Като пред светостта като пред майката



Pdf көрінісі
бет14/31
Дата09.06.2023
өлшемі5.28 Mb.
#474872
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   31
petar.bakov-na.kolene.pred.vanga

ПОЛТЪРГАЙСТ
Един ден, много преди осемдесета година, мисля че беше, до-
ведоха при Нея едно момиченце на десетина годинки. Не се 
сещам точно от Пловдив или от некакво пловдивско село. Ро-
дителите й казаха, че било контактувало некак си, с некакво
си явление ли, същество ли, дето тогава модерно му викаха полтъргаист или 
некакъв си дух. Та, тва чудо, беше влезнало в коремчето на малкото 
херувимче и там се заседело некак. Детето ни ядело, ни нищо. Само стене ли, 
стене. Беше се издуло като бременно в деветия месец. Като да роди, всеки 
момент, кукличката-ангелче. Кера Вангелия го гушна, целуна го по главицата и 
викна на бащата:
- Ти пушиш ли, бре.
- Пуша.
- Е, щом пушиш, запали две цигари едновременно, та си напълни 
устата с мноого пушек. Да се издуеш в бузите, чу. Щом ти викна, веднага да 
целунеш рожбата си и да издухаш пушека в устицата й. Ама, светкавично така, 
чу. Светкавично. Чу.
Този сиромах, чак се сдърви и едва, едва отлепи, та запали две цигари, 
ама собственоръчно завити във вестник, качак цигари. Лют, лют, много серт 
сиромашки качак. И таман се разгореха очадени, и кера Вангелия изрева:
- Айде сега. Духай, духай. Вкарай в устата й 
ВСИЧКИЯ 
пушек. Бързо,
бързо, по-бързо. А така, а така. 
Браво. Е, те сега му се разгони 
верицата на този навлек. 
Отиде, та се не виде. И него го 
търсят техните, келеша му с 
келеш.
А детето, като да се 
задави ли задави, изумено с 
изплашени, изплашени очици 
и изрева ли изрева, та зина. 
Чак му се разчекна устата. И, а 
леле-мале... От устата му, от 
тия мънинки устенца, като че 
изригна бълващ пушек с 
неистово


62
давещ се писък, ама пищене да видиш ти, все едно колеха прасе. Квичи 
ли квичи: квийк-квийк-квиййк...
- А така, леля. Дръж се за мене, чедо - вика ли вика, кера 
Вангелия - найде си майстора този врекльо вреклив, гиди неден. Ке влиза 
в коремчето ти, а. Марш, гиди навляк с навляка неден. Маааршш... Те, 
детенце мило, умират от тютюневия пушек. Трови ги като мухи. Бегат като 
дявол от тамян. Ха-ха-ха, ха-ха-ха...
Детето издишна ли издишна и спадна като спукано. Все едно му из-
вадиха некаква тапа. Спадна за миг. И ревна с целото си гърло в неистов 
смех на облекчение. На облекчението на свободата...
Сигурно, тва е щастието. Тва е, защото с всичкото си слънце се 
гушна в прегръдката на кера Вангелия, а Тя плаче ли, плаче и свенливо 
се бърше в черната си шамия. Излетелите й сълзи на умиление и все-
страдание капеха, като от бездънието на душата йНежност да видиш, ей. 
Всенежност...
Родителите, сиромашките, хлипат ли хлипат, не знаейки, какво да 
прават, какво да сторат... Майката, примрела, целува ли целува, ръцете на 
кера Вангелия и в пълен уплах стене:
- Благодаря Ти, Боже. Благодаря Ти, Господи. Жива да си, Ти ни
спаси, Ванге - и припева ли припева.
Бащата, пристъпвайки от крак на крак, бършеше те такива, така съл-


63
зи, с един много, много уморен и смачкан каскет, закърпен със сиромаш-
ка мъка, ошушкана от недоимъка на великото му трудолюбие. Изведнъж 
се поклони доземи и, просто изстена:
- Какво да ти се отплатиме, света Ванго. Всичко ще дадеме. Всич-
ко... - да се разревеш от покъртителност, та да виеш чак, като вук еди-
нак.
- С нищо нема да се разплащате, холан. Аз от никого нищо не взи-
мам. Никога, чу. Само че, ке дойдете пак след един месец и ке ми доне-
сете два литра вода от вашия кладенец, дето е ей там, в дъното на задния 
си двор, - леле, пак се почна - аз да я помилвам, помилвам по главичката 
й, а вие с водата ке напръскате детето у вас, три пъти пред изгрев слънце. 
Пред изгрев слънце, чу. Ето така, ето така - и сипва от чашата си вода в 
ръката си и ни поръсва ли, поръсва. Уж показва, а си ни миросва, миросва 
за здраве и късмет. Просто ни изкъпа, да ни пречисти.
Е, и аз съм бил в уплах от Нея, ама тия хора се беха вцепенили, 
вцепенили, като да са видели Спасението. Спасението.
Те си тръгнаха и, току вкараха едно друго детенце. Момче на два-
тринайсе години. Носеше го баща му. Все едно беше спрострел некакъв 
чаршаф на ръцете си. А, бе, мумия. Жива мумия. Само кожа и кости, нещо 
като торба кокали. А кера Вангелия прошепна:
- Шо бре, вие тва дете го носите...
- Не може въобще да ходи, лельо Ванге. Чисто е слабо и нема сили. 
Не се знае, от що е болно.
- Айде, пуснете го. Нищо му нема. Той ке ходи, та ке лети. Какъв 
левент ке стане, ехее. Най-хубавата булка ке има. Той вече може да тича 
и да скача на висок скок, нали леля...
И, о, чудо невиждано. Тва дете ли, скелет ли, като скочи и като 
изфръкна навънка, тича ли тича, с едни ми ти ей такива подскоци и вика, 
та се дере:
- Тя каза, че ще ходя. Хорааа, Тя каза че ще ходя. Аз ходяяаа... - и 
тича ли тича, в едни кръжащи кръгове. Долете и се срути в краката на кера 
Вангелия и проплака - нали ще ходя, лельо Ванге. Нали ...
- Ти вече летиш бре, леля. Нищо ти нема. Айде, и да не забравиш 
да дойдеш с булката, да ме видиш, чу.
Всички беха изумени и уплашени от силата й. Родителите ридаеха и 
Я богославяха, не знаейки, какво да правят. А то, милото, само вика:
- Мамо, татко, Тя каза, че ще ходя и ще си имам булка... Ехеее...
Таман се чудех, какво става или не става, дъщеря й Венета, както


64
всички я знаят Венчето, влезна и вика:
- Мамо, на една моя приятелка й казали лекарите, че умира от рак. 
Де, мамо, да я видиш, ако не си уморена, а. Помогни й, мамо. Моля те, 
мамо-майчице.
- Викни га. Викни га... Нека влезне, а вие бегайте с детето. Вече е 
здраво.
И влезна една красива, красива жена с едни те такива, филджан-
очи, гайтан вежди, а от очите й не капат, а се стичат ли, стичат сълзи на 
предсмъртието й.
- Кой ти каза, Живке, че си болна от рак. Излъгали са те, леля.
Нищо ти нема. Не си болна от рак. До един месец, напълно ке се възста
новиш и ке играеш хоро на сватбата на сина ти. Ке си отимаш син, да зна
еш, чу. Чуу. И щерка ке си родиш, ке се радваш на правнуци, чу. Чуу. Айде
сега, Венче, всички да излезнат, мама, че съм много, мноого уморена. Де,
Пеше, ела да се хвана за тебе, та да си полегна малко, леля. Ела, синче,
ела моя песно-песнопойке. Малеее... Ке дремна и, после да дойдеш пак,
да си се повеселиме, чедо, чу. Вземи си и тарамбуката. Искам да я чуя и
нея, леля. Чу.
Венчето излезна с Живка. Невероятна радост, радост и пак радост 
бе обветрила душата на най-красивата Живка.
След години, момченцето, оная торба с кокали, наистина дойде с 
булката си, да я покаже на кера Вангелия и да я поканят да им бъде кума. 
На кой ли не беше калимана Тя, аз не знам. На всички.
Живка, още е жива и здрава и се радва на внучета, милата. Все още 
си е хубавица, да знайш. Красота...
Ооох, идва ми на акъла, кога Никола Чорбаджийски, що беше на 
Топливо Петрич отговорника, и жена му Стоянка, дойдоха с маленкото си 
бебенце Валентина, че от ИСУЛ проф. Бубев им казал, че детето умира и 
да си го закарат живо у дома, там да си умрело. Влезнаха при кера Ван-
гелия, а Тя направо:
- И професор Бубев ли ви каза, че ке умре моминката ви Вален
тина. Ееех, ееех, ееех - стене ли, стене кера Вангелия - запали му све-
щичка, Стояно, в черквата точно един ден преди Петровден. Точно в деня
преди Петровден, Стояно, чу. Преди Петровден ке му запалиш свещичка...
Айде сега, по живо по здраво и да дойдиш пред Петровден, разбра ли ме.
Разбра ме, разбра ме...
Точно един ден пред Петровден, детенцето Валентина умре. Каза 
им го, но не направо. Никой не й се сърди за такива неща. Никой. Никола


65
и Стоянка след години, на местото на момиченцето си отимаха момченце. От 
преди Валентина си имат друго момиче, да са живи и здрави. Тва е в 
далечната хиляда деветстотин и петдесет и осма година, но се помни. Кера 
Вангелия е незабравима, чу. Чу. Аз поне и посмъртно ке я помнам, да знайш. 
Чу. И посмъртно.
ФУТБОЛ
През осемдесе и първа година от миналия двайсти век, съм 
на гости на Митко прокурора, в старото му жилище, дето е 
зад пазара, оттатък реката, в блока. Там, разбира се, беше и 
кера Вангелия. Митко даваше вечеря на гостуващия му от
София Крум Василчев от село Кромидово. Крум беше тогава шеф на Бъл-
Iарската федерация по футбол. Гостуваше му с жена си Ганка и двамата им 
сина. Присъстваше и несменяемият кмет на Петрич по онова време, Гильо 
Божиков и жена му Венета от Хърсово.
Хапване, пийване, как си му е реда, нали, а кера Вангелия ме скъсва 
от вицове и разните му там премятания. Беше пълна с кви ли не вицове и 
поговорки, и какви ли не лакардии. И все на мен ми ги разправа. Пийваме си 
леко мастичка с малко ментичка в нея, а кера Вангелия ми дроби пи дроби:
- Слушай, Пеше. Комара тръгнал на лов за мушици и рекъл на ко-
марката: „Ако чуеш пушка да пукне, чекай ме. Чуеш ли шамар да плясне
не ме чекай. Размазан съм." - и се смее ли смее, та чак ке се задави, 
милата.
А, Крум Василчев, като всеки македонец, не спираше да се фука, колко 
е велик, та Венета, както й викаме на галено Анета, вика:
- Лельо Ванге, моля ти се, ама много ти се моля, да гледаш на 
Крумчо, да видиме, какво толкова се самоизживева, като Наполеон Бонапарт, 
нали.
- И да се фука, и да не се фука - изгърме кера Вангелия - до два-три 
месеца, Крум ке си подаде оставката и нема повече да е шеф на футбола в 
България.
Бомба падна, та гръм удари, та чак изтреще... Крум Василчев, на 
бегом отведе всички деца в другата стая и ококорен вика ли, вика:
- Какво става бе, лельо Ванге. Какво ми казваш, лельо Ванге - и зее 
ли, зее, а Тя:
- Круме, ти след една седмица си в Албания. Ке играете мач с


66
албанците. Ке изживееш в Тирана две радости. Арно, ама нито ти, нито 
националният ни отбор по футбол ке идете в Испания, на Световното пър-
венство. Не те виждам там.
- Добре, ве, лельо Ванге, какви са тези две радости. Кажи ми поне 
първата радост - пита Крум.
- Първата радост Круме, ке бийте Албания. Втората радост, ке падне 
Австрия от Германия, у дома, в същия ден, когато България играе с 
Албания. България бие с два гола, Германия - с три. Но, пак ти казвам, 
тебе не те виждам на Световното първенство в Испания. Ехеее, чак след 
десет-дванайсет години България ке е в най-каймака на световния футбол. 
Излиза на финалите бре, ама ти, пак нема да си таам. Чу. Ха-ха-ха, без 
тебе ке е и тва Световно. Света не иска да знае, кой си бре, Круме. Чу. Ки-
ки-ки... - и я побутва ли, побутва Анета.
След време питам Крумчо:
- Какво стана с пророчествата на кера Вангелия, бате. Какво става. 
- А той един унил, унил ми се изтъжи:
- Какво става... Заминаваме за Тирана, аз, Крум Василчев, на никой 
не смея да кажа, че нема да се класираме и нема да идеме в Испания.
Отиваме. Играеме мача с Албания. Първото полувреме, наместо да 
ни бият с 3:0, на полувремето, треньора ни направи едни смени и ние 
бихме албанците с 2:0 в Тирана. Ванга позна.
Тръгваме си за България и в самолета разбираме, че Австрия пада 
с 3.1 от Германия във Виена. Ванга пак позна.
Ние - радост, радост, ке обърнеме самолета. На нас ни се открива 
уникалният шанс да идеме на Световното първенство в Испания. Аз, ни 
жив, ни умрел. Не смея да гъкна, ни да шавна.
Добре, но, последния мач го играеме в София с Австрия. Ако ги 
биеме, ние отиваме на Световното. Ако направиме дори равен, отива 
Австрия.
Почва мача. Първото полувреме 0:0. Второто полувреме по среда-
та 0:0. Осемдесет и седмата минута, типичен случай, Стойчо Младенов
сегашният треньор на Националния отбор и на ЦСКА, излиза, чисто сам 
срещу вратара и аз, Крум Василчев, скачам и със всичкото си гърло ревем 
ли, ревем:
- Лельо Ванге, не позна. Ние летиме за Испания, Класираме се. Не
позна, лельо Ванге...
Стойчо, изтреска един шут и топката прелете над гредата... 
Загубихме мача. България не се класира и не отидохме в Испания. Нито 
аз, нито


67
отбора. Ванга, пак позна.
Е, кой ке ми каже, че кера Вангелия не познава, а. Факта си е 
факт.
Друг случай.
Полковник Кръстьо Чакъров, мир на праха му, беше треньор на 
Левски и на Националния отбор по футбол, знаете, нали. Помолва Крум 
Василчев да го заведе при Ванга. На тръгване минават през МВР болница, 
да вземат бай Киро Тодоров, че беше изпаднал в психокриза и искаше 
да се хвърли от четвъртия етаж с главата надолу. Бай Киро беше брат на 
Министър-председателя на България Станко Тодоров. Станко, по-късно, 
беше и Председател на Народното събрание. Но, както и да е, нали. Кера 
Вангелия още от вратата му вика на бай Киро Тодоров:
- Слушай, Киро, аз с политика не се занимавам и нема да ти кажа,
на кои разузнавания служиш и ке служиш. Не ми е работа. Ке ти кажа
само за здравето ти. Но, на теб ти предстои път, да прелетиш океани. Там,
където ке идеш, като посланик, ке преживееш автомобилна катастрофа.
Нема да умреш, но ке имаш много тежки последствия, чу.
Бай Киро Тодоров тежкарската ми вика:
- Тази, говори глупости. Нищо не познава. Нищо.
Добре но, след три месеца, на бай Киро му връчват заповед, че 
го назначават за посланик, в Аржентина ли беше, в Перу ли беше, не си 
спомням. И да видиш ти сега:
Бай Киро прелита океана. Става посланик, както му предсказа кера 
Вангелия. Не мина и половин година и катастрофира много тежко. Дойде 
си тука, та лежа седем-осем месеца по болниците и има сериозни дефе-
кти от катастрофата. Неизлечими.
Не можа да отрече, че всичкото това, кера Вангелия му го бе пред-
сказала. Еле пък, особено на Кръстьо Чакъров, лека му пръст, какво ли не 
му позна. Даже влезнаха в спор, та Кръстьо и се инати ли инати, ама си 
седна на задника.
- Кръстьо бре, вие колко деца сте - пита Тя.
- Шест сме, лельо Ванге - й вика Чакърчето.
- Неее, неее, не сте шест. Недей да ме лъжеш, Кръстьо. Не сте 
шест, а сте седем деца.
- Стига бе, лельо Ванге, аз ли не знам, колко деца сме, та ти ще ми 
кажеш. Недей така. Шест деца сме и тва е. Нали с тех съм израстнал.
- Слушай, Кръстьо, не ми казваш истината или не знаеш. Вие сте 
седем деца. Седмото дете на майка ти, твое братче, е удушено и е хвър-


68
лено в бунара ви, дето е в селската ви къща. Чу. Нема да ти кажа, кой 
го е удушил, тва златно момченце, ама да знаеш, зверски, много зверски 
е удушено с голи ръце и е хвърлено във вашия бунар, дето е в двора ви на 
селото.
Кръстьо, гръм го удари, та го уби.
- Верно, верно, лельо Ванге, прощавай. На село все още се говори
за този случай. Майка ми наистина е имала седем деца. Сега разбирам,
защо цел живот беше забрадена с черна забрадка.
- Затова Кръстьо, затова. Айде сега, сбогом.
А на Крум Василчев за изпроводяк му вика:
- Круме, на вилното ти место в Панчарево, отдесно на стълбите, зад
входната врата, има три-четри метра празно место, нали. Там да посадиш
една ябълка, чу. Ябълка.
Крум, като да откачи и почна:
- Чакай, лельо Ванге. Ти никога не си идвала на вилата ми в 
Панча-
рево. Не знаеш, къде е вратата изобщо и ми викаш да засадя ябълка.
- Да засадиш ябълка до входната врата и недей да се инатиш, като
некое дземпаре или пърле-муле, чу. Чуу - изрева кера Вангелия.
Крум тръсна глава и си тръгнахме.
След една година Крум пак се появи и Тя му се сопна яко:
- Ти, Круме, защо не посади ябълката, а. Я стига си се правил на по-
голем от всичко. Засадиш ли ябълка, ке ти донесе голема радост, чу. Чу.
Крум я послуша и щом й каза, че ябълката се е прихванала, детето 
му оздраве. Дълги години беше неизлечимо болно от бронхиална астма. 
И това, ако не е радост, не знам кое е. Крум и Ганка са живи и здрави, 
питай ги, дали не беше така. Ванга пак позна. За какви ли не случаи се 
сещам, ама като съм тръгнал с Крум Василчев, да ви кажа още нещо. Не 
за друго, а защото се изживяваше като петле-джинка, та винаги задаваше 
„глобални" въпроси. Един път я пита:
- Лельо Ванге, кой от политиците уважаваш най-много.
- Не знам дали е политик, но най-много уважавам Людмила Живко
ва - отвърна Тя, без да се замисли въобще. И Крум почна с неговите
натегания:
Чекай, ве, лельо Ванге. Това е дъщерята на вожда Тодор Живков, 
ве. Откъде накъде ти нея ще я уважаваш.
- Слушай, Крумчо - смеейки се, му отговаря кера Вангелия - слу-
шаш ли. Всека година, Людмила ме кани и аз и гостувам по един месец в 
София. Къде точно, не е твоя работа, чу. Тва, че тя си има некакви 
връзки


69
свисше, не го разбираш и нема да ти го кажа. Нее, не е само йогите. 
Много по-големо е. Тя е по-умна от всички вас. По-умна е. Ама, най-много 
я уважавам, защото, колкото пъти да съм й гостувала в София или Бояна, 
Людмила ми е готвила. Людмила ми е сервирала. Людмила ми е отсер-
вирала. И всичко, и всичко, лично Людмила. Никой друг. Докато съм там, 
само тя ме обслужва, да знаеш. Чу. Но, Крум не спира да ръчка:
- Лельо Ванге, ти си правиш майтап сега с мене, нали. На Тодор 
Живков дъщерята, на най-големия големец дъщерята ще ти готви, ще ти 
такова...
- Круме, може да не ми верваш, но друга като Людмила нема. Тя е 
света. Невинна я убиха, горката. Невинна я убиха... Еееех, рано, рано - и 
въздъхна ли, въздъхна.
- Какво казваш, лельо Ванге - опули се Крум, та чак очите му из-
хвръкнаха. А кера Вангелия си продължава:
- И, знам, че ке ме питаш, та ке ти кажам. Не отидох на погребени
ето й, за да не ме питат всички, какво и как
е станало. Всичко знам, но никога нема да
го кажам. Не искам разправии. Людмила не
заслужаваше такава жестокост. Не. Ама, на,
съдба. Тва е. Убийците са си убийци.
И моля ти се, не ме закачай, като ви-
наги за Македония. За последно ке ти кажам 
нещо и да го запомниш, че ке те изгона и 
никога нема да те пусна вече. Чу. Един ден 
Македония ке се събере. Солун и Скопие 
са от мъжки и среден род и ке си идат при 
майка им София. Децата ке се приберат при 
майката. Чу. Чу ли. Да не си посмел повече 
да ровичкаш тази болка. Аз съм македонка, 
бре, не знайш ли. Еми ти какъв си, бре. Да 
не си гюптин. И ти си македонец, чу. Чуу. Айде сега, марш... - излезнахме 
си като попарени. А, отвътре, от Нея се чува ли чува, едно страховито 
викане - и да си гледаш само спорта. Стига си се бъркал в чужди обори. 
Ке загубиш всичко. Идва преврат. Преврат идва. Ке дойде. Ке видиш. Ке 
видиш, чу. Чуу.
Така и така съм тръгнал, но да ви кажа нещо за един друг случай 
в спорта. За олимпиадата в Монреал, в Петрич самостоятелно тренираха


