Като пред светостта като пред майката

75
горките, но приютиха Ванга...
После вече, като млада невеста, кера Вангелия и мъжът й Димитър 
купиха тук, до пазарището, тази схлупена, схлупена, кой знай от кой век 
кьщичка. По-голяма съборетина немаше, да знаеш. Въпреки това, Митко 
преодоле всичко и сам-самичък направи къщата и оградата. Всичко, чисто 
сам. Кера Вангелия му изправяше даже старите пирони, оти немаха пари 
за нови. И, носейки на гръб дъщеря си Венета-Венчето, се катереше по 
една грубо скована, почти отвесна, лественица от етаж на етаж. Дефакто, 
Венчето, ангелчето на мама Ванга, порасна на гърба и.
Така, камък по камък, едно връз друго, всичко по конец, сам самин-
ки, си иззидаха целата къща от камък, да знаеш. Бай Димитър беше голем 
майсторлък. Ако и да си пийваше, беше пълен майстор. Без пукнат лев, 
да съградиш двуката къща, си е огромеен труд на трудолюбието. Ограж-
ленлия, ей. Нема що. Тя и Митко. Казваше се Димитър Гущеров. Кера Ван-
гелия, носи името му Гущерова. Вангелия Пандева Гущерова. С тва име 
си отиде и в отвъдността й. Тя, дъщерята Вангето, на дедо Пандо и майка 
и Парашкева, която стана калугерка в манастира „Вади-очи" до Струмица, 
га мъжът й Пандо, да се прежени за мащехата на кера Вангелия, за да 
не им пречи в любовта. Така че, тва са трите орисии на кера Вангелия: 
Струмица, Крънджилица и Петрич. РУПИте са пазителите й. Но, истинският 
й паметник са каменните къщи в Крънджилица. Къщи, без пирон и тухла. 
Само горди камъни, книги на паметта, на Вечността. Библии на Дълбината. 
Какви са били тези неуки майстори, не знам, ама къщите им, като изгреви 
на светостта. Гердани, огърлици на Боготата.
Та, като комшийка, Тя, безброй пъти е идвала у нас. Безброй, без-
брой пъти. Веднъж, спомням си, дойде с един пеньоар, така. Един ки-
тайски пеньоар от чиста коприна, ама много, много наситен на богати 
цветове. Красота. А Тя си беше още мноого млада, та не знам кой й вика 
ли вика:
- Доде - на петрички, значи како - ай, доде, завърти се така, малко 
отпред, малко отзад, да те огледаме, доде. Изглеждаш ми като от Шанхай. 
От Шанхай, доде. - Кера Вангелия, смей ли се смей: къ-къ-къ...
Е, нема какво. Беше много красива. И като душа беше великолепна. 
А като комшийка - два пъти повече. Имаше прекрасна, женствена фигура. 
Мадама. Мадама. С изключение, че беше незряща, горката. Инак вижда-
ше всичко и навсекъде. Ние бехме слепите, а не Тя. Не Тя. Ние. Ние, нищо 
не знаехме и не знаем.
И винаги, на празници, тва Нова година, Рождество Христово, Ве-

76
ликден и всичко, бехме или а 
нас или в Нея. Но. най-вече 
ходехме при Нея. Не бива да 
си крива душата. Бехме си не-
престанно в Нея.
А пък готвене. Не дава 
друг да сготви. Само Тя. Лич-
но Тя. Никой друг. Бъркалка-
та, тенджерето, манджите, 
сармите, друго-трето, всичко 
Майсторка на всички вкусо-
тии. На вкусотиите й. Та и 
днес така. Беше, мисля петдесет и втора година, защото аз бех едва в 
осми клас. Точно така. Аз, и сестрите ми с Нея си израснахме Майка ми, 
татко ми, Любка, Антоанета и Зоя, кера Вангелия и нейната й дъщеря 
Венчето, моята четвърта сестричка. Неразделни.
Та, гостуваме й, ама кой ли не. А Тя смее ли се смее, в неистово 
удоволствие и щастие на гостоприемството й. И, изведнъж млъкна и се 
вторачи в Славчо Мътоко, дето беше в НАРМАГ тогава:
- Славчо, бре. Аз те виждам тебе униформен, бре. Униформен те 
виждам, бре.
- Какво, доде. Какво ми казваш, доде - пули ли се, пули Мътоко, та 
чак врато ке му се пукне.
- Даа, Славчо, комшиче мое. Униформен ке си. В милицията ке си 
униформен. И да му кажеш на твоя покровител Ангата и на Стоян Киряко, 
че това не е, като да им правиш кафе. Нали му беше личен кафеджия 
през четирийсе и първа, нали. Кафеджия. Хе-хе-хе... кафеджия и унифор-
мен милиционер. Не е едно и също, Славчоо, чу. Чуу.
Хайде сега, кажи ми, какво е това, а. Кера-вара, не мина и месец и 
Славчо, младши лейтенант. Неизлюпеното яйце, мътоко, опъна униформа-
та и иди го стигни, ако можеш. Офицер, бе. От Народната милиция. Фант. 
Как я сметаш ти, тази работа. Офицер. Ехее... Нейната дума се осъществи. 
Тва е. Ванга го е предсказала, не аз. Ние пред Нея сме нищо, Тя е Божи 
човек. Светица. Истинска, Света Светица. Не спираше да ни напомня:
- Никога не се отказвайте от Русия. А се отказахте, а загубихте.
Иначе, ве знам наизуст, и комунисти, и фашисти - един и същ боклук
Тор. Ке ве сменат... - Нейната дума се осъществи. И, никой не заслужи
уважението й. Тя богоговееше пред Русия...

77
Не знам, дали помниш, доста по-късно така, през седемдесет и 
пета година, беше ограбена черквата св. Петка. Ама разбита, разбита... 
Прозорци, решетки, всичко сол. Стъкло до стъкло. Абсолютен погром. Не 
от сега се ограбват черквите, не е от сега. Всичко е по поръчка.
Милицията взе, каквото взе там, отпечатъци, едно-друго и, предста-
вяш ли си, същият този Славчо Мътоко, дето сега му викат Бачето фотогра-
фа, право при кера Вангелия. Наглостта им немаше край. За всичко, все 
при кера Вангелия отиваха. Целата им работа им я вършеше Тя. Та и сега 
задъхан, задъхан, Славчо вика:
- Доде, разбиха твойта църква св. Петка - уж Нейната, за да я трог
не некак, нали знаеш, тарикатската - отмъкнали са, доде, иконите и онази
Твойта на св. Петка, големата, най-големата икона на св. Петка. И тя е
открадната. Кажи, доде, ще ги разкрием ли или не.
Ама тва не е за пръв път, да отиват служебно при Нея. Та Тя му каз-
ва, като за нещо текущо и ежедневно, най-обикновено:
- Виж, Славчо, двама души са. На втория ден ке ги заловат и ти ке 
ги разкриеш. Единият крадец е петрички зет, чу. Не го познавате. Другият 
е югославянин. И двамата работят в Германия, но не им се работи и са се 
хванали с апашлък. Чу. Крадци са.
- Чух те, доде. Моля ти се, доде. Щом ти го казваш, вервам ти. Вер-
вааам... - и побегна весел, весел да докладва, като да ги е разкрил вече.
И така, още на другия ден, се обаждат от София за иконите:
- Ало, Петрич. Имате ли крадени икони. От некоя черква, да са
откраднати икони...
Наште, шаш:
- Имаме, имаме...
- Двама души - вика онзи от София - има замесени тук при нас. 
Веднага елате, с отпечатъците на ръка, да сравним те ли са или не. Вед-
нага.
Отиват и какво... Всичко съвпада по думите на кера Вангелия. Зало-
вили са ги през деня. След кражбата, крадците тръгват за Германия да ги 
джеросат и ооп в капана. Капут.
С една дума, кера Вангелия, си е кера Вангелия. Даже получи бла-
годарствено писмо от Благоевградския владика, мисля, че беше вече Пи-
мен. Патриарх, мисля беше Максим, не помнам. От милицията, нищо. Те 
се мислеха и над Нея, и над Господ. Смъртни-безсмъртници, нали знаеш. 
Отгоре на всичко, като за благодарност така, по-късно й организираха 
умопобъркващ обиск в дома й. Дааа. Обиск на кера Вангелия, която на

78
мравката път правеше, знаеш, нали. Била незаконно забогатела. Била 
ментарджийка. Абе, на кера Вангелия, всичко й е дадено от Господ, за 
здравето на хората, дошли да я питат, за какви ли не мъки, за да найдат 
спасение от Нея, за здраве и обич.
И всичко, защото не пожела да услужи на тогавашния шеф на МВР-то 
Коста Михалчев. Изпратил при Нея, некаква любовница, а кера Вангелия 
я изгонила. Не обичаше фльорците. Затова, Коста Михалчев, разпорежда 
обиск, като на престъпница и крадла. Да се знае, кой беси и кой коли.
И, представяш ли си, същият този Славчо Мътоко, как е издевател-
ствал над Нея, карайки я да се снима навсякъде, уж за веществени дока-
зателства. Снима ли снима пред свидетелите: Рисаф, Любо Льонов, Ангел 
Иванов, Йордан Христов и разни други мижитурки, да не ги изброявам. 
Да не ги увековечавам покрай името й, тези невзрачни шушумиги. Всич-
ки плачат - Мътоко снима. Снимка до снимка. Общо и поотделно. Щрак, 
щрак, кое, как е. Под дюшеко, над дюшеко. Под дюшемето. У мазето. На 
тавана. Навсекъде къртат ли къртат, разбиват ли разбиват. Генерална ак-
ция, ей. Разбираш ли. Акция.
Иззеха й. всичко и хооп, една обща снимка за спомен на палачите. 
За спомен, как са я унизили. Набутаха всичко в едни кашони, и парите, и 
златните, и сребърните, и всекаквите и подаръци. Всичко. Всичко. Пода 
рък до подарък, за които Тя и не знаеше даже. Кой къде ги оставяше, там 
си оставаха. Тя не ги и пипваше. Беше абсолютна безсребърничка. Без 
сребърница. Страхотия. Тия, дето беха покрай Нея, я грабеха, а Тя знаеше, 
но нехаеше. Лошотията не я оставяше на мира. Завист над завистта.
Изведнъж, кера Вангелия, се срути на земята. Получи лек удар 
Инсулт ли, нещо друго ли, не знам, но светкавично я откараха в София, 
във Втора градска болница. Защо там, не знам. Не съм и питал. Не е моя 
работа.
Веднага я посещава Людмила Живкова, дъщерята на Тодор Живков 
На царя наш, комунистически, тогава. И така, всеки ден. Дори по неколко 
пъти на ден. Беха си много, много близки двете. Кера Вангелия обичаше 
Людмила, като душата си. Като свое дете. Обичта беше взаимна и духов-
на...
Дойде време да се разбере всичко за този случай. Кой, какво е раз-
поредил и защо. Суматохата в МВР - Петрич, беше страхотна. Никой и не 
е допускал, че ке ги удари гръм свисше. Людмила Живкова, лека и пръст, 
лично се беше погрижила чрез Тато, всичко да се върне, както си е било 
на место. Лично тя, щяла да дойде с баща си, да види, дали е изпълнена

79
заповедта.
И започнаха да лепят, едни ми ти увеличени снимки, една до друга, 
една над друга. С една дума, тапет-възстановка, на обира милиционерски, 
нали. Нема лабаво. Хайде сега, да видиме, кой е началник над кера Ван-
гелия. Подреждат-разреждат, връщат-обръщат, ама нещо не им излизаше 
сметката. Нема лабаво... Липсваха доста златни и други неща. Не знам 
кой, как, но липсваха. На снимките ги има, на връщането ги немааа... 
Откраднати беха. И, най-важното, кера Вангелия знаеше всичко, но си го 
затаи в себе си. Никой не издаде. Умираха от страх, да не ги разобличи, 
но Тя - не. Сложи всичко на душата си. Посърна, горката. И така, до гроба 
й. Па и след него, сигурно...
Беха я ограбили и преди обиска. И след това пак я ограбиха, но си 
мълчеше. Имаше замесени, както кера Вангелия ми е казвала, и хора от 
МВР, но и Неин си, вътрешен човек. Немаш си представа, колко деликатна 
беше. Божеей...
Набедиха най-верния й човек, Благото Пазача. Един великан с пет-
десет и пети номер обувки. Благ, благ и мнооого кротък човек. Не издържа 
на клюката и несправедливостта и се обеси на портата на барачката му, до
нейната къщичка насред Рупите. 
Не устоя добротата на мълвата. 
Лелеее, колко плака кера Ван-
гелия, за този кротък Благо. Не 
спре да стене:
-Отиде си, най-невинни
ят. Най-чистият и скромен чо
век. Обичах го, като брат, Пеше.
Да знаеш, чу. Беше ми повече от
брат, чуу...
Спомням си, как веднъж, 
като на некаква скоропоговорка 
му вика на Коста Михалчев, шефа 
на МВР-то в Петрич:
-Спри 
да 
разпростра
няваш, че съм ти сътрудник по
Държавна сигурност, келеш.
Спри да даваш разни сводки,
че ме водиш под псевдонима
Струмска. Не лъжи големците и

80
преките ти началства, че съм ти агент по Държавна сигурност, уж де. 
Каква Струмска съм ти аз, на тебе, бре, келеш безсрамен. Знам, че за 
всичките ми неприятности си виновен ти. Ти беше и си оставаш един 
помияр, един крадлив крадец. Чу. Мъник. Душевен мъник. Чу. Ти и 
никой друг, през всичките тези началнически години, ме граби. Кой не 
продаде, кой не предаде, бре, лицемер над лицемерите. Ти и само ти. 
Никой друг. Знам го. Умрелите ми го казват. Тези, които лично изби. 
Ама, да знаеш, ке се скапеш като другаря Никой. Добре знаеш, че си 
нищо и никой, нали. На-силникът умира като насилник, бре, недостойник, 
неден. Чу. Чуу ли, другарю Никой. Проклет да си, проклятие, проклето.
Проклинам те, мръснико, с всичкото църно проклятие.
Малееий, както каза - така стана.
Какво да ти кажа повече. Па и, кой ли може да ти каже повече от 
Нейното мълчание. Никой, Никой.
Както каза, така и измреха, нали.

жүктеу/скачать 5.28 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: