Религията на седемте небесни светила в Шумер

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
54
тарен надпис, открит на много места при археологически разкопки в България. 
Според Богомилството - българското учение за устройството на света, което през X-XIV в. 
увлича най-светлите умове в цяла Европа, бог сътворил седем небеса. Най-високо било 
„жилището на бога". Под първото небе започвал въздухът, а под него са водите, обграждащи 
земята. След земната повърхност идвали „две големи риби", под които имало „огромни 
изпарения" и „море". Седмият -най-долен слой представлявал „огнената геена". 
Удивително е сходството на този модел със седемте сфери и стъпала на подземния свят в 
шумерските и вавилонските митове. Днес са познати седем степени на космическа духоматерия 
и видима е само една от тях - физическият свят. 
Известният наш изследовател Петър Добрев посочва, че когато древните българи живеели в 
Кавказ, съседните адъгски народи превеждали името им като седемте (Блъгзр, Блъхзр) или 
като цяло, състоящо се от седем части. 
Показателно е и названието на народ от древнобългарската група -хефталитите („белите 
хуни"), които с помощта на кидаритите (бриги) успяват да възстановят част от Кушанската 
империя. Името „хефталити" е персийско и идва от „hafta" - „седем". Твърде красноречив е 
фактът, че царските знаци при Кушанската империя (земите на Бактрия, Согдиана, както и 
териториите на днешен Пакистан и Северозападна Индия) ще се окажат по-късно гербове на 
три български държави - Стара Велика България, Дунавска България и Волжко-Камска 
България. 
Хефтапитите са причислявани към хунската общност, но се отличават по белия цвят на 
кожата и добре организираната си държава, която има много градове. Върху монетите си те 
често слагат надпис „булгар". Населяват Бактрия, Согдиана и на север достигат до бреговете 
на езерото Балхаш. През 565 г. хефталитите са нападнати от персите, които са техни съседи и 
им плащат данък. След две години са атакувани отново от перси и тюрки. Последните успяват 
да превземат много от градовете им. Повече от 20 000 хефталити се изселват на запад (главно 
от племената кучагири и 
тарнианци) към Аварския 
каганат и към Азовско 
море. 
По-късно 
кучагирите, известни като 
кучи-болгар, 
населяват 
земите северно от Черно 
море, 
включително 
полуостров Крим и са 
част от Стара Велика 
България на Кубрат. Към 
нея и по-точно източната й част, която опира в Каспийско море (Българско море), принадлежат 
и наследниците на бригите - кидаритите, познати като чдар-болкар. 
В китайски източници се отбелязва, че „белите хуни" от Бактрия са атакували при 
нарастваща Луна или пълнолуние и отстъпвали при намаляваща Луна. Любопитно е и 
разказаното в „Чудесата на св. Димитрий". Българският владетел Кубер (брат на Аспарух) 
обсажда Солун. Но за облекчение на защитниците войската се оттегля внезапно на седмия ден, 
при новолуние. 
При древните българи владетелят изпълнява функциите на първожрец. Той носи титлата 
„кана субиги" - „владетел, благословен от звездите", както и Дуоло (Дуло) - „поставен от 
Вселената монарх". Произходът на „Дуло" можем да търсим както в река Дуло, която извира 
североизточно от гр. Улан Батор и се влива в езерото Байкал (територии, населявани 
хилядолетия от нашите праотци), така и в значението на „дуло" като „светкавица", 
„гръмотевица" -явление, пораждащо ново начало. 
Думата „кан" (вероятно по-правилно е кхан) се използва в смисъл на „голям", „велик", 
„господар". В Египет старейшините са се наричали кано. В древността първо в Шумер и Акад, а 
по-късно в Асирия и Вавилон почитат звездата на бог Мардук „Supu" - символ на царската 
власт. Обикновено българите в Памир към понятието „суб" добавят окончанието „иги". Така 
изразът придобива смисъла на „звезден", „благословен от звездите" - „субиги". Интересно е, че 
името на народа на бригите (субриги - „звездните бриги", „царските бриги") е твърде сходно със 
„субиги". С окончание, което е производно „ги", са жреците в Шумер - есеги, както и древното 
население на Балканския полуостров пелазгите, известни със своите мистерии. 
Очевидно е, че древните българи имат съществен принос за съхранение символиката на 
владетелската власт. Царят се явява своеобразен двойник на Небесния цар, той е първожрец, 
духовен водач и съгласно звездния архитектурен план участва в съвладетелството. Тази 
изконна традиция, характерна за рода Дуло, се среща както в Дунавска България (до 
възкачването на кхан Кормисош), така и в Хунорската империя и др. Тя е отличителна черта 
главно за Изтока. 
У нас тя има хилядолетна традиция и се спазва и през средновековието. Има два много 

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
55
любопитни случая от българската история. Първият е с цар Симеон, избран за владетел с 
Народен събор, защото не е първороден син на княз Борис. Другият случай е по времето на цар 
Самуил. Въпреки че на практика дълго време е управлявал държавата, той е обявен за цар 
едва след смъртта на цар Роман, който нямал свой наследник. 
Тази традиция намира почва и в други империи като съседна Византия. В последно време 
важни разкрития за Източната Римска империя - Византия направиха Здравко Даскалов и някои 
други наши изследователи. На практика тя е представлявала сбор от различни народи, 
наричани християни или ромеи - римляни. От общо 14 династии 6 са български, а от 87 
императора различни сведения говорят, че 41 имат наше, българско потекло. Както първата 
династия, така и последната на Палеолозите е от такъв произход. Коренът на Палеолозите е 
древна Фригия. Това е народът, известен на Балканския полуостров като бриги, живял в района 
на днешна Македония. По-късно посочихме, че той се премества в Мала Азия и е познат вече 
като фриги. За съжаление повече от тези императори са забравяли родовия си корен и са 
служили предимно на интересите на Византия. 
Едно от изключенията е създателят на Византия Константин Велики. Баща му е мизиец, а 
майка му - тракийка от Ниш. Той благоустроил построения от българите Византион и го пре-
именувал на свое име - Константинопол. В превод названието на великия град вероятно 
произлиза от думите, характерни за древните ни предци „кон"/„кан" („владетел, поставен от 
Вселената") и „стан" („град"), и означава „владетелският град". Своеобразно потвърждение за 
това е и по-късното му име Цариград (царски град). Интересно е, че повечето от времето си 
Константин Велики прекарвал в днешна София, която наричал втори Рим. 
По времето на този владетел през 313 г. се приема Милански 
едикт, в който всички религии се обявяват за равноправни. След 
смъртта си той е канонизиран за светец заедно с майка си Елена, 
от източноправославната църква. Трябва да минат близо 1700 
години, когато още един човек, свързан с Рим, ще прояви отново 
това свободомислие и човеколюбив и ще обяви всички религии за 
равноправни. Става дума за папа Йоан Павел II, който е от 
славянски произход. Уместно е да напомним, че славяните водят 
своето начало от мизите. А те в стари времена, познати като 
кимери и скити, поставят началото на древната предшумерска 
„Самарийска култура". 
В различни краища на България векове наред се тачи името на 
свети Константин. Около местността Рупите в Югоизточна 
България от стари времена се е съхранила легендата, че на това 
място е закопана златна статуя на конник в естествен ръст. 
Смятали са статуята за изображение на свети Константин и тя 
била укрита при нашествието на турците в тези земи през XIV в. 
За този златен конник говори и пророчицата Ванга. 
Изследователите предполагат, че по-скоро става дума за 
тракийския бог Херос, почитан като бог на плодородието, на 
живота и смъртта. 
Характерно за древните българи (трако-кимерийците) е тяхната толерантност към чужди 
божества и религии. Подобно нещо срещаме при царете на евреите - Давид и Соломон, които 
изпълняват ролята на първожреци. 
За сходства между евреи (по-точно израилтяни) и българи мно-
гократно е споменавано. И все пак нека подчертаем още веднъж 
някои прилики. 
От най-стари времена земите на Палестина се поделят между 
нашите праотци и семитите. Древна хроника отбелязва, че тогава 
Протобългарите са познати под името синди, а по-късно и като са-
марци. Първият им владетел носел името Мар или Май (Слънце), 
затова и неговите следовници се нарекли „от Слънцето родени" 
(Мардукан). При Мар самарците победили семитите и успели да 
овладеят Мала Азия и Източното Средиземноморие. Тази територия 
те назовали „Бал Стан" или „страната на господаря" - Кана Ан/Ханаан 
(днешна Палестина). Самарците наричали себе си „бал" или „бул" в 
смисъл „господин". А хората от съсловието на военните, избрани 
между скотовъдците, били известни като „булгар". 
Следва да се отбележи, че при арабите думата „бал" („баал") 
постепенно придобива значение на „господ" („бог"). 
Във финикийските градове обикновено се почита местен бог-зак-
рилник, известен като Бапу (Ба + алу), а по-късно като Баал (Ваал -
означава „господар", „стопанин"). Неговият баща е Ил/Илум, като 

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
56
добавката към Ил -ум твърде много напомня за шумерския град Ума. Този върховен бог е 
почитан преди всичко от семитите. Ил се явява баща на боговете и хората, творец на живота и 
света. Отъждествяват го с Кронос и Зевс. 
Ба/а/лу се смята за най-силния от боговете. Рисуват го като бик (символизира 
плодородието), а също и като воин, който хвърля мълнии. 
Баалу (Бал) живее на Северната планина, позната с имената Цапану и Касиус (в превод 
„жизнената сила на Зиус/Зевс"). Основен противник на Баал е Муту (Мот). В борбата взема 
надмощие ту единият, ту другият. Когато Баал умира, настъпва суша, а когато възкръсва, 
природата се събужда за живот. 
Заместник на Баал е Астар. Неговата жена Астарта е богиня на любовта и плодородието, а 
също и на войната, олицетворява планетата Венера. При вавилонците нейното име е Ищар 
(Истар - „звездната Тара", „звездата на Тара"). 
Моисей - пророкът на евреите, също като фараон Ехнатон и древните българи въвежда 
единобожието. У евреите числото седем е на особена почит. В развалините на Йерусалимския 
храм е открит златен седмокрак свещник (юдейска менора), който се смята за дар от техния бог 
Цехова (Яхве). 
След Моисей обаче започва разривът между еврейските племена. Израилтяните (северните 
евреи) възприемат високата култура на ханаанците и почитат бог Ваал (Баал) - бог на 
плодородието. 
Противоречията не намаляват и при цар Давид (1012-972 г. пр. н.е.). Той успява все пак да 
обедини двете държави на евреите -Израил и Иудея (Юдея). Синът му Авесалом, както 
посочихме вече, вдига бунт срещу баща си, насочен срещу хегемонията на племето иуда. 
Въстанието на северните племена е подкрепяно и от египетския фараон. 
Бащата на Давид се казвал Иесей, име препращащо ни към есеите, сочени като религиозна 
секта при евреите, но използващи обреди и обичаи, характерни за българите. Есеите всъщност 
са жреческа прослойка в Шумер, Вавилон, при евреите и волжките българи, показваща 
движението и приемствеността помежду им в различни територии и по различно време. 
Нека 
хвърлим 
бегъл 
поглед 
върху 
легендарната битка на Давид и Голиат. Победата 
на Давид се приписва според библейското 
предание на бога на Израил. Историческите 
сведения за този двубой са доста противоречиви. 
В известния списък за войните на Давид победата 
над Голиат се приписва на Елханан (Втора книга 
Царства 21:19). Не без значение е и фактът, че 
царската лична гвардия на Давид се е състояла от 
„крети и плети' (критяни и пелазги). Победеният 
Голиат е предводител на вражески настроените 
филистимяни, което е другото име на пелазгите 
(предшествениците 
на 
траките 
и 
мизите). 
Интересно е, че при тях се е утвърдила 
традицията мъртвият да бъде погребван в ковчег 
с формата на човешко тяло, какъвто е например и 
великолепният 
образец 
на 
саркофага 
на 
Тутанкхамон - син на Ехнатон. Всъщност едно от 
имената на починалия млад фараон е Бибхуриа, а 
това е явен белег, че Тутанкхамон е принадлежал 
към хуритите, които са траки. 
Легендата за двубоя на Давид и Голиат по 
всяка вероятност отразява двубоя между два свята - по-древният с богатата си култура срещу 
по-младия, който се опитва да се наложи, а за това свидетелстват и обикновените скромни 
погребения на израилтяните. Мъртъвците са били полагани в гробове или в пещери без 
украшения. Борбата на практика се води между градския воин (Голиат) и странстващия номад 
(Давид). 
Заслужава внимание фактът, че победеният е от гр. Гета - название, което по всяка 
вероятност е свързано с тракийското племе гети. Нека припомним, че те се родеят с едоните, 
които от своя страна са близки съседи с бригите (фригите) още от земите в поречието на 
Струма. 
По време на царуването на Саул и заменилия го Давид (около 1000 г. пр. н. е.) се появяват 
множество религиозни мистици и пророци. Обличали се с конопени дрехи, носели специални 
колани и живеели от просия. Тяхната религиозна практика се състояла не само в песни, танци и 
предсказания, но и в самобичуване, нараняване на телата с различни оръдия за изтезание. По 
своята същност те твърде много напомняли на появилите се хилядолетие по-късно дервиши на 
исляма. 

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
57
На еврейски пророците се наричали „наби'. Превежда се на гръцки като „профетес" - „този, 
който предсказва бъдещето". Явлението обаче не е местно и очевидно е, че израилтяните са го 
заели от ханаанците заедно с култа към Ваал, Астарта и други финикийски богове. 
Изследванията сочат, че за първоначална родина на профетизма трябва да се смята Фригия 
в Мала Азия, откъдето той по-късно добива популярност във Финикия и Ханаан. Техни 
последователи откриваме след това и в оргийните мистерии в чест на Аполон и Дионис. 
Херодот пише за вдъхновени мъже, обикалящи Гърция и пророкуващи в хекзаметър. 
И така нека отбележим още веднъж нещо съществено. От най-южната точка на Пелопонес, 
през Тесалия и Епир (днешна Северна Гърция), през древните Херсон и Троя, като се стигне до 
земите на Палестина и Израел, навсякъде този ареал е обитаван от сродни племена, известни 
на 
историци 
и 
изследователи като 
кари 
и 
пелазги 
(предшественици 
на траките), траки, 
мизи, фриги и т. н. 
Всички те, обявени 
не 
случайно 
от 
гърците 
за 
„варвари". 
В периода 3000 - 
2600 г. пр. н. е. 
пелазгите владеят 
няколко езика на 
Балканския 
полуостров. Името 
им, 
познато 
от 
дълбока древност, 
по-късно 
се 
замества с траки 
или мизи, познати 
от IV в. пр. н. е. като 
българи, 
т. 
е. 
пелазгите 
са 
нашите 
преки 
предци. 
Но 
нека 
се 
върнем отново в 
земите 
на 
Палестина 
и 
Израел по времето 
на наследника на 
Давид - цар 
Соломон. 
Също 
като баща си той е 
жрец 
и 
духовен 
водач, който обаче 
проявява чужда за 
по-късните 
еврейски владетели 
толерантност 
към 
чуждите божества. 
Соломоновата 
религиозност 
изглежда 
странно 
раздвоена. 
Отстъплението му 
от Яхве се осъжда 
от 
тези, 
които 
пишат 
историята 
му, но заедно с 
това се прави опит 
за 
оневиняването 
му. Библейските редактори прехвърлят вината главно върху чуждестранните му жени. Все пак е 

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
58
очевидно, че религията на Соломон е по-открита, по-широко скроена от строгия и фанатичен 
монотеизъм. Божието право тогава било значително хуманизирано. 
Еврейският цар разделил страната на 12 области. Любопитно е, че част от областите не 
отговарят на традиционното деление на племената. В списъка от области не фигурират 
племето иуда и царският град Йерусалим, както и племето леви, от което произлиза свещени-
ческата прослойка. Сред изброените области заслужава внимание осмата, обхващаща 
източногалилейския Нефтали. По всяка вероятност става дума за племето на хефталитите 
(ефталитите), древните българи, познати и като „бели хуни". 
Но обединителят Соломон подхождал по различен начин към поданиците си. Синовете 
израилеви той не прави работници, а ги назначава за свои доверени хора. Това се вижда от 
преданието, в което се казва: „Всички люде, останали от аморейци, хетейци, ферезейци 
(хананци), евейци, иевусейци (и гергесейци), които не бяха от Израилевите синове, децата им, 
останали след тях на земята, които Израилевите синове не можаха да изтребят - Соломон 
направи поданни работници, каквито са до днес; а синовете Израилеви Соломон не правеше 
работници; те бяха негови войници, служители, велможи, пълководци и началници на неговите 
каменници и неговите конници" (Трета книга Царства 9:20 и нат.). 
Интересното в този цитат е не само присъствието на аморейци (кимерийци), но и на 
ферезейците - фризи/фриги. Те се явяват всъщност известните ханаанци, които играят важна 
роля столетия наред в тези земи. 
Да спрем вниманието си и на прочутия храм в Йерусалим. Има сведения, че той е 
съществувал още от времето на Давид: „Тогава Давид стана от земята, уми се, помаза се, 
преоблече се и отиде в дома Господен и се моли" (Втора книга Царства 12:20). Тези редове 
говорят, че преди Соломоновия храм в Йерусалим е имало храм на Яхве. Според библейската 
легенда на Давид му било забранено да строи храм, което означава, че става дума за старо 
светилище, почитащо ханаанско-иевусейски божества. И едва по-късно то е превърнато в храм 
на Яхве. Твърде любопитна е студията на Конрад Рупрехт през 1977 г., в която той привежда 
доказателства, че Соломон строи не нов храм, а прави преустройство на вече съществуващ. 
Така намира и своето най-логично обяснение странното твърдение в описанието на строежа. В 
него се казва, че за градежа са ползвани дялани камъни, без да се използват чук или тесла за 
тяхната обработка. 
От историята се знае, че храмът е строен от наемни работници от Финикия, вероятно по 
познати вече образци. Едва ли е случайно наличието на подобни правоъгълни храмове още 
във времето на III хил. пр. н. е. в Анадола (Троя, Каратас). Вече посочихме, че част от 
населението на митичния град Троя са същите фриги, познати по-късно като ханаанци. Затова 
и от Анадола храмове с подобна форма се разпространяват през II хил. пр. н. е. в Сирия и в 
Ханаан. 
Убедително доказателство в използването на тези утвърдени традиции е откритият в Хацор 
ханаански храм. Той е най-близкият по време и стил на Соломоновия храм в Йерусалим. 
Състоял се също от три части - преддверие, главно помещение и светая светих. Бил посветен 
на бога на времето Ваал Хадад и е разрушен през XIII в. пр. н. е. Намерен е и цилиндър, на 
който богът е седнал на трона и е заобиколен от две крилати фигури на херувими. 
Паралелите наистина 
са удивителни. Когато 
пренася кивота в храма, 
Соломон поставя встрани 
на ковчега херувими - 
високи около два метра, 
прострели крилете си над 
него. 
Изследователите 
смятат, че херувимите - 
крилати 
същества - 
понякога с човешко лице, 
друг път с лъвски тела- 
произхождат 
от 
Месопотамия. Акадското 
им 
име 
е 
„карибу"/„курибу" - със 
значение първоначално 
на „гений", „заседател на 
великите 
богове" 
и 
„застъпник за вярващите". 

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
59

жүктеу/скачать 4.74 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: