Към изворите

Би могло да се възрази, че една религия не се създава с толкова рационални мотиви, но цялото съдържание на Гита със своя забележителен синтез на философски възгледи, даже с философския си компромис, със съединяването на сякаш несъединими идеи говори за такъв рационален подход: да се обедини всичко най-добро в традицията, да се преодолее духовната криза в обществото. И наистина, тя бележи прелом в религиозното развитие на Индия.

Гита утвърждава принципа на единство на всичко с върховното божество. Но, както беше показано в началото на тази глава, това единство не е еднозначност между божеството и Вселената. Тя не отрича разграничението между тях. Идеята за разграничение, но не за коренна разлика между божеството и Вселената се обосновава с доктрината за манифестацията, според която божеството проявява, излъчва, обективира Вселената от себе си и я абсорбира отново в себе си. Пракрити е едновременно плът и енергия на обективираното. Но проявеното, обективираното има още един принцип. Това е пуруша — духовното начало. То се описва като висша природа, а пракрити като по-низша природа на върховното божество. Докато духовното начало, както знаем още от Упанишадите, е вечно, неизтребимо и неизменно, пракрити търпи промени, изразяващи се в еволюция или инволюция. Пракрити се състои от три същности: саттва, проявяваща се като сила на просветлението; раджас — като действена сила, и тамас — като инертност.

Еволюцията се осъществява чрез възбуждането на тези три същности в пракрити, в резултат на което се появяват първичните елементи — земя, вода, огън, въздух, етер, ум, разбиране и самосъзнание. От тях пък се пораждат различните форми на материята, животът, съзнанието и към тях в края на краищата се връщат. Тази космическа манифестация е циклична и напомня всекидневния живот на човека: докато е буден през деня, неговата лична вселена е в състояние на проявеност, но когато нощем спи, тя се разтваря в неговото съзнание, за да се прояви отново по същия ред. Докато Брахма, създателят, будува, което продължава хиляди векове, светът е в състояние на изява, но през неговата нощ, която трае също толкова дълго, той се разтваря отново в пракрити. Така един след друг следват циклите на създаване и разрушаване на света. Но природата не е независима и саморегулираща се. Тя е само изпълнителна сила на върховното божество.

Индивидуалните души кореспондират на пуруша и са части от универсалния дух, но са впримчени от физическите и менталните ограничения на по-ниската природа, за която стана дума. Индивидуалният дух е хванат в изнурителния кръговрат на преражданията в този свят по добре известния закон за карма и трансмиграцията. Във всички превъплъщения на душата тялото и умът са тези, които се променят към по-лошо или придобиват известно съвършенство. Духът остава неизменен и разкрива своето съвършенство повече или по-малко в зависимост от степента на съвършенство на тялото и ума. Гита признава, че незнанието е онова, което кара безсмъртната душа да мисли за себе си като за смъртно тяло и препоръчва на оня, който търси освобождение, да разсее незнанието чрез подходяща духовна култура и така да се освободи от ограниченията на пракрити.

Вселената е само форма на върховното божество и нейният духовен и материален принцип са само негова по-висока и по-ниска природа. Незнанието скрива тази истина от индивида и той не може да осъзнае божественото в себе си и приема своето емпирично Аз за всичко. Той забравя, че е част от цялото и че всичко, което погрешно нарича свое, включително и своята физическа и психическа енергия, реално принадлежи на цялото, което е върховното същество. Човекът е само клетка в божественото тяло. Тя може да има живот, но този живот е само израз на живота на цялото и ако клетката претендира да е цялото, тя прави печална грешка. В този смисъл ако индивидът приеме, че действията на неговото тяло и ум и техните резултати му принадлежат, той предизвиква дисхармония между себе си и цялото, защото като част не може да присвои за себе си онова, което принадлежи на цялото. Тази дисхармония е извор на желание и гняв и на произтичащо от тях неспокойствие, което може да премине само когато личното се слее с цялото, т.е. с божественото. Но човек живее удовлетворен от своя живот в невежество, приемайки своите възбуди за щастие, докато някакъв сериозен шок в неговия физически или морален живот не го накара да схване своята ограниченост и не го обърне към божественото.

