Към изворите

Тези пет степени или пет вида личности се почитат от джайнистите като въплъщение на идеала в различни негови етапи.

Философията на джайнизма е близка до ортодоксалната философска система Самкхя, която също отхвърля идеята за бога като творец, утвърждава, че светът е пълен с печал, приема теорията за карма и трансмиграцията на душата.

Джайнистката философия е дуалистична. Тя приема, че човешката личност се състои от два елемента — джива (душа) и аджива (материя) и че докато материалната субстанция е разрушима, душата е безсмъртна. Спасението на отделната личност е възможно чрез духовно усъвършенстване. Или казано по-кратко, тази философия може да бъде изразена така: живото (душата) и неживото (материята) чрез своето свързване пораждат известни сили, които причиняват раждане, смърт и различни преживявания. Този процес би могло да бъде спрян, а силите — разрушени, чрез система от действия за религиозно самоусъвършенстване, водещи към нирвана (освобождение). По обичайната философска практика тази формула е разчленена на седем истини (татви). На основата на тези истини джайнистката философия утвърждава, че ако човек желае да постигне нирвана, трябва да разруши кармата, т.е. последствията от мирските деяния. Той може да направи това постепенно, като избягва лошите постъпки. Така кармата престава да действа. За да се подготви за такава задача, индивидът трябва да съблюдава петте принципа на религията — сатя (истина, правдивост), ахимса (ненасилие), апариграха (непритежание на собственост), астея (неприемане на нищо, което не е доброволно дадено), брахмачаря (безбрачие).

Както казахме, според джайнистката философия видимият свят е несътворен и вечен. Но това не означава, че е неподвижен. Той се характеризира с възникване, западане и постоянство или поява и изчезване в самото постоянство. Вътрешният механизъм на променящия се свят би могъл да се опише като единство и борба на противоположностите в безначалното и безкрайното време.

Всеки реален предмет въплъщава в себе си утвърдителен и отричащ аспект, синтезирани и държани заедно от неговата собствена комплексна природа. Той поддържа своята идентичност и постоянство само чрез безкрайния процес на промяна, изразяваща се в зараждане, развитие и упадък — идентичност и постоянство в многообразието и промяната.

Джайнистката метафизика говори за пет субстанции (дравя), или крайни реалности: джива (душа), пудгала (материя), принцип на движение (дхарма), принцип на покой (адхарма) и пространство (акаша). Те са съставните елементи на Космоса. От тях само материята е веществена, останалите не са, макар че притежават пространствени отношения. От друга страна, само джива е съзнателна. Към петте субстанции се прибавя още една — кала (време), която за разлика от първите, както се е смятало тогава, няма отношение към пространството.

Всички субстанции се проявяват чрез определени качества и модификации. Изчезването на едно качество или вид и появата на други, докато субстанцията остава постоянна и непроменена, е характеристика на всяка субстанция, тъй както от златото могат да се направят безброй украшения, но всички те имат една субстанция — злато.

Джайнистката метафизика не признава качество без субстанция и субстанция без качество, за разлика от други философски системи, които ги разглеждат отделно и търсят някакъв друг принцип за връзка между тях.

С твърдението, че има душа и не-душа, се изчерпва всичко, което съществува във Вселената.

Душата, или съзнателната субстанция, у джайнизма притежава основните качества възприятие и знание. Тя не може да бъде характеризирана с материални и пространствени мерки, не може да се възприеме чрез сетивата. Във видимия свят тя винаги е свързана с конкретно органично тяло и носи характеристиките на живо същество със сетивни органи. В своето несвързано с материята състояние тя е подобна на Атман в Упанишадите.

Като активен деятел тя е непосредствена причина на своята карма и изпитва плодовете от нея. От казаното следва, че тя е познаващият субект, деятел и обект на последствията от своите действия.

Във Вселената има безброй души и те запазват своята индивидуалност, без да се сливат с някакво върховно същество. Това е важно отличие от схващането, изложено в Упанишадите. Джива, свързана с физическо тяло, се нарича самсариджива, за разлика от нейното състояние като чист Атман. Тя има различни степени на изява в зависимост от това с какво тяло е свързана. Джайнистката философия различава душите в света според развитието на сетивните органи на съществата, с които те са свързани. Най-ниският клас души са тези, които имат един сетивен орган. Следващите по възходящ ред са свързани с два, три, четири и пет сетивни органа. Освен с петте сетивни органа най-високият клас души са свързани и с ума. Първият и най-нисък клас души са тези на дърветата и растенията, които притежават способността за асимилация, растеж, упадък и репродуциране. Те имат само един сетивен орган — тактилен. Към този клас принадлежат и микроскопичните организми с един сетивен орган — също за допир. Червеите са следващият клас — с органи за допир и вкус; мравките — по-горният — с органи допълнително за мирис; пчелите — следващият с орган допълнително за зрение; висшите животни се включват в петия клас — и със слух. Човекът, разбира се, е от най-високия, като към всичко останало притежава и привилегията да мисли.

Тъй като съзнанието е основна характеристика на душата, способността да се познава е вътрешно присъща на всяко живо същество, разбира се, в различна степен. Както казахме обаче, има вътрешно равенство между всички души, независимо дали са свързани с растителни организми, насекоми, животни или човешки същества, и ако се върнем към един от двата главни изходни принципа на системата, ненасилието, ще видим още по-убедително как той е свързан с принципа на равенството. Философската основа на ненасилието се състои именно в това, че като дуалистична система джайнизмът допуска реален плурализъм на вътрешната същност на съществата — душите, и установява ненасилието на основата на тяхното вътрешно равенство, докато недуалистичните системи го утвърждават на основата на тяхното вътрешно единство.

Всичко, което не е душа, според метафизиката на джайнизма съставя втората реалност и се обединява под понятието аджива. Това е безжизнена субстанция, чиято главна характеристика е липсата на съзнание. Тя се представя в пет вида или в пет отделни субстанции (дравя). Първата от тях е пудгала (материя) и включва всичко, което може да се възприеме от сетивата. Тя съставя физическата основа на Вселената, както душата — психическата. Елементите на природата — земя, вода, огън и въздух, са обемните форми на материята. Най-фината и неуловима за възприятието е атомът (параману). Топлината, светлината, сянката и тъмнината са форми на фина материя, чиито съставки са в постоянно движение, пораждащо непрестанния поток на съединение и разединеие и в резултат на това — различни форми. От комбинации на атомите се получават агрегати, наречени скандха — от молекули с два атома до най-големи, като цялата физическа вселена. Елементите, популярни в древната мисъл — земя, вода, огън и въздух, са само определени агрегати от атоми.

Материята е безкрайна както душата и нейното количество във Вселената остава постоянно. Всичко това звучи твърде съвременно, но е почерпано от свещените текстове на джайнизма, които са далеч по-стари от времето на тяхното първо подреждане и канонизиране. Но Вселената, както стана ясно, не е натрупване на безжизнена маса. Тя не е и нищо друго освен взаимодействие на двете фундаментални субстанции — джива (принципът на съзнанието) и аджива (безсъзнателната материя). Субстанцията, която има инициативно влияние по отношение на другата (на принципа на съзнанието в неговото конкретно съществуване), е материята. Тя именно се свързва с душата по различни начини и определя нейните различни възможности. Но принципът на съзнанието има вътрешни сили, които, ако бъдат правилно насочени, могат да освободят съзнанието от влиянието на материята. Така че Вселената е поле на взаимно влияние на съзнанието и материята и прекратяването на това влияние означава край на видимия свят. Разбира се, край в очертания вече относителен смисъл.

Душата и материята, както видяхме, представляват главните субстанции в джайнистката метафизика. Те са активните принципи, за разлика от останалите дравя.

Без тези два принципа не би имало определена структура на света. Той би се разпаднал на първични атоми, разпръснати в безкрайното пространство. Така че онова, което поддържа света като свят и което пречи на неговата дезинтеграция в хаос, е наличието на тези два принципа. Благодарение на тях, въпреки безкрайното движение на материята, съществуват определени форми в определено време. Принципът на движение и принципът на покой са вътрешно необходими характеристики на диалектическата природа на света.

Четвъртата аджива, или следващата дравя, е акаша (пространството), която също като предишните две е нематериална субстанция. Нейната природа се състои в това да предостави място за съществуването на всички останали същности. Пространството е безкрайно, но се разглежда в две части — като част, заета от физическия свят, и част, стояща извън това. Петата и последна аджива е кала (времето), което предхожда света в неговото конкретно проявление. Състои се от отделни независими малки части, които се подреждат последователно и никога паралелно. В джайнистката метафизика времето е необходима категория на съществуването. Целият свят, състоящ се от материя и душа, е в процес на промяна — еволюция или инволюция. Промените, включващи растеж и упадък, образуват самата същност на света. Процесът на промени без време е просто немислим. Само по себе си то е безначално и безкрайно и за практически цели се дели на минути, часове, дни, месеци и т.н. според движението на Слънцето и Луната.

Що се отнася до природата на съществуването, джайнистките философи прилагат последователно своя диалектически подход. Съществуването за тях се състои от три фактора, действащи едновременно — произвеждане, западане и неизменност. От гледна точка на същинската си природа нещата са постоянни и неизменни. От гледна точка на техните случайни характеристики те възникват и загиват. Душата е неизменна сама по себе си, но нейните отношения с тялото имат начало и край. Дадена точка в пространството е същата, но онова, което я заема, е различно в различно време. Времето е винаги същото, но събитията, свързани с него, често се променят.

Джайнистката метафизика разработва характерно само за нея учение за начина на връзка между материята и душата. За тази цел създава понятието кармична материя и кармично тяло. Според нея съществуват фини материални частици, които формират градивния материал на фино тяло, наречено кармана-шарира. То именно е свързано с всяка душа и я въплъщава през целия период на прераждания до окончателното освобождение на душата от всяка материя. Видимото органично тяло, което се ражда от родители, поддържа се с храна и е предмет на болести, остаряване и смърт, е нещо съвсем друго. То е онова, което се изоставя от душата в момента на смъртта. Кармичното тяло е носителят на чистото съзнание, но тъкмо то е отговорно за промените на Атман при поредицата прераждания, защото Атман е само чисто съзнание, чиято вътрешна чистота се загубва или намалява при свързването му с материята. Кармичното тяло представлява ядрото, около което се оформя видимото тяло.

Съгласно тази концепция създаването на кармично тяло представлява основата на живота в самсара и дезинтеграцията му води до окончателното освобождение на душата.

Създаването на кармично тяло се извършва, когато поток от кармични молекули се привлича от душата според нейния предишен опит или заслуги. Този материал обвива душата като пашкула на копринената буба и действа като препятствие за свободната изява на същинските й качества. В следващия етап кармичната материя се втвърдява в кармично тяло. Ограничението, което то създава за душата, е с различна напрегнатост и продължителност. Ако джива не съзнава своите истински качества и се идентифицира с обектите, чужди на нея, втвърдяването на кармичния пашкул продължава. Но когато разбира своята природа като различна от материалния свят, тя се старае да се освободи от мрежата на преражданията, основна причина за които е кармичното тяло.

Съобразно това първата стъпка на освобождаване от оковите на самсара е да се спре потокът на кармична материя. Това се постига чрез развитието на такава психическа нагласа, която е чужда на съблазните от страна на външните обекти и осигурява концентриране върху своята собствена природа. На практика това се постига чрез йога. Следващата стъпка е насочена към това да се разхлабят връзките в натрупаната вече материя и накрая да се отърсим от нея. Това се постига чрез концентриране на вниманието и систематичен стремеж да се разбере собствената природа чрез съответна медитация. В резултат на това кармичното тяло постепенно се изтощава и накрая отпада. Паралелно с този напрегнат процес същинските качества на Атман стават все по-ясно очертани, докато заблестят с пълна светлина в безкрайното си величие и слава. Това състояние е мокша — пълно освобождаване. Джива, обвързана преди това с материята и следователно с преражданията, сега става чиста душа с абсолютно знание, абсолютна сила и абсолютно блаженство.

Джайнистката теория на познанието се изгражда върху същия принцип, както и тази на Упанишадите, но тя съдържа редица нови и оригинални моменти. Знанието за нея е вътрешно качество на джива, но то е задържано или възпрепятствано от кармичното тяло, докато трае процесът на трансмиграция. Ето защо процесът на познание е всъщност процес на разкриване на истинската същност на джива като чисто съзнание.

Знанието е в пряка зависимост от духовното развитие и има пет степени. Първата и най-широко постигана е резултат от обикновения познавателен процес, обусловен от възприятията на сетивните органи и на умозаключенията, основани на тях. Следващата по-висока степен е тази на знанието, разкрито от свещените текстове, които, както знаем, са разкрити на света от Сарваджня. Третата може да се нарече най-общо ясновидство. Джайнистите, както и други индийски мислители, отдават особено значение на свръхсетивните възприятия, заложени като възможност у всеки човек и особено развити при някои хора. Посредством тях могат да се видят неща, ставащи на голямо разстояние и в отдалечено време. Без помощта на петте сетива се постига и следващият тип знание — знанието на мисли в други умове или телепатия. Това е директен достъп до ума на други и тази способност се постига чрез продължително практикуване на йога. Накрая естествено идва безкрайното, абсолютното знание, което душата постига като резултат от пълно освобождаване, или мокша. От посочените първите два вида са опосредствувани знания, а останалите са знания, получени непосредствено от душата. Но всички те са насочени към разкриване същността на реалните обекти във видимия свят и към самопознанието на душата.

За разлика от други школи джайнистите признават обективното съществуване на предметите и явленията във видимия свят и разглеждат тяхното познание като необходимо условие за самопознанието на душата. Обърната към видимия свят, тя е единственият познаващ субект. Обърната към себе си, тя е субект и обект на познанието едновременно.

Джайнистката логика представлява значително научно постижение и е може би най-оригиналната част на системата. Неин фундаментален принцип е възможността за позитивно и негативно твърдение за едно и също нещо в зависимост от неговата собствена основа, неговото място, време или продължителност и неговата случайна природа или модификация. Тази логика е известна като асти-насти (е и не е). Джайнистката логика не признава възможността нещо да се твърди в абсолютен смисъл. Природата на обективния свят не допуска това. Всеки реален предмет, доколкото носи в себе си качества и възможността за тяхната промяна, трябва да бъде описван като нещо постоянно само в потока на промяната, като тъждествено в полето на различията. Нищо не може да се приеме като абсолютно неизменно или като абсолютна промяна без постоянство. Подобно на това човек не може да твърди, че качествата са различни от предмета, нито пък че са идентични с него, тъй като по самата си същност реалността е тъждественост в различието, единство в множествеността, постоянство в промяната. Абсолютно твърдение не е възможно и джайнистката логика признава само относителното твърдение.

Цялото учение на джайнизма е подчинено на неговата етика, или мокша-марга (път към спасението). Той се състои от „трите бисера“ — правилна вяра, правилно знание и правилно поведение, и се различава значително от „пътя“ в други школи по своята всеобхватност, а също и по своята строгост. Както и в други школи обаче, изискванията му за обикновените хора и за монасите са различни, но в двата случая в центъра стои учението за ненасилието.

Правилната вяра насочва към правилно знание и правилно поведение. За да притежава непоколебима вяра, мирянинът трябва да избягва три типа предразсъдъци и осем вида високомерие. Първият тип предразсъдък е, че къпането в така наречените свещени реки, изкачването на планини, вървенето през огън създават святост. Другият тип е вярата в богове, надарени с човешки качества и човешки чувства, които могат да бъдат омилостивявани и молени за земни дарове. И третият тип се отнася до вярата в лъжепророци и лъжеучения. Оня, който има правилна вяра, трябва да бъде чужд на различните видове високомерие — че притежава интелигентност, че може да изнася величествени храмови служби, че произхожда от благородно семейство, от висока каста, че има физическа и духовна сила, че притежава магически способности, че практикува йога, че е външно красив.

Мирянинът, имащ правилно знание, трябва да следва пет обета или клетви. Първата от тях е ненасилието. То е разработено твърде подробно, но се свежда до следното: неувреждане или ненараняване по никакъв начин на живи същества, даже на насекоми, чрез мисъл, слово и действие, нито пряко, нито опосредствувано; нито чрез одобряване на каквато и да е вреда, причинявана от други. Тъй като за обикновения човек, зает с практическа дейност, това е трудно достижимо, ненасилието е разделено в четири групи — несъзнателно, свързано с практическата дейност, свързано със самозащита и защита на други същества, и преднамерено. Последното не се допуска под никакъв предлог, а за първите три се дават предписания как да бъдат избягвани. Втората клетва се отнася до изричането на неистина. Третата забранява кражба или още по-широко — притежаване на нещо, което не е доброволно дадено от истинския му притежател. Четвъртата изисква сексуална чистота в мислите, думите и действията. Мирянинът трябва да се задоволява със собствената жена и да гледа на другите като на свои майки, сестри и дъщери. Петата изисква ограничаване на привързаността към богатство и всякакви мирски притежания, тъй като постоянният ламтеж за земни блага не води към удовлетворение и щастие, а възпрепятства душевната хармония.

Последователното спазване на горните изисквания подготвя мирянина за евентуално преминаване към пълен аскетизъм. От него се очаква да напусне дома си и да приеме природата под открито небе за свое обиталище. Като йогин той трябва да спазва някои принципи и правила на поведение, подходящи за новата му среда. Тъй като вече няма нужда да мисли и действа в досегашната социална среда, той ограничава думите и концентрира мислите си и се въздържа от безполезна дейност. Светският човек е обикновено роб на своите чувства, а държанието му се изразява в грубост на речта, забързаност на движенията и обща възбуда. Аскетът овладява емоциите си чрез медитация, постига спокойствие и благост в държанието си. Думите му са меки и успокояващи, движенията бавни и спокойни. В негово присъствие плахите птици и животни добиват кураж, а дивите зверове губят агресивността си. Той е господар на тялото си и е независим от средата. Мислите му са свързани с високи и благородни неща.

Джайнисткият монах може да притежава само канче за вода, връзка паунови пера, за да се пази от насекоми, и няколко религиозни книги. Монасите шветамбара, а по изключение в населените места и дигамбара, могат да носят и дреха. Те дисциплинират тялото и ума си чрез понасяне на двадесет и две изпитания — глад, жажда, студ, горещина, ухапване от комари, голота, сексуално въздържане, просия, продължително ходене, продължително седене, лежане върху легло с гвоздеи и др.

Петте обета за въздържание на мирянина за монаха са безпрекословни забрани. Монахът например трябва да върви само денем, за да не сгази неволно насекоми, при съответни условия да диша през марля, за да не вдиша мушици, да не говори за жени, за ястия, кражби и т.н. Трябва така да бъде обучен, че да не се вълнува от нищо външно — нито красиво, нито грозно, нито полезно. Трябва да е отдаден на медитация и благозвучно рецитиране на свещените текстове. Трябва да развие до съвършенство тези и други, общо двадесет и осем качества, в резултат на което ще спре потока на кармична материя към душата си. Но с това неговите усилия не приключват. За да постигне изчерпване на натрупаната вече кармична материя, трябва да продължи с различни практики, главната от които е медитацията. Има четиринадесет степени на духовен напредък и всяка от тях е свързана със загубата на определени страни от материалната природа на човека и по-пълно разкриване на неговата духовна същност, докато най-накрая се постигне освобождение.

Джайнизмът има голям принос в културното развитие на Индия и на първо място естествено стои неговата религиозна и философска система. Но джайнистите играят важна роля в лингвистичното култура на страната. Санскрит е езикът на свещените текстове на брахманизма, а езикът пали — на будизма. Джайнистите използват преобладаващите езици в различни времена и на различни места, създават литература на тях и преписват стари текстове. По този начин оказват значително влияние върху развитието на езиците по посока на тяхното сегашно състояние. Техният принос в изобразителното изкуство и архитектурата е най-силен през ХI и ХII в. и днес многобройни ценни образци изпълват страната наред с тези на индуизма, будизма и исляма.

Различни фактори допринасят за спадащата популярност на джайнизма през вековете. Той трябва да съперничи на индуизма и будизма. За известно време джайнизмът е най-популярната религия в Индия, но липсата на прочути проповедници след Махавира, разделянето му на две секти, липсата на покровителство от страна на управляващите, реформирането на индуизма с подкрепата на известни царски династии довеждат до неговия упадък. Освен това, обявявайки се против много от принципите на брахманистката идеология и практика, джайнизмът предлага на своите привърженици отказ от мирския живот и изключително строг аскетизъм. Това стеснява кръга на последователите му и го превръща в религия с регионален характер.

БУДИЗЪМ

Като религия и философия будизмът доминира дълго време в индийския духовен живот. Той оставя такава ярка следа в културната история на Индия, че днес се говори за будистки период така, както се говори за ведически и брахманически период, и за период на реформирания брахманизъм или индуизъм. От III в. пр.н.е. до VII в. той достига и се утвърждава в Централна Азия, Китай, Корея, Япония и Тибет — на север, и Цейлон, Бирма, Тайланд, Камбоджа, Виетнам, Малайзия и Индонезия — на юг. Голямото многообразие и огромното културно наследство, което оставя в тези страни това световно учение, карат много хора да отъждествяват поразяващото богатство на индийската култура само с него, забравяйки, че самият той е продукт на една предшествуваща традиция и на сложно взаимодействие със съпътстващи учения, които са не по-малко дълбоки. Освен популярната представа в научните среди и до днес съществуват две противоположни схващания за будизма. Според едното Буда не е създател на нова религия, а само реформатор на съществуващата преди него брахманистка религия. Според другото Буда не е реформатор, а създател на нова религия, макар да е черпил много от индийската философия и етика. Преобладаващо е второто схващане, но простото отбелязване на този факт, пък и по-нататъшното изложение, по необходимост кратко, едва ли ще могат да подкрепят достатъчно ясно схващането на повечето учени, ако още в началото не се направят някои най-общи съпоставки. Така стигаме до интересния въпрос за мястото на будизма сред останалите главни учения поне в ранните векове на неговото съществуване. Общопризнат е фактът, че главните доктрини на будизма са близки до философската система Самкхя и късните Упанишади. Вече казахме, че в периода на композиране на Упанишадите сред някои духовни водачи, а и сред широки слоеве от населението се формира силна реакция срещу изпълнените с жестокост ритуали на жертвоприношение. В края на краищата се стига до разбирането, че чрез тях не може да се постигне крайната цел на духовно реализиране. На мястото на т. нар. „дхарма-марга“ (път на ритуала) идва джняна-марга (път на знанието). Външните средства за постигане на най-високата цел в живота се заменят с вътрешни, медитацията заема мястото на ритуала, разпространява се практиката на йога. Будизмът приема и развива по свой начин този път.