Карлос кастанеда силата на безмълвието Следващи уроци на Дон Хуан

Докато дон Хуан говореше, имах странното усещане, че нещо прочиства съзнанието ми. Нещо свиваше моето съзнание в своеобразен дълъг, тесен „ръкав". всички излишни полумисли и усещания на нормалното ми съзнание бяха буквално изтласкани навън.

Дон Хуан беше съвсем наясно какво става с мен. Дочух тихия му ликуващ кикот. Каза, че сега вече можем да говорим по-лесно и по-задълбочено.

В същия миг си спомних куп неща, които той ми беше обяснявал преди. Например знаех, че сънувам. Всъщност бях дълбоко заспал, но същевременно и напълно съзнавах себе си чрез моето второ внимание - двойника на нормалното ми внимание. Бях уберен, че съм заспал поради специфичното физическо усещане плюс логичното умозаключение, основа-ващо се на изложенията, които дон Хуан бе правил в миналото. Току-що бях видял излъчванията на Орела, а дон Хуан бе казал, че за магьосниците е невъзможно да гледат излъчванията на Орела по друг начин, освен чрез сънуване, следователно сънувах.

Навремето дон Хуан ми бе разяснил, че вселената е образувана от енергийни полета, които не се поддават на описание или обследване. Беше казал, че приличат на нишки обикновена светлина с тази разлика, че светлината е направо безжизнена в сравнение с излъчванията на Орела, които излъчват съзнание. До тази нощ никога не бях ги виждал така продължително. И действително бяха от някаква особена, жива светлина. Веднъж дон Хуан беше споменал, не моето познание и контролът на намерението у мен няма да издържат на сблъсъка с тази гледка. Обясни ми, че нормалното възприемане се появява, когато намерението (което е чиста енергия) възпламени част от лъчистите влакна вътре в пашкула ни и едновременно сияние озари дълъг отрязък от същите сияйни нишки, простиращи се в безкрая извън нашия пашкул.

Свръхестественото възприемане, а именно - виждането, се появява, когато чрез намерението се активизира и възпламени съвсем друга група енергийни полета. Беше казал, че когато точно определен брой енергийни полета вътре в сияйния пашкул проблеснат, магьосникът може да види самите енергийни полета.

При друг случай дон Хуан ми беше припомнил рационалното мислене на ранните магьосници. Благодарение на тяхното виждане те разбрали, че съзнанието се появява, когато енергийните полета вътре в нашите сияйни пашкули се подравнят със същите енергийни полета отвън. Те вярвали, _че са открили подреждането като източник на съзнанието.

След подробни проучвания обаче станало ясно, че онова, което те нарекли подреждане на излъчванията на Орела, не обяснява изцяло онова, което те виждат. Забелязали, че се активизира само една много малка група от общия брой нишки вътре в пашкула, докато другите остават незасегнати. Виждането на тези няколко активизирани влакна било създало фалшивото откршпие. Не било необходимо нишките да бъдат подреждани, за да бъдат активизирани, защото тези вътре в нашия пашкул са идентични с онези отвън. Това, което ги активизирало, било някаква независима сила. Те усетили, че не могат да продължават както преди да наричат въпросната сила „съзнание", тъй като съзнанието представлявало светенето на възпламенените енергийни полета. Така силата, възпламеняваща полетата, била наречана воля.

Дон Хуан беше казал, че когато виждането им станало още по-изтънчено и ефективно, те разбрали, че всъщност волята е силата, която поддържа разделени излъчванията на Орела, и че тя е в основата не само на нашето съзнание, но също така и на всичко във вселената. Те видели, че тази сила притежава тотално съзнание и че избира от самите енергийни полета, които образуват вселената. Тогава решили, че намерение е по-подходящо име за нея, отколкото воля. С течение на годините обаче името доказало своето неудобство, тъй като то не описвало нито всеобхватната и важност, нито живата връзка, която тя имала с всичко оъб вселената.

Дон Хуан твърдеше, че нашата колективна човешка ерешка се състои в това, че ние живеем живота си, като из-пренебрегваме тази връзка, Задълженията в нашия живот, неумолимите ни интереси, грижи, надежди, разочарования и страхове вземат връх и така в ежедневието си ние не забелязваме, че сме свързани с абсолютно всичко останало.

Според дон Хуан християнският постулат за нашето изпъждане от Райската градина представлява своеобразна алегория за изгубването на нашето безмълвно познание - познанието на намерението. При това положение магъосничеството отивало назад към началото - едно „завръщане към Рая".

Останахме да седим в пещерата, потънали в пълна тишина, може би часове, може би няколко мига. Внезапно дон Хуан заговори и неочакваният звук на неговия глас ме разтърси. Не схванах какво каза. Изкашлях се, за да го помоля да повтори казаното, и самото изкашляне като че ли ме изтръгна от моята замисленост. Видях, че мракът около мен вече не е така непрогледен. Можех да говоря. Усетих, не съм отново в нормално състояние на съзнанието.

Със спокоен глас дон Хуан ми каза, че за първи път в моя живот съм видял духа - силата, която поддържа вселената. Той подчерта, че намерението не е нещо, което човек може да използва, да командва, или да придвижва по какъвто и да било начин и въпреки това човек може да го използва, да го командва или да го премества както пожелае. Това противоречие, каза той, предстаблява същността на магьосничеството. Неразбирането му е донесло невъобразими болки и страдания на цели поколения магьосници. Съвременните нагуали, в усилията си да избегнат заплащането на тази свръхцена, разбили система от правила на поведение, наречена „воинския път", или „безупречното действие", която подготвя магьосниците, развивайки тяхната трезвост и задълбоченост.

Дон Хуан каза, че по едно време, в далечното минало, магьосниците много се интересували от главното свързващо звено на намерението с всичко във вселената. И като концентрирали своето второ внимание върху това звено, постигнали не само директно познание, но също така и способността да направляват това познание и да извършват поразителни дела. Те не постигнали обаче онази стабилност на здравомислието, която е необходима, за да бъде управлявана цялата тази сила.

В пристъп на благоразумие магьосниците решили да насочат своето второ внимание единствено върху свързващото звено на ония създания, които притежабат съзнание. Това включвало цялото семейство от съществуващи органични създания, както и семейството на онези, които магьосниците наричат „неорганични създания", или още „съюзници", и които описват като съзнателни същества, способни да съзнават, но не живи в смисъла, който ние влагаме в това понятие. Това разрешение обаче отново се оказало безуспешно, тъй като и то не им донесло така необходимата им мъдрост.

При своята следваща преработка на получения опит магьосниците насочили вниманието си изключително върху звеното, свързващо човешките същества с намерението. Но крайният резултат бил събсем като предишния.

Тогава магьосниците предприели една последна стъпка. Всеки магьосник щял да са занимава само със своята лична връзка. Но и това решение, подобно на предходните, се ока-зало също толкова неефективно.

Дон Хуан каза, че макар между тези четири сфери на интерес да съществували значителни различия, те всички били еднакво покваряващи. Така че накрая магьосниците се заели изключително със способността, която собственото им звено, свързващо ги с намерението, има да ги освободи, за да запалят огъня отвътре.

Той изтъкна, че всички съвременни магьосници трябва да се борят усилено, за да придобият здравомислие. А един нагуал трябва да се бори особено непоколебимо, защото той има повече сила, много по-голямо умение да борави с енергийните полета, определящи възприемането, и по-голям опит и познаване на тънкостите на безмълвното познание, което не е нищо друго освен пряк контакт с намерението.

Погледнато от този ъгъл, магьосничеството се превръща в опит за възстановяване на нашето познание за намерението и за възвръщане на неговата употреба, без при това да му се поддаваме. А абстрактните ядра на магьос-ническите истории са нюанси на разбиране, степени на нашето съзнаване на намерението.

Разбирах дон Хуановото обяснение с абсолютна яснота. Но колкото повече разбирах и колкото по-ясни ставаха неговите изрази, толкова повече нарастваше усещането ми за загуба и безнадежност. в един миг най-искрено се замислих направо да сложа край на живота си. Чувствах се като прокълнат. Почти през сълзи казах на дон Хуан, че е безсмислено да продължава своите обяснения, тъй като зная, че всеки момент яснотата в ума ми ще изчезне, а когато това стане и аз си възвърна нормалното съзнание, вече няма да помня нищо - нито какво съм видял, нито какво съм чул. Моят светски стереотип на мислене ще наложи извечния си опит на повтаряне и закономерната предсказуемост на своята логика. Ето затова се чувствах прокълнат.

Дох Хуан отвърна, че дори в състояние на повишено съзнание аз съм щял да се развивам вследствие на повторението и че периодично съм щял да го отегчавам, като му описвам пристъпите или чувствата си за незначителност в този свят. Той каза, че тръгна ли по този път, трябва да се боря, а не да мънкам извинения и да се самосъжалявам, и че каквато и да е личната ни съдба, тя няма значение, ако я посрещаме с трайно безразличие.

Думите му ме накараха да се почувствам блажено щастлив. Докато сълзите на облекчение се стичаха по страните ми, аз си повтарях отнобо и отново, че съм съгласен с него. Обзе ме неземно блаженство и усетих, че губя контрол над себе си. Мобилизирах всичките си сили, за да спра това, което ставаше, и почувствах ртрезвителния ефект от моите духовни юзди. Но миг след това яснотата на съзнанието ми започна да се размива.

Борех се безмълвно, опитвайки се да бъда едновременно по-малко нервен и по-малко трезв. Без да каже дума, дон Хуан ме остави сам.

Докато възвръщах равновесието си, вече се бе съмнало. Дон Хуан се шправи, протегна ръце над главата си и изопна мускулите си така, че стабите му изпукаха. Помогна ми и аз да се изправя, като каза, че съм прекарал най-поучителната си нощ - бях изпитал какво е духът и бях успял да призова една скрита сила, за да извърши нещо, което на пръв поглед изглеждало като успокояване на нервите ми, но всъщност предстаблявало едно много успешно волево преместване на моята събирателна точка.

След това ми направи знак, че е време да се връщаме.

СКОКЪТ НА МИСЪЛТА

Отбелязах, че е много любезно от негова страна задето каза „акълите", като се има предвид, че аз бях единстбе-ният, чийто акъл се нуждаеше от „събиране". Той на свой ред ми отвърна, че е постъпил така, изхождайки не от принципите на любезност, а от принципите на воинското обучение. воинът, каза той, е постоянно нащрек спрямо грубостите в човешкото дързкане. воинът е загадъчен и безжалостен, отличава се с най-изтънчен вкус и обноски. Задачата му се състои в това да изостря и същевременно да прикрива резкещите си ръбове така, че никой да не заподозре негова-та собстбена безжалостност.

След като закусих, реших да подремна, но дон Хуан заяви, че нямам никакво време за пилеене. каза, че и бездруго скоро ще изгубя и малкото яснота, която все още имам, така че, ако легна да спя, щял съм на секундата да се простя и с нея.

- Не е нужно да си гениален, за да разбереш, че е много трудно да се говори за намерението по какъвто и да е начин - каза той на един дъх, измервайки ме с поглед от глава до пети. - Това изказбане не означава нищо. Ето защо магьосниците вместо него разчитат на магьосническите истории. И надеждата им е в това, че някой ден абстрактните ядра на историите ще зазвучат смислено за слушащия ги.

Разбирах го много добре, но все още не можех и да си представя дори какво е „абстрактно ядро" или какво трябва да означава то за мен. Замислих се върху това, но безуспешно. Образите минаваха с бясна скорост през ума ми, без да ми оставят време да ги обхвана в мисли. Не успявах да успокоя техния бяг, за да мога поне да ги разпозная. Ядосах се и ударих с юмрук по масата.

Дон Хуан целият се затресе от лудешки смях.

- Направи това, което направи миналата нощ - подкани ме той и ми смигна. - Укроти се.

Безсилието ми ме беше направило много агресивен. Веднага изтъкнах няколко безсмислени добода. Едва тогава осъзнах грешката си и се избиних за своята невъздържаност,

- Не се извинявай - каза той. - Трябва да ти кажа, че сега е невъзможно да разбереш. Абстрактните ядра на магьосническите истории не ще ти разкрият нищо сега. По-късно, имам предид години по-късно, те могат да придобият точен смисъл за теб.

Помолих дон Хуан да не ме оставя да тъна в мрак, а да поговорим за абстрактните ядра. Изобщо не ми беше ясно какво иска да правя с тях. Уверих го, че сегашното ми състояние на повишено съзнание сигурно ще ми помогне да разбера по-добре неговата теза. Подканих го да побърза, тъй като не знаех колко дълго ще трае това мое състояние. казах му, че скоро ще възвърна нормалното си съзнание и ще се превърна в още по-голям глупак, отколкото съм сега. казах го на шега, а смехът му ми показа, че и той го е приел по същия начин, но изведнъж осъзнах, ме съм дълбоко засегнат от собствените си думи. Обзе ме страхотна меланхолия.

Дон Хуан внимателно ме отведе до едно удобно кресло, настани ме в него, след което седна на пода с лице към мен. Забоде поглед в очите ми и за момент ми беше невъзможно да разчупя силата на втренчения му поглед.

- Магьосниците непрестанно се прикриват - каза той с убедителен тон, все едно, че се опитваше да ме успокои със звука на гласа си.

Исках да кажа, че раздразнението ми е преминало и че вероятно е било причинено от недостатъчния сън, но той не ми позболи да говоря. Увери ме, че вече ме е научил на всичко за прикриването, но аз все още не съм си припомнил моето познание, което лежало скътано в дълбините на повишеното ми съзнание. Аз пък му казах, че изпитвам досадното усещане на човек, „запушен" с тапа. И наистина имаше нещо затворено вътре в мен, нещо, което ме караше да тръшкам вратите и да блъскам по масите, нещо, което ме разстройваше и ме правеше сприхав и избухлив.

- Това е нещо, което изживява всяко човешко същество - каза той. - То е напомняне за съществуващата връзка между нас и намерението. При магьосниците това усещане е още по-ясно изразено, защото целта им е да изострят чувствителността на своите свързващи звена, за да могат да ги управляват по желание. Когато натискът на свързващите им звена стане твърде голям, магьосниците го разреждат, като се прикриват.

- Все още не разбирам какво имаш предвид под прикриване.- казах аз. - Но на определено ниво ми се струва, че знам точно за какво говориш.

- Тогава ще се опитам да ти помогна да внесеш яснота в онова, което знаеш - каза той. - Прикриването е процедура, една много проста процедура. Прикриването е вид специално поведение, което следва определени принципи. Това е скри- то, потайно, измамническо поведение, умишлено разработено така, че да хвърля в шок. И когато се прикриваш, ти сам се шокираш, използвайки за това собственото си държане по един безжалостен, лукав начин.

Дон Хуан обясни, че когато съзнанието на магьосника затъне под тежестта на поетата перцептуална информация, което именно се е случвало с мен, най-доброто или може би единственото средство за излизане от положението е да се използба идеята за смъртта, за да се нанесе този шок на прикриването.

• 
  Следователно идеята за смъртта е от основно значе ние в живота на магьосника - продължи дон Хуан. - Аз ти разкрих безброй неща, свързани със смъртта, за да те убедя, че именно познанието за нашия предстоящ и неизбежен край е онова, което ни дава трезвост. Нашата най-скъпо струваща грешка като обикновени хора е това, че се залъгваме с безсмъртие. Ние вярваме, че ако не мислим за смъртта, ще успеем някак си да се защитим от нея.
  
• 
  Не можеш да отречеш, дон Хуан, че като не мислим за смъртта, ние определено се предпазваме от безсмислените тревоги и скърби, свързани с неумолимия й ход.
  
• 
  Да, с това съм съгласен - призна той, - но подобна цел е недостойна за обикновените хора и направо смешна за ма гьосниците. Без ясна представа за смъртта няма ред, няма трезвост, няма красота. Магьосниците се борят да се сдо бият с това съдбоносно прозрение, за да разберат на възможно най-дълбокото съществуващо ниво, че няма никаква гаранция за живота. Това осъзнаване дава на магьосниците смелостта да бъдат търпеливи и същевременно активни, смелостта да бъдат покорни, без да са глупави.
  

- Да - продължи той,- идеята за смъртта е единствено то нещо, което може да даде смелост на магьосниците.

Странно, нали? Това им дава смелост да бъдат лукави, без да са самонадеяни, но преди всичко да бъдат безжалостни, без да са надменни.

Той ми се усмихна отнобо и ме сбута. казах му, че мисълта за моята смърт ме плаши и съвсем не ми придава смелост, нито пък ме подтиква към действие. Само ме прави циничен или ме кара да изпадам в дълбока меланхолия.

• 
  Твоят проблем е много прост- каза дон Хуан. - Лесно се вманиачаваш. казвал съм ти, че магьосниците се прикриват, за да разчупят влиянието на своите фикс-идеи. Съществуват много начини да се прикриваш. Ако не искаш да използваш идеята за смъртта, използвай стиховете, които ми четеш.
  
• 
  Моля?!
  
• 
  Казвал съм ти, че има много причини, поради които ха- ресвам стихове - отбърна той. - Онова, което правя, е да се прикривам с тях. Чрез тях аз се самошокирам. Докато ми ги четеш, аз изключбам своя вътрешен диалог и позболявам на вътрешния ми покой да набере мощ. Съчетани, стихът и по- коят извършват необходимото разтърсване.
  

- Нека да видим дали можеш да почувстваш за какво говоря - каза той, подавайки ми сборник стихове от Хосе Горостиса.

Отворих сборника на отбелязаното място и дон Хуан посочи стиха, който харесваше.

Това умиране безкрайно и жилаво, таз гибел жива, която те убива, Боже, в творенията твои строги, във розите и в камъните, в звездите, сбити и самотни и в изхабяваното тяло като запуснат нейде огън от песента и от ментата, от пъстротата на очите. ... О, Боже, върху твоите кости Ти сигурно си там умирал в столетия безчетни горе, без ние за това да знаем, трохи, утайки и прашинки от Тебе, който все те има като една звезда лъжобна със своя си светлик, с едничък светлик беззвезден, нощен, празен, пристигаш тук, като притулят злочестината си безкрайна.^*

- Като чувам думите - каза дон Хуан, когато свърших да чета, - усещам, че този човек вижда същината на нещата и аз мога да видя заедно с него. Не ме интересува за какво става дума в това стихотворение. От значение е само усе щането, което ми носи блянът на поета. Аз заимствам от него бляна, а с него - и красотата. И се възхищавам, че като истински воин той обсипва щедро с него получателя, съзрителя-читател, запазвайки за себе си единствено своя блян. Това разтърсване, този шок от красотата е прикриването.

Бях много развълнуван. Изложението на дон Хуан бе до-коснало особена струна в мен.

• 
  Можем ли да кажем, дон Хуан, че смъртта е единстве ният истински враг, който имаме? - попитах след секунда.
  
• 
  Не - отвърна убедено той. - Смъртта не е враг, макар че изглежда така. Не смъртта е нашият разрушител, въпреки че ние си мислим, че е.
  
• 
  Какво е тогава, ако не нашият разрушител? - попитах аз.
  
• 
  Магьосниците казват, че смъртта е единственият достоен противник, който имаме - отговори той. - Смъртта е нашето предизвикателство. Ние сме родени, за да приемем това предизвикателство, без значение дали сме обикновени хора или магьосници. Магьосниците знаят това, обикновените хора - не.
  
• 
  Според мен, дон Хуан, животът, а не смъртта, е предизвикателството.
  
• 
  Животът е процес, чрез който смъртта ни предизвик- ва - каза той. - Смъртта е активната сила. животът е арената. И на тази арена през цялото време има само два ма съперници - самият ти и смъртта.
  
• 
  Аз бих казал, че ние, човешките същества, сме онези, предизвикват - рекох.
  

• 
  Означава ли това, че магьосниците стабат бесмъртни?
  
• 
  Не. Не означава - отговори той. Смъртта престава да ги предизвиква, това е всичко.
  
• 
  Но какво означава това, дон Хуан? - попитах.
  
• 
  Това означава, че мисълта е осъществила скок в невъобразимото.
  
• 
  Какво ще рече „скок на мисълта в невъобразимото"? - попитах, като се стараех да не звуча нападателно. - Проб лемът, който ти и аз имаме, е, че не използваме едни и същи значения, дон Хуан!
  
• 
  Не си искрен - прекъсна ме дон Хуан. - Разбра какво ка зах! Според теб да потърсиш логично обяснение на скока на мисълта в невъобразимото е само прищявка. Ти знаеш точно какво е това!
  
• 
  Не. Не знам - казах аз.
  

Казах на дон Хуан, който се заливаше от смях, че съзнанието ми е заприличало на играчка „йо-йо". Понякога се издига до невероятни висини, а друг път пропада шеметно и аз се превръщам в мекушав невежа. Но най-често се колебае около една неопределена среда, където се чувствам „ни риба, ни рак".

- Скокът на мисълта в невъобразимото - обясни той с примерен вид, - е „връхлитането на духа", актът на разру шаване на нашите бариери на възприятие. Това е момен тът, в който човешкото възприятие достига своите граници. Магьосниците практикуват изкуството по изпраща не на скаути, предни постове, които проучват границите на възприятието. Това е още една причина, поради която обичам стихотворенията. Аз ги възприемам като „предни постове". Но както вече ти казах, поетите не знаят така добре, както магьосниците, какво могат да постигат тези предни постове.

В ранната вечер дон Хуан предложи да се поразходим и така да продължим разговора си. Съзнанието ми се намираше в необикновено състояние. Бях забелязал в себе си някакво странно равнодушие, което ту идваше, ту си отиваше. в началото си помислих, че това е физическа умора, помрачаваща съжденията ми. Но мислите ми бяха кристално ясни. Тогава се убедих, че странното ми „откъсване" е резултат на преминаването ми в състояние на повишено съзнание.

Излязохме от къщата и тръгнахме безцелно из центъра на града. Попитах дон Хуан за моето безразличие още преди да успее да подхване друга тема. Обясни ми, че това е прехвърляне на енергия. каза, че щом енергията, която поддържа постоянната позиция на събирателната ни точка, се освободи, автоматично се фокусира върху свързващото звено. Увери ме, ча магьосникът не се учи предварително да мести енергията си от едно място на друго, а по-скоро това е въпрос на мигновено решение и умение според всеки отделен случай.