70
Иванка Христова и Мария Вергова. Денонощен, невиждан труд. Не знам, 
сигурно милиони тонове тежести, събрани едно към друго, вдигнаха тези 
момичета. Невероятно скромни, скромни до припадък чак. Иванка Христо-
ва, като мене беше левскарка, та ми беше особено приятно да ги заведа 
при кера Вангелия. Хем да я видят, хем да им гледа, както се казва.
Кера Вангелия ги посрещна по най-най-човечния начин на човещи-
ната й. Повече от час си разговаряхме и, чак на изпроводяк така, им вика 
ли вика:
- Йовано, на тебе ке ти дадат златен часовник, а на тебе Маре, сре
бърен. Заради вас ке изсвират химна на България, насред Монреал баш.
Немой да плачете. А, ако заплачете, не си бършете сълзите. Бъдете горди
дъщери на народа си. Айде, на добър час и пак да дойдете.
Всичко позна. Иванка Христова хвърли гюллето на двайсе и не знам 
колко метра, не си спомням и стана Олимпийска шампионка. Мария Вер-
гова взе сребърен медал. Вицеолимпийски шампион по хвърляне на диск. 
Тва е. Всеки със своя си спорт.
Аз не смеех да се здрависвам с Иванка Христова. Кой как се здра-
висаше с нея, ръката му ставаше сол. Не си усещаше силата, горката. 
Толко яка беше. Жената-Дан Колов, нема що.
Ееех, кера Вангелио, кера Вангелио, знаеш, че мога хиляда и една 
нощ да разказвам, на кой, какво си познала, ама не си ми разрешила и 
не смея. Помниш ли, кера, когато отбора ни по футбол Беласица 
влезе в А група и първия мач го играхме на стадион „Народна армия" с 
ЦСКА. Техният генерал ме пита:
- Е, Петя, с колко гола ще загубите...
- Не знам, но Ванга ми каза, че който вкара гол на Беласица, ке му 
изсъхне крака... - Малей, мълвата веднага се разнесе, чак в съблекалнята 
на ЦСКА. Хе-хе-хе, само преди ден-два, Стоичков ли, не знам кой, беше 
при Нея, та го беше ошашавила, предсказвайки му един куп неща.
Надиграват ни изцяло, но никой не смее да ритне топката във врата-
та ни. Добре, но, кой се сети, не знам, и като шибна една глава на топката 
и ... гооолл. Биха ни. Пфуу, за главата хич и не се сетих да ги излъжам, 
кера Вангелио. Требваше да ме подсетиш, ама айде, всичко е минало. 
Голема Ванга се бех извъдил, нали. Ванга и половина, келеш с келеша, 
нема що.
На Тебе вече всички Ти верват, ама на-отиде си. Как поне веднъж 
не каза, кой да е кмет и кой да е цар. Пъдари, колкото искаш, кера Ван-
гелио. Пълно е с политически пъдари и ченгета. Ама, да знаеш, не съм


71
забравил, какво ми каза на изпроводяк, така:
- Пеше, да знаеш, леля, нема да има никакъв апокалипсис, чедо. И
адо, и райо, са пълни измислици, синче. Дрънканици, чу. Има само един
велик, космически Разум на Хармонията. Хармонията на пълната яснота,
Пеше. Тя решава, кой хаос, докога да бъде и кой, къде да се премести.
Хармонията не се нарушава никога. Никога. Ние сме частица от нея. Ба
ланс на равновесието. Другото е „Лажи, Вере"...
Да знаеш, верно излезна това, което ми каза, кера:
- Пари ке имате, Пеше, ама ке слагате само вода за компот и тру-
шия. Трудът ке е попарен. Злато не се яде, чедо. Не се руча злато, леля.
Неее...
Верно, кера. Изядоха ни студове и наводнения. Суша ни попари. Чу. 
Де, дай некаков знак за оправия, кера. Гроба ли ке мръднеш, абер ли ке 
пратиш, не знам, но, дай знак. Моля Ти се, кера Вангелио. Народа оскоте, 
чу. Чу. Аман от полицаи и пъдари. Такава война никъде нема. Аман.


Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   31




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет