Към изворите

Върховното божество на Гита е бог на справедливостта и на любовта. Признаването на личност в това божество обаче не го прави още човекоподобен — ревнив и тесен племенен бог. Той е почитан под много имена и много форми. Живописното описание на Гита дава ново съдържание на баналната теологична концепция.

И така, в Гита намираме не само различни школи на религиозната мисъл и различни пътища и средства на духовен живот като Карма-йога, Бхакти-йога и Джняна-йога, но и различни концепции за последната реалност, която общо наричаме бог. Когато се разглежда като нещо в себе си, бог е безличен абсолют и се нарича Брахман. Когато се разглежда в отношението си към човека или към света, той е личностно божество и се нарича Ишвара. Първата е научна, а втората поетична концепция. Гита не се заблуждава, че всички форми на почитане, от най-грубия образ до най-висшия — Ишвара, са само символи на безформеното, на Абсолюта. Докато толерира всички форми, тя твърди, че колкото е по-висока формата, толкова по-добър е резултатът, и че само невежите мислят, че трансцендентният дух има някаква присъща нему форма. Но тя се обръща към най-широки кръгове от населението с различни интелектуални и духовни възможности и събира в една система всичко, което може да осигури постепенно духовно реализиране на човека.

Въпросът за интегриране на различните раси и цивилизации в Индия в единно общество, за постигане на мир и хармония на целия полуостров често е занимавал управници, социални и духовни реформатори. Той бил особено изострен по времето на Кришна Васудева и се превърнал в една от главните изходни точки на бхагаватизма. За да подпомогне социалния синтез, Кришна затвърдил оформилия се вече идеал, че съединението с бога е крайната цел на живота и че този земен живот има своето значение, ако кулминира в единение с бога. Новото в случая е опитът този идеал да стане общ за всички, като се обединят средствата за постигането му. Затова бхагаватизмът приема, че всички пътища за постигане на крайната цел са еднакво резултатни и че всички те са по необходимост взаимопроникнати.

Накратко, учението на Гита е следното: тръгвайки от нашите естествени дадености, ние трябва да преминем през света, вършейки своите задължения към обществото в дух на безпристрастност към всичко материално, и да стигнем селенията на бога.

Голяма пречка за постигане на социален синтез била наследствената кастова система, установена сред ариите, която държала неарийските раси извън обществото. Кришна не се противопоставил на делението на хората на четири варни, защото смятал, че тяхното премахване би довело до разрушаване на социалната организация. Според него всяко общество може да бъде силно и проспериращо само когато е изградено върху многопластова структура. Приемайки четирикастовото делене, Кришна се опитал да го постави на нова основа. Не раждането, а личните качества, способността на хората да водят определен начин на живот в служба на обществото трябвало да станат различителният принцип за принадлежност към една или друга варна. Предложеното и защитавано с тази религия разделяне било функционално. От всеки се очаквало да върши за обществото това, за което има най-добри възможности съобразно своята гуна и карма или съобразно своите морални, духовни и индивидуални дадености, обусловени от неговите предишни раждания и действия. Способността за служене, а не правата и привилегиите — това вечно проклятие на обществата, трябвало да стои в основата на делението. Тя трябвало да постави всеки човек на подходящо място, за да няма губене на енергия или липса на резултатност. Този начин на делене трябвало да премахне ненужното съперничество между хората и да доведе до онази леснина при изпълнение на работата. Важно твърдение на Гита е, че духовният прогрес зависи не от вида на изпълняваната работа, а от отношението на човека към нея и от резултатността, с която тя се изпълнява. Широко известна в Индия е мисълта, че човек може да работи в голямо място с малко сърце и в малко място с голямо сърце.

Трудно е да се каже, че учението на Кришна за социалното деление е обърнало изцяло обществото. Векове наред белегът на раждането, правата и привилегиите, получени от него, играли първостепенна роля, но това учение внесло дух и либерализъм, който през вековете съпровождал социалната организация на обществото. Той се отразил твърде благотворно върху приобщаване на неарийското население към арийското общество и разтварянето на различните култури в общата индийска култура.

ЕПОСЪТ В КУЛТУРНОТО РАЗВИТИЕ НА ИНДИЯ

Може би в никоя от древните цивилизации геният на един народ не е тъй ярко изразен чрез словото, както в индийската. И тъкмо в това неизбродно богатство от религиозни и философски съчинения, на образци на поезията, художествената проза и драмата, на фундаментални трудове в различните научни области се открояват великите поеми Махабхарата и Рамаяна, първата от които по значимост сред литературата на санскрит се поставя непосредствено след Ригведа. Повече от две хиляди години те слагат своя отпечатък върху духовната, философската и художествената мисъл на индийците, превърнали са се в съкровищница на морални норми за човека в обществото. По думите на Свами Вивекананда това са двете енциклопедии на древноарийския живот и мъдрост, отразяващи идеална цивилизация, към която човечеството трябва все още да се стреми. Според думите на един друг известен индолог в световната литература вероятно няма произведение, което да е оказало толкова силно влияние върху живота и мислите на един народ, както Рамаяна. С това отчасти трябва да се обясни силата на традицията във всички сфери на индийското общество днес въпреки непрекъснатата многостранна експанзия на съвременната западна култура.

Съставянето на поемите обхваща период от около осем века — някъде от IV в. преди началото на християнската ера до IV в. след нея. Когато се създава сюжетната основа, центърът на индоарийската цивилизация е по долините на реките Ганг и Ямуна, където процъфтяват царствата Куру, Панчала, Шалва, Матся, а също и могъщата конфедерация Ядава с център в Матура. Когато поемите добиват своя завършен вид, арийската цивилизация вече е обхванала цялата територия на субконтинента Индустан от Хималаите до най-южната точка на сушата и от западните части на сегашен Пакистан зад Брамапутра на изток. Лесно е да си представи човек колко вода е изтекла по огромните реки на тази земя, колко много събития са се случили, какво богатство на духа се е натрупало. И не е пресилено да се каже, че всичко това има своя отзвук, а често и пряко отражение в поемите.

Твърди се също, че в своя начален вид поемите са се появили дълго преди създаването на писмеността на санскрит. През вековете те били предавани устно от придворни поети и пътуващи певци. Преди още да бъдат оформени чрез писмено слово, епичните разкази събрали около себе си много добавки и даже след като вече били записани промените и допълненията в тях продължили.

Традицията приписва авторството на Махабхарата на мъдреца Вяса, но поемата не само нараства, но и преминава през няколко отчетливи етапа, през които носи различни наименования — Джая, Бхарата и Махабхарата. Различният характер на промените говори за популярността на поемите в различните части на страната и сред различни слоеве от населението.

Макар разказаните истории да са много стари и някои от тях да били известни още през ведически времена, сегашната форма на поемите е от по-късно време. Всъщност прието е да се смята, че Махабхарата е получила сегашния си вид около IV в., а Рамаяна — един или два века по-рано.

Според традицията Рамаяна дължи своята поява на случайни обстоятелства. Стрела на ловец пронизва единия от двойка бекаси. Обхванат от състрадание при този трагичен инцидент, мъдрецът Валмики проклева ловеца, но го прави в стих, който излиза спонтанно от устата му. Този поетичен израз на дълбока печал бил, както се вярва, първият стих, създаден през епическия период, а мъдрецът, станал автор на Рамаяна, бил наречен адикави — първият поет от времето на класическия санскрит.

Няма съмнение, че от многобройните разкази за Рама, широко разпространени във времето на Валмики, авторът съставя една обширна и завладяваща поема, станала изключително популярна, и поради това — обект на многобройни допълнения в следващите времена. Рамаяна, което значи сказание за Рама, съдържа в сегашния си вид седем книги с около двадесет и четири хиляди строфи.

