Към изворите

От казаното за Бхагавадгита и за бхагаватизма като център в религиозното учение на Махабхарата би могло да се остане с впечатлението, че това е единствената проповядвана в поемите религия. В действителност не е така. Макар да върви в руслото на ведическата традиция, религията на поемите не е нейна репродукция. Големи промени са налице както в концепцията за боговете, така и в живота на обществото. Както вече видяхме, старите ведически богове са загубили много от своите черти и са станали повече човешки по вид, слово и действия. Нови като Сканда и Вайшравана са се появили. Други от незначителни са се придвижили към върха на пантеона. Обожествяването на герои и мъдреци било в пълен ход. Целият свят на богове и полубогове, на живи същества и неживи предмети се схваща като непрекъснат процес на сътворение и разрушаване, изпълващ вечността с постоянен ритъм. И всичко това било подчинено на закона на карма.

Точно тук се появява учение, което не е ново, но което придобива изключително значение за по-нататъшното религиозно и философско развитие. Това е доктрината, че законът на карма може да бъде повлиян в положителна посоката от милостта на върховния бог, наричан с различни имена, но разбиран най-вече като Ишвара, и от безграничната любов и вяра на почитащия към божеството — бхакти. Бог Кришна бива идентифициран с Вишну и още един бог на паралелно развиващ се култ — Нараяна. В Махабхарата освен Бхагавадгита са включени още няколко религиозни трактата — Нараяния, Вишвапакхяна и други. Но и с това картината не е завършена. Значително влияние придобиват две други секти — едната, почитаща Шива-Пашупати, а другата — Суря. Нарастването на двете секти заплашвало единството на арийското общество, затова сепаратистките тенденции, заложени в тях, трябвало да се неутрализират. Изходът бил намерен в сближаването на Вишну като бог на бхагаватизма с Шива. Това пък подготвило почвата за появата на доктрината за Тримурти — божеството с три лица и единна същност. Във формата на Брахма единният бог създава Вселената, във формата на Вишну-Кришна я запазва и във формата на Рудра-Шива успокоява Вселената във вечен сън, т.е. връща я към абсолюта, разрушавайки видимото. По-нататъшна стъпка била направена, като всички велики богове от ведическия период — Индра, Суря, Варуна, Яма, Агни били идентифицирани с Тримурти и разглеждани само като отделни изяви на върховния дух — едновременно проявен и непроявен.

Щом още веднъж се потвърждава, че боговете, заедно с всичко друго са изява на Абсолюта и участвуват в кръговрата по закона на карма, няма какво да ограничи техния брой и многообразие. Напразно усилие би било за ненавлезлия дълбоко в религиозната система на Индия да търси характеристиките на всички богове и демони, които се споменават в поемите. Но има някои, като женските божества например, съпруги и сподвижнички на главните богове в Тримурти, или обожествени животни като Сурабхи (свещената крава), Хануман (божествената маймуна), Нандин (бикът, върху който се предвижва Шива), Гаруда (орелът, който носи на крилете си Вишну), богочовекът слон — Ганеша, богините на реките Ганг, Ямуна и др., които играят важна роля в индийската митология, в литературата и изкуството, в религиозните празненства и без различаването на които човек трудно може да се ориентира в споменатите области, пък и във всекидневието на индийците.

Махабхарата и Рамаяна са съкровища на индийската философия за времето между Упанишадите и окончателното разработване на известните след това философски школи. Строго погледнато, като се изключат съдържащите се в Махабхарата религиозни трактати, поемите не дават компактно и системно изложение на различните школи, но представят в изобилие различните техни учения — било като дидактични прибавки или като художествено претворяване. Поемите говорят за Самкхя, Йога, Веданта, както и за материалистическите философски школи, което показва, че всички те били ясно оформени и разработени. За пример ще посочим, че само в областта на космогонията читателят среща практически всички тогавашни теории за произхода на света — сътворение от космическото яйце, от всепредхождащата личност, от съчетанието на половете и от неизявения и безличен Брахман. Брахма води началото си в едни случаи от „Златното яйце“, в други от Брахман. Персоналистичната теория е представена от Вишну-Кришна или Шива, издигнати в статус на върховни богове — творци. Теорията за пуруша и пракрити е развитие на идеята за бога като двуполов. На други места те се представят като два аспекта на Брахман. Голямото разнообразие на философски учения е разнообразие на представените в поемите философски системи. Но онова, което остава в края на краищата като впечатление, е стремежът към примиряване, характерен, както видяхме, и за самото ядро на ученията в Махабхарата — Бхагавадгита.

Поемите, оказали влияние върху такова огромно население за толкова дълъг период от време и оформили практически характера на цивилизацията на един обширен регион, прескачайки географските граници, наистина не са просто литературни паметници. Рамаяна и Махабхарата са всъщност истинската история на Индия, история не на събитията, а на импулсите, на стремежите и целите на един огромен народ. Можем да си представим какво означава това, като си дадем сметка, че днес всеки шести или седми човек на Земята е индиец. А влиянието на поемите върху народите от Югоизточна Азия до Полинезия съвсем не е временно и външно. Поемите представят в пълнота двете страни на индийската цивилизация — моралната и интелектуалната, и днес е трудно да се уловят духът и смисълът на тази цивилизация без посредничеството на двете велики творби.

ДХАРМА — НАЧИН НА ЖИВОТ

Четири сили определят живота на човека и обществото според индийското светоусещане: дхарма, артха, кама и мокша. От тях мокша е крайната цел на човешкото съществуване. Останалите три са целите, които човекът и обществото си поставят и следват с различна решимост в зависимост от своето разбиране за живота тук, на Земята. Казано накратко и твърде условно, те означават дълг, богатство, удоволствие и освобождение. Но това не означава много и обслужва най-обща схема.

С мокша се занимахме твърде подробно при различните религии. Дхарма засегнахме многократно, но недостатъчно с оглед на мястото, което има в живота на индийците. А какво е това място се вижда от факта, че с дхарма индийците обозначават както своята религия, така и целия си начин на живот. В крайна сметка тя е характерът на този народ.

Както отделната личност преминава през различни възрасти, но запазва своята индивидуалност, така дхарма запазва своята вътрешна природа от времето на Ригведа до днес. Тя се е обогатявала от различни религиозни и философски учения, но не е могла коренно да се промени. И това е по-важно за разбирането на Индия, отколкото откъснатите едно от друго изложения на различните религиозни и философски учения.

Както всичко в културата на Индия, така и философията на живота има своите кълнове във Ведите и своя растеж в Упанишадите. Твърде рано се оформя разбирането, че Вселената е един огромен пулсиращ живот. Изявата на този живот не е еднаква навсякъде. Той спи в метала. Буден е в растението. Движи се и познава в животното. Познава и знае, че познава, у човека. Увеличаващата се сложност на биологичната организация древните индийци припознават като физическа еволюция, която има своята кулминация в човека, в разумното същество. Тъкмо поради това, а не поради антропоцентрични пристрастия индийците поставят в центъра на своя интерес човека и неговото културно развитие в организираното общество, а заедно с това и организацията на обществото като условие за усъвършенстване на човека.

Социалната еволюция също като физическата почива върху увеличаваща се сложност. Но тази сложност трябва да бъде поддържана в цялост. С нея не може да се правят необмислени опити, защото отпадането на нещо от нея може да доведе до нейното разпадане.

Увеличаващата се бдителност за обществото е първата предпоставка за индивидуалната и социалната сигурност и увеличаващата се интелигентност и способност на човека е резултатът от неговия живот в обществото.

Според убеждението на индийците човекът по своята същност е божествен и безсмъртен. Той има корени в земята. Той е животно сред животните, макар най-съвършеното от тях. Това е неговата физическа същност. Но по ум и дух, със своята способност да гледа назад и да мисли, да философствува, да планира и твори той е родствен на разума, който е в сърцето на Вселената. Той идва от Брахман и се връща към него. Той се слива с него в края на преражданията. Но условието за това е да осъзнае своята истинска природа. Човекът е резултат от своите минали и настоящи действия във всичките три сфери на своето съществуване — физическа, ментална и духовна. Всеки негов нов живот започва от точката, където е свършил предишният с неговите възможности и способности.

За да се усъвършенствува, индивидът се нуждае от съответна социална среда, и обществото трябва да му я осигури. Но тази нужда не може да бъде удовлетворена, ако всеки човек не заеме своето подходящо място и не даде своя истински принос към общата грижа за социалния живот. Така индивидуалната дхарма, наричана свадхарма, и дхармата на обществото стават взаимно зависими.

В началото на тази книга казахме, че човек води сам своята битка за спасение, че той единствен чрез своите действия е отговорен за своя духовен напредък. И това е така, защото не може да разчита на милостта на бога, преди да е направил всичко за себе си. Не може като своя събрат от Древен Египет да се опитва да заблуди божия съд относно своята личност. Той се преражда на Земята толкова пъти, колкото е нужно, за да постигне истинско съвършенство, но неговата битка за себе си е винаги битка и за обществото. Това е смисълът и съдържанието на личната дхарма. От друга страна, цялата организация на обществото е устроена така, че да осигурява условия за духовното реализиране на човека.

