Към въпроса за историята на крепостта сторгозия и хипотеза за произхода на името на гр. Плевен янко Бояджиев, Соня Лазарова

Инж. Янко Бояджиев е роден през 1922 г. в гр. Плевен. Средно образование завършва в родния си град, а висше в Държавна политехника – София през 1951 г. Участник в Отечествената война 1944-1945 г. Работил е като специалист в ХЕИ – Плевен и преподавател в техникума по механоелектротехника и полувисшето медицинско училище за сестри и лаборанти – Плевен. Има научни разработки и публикации в областта на хроматографията. Интересите му към историята, нумизматиката и археологията са още от ученическите му години, когато напътстван от именития учител Теодораки Станимиров и известният читалищен и музеен деец Иван Данов, прави първите си стъпки в това направление. Има различни проучвания по историческото минало на Плевен. Участва със свои разработки в изданията на дружество “Краезнание” Плевен и издавияна на Съюза на краеведите в България.

Мястото, където се е издигала късноантичната крепост “Сторгозия” в м. Кайлъка, представлява висока рътлина, на левия бряг на Тученишката река, обградена от три страни с високи 12-15 м., отвесни скали¹. Крепостта носи името си от тракийското селище Сторгозия, станало известно с едноименната крайпътна станция, обслужвала античният път идващ от Ескус (дн. с. Гиген) и свързващ Мизия с Тракия. Този военностратегически път, прокаран през 61 г. от император Нерон (54 – 68 г.), обновен и вероятно разширен от император Траян (98 – 117 г.) след дакийската война, е известен още като “Траянов път”(VIA TRAIANA).²

Високата рътлина, както и долината под нея, са били населявани още през праисторическите епохи. От дълбока древност, местното население се е занимавало главно със земеделие и скотовъдство, за което говорят находките от района. Връзката на населението живяло тук, с тракийското селище в района на крайпътната станция “Сторгозия”, вероятно е почивала изключително на търговско-икономическа основа, преди всичко чрез доставяне на земеделска продукция.

Установено е, че крайпътната станция “Сторгозия” се е намирала в центъра на днешния град Плевен, на мястото на Окръжната палата (дн.Общински съвет). Районът около тази станция още през втората половина на І в. сл. Хр.е започнал да се застроява с масивни сгради. Останки от това строителство са установени през 30-те години на ХХ век, когато в тази част на Плевен, при разкопаване на пространството между дн. Военен клуб, старата баня, реката и градската градина, са били разкрити масивни останки от антични сгради, градени с камък и хоросан. Вероятно от тук, от крайпътната станция, е започнал интензивният живот на трако-римска Сторгозия, за да премине през вековете към късната античност и обособяване по-късно на средновековния град Плевен³.

Животът на античното селище Сторгозия прекъсва през 250-251 г., когато то е било сразено от готите. В близката околност, в битката с готите, загива Херении (251 г.),⁴ а при Абрит (Abritus –дн. Разград) пада и неговият баща – император Траян Деций (249 -251 г.)

На въпроса кога точно и при какви обстоятелства е била изградена късноантичната крепост в м. Кайлъка, изследователите не дават категоричен отговор. Събитията разиграли се на Балканите през ІV в. сл. Хр. и борбите за власт в Римската империя ни дават косвени, но исторически верни данни по този въпрос.

Преди изграждането на крепостта на “високата рътлина”, стратегическото местоположение на местността е било оценено от римляните и те вероятно са изградили тук военна застава на поделение на І –ви италийски легион. На височината през 1941 г. е намерена част от тухла с печат на същия легион. Военното поделение е охранявало и пътя – Via Traiana, минаващ по долината в подножието на височината⁵.

Тухлен фрагмент с печат на І-ви италийски легион е намерен през 1986 г. и в руините на римската “ Вила рустика” при дн. с. Брестовец, на 6 км. южно от гр.Плевен, където вероятно също е имало военна част по това време. Както е известно, тази вила е била разрушена от готите през 251 г., с което се датира унищожаването и на другите военни поделения на легиона в района, включително и на споменатата Кайлъшка височина.

Около 70 години след готските разрушителни нападения през 250 – 251 г. животът в селището Сторгозия вероятно е започнал да се нормализира, особено с изграждането на крепостта в м. Кайлъка. Това голямо крепостно строителство се е наложило от историческите събития и е извършено, най-вероятно по заповед на император Константин Велики (306 – 337 г.) и то по време на борбата му за власт с Лициний (307 – 324 г.). При управлението на Империята от двамата Августи (Константин и Лициний), се е зародило съперничество между тях и открит стремеж на Константин, като по-старши, да разпростре властта си изцяло над стратегическия за Империята Балкански полуостров⁶. Тук на Балканите, към 314 г. Лициний е задържал под свое управление Тракия, а Константин на север – Мизия. При последвалата нова, последна конфронтация между двамата през 323 г., за да овладее и Тракия , Константин вероятно е предприел укрепване на своята северна зона обхващаща и стратегическия път “Via Traiana”, по който Лициний е имал възможност да нанесе удар срещу него в северна посока, в Мизия. За гореспоменатото укрепване, Константин вероятно е избрал като най-подходящо място теснината със скалистите височини в м. Кайлъка на “високата рътлина” и издига крепостта през 323 г.

В новата крепост императорът построява и символът на новата християнска религия – базиликата. Това е станало вероятно и във връзка с възникналата религиозна конфронтация с Лициний, който е предприел гонение на християните в своята – източна част от Империята⁷. През 324 г.Лициний загива след загубена битка с Константин при Адрианопол (дн. гр. Одрин).

Изграждането на късноантичната крепост в м.”Кайлъка” от император Константин Велики се доказва не само от гореописаните исторически събития, но и от първите най-ранни монети влезли в обръщение в крепостта и открити при редовни археологически разкопки там. Това са монети сечени от император Константин Велики и синовете му – над 90 на брой⁸. Намерени са и единични монети от съвременниците на Константин Велики – от Галерий (305 – 311) и от Лициний (307 – 324 г.). Останки от това строителство днес намираме само в запазените оригинални основи на западната кула, фланкираща главната порта на крепостта.

Строежът на късноантичната крепост върху кайлъшките скали и изграждането в нея на една от първите старохристиянски базилики⁹ в Римската империя, е станало почти едновременно с утвърждаването на новата религия – християнството. Това обстоятелство подчертава важното военно-стратегическо и духовно – религиозно значение на района на късноантичното селище Сторгозия., оценено от императора. От друга страна, търговията и икономиката на трако-римска Сторгозия, вероятно са били вече в пълното си развитие, особено след оживяване на “Траяновия път” и откриване на новия мост на р.Дунав през 328 г. при Ескус, осветен в присъствието на император Константин Велики.

Кайлъшката крепост заедно с базиликата преживяват възход в продължение на 120 години, когато над Мизия връхлита следващата унищожителна вълна – хуните на Атила, които император Теодосий ІІ (402 -450 г.) е безсилен да спре. След битката при р. Вит¹⁰ през 447 г. хуните вероятно са разрушили и крепостта и базиликата. Разгром по тези места са извършили и синовете на Атила – Емнецур и Валцендур, станували с ордите си отново край р. Вит (453 г.).

Към края на V в. над империята връхлитат авари и славяни, а след тях и прабългарите. За тяхното спиране император Анастасий (491 – 518 г.), освен започнатия грандиозен строеж на т. нар. ”Дългата стена” за запазване на столицата, вероятно е възстановил и крепости в разораната вече от славяните Долна Мизия¹¹. Може да се предположи, че по това време е била възстановена и стратегически важната кайлъшка крепост. Това се потвърждава от намерената в подножието на източната страна на крепостта бронзова монета¹² сечена от император Анастасий в периода 491 -498 г. Император Анастасий, известен с дейността си и по спорните църковни въпроси в столицата, вероятно едновременно с възстановяването на кайлъшката крепост и константиновата базилика в крепостта, е построил и църквата с подовата мозайка в подножието на крепостта. Авторитетното изследване на тази мозайка от д-р Василка Герасимова, стеснява направата на мозайката до V в., с горна граница VІ в. сл. Хр.¹³

При редовни разкопки на крепостта са намерени монети и от следващите след Анастасий императори – от Юстин І (518 – 527 ), от Юстиниан І (527 – 565) и от Юстин ІІ (565 – 578).¹⁴

По времето на голямото строителство на крепости в Мизия от император Юстиниан ІІ (527 – 565), допустимо е и крепостта в м. “Кайлъка” също да е била доустроявана.¹⁵

Споменатият по-горе нумизматичен материал от късноантичната крепост “Сторгозия”, включващ монети от Анастасий (491 – 518) до Юстин ІІ (565 – 578), доказва целостта на крепостта и живот в нея от края на V в. до към 80-те години на VІ в.

След Юстин ІІ (565-578) до Роман ІІІ Аргир (1028 – 1034) липсват монети в кайлъшката крепост¹⁶. Това обстоятелство е показателно, тъй като при следващите след Юстин ІІ императори, а именно при Тиберий (578 – 582) и Маврикий (582 – 602), нападенията на славяните стават все по упорити и ожесточени. Още през 577 г. са ограбени Македония и Тесалия. През 581 г. славяните необезпокоявани започват да се заселват на завзетите от тях територии около Солун и Пелопонес. В летописите на Йоан Ефески (583 г.) се съобщава, че заселилите се славяни вече отглеждали и ”големи стада”.¹⁷

След завземане на много крепости и по р. Дунав (583 г.), славяните нанасят големи удари на “редица мизийски градове” през 587 г.¹⁸. Най-вероятно тогава те разрушават и кайлъшката крепост заедно с прилежащите й постройки.

Към края на VІ в., особено след 587 г., и в Долна Мизия славяните започват да се установяват трайно, за постоянен живот на завзетите от тях земи. Това се отнася и за плодородната кайлъшка долина простираща се под разрушената вече крепост, където заселилите се славяни се отдават на мирен труд.

Летописите съобщават, че жилищата на славяните в завзетите територии, представлявали землянки направени “от пръст и кал малко надълбоко в земята”. В тях те (славяните), “пребивавали в кал” (Прокопий). На тези жилища имащи вид на “жалки колиби”, се виждали отгоре “само сламените им покриви”.¹⁹ Следи от такива жилища са разкрити при археологическите разкопки на кайлъшката крепост. Те са от вкопани жилища /полуземлянки/ с глинена мазилка със следи от изгорели колове и пръти, пещи, огнища.²⁰

“Полувкопаните“ землянки в кайлъшката долина и на височината с разрушената крепост, фактически са представлявали едно типично славянско селище, в противовес с културата на прииждащите малко по-късно прабългари, свързани с грандиозно и монументално строителство (Плиска, Преслав). Под влияние на прабългарите обаче, при съвместния живот през вековете, славянобългарското селище основно се “преобразява и придобива вече изглед на действителен град”²¹

Като хипотеза би могло да се приеме, че славяните заселили се на височината с разрушената кайлъшка крепост и в долината под нея, са заварили тук, като най-впечатляващи за тях, добре устроени кошари и плевни на местното население, издигащи се над техните “вкопани землянки”. Така, местоположението на славянското селище се е намирало”при плевните”, от където с времето се е затвърдило и името на селището като “плевня”, или по-точно като”ПЛЕВНЬ”, име което четем и в унгарската грамота на крал Стефан V от 10 декември 1270 г.²²

В крепостта, както и в долината под нея , не са открити категорични данни за прабългарско присъствие. Прабългарите са търсили винаги обширни пасища за конете си и за своя добитък, каквито в тясната кайлъшка долина и на крепостната височина те не са намерили. Условия за живот прабългарите са открили в близката околност на римската развалина – “Вила рустика”, в непосредствена близост до м. ”Кайлъка”, при дн. с. Брестовец. Във все още запазените тогава руини на вилата, прабългарски групи са намерили подходящо място за първия си подслон след 681 г. Доказателства за това са намерените тук значителни количества от фрагментирана керамика, желязна стрела от т. нар.”салтовски тип”, железни огрибки, желязно шило с дръжка от кост, част от костена дръжка с врязан орнамент тип “птиче око”, амулет от кост, с включена в него частица от свещено животно и 12 броя железни писала с точен паралел на открити подобни в Плиска и Преслав.