Изключително богатото в морално-етичен и философски план съдържание на поемата е подчинено на една главна история. В резултат на дворцова интрига Рама, първородният син на Дашарата, цар на Айодхия, е заточен в горите на юг за четиринадесет години точно когато подготовката за неговото официално обявяване за наследник на трона е приключила. Вместо него за такъв е обявен Бхарата, по-младият син на Дашаратха, който бил в това време при вуйчо си. Сита, жената на Рама, и Лакшмана, неговият по-млад брат, роден от неговата мащеха, придружават Рама в гората. Съсипан от раздялата с любимия син Рама, Дашаратха умира. При своето завръщане от дома на вуйчо си Бхарата отказва трона, последва Рама и го моли да се върне и да заеме полагащото му се по право и обичай място. Бхарата приема да се върне в Айодхия и да управлява като регент на Рама само след като последният обещава да поеме управлението като цар след изтичане срока на изгнаничеството. Минава известно време и Равана, царят на Ланка, отвлича Сита и я отвежда в Ланка. След редица приключения в търсене на Сита Рама среща Сугрива, принц от друго царство, влиза в съюз с него и му помага да се възкачи на трона. С помощта пък на Сугрива и неговата армия Рама пресича водите и напада Ланка. Бибхисана, по-младият брат на Равана, го напуска и се присъединява към Рама. След ожесточена битка Равана е убит заедно със синовете и роднините си и армията му е унищожена. Рама си възвръща Сита и се връща в Айодхия. След период на идеално управление Рама изоставя Сита, научавайки за някакъв измислен скандал в двора на Равана, разпространяван между поданиците му. От нея той има двама сина. Към края на управлението си Рама извършва жертвоприношение на кон, нещо което се прави рядко, но има изключително значение за тогавашните царства. След възцаряване на сина му Куша, Рама се отправя към небесата, а също и Бхарата. Лакшмана умира по-рано.

Рамаяна е по-живописна, по-изящна и организирана от Махабхарата. Тя е по-цялостна, значително по-къса и не показва прекомерно смесване на различни мотиви. Със своята забележителна художествена стойност тя се явява предшественица на по-късната широка и разнообразна поетична литература на класическия санскрит. Образите са ярко откроени, силно индивидуализирани и психологически дълбоки. Сравненията и живата образност на езика са превъзходни. Описанията на природата са несравними. Макар преднамерено украсен, стилът на поемата е жив, колоритен и неусложнен излишно. Езикът е прост и в същото време приповдигнат.

Поемата е особено ценна и в друго отношение. Тя утвърждава възвишените идеали в живота на индивида, на семейството и обществото, а също и политическите и икономическите стремления на времето. Тя е образец на индийската цивилизация, тъй като излага най-високите духовни и философски идеали, поставяйки ударение на преходността на живота, пълен с нещастия и на вечната природа на душата. Като признава съдбата за изключително силна, тя непрекъснато подчертава ролята на добрите дела и различните начини на изкупление като средство за превъзмогването й. Пълното самоотдаване на бога според нея е главният път за постигане на освобождение.

Справедливо е твърдението, че Махабхарата засяга всеки въпрос под слънцето. Тя превъзхожда по обем четирите Веди и се приема като нова веда за хората без разлика на каста, вяра и пол за разлика от останалите четири веди, които затварят вратите си за жените и за безправната каста на шудрите. Заедно с Рамаяна тя е достояние на всички индийци и всекидневното повтаряне на някоя строфа или даже част от строфа се смята за религиозна добродетел. Между другото, точно тук се крие тайната за особената интелигентност на неграмотния индиец, който може да не умее да чете, но умее да слуша и да цени мъдростта както не всички могат да правят това.

Всички велики творби на индийското изкуство и литература са пропити от идеята за проникване зад явленията до същността на нещата и представят само различни отражения на един и същ главен импулс за търсене на единство в многообразието, за постигане на един всеобхватен синтез. Всички те притежават един вътрешен дълбок смисъл. Така войната, описана в Махабхарата, се води не само в Курукшетра, но и в нашите собствени умове. Непрестанната битка между върховното Аз и обикновеното Аз у човека, битката за завладяване на тялото от духа се символизира от борбата на братовчедите Паднави и Каурави за властта в царството. Свръхчовекът Арджуна под ръководството на Кришна излиза успешно от този конфликт, след като е разрушил с меча на знанието невежеството, въплътено в неговите неправилно насочени желания и страсти, символизирани от неговите роднини, учители и приятели от другата страна. Властващият по несправедливост цар е символ на колебаещото се егоцентрично Аз, а неговите синове като цяло символизират рояка на егоцентричните желания и страсти. Друг образ представя подготвения вече за освобождение разум, друг — традицията или пространствено-времевата среда на човека и обществото. Тази символика, малко трудна за нас, никога не е затруднявала индиеца, възпитан от дълго време от много учения да мисли и чувства по определен начин. И това го привлича в поемите. На него се гради техният поучителен характер.

Многобройните по-стари и съвременни изследователи на двете поеми са направили много за сравнителното проучване на текстовете. Като произведения, създадени през един и същ продължителен период, те показват много общи черти. За да бъдат правилно оценени обаче като неповторими съкровищници на древната индийска култура, каквато е целта на тази глава, от по-важно значение са различията между тях. Без претенции за изчерпателност ще отбележим само някои по-съществени. Докато Махабхарата представя смесица от популярни епични разкази и теологична дидактична поезия, Рамаяна е по-организиран епос и висока поезия. В Махабхарата са отразени истинските чувства на характерите без всякакъв опит за артистично украсяване, докато Рамаяна се спира до тук. Последната отразява по-голяма простота в живота на ариите и по-малко познаване на коренното население. В нея има по-малко сведения за напредналите държави на полуострова и повече за малките царства. Отсъствува сложната военна тактика. Махабхарата показва значително развитие на цивилизацията във войната, в дипломацията и в други сфери на обществото. Заедно с това тя отразява някои архаични черти на индийското общество, като многомъжество и левират. Ядрото й създава впечатление за по-голяма архаичност. Ако Махабхарата набляга на практическите аспекти на живота, Рамаяна пропагандира най-високите идеали в него. Махабхарата дължи своята сакралност не толкова на характерите, колкото на дидактичните части, прибавени по-късно. Рамаяна притежава не само по-издигнат етичен стандарт и всеобхватна дидактична насоченост, но и по-висок идеалистичен поглед върху живота и по-широк обществен повик.

Няколко кратки скици ще ни дадат представа за състоянието на индийската цивилизация, отразена в поемите. През дългото управление на Дашаратха например Айодхя и областта придобиват висока степен на просперитет. Хората притежават голямо количество произведения за бита, коне и говеда, зърно и пшеница. Различните слоеве от населението изпълняват своите функции резултатно, а високите добродетели на царската власт и администрацията създават условия за издигане на културното равнище на поданиците. Между тях няма невярващи, нечестни, гладни и недохранени и неграмотни. Столицата е във всяко отношение привлекателна. Улиците й са широки, добре настлани, редовно поливани. Всичко е чисто: храната е здравословна, водата е вкусна като сок от тръстика. Земеделците и занаятчиите се ползуват със специално внимание и протекция. Търговци от различни страни идват тук и се ползуват от благодатта на Айодхия, чиито улици изглеждат особено красиви с добре подредените си магазини. Областта е пълна със светилища на боговете, местата са добре водоснабдени. Населението е свободно от страх от хищници и престъпници, щастливо и доволно е, премахнато е ненужното съперничество между хората, отсъствува потисничество. Благодарение на бдителността на управляващите всички слоеве на населението дишат свободно и се стремят успешно към пълна себеизява.

Деспотичните монархии в Древния Изток били нещо твърде обикновено. Съвършено друга обаче е картината в Идния, отразена в поемите. Главата на държавата не е автократ. Той урежда държавните дела с помощта на сабха, което е или събрание на всички войни от клана, или съвет на старейшини, състоящ се от членове на царското семейство, военачалници, васални управители и други военни. Кръгът на съветниците бил разширяван със свещенослужители и даже с представители на по-ниските слоеве от народа. При всеки случай може да се види как министри, учени мъже и главни служители в армията разработват политиката на държавата. При особено важни случаи хора от различни части на страната се събират и вземат участие в дискусии. Свободното изразяване на мнение е нещо обикновено, дори задължително. Взаимно консултиране, но независимо мислене се очаквало от всеки. Наистина са впечатляващи откровеността и мъжеството, с които всички говорят пред лицето на царя за негови погрешни действия и неправилно мислене. Такъв дух цари даже в двора на Равана в Ланка, описан иначе не в най-добра светлина.

Връзката между царя и народа се кореняла върху взаимната изгода. Монархът трябвало да пази поданиците си и да действува в тяхна полза като отплата за данъците. Той трябвало да познава Ведите и Шастрите и да практикува самоконтролиране. За защита на държавата и победа над враговете той трябвало да поддържа силна армия, разделена на полкове и батальони. Бойните сили в нея били не само колесници, слонове, коне, пехота, но и флота, метателни машини, спомагателни части, разузнаване и други. Знамена и флагове обединявали състава на бойните подразделения. Законите на войната били хуманни, макар и понякога да били нарушавани. Армията се набирала от всички касти, макар кшатриите да били основният й състав. Има споменавания за генерали от кастата на брахманите и воини от останалите касти.

Макар четирите главни касти да били ясно оформени и да съществували други смесени касти, социалното разделяне не било толкова строго както в по-късни времена. Всички изпълнявали своите задължения съзнателно и без взаимна намеса в резултат на високото равнище на образование, характерно за това време. Организацията на обществото и културното равнище на хората били така взаимно свързани, че било трудно да се каже кое е причина и кое следствие. Всяка група от обществото знаела в детайли не само своите функции, но и относителното място на приноса си в общата схема. Възпитанието било насочено към създаването на съответна психическа нагласа и способност на високонравствена, неегоистична състезателност при изпълнение на задълженията. Самото образование било различно за отделните обществени слоеве и имало за цел да им помогне да разкрият изцяло своите колективни и лични възможности.

Обучението на младежите било, както в по-стари времена, осъществявано от хора, които водят възвишен живот и притежават широта на сърцето, за да дават на другите най-доброто от себе си. Оценявайки това, обществото поемало грижа за тяхната издръжка и за издръжката на обучаваните.

Жертвоприношенията продължили да имат важно място в живота на обществото, но придобили повече смисъл на морална изява. Всяко приношение било случай за събиране на различни групи от населението заедно, където хората можели да отдадат своето умение за успеха на церемонията, а и да получат подаръци. Те били нещо като по-късните панаири и като парламенти на религиите. Имало такива жертвоприношения, при които царете чрез приятелство или завоевания събирали дан и я разпределяли сред населението. Имало и такива, в които принасящият жертва изразходвал не само това, което успявал да събере, но практически всичко, което притежавал. На следващия ден той трябвало да започне живота си отново и да се бори за своето просто съществуване. Бедността, станала съдба на такъв цар, например се смятала за висока добродетел.

Всичко казано за характера на индийското общество през епическия период изглежда твърде добро, за да бъде реално. И човек се пита дали в поемите е пресъздаден идеалът на съставителите или са отражение на нещо действително съществуващо. От свидетелствата на редица литературни източници се вижда, че става дума действително за общество, което в голяма степен въплъщава идеала. Изключителна роля за формирането на такова общество има религията и по-конкретно идеалът на дхарма. Дхарма не е външно налагана норма на поведение. Тя е нравствено и още по-точно духовно излъчване на индивида в изпълнение на неговия дълг. Както истинската артистична дарба оцветява целия изглед на художника, пренася се не само в неговите творби, но напира в неговото слово, походка, в начина му на общуване, в начина му на гледане, в най-обикновените му жестове, така дхарма придава свят, блажен и възвишен вид на своя носител и въвежда особен аромат и мекота във всичките му действия. От всеки човек се очаква да посвети своите най-добри качества в служба на обществото. Но това не е достатъчно, ако не е съпроводено от истински стремеж към дхарма, защото и с мобилизиране на най-добрите си качества, и с на пръв поглед добри намерения човек може да достигне до неприемливи резултати. Външно добри и полезни за обществото дела могат да бъдат вършени и със скрити мотиви — придобиване на евентуално надмощие над другите и използуването му за своя изгода. Това противоречи на идеала на дхарма и носи неодобрението на хората.

Никой идеал не би бил такъв, ако е постигнат от всички в обществото. Несъмнено такъв е случаят и с индийската цивилизация от времето на епоса. Но че идеалът на дхарма е владеел сърцата на хората, че обществото е постигнало твърде високо нравствено равнище, в това не може да има съмнение. Характери като Рама, Сита, Арджуна и още много други в поемите са способствували за формиране живота на много хора, които истински са се стремели към дхарма. Затова не са и малко хората в Индия с различно призвание и социален статус, които са се радвали на вътрешно съвършенство и свобода, посветили своите способности и сили за доброто на другите.