Като пред светостта като пред майката

7
какви ли не измислени герои. Много. И още, и още, и още...
Правят се на велики, а се редят на опашки пред Нея в Петрич и на 
Рупите. Да им гледа. Да им каже, колко са велики и безсмъртни, трепере-
щи от ужас, че ги знае, какви ментарджии са. Нищожества.
Така и този ден. Тъкмо си пийваме с кера Вангелия, мастичка с 
ментичка, та чак сме се насълзили от умиление и, ето ти ги градските 
началства: Кмета, шефа на МВР и т.н. Водят важен гост от Москва, значи. 
Умоляват я, нареждайки и, да му гледа, като си намигат съучастнически, 
като че ли, горката, умира да ги види. Знае ги наизуст.
И, кой да видам. Кашпировски. Имаше един такъв, пореден моше-
ник, по Московската телевизия. Масов екстрасенс-лечител. Ама, много, 
много нашумел мошеник. Целия соцлагер баламосваше. И, най-важното, 
верваха му големците и тия, над големците. Как ги беше курдисал, не 
знам.
Кера Вангелия, беше на кеф и туку, смеейки се, вика ли вика:
- Я ми го дайте тука този фъстък, бре. Аз да му кажа на него, кой е,
какво е и, защо не е... Ха-ха-ха, хеей - и се залива от смех.
И, какво да видя, братче. Верно. Влиза едно човече, едно дребно, 
дребно човече, с голема кратуна. А, Тя, му вика ли вика, давейки се от 
смех:
- На тебе, кой ти каза да лъжеш хората, бре, лъжец такъв, а. А. Като 
си толкова голем лечител, защо не излекуваш себе си най-напред. Знаеш 
ли, че си болен от рак и какво ли още не, бре, шарлатанино. Знаеш ли, че 
си психопат. Един луд, побъркан психопат. Ке умреш като другаря Никой, 
чу. Чуу. Никой си. Нема да имаш и прах, гиди измамник с измамник.
- Ну, Я... Я... Я... - пелтечили пелтечи легендата, великанът-джудже 
или по-точно джуджето-великан.
- Нема Я, нема А. Умираш. И да спреш да мамиш хората, защото ке 
те прокълна... Ке умреш прокъл-
нат и никога вече нема да се 
прераждаш, 
ке 
останеш 
в 
междупластията 
на 
нивата. 
Маймун. Щел да лекува целия 
свет, с ръкомахане. С „хипнози". 
И то, по Централната Московска 
телевизия. 
Божееей, 
какъв 
извратен мошеник. Мръсник. 
Духовно джудже. Марш, марш, 
марш от тука, бре, мъник

8
такъв. Лилипут фалшив...
И го изгони. Всички гледаха, като гръмнати от мълния. Издуха го. 
Нема Москва, нема Париж. Изрита го, като кирлив пес. Като гнил пъпеш-
ямук, изчанчен.
Този ми ти Кашпировски, се смали, смали, та се не виде. Отпраши-
ха го, в некаква военна джипка у небитието.
Всичко, каквото му каза, се случи.
Е, в такива моменти, мравуняци ме полазват навсекъде. Мравки-
мравуняци и мравояди едновременно и всепосочно. Навсекъде. Особено, 
като ме зяпнеше с ония ми ти ококорени, зинали, слепи бездни на Всепо-
знанието... На Осенението... На Просветлението...
Да знаеш, човек вижда толкова, колкото знае. Нито грам повече. Аз 
ли ти го казвам, от некой друг ли съм го чул, не знам. Но, ти да го знаеш. 
Виж, мозъкът е всевиждащ. А, Тя, беше мозък над мозъците. Даа. Тя, беше 
Всезнанието на Тайната. Тя бе тайните.
ИМАНЯРИ
Днес е весел ден.
Кера Вангелия, рано-рано е направила кафе, смеей-
ки се и се кефиме ли кефиме. Шмръкаме ли шмръкаме, да 
не ни изгорят езиците. Изведнъж Тя съвсем си се разкикоти
и през сълзи и смех ми вика:
- Иди да викнеш от вънка иманярите. Веднага. Първи да ги пуснат, 
Ухууу... Кажи на Горан и Благото да ги пуснат веднага... Ке падне смех...
Горан беше касиер, към общината, защото се плащаше, а парите 
отиваха в кметството. Далавера. Благото беше любимият й пазач, с обувки 
петдесети номер. Един висок великан. Прост, ама безкрайно честен чо-
век. Невиждано честен.
Ама, тва се случва, още в старата й къща в Петрич, да знайш.
И се изсипаха трима сиромаха, та се изпънаха в стойка мирно от 
страх и почит. Примреха.
Тва, да чакаш месеци подред и да спиш върху масите на пазарище-
то, не беше лесна работа. Никак. Окапваха от умора.
Опашките пред Нея бяха огромни.
Ама, наистина, огромни. Немаш си представа, колко мъка мина-
ваше през тази жена. Здрасти-здравей, да им казваш само, капваш от

9
умора. Умираш си. А Тя, беше неуморима. Неуморима... Та им вика:
- Ееех, еех, ха-ха-ха... Всичко разкопахте. Нищо не намерихте, а. А.
Добре, ама под крушата, където се храните, не ви идва на ум да копате.
Нали. А имането е точно там. Там да копате. Отдесно, откъм сухия дъб.
Точно там. На шест крачки твои, бре - и дръпна най-високия за ръката.
Изведнъж и тримата побегнаха. Изплашиха се.
- Чакайте, бре - викна кера Вангелия - къде тръгнахте, бре - и ги 
върна, та продължи.
- Като изкопате делвите с имането, нема да викате и всеки от вас 
да си вземе толко, колкото може да хване. Ей така, с двете ръце. - И им 
показва ли показва, разперила длани. - Другото да го предадете на Дър-
жавата. И да не казвате на никой, че сте взели от него. На никой. И вие 
да не знаете, дето се казва. Чухте ли. А на мене, да ми пратите големия 
гердан, който е най-отгоре, върху царската диадема, която е там. Разбра-
хте ли ме. Айде сега, летете...
И смех, и смех, и смех.
- Ти ги разшета и тримата, нали кера Вангелио, - викам й - да Ти
се махнат от главата, нали.
А Тя, така ми прошушна, че чак се сковах засрамен:
- Слушай, Пеше, аз никога не лъжа, да знайш. Ама никога, чедо.
Немам право на това. Неее... Виж, да си глътнеме по мастичка с ментичка
можеее. Ай наздраве...
И пак шеги, шеги, убийствени шеги. Скъсваме се от смех. Само 
смех и песни. Нежни, народни песни. Умираше да й пея.
- Без смех, нема ясновидство, да знаеш, Пеше. Чу.
Виж, гердана и диадемата, верно ги изпратиха. Може би, още се 
въргалят некъде из опустелата й къща. Така и не ги сложи, поне да ги 
пробва, сиромашката. Всичко й откраднаха. Всичко.
П Л А Ч
С леля ми Олга Баковата, на татко ми сестра, тя тогава 
беше на деветдесет и неколко години, много сме си 
разговаряли за дружбата й с кера Вангелия. И от дума на 
дума, един ден леля ми Олга ми вика:
- Ние двете с Ванга, Пеше, бехме неразделни. От най-млади годи-
ни, всичко си споделяхме. Немахме тайни една от друга. Споделяхме си

10
и въздишките и дъха, както се казва. Леля ти Ванга, беше много, много 
красиво и дъхаво момиче, да знаеш.
Смъртна-безсмъртна, но жена и половина, откъдето и да я погле-
днеш. Пърхаше, преливаща от любов и страст. Хубавица, над хубавиците, 
да знаеш и да го кажеш един ден, чедо. С една дума и слепотата й 
сияеше в тъмновиолетова сияйност. Но, за мене си беше Вангето, от 
сиромашията на Струмица и Петрич. Но различна. Татко й Пандо, много я 
пазеше. Майка й Парашкева, стана калугерка в Струмишкия манастир и 
там си умре. Другата, майка на сестра й и братята й, е мащеха, да знаеш.
Е
ДИН 
ден, през време на войната, сме се събрали у нас на стълби-
щето, като на седенка, войнишки жени и майки, и седенкуваме на раз-
говорна. Най-отгоре на стълбището седи Вангето и си тананика нещо. Да 
знаеш, Ванга много плетеше и толко вкусно готвеше, че немам думи. По-
хубаво от всичките нас, виждащите... Така си беше.
Изведнъж, Ванга рече:
- Стига си плакала, мари Ленче, Памук-Ленче. Твоя Ангел си е жив 
и здрав. Ето го, я. Виждам го, как си делка свиролче... пустият му Ангел, 
писмо ти пише, но ке си пристигне преди писмото, жив и здрав. Чу.
Ние, Пеше, ни дишаме, ни шаваме. Сме в суеверно вцепенение и 
свещенодействащий уплах. Уплах, да. Плачеме ли плачеме. 

11
- Ай стига сте ревали, де - пак запророкува Вангето - всички са
живи и здрави. Само твоят Митре, Иовано-Иованке, остана без крак. Току
що, бомба му го отнесе. Скина го... Но е жив. Жив е, Йовано, жииив. Ке
се водите, до старини.
И да знайте, войната скоро свършва. Руснаците печелят. Но Русия, 
след петдесетина години ке се разпадне. Нема да има Съветски съюз. 
Америка излиза начело и ние отиваме при тех.
Не се плашете... Нема да има повече Световна война. Нема да има. 
Не.
Всички слушахме изцъклени и жални-морни сълзи капеха от църни-
те ни шамии. Сълзи на мъка и обич. Несмеещи, дори да хлипнат, за да не 
стреснат боговете, що богуваха чрез Ванга.
Всички занаставаха и целувайки ръцете на Ванга, се разотидоха, да 
носят благите думи по домовете си. Знаеха, че е Пророк. Неземен Про-
рок. Само Йована, разтреперана и стори дълбок, дълбок поклон. Целуна и 
ръцете и тихо, тихо, богоговейно рече:
- Благодаря ти, Ванге. Благодаря ти, Светице, че спаси мъжа ми за
радост на дечицата ни. Боожеей, не знам, ангел ли си или нещо повече...
Светия ли си или Богиня, не знам, но Господ да те поживи, за многото
добрини, дето ни ги пророкуваш, доде. Доде, како наша, свидна.
Какъвто и да си дойде мъжът ми, доде, такъв ке си го обичам. Всеки 
има съдба, но малцина са с душата си. Що да права, доде...
Вангето, Пеше, също плачеше. На глас плачеше, ронейки синджир 
сълзи, отмалели от жал и мъка. От всичката хорска мъка, що минаваше 
през душата й. Само за това, си заслужава да е безсмъртна.
Боговете и светиците, я беха избрали да пророкува, за добро и зло. 
Дали й беха това право. И Тя носеше тази даденост с достолепието на 
Пророк в смирен поклон пред Всевисшата Сила. Пред Силата. Дааа.
Великата дарба вижда през всичко и насекъде. Вижда и през Смър-
тта. Ама, то друго и не може да бъде. Доброто и злото, са едно, зависи кой 
с какво Око е.
А, да не забравя, Памук-Ленче донесе голема, бела, бела, секаш 
целувана от ангелите, памук-баница. Ангел си беше дошел и баницата го 
доказваше.
Дойдеха си и другите. Едно към едно, както предрече Вангето.
Тва е.

12

жүктеу/скачать 5.28 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: