Книга Издателско ателие а 6 поставя началото на нова поредица от езотерични книги "Просветление". Целта е българският читател да се докосне до най-интересните произведения

Това са те всъщност. Винаги преди евритмично представление под формата на въведение съм споменавал, че човек не трябва да си представя, че просто сме взели нещо от старите евритмични форми, а и днес е издигнато до съзнанието онова, което по-рано е било усещано по-скоро инстинктивно. Именно този видим език на евритмията е бил непосредствено чуван и снеман от духовния свят. Защото всъщност всички хора евритмизират! Всички те евритмизират, а по-точно етерното им тяло. Когато говорите, вие евритмизирате. Тайната на говора се състои в това, че цялото етерно тяло следва импулсите на гласните и на съгласните, следва цялата постройка на изречението. Когато хората говорят, в движенията на етерното тяло се отразява всичко, което се изпълнява евритмично. И говоренето се дължи единствено на това, че онова, което е разпростряно като движения върху цялото етерно тяло, се концентрира във физическото посредством ларинкса и съседните му органи. Така че онзи, който може да вижда етерното тяло на човек, който говори, възприема говора два пъти: посредством движенията на ларинкса и съседните му органи и посредством цялото етерно тяло. И когато упражняваме евритмия, не правим нищо друго, освен че отвеждаме във физическото тяло онова, което се изпълнява от етерното тяло, когато човек говори. Естествено, нужно е само да оформим художествено всичко онова, което обикновените човешки етерни тела изпълняват, да го приведем в красива форма и т. н.

г.^:/»**"¹

И въпреки че всеки човек непрекъснато евритмизира, мога да ви уверя, че не всичко от тази евритмия може да бъде приведено в художествен вид! Със сигурност откровенията не винаги са красиви, дори и понякога да са извънредно интересни. Веднъж например видях една изключително интересна евритмизираща група. Беше 1889 г. и пътувах от Виена за Херманщат, където трябваше да изнеса лекция тъкмо вечерта по Коледа. И ми се случи малката неприятност да изпусна влака, на който трябваше да се прехвърля в Будапеща. И така трябваше да пътувам с влак, който вместо през Дебрецин минаваше през Сцегедин и стигнах до унгарската граница именно в онази Коледна вечер. Там, където се наложи да чакам дванадесет часа, видях една компания, която играеше на карти. Тя бе събрана, както се казва, от всички възможни националности, които могат да бъдат открити в този край на света. И така, аз застанах на наблюдателското място. Това място не беше никак приятно за наблюдение, тъй като масата, върху която трябваше да си изям хляба за вечеря, плачеше за това човек да си извади джобното ножче и първо да изчегърта мръсотията от нея. И други неща от този род можеха да се видят наоколо. Но аз гледах към играта. Единият от компанията разигра картите си. И само ако можехте да видите евритмията, която изскочи от очите на останалите! Вторият свали картите си и двама от компанията вече лежаха върху масата. Тогава и третият свали картите си, при което двама легнаха под масата. И когато и последните карти бяха разиграни, настана голяма бъркотия: една великолепна, но не и красива евритмия, която етерните им тела изпълняваха!

Може да се научи толкова много за човешката същност и човешката природа, когато се наблюдават тъкмо такива сцени, когато астралното тяло на човека стига до едно тъй страшно побесняло движение, дава израз на всичките си страсти и завладява етерното тяло. И крясъците на етерното тяло при някой, който крещи! А можете да си представите, че онези викаха с все сила един през друг. И тъкмо тези крясъци се изживяваха евритмично. От това може да се научи много. Но когато става дума за красива евритмия, човек първо трябва малко да закръгли тези движения, да ги приведе в красива форма.

Обръщам ви внимание върху неща, които трябва да предшестват обосноваването на евритмията, ако искаме тя да не е фантастична измислица, а това, което винаги съм излагал във въведенията към евритмичните представления. Казвам такива неща именно поради тази причина, защото човек много лесно може да си помисли, че всичко, което се представя от духовната наука и от изкуството, изградено на нейната база, е нещо просто ей така изтръскано от ръкавите. То ни най-малко не е

изтръскано от ръкавите, а се основава на изключително щателна работа.

Така засегнах поне в основни линии онова, което си бях отбелязал вчера във връзка с тези неща.

Има и още нещо относно китайската гама. Споменатото вчера за китайската гама съвсем не е безинтересно, ако го свържем с това, за което говорих днес. Казах, че на музикалните факти, изявяващи се във външния свят, съответства нещо в човешкото устройство. И когато днес бе описано, че човек се състои от дадени части и че тези части си сътрудничат по един или друг начин - физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и т. н. Така че можем да кажем, че вътре в него също има музика и тази вътрешна музика отговаря на външните музикални факти.

Но с развитието на човечеството нещата непрекъснато се променят. Китаецът е по-друг човек, отколкото европеецът. Китаецът още носи в себе си многостранни връзки между физическото и етерното тяло, етерното тяло и душата на усещането, душата на усещането и душата на разбирането и т. н., които днес са напълно изчезнали при хората от Европа. Това устройство на китаеца съответства на китайската гама. И ако някой изучава историята на музиката, като се заеме с развитието на системата на гамите и ако той има разбирането за взаимовръзките на човешкото устройство с външните музикални факти, той може чисто и просто, изхождайки от самите гами и от някои други неща в музикалните факти, да надзърне назад към устройството на съответната група хора или на съответната раса и т. н.

Преди малко ми бе обърнато внимание върху едно раздвояване на мненията относно това, което имах предвид вчера под задълбочаване навътре в тона.

Нямах предвид, че в хронологическия ред все още има тонове, които звучат някак си заедно и биват възприемани като един тон. Не това се има предвид, а че днес във връзка с развитието на човечеството и обратно на онова, което до съвремието е преживявано от много хора просто като един тон, човек започва да говори за нещо като разчленяване, разцепване на тона в самия него, за по-дълбоко навлизане в тона, към излизане надолу под тона и отгоре над тона към друг тон. И имах предвид, че разполагайки с така изменените същински тонове, заедно с двата полутона, които е образувал от тях, когато човек има тези три тона, той може да изрази варииращия основен тон. Тогава той е малко по-друг тон. И при нововъзникващите тонове, които образуват една малка мелодия, човек ще забележи, че трябва да отмести единия надолу, а другия - нагоре. Обаче тогава, когато ги отмести, той се натъква не на нашите обичайни тонове, а на тонове, които нашите тонови системи днес не притежават. И мисля, че по този начин ще се породи едно разширяване на нашата тонова система.

Нещата стоят така, че днешната тонова система е възникнала от един в известен смисъл противоположен процес. Тя се е появила посредством различни наслоявания на тонови усещания. Нашите тонове не биха били непосредствено разбрани в други времеви епохи.

Така че в цялостното тоново усещане понастоящем се извършва прелом и наяве излиза едно съвсем категорично тоново изкуство; макар и понякога в истински гротескни, експериментални форми, нещо в него предизвестява това, което иска да се прояви. Защото например трябва да кажа, че или изобщо не разбирам Дебюси, или мога да го разбера само като предчувстващ нещо от това вживяване в тона. Наистина, видът музикално усещане е съвсем различен при Дебюси, отколкото дори при Вагнер. Можем да кажем това, нали така?

Това, което имах предвид, е, че човек ще открие нещо като мелодия в отделния тон, която той само ще разпростре във времето. Но той ще успее да открие тази мелодия, само ако има една друга тонова система. Това е, което имах предвид.

Има още един въпрос за връзката на Гьоте с учението за тоновете. Това е един малко сложен въпрос, тъй като тя има не само един, а два източника, две изходни точки. От обмена на писма с Целтер научаваме някои неща за начина, по който Гьоте в неговата зрялост е мислел за тона и музиката. Първият източник е, че той е имал едно определено наивно музикално разбиране. Той не е бил особено прилежен в часовете по музика. Това сигурно се дължи на факта, че не е било възможно Гьоте да бъде подтикнат към прилежност в часовете по предмети, учителите по които са били доста глуповати. И ако познаваме правописа на Гьоте в определена възраст от живота му, знаем, че ако някой гимназиален учител получи някой ръкопис от Гьотевия архив от около 1775 г. -следователно той е бил във втората половина на двадесетте, - той би го изпъстрил с червено и отдолу би поставил оценка "слаб". И така, от наученото в училище възниква единият източник на наивното му музикално разбиране.

Обаче има и друг източник на Гьотевото учение за тоновете. А именно, че от своето учение за цветовете Гьоте се е опитвал да придобие възглед, който би могъл да бъде наречен общ физически възглед. Учението за цветовете е напълно оригинално и създадено от същината на нещата с огромно вътрешно усърдие. Но Гьоте не е могъл да предприеме първични изследвания във всички области на физиката. И така той е създал голяма част от разбиранията си в учението за тоновете чрез аналогии с учението за цветовете. Така той е направил една скица - представил е всичко само схематично, - взел е един шаблон, в който се е опитал да доведе явленията на музикалното до аналогия с онова, което изживява в цветовете, в светлинните явления. Това е вторият източник.

И като трето - но не като трети източник, а като вид обработка на нещата - при Гьоте се прибавя и това, че той в най-широк смисъл е имал инстинктивно усещане за пътищата, които днес ние разкриваме пред света като духовно-научни. На много места в написаното от него можем да изживеем нещо забележително, което той разкрива за себе си по най-разнообразен начин, отчасти теоретично - така както го е направил в учението за цветовете, - отчасти аналогично теоретично - както в учението за тоновете, - но също така и в поеми живее по един забележителен начин онова, което инстинктивно се е намирало в долните пластове на Гьотевата душа във връзка с пътя. В тази именно връзка са интересни неговите поеми, които са останали само под формата на фрагменти, като например "Пандора". Ако "Пандора" бе завършена, тя щеше да е нещо, написано изцяло от духовния свят. Това действително трябва да е било видяно в духовния свят.

Гьоте не е стигнал до духовно виждане, но вътрешно е бил съвсем истинен. Поради това той не е завършил тази си творба, като по този начин тя е останала скрита в него. И към едно от интересните неща в Гьотевите поеми спада това да се изучава как той винаги остава скрит в тях, защото е бил истинна личност, истинна натура и е оставил работата си. По това се вижда как Гьоте е имал за нещата усет, който се е движил по духовно-научни антропософски пътища. И това се прибавя като трето към горепосочените фактори. Така че на дело той е виждал в света на тоновете много повече, отколкото би съответствало на наученото му разбиране за музиката.

Именно това му е помогнало да отстрани своите предразсъдъци. Затова се появява и една определена духовно-научна тенденция в схематично представеното Гьотево учение за тоновете. И това, което се намира в схемата на учението за тоновете например по отношение на полярните връзки между мажор и минор, естествено може да бъде тълкувано по най-различен начин. Имаме само една схема и в нея едното е съпоставено с другото и обратното. Разбира се, трябва да познаваме Гьоте съвсем добре, ако искаме да си отговорим на въпроса как той е измислил учението си. Но от скиците се вижда, че тук вече могат да се намерят пътища за стигане до благоприятни резултати. Гьотевото учение за тоновете би могло да е също толкова духовно-научно стимулиращо за някой физик,

колкото и за някой музикант. Защото и в научните трудове на Гьоте цари изцяло художествен елемент. И тъкмо в схемата на учението за тоновете има нещо, което прави впечатление с характера си на партитура. В нея има нещо музикално. Също както можем да намерим нещо истински музикално в начина на представяне и на Гьотевото учение за цветовете.

Прочетете Гьотевото учение за цветовете от гледна точка на неговата композиция, от гледна точка на последователността на резултатите, последователността в описанието на експериментите! Препоръчвам ви това. А след това прочетете която и да е обикновена книга по физика и ще откриете колосална разлика. Тази разлика също има значение, тъй като ще дойде времето, когато човек вече ще усеща нещата по начин, обратен на този, по който се представя научната мисъл днес. А именно: "Мисли Какво, но повече мисли Как". В начина на изложението всъщност се вижда как човек разбира нещата. Към печалните придобивки на новото време спада също и това, че колкото по-добър преподавател става някой, толкова по-малко художествено, с усет към изкуството може да пише той, толкова по-лош е стилът му, и че колкото по-художествено пише някой, толкова по-лош преподавател е. Това естествено не се казва, но системата е направена така. И за тази варварщина в научното стилизиране на новото време по-късно ще бъдат писани интересни глави в историята на културата, каквито днешното човечество едва ли би могло и да сънува. "Научното варварство на стила през 19-ти и 20-ти век" - това вероятно някога ще запълва много страници на бъдещите литературни творби, ако още съществуват такива особняци, които да пишат толкова много за тези неща, колкото пишат за някои неща днешните особняци.

Сега вече мисля, че в общи линии изчерпах поставените въпроси. Не знам дали остана още нещо, но виждате ли, не е възможно всичко да се каже наведнъж. Тези лекции и упражнения трябва да дават само импулс. Надявам се, няма да си тръгнете оттук без чувството, че сте получили такива импулси.

Въпрос: "Какво е понятието за изкуство, което всъщност не е никакво изкуство? Каква е същността на изкуството и по какво се отличава то от науката за изкуството?"

Въпросът е зададен изключително абстрактно и според усещането ми изключително без усет към изкуството поради простата причина, че едно определяне на отношение към изкуството и науката за изкуството, което се свежда до разграничаване, изобщо не може да бъде разбрано правилно в духовно-научен смисъл.

Виждате ли, когато искаме да разберем как се импулсира схващането за изкуството посредством духовно-научното, трябва да усещаме разликата между отделните начини, по които някои естетици са писали за архитектура, пластика, музика и др. Мориц Кариер е бил смятан за голям естетик от много хора не само в Мюнхен, може би не за учен в изкуствознанието във вашия смисъл, но това няма никакво значение - бихме могли да приведем примери и от тази област. По времето когато Кариер естетикът живееше в Мюнхен, там се намираше и един художник. Аз също познавах един художник и веднъж с него започнахме да си говорим за Кариер. И той каза: "О, да, спомням си съвсем добре как, когато бяхме млади художници, млади неориентирани студенти, потънали изцяло в изкуството, си говорехме за Кариер и го бяхме нарекли "естетическия блажен мърморко".

На хората им доставя удоволствие да изпитват голям респект пред абстрактния израз на мислите върху изкуството, но след като говорихме за едно художествено разбиране за него, да искате повторно да се дава дефиниция за изкуството, е нещо, което не върви. Естествено, би било много лесно да се дефинира същността на изкуството, тъй като тя многократно е била дефинирана

в течение на 19-ти и в началото на 20-ти век. И в краен случай можем да си представим какво има предвид под наука за изкуството онзи, който не смята, че чрез метода на разглеждане на духовната наука човек разбира изкуството. Но става дума за това да не оставаме при определени предразсъдъци, които веднъж сме си втьлпили, а да съумеем да се настроим в живото движение на духовния живот и да вървим в крак с това, което днес в действителност се призовава от дълбините на човечеството: обединяване на наука, изкуство и религия, а не продължаване на разцеплението на тези три течения на човешкия духовен живот.

Естествено, днес все още можем да предизвикаме негодувание, ако смятаме, че разглеждането на изкуството трябва да приеме напълно различна форма от обичайния метод на разглеждане в изкуствознанието, от традиционния метод. Но днес сме стигнали до точката, от която трябва да напреднем в загатнатата посока. Тук също става дума за това, че въпроси като "Каква е същността на изкуството? Каква е същността на човека?", които се свеждат до даването на дефиниции, изобщо ще престанат да съществуват. Става дума за това, че ние все повече трябва да се опитваме да проумеем какво са имали предвид хора като Гьоте, който в увода си за учението за цветовете казва: "За същността на светлината не може да се говори. Цветовете са делата на светлината." И тъй, който се занимава с фактите от някоя област, някоя област на изкуството във форма, която се приближава до изживяването на тази област на изкуството, той постепенно излага един вид разсъждения върху същността на съответната област на изкуството. Но в началото или на друго място някак си несвързано да се правят дефиниции, да се подхвърлят въпроси: "Каква е същността на човека? Каква е същността на изкуството?" и подобни, изобщо ще бъде надскочено.

И тогава, обхващайки в известна степен многото казани неща, бих могъл с цел обобщение да използвам абстрактните безкръвни понятия: теза, антитеза и синтеза. Но като отделно изказване това е невъзможно. Трябва да имаме усещането за това, кога нещо е един организъм.

Искам да ви дам пример от една друга област: Хегеловата енциклопедия на философските науки. Там в последната глава става дума за самата философия. Да, казаното за самата философия е добавено към всичко предшестващо. Така че човек вече го е възприел в себе си. Това е величествено - един могъщ архитектонически завършек. Моля отделете тази последна глава и я приемете като дефиниция за философията - та това ще е най-чиста безсмислица. Това ще е най-чиста безсмислица! Трябва да навлезем от тълкуване на частното в изживяване на общото. По възможност трябва отново и отново да се издигаме от втьлпеното ни чрез възпитанието криене в понятия, в отделни характеристики към долавяне на цялото, към обгръщане на цялото.

В този смисъл имам предвид, че когато човек вижда случващото се като музикален факт отвън и като вътрешно изживяване, това дейтвително води до някакво разбиране. И когато той почувства случващото се в човека, тогава вярвам, че това е едно разбиране с повече усет към изкуството, отколкото разбирането на някоя музикална наука! И бих желал да допълня, че днес по разбираеми причини не бихме могли да се разпрострем достатъчно надалеч. Ако бяхме стигнали до имагинациите и описанията на имагинациите, щяхме да твърдим нещо подобно на това, което са твърдели гърците, когато са говорели за лирата на Аполон, а всъщност са имали предвид вътрешността на човека като жив музикален инструмент, който възпроизвежда хармониите и мелоса в космоса. Обикновено не сме дотолкова напреднали, че да можем да почувстваме какво е усещал гьркът при думата "космос". Тази дума не е свързана с някаква абстракция на някой съвременен учен, с дадено описание на вселената, а с нейната красота, със съгласуването в хармонии на онова в космоса, което е съгласувано с красотата на вселената. Човечеството вече се намира извън влиянието на това, което днес е диференцирано. Действително трябва да изживеем тези диференцирания, но също така трябва да използваме всеки удобен случай да обозрем диференцираното, да го чуем да звучи в едно, да се потопим в едно живо цяло, така че резултатът от познанието в същото време да стане съдържание на едно изкуство и откровение на религиозното.

Това е, към което винаги трябва да се стремим.Мъдростта може да се появи и представи под формата на красота и да се разкрие под формата на религиозен импулс. Тогава ще изживеем това, което без съмнение принадлежи на далечното бъдеще: че самите ние намираме определен синтез между олтар и лабораторна маса. Ако можем да стоим пред природата с благоговение, с каквото всъщност би трябвало да стоим пред нея, за нас науката ще се превърне в богослужение. И ако като хора напълно се проникнем с онези похвати, с онези средства, които съответстват на едно такова разбиране на природата, на духа и на душата, тогава всички дейности на науката, от

своя страна, ще протичат в красиви форми.

Днес това ни се струва още като нещо фантастично. То обаче е реалност! Защото е нещо, към което трябва да се стремим и да го осъществим, за да не изпада човечеството все повече и повече в упадък.

Един участник пита за по-дълбокия смисъл на приказката за Бременските градски музиканти и дали тя има нещо общо с връзките между човешките съставни части. "Готов съм, разбира се, да се лиша от отговор днес, в случай че д-р Щайнер е твърде уморен".

Не това е причината, скъпи мой г-н Бютнер, но бих искал да кажа следното: Веднъж в Берлин казах нещо и приведох няколко примера за начина, по който човек се приближава до разбирането на приказките с помощта на духовно-научното и положих наистина много изследователски усилия, за да стигна зад приказките. Защото, виждате ли, не бих искал да принадлежа към онези хора, за които става дума в стиха:

В тълкуването сте свежи и бодри,

защото тълкувате не правилно, а погрешно.

Това никога не е било моя максима и винаги ми е струвало много усилия да стигна до онова, което трябва да се търси понякога във всевъзможни области на изследване, необходими за да може една приказка да бъде разбрана. И затова трябва да кажа, че за мен би било най-голяма радост, дори и да бях още по-уморен, отколкото съм днес, да мога да ви зарадвам с тълкувание, с разяснение на приказката за Бременските градски музиканти. Но никога не съм се занимавал с нея и затова не знам какво да кажа за тази приказка. И ви моля да изчакате, докато в този или в следващ живот се яви случай и когато това вече ще бъде изследвано.

Въпрос: "Как духовната наука разглежда феномена на инстинктивния, абсолютен слух?

Г-жа Щайнер ни улесни много да съпреживеем духовно живото в нейната декламация. Подбуден от това, бих искал да попитам по какъв начин трябва да процедира човек, когато разучава някоя песен? Мога да Ви уверя, че в новия, легнал на сърцето ни начин да се занимаваме с изкуство за основаването може би на едно ново певческо изкуство не можем да имаме предвид някой педагог като помощник за школуването на един мъжки певчески глас. Искам да попитам още дали жена може бъде педагог в случая?" Изглежда, че днес в поставянето на въпроси не присъства нещо особено хомеопатично! На първо място, нали така, тук няма много какво да се добави, освен това, което е налице и при която и да е друга човешка способност. Напълно можем да приемем, въпреки че мога да се произнеса единствено с предпазливост, защото това е въпрос, с който още не съм се занимавал истински изследователски, но спокойно можем да приемем, че също и тази инстинктивна наличност на едно абсолютно тоново съзнание при определен брой хора - смятам при по-малко на брой хора, отколкото човек обикновено си мисли - се отнася до някоя особеност на етерното или на астрапното тяло, която след това се отразява по някакъв начин във физическото тяло. Но е необходимо по въпроса да се направят съвсем конкретни изследвания. Струва ми се обаче твърде вероятно това абсолютно тоново съзнание да се основава на факта, че в случая е налице точно определено устройство на ухото. Така че вероятно - но както казах, бих искал да се произнеса съвсем предпазливо - имащият толкова много функции орган, между другото и орган на равновесието за някои равновесни отношения, вероятно има нещо общо с абсолютното тоново съзнание.

Сега за казаното във връзка с декламацията на г-жа Щайнер. Мога да ви уверя, че въпросът без съмнение е поставен, но всъщност все пак не е зададен така, че човек да разбере какво всъщност иска поставилият го, когато пита: Какво трябва да се преподава в пеенето, как трябва да се преподава, за да може да се постигне възможно най-бързо това, което човек приблизително трябва да си представя като добро певческо изкуство в духовно-научен смисъл? Да, тук трябва да кажа, че съгласно усещането ми в поставения въпрос се намесва порядъчно много еснафщина. Защото човек първо трябва да се отнася сериозно към това, че духовно-научното има определено влияние върху хората, че има определено въздействие върху тях, но че те в никакъв случай не се премоделират посредством духовната наука, не се обработват отвън, а стават в състояние да извадят на бял свят от себе си определени сили, които досега са останали латентни в развитието на човечеството, и чрез тях да разкрият една по-дълбока човешка природа.

Посредством това ще се развият още повече най-различни направления на човешкия духовен живот. И от многото неща, които, разбира се, би трябвало да бъдат казани поотделно по един такъв въпрос, е важно да се обърне внимание върху факта, че преди всичко трябва да превъзмогнем това да говорим за всичките методи при обучение по пеене. Не казвам това с удоволствие, но помещенията, в които измислят тези методи, са така ужасно пренаселени, че човек въобще не знае на какво се опира, когато изказва мнението си за съвременните методи за обучение по пеене! Не бих желал да се разпростирам върху това, но ще насоча вниманието ви върху едно нещо.

Мисля, че трябва да започнем да разбираме какво означава да се работи не по даден метод, да не се пита как трябва да се нагласи това и онова, как трябва да се постави дишането, как трябва да се правят многото подготвителни упражнения, преди изобщо да се стигне до същинско пеене. Повечето днешни методи всъщност са подготвителни методи, методи за настройка, методи за дишане и т. н. Трябва да се откажем от всичко това, което всъщност цели човешкият организъм да бъде разглеждан като машина, която трябва да се смазва по правилния начин и чиито колела да се приведат на правилната височина на оста и подобни. Това, разбира се, е малко преувеличено, но вие разбирате какво имам предвид. Вместо това човек трябва да види, че тъкмо при уроците по изкуство изключително много зависи от личните, неопределими от рационалното отношения между учителя и ученика и той би трябвало да стигне до разбиране за това какво означава при пеене да издигне съзнанието си извън ларинкса и отвъд всичко онова, което произвежда тона, и да стои в по-голяма степен съзнателно във връзка

със заобикалящия го въздух, да пее в по-голяма степен с обкръжението на ларинкса, отколкото със самия ларинкс. Знам, че днес повечето хора не могат да свържат никакво понятие с това, което казвам, но човек трябва да си създаде именно такива разбирания. Той трябва да отдава по-голямо значение на факта как става това, което се изживява при обратното слушане, когато човек пее, но и чува, да се научи да слуша сам себе си, но не така, че докато слуша да прави нещо подобно на това, както когато върви и постоянно стъпва върху стъпалата си - това, естествено, би попречило на песента. Значи когато човек стигне до това да живее по-малко във физиологичното, а повече в изкуството като такова и когато занятието също така протича повече в посока към изкуството, тогава той ще стъпи на пътя, към който поставилият въпроса може би иска да бъде насочен.

Обаче наистина мисля, че ако разполагаме с външните предпоставки за една такава педагогика, за която се грижим чрез Валдорфското училище, тя все повече и повече ще довежда до успехи в часовете по изкуство и по пеене.

Онова, което вчера г-н Бауман имаше предвид във връзка с Валдорфското училище, присъства също и в евритмията и в пеенето, в музикалното. Ако с музикалното и с пеенето още не върви така, както би трябвало да е според неговия идеал, това наистина не се дължи на нашата педагогика, съвсем не на нашата педагогика, най-малкото не на педагогиката на нашите педагози, а на педагогиката дължим съвсем други предпоставки - достатъчно големи помещения, в които да бъдат донесени много музикални инструменти, добре вентилирани помещения за евритмия и подобни. Изрично бих искал да ви подтикна към това. И смятам, че това, което още днес може да се постигне във Валдорфското училище в областта на музиката и евритмията, би могло да изглежда по съвсем друг начин, ако се касаеше само до педагогиката на нашите педагози, а не до педагогиката на други неща, които са необходими, когато трябва да се основе едно училище.

Днес ме попитаха - не знам дали господинът сега е тук - с едно усещане, че и на други места трябва да се основат училища. Казах, че трябва да се започне тъкмо с началото. Имате ли пари, тогава ще говорим по-нататък!

Това също може би е нещо, което попада в целта! Или имахте друго предвид? Не бих искал да ви приписвам по някакъв начин, г-н Бауман, че не можете да имате нещо друго предвид.

Пол Бауман: "Сега по въпроса за мъжките гласове."

Може би ще бъде разочарование, ако оставя въпроса, невзет под внимание. Може ли жена да бъде педагог за един мъжки глас? Вече казах, че се касае най-вече до личното и неопределимо от рационалния разсъдък, така че бих искал да развия мисълта си в отговора на този въпрос. Наистина мисля, че при определени обстоятелства това може да бъде едно много благоприятно отношение, че дори този мъж би могъл много да научи, много повече -особено ако дамата е и красива или още и безупречна, -отколкото ако му преподава мъж.

Дорнах, 20 декември 1920 г.

След лекция на професор Франц Томастик по някои въпроси на акустиката

Ако аз самият направя някои забележки в тази връзка, бих го направил до известна степен в насоката, че по въпроса всъщност изобщо не би трябвало да се дискутира, затова пък би могъл да се доразработи. Дори вярвам с това да говоря напълно в смисъла на д-р Томастик. От изключително голямо значение за излагането на идеите, които бяха поднесени в лекцията, е да стигнем до принципите, съгласно които трябва да се употребяват материалите за инструментите.

Пред нас лежи известна трудност, тъй като материалите, които използваме за музикалните инструменти, в своето възникване представляват нещо вторично. Трябва да сме наясно за това, че ние всъщност не възприемаме действителния тон. Мисля, че в една от последните лекции казах: Всъщност ние възприемаме тона така, както той се проявява или манифестира във въздуха. А измежду земните елементи въздухът като такъв не е най-подходящият медиум за тона. Тонът би могъл да бъде възприет адекватно едва в неговия собствен етер. За да може да възприеме тона в собствената му същност, човек би трябвало да се приучи да го възприема по възможност във вода или в по-течен, влажен въздух. Защото той в действителност се намира там.

Не споменавам това, за да кажа някой куриоз -действителността понякога е много по-куриозна, отколкото човек си мисли, - а го споменавам затова, защото дървото, от което изработваме нашите инструменти, което сме взели от растенията, всъщност е образувано от тоновото на влагата - както от земната влага, от която израстват корените, така и от влагата на въздуха. И в известен смисъл човек може да разбере още от външната конфигурация на някое дърво дали то е подходящо за по-нисък или за по-висок тон. Така винаги дървесният материал от дърво, което има по-назъбени листа, ще е по-подходящ за по-висок тон, отколкото материал от дърво с такива листа (виж рисунката).

Тъй като дървото е образувано от тона, самото то произвежда тонове. И оттук се извежда принципът, който още съм нямал повод да изведа, който обаче със сигурност ще разбрете, ако можем да проследим по-нататък интересното изложение на д-р Томастик. Много от нещата, които бяха казани по един много одухотворен начин тук, могат да се установят също и в духовно-научен смисъл.

И така, трябва да кажем, че се касае за това да се изучи дървото още от неговото възникване и да се изучи структурата на дървесния материал, който произлиза от водния елемент, влажния елемент, който всъщност е действителният носител на тона. Например едно средство това да се направи по чисто външен начин, е да се проучи всмукателната способност за влага на съответния дървесен материал. Един вид материал всмуква повече вода, друг -по-малко. Дори само от това би могло да произлезе нещо, но това все още ще е много грубо.

Бих искал да отбележа и друго. Извънредно интересно е как д-р Томастик разви една до известна степен идеална архитектура за музикалния слух. И това е нещо, което би могло да се проследи и по-нататьк. Във връзка с това, бих искал да ви обърна внимание само върху едно. Действителността е наистина нещо изключително сложно и е много трудно тя да се конструира само от една гледна точка. Да кажем, че човек например може да се запита: Защо в нашето строителство колоните са от различни видове дървесен материал? И той би могъл да разгледа тези видове дървесен материал във връзка с онези, от които се правят инструментите. Това няма да е правилно, защото не това е задачата на тези видове дървесен материал, а задачата им се състои в нещо друго, за което ще говоря след малко, след като предварително кажа още нещо.

Виждате ли, човек може да си представи по един съвсем идеален начин как би трябвало да прави инструментите, ако иска да чува идеално. При това във всички случаи трябва да се разгледа още и следното: Дори и когато се вземе някое помещение, някоя концертна зала, която се намира на дадено място и притежава добра акустика, и я копираме съвсем точно, но на друго място, акустиката може и съвсем да липсва. Но в мисълта си човек би могъл да си представи едно идеално помещение, което е построено изцяло съобразно акустичните принципи.

Г-н Томастик изложи нещо извънредно важно, а именно че човек усеща като нещо смущаващо, когато седи в концертната зала и оркестърът се намира пред него. Контрабасистьт се поти ужасно, мъчи се и човек трябва да гледа всичко това, да вижда различното кривене на крайници и т. н. Това, което стои пред него визуално, му действа като огромна пречка да се отдаде на тона, а също така му действат архитектурните пропорции и т. н.

Но да си представим едно помещение, което е построено от акустична, от музикална гледна точка. Да, едно такова помещение не може да бъде опазено от това, че когато седим вътре в него, също така го и виждаме отвътре. Ние трябва също така и да го гледаме. Ако не излизаме от принципа, че в момента, в който започва музиката, помещението се затъмнява, не можем само да слушаме, тъй като имаме и очи. Не можем да го построим само от акустична гледна точка, имайки предвид факта, че трябва и да му се наслаждаваме, преди да започне музиката. Иначе би трябвало да влезем на тъмно. Помещения, построени изцяло съобразно акустични принципи, не биха били по-приятни за гледане, отколкото някой оркестър!

Необходимо е значи също така действителността да не се конструира само от една гледна точка, а човек да има усет за конструиране на действителността от най-различни гледни точки. Виждате ли, за акустиката е необходимо едновременното разглеждане и усещане на много по-широк кръг фактори, за да се открият онези неща, чрез които в едно помещение, което в същото време трябва да е красиво, тонът да се чува по съответния начин, защото той винаги не само се отразява от стената, о която се удря, но също така се поглъща от нея. Той винаги потъва на известно разстояние в нея и едва тогава се отразява. Чувството за материала е налице, когато човек чува тона в дадено помещение, чиито стени са направени от определен материал. И така, за да предизвика възможността за добро отразяване, човек трябва да разгледа съвместното влияние на различни фактори. Един от тях е изборът на седемте различни вида дървесен материал за колоните. Те са именно за да служат на акустиката, предизвикана от отразяването.

Така е и с някои други неща. Например двойният купол в строителството, който дава основа за резонанса, доколкото това е възможно, се конструира съобразно такива гледни точки.

На разглеждане подлежат също и други неща, най-вече че човек не винаги може да използва мястото, на което акустиката би могла да се постигне по най-лесен начин. С помощта на интуитивното виждане могат да се открият много неща в тази насока.

Също това с потъналия в земята орган е нещо изключително духовито! Но това ще създаде една определена трудност, тъй като относителната неутралност на тръбите на органа спрямо външния въздух ще престане да съществува в мига, в който действително потопим органа

в земята. И през зимата той ще звучи съвсем различно, отколкото през лятото. Следователно през зимата с него ще трябва да се борави и да се настройва по друг начин, отколкото през лятото. Така ще се усещат преди всичко зимата и лятото по един твърде интензивен начин. И още някои неща трябва да се вземат под внимание. Възникват голям брой много трудни проблеми, които не могат да бъдат решени от акустична, нито дори от музикална гледна точка. Г-н д-р Томастик направи една изключително интересна забележка - тази, че Виена е бил събирателният пункт за всички велики музиканти и че тези музиканти са се задържали във Виена, преживели са много неща там, въпреки че не са им постилали легло от рози! Искам да ви кажа едно просто нещо, от което можете да видите, че именно Виена трябваше да бъде "водоем" за определени хора. Можете да проучите геоложките условия в Европа, насочвайки погледа си към най-обширни области. Виенската котловина, просто земята, върху която е разположена Виена и нейните околности, съдържа на едно място по малко от всички европейски почвени условия, така че във Виенската котловина човек може да изучи цялата европейска геология. И ако имате някаква представа какво означава това и доколко тясно свързано със земята е всичко, което е в духовното, ако си помислите какво означава това, че действително във Виена се намира компендиум на всички почвени условия в Европа и ако свържете този факт с това, че субстанциалното като такова, съотношенията на субстанциите една към друга са всъщност нотната гама - нали химическите еквивалентни стойности всъщност са тонови съотношения (пропуск в записките), -ако обмислите всичко това, ще видите, че тъкмо изхождайки от космичните взаимовръзки, човек стига вътрешно до нещо правилно, когато казва, че Виена е такава душевно-духовна среда, в която изключителните музикални гении се заседяват и към която те изпитват голяма симпатия.

Интересна също е забележката, че Грац е един немузикален град. Сега си мисля, че човек трябва само да мине по моста над реката и да се заслуша в несимпатичното клокочене на Мур, за разлика от това на другите реки, и ще види, че с начина, по който тече тази река, природата се държи музикално изключително обидно. Не е ли така? Увесът на нейното корито клокочи извънредно несимпатично! Това се дължи обаче и на тамошната, съвсем особена конфигурация на почвата. Колко по-музикално е, когато да кажем човек пътува към Виена със северозападната железница! Музикално е цялото устройство на почвата. Планините и всичко останало е подредено музикално. Може някои да обичат Грац, но целите Алпи са поставени по немузикален начин по отношение на почвената структура.

И така, като излезем отвъд чисто музикалното, могат да се повдигнат много обширни въпроси. Бих искал да отбележа това като особено благоприятен успех за високо стойностното изложение на г-н д-р Томастик, щом у вас, скъпи мои приятели, възникват много такива въпроси.

И искам още да ви обърна специално внимание върху изключителната важност на факта, че музикалните инструменти всъщност са възникнали от традициите на четвъртата следатлантска епоха. И тъй като сме в петата следатлантска епоха, те преминават в упадък. Това е във връзка с развитието на петата следатлантска епоха. И в общи линии тази пета следатлантска епоха е немузикална. Интелектуалното и теоретичното, което се проявява особено в 19 век, е нещо напълно немузикално. И това, че музикалните инструменти са в упадък, е във връзка с вътрешната характерна същност на петата следатлантска епоха. И естествено не е толкова лесно да ги върнем на тяхната предишна висота. Защото - г-н д-р Томастик ще ми даде право - ако възникне потребността някой майстор на органи днес да му направи такъв един орган, какъвто е неговият идеал, тогава май човек ще трябва да почака до следващата инкарнация. Не вярвам, че днес някой майстор на органи прави такива неща, каквито бяха изложени в неговата интересна лекция. И е много хубаво сравнението, което г-н д-р Томастик направи, че ако на някой фабрикант му бъде предоставено да прави музикалните инструменти, това е все едно художникът да даде на фабриканта да му прави боите. Но това е идеалът на днешните художници -те вече си набавят боите от фабриканта, вече не си правят боите сами. Те изпадат във все по-голяма зависимост от производителя на бои за рисуване, както и музикантите са изпаднали в зависимост от майстора на органи, на цигулки и т. н.

И сега тъкмо от гледна точка на духовно-научното развитие е от изключителна важност да възникнат стремежи като този при тази новоизработена цигулка. Защото по този начин изцяло се повдига въпросът за музикалните инструменти. Наистина в служба на течението, което търсим от нашата изходна точка, ще бъде да се борим срещу упадъчните явления, които са толкова забележими във всички области. И от тази гледна точка бих искал да пожелая действително голям успех на такъв вид работа, като работата с тази цигулка. Защото този успех се намира напълно в посоката, която ние също трябва да следваме в нашите духовно-научни стремежи.

Това бяха само някои забележки към интересната лекция.

ВТОРО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Дорнах, 7 февруари 1921 г. След лекция на Леополд ван дер Пале

Бих искал да добавя само още нещо: г-н Ван дер Пале с основание насочи вниманието върху това, че в китайската легенда за "Лунната цигулка" човекът отсъства от полагащото му се място в космоса в музикален смисъл. Това е във връзка с духовното значение, което има една такава легенда в източната, следователно и в китайската литература. Все пак човекът в известен смисъл намира своето място в едно, както може да се каже и за по-древните епохи, дълбоко чувствано, инстинктивно-ясновидско съзнавано единство с целия космос.

Така тъкмо при китайците съществува дълбоко съзнание за връзката между човешката глава и горните сфери, между ритмичната система на човека, системата на белия дроб и сърцето и земята, в чиито процеси човекът участва посредством дишането, като чрез самото дишане ритмичната му система бива привеждана в движение. И тогава идва ред на човека като цяло, при когото се усеща, че той представлява нещо ново в рамките на земната еволюция и че още не може да бъде поставен в непосредствена връзка с нещо космическо, както могат неговата глава като част и гръдните му органи като част. Изобщо отношението на целия човек към космоса остава нещо неопределено.

Онова, което остава неопределено в човека, бива описвано като Луна в него. И е съществувало едно дълбоко, макар и инстинктивно съзнание за това, че третата съставна част на един тричленен човек е нещо луноподобно. Това лежи в основата и на духовно-научното разглеждане на човека (вж. рисунката, Луна).

Правело се е разлика между луноподобното и онова, което произлиза от цялата ритмична система, което е резултат от нея. Това е слънчевото (виж рисунката, Слънце). То би трябвало да се намира концентрирано главно в сърцето на човека. Тези две съставни части на човека са поставени на преден план в човешката природа. Слънчевото той още не е довел до пълно развитие, слънчевото не в смисъл на старата планета, както е в моята книга "Въведение в тайната наука", а настоящето, светещо на небето Слънце.

Към тях се прибавя онова в човека, което се придържа към ритмичната система: разклоненията на неговия нервен апарат, които се намират във връзка с останалите планети. Така че имаме приблизително следното: най-горе в главата, във връзка с цялата нервна система, централната нервна система - Сатурн (виж рисунката); Юпитер - онова, което се отнася повече към сетивните органи, към очите; Марс -лежащото в основата на органите на говора, органите за пеене; Венера и Меркурий -- преминаващото към симпатиковата нервна система. Така получаваме цялата същност на човека, както тя е дошла от Луната. И би трябвало да отличаваме пет свързващи линии, които ни отвеждат към петте планети:

Юпитер

О

Венера Меркурий

Този музикален инструмент е изграден въз основа на лунната същност на човека. И както знаем, във всички стари представи за човека той е бил представян с образа на дърво или растение. Достатъчно е само да си помислите за мировия ясен. Този начин на разглеждане има своя корен много назад във времето. Трябва само да си представите: петте звезди - Сатурн, Юпитер, Марс, Венера и Меркурий - се спускат на небосклона по посока Дървото на човека и опъват върху него лирата, така че то се превръща в музикален инструмент. Отгоре, спускайки се от духовния всемир, се носи акордьорът на този инструмент: птицата феникс, безсмъртната човешка душа.

В тази китайска легенда се крие многозначителен смисъл. И човекът остава встрани, защото самият той е музиката, защото в легендата не се говори тъкмо за основното. В нея се говори за това, което съставлява цялостния музикален инструмент. В известен смисъл е така, сякаш някой майстори цигулка и говори за дървесния материал, за струните, за магарето на цигулката, но за нея самата и дума не казва. Така в тази китайска легенда всъщност не се говори за нищо друго, освен за човека, за оформянето на тези пет звезди, за безсмъртната душа. Но човекът остава встрани, тъкмо защото цялото, от което той се състои, води всъщност към самия човек. В основата на това лежи дълбокото съзнание за взаимовръзката на същинската музика със самата човешка природа.

И г-н ван дер Пале каза съвсем точно: Който търси произхода на мелодията, той стига до голямо объркване, ако я търси някъде в днешно време. Този, който го търси, би трябвало да се върне назад в светите писания и никога не би стигнал до края на изследването си, защото мелодиите са нещо, което принадлежи към цялостното културно развитие на човека.

Но, както казах, да говорим за тези неща в подробности днес, би ни отнело твърде много време. Исках само да обърна вниманието върху това. А също така да кажа, че изразът "лунна цигулка" е напълно обоснован, защото като се говори за това, че е била направена лунната цигулка, се апелира тъкмо към лунната същност на човека.

Дорнах, 2 декември 1922 г.

В дискусиите, които проведохме в последно време, можах да насоча вашето внимание към факта, как дейностите на човешкото същество в най-ранното детство представляват трансформация на тези, които човек извършва по времето между смъртта и новото раждане, следователно в битието, което предшества земното. Виждаме как детето, което след раждането още не е пригодено към земното притегляне, към земното равновесие, отново и отново се опитва да се нагоди към тях, как се учи да стои и да ходи. Това пригаждане на тялото към равновесно положение е нещо, което човек научава едва по време на земното си битие. Знаем, че човешкото физическо тяло е резултат от една грандиозна работа, която човек извършва заедно със същества от по-висшите светове по времето между смъртта и новото раждане. Но това, което човек оформя, и което е духовният зародиш на неговия бъдещ физически земен организъм, още не е оформено така, че да има способността за ходене в изправено положение. Тя се включва към способностите на човека едва след раждането, когато той се пригажда към равновесните, към силовите отношения на земното битие. Защото в . предшестващото земното битие ориентацията не означава това, което тя представлява тук на земята при ходене и стоене, а означава връзката, която човек има към съществата ангели, архангели, изобщо към съществата от по-висшите йерархии, според това дали се чувства повече или по-малко привлечен от едно или друго същество. Това е равновесното положение в духовните светове. Слизайки на земята, човек го губи. В майчиното си тяло той не е нито в равновесните връзки на своя духовен живот, нито в равновесните връзки на земното си битие. Първите той е оставил, а във вторите още не е встъпил.

По подобен начин стоят нещата с речта. Речта тук на земята е напълно пригодена към земните взаимоотношения. Защото тази реч е израз на нашите земни мисли. Те съдържат земни знания. Към тях е пригодена речта по време на земното битие. В предшестващото земното битие, както вече обясних, човек използва реч, която не излиза отвътре навън, която не следва предимно издишването, а следва духовното вдишване, инспирирането, онова, което в битието, предшестващо земното, можем да опишем като вдишване. Там има живот в мировия логос. Там има живот в мировото слово, в мировата реч, от която са направени нещата.

Този живот в мировата реч изгубваме, когато слезем на земята и се приспособяваме към това, което служи на нашите мисли, на земните мисли и на земния разсъдък, на разбирането между хората, които живеят на земята. По същия начин стоят нещата с мислите, които имаме, с мисленето. Мисленето се нагажда към земните отношения. В предшестващото земното битие има живот в творящите мирови мисли.

Когато най-напред разглеждаме средната съставна част, говора на човека, можем да кажем: В говора лежи същественото на земната култура, на земната цивилизация. Тук на земята хората се събират и намират мост един към друг посредством говора. Една душа се свързва с друга душа. Усещаме, че именно в говора имаме нещо от съществена важност тук на земята и той всъщност е земното

отражение на живота в логоса, в мировото слово. Ето защо , е особено интересно да бъде разбрана взаимовръзката на това, което човек извоюва като своя реч тук на земята, , с метаморфозата, която има тази реч в предшестващото * земното битие. И когато човек разглежда тези връзки, той ще се насочи към вътрешното устройство на човека от звука, от тона.

И в този момент е уместно да вмъкна в нашето космологическо разглеждане, с което се занимаваме вече от няколко седмици, главата за изразяването на човека чрез тон и слово. Тези дни имахме голямата радост да чуем в нашия Гьотеанум едно отлично музикално певческо постижение. И позволете ми днес, като израз на вътрешното задоволство от това изпълващо ни с толкова радост художествено събитие, да кажа някои неща за взаимовръзката на тоновото и звуковото изразяване на човека тук на земята с живота на човека в онова, което съответства на тона и звука там в духовното.

Ако разгледаме човешкото устройство, каквото е то тук на земята, ще видим, че е изцяло отражение на духовното. Тук всичко е отражение на духовното - не само това, което човек носи със себе си, а също и онова, което го заобикаля във външната природа. Когато човек се изразява чрез говор или чрез песен, той изразява като едно откровение целия си организъм - тяло, душа и дух - в посока навън, а също така и в посока навътре към себе си. В това, което човек разкрива звуково или тоново, се съдържа целият човек. Доколко той се съдържа в това, виждаме едва тогава, когато съвсем точно с подробностите схванем какво представлява човекът, докато говори или пее.

Да изходим от езика. В хода на историческото развитие на човечеството речта произлиза всъщност от една първоначална форма на пеене. Колкото по назад в предисторическите времена се връщаме, толкова речта е по-подобна на речитатива и накрая на пеенето. А в съвсем древни времена земното човешко развитие не е правело разлика между песен и говор, а двете са били едно. И това, което откриваме за човешката прареч, е, че тя е една ' прапесен. Когато разглеждаме речта в нейното днешно състояние, когато тя вече много силно се е отдалечила от чисто песенното и се е потопила в проза-елемента и в интелектуалистичния елемент, тогава в речта имаме основно два елемента: съгласният и гласният елемент. Всичко, което изказваме чрез речта, се състои от съгласен и гласен елемент. Съгласният елемент се дължи изцяло на по-фината ни телесна пластика. Когато изговаряме Б или П, Л или М, това се дължи на факта, че нещо в нашето тяло има определена форма. Когато човек говори за тези форми, той има да говори не само за говорен или певчески апарат. Те са само кулминацията. Защото когато човек възпроизвежда една съгласна, в това участва целият организъм и това, което става в певческите или говорните органи, е само последната кулминация на разиграващото се в целия човек. Така че нашият организъм би могъл да бъде разглеждан в неговата форма така, че да можем да кажем: _Всички съгласни, които един език притежава, винаги са варианти на дванадесет прасъгласни. Например във финския език тези дванадесет съгласни се намират запазени почти в чиста форма: единадесет са съвсем ясни, само дванадесетата е станала малко неясна, но тя е запазена още ясно в... (пропуск в текста). Ако човек правилно разбере тези дванадесет прасъгласни, той може да представи всяка една от тях чрез една форма - когато ги съберем заедно, те представляват пластиката на човешкия организъм. Тогава, без дори да говорим образно, можем да кажем, че човешкият организъм е изразен пластично чрез дванадесетте прасъгласни.

Какво всъщност е този човешки организъм? От тази гледна точка, от гледна точка на музиката, той е един музикален инструмент. Да, дори външните музикални инструменти можете да разберете чрез това, че независимо дали ще вземете една цигулка или някой друг инструмент, в техните форми отгатвате съгласния елемент, виждате ги направени от съгласните. Когато човек говори за съгласния _елемент, винаги има нещо в усещането му, което напомня на музикален инструмент. И съвкупността, хармонията на всички съгласни представлява пластиката на човешкия организъм.

А гласният елемент - това е душата, която свири на този музикален инструмент. Така че когато проследите съгласния и гласния елемент в една реч, във всяко речево или тоново изразяване имате себеизразяване на човека. Душата на човека с нейните гласни свири на съгласните на човешкия телесен инструмент.

Ако разгледаме нашата, принадлежаща на днешната цивилизация и култура реч, виждаме, докато вокализира, душата ни си служи много усилено с мозъка, с нервния организъм в главата. Това в по-ранни времена не е било така в тази степен. Позволете ми да начертая на дъската, макар и малко схематично, това, което се получава.

Да допуснем, че нервният организъм в главата е изграден по този начин (червено). Следователно червените щрихи представляват силите, които вървят по продължение на нервните пътища. Това обаче е само едностранчиво разглеждане на нещата. В тази дейност, която развиват нервните пътища, се включва и една друга дейност. Тя се осъществява посредством вдишването на въздух. Този въздух, който вдишваме - това отново е показано схематично, - влиза по канала на гръбначния мозък (жълто) директно тук и тласъкът на вдишването звучи в хармония с движенията, които се извършват по продължение на нервните пътища. Така че въздушният поток, който посредством канала на гръбначния мозък непрекъснато нахлува към главата, се среща с онова, което извършват нервите. Но нямаме изолирана нервна дейност и изолирана дихателна дейност, а имаме съвместно протичане на дихателна и нервна дейност в главата. Днешният, станал прозаичен в обикновения живот човек, който придава по-голяма стойност на червените сили (виж рисунката), си служи повече с нервната система, докато говори. Той "инервира", както бихме могли да кажем, инструмента, който оформя съгласно гласните потоци. Това не е било така в по-раншни времена. Тогава човек не е живял толкова много в своята нервна система, а в дихателната система затова праречта е била повече като пеене.

* '* 7//

Когато днес пее, човек връща онова, което се изпълнява с помощта на инервацията на нервната система, обратно в дихателния поток и съзнателно привежда в дейност този втори дихателен поток. Продължението на дишането в главата бива директно задействано, когато към възпроизвеждането на тона, както е при пеенето, се добавя и вокализиране, но това не е излизане от дъха. Следователно това е ново възвръщане на станалата прозаична реч към поетичното, към художественото на ритмичния дихателен процес. Поетът все още се старае да съблюдава ритъма на дишане в начина, по който си служи с речта в стиховете си. Онзи, който композира песни, отново връща всичко обратно към дишането, също и към дишането в главата. Така че можем да кажем: Това, което човек трябва да извърши тук на земята, докато пригажда своята реч към земните отношения, именно то се привежда в известна степен в обратно движение, когато преминаваме от говор към пеене. Песента в действителност е един реален спомен със земни средства за онова, което е било преживяно в предшестващото земното битие. Защото с ритмичната си система стоим много по-близо до духовния свят, отколкото с мисловната система. А мисловната система оказва влияние върху станалата прозаична реч.

Докато вокализираме, всъщност изтласкваме към тялото онова, което живее в душата. А тялото само по себе си представлява съгласният елемент или музикалният инструмент. Изобщо бихте имали усещането, че във всяка гласна се намира непосредствено нещо душевно живо и че човек може да използва гласните сами за себе си, докато съгласните непрестанно се стремят към гласните. Пластичният телесен инструмент всъщност е нещо мъртво, ако гласният елемент, душевното не се удря о него. Ще видите това в подробности, ако разгледате някоя дума в даден средноевропейски диалект. Например думата "ми" = добре ми е (гтиг нем. = ез дегЛ ггиг ди{). Когато бях малко момче, изобщо не можех да си представя, че тази дума се пише по този начин; винаги пишех "ггна", защото в "г" непосредствено се намира стремежът към "а". Ако разглеждаме човешкия организъм като хармония на съгласните, навсякъде в него имаме стремежа към гласните, следователно към душевното. А откъде идва това?

Този човешки организъм, такъв какъвто той трябва да се подготви в своята пластика за земята, трябва да се пригоди към земните отношения. Той е устроен така, както го изискват земното равновесно положение, земните силови отношения. Но той е оформен от духовното. Какво всъщност е налице тук, може да се научи само чрез духовно-научно изследване. Искам да изясня това схематично.

Да допуснем, че душевното в своя вокален израз се изобразява по следния начин (червено): То се удря о съгласния елемент (жълто), а последният е оформен пластично, съобразно земните отношения.

Ще откриете, че в езици, които се намират в по-голяма близост до праречта, нещата от свръхсетивния свят се наричат с думи, съставени от гласни. Думата Йехова например не е имала нашето Й, Х и В, а се е състояла само от гласни и е била скандиращо полупята. Стигаме до едно вокализиране, което, разбира се, е било пято.

И ако човек стигне от имагинативното познание до инспиративното познание, поемайки директно откровенията на духовното, тогава всички съгласни, които имаме на земята, се превръщат в нещо съвсем друго. Съгласните човек губи. Значи той губи това (покрито с жълто, виж рисунката, долното жълто). Затова пък в духовното възприятие, което може да се получи чрез инспирация, може да се изрази нещо ново: духовните съответствия на съгласните (виж горното жълто).

''

Сега сте вътре в мировата музика, в мировата песен . Сега сте вътре в творческия тон, в творческото слово. И ако тук на земята си представите тона, който се разкрива като звук, тук той живее във въздуха. Но физическата представа, че въздушното формирование е тонът, е само наивна представа. Наистина е наивна. Защото само помислете, че тук например имате под и върху него човек. Подът определено не е човекът, но трябва да е там, за да може човекът да стои върху него, иначе той не би могъл да е там. Но за да разберем пода, не се нуждаем от човека.

Така и въздухът трябва да е там, за да има тонът опора. Така както човекът стои върху пода, така и тонът има, само че в малко по-усложнена форма, своя под, съпротивление във въздуха. За тона въздухът няма по-голямо значение, отколкото подът за човек, който стои върху него. Тонът нахлува във въздуха и той му дава възможността да стои. Но тонът е нещо духовно. Така както човекът е нещо различно от земния под, върху който стои, така и тонът е нещо различно от въздуха, в който стои. Разбира се, той стои по малко по-сложен начин, по по-разнообразен начин.

Чрез това, че на земята можем да говорим и пеем само с посредничеството на въздуха, във въздушното оформление на тоновото имаме земното отражение на духовно-душевното. Духовно-душевното на тона всъщност принадлежи на свръхсетивния свят. И това, което тук живее във въздуха, е, така да се каже, тялото на тона. Така че не би трябвало човек да се учудва, че отново намира тона в духовния свят. Само дето там е отхвърлено идващото от земното: земните съгласни. Вокализирането, тонът като такъв могат да се вземат в тяхното духовно съдържание, когато човек се издига в духовния свят. Те само биват вътрешно одушевени. И вместо тонът да бъде външно оформен от съгласните, той бива вътрешно одушевен. Изобщо това се осъществява паралелно на вживяването в духовния свят.

Сега си помислете, че човек минава през портата на смъртта, скоро изоставя съгласните зад себе си, но изживява в засилена степен гласните и именно интонирането на гласните, така че той повече не чувства пеенето да излиза от неговия ларинкс, а усеща, че пеенето е около него и че живее във всеки тон. Така е още от първите дни след преминаването през портата на смъртта. Човек живее в музикалния елемент, който в същото време е речеви елемент. В този музикален елемент се разкрива все повече и повече от духовния свят едно одушевяване.

И както ви казах, това излизане на човека в света, след като пристъпи през портата на смъртта, в същото време е преход от земния в звездния свят.

Когато представяме нещо такова, очевидно говорим образно, но образното е самата действителност. Представете си значи земята и около нея първо планетите, след това неподвижното звездно небе, което човек от древността с пълно право си представя като животински кръг.

Докато човек стои на земята, той вижда планетите и звездите от земята в техния отблясък, следователно да го наречем виждане отпред - за да отдаде почит на човека, Старият завет се изразява по друг начин. Докато обаче се отдалечава от земята след смъртта, на човека постепенно му се удава да види планетите, както и звездите отзад. Сега той вижда не тези светлинни точки или светлинни повърхности, които се виждат от земята, а съответните духовни същества. Навсякъде е един свят от духовни същества. Поглеждайки към Сатурн, Слънцето, Луната или към Овен, Телец и т. н., той вижда духовни същества.

В действителност това виждане в същото време е и чуване и също така може да се каже: Човек вижда от другата страна, значи отзад Луната, Венера, Овен, Телец и т. н. Също така добре би могло да се каже: Човек чува да звучат в мировата шир съществата, чиито обиталища са в тези космически тела.

Сега си представете цялото устройство - в действителност, ако човек се изрази образно, но не е образно казано, защото е самата истина, - представете си, че сте там навън в космоса: планетният мир - далеч от вас, а животинският кръг с дванадесетте си съзвездия - в по-голяма близост. От всички тези космически тела ви се говори пеещо, пее се говорещо и вашето възприятие всъщност е чуване на говорещото пеене, на пеещото говорене.

Като погледнете към Овена, имате впечатлението за нещо душевно-съгласно. Може би там зад Овена е Сатурн: нещо душевно-гласно. И в това душевно-гласно, което засиява от Сатурн към цялата вселена, живее душевно-духовно-съгласното на Овена или на Телеца. Значи имате планетната сфера, която ви пее с гласни във вселената, и имате неподвижните звезди, които, сега вече можем да го кажем, одушевяват със съгласни тази песен на планетната сфера.

Представете си това живо: в по-голяма степен почиващите си неподвижни звезди и там отзад странстващите планети. Докато една странстваща планета минава покрай някоя неподвижна звезда, прозвучава не бих казал един тон, а цял един свят от тонове, а докато преминава през Овен и Телец, прозвучава друг свят от тонове.

Но там отзад е примерно Марс. Минавайки през Телец, Марс оставя да прозвучи нещо друго.

И така имате един чудесен космически инструмент на звездното небе, а отзад нашите планетни богове, които свирят на инструмента на звездното небе.

И наистина можем да кажем: Когато човек тук долу на земята връща назад в пеенето речта, която е създадена за земното пребиваване, както ходенето е създадено по подобие на космическо-духовното ориентиране, това е преминаване към онова, от което е роден, подобно на това, когато той се ражда за земното битие от предшестващото земното съществуване. И изобщо изкуството се представя на човек така, че той, изразявайки се художествено, би могъл да каже: Човешка съдба е, а и е редно това да е негова съдба, а именно, че пристъпвайки към земното битие, той навлиза в земните отношения и трябва да се пригоди към тях. Обаче в изкуството той прави една крачка назад, оставя земното да се оттегли и чрез стъпката, която прави назад, се приближава към духовно-душевното, от което е дошъл.

Не разбираме изкуството, ако не усещаме в него копнежа да преживеем духовното най-малкото в откровението му под формата на красота. Нашата фантазия, която е творецът на изкуството, всъщност не е нищо друго освен предземната ясновидска сила. Както на земята тонът живее във въздуха, така за душата по земен начин в отражението на духовното живее онова, което е духовно в предшестващото земното битие. Когато човек говори, той си служи с тялото: съгласните в него се превръщат в пластиката на тялото. Душата използва непреминаващия в твърдата пластика въздушен поток, за да свири на този телесен инструмент. Като говорещи хора на земята ние проявяваме тенденция към божественото по два начина.

Да вземем съгласния човешки организъм, да го освободим от трайната форма, която е придобил от земното притегляне или чрез химическите сили на хранителните вещества, да отделим онова, което изпълва човека чрез съгласните! И нека тогава говорим! Ако поставим на дисекционната маса един човешки бял дроб, ще открием химически вещества, които могат да се изследват химически. Но белият дроб не е това. Какво е белият дроб? Една съгласна, която е изговорена от космоса и е приела форма. Да поставим сърцето на дисекционната маса. То се състои от клетки, които могат да се изследват химически. Но сърцето не е това. То е друга съгласна, която е изговорена от космоса. И ако човек си представи дванадесетте съгласни като изговорени от космоса, се появява човешкото тяло.

Или ако погледнем съгласните, ако имаме необходимата ясновидска фантазия да видим съгласните в тяхната взаимовръзка, се получава човешкото тяло в пълната му пластика. Следователно, ако вземем съгласните от човека, възниква скулптурното изкуство. Ако вземем дъха, с който си служи душата, за да свири на този инструмент при пеене, ако от друга страна вземем от човека гласните, възниква музикалното, песенното. Значи вземем ли съгласните от човека, възниква формата, която те трябва да оформят пластично. Ако вземем гласните от човека, възниква песенното, музикалното. И така човекът, такъв, какъвто той стои пред нас на земята, всъщност е резултат от две мирови изкуства: от едно пластициращо

мирово изкуство и от едно песенно, музикално мирово изкуство. Едното дава инструмента, другото свири на този инструмент; едното формира инструмента, другото свири на него.

Нищо чудно, че в най-стари времена, когато човек все още е усещал тези неща, за най-голям човек на изкуството са смятали Орфей, който наистина е бил с такава душевна мощ, че е могъл не само да използва вече формираното човешко тяло като инструмент, а дори да излива неоформената материя във форми, съответстващи на тоновете.

Разбирате, че когато човек представя нещо подобно, той трябва да използва думите по малко по-друг начин от този, по който те обикновено се използват в днешното прозаично време. Но в същото време нещата не са предадени чисто образно или символично, а в напълно реален смисъл. Нещата наистина стоят така, както ви го представих, въпреки че понякога езикът трябва да бъде използван в по-голяма широта, отколкото този, който днес обикновено е в употреба. Исках да оформя днешната лекция тъкмо по този начин, за да отправя малък поздрав за тъй добрите постижения на нашите почитаеми певици, които ни радват тези дни. И така, скъпи мои приятели, утре ще присъстваме на изпълващия ни с толкова радост концерт с убеждения, дадени от антропософска гледна точка, както всичко тук трябва да бъде.