Към изворите

 Със своята дълбочина и прецизност ученията на Упанишадите възбудили умовете на мислещите хора, но имали един съществен недостатък: те оставили неудовлетворено религиозното чувство, което не можело да намери опора в джунглата на абстрактната мисъл. За обикновения човек овладяването на толкова дълбоко знание се оказало утопия. Освен това, макар косвено Упанишадите да отричали ритуалната практика (яджна) като начин на спасение, те не предписвали заместител, който обикновеният човек да следва. За водачите на мисълта обаче било възможно да се върнат към политеизма на ранните ведически текстове или да почитат божества, контролирани от хора както при брахманизма. Очертало се ново и по-високо развитие, а златните зърна на философската мисъл от Упанишадите, на чиято основа щяла да избуи по-късно индийската мъдрост, останали. Практически нямало значително учение, което съзнателно или несъзнателно, в една или друга степен не било повлияно от Упанишадите. Сега обаче кризата била налице.

Следващото религиозно и философско развитие не било еднопосочно, макар всички системи да имали своето начало в Упанишадите. Всички те били обединени от стремежа да преодолеят очертаните недостатъци, но подхождали по различен начин. Едни поставяли на първо място вярата в един човекообразен бог, почитан с религиозно преклонение (бхакти) в противовес на Брахман, който трябвало да бъде постиган чрез медитация и знание. Други избрали широкия практически възглед върху всекидневния живот, поставяйки ударение върху морала и заглушавайки метафизичните разисквания върху бога и душата. Те наблягали също върху контролирането на волята и емоциите и смятали праведните действия на човека за единствено средство за спасение. Трети, неудовлетворени от мистицизма на Упанишадите, възприели рационална интерпретация на всички проблеми на човешкия живот и предприели опит да ги решат с аналитичен подход. Друга една посока очертала решителен отказ от сложната практика на жертвоприношения, проповядвана в брахманите, и зачитане светостта на всяко живо същество.

Най-значителните промени били осъществени от бхагаватизма, будизма и джайнизма, появили се независимо един от друг около VI в. пр.н.е. Техните основатели били действителни исторически личности. Гаутама Буда, роден около 532 г. пр.н.е. в клана Шакя, живял около осемдесет години. Вардхамана Махавира, считан за основател на Джайна, бил роден около 539 година край Вайшали, столица на друг род Личави, живял около седемдесет години. Последователите на джайнизма смятат, че преди него са живели двадесет и трима тиртханкари — пророци на тази религия (букв. проправящи бродове). Но като разработена система и организация Джайна печели популярност именно с него. Основателят на бхагаватизма Кришна-Васудева произхожда от рода на кшатрии от Матхура, широко известен още от времето от брахманите. В Упанишадите се срещат някои от ученията на Кришна, които той възприема от друг учител и които получават пълно изложение в Бхагавадгита. Едно споменаване в Упанишадите показва, че Кришна живял до VI в. пр.н.е. Неговото обожествяване и особено любовните му истории със селските овчарки (гопи) и връзката му с Радха, любими теми на индийския фолклор, са от значително по-късно време.

Тези религии са ни повече, ни по-малко бунт или решително скъсване с възприетите тогава религиозни вярвания и имат изключително важна роля в по-нататъшното религиозно и философско развитие на Индия. Те са част от многобройните движения за реформиране на религията.

Най-умерена от трите религии е тази на Бхагавата. На мястото на Абсолютния дух тя издига човекообразния бог Хари, който не може да бъде видян от онези, които следват традиционния начин на богопочитане — жертвоприношенията и аскетизма. Той се открива само на онези, които го почитат с любов и религиозно преклонение (бхакти). Бхагавата се обявява решително против избиването на животните, а и против абстрактното знание като средство за постигане на бога.

Будизмът, най-краен от трите, също като Бхагавата отрича жертвоприношенията и аскетизма и поддържал светостта на живота във всяко същество, но стига по-далеч. Той не признава никакъв човекообразен бог и никакъв върховен бог изобщо. Нито бхакти, нито знанието за бог имат място в него. Вместо това като единствено средство за постигане на спасение будизмът предлага високия нравствен живот. Той отрича боговдъхновеността на ведическата литература и не приема тогавашния социален ред, по-специално твърдо установената кастова система.

Джайнизмът приема повечето от тези положения, но разглежда аскетизма като основно средство за спасение. Освен това неговите философски концепции са различни. Джайнистите вярват във вечността на индивидуалните души. Противно на Упанишадите Джайна разглежда всяка индивидуална душа като вечна и не предлага концепция за една вечна душа (Атман), в която индивидуалните души се разтварят. Тези доктрини естествено са разработени в сложна и завършена логическа форма.

За да посрещне предизвикателствата на новите религиозни системи, ортодоксалната религия предприема действия в две посоки. От една страна, кодифицира и систематизира своите религиозни и философски доктрини и ги поставя върху основата на логиката и, от друга, опитва се да отслаби влиянието на неортодоксалните системи, като възприема от тях онези елементи, които имат най-широк отзвук сред хората.

Религиозно-философската култура в периода между 400-200 г. пр.н.е. е резултат от противоборството на тези сили. През този период се формират шестте философски школи: Няя, Вайшешика, Самкхя, Йога, Пурва-Миманса и Веданта. От тях Пурва-Миманса се опитва да даде рационална и философска интерпретация на ведическите учения и по-специално на системата на жертвоприношения. Като отделна теистична система в рамките на ортодоксалното направление се развива шиваизмът. Чрез идентифициране на обожествения Кришна с ведическия бог Вишну бхагаватизмът бива привлечен на страната на ортодоксалното направление. Преобразуваната ортодоксална религия се популяризира чрез създадените по това време епически поеми Махабхарата и Рамаяна. Извън ортодоксалната линия остават будизмът и Джайна, а будизмът се разпространява далеч зад границите на Индия и се превръща в световна религия. Това развитие доминира и през следващите пет века.

Четвърти век от новата ера бележи нов поврат в религиозната история на Индия. Постепенно започва да доминира реформираната брахманска религия и да западат будизмът и джайнизмът. До ХII в. будизмът почти изчезва от Индия, а джайнизмът се запазва само в западната част на страната. И така основните моменти на религиозното развитие през този период са: западане на будизма; залез на джайнизма; примиряването на ведическата религия със сектантството и развитие на синтетичния индуизъм; развитие на шиваизма, вишнуизма и шактизма, както и на други по-малки религиозни секти и народни вярвания; въвеждане на нови религии като християнството и зороастризма.

Това сложно и многообразно развитие се определя както от външни, така и от вътрешни фактори. Между първите може би най-важно е наличието или отсъствието на патронаж от страна на официалната власт, а между вторите — постепенното идейно израждане на едни религии и възходящо идейно развитие на други. Но към това ще се върнем отново. Сега се налага да кажем няколко думи за еволюцията на синтетичния индуизъм, характерен и за съвременните религиозни вярвания в Индия.

Със западането на будизма и джайнизма брахманската религия постепенно придобива по-голямо значение. Но тя вече не е хомогенна. Тя включва ортодоксалния брахманизъм, с други думи, това, което е останало от ведическия култ, и различните сектантски религии от ортодоксалното направление като шиваизъм, вишнуизъм и шактизъм, всяка от които продължава да запазва своя характер. Една от най-интересните тенденции на брахманизма през този период обаче е духът на примирение и хармония между ортодоксалната и сектантските форми вътре в него. Най-забележителният израз на това е теологичната концепция за Тримурти — появата на върховния бог в три форми — на Брахма, Вишну и Шива. Брахма създателят не е Брахман, не е Абсолют, а негово бледо човекообразно отражение. Той никога не е имал значението, което имат Шива или Вишну, и различните секти често приемат Тримурти за манифестация на Шива или Вишну, които поотделно се схващат като Брахман или Абсолют. А това пък е влияние от Упанишадите.

Запазвайки духа на примирение, хиндуистите и до днес се разделят на две категории. Едните — повече сектанти, които отдават преклонение само на техния бог — Вишну, Шива, Шакти, и другите — последователи на брахманизма изобщо, които почитат всички тези и други богове, макар че са особено привързани към един от тях.

Друга проява на примирение на различните секти е опитът да се идентифицират Вишну и Шива. Образът на Хари — Хара, е видим символ на тази доктрина. Въпреки съществуването на крайно сектантство, което не толерира друг бог освен собствения, основната маса хиндуисти, следвайки една или друга секта, имат обща почит към всички хиндуистки богове.

 

ДЖАЙНА

Религиозната и философска система, известна като джайнизъм, някога, по време на своите първосъздатели, била наричана шрамана и още ниргантха. Шрамана — защото била част от т.нар. „шрамански учения“, които отричали изцяло авторитета на Ведите, и ниргантха — защото поставяла ударение върху непритежаването на материални блага и отказа от собствен дом за последователите. Тя проповядвала, че победата над лошите навици на привързаност и омраза трябва да бъде непосредствената цел на всеки индивид. Тя учела, че не само хората, но и всички същества са равни по своята същност и на тази основа забранявала всяко насилие. Онези, които издигнали и осъществили тези идеали, били наричани джини, победители, а тяхната религия постепенно станала известна като джайнизъм.

В условията на остра борба с ортодоксалната религия и на силно изразено съперничество с останалите шрамански учения и особено с будизма джайнистите не само доразработвали и отстоявали своите принципи, но и непрестанно внушавали, че тяхното учение притежава дълбока древност. За това те, изглежда, имали известно основание. Според твърденията им техният първи пророк Ришабха живял много преди всички шрамански учители. В най-ранната литература от времето на брахманите се споменава за съществуването на религиозно общество, което се обявявало решително против авторитета на Ведите и практиката на жертвоприношения. Според джайнистите по време на войната, описана в Махабхарата и състояла се в действителност след установяване на ариите в долините на Ганг и Ямуна, това религиозно общество било оглавявано от Неминатха, който принадлежал към рода на Кришна. Той бил двадесет и вторият тиртханкара. При следващия, двадесет и третия, Паршванатха, живял през VIII в. пр.н.е., общността придобила широко влияние и станала основа за обособилите се по-късно джайнистка и будистка общности, оглавявани съответно от Махавира и Буда.

Колкото и свободно да се свързват действителните събития и имена с легендата, очевидно е, че джайнизмът включва в своето учение идеи от едно или повече неортодоксални учения и позоваването на тези отдавнашни идеи било силен коз в борбата му против будизма, който се разглежда като по-млад и производен по отношение на първия.

Махавира, двадесет и четвъртият и последен пророк на джайнизма, роден под името Вардхамана, живял около двеста и петдесет години след Паршванатха. Майка му била дъщеря на владетеля на Вайшали, а баща му — виден велможа. Той получил образование и възпитание, отредено за принцове. Тук, по средното течение на Ганг в днешния щат Бихар, преобладавали вратиите — индийци, които не признавали Ведите. Това изглежда предопределило мисленето и реформаторската дейност на Махавира.

Макар и женен с дете, на тридесетгодишна възраст той станал монах и скоро след това приел пълна аскеза, като се отказал от всякакво облекло. Отдал се на интензивно самонаказание и медитация в продължение на дванадесет години, през което време изтърпял много унижения от невежите. Най-накрая получил просветление на брега на реката Риджупалика. Оттогава бил наричан Махавира, Велик герой.

По време на своето подвижничество Вардхамана отива в Наланда, един от тогавашните религиозни центрове, при главата на адживиките Госала и остава като негов ученик в продължение на шест години. Разделили се поради сериозни различия по редица основни въпроси. Джайнистките текстове описват доста подробно тяхното скъсване, за да подчертаят приноса на своя учител като дълбок и оригинален мислител.

След като скъсва с школата Адживика и получава просветление, Махавира основава своя община и обединява около себе си много ученици — монаси и миряни.

Неговият главен принос е популяризирането на принципа на неувреждане, ахимса, на чиято основа създава етически кодекс за миряни, както и за монаси. Като обосновка на това етическо учение той разработва своята философия на седемте истини. В основаната от него община допуска всички желаещи без оглед на каста и социален статус и въвежда система на доброволно посвещаване в новата вяра.

Махавира оставил след себе си добре организиран религиозен орден, чрез усилията на който жертвоприношенията на животни били почти напълно изоставени и ненасилието било твърдо установено като правило в живота даже сред онези слоеве от населението, които не изповядвали неговата вяра. Учението му постепенно се разпространило из цялата страна и към времето на появата на Александър Македонски в Индия според Мегастен по брега на Инд можело да се срещнат адживики или по-вероятно джайнистки монаси.

Силен тласък за разпространението на джайнизма дал царският патронаж. Твърди се, че великият император Чандрагупта Мауря, първият голям владетел, който след нашествието на Александър обединява страната, бил ревностен последовател на новата религия. Той се отказал от трона и последвал като обикновен монах и ученик главата на джайнистите — тогава Бхадрабаху, в неговия подход заедно с група монаси в Декан — Южна Индия. За това свидетелства един каменен надпис край Майсур на хълм, който и сега носи името Чандрагири. През II в. пр.н.е. Кхаравела, владетел на Калинга, днешния щат Ориса, приел джайнизма и го популяризирал, като издигнал редица свещени места. През първите векове на новата ера Матхура на север и Шраванабелгола на юг станали главни центрове на джайнистката религия, както се вижда от големия брой надписи, изображения и други паметници, разкрити по тези места.

От V до ХII в. много царски династии в цялата страна и особено на юг и запад дали своя патронаж на тази религия. Построени били много храмове, появили се забележителни произведения на литературата и изобразителното изкуство, които заемат внушително място в културното наследство на Индия. В по-късни времена и до днес основни крепости на религията остават Гуджарат, Катявар и част от Раджастан на север, където преобладава сектата шветамбара, и Майсур и Хайдарабад на юг със сектата дигамбара.

Главните секти на джайнизма са току-що споменатите. Разликата между тях не засяга основните религиозни принципи. Тя се отнася до някои епизоди от живота на Махавира, типа храна, приемана от проповедниците, и по въпроса дали жените могат да постигнат нирвана или не. Но главното различие се отнася до ползването на дрехи, т.е. до строгостта на аскетизма. Монасите шветамбара носят бели дрехи, докато дигамбара ходят напълно голи.

Не е ясно кога и защо е настъпила схизмата. Някои се позовават на това, че предпоследният тиртханкара не изисквал от своите последователи да ходят голи, докато последният настоявал на това. Повечето изследователи смятат, че разделянето станало около 200 г. след Махавира. Разказва се, че по време на Чандрагупта Мауря настанал глад в продължение на 12 години. В това време главата на джайнистите Бхадрабаху напуснал Магадха и се преселил на юг, заедно с много последователи в това число както споменахме и със самия император. В Магадха той оставил свой заместник. Последният свикал събор в Паталипутра във връзка с опазването и уточняването на свещените текстове. Съборът натъкмил първите десет от четиринадесетте оригинални свещени текста пурви в дванадесет части, наречени анги, и разрешил на проповедниците да носят бели дрехи. Когато отишлите на юг се завърнали и видели това, протестирали енергично, но не могли да постигнат отмяна на решението. Така се образували двете секти, а по-късно дигамбара отказали да приемат и другото решение на събора — уточнените свещени текстове.

Джайнистите вярват, че свещените текстове са разкрити от Сарваджня, всезнаещото Същество. Редакцията и канонизирането им били подчинени на строго определени принципи. Те не трябвало да бъдат в противоречие с критериите за правилно знание. Трябвало да водят хората към последните цели — сварга и мокша, трябвало да дават точна информация относно природата на света и да изяснят четирите стремежа в човешкия живот — дхарма (религиозно поведение), артха (богатство), кама (удоволствие) и мокша (освобождение).

Тъй като дигамбара продължавали да не признават уточнените свещени текстове, а разцеплението се отразило неблагоприятно върху джайнизма като цяло, през V в. от новата ера във Валабхи, Гуджарат, бил свикан втори събор. Утвърдените тук текстове обслужват главно дигамбара, тъй като по това време сектата на шветамбара вече започнала да се размива поради по-голямата си близост с индуизма. Разликите в текстовете обаче не са съществени, тъй като имат една и съща основа. С течение на времето джайнистката литература необикновено нараства и включва освен сутрите — първоначалните произведения — много коментари. Към тях се прибавят различни трудове по граматика и други научни дисциплини.

Всяко учение, колкото и сложно да е то, може да се изрази в една идея. Но какво напрежение на волята, на разума и на чувствата е необходимо, за да бъде разбрана и правилно осмислена тя и още повече — да стане твоя идея. Цялото учение на Упанишадите се съдържа в израза: Тат твам аси (Това си ти). Цялото учение на джайнизма може да се изрази така: „Бъди преди всичко човек, защото царството на бога принадлежи на човеците.“

За да бъде разбрано учението на джайнизма, трябва най-напред да се схване неговият етически смисъл. Трябва да не се забравя основополагащото място на два принципа: принципа на равенството и принципа на ненасилието.

За джайнизма концепцията за равенство, самая, е идентична с концепцията за Брахман в Упанишадите. Тя е другото име на всеобщото, което определя цялото религиозно поведение и философската мисъл, а оня, който въплъщава този принцип, е като брахмана за брахманизма.

Между дванадесетте части на джайнистките свещени текстове Самая заема първо и най-видно място. В нея най-ясно са изложени религиозните и философските възгледи на Махавира, които поставят ударение върху равенството. В джайнизма има шест задължителни обреда, от които самая е най-важният. Когато аскет или мирянин дава обет за следване на джайнисткото религиозно поведение, той произнася следната клетва: „Задължавам се да съблюдавам принципа на равенство“. И по-нататък: „Аз се отвръщам от вредоносни дела според силите си.“

Според този принцип всички физически, психически и други различия между едно същество и друго са само насложени, т.е. дължат се на закона на карма и не са вътрешно присъщи. От това следва, че най-малко развитото същество, като растителния организъм, може да се развие в човешко същество и чрез духовна еволюция да получи абсолютна свобода от преражданията, и обратно — едно човешко същество може да се върне до положението на растителен организъм. Но самото равенство не е в равните възможности на съществата, а в тяхната еднаква духовна основа, в Атман, когото еднакво въплъщават, но в различна степен разкриват всички същества. Принципът на равенство е възприет и във философските школи на Самкхя, Йога и др. По-късно той пронизва евангелието на индуизма — Бхагавадгита.

Принципът на равенство намира израз в другия основен принцип — ненасилието, прилаган последователно в религиозното поведение и във философската мисъл. Джайнизмът не подкрепя никое религиозно действие и действие изобщо, което не утвърждава насилието. Всички негови ритуали са формулирани около това. И макар че всяка религиозна школа слага ударение в една или друга степен върху ненасилието, изключителната важност и широкото приложение, което този принцип има в джайнизма, не се срещат в никоя друга школа. В областта на философското мислене той предопределя доктрината за неабсолютизма, според която упоритото настояване на собственото становище или начин на мислене, разглеждани като пълна и последна истина, е в противоречие с принципа на равенството. За да проследят напълно принципа на ненасилието, джайнистите създават своя наука за Атман, наука за карма, за поведението (чаритра) и за Вселената (лока). А за да обяснят принципа на неабсолютизма, създават наука за свещените текстове и наука за логиката и средствата на познанието (прамана).

Така джайнизмът се оформя като особена школа със свой оригинален принос в индийското религиозно мислене. В същото време не бива да се забравя, че както и останалите неортодоксални школи, изпитали доста силното влияние на Упанишадите, той не е абсолютно независимо учение. По редица основни положения той е близък до индуизма и будизма. Достатъчно е да се спомене, че приема напълно кармичния закон, принципа за прераждането и идеала за крайната цел на човешкото съществуване, освобождението от преражданията.

Има още нещо важно: той не е абсолютно независим от Ведите, макар по традиционното деление на философските и религиозните школи да се числи към онези, които не признават техния авторитет. Отхвърлянето на религиозната практика на жертвоприношения не е само негова заслуга. Още в най-ранната ведическа литература се набелязват двете тенденции — на утвърждаване и на отричане на тази практика.

Според джайнизма не е имало сътворение на света, нито е необходим творец като негова причина. Поради това и поради факта, че отрича авторитета на Ведите, той често прибързано е разглеждан като атеистична религия. Но атеизмът се свързва със семитската и християнската концепция за твореца. Оня, който не приема твореца, е атеист. Тук, както и при будизма и други школи, нещата стоят по-различно.

Джайнистите настояват, че след пълното овладяване на карма и разкъсване веригата на прераждания Азът съществува в своята върховна чистота като сиддха-парамещин, притежаващ безкрайна способност за възприемане, безкрайно знание, безкрайно блаженство и безкрайна сила. В това си състояние той е победител на преражданията, той е джина и идеал за следване от другите.

Следващата, по-ниска степен на освобождение е тази на архат-парамещин. Тя е твърде важна от човешка гледна точка, защото архатите или тиртханкарите откриват на хората пътя към спасението и създават всички свещени текстове, описващи този път. Тиртханкарите са като основателите на различните религии или като аватарите — превъплъщения на божествата от хиндуисткия пантеон, както например Кришна, Рама и др. са превъплъщение на Вишну. Чрез системно практикуване на йога и разрушаване на най-силните връзки със света на човешките желания тиртханкарите добиват върховни познания в този свят. Постигайки съвършена чистота на своето Аз, ненакърнявана от несъвършенствата на тялото, което все още се свързва с Аза, изпълнени с мирова любов и състрадание към всички живи същества, почитани от боговете от трите свята, тиртханкарите прекарват известно време на Земята, за да прочистят пътя за освобождението на душите. Те се радват на особена почит и всеки от тях е свързан с пет вида празненства, следващи различните степени на самоосъществяване на пророка. Празненствата придават особен колорит на джайнистката религиозна практика.

Освен горните две степени на освобождение съществуват още три, които не са пълно освобождение от самсара, но са важни етапи по пътя към крайната цел. Така например в третата индивидът трябва да се освободи от привързаността си към външните неща, трябва да е изпълнен с всеобщо съчувствие и любов към живите същества, трябва да бъде движен от „трите скъпоценности“ — правилна вяра, правилно знание, правилно поведение; трябва да бъде съвършено чужд на ниските чувства гняв и честолюбие, да притежава сигурно знание относно природата на реалния свят, да не бъде движен от желание за самовъзвеличаване или самохвалство, да служи с цяло сърце за освобождаването на другите и т.н.