втренчих се в него с една изцяло нова и нехарактерна за мен студенина. Никога преди това не бях изпитвал подобно усещане. Това, което ме изпълваше, не бе ненавист или ледена ярост. Дори не му бях сърдит. Онова, което чувствах, не бе нито примирение, нито търпение и в никакъв случай добрина или пояба на разбиране. По-скоро беше хлад, ледено равнодушие, безкрайна и ужасяваща липса на каквото и да било.съгкаление. в този миг у мен не трепна нито една фибра при мисълта какво ще стане с дон Хуан или с мен самия.

Тогава дон Хуан разтърси горната част на тялото си, както се отърсват кучетата, за да се изцедят след плуване. След това, сякаш всичко е било само един лош сън, той пак стана старият познат дон Хуан. Бързо обърна якето си на опаки. То беше с две лица. От едната страна бе черно, а от другата - светлобежово. Сложи го от черната страна. Захвърли сламената си шапка в колата и старателно приглади косата си. Извади якичката на ризата си над якето и като че ли шведнъж се подмлади. Без да каже дума, ми помогна да вкарам останалите пакети в колата.

когато двамата полицаи затичаха обратно към нас, надувайки сбирки, очевидно привлечени от звука на отварящи се врати, дон Хуан много чевръсто се втурна да ги посрещне. Той ги изслуша най-внимателно и ги увери, че няма за какво да се тревожат. Обясни им, че по всяка вероятност са попаднали на неговия баща - стар, немощен индианец, страдащ от мозъчно увреждане. Докато говореше с полицаите, дон Хуан отвори и затвори последователно вратите на колата, като че ли да провери дали са наред. После прехвърли пакетите от багажника на задната седалка. Неговата пъргавина и младежка енергия нямаха нищо общо с плахите му и немощни старчески двшкения и жестове само отпреди няколко минути. Знаех, че нарочно се дързки така заради полицая, но на негово място и аз бих повярвал, че пред мен стои синът на стария перко. Дон Хуан им спомена и името на ресторанта, където добре познавали неговия болен баща, след което най-безсрамно им бутна рушвет.

Аз изобщо не си направих труда да кажа нещо на полицаите. Чувствах се твърд, студен, стегнат, притихнал.

влязохме в колата, без да отроним дума. Полицаите дори не се опитаха да ме запитат нещо. Те изглеждаха някак твърде уморени. И ние ... отпътувахме.

• 
  Що за номер беше това, дон Хуан? - попитах аз и хла дината в моя глас ме изненада.
  
• 
  Това беше първият ти урок по безжалостност - каза той.
  

Призах си, че не съм обърнал внимание, защото смятах, че просто си разговаряме, за да убием скуката.

- Аз никога не разговарям просто ей така - каза строго той. - Запомни това. Онова, което сторих този следобед, имаше за цел да създаде подходяща ситуация за теб, за да можеш сам да преместиш събирателната си точка на онова деликатно място, където съжалението изчезва. Това място е известно като „зоната на безжалостността".

Проблемът, който магьосниците трябва да разрешат -продължи той, - е, че мястото на безжалостността трябва да бъде достигнато с минимална чужда помощ. Нагуа-лът подготвя „случката", но чиракът е този, който премества своята събирателна точка. Днес ти направи именно това. Аз ти помогнах, е, може би малко по-драматично, премествайки моята собствена събирателна точка на специфичната позиция, която ме превърна в един слабоват и непредсказуем в постъпките си старец. Аз не просто действах като стар и немощен - аз действително бях такъв.

Дяволитият блясък в очите му ми подсказа, че той се наслаждава на момента.

- Не беше абсолютно необходимо да правя това - продължи той. - Можех да те тласна да преместиш събирателната точка и без тази жестока тактика, но не устоях на изкушението. И тъй като тази ситуация не ще се повтори никога вече, на мен ми се искаше да узная дали съм спо собен да действам, поне до известна степен, както дейст ваше моят благодетел навремето. Повярвай ми, аз изнена дах себе си толкова, колкото вероятно и теб.

Тези думи на дон Хуан значително ме успокоиха. Нямах проблеми при възприемането на онова, което той ми казваше, и съответно нямах и въпроси, защото разбирах всичко, без да е необходимо да ми пояснява.

Тогава той каза нещо, което аз вече знаех, но не успявах да изложа с думи, защото не можех да намеря най-подходящите слова, за да го опиша. каза, че всичко, което магьосниците вършат, е резултат от преместването на събирателната точка и че тези премествания се направляват от количеството енергия, което магьосниците владеят.

Споменах, че всичко това ми е известно. Дон Хуан отвърна, че във всеки човек се крие по едно огромно тъмно езеро от безмълвно познание, което той може да долови интуитивно. Добави, че аз вероятно го чувствам по-осезателно от един обикновен човек, защото съм тръгнал по воинската пътека.

каза още, че магьосниците са единствените същества на земята, които съзнателно преминават отвъд интуитивното ниво, усъвършенствайки две трансцендентални области: първата - да възприемат съществуването на събирателната точка, и втората - да карат тази събирателна точка да се мести.

Той изтъкна за пореден път, че най-сложното знание, което владеят магьосниците, е познанието за възможностите ни като възприемащи същества и че същността на възприятията ни зависи от позицията на нашата събирателна точка.

В същия миг започнах да изпитвам невероятно затруднение в опитите да се съсредоточа върху онова, което ми говореше, и то не защото бях уморен или разсеян, а защото съзнанието ми от само себе си бе подхванало игра на предугаждане на думите му. Това беше като че ли някаква неизвестна част от личността ми някъде вътре в мен, която се опитваше безуспешно да намери равностойни думи, за да изрази гласно мисълта. Докато дон Хуан говореше, почувствах, че мога да предвидя как той ще изрази моите собствени безмълвни мисли. С трепет осъзнах, че неговият подбор на слова е винаги по-добър от моя. Но това предсказване на думите му отслабваше концентрацията ми.

Рязко спрях край пътния банкет. И там, на място, за първи път в живота си получих ясно познание за дуализма в мен: две очевидно отделни части се намираха едновременно вътре в моето същество. Едната беше извънредно стара, отпусната, безучастна. Беше тежка, тъмна и свързана с всичко останало. Това беше онази част от мен, на която „не й пукаше", защото бе равнодушна към всичко. Тя просто се наслаждаваше на нещата, без да ги очаква. Другата част беше сбетла, тръпнещо-свежа, туптяща, оживено-възмутена, напрегната и бърза. Интересуваше се от самата себе си, защото беше несигурна и не се радваше на нищо просто защото й липсваше способността да се свързва. Тя беше самотна, на повърхността уязвима. Беше онази част от мен, с която се обръщах към света.

Съзнателно се огледах с тази част от мен. Накъдето и да погледнех, виждах просторни чифлици. И тази несигурна и вълнуваща се част от мен се раздвояваше между това да се гордее от постиженията на човешкия труд, от една страна, а от друга - да се натъжава при вида на разкошната стара Сонорска пустиня, превърната сега в подредени орни площи и култивирани растения.

Старата, тъмна, тежка част от мен оставаше безучастна. И така, двете части влязоха в спор. Оживената неспокойна част искаше да заинтересуватпежката, тъмна част, а тя от своя страна желаеше да нагара „невротичката" да престане да се измъчва в собствените си трепети и просто да се наслаждава, да се наслаждава...

- Защо спря? - попита дон Хуан.

Гласът му предизвика реакция у мен, но би било неточно да се каже, че аз бях този, който реагира. Звукът на неговия глас, изглежда, стабилизира неспокойната част и внезапно станах познаваем за самия себе си.

Описах на дон Хуан проблясъка си относно моя дуализъм. Той взе да ми го обяснява с термини от позицията на събирателната точка и аз мигом изгубих стабилизираното си единство. Неспокойната ми половина стана още по-неспо-койна и аз отново знаех какво има предвид дон Хуан.

Той каза, че когато събирателната точка се премести и достигне зоната на безжалостност, позицията на рационалността и здравия разум у нас отслабва. Усещането ми за една дребна, тъмна и безмълвна страна представлява поглед към предшествениците на разсъдъка.

• 
  Знам точно какво имаш предвид - казах му аз. - Зная много неща, но не мога да говоря за тях. Не знам как да за почна...
  
• 
  Нали ти казах - подхвана той. - Онова, което изживяваш и наричаш дуализъм, е поглед от друга позиция на събирателната ти точка. От тази позиция ти можеш да почувстваш древната страна на човека. А онова, което древната страна на човека знае, се нарича „безмълвно познание". Това е познание, което ти все още не можеш да изречеш гласно.
  

• 
  Защо не мога? - попитах.
  
• 
  Защото, за да го изречеш на глас, е нужно да притежаваш и да използваш извънредно голямо количество енергия - отговори той. - Засега ти нямаш натрупано такова коли чество енергия.
  
• 
  Безмълвното познание е нещо, което всички ние имаме - продължи той, - нещо, което напълно владее, напълно поз нава всичко. Но то не може да мисли, следователно не може да говори за онова, което знае. Магьосниците вярват, че когато човек осъзнае, че знае, и поиска да притежава съзна ние за онова, което знае, той загубва от поглед това, което е знаел. Това безмълвно познание, което ти не можеш да облечеш в слова, е, разбира се, намерението - духът, абстрактът. Грешката на човека е била, че е искал да го познае нап раво - очи в очи, както е свикнал да опознаба ежедневието си. И колкото повече го преследвал в бясното си желание, толкова по-ефимерно и недоловимо ставало то.
  
• 
  Но какво ще рече това с прости думи, дон Хуан? - по питах аз.
  
• 
  Това значи, че човекът се е отказал от безмълвното познание заради света на точния разум и логиката - отговори той. - А колкото повече се придържа към света на разума и логичните заключения, толкова по-недоловимо и призрачно става намерението.
  

Късно вечерта пристигнахме в голямата къща, която дон Хуановата група магьосници притежаваше в провинцията на щата Синалоа в Северозападно Мексико. Цялото пътуване като че ли изобщо не ни бе отнело време. Не можех да си спомня подробности от него. Знаех само, че не бяхме говорили помежду си.

Къщата изглеждаше празна. Липсваха каквито и да са признаци на живот. Аз обаче знаех, че дон Хуановите приятели са вътре. Усещах присъствието им, без да е необходимо да ги виждам. когато влязохме, дон Хуан запали няколко газови фенера и седнахме около една здрава, грубо скована маса. По всичко личеше, че дон Хуан се готви да яде. Тъкмо се чудех какво да кажа или да направя, когато в стаята безшумно влезе някаква жена и постави на масата голямо блюдо с храна. Появяването й ме изненада и когато тя изплува от тъмнината, сякаш се материализира от нищото, аз неволно ахнах.

- Не се плаши. Това съм аз, Кармела - каза тя и изчезна, потъвайки отново в тъмнината.

Останах със зяпнала уста. Дон Хуан се изсмя така гръмко, че цялата къща се разтресе. Очаквах, че някой ще се появи, но напразно.

Опитах се да хапна, но не бях гладен. Замислих се за жената. Не я познавах. всъщност почти можех да определя коя е, но малко не ми достигаше да измъкна спомена за нея от мъглата, която обгръщаше мислите ми. Напрегнах се да прочистя съзнанието си, но почувствах, че това ми отнема твърде много енергия, и се отказах.

Почти веднага след като престанах да мисля за нея, у мен се зароди странно, сковабащо ме безпокойство. Първоначално предположих, че тъмната масивна къща и мракът, който я заобикаляше отвън и изпълваше отвътре, ми действат потискащо. Но след миг, при звука на едва доловим кучешки лай в далечината, страхът ми нарасна неимоверно. За момент си помислих, че тялото ми ще избухне.

Дон Хуан веднага се намеси. Той скочи на крака и така натисна гърба ми, че чак изпука. Това ми донесе мигновено облекчение.

Когато се успокоих, разбрах, че заедно с тревогата, която почти ме изцеди, бях изгубил и ясното чувство, че зная всичко. вече не можех да предугаждам как дон Хуан щеше да произнесе онова, което аз самият знаех.

Тогава дон Хуан подхвана най-странното разяснение, което бе правил дотогава. каза, че тревогата, която ме бе обзела с бързината на мълния, се дължала на внезапното преместване на моята събирателна точка, причинено на свой ред от неочакваното появяване на кармела и от невъзможността ми да допреместя събирателната си точка в мястото, откъдето бих могъл да разпозная кармела изцяло.

Той ме посъветва да свикна с мисълта за повтарящи се пристъпи на същата тази необяснима тревога, защото събирателната ми точка щяла да продължи да се мести и в бъдеще.

- Всяко преместване на събирателната точка е като своего рода умиране - каза той. - всичко в нас изключва, след което се включва наново в източник с неизмеримо по-голяма мощност. Това усилване на енергията се усеща като убийствена тревога.

• 
  Какво да правя, когато това се случи? - попитах.
  

• 
  Нищо - каза той. - Изчакай. Енергийният взрив ще премине. Опасно е, когато не знаеш какво става с теб. Но узнаеш ли, повече не съществува реална опасност.
  

Колкото по-силно ставало усещането за личното „аз", толкова повече човек губел природната си връзка с безмълвното познание. Модерният човек, в качеството си на нас-ледник на този процес, следователно е така безнадеждно отдалечен от първоизточника на всичко, че единственото, което може да направи, е да изразява отчаянието си в насилствени и цинични самоунищожителни действия. Дон Хуан подчерта, че причината за човешкия цинизъм и отчаяние е едно късче от безмълвното познание, останало скътано някъде дълбоко у човека, което причинява две неща: първо - напомня на човека за неговата дребна връзка с първоизточника, и второ - кара го да почувства, че без тази връзка няма надежда за покой, задоволство и знания.

Стори ми се, че хванах дон Хуан в противоречие. веднъж той ми бе казал, че войната е естественото състояние на воина, а мирът - аномалия.

- Така е - съгласи се той, - но за воина войната не означа ва поредица от лична или колективна глупост, или пък проя ва на необуздано насилие. За воина бойната представлява тотална борба срещу това индивидулно „аз", което именно е лишило човека от неговата мощ.

Дон Хуан допълни, че е време да поговорим още за безжалостността - най-важната предпоставка за магьосничеството. Магьосниците били открили, че всяко едно преместване на събирателната точка означава отдалечаване от прекомерното заангажиране с индивидуалното „аз", което е отличителната черта на съвременния човек. Освен това магьосниците вярвали, че именно позицията на събирателната точка е това, което превръща съвременния човек в самоунищожаващ се егоист, изцяло погълнат от собствената представа за себе си. веднъж изгубил надежда да се завърне към първоизточника на всички неща, човекът потърсил утеха в самомнението си. И така успял да фиксира своята събирателна точка именно в позицията, увековечаваща самопредставата му за самия него. Следователно няма да е далече от истината, ако се каже, че всяко преместване на събирателната точка от привичната й позиция е на практика отдалечаване от човешкото себеотразяване и неговия неизменен спътник - самомнението.

Дон Хуан описа самомнението като сила, натрупваща се в резултат на самопредставата ни за нас самите. Той повтори, че това е онази сила, която държи събирателната ни точка фиксирана там, където се намира понастоящем. Ето защо най-тежката задача по воинския път е да се детронира самомнителността. И всичко, което предприемат магьосниците, е насочено към тази цел.

Дон Хуан поясни, че магьосниците успели да стигнат до сърцевината на самомнителността и открили, че това е всъщност самосъжалението, маскирано обаче под друга форма.

- Изглежда невъзможно, но е така - каза той. - Самосъжалението е истинският враг, истинският вредител - причината за човешкото нещастие. Без това съжаление към себе си човек не би си позволявал да бъде така самомнителен, както е сега. Но веднъж задействана, силата на самомнението развива свой собствен инерционен ход. И тъкмо това самостоятелно естество на самомнението му придава лъжливото чувство за значимост.

Обяснението му, което при нормални условия бих счел за неразбираемо, ми изглеждаше напълно състоятелно. Но поради дуализма в мен, който все още присъстваше, то ми се стори донякъде опростенческо. Сякаш дон Хуан бе насочил мислите и думите си към точно определена мишена. И именно аз, в моето нормално състояние на съзнание, представлявах тази мишена.

Той продължи, че магьосниците са напълно убедени, че посредством преместването на събирателната точка от обичайната й позиция ние постигаме едно състояние, което не би могло да се нарече по друг начин освен безжалостност. Магьосниците знаели от практиката си, че щом събирателната им точка е преместена, тяхната самомнителност рухва. Без обичайната позиция на събирателната им точка самопредставата им не издържала. А без опияняващото съсредоточаване върху тази съмопредстава те губят собственото си самосъжаление и заедно с неао - своята самомнителност. Следователно магьосниците са прави, когато казват, че самомнението е просто замаскирано самосъжаление.

Дон Хуан взе за пример моето изживяване от следобеда и го разгледа стъпка по стъпка. каза, че нагуалът, в ролята си на водач и учител, трябва да се държи по най-ефикасен, но същевременно и най-безупречен начин. Тъй като на него не му е възможно да планира хода на своите действия логично, нагуалът винаги оставя на духа да решава неговите ходове. Например самият дон Хуан нямал предварително разработени планове какво да предприеме, докато духът не му дал знак през онази сутрин, докато сме закусвали в Ногалес. Той ме подкани да си спомня случая и да му кажа какво съм успял да се сетя.

Спомних си, че по време на закуската се чувствах много неудобно, защото дон Хуан не спираше да се майтапи с мен.

• 
  Помисли за келнерката - подсказа ми той.
  
• 
  Сещам се само, че беше груба.
  

• 
  Добре, но какво направи? - настоя той. - какво направи, докато чакаше да вземе поръчката ни?
  

- Това беше знакът - каза дон Хуан. - Грубостта и промяната бяха знакът на духа.

Той каза, че първото му действие за деня като нагуал било да ми позволи да узная неговите намерения. С тази цел дон Хуан ми казал съвършено ясно, но някак потайно, че ще ми даде урок по безжалостност.

- Сега спомняш ли си? - попита ме той. - Аз говорих с келнерката и с една възрастна дама от съседната маса.

С негова помощ си спомних, че всъщност дон Хуан бе флиртувал с някаква възрастна дама и с невъзпитаната млада келнерка. Дълго време разговаря с тях; докато аз се хранех. Разправяше им разни истории за подкупи и корупция в правителството и се шегуваше с местните земевладелци. После попита келнерката дали не е американка. Тя опь върна, че не е, и се засмя на въпроса му. Дон Хуан каза, че това е добре, защото аз съм бил един мексикано-американец, търсещ любов. И съм бил готов да поднобя търсенето, особено след поглъщането на такава вкусна закуска.

Жената се разсмя. Помислих, че се смее на мен. Тогава дон Хуан им каза най-сериозно, че съм пристигнал в Мексико, за да си търся жена. Попита ги дали не познават някоя честна, скромна, непорочна жена, която иска да се омъжи, без при това да придиря за красавец. каза, че е упълномощен да говори от мое име.

Жените се заливаха от смях, а аз се чувстбах искрено огорчен. Дон Хуан се обърна към келнерката и направо я попита дали би се омъжила за мен. Тя отвърна, че е сгодена. Гледаше ме, сякаш взема дон Хуановите подмятания на сериозно.

• 
  Защо не го оставиш сам да каже нещо за себе си? - оба ди се старата дама.
  
• 
  Защото има дефект в говора - отговори й дон Хуан. - Ужасно пелтечи!
  

• 
  О, ти си наблюдателна! - учуди се дон Хуан. - Само ко гато си поръчва храна, той може да говори като всеки друг. казвал съм му не един път, че ако желае да се научи да говори нормално, трябва да бъде безжалостен. Добедох го тук, за да му дам няколко урока по безжалостност.
  
• 
  Горкият човек! - каза старата дама.
  
• 
  Е, хубаво. А сега трябва да тръгваме да му търсим любов - каза дон Хуан и се надигна.
  
• 
  Ти сериозно ли говориш? - попита младата келнерка.
  
• 
  А ти как мислиш? - отговори й той. - Аз ще му помог на да се сдобие с онова, от което се нуждае, за да може да пресече границата и да отиде до мястото на безжалост- ността.
  

- Тогава на всяка цена трябваше да ти съобщя за намерението си - продължи да обяснява по-нататък дон Хуан. - Така и направих, но то мина покрай ушите ти, както и трябваше да бъде.

Той каза, че след като духът се прояви, завършването на всяко действие става с лекота. И моята събирателна точка е достигнала зоната на безжалостността, когато под натиска на неговото превъплъщение била принудена да напусне обичайното си място на себеотразяване.

- Позицията на себеотразяване - продължи дон Хуан - принуждава събирателната точка да събере един свят на фалшиво съчувствие, но и на съвсем истинска жестокост и егоцентршъм. в този свят единствените истински чувства са онези, които са изгодни за човека, който ги изпитва. За магьосника безжалостността не е жестокост. Безжалостността е антиподът на самосъжалението или на самомнението. Безжалостността е трезвост.