При разработването на доктрината за йога с нейните добре балансирани акценти върху карма, бхакти и джняна Гита започва с предварителната подготовка на ума, което нарича будхи-йога. Забележително е наистина, че едно теистично евангелие, каквото е Гита, отдава такова значение на интелекта и неговото правилно развитие. В много религии на интелекта се гледа подозрително и се поощрява безкритичното приемане на неща, които не издържат теста на разума. Резултатът е, че много хора, които са критични във всички други неща, са безкритични по отношение на религията. Има, разбира се, истини, които се намират отвъд границите на разума. Но има и твърде много, които са в неговия обсег и едно пренаблягане на вярата за сметка на разума често води до необуздано суеверие. Гита не споделя такава позиция. Следвайки Упанишадите, тя отрежда на будхи много високо място в своя анализ на човешката личност, като го поставя непосредствено след Атман в човека, след чисто духовното начало. Затова нито карма е неосветено от разума действие, нито бхакти — небалансирана емоция.

В нашия век на преклонение пред науката човек често е склонен да забравя, че интелектът и моралът може да не бъдат в синхрон. Но Гита знае за опасностите на интелекта и говори за различни типове будхи. Тя различава ясно интелигентните, но низки по характер, както и набожните, но глупави. Тя проповядва, че без съответна подготовка на ума Карма-йога би се превърнала в напразно действие, Бхакти-йога в суеверно почитане и Джняна-йога в неразбираеми абстракции.

Учението за карма и действието в Бхагавадгита е уникално. Преди нея всички, с изключение на самия Кришна и неговите последователи, са я разглеждали като дейност за придобиване на определени материални блага или власт. Затова почти всички религиозни движения на Индия в една или друга степен са препоръчвали оттегляне от практическата дейност. Гита намира, че действието е неотделима черта на самия живот и отбягването му е самоизмама. При такава позиция въпросът е не отшелничество или практическа дейност в обществото, а какъв характер трябва да има дейността на човека, който се стреми към духовна реализация. Казахме вече, а е станало и баналност да се повтаря, че Карма-йога означава извършване на действия без лична облага от техните плодове. Но с това въпросът не се изчерпва. Гита различава външните, светските плодове от вътрешните резултати, от духовните реакции у човека, осъществяващ практическа дейност. Тя знае, че твърде често нашият материален успех се дължи на компромис със злото, на някаква жертва на принципи и обратно — някои от нашите неуспехи или дори провали в живота може да се дължат на нашата неохота за компромис със злото, на нашата привързаност към определени принципи на поведение. Не се случва много рядко светът да ни възхвалява за някое наше постижение, но нас да ни гложди съвестта за същото това постижение, и обратно, хората да ни гледат с презрение, а ние да се радваме вътрешно, защото в интерес на нашия идеал за морал или духовно съвършенство жертвата си заслужава. Щастливи и спокойни са тези, при които светският успех и духовният прогрес се доближават един до друг. „Остави външното на мен — казва бог Кришна на Арджуна — и се съсредоточи върху вътрешното. Ако вършиш това решително, ти ще намериш върховно щастие.“

Не е възможно човек да не се интересува от плодовете на своя труд, но ако се грижи за духовната стойност на своите действия, а не за материалните последствия от тях, той ще получи действително много повече. Онова, което Гита дава, изглежда твърде привлекателно. Преди всичко една цел заема мястото на много конфликтни цели и желания. Хаосът на човешкия психически живот се успокоява в ред и хармония. Много скоро човек разбира, че няма такова нещо като пропадане в живота, защото ако преследва богатство или власт, или удоволствия, той може да не успее, но ако съсредоточи усилията си върху своето лично усъвършенстване, никога не може да остане без успех. С осъзнаването, че царството на бога е в самите нас и че трябва да го прекосяваме ден по ден с чисти мисли и благородни дела, ние преставаме да очакваме толкова много от живота и да се надяваме на неща, които животът не може да ни даде. Когато преместим решително нашата цел навътре, ние като че ли докосваме сърцето на най-висшата реалност между хиляди преходни неща. Всичко идва на мястото си. Земята става трошица в безкрая на галактиките. Човек застава в реална перспектива, а с нея идва вярното чувство за ценностите. Виждаме златната нишка, върху която са нанизани перлите на творението. Виждаме ред в привидното безредие, единство в множествеността и план в случайното.

Според Гита плодовете на Карма-йога са несравнимо повече, но това са невидимите плодове на духа, далеч по-трайни и ценни от осезаемите плодове на света.

Карма-йога е само пътят за осъществяване на практическата дейност. Тя определя само начина, по който може да се постигне незаинтересованото действие. Но съдържанието и същността на човешкия дълг Гита определя с понятието свадхарма (собствена дхарма). Забележително е, че този древен религиозно-философски трактат дава толкова съвременно решение на въпроса, подчертавайки влиянието на естествените предразположения върху индивидуалността на човека. Той прави задълбочен анализ и класификация на типовете човешки личности, но тук ще се задоволим само с най-общото.

Според Гита човекът принадлежи на два свята — естествения и духовния. Той има тяло и ум, които принадлежат на първия, и душа, която принадлежи на втория. Въпросът за отношението между двете същности има изключителна важност. Трябва ли да се отдадем на материалната същност, или да я потиснем съвсем, или да я използваме в интерес на духовната? Никоя истинска религия не стои зад първата възможност. От светските философски системи само хедонистичните правят удоволствието цел на живота. Противоположната крайност на хедонизма е аскетизмът, който приема, че природата е винаги враг на духа и всички естествени желания и склонности трябва да бъдат потискани. Всички религии се основават на принципа, че духът трябва да победи плътта. Но във всяка една има пуритански секти, които довеждат този принцип до крайност, възславят терзанието на плътта, гледат с подозрение на красотата и изкуството. Гита не подкрепя тези крайности и осъжда аскетизма. Човекът със склонност към материалното или, иначе казано, неговата материална същност не трябва да бъде нито потискана, нито абсолютизирана, а мъдро напътствана.

Все със същата широта Гита се отнася към отделните индивидуални особености на човека. Нещо повече, свадхарма или дългът на човека в неговите земни дела може да се нарече закон на личната природа. Всеки човек преди всичко трябва да бъде верен на себе си. Той трябва да постига най-доброто, на което е способен, да усъвършенствува своите дадености и да използува най-пълно обстоятелствата. Само така може да служи резултатно на бога и да бъде пълноценен член на обществото. Той трябва да върши своята работа така, както дървото дава цветове и плодове — със същата незаинтересованост от плодовете, със същата резултатност, леснина и непринуденост, но и със същата красота. Идеалното общество според Гита е онова, в което всеки изпълнява онази работа, за която е най-пригоден. От тази гледна точка изглежда оправдано разделянето на древноиндийското общество на касти, поне в периода, когато още не са проявени недостатъците на тази система.

Идеал и пример за действуващия според Гита е самият бог. Той е съвършеният карма-йогин, тъй като действува непрестанно и без полза за себе си. Той непрекъснато създава и непрекъснато разрушава. Той кара слънцето да изгрява сутрин и да залязва вечер, ветровете да духат. Той изпраща дъжда и росата и подтиква соковете под кората на дърветата да се движат. Той обитава сърцата на всички създания и ги кара да дишат, да живеят, да мислят, да забравят и помнят, но прави всичко това без всякаква корист, защото няма нищо повече, което да постигне, тъй като няма какво да прибави към своето съвършенство. Но парадоксът за нашето емпирично мислене е, че бог, който непрестанно работи, все пак не работи. Непрестанната работа и абсолютният покой са мистично примирени в него. Когато от един карма-йогин се иска да работи без корист за плодовете, да работи най-резултатно, с леснина, непринуденост и красота, от него се иска да следва примера на бога.

Целият смисъл на свадхарма, или, както я нарекохме, закон на личната природа, се състои в това, че човекът, въплъщавайки божествената същност, въплъщава божествената воля и в своята всекидневна дейност трябва да разкрива именно нея. А това отново може да стане чрез всеотдайна любов към бога.

Бхагавадгита проследява целия спектър на бхакти от най-обикновения начин на богопочитане, практикуван от невежите, до най-изтънчения начин на общуване с неличностния Абсолют. Изясняването на Бхакти-йога с нейните различни етапи — ритуална практика, приношения, почитане на образи, самоотдаване, медитация, размишления и реализация е толкова оригинален принос в религиозната традиция, колкото и Карма-йога. Както последната се опира на няколко твърдения в Упанишадите и се разгръща в цяло учение, така Бхакти-йога разработва широко и детайлно различните начини на упасана, разпръснати в тези забележителни по-древни паметници. Но най-впечатляващото различие между старата практика на упасана и новата бхакти се състои в обръщането на бхакти към неизтощимата чувствителност на сърцето. За първи път Гита внася във ведическата традиция горещия поток на любовта и красотата, който по-късно наводнява страната, завладява живота на народа и ражда толкова много литературни форми и образци на изкуството.

Човек може да гледа на божеството като на място — рай или небеса, и да мисли за себе си като за поклонник по пътя към него; може да го възприема като личност и да бъде в емоционална връзка с него; да го смята за господар и да се отнася като слуга към него; като приятел — и да му бъде приятел; като родител — и да му бъде дете; като любящ — и да се държи като любим. Когато бог се разглежда като дух, почитащият може да се схваща като морална и духовна единица, която се стреми към него или като мислител, който иска да го познае. Гита се занимава с всички тези случаи и ги разглежда в комплекс.

Бог може да бъде търсен, но не може да бъде постигнат със сетивата. Той е извън обсега на логиката и аргументите. Самоизтезанията и религиозните служби без пламенна любов не водят до приближаване към него. Бог обича тези, които го обичат безразделно, с цялото си сърце и се разкрива пред човека в израз на върховен дар.

Бхакти не е вяра в смисъла на доверие, не е вяра в смисъла на пълна убеденост. Бхакти е безпределна вяра и гореща привързаност към бога. Тя е свободна от желания, защото предполага сакралност на всички желания. Подобно на действието не е възможно човек да потисне всички желания и страсти, но може да промени тяхната насока към бога. Подобно на карма в Гита бхакти не е пасивен мистицизъм и не предполага откъсване от обществото. И урокът на Гита е, че не е необходимо човек непременно да въстава срещу обществото, но той трябва да има куража да плува срещу течението на общественото мнение и да се издига над всички страхове на тълпата.

Пътят на просветление, който води към единение с бога, се нарича Джняна-йога. Тук, както впрочем и в по-ранната литература, джняна не означава обикновено знание. Тя е много повече от това. Тя е едновременно знание и начин на съществуване. Ние никога не можем да познаем бога, както знаем външните обекти. Той е абсолют, а щом е така, той е абсолютен субект, доколкото всичко е част от него, доколкото няма нищо извън него, което би могло да го наблюдава и изучава. Следователно нашето изучаване и познаване на бога може да бъде само приближаване и сливане с него. Употребена в по-нисък смисъл, джняна означава емпирично знание, а не духовна реализация. В този смисъл тя е интелектуално разбиране на философските проблеми.

В своята част за Джняна-йога Гита разглежда практиката и качествата, способстващи постигането на крайната цел, и поставя акцент върху два момента: първо, знанието трябва да бъде съчетано с вяра и, второ, преследването на знание и контролът на чувствата трябва да вървят заедно.

Трябва да е станало ясно, че Гита, макар да признава резултатността на всеки от тези пътища за постигане на освобождение, препоръчва настоятелно тяхното хармонично съчетаване. Това произтича от самата същност на човешката природа и е лайтмотивът на учението. В зависимост от личния темперамент на човека един от пътищата винаги доминира, а останалите два или повече се изискват от него, съчетани са с него и го правят по ефикасен. Така пътят на незаинтересованото действие предполага на първо място знание, за да може индивидът да извършва действието, така да се каже, в услуга на онова духовно, което е в него и което е част от всеобщия дух. Той трябва да работи със спокоен дух, а това спокойствие е невъзможно без освобождаване от дразненията на чувствата и желанията. Но освобождението от тях не става чрез простото отбягване на обектите, които ги предизвикват, а чрез медитация върху безкрайното. Човек трябва да притежава всепоглъщаща любов към божеството, за да не мисли за материалните плодове от своя труд. По същия начин пътят на бхакти се съчетава с останалите. Индивидът трябва да има знание за природата на Ишвара и неговото съвършенство, тъй като истинската любов е възможна само след това. От него се очаква до посвети на бога всички свои действия и да го почита чрез тях. И накрая, джняна-марга не би могъл да се следва без действие, пречистващо и помагащо на личността да измине своя път по законите на пракрити, която в края на краищата преминава всички ограничения на своята проявена природа. Без преданост към бога трудната и изискваща постоянство практика на знанието едва ли би могла да се осъществи.

Синтетичният характер на Бхагавадгита намира особено ярък израз в идеята за природата на върховното същество. Логически погледнато, има фундаментална разлика между концепцията за бог, заложена в джняна, и тази, заложена в бхакти. В практикуването на бхакти ние разглеждаме бог като живо същество извън нас, притежаващо в съвършена степен всички духовни ценности. В практикуването на джняна ние го разглеждаме като надличностен дух, който не може да се обхване от никакви човешки твърдения. Нашите понятия за справедливост, милост, любов, доброта и т.н. са така бедни, че е просто непочтено да го обличаме в тях. Ето защо Упанишадите дават само негативни описания на Атман като нети-нети. Изхождайки преди всичко от теистични позиции, Бхагавадгита създава нов образ на върховното съществото, като обединява двата подхода към него.

Не може да не се види живото и впечатляващо описание на това всепроникващо божество. Бог е универсален — неговите ръце и нозе са навсякъде, неговите глава, очи и уста гледат във всички посоки, ушите му са обърнати на всички страни. Той сякаш притежава способността на всички сетива и все пак минава без тях. Той е недосегаем и все пак поддържа всички неща. Той е свободен от съставките на природата и се ползува от тях. Той е вътре и вън от всички неща. Няма движения и се движи. Той е неуловим за разбиране. Той е далеч и близо; неделим и все пак присъствува в съществата. Той поддържа всички създания. Той е могъщият дух, всичко знаещият и всичко обхващащ интелект. От неговото безкрайно великолепие произлиза всичко, което е голямо, красиво и силно. Той е виталната сила, която поддържа целия живот. В края на всеки цикъл всичко съществуващо се разтваря в него и в началото на следващия се изявява отново. Контролирайки природата, която е негова собствена, той излъчва това множество от неща. Той е времето — разрушителят на всичко. Като реката, която се стреми към морето, като пеперудите, летящи към огъня, цялата Вселена бърза към него, за да намери своята неотменна съдба. Светлина на всички светлини, той е над цялата тъмнина. Блясъкът на Слънцето, на Луната и на огъня е негов блясък. Той е познаващият принцип във всички същества. Той обитава в сърцата на създанията, от него са паметта и знанието и тяхното изгубване.

Макар нероден и вечен и господар на всички неща, богът на справедливостта въплъщава себе си чрез своята тайнствена сила винаги когато има упадък на справедливостта и изблик на несправедливост, за да поддържа доброто. От век на век той се превъплъщава за доброто на човечеството и тези, които наистина приемат с вяра и преклонение неговите раждания и дела, получават духовно просветление и освобождение. Макар неговата природа да налага самсара и тъй като времето разрушава всичко, той е свързан с човешката душа с любов и милост. С тези, които търсят спасение в него, той се отнася като баща със син, приятел с приятел и любящ с любима. Тези, които го почитат с безпределна любов, са в него и той е в тях.