От казаното трябва да е ясно защо в Индия съществува такава огромна литература за дхарма, известна под общото име Дхарма-шастрани. Тя започва от Ведите, минава през техните първи коментари Ведангите и придобива специализиран характер в Дхарма-сутрани и мнемоническите кодекси, Смрити. Огромен брой произведения, посветени на изкуплението и обетите, на религиозните тайнства, на морала и правото, коментари на важни текстове от древността, извлечения и наръчници спадат към този клас.

Най-известното произведение върху дхарма е Ману-смрити. Името на Ману и неговото учение са засвидетелствувани още в Ригведа. Справедливо се твърди, че ако Панини е закрепил природата на санскрит за вечни времена, Ману е първият и най-значителният законодател на Индия, а неговото име — пословично за това кое е справедливо и истинно. Учението на Ману било предавано устно във формата на неорганизирана маса стихове, а около началото на християнската ера — редактирано в известната сега Ману-смрити с около две хиляди и седемстотин строфи.

Краткото съдържание на Дхарма-шастра дава най-обща представа за обхвата на дхарма. Това са предписанията за четирите варни и четирите периода в живота на човека; различните ритуални практики; дългът и отговорността на царя; правилата за облагане, собствеността, опеката, свидетелствата, заемането на пари, плащането на дълга, наказанието за различни престъпления, делбите, наследството, чистотата на раждането, смъртта; правилата относно храненето, задълженията на жената и нейната собственост, левиратът и неговите условия, греховете и тяхното изкупване, изкупленията и техните условия. Казано по-обща, дхарма обхваща въпросите на правата, задълженията, закона, религията, навиците и обичаите. Разбира се, определянето на обсега съвсем не дава отговор на главния въпрос — какъв е начинът на решаване.

Концепцията за дхарма, съдържаща се в Ману-смрити, е всеобхватна, трудна за определяне и разбиране. Като понятие тя покрива широк кръг от значения, от качества и характеристики на нещата до най-високите добродетели и духовния усилия. Тя означава не само определени характеристики, но и тенденции. Тя изяснява какво би трябвало да прави човекът. Но Смрити, както и останалите Дхарма-шастри, не са просто законници в познатия смисъл. Някои от текстовете са описани факти, други отразяват широко наложили се практики, трети — и това е най-важното — онова, което трябва да бъде правено като най-приемливо. Тя включва освен граждански, религиозни и духовни въпроси, съвети за общо благоразумие, безопасност, лични навици като чистота, здравеопазване, гражданско съзнание, благородническо държание, учтиво и внимателно поведение, здрав разум в големите и в малките неща. Основен момент в концепцията за дхарма е, че тя може да бъде разбирана като приложима различно към различните класи хора и статус на живот и различно за мъжете и жените. Тя е система от разнообразни и взаимозависими задължения; консолидираща схема, в която са включени практики, непротиворечащи на ученията на Ведите. В предписаните изисквания към четирите касти водещо място се дава на общоприетото поведение, предавано от поколение на поколение от добре приучените членове на обществото. Обичаите, характерни за отделни места, класи, семейства, за гилдии, за общества извън четирите касти, за непризнаващите по една или друга причина Ведите, за републиканските групи или партии, също се обхващат от концепцията за дхарма. Едно от първостепенните задължения на царя в завоюваните територии е да осигурява безпрепятственото функциониране на местните обичаи.

Концепцията за дхарма има различно съдържание за различните касти и групи, за различните периоди в живота на хората, но тя не е нещо непроменимо във времето, макар да осигурява приемственост и стабилност в характера на индийското общество. Най-важната черта на дхарма е, че включва духовната цел. При това нейна цел е не само крайното освобождение на индивида, а и самата негова дейност в живота, ориентирана и хармонизирана с крайната цел.

Според Ману едва ли има някаква дейност на човека, невъзбудена от кама — желанието. Но да се действува под напора на желанието, което е израз на тамас, на инерцията, на силата, която иска да спре безкрайния процес на Вселената, означава да се противостои на този процес. Дхарма е това, което регулира действията на човека и ги насочва в правилна посока. Тя е законът на самия закон. Тя е във взаимна зависимост с мокша, артха и кама. Подчинена е на мокша, но регулира артха и кама.

Вече се досещаме, че този всеобхватен регулатор на живота на индийското общество не се насажда със сила или със строги методи. Самият принцип на ненасилието произтича от дхарма и е идентичен с нея. Затова обучението в дхарма не може да има нищо общо с някакво насилие над духа и плътта. Наред с правилото, че човек не трябва да причинява другиму това, което не желае другите да му причинят, има още едно важно в случая, а то е, че всеки трябва да говори истината, без да наранява другите, но и никога не трябва да прави компромис с истината, за да се харесва. Водата може да измие тялото, но истината е тази, която пречиства ума. Дхарма процъфтява чрез истината.

Особеността на индийското разбиране за земния живот се състои в това, че то не просто е свързано, а се намира в синтез с представата за живота в отвъдното. Затова то не може правилно да се оцени без целия комплекс от зависимости във Вселената с нейното гигантско пулсиране и без ясно определяне мястото на човека в нея. Извън тази система понятия като карма и дхарма биха били безполезни упражнения на ума, а особеното наблягане върху различията между хората и произтичащите от тях задължения — като хитро утвърждаване на социалното потисничество. Без дълбокото разбиране на безусловното признаване и активното утвърждаване на духовната същност на човека не може да се разбере разделението на човешкия живот на четири периода и готовността на толкова хора да ги следват.

Краткото изложение на толкова обширна и донякъде непозната проблематика налагаше понякога да се засягат въпроси, без да се изчерпват. Тук е мястото да кажем още нещо за уникалното разделяне на индийското общество на касти, всяка от които притежава своя дхарма. Най-напред това, че те не са класи в съвременния смисъл на думата, макар да носят много от техните белези. Най-висшата каста не е най-имуществената, нито най-низшата — най-бедната. Кастата на шудрите не е класа на робите. Система със същата структура е характерна и за арийското общество на Древен Иран. Днес съществуват стотици групи с различни кастови наименования и характеристики. Не по-малко разклонения има в кастата на шудрите. Даже недокосваемите се разделят по степен на недокосваемост.

Разделението на индийското общество не е въведено от брахманите. За разлика от класовото деление то има не толкова икономическа, колкото психологическа първопричина. Равенството между хората е духовно. Но то е само потенциално. Неравенството е наличен факт. Социалната организация не може да се изгражда върху това, което ще бъде, а върху това, което е сега и тук. Трябва да има разграничение на функциите, колкото и равни по дух пред бога и закона да са хората. Всеки трябва да заема най-подходящото за своите способности място. Но тъй като подготовката на човека, неговата способност за една или друга функция, поне в тогавашното общество, се определя в решаваща степен от неговата най-близка обкръжаваща среда, защото по съображения за удобство синовете следват професията на бащите и тъй като обществото е твърде сложен и тежък организъм, за да си позволи несигурни експерименти, семейната среда, произходът по рождение придобиват решаваща роля за мястото на човека в обществото. Кастите се затварят в себе си все повече, когато в резултат на смесени женитби се появява нездраво съперничество в обществото. Тогава изискванията за женитба в собствената среда стават по-строги, а родените от смесени бракове — неприети в обществото на родителя от по-горна каста. В тази система брахманите са учени и преподаватели, те подпомагат духовното развитие на останалите. В качеството си на свещеници, наставници и проповедници те са съветници на управляващите, тълкуват и разработват законите, формират законодателната политика. Те са пазители на интелектуалното и духовното наследство на народа. Кшатриите управляват и провеждат изпълнителните функции на държавата, охраняват страната срещу външна агресия и поддържат реда в нея. Те са организатори и попечители на мощта на държавата. Кастата на ваишите, включваща земеделците, занаятчиите и търговците, осигурява издръжката на обществото и неговите икономически основи. Шудрите подпомагат другите със своя физически труд. Тази най-обща скица на задълженията не изчерпва и най-малка част от дхармите на отделните касти.

Варновата организация се оказва непригодна едва по-късно, но въпреки своите недостатъци, съпътстващи впрочем всяка социална структура, е служила като желязна рамка, запазила индийското общество в продължение на много векове. Изискванията за женитба в същата каста, професионалната специализация и усъвършенствуване са възпрепятствували безпорядъка и напразните усилия. Кастовата система е осигурила стабилност срещу социалните и политическите сътресения, преживени в изобилие от други страни. Осигурявала е в по-голяма степен подходящо място и високо професионална реализация на човека, запазвала го е за цял живот от язвата на социалната ревност и неосъществените амбиции. Тя била за човека неговата професионална организация, неговият клуб. Не е чудно, че често е била критикувана за нейната строгост и за силната предопределяща роля на произхода на личността, но не е била категорично отхвърляна в продължения на много векове. Тя изиграва плодотворна роля за консолидиране на разнородното население на страната.

Амбицията, благородният стремеж за самоизява и самореализация винаги са били нещо похвално, но светът днес е пълен с амбициозни, но непригодни или неуважаващи тежкия и непрекъснат труд за самоусъвършенствуване. От тази гледна точка следва да се разбира защитата на индийската кастова система от древността в едно време, когато вече се отрича. Съществува още един силен аргумент в нейна защита. Високото обществено положение на брахманите притежавало повече обременяващи задължения и по-строг начин на живот, а колкото се слизало надолу в кастовата структура, толкова задълженията ставали по-леки. Заедно с това интелектуалните, моралните и духовните достижения на членове на по-долните касти били винаги признавани от тези в по-горните и не са редки случаите, когато такива хора били привличани към обществото на по-горните и заемали полагащото им се според личните качества място.

И така, сегашното равенство пред закона, равенството на възможностите често се схваща като равенство на способностите, а това крие неизброими конфликти.

Натрупаните с времето отрицателни страни на кастовата система и съвременните възгледи за устройство на обществото карат много хора да съдят от днешни позиции и естествено погрешно за явления, които са съществували в древността и средните векове. Тъй нареченото безправие на жените и шудрите в Древна Индия има твърде относителен характер. До не толкова отдавна в исторически план положението на жената в развитите индустриални страни съвсем не било похвално, докато законодателите на Индия в тези далечни времена имали особен респект към жената и далеч по-хуманно отношение към долните съсловия. Вярно е, че жената няма равноправна роля в осъществяването на религиозните ритуали. Но никой ритуал не можел да мине без нея, а духовно усъвършенствуване се очаквало както от мъжа, така и от жената. Често срещаните твърдения в Смритите, че тя не е способна на независим живот, всъщност имат като подтекст това, че някой трябва да се грижи за нея и да я закриля: в девичеството — бащата, в семейството — мъжът, а по-късно — синът. Всички вкъщи — от родителите на мъжа до собствените деца и внуци да я почитат и ощастливяват. Завидно е нейното място в обществото. Признаването на широк кръг възможности за женитба и различни видове синове, както и начините за тяхното третиране показват практичното и либерално отношение на Ману и другите автори към нея. Тя не е придобивала собственост наравно с мъжа, но се е ползувала с огромното доверие да я съхранява и да разпределя придобитото.

Кастовата система е свързана с външния живот на човека и със социалната организация. Тя не засяга развитието на вътрешния дух на индивида. Ако точният текст на Ведите бил недостъпен за шудрите, нищо от тяхното съдържание не било скривано от тях. Те можели да се развиват безпрепятствено в различни области. Рамаяна, Махабхарата и Бхагавадгита, т.е. всички сътворени от човека книги, освен божествените Веди, можели да се изучават от шудрите. В чисто духовните практики на бхакти — изповядващите общества, те били приемани като равни с всички останали. Има даже текстове в Смритите, които твърдят, че за шудрите няма грях. Тази каста както всички останали има своя специфична, не по-лошо формулирана, макар и опростена дхарма. Освен това тя трябвало да следва някои лични качества, поставени като норми пред всички в обществото, независимо от тяхната кастова принадлежност: сила на духа, въздържаност, самоконтрол, учение, познаване на личното Аз, отсъствие на гняв. Към тях се прибавяли пет добродетели, съставящи общата дхарма на четирите касти: ненасилие, истина, неприсвояване на чужда собственост, чистота и контрол на чувствата.

Макар в различна степен всеки човек се осъществява в три основни сфери — на практическата дейност, на интелекта и на духа. Оттук произтича триединният дълг на индивида: да се възпроизвежда и да осигурява със своята практическа дейност живота си и живота на своите преки потомци и възрастни предшественици; да развива своя интелект; да служи на божествените сили, като развива своя дух.

Ангажирането на най-зрелите години от живота на човека в служба на обществото и постепенното му оттегляне от практическа дейност и съсредоточаване върху духовни занимания има колкото естествен, толкова официално санкциониран и обществено всепризнат характер.

Разделянето на човешкия живот на четири периода (ашрами) има препоръчителен характер, но голяма практическа стойност. От една страна, то осигурява подобаващи условия за пълноценна социална и духовна реализация на индивида и, от друга, позволява на обществото да организира всички човешки възможности — интелектуални, физически и духовни — за осигуряване на един колкото е възможно по-хармоничен живот на земята и за постигане на крайната цел от всеки.