Отсъствието на прабългарски материали в кайлъшката крепост доказва, че крепостта е продължавала да бъде в руини и след славянското нашествие от 587 г., при император Маврикий (582 – 602 г.) Това обстоятелство се потвърждава и от последните монети, които са били в обръщение в крепостта, сечени от император Юстин ІІ (565 -578 г.), след което, в продължение на 450 години монети тук липсват, а това е периодът през който се развива и Първото Българско царство.

На крепостта отново се появяват монети сечени от император Роман ІІІ Аргир (1028 – 1034 г.)²³ и от следващи след него императори. Това вече е времето на визатнийското владичество по нашите земи. Има данни, че на крепостта са намерени и по – ранни монети – от Йоан Цимисхий (969 – 976 г. и от Василий ІІ (976 – 1025 г.)²⁴ От тези нумизматични находки следва предположението, че крепостта в м. ”Кайлъка”е преизградена не от славяните или съвместно с прабългарите, а от византийците след завладяването на Първото Българско царство от Йоан Цимисхий и окончателно от Василий ІІ през 1018 г. По същото време вероятно е построена и малката черквица²⁵ в притвора на намиращата се все още в развалини Константинова базилика. И в този случай е била спазена традицията, с изграждането на крепост, да се строй и християнски храм, вероятно за стражата в крепостта.

Пълно развитие на живота в кайлъшката крепост и в нейното подградие е настъпило през Второто Българско царство. Намерени са монети сечени от български царе²⁶ и монети от византийски императори. Открити са и фрагменти от сграфито-керамика, желязно писало (stilus) и др.материали от този период.

През Второто българско царство кайлъшката крепост е характерна и с голямата си старохристиянска базилика, която е била построена върху основите на възстановявани църковни сгради. Последното й преустройство, най-вероятно е извършил цар Иван Асен ІІ (1218 – 1241 г.)²⁷ по време на голямото строителство на черкви и манастири, градени по негова заповед.

При разкопки в базиликата е бил намерен известният оловен печат²⁸ на латинския император Балдуин ІІ (1228 – 1261 г.), който вероятно е свързан с пребиваването на цар Иван Асен ІІ в крепостта.

Освен западната и южната порта, през куртината на източната крепостна стена е бил отворен и трети вход (порта), за по-бърз достъп до базиликата от изток. Днес този, по –малък вход, е запазил следите си.

Последното съдбоносно изпитание за късноантичната крепост Сторгозия, прераснала в средновековната крепост Плевнъ са нападенията на турските завоеватели през 1395 .

В продължение на близо 5 века до Освобождението, руините на Кайлъшката крепост са служили за каменоломна, което е продължило и в свободна България за строежите в съвременния град Плевен. С тази дейност са били унищожени ценни паметници , между които и писмени²⁹.

1. Трифонов, Ю. История на гр.Плевен, 1933г. с.1-3.

2. Нероновият път от 61 г.е бил преустроен и пуснат в действие от имп. Траян (98 – 117), с отсичане на монета с надпис “via traiana” ( H.A.SEABY, ROMAN SILVER COINS, VOL. II -1968, s.86, 648). Пътят е записан в TABULA PEUTIGERIANA. Вж. Извори за българската история. Латински извори, т. І, 1958, с. 24.

3. Трифонав, Ю. Цит. съч. с. 15.

4. Геров, Б. Романизмът между Дунава и Балкана І, Г.С.У. т. ХLVІІ, с.30.

5. Вълев, К. Разкопките при гр. Плевен. ИАД І, 1910, с. 208-209.

6. Бокщанина,А и В.Кузищина. История древнего Рима. Москва, 1971, с. 429.

7. Пак там,с. 429.

8. Бънов,П. Монетни данни за римска Сторгозия и средновековния Плевен. В 730 год. гр. Плевен – 2002 г., с. 95.

9. Богдан Филов е публикувал” първата християнска църква” в София построена от имп. Константин Велики, открита в основите на Софийската църква “Св. София”, вж. Филов, Б. Софийската църква “Св. София”, 1913 г., с. 55-58.

10. Трифонов,Ю. цит. съч.,с. 27.

11. Левченко, М. История на Византия, 1948 г., с. 69.

12. David R.Sear.Byzantine Coins, 1974, с. 35, № 13.

13. Герасимова, В. Майсторът на ранно-християнската мозайка от Кайлъка при гр. Плевен. В 730 г.гр. Плевен, 2002, с. 91-93.

14. Бънов, П. Цит. съч., с. 95.

15. Левченко, М. Цит. съч.,с. 91.

16. Бънов, П. Цит. съч.,с. 95.

17. Левченко, М. Цит. съч.,с. 137.

18. Пак там, с. 138.

19. Пастухов, Ив. Българска история, 1992, с. 132, Антонова, В. Шуменската крепост, 1981,с. 33.

20. Ковачева, Т. Средновековният Плевен, В: 730 г. град Плевен, 2002, с. 13.

21. Пастухов, Ив. Цит. съч.,с. 132.

22. Димитров, Хр. Средновековният Плевен и събитията в България.В: 730 г. град Плевен, 2002, с. 30.

23. Бънов, П. Цит.съч., с. 95.

24. Ковачева, Т. Цит. съч., с. 17.

25. Грънчаров, М. и М. Аспарухов. За академик Ю.Трифонов. В научна сесия, 1994, с. 96.

26. Бънов, П. Цит.съч., с. 96.

27. Бояджиев, Я. и С.Лазарова, Отново за оловния печат на Балдуин ІІ, Краеведски сборник І, 2003, с. 16-20.

28. Пак там, с. 16-20.

29. Трифонов, Ю., Цит. съч. с. 117.

Той е един от най-активните и най-продуктивни краеведи на плевенското дружество. Участва със свои проучвания в краеведски четения и научни конференции. През 2003 г. издаде сборника “Плевенските печатници. Поборници и културно-просветни дейци.”, в който са включени 10 негови работи, плод на диренията му през последните години. Семеен. Има двама сина.

Важни източници за завоеванието на българските земи са ранните османски хроники (наративи) на Мехмед Нешри "Огледало на света", "История на османския двор"¹ на Садеддин Ходжа, "Корона на историите"², на техните предшественици Яхши Факъх, Ахмеди, Урудж, Ашък Паша Заде и др.,^{3 "}Писание за верските битки на Мурад Хан, син на Мехмед Хан"⁴. Въпреки неточности в хронологията и описването на събитията, хрониките са ценен източник за българската история.

Българските извори са съвсем оскъдни и това е преди всичко "Анонимната българска хроника от XV век".⁵

В посочените хроники не се съобщава за завладяването на Плевен. Спорен е въпросът за времето на превземането и събитията свързани с него.

Разположен в близост до Никопол и столицата Търново, включен във втория отбранителен пояс на столицата откъм запад⁶, Плевен споделя тяхната съдба. И преди всичко последиците на големия поход на великия везир Али Паша през 1388-1389 година.

Мехмед Нешри съобщава, че в българските земи "яките крепости били повече от другаде"⁷, а според Садедин Ходжа, българските земи били управлявани от "прославеният със своето превъзходство над останалите християнски владетели Шишман…"⁸ Нешри посочва 24 крепости в Северна България, но крепостите Плевен и Ловеч не са споменати. Поради непокорството на Шишман като васал, Мурад I заповядал на великия везир Али Паша: "Мини морето с 30 000 мъже. Руши, пали, граби земята Шишманова и ако намериш леснина и крепостта му обсади."⁹ Тази заповед точно "покрива" изискването за водене на джихад, т.е. свещена война.¹⁰ В многобройната османска войска били включени и грабителските акънджийски отряди.

Али Паша покорил редица крепости в Северна България. Някои се предали доброволно, други били превзети с бой. Нешри пише: "Достигнал Търново, неверниците доброволно му предали ключовете на крепостта," ¹¹ Али Паша се проявил се пред Никопол, където се бил затворил Шишман, който потвърдил пред него васалната си зависимост от султана.

Садеддин Ходжа разказва за похода на Али Паша: "С дадените му от Бога ключове крепостта Търново също била завладяна и покорена за кратко време."¹² Някои автори приемат, че Търново наистина е било превзето, според други характера на това "завладяване" бил по-друг. Обстойно въпросът със завладяването на Търново се разглежда от Красимира Мутафова, Йордан Андреев, Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев.¹³ След като завладял повече от важните крепости в околността Али Паша обсадил Никопол. Поради упоритата съпротива на българите, на помощ на Али Паша "се запътил с войската си Мурад I, който като порой помитал всичко по пътя си".¹⁴ Шишман потвърдил васалитета си, но не предал обещаната крепост Силистра и военните действия били подновени, Никопол отново бил обсаден с "безчетна" войска. Мурад I за пореден път опростил Шишман. Садеддин съобщава: "Султанът – море от благородство, подарил живота, имота и хората на Шишман, но сложил ръка на всичките му крепости, укрепления, градове и земи и ги направил част от територията на Исляма".¹⁵ Описаните събития, разиграли се в близост с крепостта Никопол, вероятно са решили и съдбата на Плевен. Както Нешри, така и Садеддин Ходжа обединяват в едно някои събития станали в периода 1388-1395 година, най-често датирани няколко години по-рано. В 24 томната Meydan Larousse се посочва:…"Плевен е превзет по времето на Мурад I, 1388 година". ¹⁶

М. Киел смята, че превземането на крепостта Плевен от османците е свързано с кампанията на Али Паша през 1388-1389 г. ¹⁷

Военните действия довеждат до разорение на голяма част от Северна България. Много сериозно са пострадали и селата. В някои турски източници е записано: "…щом стигнеха някое село, посичаха мъжете, поробваха жените и синовете, плячкосваха зърното".¹⁸ Настъпилия голям глад принуждавал част от българското население да емигрира във Влашко, Молдова и Трансилвания. В хрониката на протопоп Василе от Брашов се отбелязва: "В лето 1391-1392 година дойдоха българите… Тогава в България имаше голям глад".¹⁹

Анонимната българска хроника от XV век не съобщава за превземането на Плевен от османците.

Пътеписецът Евелия Челеби, посетил Плевен през 1662 година съобщава: "Крепостта Плевен била завладяна... по времето на Мурад I, чрез ръката на Гази Михал бей".²⁰

Историческите източници сочат, че родът Михалоглу (Михалбейовци) изиграл изключително важна роля в завоеванието и утвърждаването на османската власт на Балканите, включително и на българските земи.

Родоначалникът на рода Михалоглу е Кьосе Михал (Михаил), управител на византийската крепост Харман Кая в Мала Азия. Отначало противник на емира Осман, през 1308 година приема исляма и става негов най-верен съратник в изграждането на Османската държава.

Сложните междуродови отношения на големия род Михалоглу са изяснени в издадената през 1960 г. в Истамбул Османска енциклопедия и приложените към нея родословни таблици.²¹

Синовете на Кьосе Михал създават трите клона на рода Михалоглу:

- Анадолски клон в Бурса и Амасия от Гази Али бей – участник в Косовската битка през 1389 г.;

- Ихтимански клон – от потомците на сина Балта бей;

- Плевенски клон – от внука Гази Михал бей, син на Азис.

Посоченият в родословието Фируд бей, установил се в Търново, като внук на Гази Михал бей се оспорва. В запазен надпис на джамията построена от Фируд бей на хълма “Царевец”, през 1435-1436 г., се посочва “Фируд син на Абдуллах”, т.е. че наскоро е приел исляма. ²²

През 1390 г. султан Баязид І издал на Гази Али бей Михалоглу (син на Кьосе Михал) берат: “За да засвидетелствува и възнагради мъжеството и другарството, което Али бей проявил в прочутата битка на Косово поле, където бил убит баща му Мурад І”.²² С този берат Баязид дал “право на Гази Али бей Михалоглу и потомците му да имат санджак (право да управляват голям окръг) за вечни времена...”²³ В берата не се споменава, че този санджак ще бъде Никополския и за превземането на Плевен.

Видният плевенски историк Юрдан Трифонов, възоснова на неправилна интерпретация на родовите отношения на Михалоглу, приема че управители на Никополския санджак са били потомци на Гази Али бей, син на Кьосе Михал. Всъщност те са се установили в Мала Азия и никога не са заемали този пост. Санджакбейове на Никопол, Видин, Силистра са били потомците на Гази Михал бей (внук на Кьосе Михал от сина му Азис) установили се в Плевен и Търново.

Тъй като в посочения берат не се споменава за превземането на Плевен, Юрдан Трифонов неоснователно счита, че Плевен не е превзет от османците преди Косовската битка (1389 г.) и отнася това по времето когато пада Търново, около 1393 г. Той приема, че “...превземането на Плевен е извършено от потомък на Михал бей”, “...от един от предводителите на акънджиите Михал Бей”.²⁵ Допуска, че Гази Михал, завоевателят на Плевен е тъждествен с Гази Али бей, участник в Косовската битка или е негов брат.²⁶ Всъщност Гази Михал бей е племеник на Гази Али бей.

Христо Матанов и Евгени Радушев приемат, че в резултат на похода на Али Паша "завоевателите за първи път достигнали Дунава и трайно се настанили северно от Стара Планина” ²⁷. Димитър Ангелов смята, че "Търновското царство почти напълно било овладяно от османците. Под властта на Шишман останали Търново, Никопол и някои дунавски крепости.”²⁸

В съвременната историография се е наложило мнението, че Плевен е един от градовете оказал най-сериозна съпротива на завоевателите. Със силната си крепост той заемал важно място в отбранителната система на столицата Търново.²⁹

Археологичните находки от голямо количество стрели при главната порта, а и във вътрешността на Кайлъшката крепост, свидетелстват за ожесточеността на боевете. В района на главната порта са открити опожарени жилища, а в едно от тях съд с пилешки кости – неконсумирана храна, указания за внезапно и неочаквано нападение на крепостта, най-вероятно от акънджийски отряди. Теодора Ковачева приема, че Плевен пада в ръцете на завоевателите през 1395 година.³⁰

Според Михаил Грънчаров Плевен пада под властта на османските турци преди завладяването на старопрестолния Търновград. Грънчаров пише, че Плевен е превзет от началника на акънджиите Гази Михаил бей, за което получава като дарение от султана значителна част от земите в Северна България, в които е включен Плевен и селищата от принадлежащия му район.³¹

Ние застъпваме мнението на Михаил Грънчаров за завладяването на Плевен от акънджиският предводител Гази Махал бей, но смятаме, че това най-вероятно е осъществено по време на големя поход в Северна България на великия везир Али Паша през 1388-1389 година, когато обширна територия от Търновското царство е завладяна, че това е станало неочаквано и внезапно за защитниците на крепостта.

Превземането на Плевен било съпроводено от големи човешки загуби, както от защитниците на крепостта, така и от населението на прилежащото селище. Част от населението се разбягало, а друга част била депортирана. Селището към крепостта споменато в Османски тахрири (регистър) от 1479-1480 г. като Пилевне-и баля (Горни Плевен) е имало само 19 домакинства,³² а през 1523-1524 г. 3 мюсюлмански и 21 християнски домакинства.³³ Постепенно селището запада. М. Кил допуска, че Плевен вероятно е пострадал и бил обезлюден и по време на дългия поход но Владислав ІІІ Яголо и Ян Хунияди през 1444 г.³⁴ Освен това съществувало и малко селище на територията на днешния град – Пилевне-йи-зир, което според турския регистър от 1485 г. се населявало от 7 домакинства, от които 3 вдовишки и 2 на нежененени младежи, всички християни.³⁴

Според някои автори град Плевен на сегашното му място е създаден от Гази Алеадин Али бей Михалоглу в края на ХV век.³⁵ През 1496 г. селището прераства в център на вакъф. През 1516 г. то е било населявано от 379 домакинства, от които 200 на мюсюлмани, 99 – християнски, 69 – еврейски и 11 – цигански. Относителният дял на мюсюлманите бил 54 процента, като през 1550 г. този процент нараства на 59.³⁶